Отговорността на държавата за вреди – какво беше, през какво мина и докъде стигнахме
„Гражданската отговорност на държавата се състои във възстановяване нарушеното равновесие от неправомерния акт. Това възстановяване може да стане по два начина: или чрез заплащане на една сума пари, съставляваща равноценността на вредите от нарушеното субективно право, или чрез възстановяване на последното в специфичната му форма… Плащането на пари не ограничава никак свободата, която администрацията трябва да има за изпълнение на поставените цели, а само тежи на държавното съкровище. Затова при призната отговорност обикновеният начина на възстановяване нарушеното имуществено равновесие е да се присъди една сума пари.“ Георгиев, Ст. Гражданската отговорност на държавата и общините (извъндоговорна отговорност). С., печ. на Армейския военно-изд. фонд, 1934, с. 8-9.
- Увод
Отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и организации на граждани, по своето съдържание представлява гражданскоправно вземане на увредения и корелативното му гражданскоправно задължение на държавата. Независимо от това, институтът на отговорността на държавата за вреди е институт на публичното право – при това той е изключително важен институт на конституционното и административното право[1]. Той е и силно свързан с идеята за контрола – пряк и косвен – на съдилищата за съответствие на държавноправните актове с Конституцията и законите. Защото при преценката дали държавноправният акт е противоконституционен или незаконен, гражданският съд трябва или да упражни косвен контрол върху акта, или да зачете последиците на вече упражнения пряк контрол. Институтът на отговорността на държавата е и силно идеологически оцветен, а приложението му зависи от обществено-политическия строй и от доктринерните схващания в правната система. Как е бил уреден и практикуван този институт у нас? Какво е било становището на съдебната практика и доктрина?
- Теория за пълната неотговорност на държавата
Според едно схващане държавата не отговаря за вреди, причинени на граждани и организации на граждани. Тази теория – известна като теорията на пълната неотговорност – води началото си от две положения, застъпвани от регалистите и от монархическите учени в Англия и Италия – че принцът (князът, монархът, кралят), олицетворяващ държавата, не може да прави лошо, а освен това не греши в избора на служителите си. В Англия, до приемането на Crown Proceedings Act 1947, в сила от 1 януари 1948 г. короната, т.е. държавата, не може да бъде съдена за вреди и не отговаря нито за изрично разпоредените вредоносни актове, нито за извършените по небрежност вредоносни актове на своите служители при и по повод извършената административна дейност[2]. Причината е, че според феодалното право кралят е върховен сюзерен и господар на територията, той не е ничий васал и не може да бъде съден от кралските съдилища, които са негови собствени феодални съдилища – те раздават правосъдие от негово име. Според английското общо право отговарят длъжностните лица, които са извършили противоправния вредоносен акт, със своето имущество. Тези длъжностни лица могат да се освободят от отговорностпри иначе противоправно по своя характер действие само ако докажат, че действието е извършено в упражняване на кралски прерогатив – напр. правото на краля да арестува гражданите на вражеска държава по време на война. Когато увреденият е искал да получи обезщетение от короната, той е следвало да отправи нарочна просба – The Petition of Right – да му се разреши да съди короната. Такава просба се е уважавала почти винаги при искове за договорно неизпълнение, поначало не и при деликтни искове.
У нас в теорията е изказвано мнение при действието на Конституцията на НРБ от 1971 г.[3], че „принципно положение в държавното и административното право е, че държавата като власт не отговаря – суверенът не може да бъде държан отговорен за своите постъпки и действия. Отговорност за това носят само служебните лица, които действуват от негово име и за негова сметка. Все пак обаче причинените вреди и загуби от действията на държавните и административните служби са факт, който при определени условия трябва да обоснове отговорността на държавата – ако не може да се докаже, че вредите са в резултат на виновно поведение на точно определени служители, щетата трябва да бъде възстановена, защото никой не може да търпи безотговорно посегателство на признатите му от закона права и интереси“.
Теорията за пълната неотговорност на държавата не е възприета обаче в съдебната практика у нас.
