Относно правото на информиране за правата и правото на достъп до адвокатска защита в наказателното производство
Красимир Кънев
Красимир Кънев е председател и един от учредителите на Българския хелзинкски комитет. Завършил е философия и е защитил докторска дисертация в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирал е права на човека в Колумбийския университет в Ню Йорк.
Преподавал е права на човека в СУ „Св. Климент Охридски”, Пловдивския университет „Паисий хилендарски“, в Централноевропейския университет, Университета в Сараево и Университета в Юджийн, щата Орегон. От 2005 г. е член на борда на Фонда на OOН за защита на жертвите на изтезания, а в периода 2008-2010 г. е негов председател. От 2006 г. е член на борда на Асоциацията за предотвратяване на изтезанията, Женева; от 2008 г. е член на борда на Института за право на обществения интерес, Ню Йорк.
Настоящата публикация цели да обърне внимание върху някои сериозни проблеми, свързани с транспонирането на вторичното право на Европейския съюз, свързано с информирането за правата и правото на достъп до адвокатска защита в наказателното производство. Това право бе създадено в рамките на Пътната карта за укрепване на процесуалните права на заподозрените лица или на обвиняемите/подсъдимите в рамките на наказателното производство (Пътната карта) като част от Стокхолмската програма за отворена и сигурна Европа в услуга и за защита на гражданите, приета през 2009 г. Пътната карта включва мерки в редица сфери. Публикацията ще се ограничи само до някои от тях – информирането за правата и правото на достъп до адвокатска защита в началния етап от наказателното производство. В тези сфери правото на Европейския съюз за съжаление все още не е транспонирано в българското законодателство в ущърб на лицата, които стават заподозрени и обвиняеми/подсъдими.
Редица директиви на Европейския парламент и на Съвета и по-специално Директива 2012/13, Директива 2013/48, Директива 2016/1919 и Директива 2016/800 предвиждат процесуални гаранции за заподозрените и обвиняемите/подсъдимите в наказателното производство, свързани с ефективното уведомяване на тези лица за техните права и за достъпа до адвокатска защита, включително за достъпа им до безплатна правна помощ. Голямата част от тези гаранции са въведени за обвиняемите/подсъдимите в българския наказателен процес след образуването на досъдебно производство и след повдигането на обвинение по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Българското законодателство след приемането на новия НПК обаче не познава фигурата на заподозрения, а в официални становища някои органи, както и автори, отричат възможността за разпростиране на персоналния обхват на директивите от Пътната карта при тяхното транспониране върху други лица освен обвиняемите и подсъдимите, които са станали такива по реда на сега действащия НПК. Тази позиция е неприемлива. Тя запазва статуквото в българския наказателен процес в ущърб на някои от участниците в него, особено на най-ранния негов етап, непосредствено следващ полицейското задържане при наличие на данни за извършено престъпление и препятства адекватното транспониране на вторичното право на Европейския съюз.
Задържаните лица, за които има данни, че са извършили престъпления по чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) следва да бъдат признати за заподозрени по смисъла на директивите от Пътната карта и спрямо тях следва да се разпрострат гаранциите, предвидени в тях. В няколко решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът), постановени срещу България, тези лица бяха вече признати за такива за целите на член 5 и на член 6 от Европейската конвенция за правата на човека (Конвенцията). По-специално в решението си по делото Петков и Профиров срещу България (2014 г.) Съдът прие, че задържаните по този ред в полицията по принцип може да е „по обосновано подозрение за извършено престъпление“ по смисъла на член 5.1с от Конвенцията, макар по конкретното дело той да не установява наличието на достатъчно факти за обосноваване на такова подозрение. С това решение той установи и нарушение на член 5.4 от Конвенцията заради липсата на бърз съдебен контрол за законосъобразността на задържането на жалбоподателите. По делата Дидов срещу България (2016 г.) и Джабаров и други срещу България (2016 г.) българското правителство е твърдяло, че полицейското задържане на жалбоподателите попада в обхвата на член 5.1с от Конвенцията. ЕСПЧ отново по принцип се съгласява с това макар и да не намира, че националните органи са основали задържането на достатъчно факти, за да е налице „обосновано подозрение“, че те са извършили престъпление.
В скорошното си решение по делото Димитър Митев срещу България (2018 г.) ЕСПЧ прие, че член 6.3с от Конвенцията е приложим към разпита на задържания в полицията преди повдигане на обвинение и преди формално образуване на наказателно производство по реда на НПК. Той намери нарушение на тази разпоредба поради това, че на него му е бил отказан достъп до адвокат, а, от друга страна, информацията, която той е дал по време на този разпит, е станала основа за неговото осъждане след повдигане на обвинение. Тези решения следват последователната практика на страсбургските органи още от решението по делото Девеер срещу Белгия (1980 г.) според което критерият за приложимост на член 6 от Конвенцията в неговия наказателно-правен аспект е материален, а не формален и се свежда до реалната възможност за „съществено засягане на положението“ на жалбоподателя, каквото без съмнение представлява задържането му от полицията когато има данни, че е извършил престъпление. Директивите от Пътната карта нееднократно се позовават на практиката на ЕСПЧ като източник за тълкуване на техните разпоредби.
