Особености при сключването и съдържанието на договора за потребителски кредит – част II
Анализ на практиката на българските съдилища и на Съда на ЕС
Анализът
“Лекс“ представя втората част от анализа на практиката на съдилищата по договорите за потребителски кредит, който включва едно от основните изисквания – за посочване на годишния процент на разходите в договора.
Съдия Константин Кунчев анализира проблемите, които се срещат при постановяване на съдебните решения във връзка с разрешаване на дела по Закона за потребителския кредит. Те se отличават със спецификата, че са свързани с тълкуване и прилагане на Директива 2008/48 и практиката на СЕС, която очертава тенденциите и перспективите за единно приложение във всички страни членки на правилата на защита на потребителя, доколкото българският закон имплементира нейните разпоредби. В този смисъл са изследвани конкретните проявления и взаимодействия на практиката на българските съдилища и практиката на СЕС по тълкуване и прилагане на уредбата на потребителския кредит и ефективните гаранции за защита правата на потребителя.
С първата част можете да се запознаете тук.
Следващото изискване е съществено за цялата концепция на потребителската директива и нейните водещи цели за изграждане на единен кредитен пазар и защита на потребителите. То е свързано с посочване на годишния процент на разходите в договора по кредита, като този показател дава възможност на потребителя да разбере крайната му цена и да съпостави отлените кредитни продукти.
Седмо изискване е да са посочени годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
„Годишен процент на разходите“ означава общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19, параграф Директива 2008/48 .
В практиката има различни становища по това кога това изискване е нарушено.
Проблемът при тълкуването допълнително се усложнява и с оглед на това, че в чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на размера на ГПР – пет пъти законната лихва. Разпоредбата е приета, за да ограничи краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с огромен процент на разходите на годишна база, за да се извлича чиста печалба. Тази разпоредба обаче е приложима на практика за всички потребителски кредити, независимия кой ги отпуска – банкова или друга финансова институция.
В част от практиката тази разпоредба се смята за достатъчна, за да приеме съдът, че посоченият размер на ГПР в договора е под максималния, т.е. нарушение няма. Толкова ли е просто? Отговорът е не.
Първо, това, че има такава разпоредба, не освобождава съда от задълженото му служебно[1] да провери дали посоченият размер на ГПР е изчислен правилно[2], съобразно императивното правило, предвиждащо единна математическа формула за изчисление на размера на ГПР.
Второ, съществуването на тази разпоредба не освобождава съда от преценка дали, макар и размерът на ГПР действително да е по-нисък от максимално предвидения, условията на договора и размерът на разходите са неравноправни.[3]
Посочените две правила и произтичащите от тях особености ще бъдат разгледани в следващата част при анализа на разпоредбата на чл.19, ал. 4 и ал.5 ЗПК, където систематично им е мястото.
Досега в практиката на СЕС са приети следните разрешения относими към изискване за посочване на ГПР в договора:
Първо: Това изискване е нарушено, когато ГПР е даден в диапазони, а не в точен процент. [4]
Второ: Това изискване е нарушено, ако ГПР е посочен като процент, но не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване.[5]
Трето: Изведено е тълкуването, че при посочен ГПР в размер по-нисък от реалния по договор е налице заблуждаваща търговска практика.[6]
Четвърто: Предвидено е, че съдът е длъжен да прилага служебно правилата за изчислението на ГПР и за недействителността на договора.[7]
Очевидно, че тези разрешения имат значение за практиката и следва да се разглеждат и в светлината на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не само.
Ясно е, че при посочен грешен размер на ГПР, това ще промени преценката на потребителя, тоест налице е общото условие, за да се приложи най-тежката санкция. Неизпълнението на това задължение злепоставя самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни продуктите адекватно.
Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. [8]
В този смисъл следва да се посочи, че това, че кредитор сочи в договора размер на ГПР в рамките на нормата на чл.19, ал. 4 ЗПК, примерно 49,9%, не значи, че в този договор няма проблеми. Задача на съда е да провери правилно ли е изчислен и посочен ГПР, съобразно изискванията на единната формула, залегнала в самата директива, поради което имаща и нормативно значение. Неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. Много често се получава така, че неправилното изчисление има за цел и да заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което на това основание така формулираната клауза също би била нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК – всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Това е допълнителен аргумент към вече изведената основана аргументация, защото нарушеното изискване за унифицирано изчисление на ГПР следва да води до недействителност на целия договор[9], тъй като е изведено като съществено условие на договора. Това следва от сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща директивата за потребителския кредит и изменящи закона си съобразно практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано.