- Теория на ограничената отговорност на държавата
Дълго време, до 1920 г., в практиката на ВКС е била следвана теорията, че държавата извършва два вида актове и действия – актове на власт и актове на (стопанско) управление – actes de puissance publique и actes de gestion. Първите се е смятало, че не пораждат отговорност на държавата, а за вторите се е прилагал общият режим на отговорността по чл. 58, ал. 4 ЗЗД (отм.), днес чл. 49 ЗЗД.
Приема се в този период, че „държавата може да отговаря за вреди и загуби, причинени от служители… само когато те садействували по нейните имуществени дела, а не и тогава, когато те са действували в качеството на нейни органи като публична власт (119-1904-III г.о.)[4]“; „Държавата отговаря за действията на длъжностните лица по служба… когато играе ролята на упълномощител (comettant), а длъжностното лице – тая на пълномощник (préposé)… Но е недопустимо държавата да упълномощава своите органи да вършат престъпление[има се предвид деликт, бел. моя, В. П.], понеже тя, като публична власт се счита, че не може да върши престъпление (470-1897-II г.о.)“.
Приема се, че когато длъжностното лице по служба извърши деликт при упражняване на публична власт, отговорност носи самото длъжностно лице, със своето имущество.
Напротив, когато държавата действа по управление на своите имотни интереси, тя има задължение да обезщети вредите и загубите, причинени на частните лица от неправилните и непозволените действия на органите на властта (528-1904-II г.о., 142-1912-II г.о.).
- Теории за пълната отговорност на държавата
Обратът в практиката е през 1920 г. С решение 324-1920-II г.о., последвано от решение 469-1921-II г.о., ВКС приема, по съображение на „висша справедливост, проникнат от желанието да обезщети всяка щета, незаконно нанесена на частно лице от действията и даже небрежността на други лица, и редицата вече у нас установени законоположения, които следват насоката на модерните законодателства, установени в много напреднали държави и които прехвърлят отговорността за неправомерните и незаконни действия на нейните органи, даже и в някои случаи, когато последните изпълняват публична власт, намира за необходимо да подчертае последното си становище по въпроса и да допусне в подобни случаи отговорност на държавата като публична власт…
Вредите… са по-скоро вреди от лошото функциониране на държавния организъм… Според теорията на „административния риск“ тези вреди са причинени по необходимост от функционирането на самата държава, затова и няма основание да бъдат възложени върху случайната им жертва… Държавата като установена в интереса на всички, ще трябва да разпредели равномерно риска от неправилното си функциониране…
Чиновникът като изпълнява публична служба, действа като орган на държавата… и в полза на колективните интереси и закона справедливостта изисква колективитетът – държавата – да понесе отговорностите от неправилните и незаконни действия на своите членове“.
Тази теза обаче остава изолирана. Всички решения след 1920-1921 г. основават отговорността на държавата на общите правила на деликтната отговорност по чл. 58, ал. 4 ЗЗД (отм.), днес чл. 49 ЗЗД. Отговорността на държавата е непряка – за чужди действия. Приема се, че отношението между държавата и нейните чиновници е аналогично на това на доверител спрямо доверени лица (301-1931-II г.о., 192-1940-II г.о. и др.). Държавата отговаря като юридическо лице, тъй като по гражданското право до 1950 г. държавата има безспорнапубличноправна и частноправна правосубектност. Тя се счита за юридическа личност[5].
В кои случаи и за кои актове не се отговаря?
Държавата не носи отговорност за висши правителствени актове (actes de gouvernement)[6].
Приема се, че държавата не носи отговорност също така отговорност за законодателни и парламентарни актове. Аргументите в съдебната практика са, че „съдът не е властен да проверява конституционността на закона“ (314-1905-I г.о., 572-1931-III г.о., 1023-1937-II н.о. и др.), „субективните права са създадени от закона; те могат следователно да бъдат унищожени от него“ (77-1942-III г.о.). Преобладаващото становище на доктрината до 1947 г. обаче е било за допустимост на косвен контрол за конституцонност[7].
Приема се, също така, че държавата не отговаря за актовете на съдебната власт (324-1920-II г.о., 469-1921-II г.о.). По силата на чл. 916 и сл. ЗГС обаче съдията носи лична отговорност за вреди в определени случаи.
