Някои въпроси по прилагането на абсолютната давност по ЗЗД
В бр. 102 от 2020 г. на Държавен вестник беше обнародвана новата редакция на чл. 112 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), уреждащ т. нар. „абсолютна“ давност за парични вземания срещу физически лица. Разпоредбата влиза в сила от 2 юни 2021 г., съгласно § 3 от ПЗР на ЗЗД. Предложението, обсъждането и приемането на разпоредбата породи буря от коментари и анализи, клонящи във всички крайности, имаше и безпрецедентен брой становища по самия законопроект (със сигнатура 054-01-56/25.06.2020 г.). Обстоятелството, че законопроектът претърпя редакция между първо и второ четене също допринесе за противоречивите оценки за въздействието му. На този етап законът е обнародван, но нито е налице неговото оспорване като противоконституционен, вкл. относно § 2 от ПЗР на ЗЗД, уреждащ заварените случаи, нито са налице сътресения, от прилагането му, тъй като то все още не е възможно.
Въпреки това, въпросите и проблемите при приложението на новата „абсолютна“ 10-годишна давност сякаш само ще се натрупват, докато тя влезе в сила. Настоящото изследване има за цел да маркира някои предстоящи дискусии в практиката по прилагането на новата абсолютна давност.
Изключенията при прилагане на десетгодишната давност
Изрично уредените изключения в ал. 2 на чл. 112 ЗЗД не повдигат въпроси, относно обхвата си, доколкото разпоредбите, уреждащи давността са императивни[1] и не подлежат на разширително тълкуване[2]. Давността също така не се прилага служебно и приложението на чл. 120 от ЗЗД остава непроменено[3].
Новата абсолютна давност по чл. 112 ЗЗД не се прилага за вземания от търговската дейност на еднолични търговци или на физически лица – съдружници в дружество по чл. 357; за непозволено увреждане; за неоснователно обогатяване; за издръжка; за трудово възнаграждение; за обезщетения по Кодекса на труда; по повод приватизационна сделка; по повод имущество, реституирано по реда на нормативен акт. За тези вземания познатата ни обща давност продължава да се прилага и на практика изпълнението може да продължи докато кредиторът не бездейства в рамките на общия 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД или в рамките на 3-годишния срок за посочените в чл. 111 ЗЗД вземания.
Интерес представлява изключението, предвидено в ал. 1 на чл. 112 от ЗЗД – вземанията срещу физически лица се погасяват с изтичането на десетгодишна давност, „освен когато задължението е отсрочено или разсрочено“. Прави впечатление, че тази законодателна формулировка е привнесена от друг нормативен акт, уреждащ „абсолютната давност“, а именно ДОПК и чл. 171, ал. 2, гласящ, че „С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.“.
На следващо място, новият чл. 112 от ЗЗД в своята ал. 3 изрично препраща към общите основания на чл. 115 от ЗЗД за спиране на давността. Интерес следва да представлява посоченото в чл. 115, б. „ж“ ЗЗД основание, предвиждащо спиране на давността докато трае съдебният процес относно вземането, доколкото в тази насока липсват задълбочени изследвания, а и практиката не е имала възможността да разглежда такива казуси, доколкото интересите на кредиторите са били винаги насочени към прекъсването на давността. Друга причина за слаборазвитата съдебна практика е обстоятелството, че до постановяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС давността при образувани изпълнителни дела не е текла, поради постановеното Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд.
На последно място, внимание следва да се отдели и на едно от изключенията за прилагането на 10-годишната давност за вземания произтичащи от неоснователно обогатяване, доколкото то на практика може да се окаже едно от най-широкоразпространените в оборота, възникващо от развалянето на двустранни договори, съгласно чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД.