Въпреки това, част от съдебната практиката приема, че неправилно посочен ГПР е основание само за прилагане на чл. 19, ал. 5 ЗПК и след като има специална последица, не се прилага последицата по чл. 23 ЗПК. Сочи се, че в разпоредбата на чл. 22 ЗПК е посочен само липсващ ГПР, но не е и неправилно изчислен ГПР.[10] По този повод е отправено и преюдициално запитване от СРС, по което е образувано дело № 229/20 пред СЕС, като единият от въпросите е дали може да се приравни на липсващ ГПР грешно посочен ГПР. [11] Повдигнатият въпрос обаче касае тълкуването на националното право и в тази връзка предлагам ясно да бъде добавено в ЗПК, че липсващ ГПР или неправилно определен в по-нисък размер води до недействителност на целия договор. [12]
В практиката често се среща заобикаляне на правилото за изчисляване на размера на ГПР – като част от общите разходи по кредита се включват неправилно в сумата на кредита, което автоматично води до представяне на по-нисък от реалния ГПР. Това лесно може да се провери с достъпните лихвени калкулатори или с назначаване на експертиза при съобразяване на дефинициите и понятията, изяснени в практиката на СЕС.[13]
В практиката се среща и теза, че неустойка за неосигурен поръчител в тридневен срок от сключване на договора е скрита възнаградителна лихва, поради което следва да се включи в размера на ГПР. Това обаче не се случва, поради което е налице нарушение на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на договора.[14]
С тази теза не мога да се съглася, защото макар описаната договорна клауза да има за цел да заобиколи тавана на ГПР, в крайна сметка това се постига чрез предвиждане на неустойка, която е обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение. Обезщетението обаче по дефиниция[15] не попада в общите разходи и от там не може да се вземе предвид при изчисляване на ГПР, затова няма как неустойката да се включва в размера на ГПР.[16]
В този случай считам, че е налице една неравноправна клауза – прекомерната неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение. По тази причина тя е нищожна, но това не води до нищожност на целия договор. Тази клауза по смисъла на уговорките на страните остава неустойка – обезщетение за неизпълнение и не е адекватно да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното тя няма такава функция. Още веднъж следва да се посочи, че ГПР включва само разходи, които са предвидени като такива[17].
В този смисъл примери, които водят до неточен ГПР и нищожност на целия договор, са таксите кредит у дома [18], допълнителен пакет услуги[19], такса гарант и застраховка.[20] При всички тези такси са изпълнени изискванията на директивата – те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени като разходи в размера на погасителната вноска. По тези съображения тези клаузи изискват размерът им да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР по смисъла на договорката на страните и ако не са включени, това води до неправилно изчислен ГПР и от там до нищожност на целия договор.
Осмото изискване е да бъдат посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Изискването следва да се раздели на две хипотези. Първо, при фиксиран лихвен процент. При тази хипотеза изискването е спазено, ако са посочени размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Достатъчно е тази информация ясно да може да се извлича от съдържанието на договора [21]. Примерно 12 вноски по 50 лв. всяка с падеж 5 число на всеки месец. Като не е необходимо същите да са посочени отделно с нарочен погасителен план, който да съдържа и разбивка на главница, лихви и такси.
Цялата втора хипотеза на изискването се отнася до случаи при променлив лихвен процент или различен лихвен индекс. Това правило изобщо не е приложимо към хипотеза на фиксирана лихва. Въпреки това, използваното от закона понятие „погасителен план“ при това изискване създава объркване и смесване на това изискване със следващото.
Според една част от съдебната практика погасителен план се иска за всеки договор, който е наличен към момента на сключване на договора. Изисква се погасителният план да включва размера на всяка вноска, падежа, както и разбивка на лихви, главница и такси. При липса на посочения погасителен план към момента на сключване на договора, той е нищожен, тъй като не е спазено изискването към всеки договор да има погасителен план.[22]
Според друга част от съдебната практика е достатъчно да има общо размер на вноската, падеж и брой на вноските. Не е нужна разбивка на главница, лихва и такси, както и не е нужен отделен документ, съдържащ тази информация. Достатъчно е информацията да може да се изведе и синтезира ясно от договора и ОУ към него. Допълнителен аргумент е това, че разпоредбата е неприложима при кредит с фиксиран размер на лихвата[23].
Противоречието в практиката се дължи на това, че ЗПК използва понятие „погасителен план“, а то не е използвано от директивата в това изискване, а в следващото. Следващото изискване обаче касае правото на потребителя да поиска извлечение по всяко време под формата на погасителен план. Именно това разграничение се прави ясно в практиката на СЕС[24], за да се отграничат двете изисквания. Едното е към датата на договора да има задължително посочване на размер, брой и падеж на вноските, а второ е потребителят да бъде информиран, че има право по всяко време безплатно да поиска да се снабди с извлечение във формата на подробен погасителен план при отчитане на извършените плащания до момента и подробна разбивка на главница, лихви и такси. В този смисъл включването на погасителен план в разпоредбата на чл. 10, т.11 ЗПК следва да се тълкува в смисъл, че този така наречен погасителен план трябва да сдържа размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Деветото изискване е потребителят да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания.