Държавата не отговаря, ако вредата е причинена от частно лице, което самозвано е предприело публична функция или пък такава му е незаконно възложена (292-1927-III г.о.). Държавата не отговаря за действия на чиновника, които изобщо не влизат в службата му – касиерът на една легация е сключвал заложни договори за сметка на държавата (94-1930-II г.о.).
- Отговорност на държавата в периода 1948-1989 г.
През 1948 г. е закрит Върховният административен съд (ВАС), отменена е общата клауза в административното правосъдие и на практика е ликвидиран правораздавателният контрол за законосъобразност над администрацията.
Изрично чл. 25 от Конституцията на НРБ от 1947 г. и чл. 85, ал. 2 КРБ от Конституцията на НРБ от 1971 г. запазват за НС проверката за съответствието на законите с Конституцията и така препятстват възможността за косвен (а и за пряк) контрол за конституционност.
След като съдилищата не могат да констатират инцидентно, че законът е противоконституционен, нито има орган, различен от НС, който да направи такава преценка по обвързващ за съдилищата начин, то очевидно институтът на отговорността на държавата за вреди, не само от противоконституционен закон, е неприложим. Институтът на отговорност за вреди на държавата от публичноправни актове изобщо изпада в неупотреба. Нещо повече, социалистическото гражданско право разглежда държавата като правен субект, но не и като юридическо лице[8]. Ето защо, ако държавен орган или длъжностно лице причини вреди на гражданин или организация на граждани, отговорността на държавата не може да се ангажира по реда на чл. 49 ЗЗД. Обезщетение трябва да се търси от юридическото лице, към което принадлежи държавният орган или длъжностно лице, причинило вредите – ако законодателят е създал такова юридическо лице. Това е така и защото социалистическото административно право отрича института на държавната служба. Длъжностните лица, упражняващи власт, се считат за служители по трудово правоотношение с конкретната организация, към която се числят[9].
На следващо място, чл. 89, ал. 3от Конституцията на НРБ от 1947 г. постановява, че гражданите имат право на обезщетение от длъжностните лица за причинените им вреди поради незаконно и неправилно изпълнение на службата. Не и от държавата.
Едва пред 1971 г. с Конституцията на НРБ от 1971 г. е прието в чл. 56, ал. 1, чедържавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или незаконни служебни действия на нейните органи и длъжностни лица.
Специален закон за отговорността на държавата, който реално да дава възможност за търсене на обезщетение за вреди от противоправни актове и действия на администрацията и на правоохранителните органи, е приет цели 17 години по-късно, и е в сила от 1 януари 1989 г.
Изброяването в този закон – Закон за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани – обаче е казуистично. При това законът поначало изисква предварителната отмяна на незаконния вредоносен държавноправен акт, като процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск. Позицията е основателно критикувана в административноправната теория[10] . Уредбата по този въпрос не съответства на уредбата до 1948 г. Тогава гражданският съд е разглеждал споровете за обезщетение за вреди и косвено е преценявал законността на акта, а ако по този въпрос е имало противоречие на констатациите с административния съд, то разногласието се е отнасяло пред Съда за пререкания, състоящ се от трима съдии от ВКС, трима съдии от ВАС и председателя на ВКС[11].
- Чл. 7 от Конституцията от 1991 г.
Чл. 7 КРБ има следния текст: държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.
Този текст не е бил предмет на задължително тълкуване от КС. Нормата обаче има основополагащо значение за правната уредба на отговорността на държавата. За разлика от чл. 56 от Конституцията от 1971 г., поместен в главата за основните права и задължения на гражданите, чл. 7 е ситуиран в главата „Основни начала“. Това дава основание да се заключи, че конституционният законодател е изхождал от идеята, че отговорността на държавата е основополагащ принцип на правовата държава, който гарантира установените от Конституцията и законите права и свободи на гражданите. На института на отговорността на държавата за вреди следва да се гледа като на необходим елемент в устройството на правовата държава.