Отсрочването или разсрочването по ДОПК – спиране на давността или новация
При наличието на аналогична разпоредба в ДОПК, предхождаща тази на чл. 112, ал. 1 ЗЗД, следва да се обърне внимание на приложението ѝ и как отсрочването или разсрочването влияе на давността, и какво всъщност представлява то. Разсрочването и отсрочването на публични задължения по ДОПК има изрична уредба (чл.чл. 183 – 190 ДОПК), която изключва сходните гражданскоправни институти[4]. Съгласно чл. 183, ал. 1 от ДОПК „по искане на длъжника, подадено до компетентния орган, може да се разреши плащането на дължимите суми да се извърши изцяло, до определен краен срок (отсрочване) или да става на части (разсрочване) съгласно одобрен погасителен план.“. На следващо място, впечатление правят подробно разписаните условия, при които отсрочването или разсрочването е допустимо – чл. 183, ал. 2 и сл. от ДОПК.
Фокусът обаче, с оглед целта на сравнението между чл. 112, ал. 1 от ЗЗД и чл. 171, ал. 2 от ДОПК и разясняване на смисъла на новоприетата разпоредба, е не толкова как публичните задължения се отсрочват/разсрочват, а какво действие има отсрочването/разсрочването и дали то прекъсва, или спира давността. Първата очевидна отлика с новоприетата разпоредба на чл. 112 от ЗЗД и тази на чл. 171, ал. 2 от ДОПК е именно посоченото действие на отсрочването или разсрочването – съгласно изричната разпоредба на чл. 172, ал. 1, т. 3 давността за публичните вземания спира, когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането – за срока на разсрочването или отсрочването. Аналогична е разпоредбата на чл. 116, ал. 9 от КСО – за периода на разсрочването спира да тече давността за вземанията на държавното обществено осигуряване. Такова основание за спиране течението на давността в гражданското право обаче липсва (чл. 115 ЗЗД).
В новия чл. 112 от ЗЗД, на следващо място, изрично е посочено, че с изтичането на 10-годишна давност се погасяват вземания срещу физически лица, „независимо от прекъсването ѝ“, а в ал. 3 от него изрично е посочено, че се прилага чл. 115 ЗЗД, уреждащ спирането на давността, но както беше посочено, в него липсва основание за спиране, ако задължението е отсрочено или разсрочено.
Тук обаче възниква въпросът в кои случаи едно отсрочване или разсрочване може да се счита за обективна новация, доколкото същото може да притежава белезите на такава. В част от съдебната практика по приложението на чл. 152 от ДПК (отм.), който е аналогичен на чл. 188 ДОПК, се приема, че когато производството по разсрочването е започнало по искане на длъжника, и когато старото задължение се обединява в едно ново (със или без частично опрощаване на част от сумите, напр. за лихви), е налице новация, като след това с настъпването на падежа на всяка вноска и нейното неизпълнение започва да тече нова погасителна давност, а ако цялото вземане стане изискуемо – нова давност тече за него (Решение № 7953 от 16.12.2013 г. на АдмС – София по адм. д. № 2340/2013 г.; Решение № 5534 от 21.08.2014 г. на АдмС – София по адм. д. № 2334/2013 г.; Решение № 447 от 27.01.2015 г. на АдмС – София по адм. д. № 2341/2013 г.; Решение № 3030 от 8.05.2014 г. на АдмС – София по адм. д. № 2323/2013 г.; Решение № 3021 от 8.05.2014 г. на АдмС – София по адм. д. № 2319/2013 г.; Решение № 7399 от 2.12.2014 г. на АдмС – София по адм. д. № 7633/2014 г.). Обратно, а именно че публичноправните норми не познават института на новацията, и отсрочването и разсрочването по реда на ДОПК (или ДПК) на публичноправни задължения не може да бъде новация, дори задълженията да са обединени, намалени и разсрочени, се приема в Решение № 3038 от 4.05.2015 г. на АдмС – София по адм. д. № 7631/2014 г., Решение № 8151 от 23.12.2014 г. на АдмС – София по адм. д. № 7637/2014 г., Решение № 7276 от 28.11.2014 г. на АдмС – София по адм. д. № 7630/2014 г., Решение № 4580 от 30.06.2015 г. на АдмС – София по адм. д. № 3500/2015 г., Решение № 2273 от 7.04.2014 г. на АдмС – София по адм. д. № 2337/2013 г..