Изискване за посочване отделно на главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, която касае хипотеза, в която потребителят погаси главницата по срочен договор за кредит и при която за него се поражда право да получи нов погасителен план. Само в този случай[25] планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от ЗПК, според която, когато се прилага чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания. От това следва, че хипотезата на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК не следва да се смесва с тази, предвидена в т. 11, съобразно която не е предвидено такова завишено по съдържание изискване към погасителния план. (Решение № 7728 от 14.11.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 11496/2019 г., Решение № 3407 от 13.05.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 14688/2018 г.).
Десетото изискване е да се съобщи за правото на отказ. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК предоставя на потребителя защита под формата на правото при сключването на сделката да узнае за наличието или липсата на негово право да се откаже от договора, за срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително да получи информация за задължението си да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. При това е поставено изискване потребителят да бъде информиран не по какъвто и да е начин, а правото му на отказ от договора и условията, при които то може да се случи, да бъдат задължителна част от договорното съдържание. Законодателят е подчертал важността на тази защита посредством уреждането на тежки последици, които кредиторът ще понесе при нарушаването ѝ – съгласно чл. 22 ЗПК, нарушаване изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК води до недействителност на договора. Поради това, неправилна е тезата, че посредством цифровото обозначаване на законовите норми и с помощта на препращане към Общите условия е изпълнено изискването за задължителното съдържание на договора (В този смисъл Решение № 257 от 29.06.2018 г. по в. гр. д. № 307 / 2018 г. на Окръжен съд Хасково).
Противоречива е практиката и по приложението на чл. 23 ЗПК
При нарушение на някое от горепосочените изисквания разпоредбата на чл.23 от ЗПК предвижда, че договорът е недействителен и потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.
Част от съдебните практика приема, че понеже договорът е недействителен в хипотезата на чл.22 във вр. с чл. 23 ЗПК, главницата следва да се претендира на основание неоснователно обогатяване – начална липса на основание. Приема се обаче, че понеже кредиторът се позовава на договорно основание, то искът следва да се отхвърли на това основание и за главницата, тъй като ако се уважи, би се уважил на непредявено основание, с което се нарушава диспозитивното начало.[26]
В друга част от съдебната практика съвсем правилно се приема, че в хипотезата на чл.22 във вр. с чл. 23 ЗПК следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр.1 ЗЗД, тъй като частичната недействителност е уредена с изрична императивна норма и тя води до извода, че договорът е недействителен само в частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава да се дължи. По тази причина искът следва да се уважи за главницата, като следва да се съобрази, че всички частични плащания следва да се отнесат към дължимата главница и ако има разлика, то тя се присъжда на кредитора-ищец на основание на договора, тъй като в частта за задължението за връщане на главницата, той не е недействителен.[27]
Втората теза следва да се подкрепи.
Първо, тя отговаря на тълкуването на чл. 23 ЗПК, както и на правилното тълкуване на чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Първата теза е в очевидна колизия с тях. Следва да се посочи, че специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК урежда изрично последиците на недействителността, поради което не е налице хипотеза на неоснователно обогатяване. Щеше да иде реч за неоснователно обогатяване, ако не съществуваше специалната разпоредба на чл.23 ЗПК, тъй като по общо привило при цялостна нищожност на договора всеки връща на другия получената престация.
Второ, първата теза е в колизия и с процесуалния закон, защото извеждайки до крайност тълкуването на диспозитивното начало, се нарушават куп други основни принципи – установяване на истината, на процесуалната икономия и на идеята, че процесът е призван да защити действителното правно положение съобразно закона, а то е, че който е взел пари назаем, е длъжен да ги върне.
Трето, първата теза е в пряко противоречие с целите на директивата, тъй като по тълкувателен път извежда санкция, която е неадекватна и непропорционална[28]. Директивата няма за цел да въвежда право на потребителя да не плаща и да превръща търговеца в абсолютен заложник на процесуалните правила по начин, че да не може да получи дори пари, които очевидно е дал и си иска обратно. Кредит, освободен от такси и лихви, не значи дарение. Смисълът на санкцията е да има възпиращ ефект, но и да се възстанови реалното равновесие между страните, а не да се създава ново неравновесие и то посредством съдебен акт. Ето защо, тълкуването на съдилищата, поддържащи първата теза, противоречи на правото на ЕС.