Съгласно чл. 5, ал. 2 КРБ разпоредбата на чл. 7 КРБ има непосредствено действие – една норма от Конституцията има непосредствено действие винаги, когато основният закон не предвижда необходимостта от закон, който да я опосреди (Решение № 13/1993 г., КС). Съдейки по разискванията във Великото народно събрание – на заседание на 11 юни 1991 г.[12], можем да направим извода, че конституционният законодател е искал да уреди:
– публична гаранционна отговорност на държавата за вреди (Любен Корнезов);
– причинени от всякакви актове, действия, но и бездействия на държавни органи и длъжностни лица (Янаки Стоилов);
– вредите могат да бъдат причинени не само при нарушаването на закон, но и при нарушаването на подзаконов нормативен акт, а така също – и на по-голяма основание – на КРБ; изрично се изтъква, че „незаконността“ по см. на разпоредбата включва и „противоконституционността“ като порок на акта (Гиньо Ганев).
В теорията[13] се изтъква, че „актовете“, които чл. 7 КРБ има предвид, са всички юридически актове, вкл. актове на Народното събрание, които причиняват вреда на гражданите и организациите на граждани. Това становище е правилно. Държавата отговаря за вреди от противоконституционни закони и други актове на НС.
Отговорността по чл. 7 КРБ като приложно поле е по-широка от отговорността по ЗОДОВ, чието приложно поле е стриктно очертано,както с оглед субектите, спрямо чиито действия може да се търси обезщетение, така и с оглед конкретните увреждащи действия.
Надлежен ответник по исковете по чл. 7 КРБ е държавата, представлявана от министъра на финансите[14], доколкото този ответник – държавата – е посочен от конституционната разпоредба.
Елементите от фактическия състав на отговорността на държавата, така както са очертани в чл. 7 КРБ вр. чл. 49 ЗЗД, са: 1) действие, акт или бездействие на орган на държавата; 2) незаконност (по терминологията на чл. 7 КРБ, като с оглед утвърдената практика по приложение на чл. 49 ЗЗД следва да се приеме, че се касае за „противоправност“ на съответното поведение), които са довели до настъпването на 3) вреди и 4) причинно-следствена връзка между действието/бездействието на органа и претърпените вреди. Отговорността е обективна, безвиновна.
Преценката за „незаконност“ по смисъла на чл. 7 КРБ, при липсата на решение на КС за обявяване на закона или друг акт на НС за противоконституционен, изисква гражданският съд сам да прецени дали законът или друг акт на НС не е противоконституционен, т.е. да упражни косвен контрол за конституционност.
- Косвеният контрол за конституционност
За разлика от уредбата по Конституцията от 1971 г., при КРБ 1991 г. е допустим косвен контрол за конституционност[15]. Правото на съдилищата да осъществяват косвен контрол за конституционност върху законите следва от общото им правомощие да разрешат правния спор, като приложат действащата правна норма, а при противоречието между две норми от различен ранг неминуемо следва да бъде отдадено предимство на нормата с по-висок ранг, освен ако друго не е предписано изрично. КРБ никъде не предписва, че при противоречие между норми от самата КРБ и закон, бил той и приет след влизането ѝ в сила, предимство следва да се отдаде на законовата норма (напротив, предвидено е точно обратното). Няма и норма, която да забранява изрично упражняването на косвен контрол за конституционност от съдилищата. Подобна забрана е съществувала в чл. 85, ал. 1 К. 1971 г., който е гласял: „Народното събрание осигурява законите да не противоречат на Конституцията“, а ал. 2 на същата разпоредба е предвиждала: „Самото то [Народното събрание] решава дали законът противоречи на Конституцията и дали са спазени изискваните от Конституцията условия за неговото издаване“. Забраната не е възпроизведена в КРБ от 1991 г.
Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат, като разпоредбите ѝ имат непосредствено действие – чл. 5, ал. 1 и ал. 2 КРБ. От тези две правила и от общата теория на правото несъмнено следва, че при противоречие между КРБ и закон, съдът трябва да приложи КРБ, а не противоречащияѝ нормативен акт с по-нисък юридически ранг – закона. На първо място, върховенството на Конституцията, прогласено в нормата на чл. 5, ал. 1 КРБ, означава, че самата Конституция урежда колизионен критерий за изключване от правната система на закони, противоречащи на Конституцията и за избор на приложима правна норма[16].