Отсрочването или разсрочването по чл. 112 от ЗЗД
Плащането на дължимите суми може да се извърши изцяло, до определен краен срок, което представлява отсрочване, или да става на части, което представлява разсрочването. Въпросът е как отлагането на изискуемостта влияе на давността, доколкото новият чл. 112 от ЗЗД предвижда, че независимо от прекъсването на давността вземането се погасява.
При обикновеното разсрочване едно цяло задължение (главница) се изпълнява на части, поради което и съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД моментът за изпълнение на всяка вноска е определен, докато при отсрочването моментът за изпълнение се премества напред във времето. Ето защо и с настъпване на падежа всяка вноска или цялото задължение става изискуемо[5]. Това обстоятелство именно е визирано в чл. 114, ал. 1 ЗЗД с изрично придадено му правно значение – полага началото на давностния срок. Следователно за всяка от вноските давностният срок започва да тече от деня, следващ обещания ден за изпълнение (падежа) (ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 417 от 28.02.2020 г. по т. д. № 460/2019 г. на СГС). Тук следва да се подчертае, че давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск. При облигационните правоотношения правото на иск възниква от деня, в който вземането е станало изискуемо. С един погасителен план, например, задължението се разсрочва, като се уточняват размерите на погасителните вноски и сроковете на тяхното плащане. С изменение на падежа и размера на отделните погасителни вноски по договор за уреждане на задълженията, практически се признава задължението, т.е. вземането на кредитора по основание и размер, поради което погасителната давност прекъсва на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Прекъсването на давностния срок е такъв юридически факт, с настъпването на който се заличава юридически периодът от време от възникването на правото на иск до осъществяването на самия факт и започва да тече нов давностен срок. Тук обаче възниква колизията с новия чл. 112 ЗЗД – прекъсването на давността може да става в рамките на десетте години, след което задължението се погасява. Доколкото законът не предвижда подобна възможност, а и същата се явява излишна, с оглед на изложеното, отсрочването или разсрочването на задължението не може да спре течението на давността, за разлика от уредбата на института в ДОПК.
Когато се изменят освен размерът на отделните погасителни вноски, също и техният падеж, уреденото в чл. 117, ал. 1 ЗЗД действие на прекъсването не намира приложение. Всяко споразумение между кредитора и длъжника, с което се разсрочва или отсрочва изискуемостта на вземането, има за последица прекъсване на изтеклата дотогава погасителна давност и преместване на началния ѝ момент към деня, в който според споразумението вземането става изискуемо. При преуреждане на правоотношението между страните и разсрочване на плащането, по отношение на всяка отделна вноска от главницата започва да тече нова давност, считано от настъпването на съответния падеж (Решение № 132 от 11.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 648/2010 г., II т. о., ТК; Решение № 4714 от 29.06.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 15750/2015 г., Решение № 1462 от 11.07.2018 г. на СГС по т. д. № 19280/1992 г.).
Това на практика означава, че макар и започнала да тече, настъпването на десетгодишната погасителна давност, дори и да не подлежи на прекъсване, може да бъде „отложено“ напред във времето, с уговаряне на нов срок за изпълнение на задълженията. Именно от новия падеж ще тече новата десетгодишна давност. Да се приеме обратното, а именно, че страните по едно правоотношение не могат да променят момента на изискуемостта на едно вземане, и съответно началото на давностния срок, докато той тече, противоречи на принципа за свободата на договаряне, залегнал в чл. 9 от ЗЗД. Ad absurdum, също така би означавало, че с нормата на чл. 112 от ЗЗД настъпването на изискуемостта е ограничено до един единствен път (още веднъж с 5 години), след което същата не може да се променя, въпреки волята на страните, което не е целта на разпоредбата, и на закона като цяло.