Директивите от пътната карта изискват гарантиране както за обвиняемите, така и за заподозрените наред с другото на тяхното право да запазят мълчание (член 3.1д от Директива 2012/13); право на достъп до адвокат „без неоправдано забавяне“ в редица хипотези, включително преди разпит от полицията или от друг орган, при извършване на определени процесуални действия, веднага след задържането и преди явяване пред наказателен съд независимо от целта (член 3.2 от Директива 2013/48); право на безплатна правна помощ при липса на достатъчно средства от страна на заподозрения/обвиняемия „когато интересите на правосъдието изискват това“ (член 4.1 от Директива 2016/1919). По отношение на децата, които са заподозрени или обвиняеми в рамките на наказателното производство, член 6 от Директива 2016/800 гарантира, че децата не само имат достъп до адвокат по общия ред, но също така и че „децата се ползват от адвокатска защита“ по ефективен начин.
Очевидно е, че много от тези права не са гарантирани на задържаните по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. В декларацията, която им се предлага да подпишат след задържането, те не се уведомяват за тяхното право да запазят мълчание. Макар на теория те да имат право на адвокат и дори на безплатна правна помощ, изследванията на БХК показват, че такава на практика е изключение до повдигането на обвинение след първоначалното полицейско задържане. Това отбелязват също така както Европейският комитет против изтезанията в своите доклади за България, така и ЕСПЧ в решението си по делото Димитър Митев срещу България. Изискванията за задължително участие на защитник по чл. 94, ал.1 от НПК не са относими към първоначалното полицейско задържане.
От тези дефицити на българското законодателство най-ощетени са уязвимите участници в наказателния процес, като децата. Докато след повдигане на обвинението във всички процесуални действия, в които те са включени, участва и адвокат, по време на задържането им по реда на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и последващите разпити, които, както показва решението по делото Димитър Митев могат да имат ключово значение за по-нататъшното производство, включително и за евентуалното им осъждане по наказателното обвинение, няма задължително участие на адвокат. Подобно е и положението на другите уязвими участници в наказателното производство – хората с психични разстройства; малограмотните; тези, които не владеят български език.
Участието на адвокат в първоначалния етап от наказателното производство има значение не само за справедливостта на процеса. То е една от ключовите гаранции срещу противозаконната употреба на сила от правоприлагащите органи, използвана за изтръгване на инкриминираща информация, за наказание, за сплашване или с чисто дискриминационна цел. Подобни практики в нашата страна станаха от дълги години обект на загриженост от страна на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията (КПИ). През 2015 г. този орган направи публично изявление за България, в което изрази своята загриженост от широкото им разпространение и от липсата на прогрес в борбата с тях. КПИ също така отбелязва дефицитите в българското законодателство и правоприлагане относно липсата на ефективно участие на адвокат по време на полицейското задържане.
Описаните дефицити в българското законодателство и правоприлагане изискват спешна законодателна реформа. Нейната отправна точка следва да бъде въвеждането на гаранциите, предвидени в директивите от Пътната карта, както и в практиката на ЕСПЧ по време на полицейското задържане. Това предполага изменения както в ЗВМР, така и в редица други актове, включително НПК. Срокът за транспониране на някои от директивите от Пътната карта понастоящем е изтекъл, а липсата на адекватно транспониране стана повод за наказателната процедура от страна на Европейската комисия, която бе образувана срещу България и срещу някои други държави членки. За другите директиви срокът изтича през 2019 г. До тогава българският наказателен процес трябва да бъде изцяло съобразен със стандартите на вторичното право на Европейския съюз.
Публикацията е свързана с изпълнението на проект „Укрепване на процесуалните права на заподозрените и обвиняемите лица в ЕС: Достъп до правна защита и представителство в наказателното производство“. Партньори по този проект са Български хелзинкски комитет (водеща организация), Унгарски хелзинкски комитет (Унгария), Институт за мониторинг на правата на човека (Литва), Хелзинкски комитет за правата на човека (Полша), Мировни институт (Словения). Отговорността за нейното съдържанието се носи от Български хелзинкски комитет и по никакъв начин не може да се счита, че отразява позицията на Европейската комисия.
8
Коментирайте
Сроковете за транспониране СА ИЗТЕКЛИ за множество директиви, но не в това е въпроса.Би следвало да е пределно ясно на ЮРИСТИТЕ и депутатите, че ЦЯЛОТО Е право се прилага с приоритет НАД националното дори и да няма транспониране.Това е ангажимент на РБ при подписването на договора.Отговорни са съдиите ни.И държавата ще плаща на ФЛ ако съдиите не го изпълняват-но….кой да им каже, а.
Борбата с егоцентризма и с чувството за недосегаемост е огромна, но е ясно, че е с предизвестен резултат.Или ще стане, или ще напуснем ЕС.Друго мнение не съществува.
От правото да мълчиш, докато дойде адвоката обикновено се възползват престъпниците.
В България правната помощ не е безплатна(освен в редки изключения). Накрая осъдения си плаща за правната помощ. А в посочената директива пише,че правната помощ е безплатна за лицето, няма уговорка дали накрая лицето ще бъде осъдено или оправдано. И да е осъдено правната помощ трябва да е безплатна, но не е.
Много полезна статия, да я прочетат от МВР
Трудна работа, там не четат
При нас правото на адвокат не е право при полицейския арест
Което е порочно. А всеки има такова изконно право от момента на задържането.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Here we will provide you with interesting content, which you will like very much.
Creams Menu Prices UK