Липсата на изрична овластителна норма, подобна на тези, които са предвидени в конституциите на различни държави, която да признава право на обикновените съдилища да осъществяват косвен контрол за конституционност върху законите[17], не означава, че такъв е изключен[18]. Това е така, защото нормата на чл. 5, ал. 2 КРБ изрично прогласява принципа на непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията[19]. Съдържанието му е, че нормите на КРБ не се нуждаят от никакъв опосредяващ нормативен акт, за да породят действие, както и, че всеки правен субект може пряко да се позове на конституционните норми в защита на своите права и законни интереси[20]. В частност за приложението на чл. 5, ал. 1 КРБ не е необходимо изричното закрепване на правомощие за косвен контрол за конституционност в ЗНА или друг закон[21].
Такава е била и волята на конституционните законодатели от 1991 г. Достатъчно е да се цитират техните изказвания:
„Много важен е фактът, че се предвижда непосредственото действие на конституцията като изключително силна гаранция за реализацията на правата на гражданите“[22] (Гиньо Ганев).
„Чл. 5, ал. 1 не е програма или декларация. Това е основен, върховен и пряко приложим закон, на който гражданите могат да се позовават както пред административните органи, така и пред съдебните“[23] (Александър Янков).
„Нужен е правен механизъм, за да гарантира права и този механизъм е добре даден: Първо, върховенството на конституцията има пряко действие – всеки може да се позове пряко на нея за защита на своите права. Второ, всеки може да се обърне към съдебната власт, ако му е нарушено конституционното право, и да получи защита от нея. Трето, Конституционният съд отменя закон, ако противоречи на Конституцията“[24](Любен Корнезов).
„Проблемът за върховенството на Конституцията и за нейното непосредствено действие са два отделни проблема и от правно-техническа гледна точка те трябва да бъдат изразени в две самостоятелни алинеи“[25] (Янаки Стоилов).
„Напомням, че чл. 56 се отнася до принципа, че основните права на гражданите са неотменими… тук предложението е никой да не може да посегне и на чл. 5, ал. 2, освен Великото народно събрание“[26] (Гиньо Ганев).
„Разпоредбите на чл. 5, ал. 2 и ал. 4 и целият чл. 56 са ключ към целия механизъм на Конституцията… В ал. 2 се прогласява непосредственото действие на конституционните разпоредби, което е едно от най-големите достойнства на тази Конституция и я прави различна от всички наши конституции“[27] (Росен Хубенов).
„Чл. 5, ал. 2 е една правна гаранция, която дава възможност на всеки един гражданин пряко да се позове на текстовете на Конституцията пред съд или пред който и да е друг държавен орган“[28] (Росен Хубенов).
„Предлагаме една нова редакция на §3, ал.1 иал.2 ПЗР КРБ, която е проявление на големия принцип за непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията“[29] (Гиньо Ганев).
- Приложение на отговорността по чл. 7 КРБ при упражнен пряк контрол за конституционност от КС
Актът, обявен за противоконституционен от КС, не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила – арг. чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ. Тази разпоредба урежда конститутивното действие на решението на КС, установяващо противоконституционност на закон – той занапред не се прилага, което в практиката на КС (решение № 22 от 31.10.1995 г. по конст.д. № 25/1995 г., КС) се приема за отмяна на закона и евентуално за възстановяване действието наотменените или изменените редакции на закона преди приемането на противоконституционната му редакция.
Чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ не урежда сила на пресъдено нещо на решението на КС, установяващо противоконституционност на закон. Разликата между силата на пресъдено нещо на едно съдебно решение и конститутивното му действие е, че силата на пресъдено нещо на решението приключва правния спор, предмет на делото, като отрича или потвърждава правото, предмет на спора, и го прави безспорно, регулира поведението на спорещите страни за в бъдеще и прави спора непререшаем, докато конститутивното действие на решението внася правна промяна в материалните отношения на страните по спора. Всеки правен спор, приключил с решение по същество, формира сила на пресъдено нещо, но само определени решения на съда имат преобразуващо действие. Решението по чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ има конститутивно действие и то несъмнено е занапред. Същевременно, съгласно чл. 14, ал. 6 ЗКС решенията на КС са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Задължителността, която има предвид Законът за КС в посочената норма, урежда силата на пресъдено нещо на решението на КС – както на решението, което установява противоконституционност на закон, така и на това, което отхвърля искането за обявяване на закон за неконституционен. Нейните субективни предели са изключително широки – тази сила на пресъдено нещо обвързва всички правни субекти в страната и всички държавни органи. Ето защо всеки съд, вкл. съдът, сезиран с иск по чл. 7 КРБ, е длъжен да приеме, че законът е противоконституционен не само в периода след влизане в сила на решението на КС, но и в периода преди това. Доколкото той е причинил вреди,те подлежат на обезщетяване на основание нормата на чл. 7 КРБ.
- За приложение на отговорността по чл. 7 КРБ не е необходимо предварителното установяване на противоконституционността или незаконността на държавноправния акт.
Аргументите за тази теза са следните:
Щом като съдът, сезиран с иск за обезщетение за вреди от противоречащ на КРБ акт, вкл. закон, приет от НС, може и е длъжен инцидентно да констатира противоречието на акта с КРБ, то и предварителната отмяна на противоконституционния акт от КС не е необходима за реализирането на отговорността, при липсата на норма в противен смисъл. Такава процесуална норма има в ЗОДОВ за административните актове и за редица актове на органите на наказателното преследване и наказателното правораздаване, но няма за законите.
Както посочих, чл. 22, ал. 4 ЗКС задължава НС да уреди възникналите правни последици от закона, обявен за неконституционен, вкл. като установи законов механизъм за компенсиране на вредите от приложението на противоконституционния закон. Но липсата на такъв доброволно предвиден от законодателя компенсационен механизъм не лишава увредените от възможността да ангажират предвидената в КРБ отговорност за вреди в тежест на държавата.
Чл. 7 КРБ не съдържа изискване за предварителна отмяна на противоконституционния закон или друг акт на НС. Такова изискване дори не и обсъждано от конституционния законодател на заседанието на 11 юни 1991 г., когато е гласуван текстът на чл. 7 КРБ. То не е част и от нашата традиция – подобно изискване е едва в ЗОДВПГ през 1988 г., докато през целия период 1878-1948 г. е било в сила обратното правило.
В теорията обаче понякога се приема, по инерция с чл. 204, ал. 1 АПК и чл. 1, ал. 2 ЗОДВПГ, първоначална ред. 1988 г., че първо КС трябва да обяви закона за противоконституционен, респ. административният съд да отмени административния акт[30]. Тази теза не еправилна с оглед текста и историята на разпоредбата на чл. 7 КРБ. В същото време в статията, в която се обсъжда,се цитира любопитен случай, разказан от автора ѝ– завършващ ЮФ студент за спечелено от него лично дело. Софийският районен съд е присъдил обезщетение по ЗОДОВ против държавата за вредите – в размер на разликата на цената на парното, платена от потребителя, и дължимата по предходен нормативен административен акт , след като ВАС е отменил този нормативен акт – Постановление на МС, на процедурно основание.
Тук СРС е присъдил обезщетение за вреди от противоправен НАА и то противоправен поради процедурна незаконосъобразност. За сравнение в Тълкувателно решение №2 от 27 юни 2016 г. по тълк.д. № 2/2015 г., ВАС е прието, че вредите, причинени на граждани и на юридически лица при или по повод изпълнението (действието) на подзаконов нормативен акт в периода, преди той да бъде отменен като незаконосъобразен или обявен за нищожен, не подлежат на обезщетяване по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ.
Тук можем да говорим за истински регрес на правото – това, което за районния съдия през 2002 г. е самоочевидна правна възможност за ощетения гражданин, през 2016 г. е отречено право от съдиите от Върховния административен съд .
Правото обаче е непрестанна борба – когато престанем да влагаме енергия и мисъл в неговата защита, инерцията ни повежда в пътя на отрицанието му и девалвацията. Събуждането на интереса към института на отговорността на държавата, установен като конституционен принцип в действащата Конституция, е важен инструмент за утвърждаване върховенството на самата Конституция.