От друга страна, като аргумент за „преместването“ на давността напред във времето съдилищата приемат, че такова е налице поради признаването на дълга по см. на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, когато е налице разсрочване на задължението[6], което е основание за прекъсване на давността. Но пък новата разпоредба на чл. 112 ЗЗД всъщност се прилага въпреки прекъсването на давността. Тук трябва да се направи терминологичното пояснение, че всъщност разсрочването на едно задължение може да се счита за признание по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, но не това е същината му, защото ако е договорено изискуемостта да настъпва след срок, по-голям от този на давността, това тя започва да тече съобразно уговорения срок, а не от момента на признанието (Решение № 132/11.11.2011 г. по т. д. № 648/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.; Решение № 191 от 28.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 460/2010 г., II т. о., ТК).
Паралел между отсрочване и разсрочване на задълженията може да се направи с новацията на договорите, доколкото при новацията започва да тече нова погасителна давност[7]. Според съдебната практика[8] фактическият състав на новацията по смисъла на чл. 107 ЗЗД включва съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява, валидно възникване на нов дълг на мястото на стария, разлика между погасеното и новосъздадено задължение, като двете трябва да имат различен предмет, намерение за новиране, наличието на нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата в старото и новото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Следва да се подчертае, че отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД (Решение № 110/17.07.15 г. по т. д. № 1568/14 г. на І т. о.; Решение № 136/06.11.15 г. по т. д. № 2483/14 г. на II т. о.; Решение № 225/03.08.16 г. по т. д. № 3696/14 г. на I т. о.; Решение № 118/08.06.16 г. по т. д. № 729/15 г. на I т. о,. Решение № 69 от 30.03.2017 г. по т. д. № 602/2016 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 210 от 22.12.2014 г. по търг. д. №4090/2013 г., т. к., I т. о. на ВКС).
Спиране на изпълнението по чл. 454, ал. 2 от ГПК
Гражданският процесуален кодекс предвижда възможността съдебният изпълнител да спре изпълнението, ако до предаването на движимата вещ в магазин или борса, съответно преди началото на явния търг с устно наддаване, а за публичната продан на имот – до деня, предхождащ деня на проданта, длъжникът – физическо лице, внесе 20 на сто от вземанията по предявените срещу него изпълнителни листове и се задължи писмено да внася на съдебния изпълнител всеки месец по 10 на сто от тях. Практически внасянето на сумата е съпроводено с искане за спиране на изпълнителното производство, и с писмено задължаване за внасяне на остатъка от сумата на равни месечни вноски. Когато такава молба е налице, срокът, в който изпълнителното дело е било спряно, се приспада от срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК (перемпцията), а давността спира и започва да тече от момента, в който взискателят може да иска възобновяване на делото, поради неизпълнението на задължението за периодично погасяване на вземането от страна на длъжника[9] (Решение № 6839 от 9.10.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 15379/2018 г.; Решение № 1215 от 16.12.2019 г. на РС – Шумен по гр. д. № 2035/2019 г.). Следва и да се отбележи, че спирането по чл. 454 от ГПК е недопустимо, когато законът или съдът (чл. 241 ГПК) са отсрочили или разсрочили задължението на длъжника[10]. Това спиране на изпълнението по чл. 454, ал. 2 от ГПК тепърва следва да се разглежда през призмата на новия чл. 112 от ЗЗД, доколкото значението му ще нараства.
За пълнота следва да се посочи, че съществуват различни виждания в практиката дали молбата по чл. 454, ал. 2 от ГПК може да представлява признание на дълга по см. на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, прекъсващо давността. Признанието на задължението от длъжника по смисъла на цитираната норма от ЗЗД следва да обективира изрично потвърждаване съществуването към момента на конкретния размер на задължението, респ. остатъка от дълга. Частичното изпълнение или обещание за регулярно плащане не съставлява признание за съществуването на целия непогасен остатък (Определение № 440 от 19.10.2018 г. на ВКС по т. д. № 697/2018 г., I ТО, ТК), а признанието, направено след изтичане на погасителната давност, представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност, но не води до прекъсване на теченето ѝ (Решение № 65 от 3.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 600/2010 г., I т. о., ТК). В Решение № 183640 от 5.08.2019 г. на СРС по гр. д. № 8068/2019 г. се приема, че молбата по чл. 454 от ГПК изобщо не може да се разглежда като признание по см. на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. На последно място, към настоящия момент е образувано Тълкувателно дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД?“, и в този ред на мисли въпросът дали ако една молба по чл. 454, ал. 2 от ГПК е адресирана само до съдебния изпълнител, и същата остане несъобщена на взискателя, изобщо може да е налице прекъсване на давността, тепърва ще бъде разрешен.