Съществува теза в практиката, че следва да се прави разлика между възнаградителна и наказателна лихва и се приема, че недействителността обхваща само възнаградителната лихва, а мораторната се дължи, като се присъжда за целия период на забава.[29]
В практиката на СЕС тази теза вече е отхвърлена като несъответстваща на изискването за ефективност[30] и от текста на българския закон става ясно, че при недействителност на договора по чл. 23 ЗПК се дължи само главница, тоест никакви лихви, като при това законът не прави разграничение на възнаградителна и мораторна. Санкцията обхваща и двете лихви, както и таксите.
Поставя се и въпросът не би ли следвало да се дължи лихва за забава за периода след исковата молба. Ако лихвата е поискана, би следвало да се дължи, защото макар договорът да е недействителен в частта за лихвата и да няма падеж, в този случай забавата по българското право настъпва от поканата, която е имплицитно сдържаща се в исковата молба. По тази причина приемам, че лихвата за забава не се дължи до исковата молба по силата на специалната разпоредба на чл. 23 ЗПК, но след исковата молба върху неплатената главница лихва за забава се дължи. Целта е да се стимулира длъжникът да плати поне главницата. Противното схващане – че лихва за забава не се дължи и от исковата молба, отива твърде далеч в защита на потребителя и създава ново неравновесие. В българското право има безвъзмезден заем, но дори нищо да не е уговорено, чл. 86 ЗЗД важи за забавата на всички парични задължения. По тази причина приемам, че санкция за отпадане на мораторната лихва завинаги би била непропорционална. Мислимо е в търсене на разумен баланс чрез законови промени да се предвиди, че при недействителност на договора, длъжникът по потребителския кредит получава разумен срок след влизането в сила на решението да върне главницата, който срок се определя от съда и след изтичането му започва да се начислява лихва за забава върху присъдената главница до плащането ѝ от потребителя.
При всички случаи, съдът следва да провери дали дадена санкция при конкретните обстоятелства би била ефективна, възпираща и пропорционална и в зависимост от извода си би следвало да реши дали да я приложи, или не. Съдът не следва автоматично за всяко нарушение на закона да прилага най-тежката санкция, макар формално да има право на това.
Обобщение
Когато разглежда дело с предмет потребителски кредит, съдът първо в своя анализ трябва да провери дали договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание.
Ако приеме, че отговорът е отрицателен, следва да провери дали нарушението води до недействителност на целия договор и ако е така, служебно да я приложи. Ако приеме, че формата и съдържането са спазени, съдът следва да премине към проверка налице ли е нищожна клауза по чл. 26 ЗЗД, като проверката обхваща само клаузите, които обуславят изхода на делото.
Ако съдът констатира наличие на нищожна клауза, следващите действия зависят от това дали тя е част от основния предмет на договора, или не е. Ако клаузата е част от основния предмет на договора, съдът трябва да я замени с императивно или диспозитивно правило, като ако няма с какво да я замени, следва да обяви целия договор за нищожен. Ако клаузата не е част от основния предмет на договора, да я премахне от съдържанието на договора изцяло.
Ако съдът прецени, че не са налице нищожни клаузи по чл.26 ЗЗД, следва да се провери дали релевантни за делото клаузи, определящи изхода му, не попадат в сивия списък и дали не са неравноправни, поради което и нищожни. Тази последователност от действия съдът следва да извърши служебно, като част от служебното начало в процеса, което е засилено при дела с предмет потребителски спорове (чл. 7, ал. 3 ГПК).
[1] Решение от 21 април 2016 г. по дело C‑377/14
70 Ето защо, след като националният съд следва да гарантира полезното действие на защитата на потребителите, търсена с Директива 2008/48, така отредената му от правото на Съюза роля в тази област не се ограничава само до възможността да се произнася по въпроса дали са спазени посочените изисквания, но включва и задължението му да разгледа служебно този въпрос, стига да разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна (вж. по аналогия решение от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32).
71 Освен това, когато националният съд служебно е установил, че е налице нарушение на член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, той е длъжен, без да чака съответно искане от потребителя, да вземе всички мерки, предвидени в националното право в случай на такова нарушение, стига да е спазен принципът на състезателност (вж. по аналогия решения от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 36 и от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 42).
[2] РЕШЕНИЕ от 21 април 2016 г. по дело C‑377/14
87 Следва да се подчертае, че незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя, задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се взема предвид общият размер на кредита.