[1] Вж. аргументите на Еленков, Ал. – Лазаров, К., Ем. Къндева, Ал. Еленков. Коментар на Административнопроцесуалния кодекс. С., ЦОА „Кръстю Цончев“, 2007, с. 256 и сл.
[2]Wade, E.C.S. andBradley, A. W.ConstitutionalandAdministrativelaw 10th Ed. Longman, London, 1985) р. 678; Hood Philips, O. andPaulJackson,ConstitutionalandAdministrativelaw, 7th Ed. SweetandMaxwell, London, 1987, р. 702.
[3]Дерменджиев, Ив.Аспекти на гражданската и наказателната отговорност в светлината на административното право, ПМ, 1980, № 2, с. 26.
[4]Съдебната практика до 1944 г. е цитирана по Кожухаров, Ал. Закон за задълженията и договорите (чл.чл. 1-216). Систематичен синтез на юриспруденцията. С., изд. „Общ фонд за подпомагане студентите от висшите учебни заведения в България“, 1948. VII+830 с.
[5]Диков, Л. Курс по българското гражданско право. Т. I. Обща част. 2 изд. С., печ. П. К. Овчаров, 1940, с.19 и сл.; Стайнов, П. Административно право. Обща част. 2 прераб. и доп. изд. С., печ. Стопанско развитие, 1942, с. 84-85.
[6]За висшите административни актове вж. публикацията на доц. Бончо Бончев на сайта „Съдебно право“ „Четвъртата влacт (учението за висшите правителствени актове)“, http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2018/6/18/-ac. Сега институтът на висшите правителствени актове е частично уреден в чл. 128, ал. 3 АПК, според който не подлежат на съдебно обжалване административни актове, с които непосредствено се осъществяват външната политика, отбраната и сигурността на страната.
[7]Неновски, Нено. Търновската конституция и контролът за конституционност. – Правна мисъл, 1999, № 3, с. 3-11.
[8]Сталев, Ж. Гражданският процес и социалистическите организации. С., Наука и изкуство, 1956, с. 112 и сл.
[9]Стайнов, П. Развитие на трудово-професионалния статут на работници и служители след 9.IX.1944 г. – В: сб. 15 години народодемократична държава и право. С., Наука и изкуство, 1959, 143-154.
[10]Лазаров, К. Някои въпроси на имуществената отговорност за вреди от незаконосъобразна административна дейност. – В: Административно право и административен процес. С., Фенея, 2003, с. 333 и сл.
[11]Вж. моята статия „Съд за пререкания“, достъпна на сайта „Съдебно право“ от 04.07.2018 г., на адрес http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2018/7/4/-
[12]Стенографският протокол е достъпен на следния адрес в интернет: https://www.parliament.bg/pub/StenD/2013040104060911061991_148.pdf.
[13]Терзийски, Ст., Андр.Терзийски. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. С., 2002, с. 22.
[14]Определение 1063/25.03.2019 г. по ч. гр. дело 5647/2018 г. , САС, ТК, 9 състав.
[15]Повече аргументи у Петров, В., К. Кунчев. Съдиите имат право на косвен контрол за конституционност. – DeFakto.bg, публ. от 08.02.2019 г. (https://defakto.bg/2019/02/08/%d0%b7%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d1%81%d0%b2%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%8f-%d0%ba%d0%be%d0%bd%d1%82%d1%80%d0%be%d0%bb-%d0%b7%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%82%d1%83%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%bd/)
[16]Ташев, Р. Новите източници на българското право. С., Лик, 1996, с. 20-21. Русчев, Ив. Нормативните актове източници на частното право. С., Албатрос, 2008, с. 131.
[17]Редица държави от Латинска Америка и Япония. Вж. данните у Wilhelm KarlGeck, JudicialReviewofStatutes: A ComparativeSurveyofPresentInstitutionsandPractice, 1966, достъпна на адрес: https://scholarship.law.cornell.edu/cgi/viewcontent.cgi?referer=https://www.google.com/&httpsredir=1&article=2464&context=clr.