Исковете по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД, чл. 56 ЗН и влиянието върху давността
Интересите на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника могат да бъдат накърнени, ако такова липсва поради действия или бездействия на последния. В тези случаи кредиторите имат правната възможност да защитят своя интерес с иска по чл. 134 ЗЗД (за упражняване имуществените права на своя длъжник), по чл. 135 ЗЗД (за обявяване за недействителни спрямо него действия на длъжника, т.нар. Павлов иск), или по чл. 56 от ЗН (за унищожаване на отказа на длъжника от наследство). Продължителността на тези производства може да надхвърли обаче новата 10-годишна давност по чл. 112 ЗЗД, поради което интерес представлява въпросът дали по време на делата давността може да спре да тече, или да бъде прекъсната.
Общото между исковете с посочените основания е необходимостта от качеството на кредитор. Така, предпоставка за упражняването на косвения иск по чл. 134 ЗЗД е достатъчно ищецът да излага твърдения за качеството си на кредитор, което подлежи на доказване в производството, независимо дали вземането е изискуемо, ликвидно и кога е възникнало, като вземането не става предмет на делото, но качеството на кредитор следва да се вземе предвид от съда[11] (Решение № 4230 от 28.10.2015 г. на РС – Варна по гр. д. № 2834/2015 г.; Определение № 3168 от 11.08.2014 г. по в. ч. т. д. № 1416/2014 г. на Окръжен съд – Варна; Определение № 372 от 11.06.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 244/2015 г., I т. о., ТК).
При Павловия иск по чл. 135 ЗЗД, качеството кредитор е от значение за основателността на предявения иск (Определение № 1228 от 3.09.2009 г. на ВКС по гр. д. № 893/2009 г., IV г. о., ГК; Определение № 401 от 29.07.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1322/2016 г., II т. о., ТК), като е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора (т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 9.07.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК), като е допустимо съединяването на Павловия иск с иск за вземането (Определение № 603 от 15.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2017/2018 г., IV г. о., ГК; Решение № 224 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2310/2014 г., III г. о., ГК).
При иска за унищожаване на отказа на длъжника от наследство по чл. 56 от ЗН качеството на кредитор също е от значение за основателността на иска, и всичко казано за Павловия иск може да се отнесе и за него, доколкото теорията и съдебната практика обаче са изяснили, че искът по чл. 56 ЗН представлява развитие на идеята, вложена в чл. 133 ЗЗД и е частен случай на общия Павлов иск по чл. 135 ЗЗД[12] (Определение № 80 от 28.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3638/2019 г., I г. о., ГК; Решение № 489 от 22.04.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2007 г., V г. о.)[13]. Иначе казано, при посочените искове по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД, чл. 56 ЗН самото вземане не е предмет на делото, но то може да се съедини с исковете, като това означава спиране на давността, съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД.
В практиката и правната теория обаче остават крайно неизяснени въпросите дали само по себе си предявяването на исковете по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД и по чл. 56 ЗН може да спре или да прекъсне давността, защото до този момент проблемите не са били толкова належащи за кредиторите, които са имали и други способи за поддържането на давността висяща.