88 Всъщност в член 19, параграф 1 от Директива 2008/48 се уточнява, че ГПР, който на годишна база е равен на текущата стойност на всички задължения, договорени между кредитора и потребителя, се изчислява в съответствие с математическата формула, посочена в част I от приложение I към тази директива. В посочената директива обаче се предвижда, че базисното уравнение, с което се изчислява ГПР, изравнява на годишна основа общата текуща стойност на усвояванията, от една страна, и общата текуща стойност на погасяванията и разходите, от друга страна. Следователно размерът на усвояването по смисъла на част I от приложение I към Директива 2008/48 съответства на общия размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) от тази директива.
89 В случая запитващата юрисдикция следва да провери дали една или няколко от сумите, посочени в точки 27 и 28 от настоящото решение, незаконосъобразно са били включени в общия размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) от Директива 2008/48, тъй като това обстоятелство може да окаже влияние върху изчислението на ГПР и поради това да доведе до неточност на данните, които заемодателят е трябвало да посочи в разглеждания в главното производство договор за кредит съгласно член 10, параграф 2 от споменатата директива.
В този смисъл генералния адвокат по делото Е. SHARPSTON
Разходите, които може да се изисква потребителят да плати по силата на договор за потребителски кредит, могат да се различават по своето естество и да се изчисляват от кредиторите посредством различни методи и променливи. Ако при изчисляването на ГПР се вземат предвид такива елементи, това би накърнило целите на Директива 2008/48 за осигуряване на прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор за кредит.
[3] РЕШЕНИЕ от 26 март 2020 г. По дело C‑779/18
57 Всъщност посочената разпоредба сама по себе си не определя правата и задълженията на страните по договора, а само ограничава тяхната свобода да определят извънлихвените разходи по кредита над определено равнище и въобще не възпрепятства националния съд да контролира евентуално неравноправния характер на такова определяне, дори под законовата горна граница.
58 С оглед на гореизложените съображения член 1, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че от приложното поле на тази директива не е изключена договорна клауза, която определя извънлихвените разходи по кредита при спазване на предвидения в национална разпоредба максимален размер, без непременно да се вземат предвид действителните разходи по кредита.
[4] Решение от 19.09.2019г. по дело С-290/19 – Словакия –
26 От друга страна, от член 19, параграф 1 от Директива 2008/48 във връзка с част I от приложение I към нея следва, че ГПР се изчислява по математическата формула, която се съдържа в цитираното приложение и трябва да отразява с точност до един знак след десетичната запетая всички бъдещи или съществуващи ангажименти, договорени между кредитора и потребителя. В допълнение член 19, параграф 5, втора алинея посочва, че ГПР трябва да се изчислява по еднообразен начин.
29 Съдът е имал случая да подчертае, че за потребителя ГПР е от основно значение като общ разход по кредита, който е представен под формата на процент, изчислен по единна математическа формула. Всъщност този процент позволява на потребителя да прецени от икономическа гледна точка обхвата на задължението, поето със сключването на договора за кредит (вж. в този смисъл решения от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 90 и цитираната съдебна практика, от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 66 и цитираната съдебна практика, и от 20 септември 2018 г., EOS KSI Slovensko, C‑448/17, EU:C:2018:745, т. 64).
Член 10, параграф 2, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка.
[5] Решение от 20 септември 2018 г. по дело C‑448/17
66 Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.
67 Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му.
[6] Решение от 15.03.2012г. по дело С – 453/10 – Словаки -Търговска практика като разглежданата по делото в главното производство, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
[7] Определение от 16.11.10г. по дело С – 76/10 – Словакия, което предвижда ,че Директива 87/102 за потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО /сега директива 2008/48/ЕО/ трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд служебно да прилага разпоредбите, които транспонират във вътрешното право чл.4 от последната директива и предвиждат, че непосочване на ГПР в договор за потребителски кредит, предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.
[8]РЕШЕНИЕ от 21 април 2016 г. По дело C 377/14
90 Както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от основно значение е потребителят да е получил информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения (вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C‑264/02, EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 70).
[9] Решение № 5 от 08.01.2020 г. по в. гр. д. № 643 / 2019 г. на Окръжен съд – Враца и Решение № 260046 от 13.07.2020 г. по в. т. д. № 241 / 2020 г. на II състав на Окръжен съд – Варна., в което е прието селдното
В заключение, при съвкупна преценка на всяка от уговорките, съдът констатира, че макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл.11 ал.1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемо съдържане по т.10 (годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя) и т. 11 (погасителен план, с указание как вноската се разпределя за различните видове разходи). Тази част от съдържанието на сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като въз основа на предварителната стандартизирана информация за тези реквизити кредитополучателите следва да могат да съпоставят наличните пазарни предложения и да упражнят избора си съответно на индивидуалния си интерес. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето(чл. 22 ЗПК). В този смисъл въззивният съд намира оплакванията на жалбоподателя за основателни. Като не е оповестил действителен ГПР както в преддоговорния процес, така и в самия договор за кредит, доставчикът на услугата е нарушил изисквания на закона и не може да се ползва от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на ползваната сума, без да се отчитат начислените въз основа на договора лихва, такси и премии( чл. 23 ЗПК).