[18]Изрични норми, забраняващи на съдилищата, да упражняват косвен контрол за конституционност, съдържат конституциите на Кралство Нидерландия (чл. 120) и на Конфедерация Швейцария (чл. 113). Вж. GustavoFemandesdeAndrade, Comparative Constitutional Law: Judicial Review, 2001, с. 978, достъпна на https://scholarship.law.upenn.edu/cgi/viewcontent.cgi?article=1436&context=jcl.
[19]Вж. Неновски,Н. Конституцията. Актуални въпроси на теорията и практиката. С., Сиби, 2002, с. 14, койтосочи, че непосредственото действие на конституцията е феномен на „юридизацията“ на конституцията. Тя престава да бъде шапка на действащото право, която има само политическо и идеологическо значение. Частно проявление на този феномен е „юрисдикционализацията“ на конституцията, т.е. нейното съдебно прилагане и защита.
[20]Вж. Решение № 10 от 1994 г. по к.д. № 4/1994 г. на КС.
[21]Русчев, Ив.Цит. съч., с. 311-321, подробно разглежда тезите за допустимостта и обхвата на косвения дифузен контрол за конституционност и в крайна сметка отрича допустимостта на подобен контрол по отношение на законите, приети при действието на КРБ. Сред аргументите на проф. Русчев за недопустимост на косвен дифузен контрол е, че е недопустимо да се тълкува разширително или прилага по аналогия правилото на чл. 15, ал. 3 ЗНА по отношение на противоречието на подзаконов нормативен акт с Конституцията. Аргументът е неправилен, защото няма нужда такъв контрол да се предвижда в обикновен закон, след като той е предвиден в самата Конституция.
[22]Гиньо Ганев при първото четене на проекта за конституция, 14.05.1991 г., с. 23 от Стенографския протокол от заседанието на 7-мо ВНС. Стенографските протоколи са достъпни на стайта на Народното събрание. https://www.parliament.bg.
[23]Александър Янков в заседанието от 17.05.1991 г., с. 152 от Стенографския протокол.
[24]Любен Корнезов в заседанието от 21.05.1991 г., с. 12 от Стенографския протокол.
[25]Янаки Стоилов при второто четене на проекта за конституция, 11.06.1991 г., с. 11-12 от Стенографския протокол.
[26]Гиньо Ганев при третото четене на проекта за конституция, 08.07.1991 г., с. 18 от Стенографския протокол от заседанието на 7-мо ВНС.
[27]Росен Хубенов при третото четене на проекта за конституция, 08.07.1991 г., с. 19 от Стенографския протокол от заседанието на 7-мо ВНС.
[28]Росен Хубенов при третото четене на проекта за конституция, 08.07.1991 г., с. 21 от Стенографския протокол от заседанието на 7-мо ВНС.
[29]Гиньо Ганев при третото четене на проекта за конституция, 08.07.1991 г., с. 26 от Стенографския протокол от заседанието на 7-мо ВНС.
[30]Крумов, Цв. Отговорността на държавата за вреди от прилагането на противоправни нормативни актове, статия в бр. 5/2002 г., достъпна и в сайта „Съдебно право“.
6
Коментирайте
Ялов позитивизъм. :/
ала-бала портокала….Районния съдия от Полски Тръмбеш ще отмени някой закон,щото решил че противоречи на Конституцията..аре бе…това го нема нийде,даже и в Америката – само КС казват арен ли е или не закон…изхода е друг – конституционна жалба, а не тези фантасмагории на автора
уж нещата се оправят, а накрая идва ВАС… Поздравления, колега!
Правото наистина е непрестанна борба. Но за съжаление много често човек губи вяра и желание да се бори срещу опорочените практики.
Изключително интересна и полезна статия, обхващаща практиката и различните теории за десетилетия назад.
След като се въведе оценка на въздействието (за съжаление само формална), защо да не се въведе и задължителен предхождащ консттуционен контрол за законопроектите? Защото сега зависим от доброто намерение на някой от оправомощените с касационна жалба субекти. И дори сега КС не действа особено бързо, най-често решенията вървят с особени мнения… Уредбата има нужда да се преомисли изначално.
А за отговорността на държавата – те нашите чиновници и досега изповядват теорията на пълната неотговрност…