Така например, в Решение № 1512 от 06.12.2018 г. по гр. д. № 1467/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив е прието, че с предявяването на исковете по чл. 135 ЗЗД и по чл. 56 ЗН кредиторът упражнява потестативни права, изразяващи се в правната възможност да удовлетвори вземането си от имуществата, предмет на атакуваните увреждащи действия, то с упражняването им категорично кредиторът предприема активни действия за удовлетворяване на вземането си. Да се приеме друго, означава да се обезсмисли конститутивното действие на съдебното решение по тези искове, които макар и позитивни за ищеца, биха били безполезни, тъй като кредиторът не би могъл да удовлетвори вземането си, въпреки че вече има имущество, към което да насочи изпълнението – по отношение на него сделките се считат за неизвършени, но, ако се приеме, че вземането е погасено по давност, той не може да се ползва от правното действие на решенията, въпреки че в продължение на години, вместо да бездейства, е направил всичко възможно, за да удовлетвори правата си по осъдителното решение. На практика, вместо бездействие на кредитора, се установява точно обратното – пълно упражняване на всички процесуални възможности за удовлетворяване на вземането.
При това положение кредиторът не следва да търпи санкция за бездействие, каквато се явява институтът на погасителната давност, в този случай следва да се приеме, че водените дела по чл. 135 ЗЗД и чл. 56 от ЗН са спрели и прекъснали давността. В същия смисъл, макар и в тази част мотивите да не са от решаващо действие за делото, се е произнесъл и съдът в Решение № 304 от 20.02.2015 г. по т. д. № 4922/2013 г. на Софийски градски съд, в което е прието, че в периода на висящността на дело по чл. 135 ЗЗД давност не е текла. Обратното се приема в Решение № 859 от 07.05.2019 г. по т. д. № 519/2018 г. на Софийски градски съд, което казва, че доколкото съдебното производство по чл. 135 от ЗЗД не е „процес относно вземането“ давността не се спира или прекъсва.
Тези въпроси тепърва ще търпят развитие, тъй като очаквано все повече кредитори ще се опитват да докажат неизтичането на давността относно своите вземания.
Разваляне на договорите и неоснователно обогатяване
Съгласно чл. 112, ал. 2, т. 3 от ЗЗД погасяването на вземанията от неоснователно обогатяване не настъпва с изтичането на 10-годишна давност. Това означава, че ако един договор бъде развален, даденото по него може да се претендира като дадено при отпаднало основание (неоснователно обогатяване), съгласно чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД, и същото да не бъде обхванато от 10-годишната давност.
По силата на закона – чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, правото на разваляне на двустранните договори се погасява с петгодишна давност. Срокът на давността започва винаги от момента на изискуемост на задълженията. В трайната практика на ВКС, изразена в Решение № 21/30.06.2015 г. по т. д. № 1107/2012 г. на ВКС, I ТО, Решение № 178/12.11.2010 г. по т. д. № 60/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 233/21.12.2013 г. по т. д. № 514/2012 г. на ВКС, I ТО, се приема, че правото да се развали двустранен договор е преобразуващо по своя характер. Същото се упражнява с едностранно волеизявление (извън договорите за прехвърляне на вещни права) и възниква при наличие на неизпълнение по един двустранен договор и при предпоставките за това. Прието е, че в чл. 87, ал. 1 ЗЗД са уредени елементите от фактическия състав, като общото правило е, че договорът се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление до длъжника. Упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. С изтичането на 5 години от настъпилото неизпълнение на основание чл. 87, ал. 5 от ЗЗД, се погасява правото на разваляне на договора като потестативно право да се внесе правна промяна, като се заличат последиците на сключения договор, на основание чл. 88 от ЗЗД. След като се е погасило правото на разваляне, не може да се породи притезателното право на неоснователно обогатяване на основание отпадане на договора между страните и заличаване на неговите последици и възникване на право да се иска даденото по договора.