[10]В този смисъл- Решение № 260035 от 23.09.2020 г. по в. гр. д. № 545 / 2020 г. на II състав на Окръжен съд – Пазарджик Според изложеното от ищеца в исковата молба и твърдения за нарушения по чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, същият не разграничавал предпоставките на нищожност на договора по чл.22 в контекста на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, с правилното определяне на фиксирания лихвения процент и годишният процент на разходите. Дори хипотетично да се приемело, че същите са неправилно определени, което не било така в конкретния случай, това не обуславяло нищожност на договора за заем на основание чл.22 ЗПК във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, тъй като нарушението, явяващо се предпоставка за нищожност на посоченото основание, било единствено в хипотезата на липса на минимално необходимо съдържание по чл.11, ал.1 ЗПК. А такава липса в конкретния случай не било налице. Дори да се приемело, че годишният процент на разходите е определен в нарушение на разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК, това не водело до нищожност на целия договор, а се прилагали последиците на чл. 19, ал.5 и 6 ЗПК. Сключения договор е съобразен с всички изисквания на закона.Посочен е лихвения процент , като е посочен и максималния процент на разходите ,както и взетите предвид допускания. В ОУ при които е сключен договора са посочени и другите дължими от ответника разходи ,които видно и от заключението на експерта са включени при определяне на ГПР. Нарушенията, на които жалбоподателят се позовава не са налице ,от една страна , а от друга с оглед разпоредбата на чл.22 от ЗПК не биха довели , ако съществуваха, като резултат нищожност на договора.
[11]Преюдициалното запитване може да видите тук
[12] В този смисъл ясен текст на разпоредба има в Словакия -Член 11, параграф 1 от ЗПК: „Отпуснатият потребителски кредит се счита за освободен от лихви и разноски, ако: в ущърб на потребителя договорът за потребителски кредит не посочва вярно годишния процент на разходите“.
[13] Решение от 16 юли 2020 г. по дело C‑686/19
38 Най-напред трябва да се отбележи, както следва от съдържащите се в член 3 от Директива 2008/48 определения, че понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ е свързано с понятията „общ размер на кредита“ и „обща сума, дължима от потребителя“ с оглед на изчисляването на ГПР.
39 Тъй като за тези понятия член 3 от Директива 2008/48 не съдържа никаква препратка към националното право, всяко от тях трябва да се счита за самостоятелно понятие от правото на Съюза, което трябва да се тълкува еднакво на територията му (вж. в този смисъл решение от 14 ноември 2019 г., State Street Bank International, C‑255/18, EU:C:2019:967, т. 33).
42 След като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е определено в член 3, буква з) от Директива 2008/48 като „сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“, то съответно понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват и поради това „общият размер на кредита“ не може да включва никоя от сумите, влизащи в общите разходи по кредита за потребителя (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 85).
[14] В този смисъл Решение № 1514 от 16.12.2019 г. по в. гр. д. № 2442 / 2019 г. на VI състав на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 398 от 13.05.2019 г. по в. т. д. № 159 / 2019 г. на III състав на Окръжен съд – Варна
[15] Чл.19, ал. 3 ЗПК При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;
[16] В този смисъл Решение № 26 от 07.02.2020г. по в.гр.д. №398/2019 г. на ОС Шумен, което е обжалвано пред ВКС.
[17] Съображение 20 от Директивата – Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи. Следва да се оцени обективно доколко кредиторът реално е информиран за разходите предвид изискванията за професионално усърдие.
[18] По своето съдържание таксата се изразява в допълнителна услуга гарантираща събиране на вноските по кредита в домашни на потребителя, като стойността на тази услуга достига до 60 % от стойността на всяка вноска за месеца и се добавя към нея по договор. Този вид такса се среща и в Словакия като съдът там е отправил и преюдициално запитване насочено към установяване на неравноправния и нелоялен характер на този вид практики, като дело обаче е било прекратено и не е стигнало до решение на СЕС. Подробности за тази такса виж в Решение от 18.01.2019 г. по гр. д. № 9786/2018 – РС Пловдив.
[19] Решение от 16 юли 2020 г. по дело C‑686/19 – Понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, съдържащо се в член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща разходите за евентуалното удължаване на срока на кредита, щом като, от една страна, конкретните и точните условия за евентуалното му удължаване, включително срока на последното, са част от клаузите и условията, договорени между кредитора и кредитополучателя в договора за кредит, и от друга страна, тези разходи са известни на кредитора.
[20] Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия;
[21] Решение от 9 ноември 2016 година по дело C‑42/15
2) Член 10, параграф 2, буква з) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези вноски.
3) Член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с член 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в националната си правна уредба.
[22] Решение № 5979 от 09.08.2019 г. по в. гр. д. № 7786 / 2018 г. на Възз. II-a състав на Софийски градски съд– Неоснователни са доводите в жалбата, че по делото е налице погасителен план с посочени главница и лихва, тъй като параметрите на договора са посочени в т. VI – „Параметри на договора за потребителски кредит“ вр. чл. 5.3 от Общите условия. В договора е посочен общия брой и размер на месечните вноски, но това съдържание на договора не преодолява липсата на погасителен план към момента на сключването му, в който да е посочен как се формира всяка погасителна вноска, поне чрез главница и лихва, каквито са представените погасителни планове към анексите.
Ето защо е налице нарушение на нормата на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК , съгласно която договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване на кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Неотносимо е оплакването в жалбата досежно наличието на фиксиран лихвен процент в договора и липсата на приложение на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК за процесния казус, тъй като нормата е приложима поради липса изцяло на погасителен план към момента на сключването му, а не поради липса на посочена последователност на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
[23] Решение № 29 от 24.02.2020 г. по в. гр. д. № 363 / 2019 г. на Окръжен съд – Разград и Решение № 1274 от 07.11.2019 г. по в. гр. д. № 1671 / 2019 г. на VII състав на Окръжен съд – Пловдив -Видно от член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, тълкуван във връзка със съображение 31 от тази директива, изискването в договора за кредит, изготвен на хартиен или друг траен носител, да се посочат ясно и кратко данните, изброени в тази разпоредба, е нужно, за да може потребителят да се запознае с правата и задълженията си. Предвид ясния текст на тези разпоредби следва да се приеме, че Директива 2008/48 не предвижда изискване договорът за кредит да съдържа подобно извлечение под формата на погасителен план(вж. решение от 12 юли 2012 г., SC Volksbank Romаnia, C 602/10, EU: C: 2012: 443, т. 63 и 64; Решение НА СЪДА от 5 септември 2019 година по дело C 331/18). Решенията на съда на ЕС са задължителни за националните юрисдикции, пред които е висящ спор със сходно съдържание. Настоящият въззивен състав приема, че не следва да прилага разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл.11, т.11-12 от ЗПК, доколкото същите не съответстват на Директива 2008/48/ЕО.
[24]РЕШЕНИЕ от 5 септември 2019 г. по дело C‑331/18
член 10, параграф 2, букви з)—й) от Директива 2008/48 във връзка с член 22, параграф 1 от същата директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.
В този смисъл и решението по дело C‑42/15 на СЕС.
[25] ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ E. SHARPSTON представено на 9 юни 2016 г. по дело C‑42/15
61.От текста на член 10, параграф 2, буква и) следва, че потребителят има право да поиска погасителен план по всяко време през целия срок на действие на договора за кредит. Ако кредитодателите бяха задължени да предоставят такъв план само при сключването на договора за кредит, думите „[…] правото на потребителя да получи при поискване и безвъзмездно и по всяко време през целия срок на действие на договора за кредит извлечение под формата на погасителен план“ биха били излишни и съответно ползата от предоставеното на потребителя право би била значително по-малка. Погасителен план, предоставен при влизането в сила на договора за кредит, е нещо не много по-различно от изявление за намерение. То не помага на потребителя да види докъде е стигнал с погасяването на кредита. За тази цел той трябва да поиска актуализиран план.
62.Този прочит се потвърждава от член 10, параграф 3, който, тълкуван във връзка с член 10, параграф 2, буква и), предполага, че кредитодателят е длъжен при поискване от страна на кредитополучателя да му предостави актуализиран погасителен план.
[26] В този смисъл Решение № 89 от 21.01.2019 г. по в. гр. д. № 2311 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд – Пловдив и Решение № 2898 от 11.05.2020 г. по в. гр. д. № 3439 / 2019 г. на Възз. II-в състав на Софийски градски съд
От една страна, настоящото производство е образувано въз основа на предявени искове по чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на парични вземания, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Както беше посочено по-горе, една от спецификите на това производство е, че следва да е налице пълна идентичност между основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение и това, на което се установява съществуването на вземането. Ищецът-заявител в заявлението по чл. 410 ГПК е посочил като основание на своите претенции договорно неизпълнение – на договора за паричен заем № 1416408/21.03.2011г., вземанията по който му били цедирани. От друга страна, чл. 23 ЗПК урежда коренно различно основание – тази разпоредба е аналогична на чл. 34 ЗЗД и се базира на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. Съгласно същата разпоредба, при установяване недействителност на договора, т.е. в случаите, когато договорно правоотношение не съществува, потребителят трябва да върне само заетата сума. Следователно съдът не може да признае дължимостта на главницата както поради липсата на издадена заповед за изпълнение за същата сума на извъндоговорно основание, така и защото ищецът претендира сумата на договорно основание, а признаването на остатъка от главницата за дължим на извъндоговорното основание, предвидено в чл. 23 ЗПК, би представлявало произнасяне от съда по нещо различно от поисканото и би обусловило недопустимост на съдебния акт.
[27] Решение № 214 от 14.03.2019 г. по в. т. д. № 1978 / 2018 г. на III състав на Окръжен съд – Варна и
Решение № 62 от 14.09.2018 г. по в. т. д. № 101 / 2018 г. на Окръжен съд – Търговище-
Неоснователен е доводът в жалбата, че искът следвало да бъде отхвърлен изцяло, тъй като нормата на чл.23 ЗПК кореспондирала изцяло с претенция по чл. 34 ЗЗД, въдв вр. с чл. 55 ЗЗД, каквато претенция не е била предявявана.
Касае е се до една особена недействителност на договора, предвидена изрично в специалния закон (ЗПК) спрямо общия закон (ЗЗД), тъй като специалната разпоредбата на чл. 23 ЗПК предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемополучателя не отпада изцяло – той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита. Както бе посочено по-горе, става въпрос за особен вид недействителност на договора за потребителски кредит, при установяването на която, съобразно специалната законова разпоредба на чл. 23 от ЗПК, заемополучателят връща чистата стойност на кредита, предоставен му по процесния договор за заем/кредит.
[28] (47) Държавите членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение. Докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи“.
[29] Решение № 80 от 19.06.2020 г. по гр. д. № 411 / 2019 г. на Районен съд – Луковит, в което е прието, че при недействителност на потребителския кредит, потребителят съгласно императивната норма на чл. 23 ЗПК връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Лихвата, която законът има предвид, е възнаградителната лихва и/или други санкционни последици по договора, но не и законната лихва за забава, дължима всякога на основание чл. 86 ЗЗД върху главното задължение. Предвид горното съдът прие, че К.И. дължи на Банката само чистата стойност на кредита, който е усвоила и не е погасила – 807,86 лева, заедно със законната лихва за забава 80,96 лева за периода от 17.04.2015 г. до 18.02.2019 г.
[30] В този смисъл Решение от 27 март 2014 г. по дело C‑565/12 на СЕС, в което е прието, че член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска прилагането на национална санкционна система, по силата на която в хипотезата на нарушаване от кредитора на преддоговорното му задължение да оцени кредитоспособността на кредитополучателя, като направи справка в съответната база данни, кредиторът изгубва правото си на договорна лихва, но се възползва по силата на закона от лихва в размер на законоустановения лихвен процент, която е изискуема от постановяването на съдебно решение, с което кредитополучателят се осъжда да изплати все още дължимите суми, който лихвен процент освен това се увеличават с пет пункта, ако след изтичане на срок от два месеца от постановяването не се е издължил, когато запитващата юрисдикция констатира, че в случай като разглеждания в главното производство, включващ незабавната изискуемост на главницата по кредита, дължима все още поради неизпълнение на кредитополучателя, сумите, които кредиторът действително може да получи в резултат на прилагането на санкцията за изгубване на правото на лихва, не са значително по-малки от тези, които би получил, ако беше спазил задължението си да направи проверка на кредитоспособността на кредитополучателя.
17
Коментирайте
Изключително подробен и полезен анализ. Благодаря.
Браво на този съдия, че си е дал зор да направи тези анализи на ползу роду.
Супер
Благодаря ви. Чудесен анализ
Супер статия, но истината е, че аз всячески бягам от вземането на каквито и да било кредити, защото после всичко става, а никой не ме защитатва
Абе не е така. защитават те, има къде да се оплачеш ако нещо се случи с кредита ти и с теб съответно, но истината е, че става голяма главоблъсканица и нерви
Е, няма начин.
По някога се налага. Като нямаш пари кеш.
Хубаво е, че пишете такива анализи и тълкувания, за да знаем какви права имаме. Защото много добре знаем, че депутатите няма да помислят за нас, а само за приятелите си банкери и кредитори
E, те нали за тях работят.
Аз не знам дали някой много се вълнува от това да се защитят потребителите
Спер статия
Да, много се радвам, че пишат такива неща, за да може да се запознаем с особеностите
Не знаеш ли особеностите, може и на ЧСИ да идеш
Във всички случаи е добре да се обърнеш към адвокат.
Особено в случая с тези кожодери банките.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Добре че е практиката на СЕС .