Договорът продължава да съществува и да обвързва валидно страните. Всяка може да иска изпълнение на задълженията. При наличие на договор не може да се иска връщане на сумата, ако не е отпаднала облигационната връзка, а именно при изявления на изправната страна за разваляне поради неизпълнение на задължението. Ако изявление за разваляне не е направено и същото е погасено по давност, липсва начална липса на основание, и липсва неоснователно обогатяване при отпаднало основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД (Решение № 40 от 23.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 2110/2019 г., II т. о., ТК). В Постановление № 1/28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленум на ВС по някои въпроси за неоснователното обогатяване, се приема, че при третия фактически състав на чл. 55, ал.1 ЗЗД основанието съществува при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила, като този текст намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в други подобни случаи. В т. 7 от същото, касаещо погасителната давност, се приема, че при третия фактически състав основанието е налице към момента на извършване на престацията, поради което тя не може да се иска обратно, докато то съществува. Затова вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието. С Решение № 706 от 30.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1769/2009 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, се възприема, че за задължението за връщане на парична сума, която се дължи без основание или на отпаднало основание по чл. 55, ал.1 ЗЗД няма определен срок, предвид което, за да изпадне в забава, длъжникът следва да бъде поканен. Следователно, в тези общи случаи на разваляне на двустранните договори, общата давност ще започне да тече след покана за връщане на даденото, и няма да е налице приложимост на новата 10-годишната давност, ако вземането бъде присъдено на осн. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Развалянето на договорите за кредит и неприложимостта на десетгодишната давност
Интерес представлява приложението на развалянето на договорите за кредит и паричен заем, от гледна точка на неоснователното обогатяване и неприложимостта на 10-годишната погасителна давност.
Предсрочната изискуемост на кредита е особена правна последица от развалянето на договора за банков кредит, наред с тези по чл. 87 и чл. 88 ЗЗД. Това право на предсрочна изискуемост на сумата по кредита се упражнява с едностранно волеизявление на банката при настъпване на специално предвидените в договора за банков кредит или в чл. 432 от ТЗ предпоставки. При наличието на тези предпоставки волеизявлението има преобразуващ ефект и освен че води до погасяване на облигационното отношение между банката и кредитополучателя, осигурява и допълнителна правна възможност за удовлетворяване на кредитора преди настъпване падежа на главното вземане (Решение № 146 от 20.03.2013 г. на ПАС по в. т. д. № 1105/2012 г.). В същия смисъл, а именно че по своята правна природа предсрочната изискуемост представлява особен случай на разваляне на двустранен договор, поради неизпълнение по чл. 87 от ЗЗД, а правната последица от упражняване правото на кредитора за предсрочно връщане на кредита е прекратяване на облигационното правоотношение между банката и кредитополучателя, са и по-новите Решение № 21 от 5.01.2016 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 1220/2015 г., Решение № 269 от 4.08.2020 г. на РС – Горна Оряховица по гр. д. № 582/2020 г., Решение № 2506 от 23.05.2018 г. на ОС – Благоевград по ч. т. д. № 70/2016 г., Решение № 252 от 30.05.2017 г. на ОС – Смолян по в. гр. д. № 92/2017 г. Отделно, съгласно практиката на ВКС договорът за кредит не е такъв за продължително или периодично изпълнение – така Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795 от 2010 г., ІV г. о., ГК, Решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК. В този смисъл, развалянето му поражда обратно действие. В хипотезата, в която двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е бил надлежно развален, с обратна сила се заличава всичко онова, което е било негово съдържание и остава единствено правото на кредитора на обезщетение за вредите от цялостното неизпълнение – така Тълкувателно решение от 13.11.2014 по тълк. д. 7/2013 на ОСГТК, както и връщане на предоставената в кредитора парична сума на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Обратно на това разбиране, в Решение № 2958 от 3.05.2017 г. на СГС по гр. д. № 12468/2014 г. се приема, че развалянето, респ. прекратяването на договора и обявяването на предсрочна изискуемост на кредита са несъвместими помежду си правни институти. В този смисъл са и указанията на ОСГТК, дадени в т. 18 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013, че предсрочната изискуемост представлява „изменение на договора“, а няма за последица неговото прекратяване. Не е възможно да бъде обявено предсрочна изискуемост на задължения по развален, респ. прекратен договор, доколкото не са налице задължения, по отношения на които тя да настъпи. Въпросното решение е било обжалвано, като обратно на изводите на СГС, апелативният съд е приел, че институтите на предсрочна изискуемост и прекратяване на договорната връзка (включващо като родово понятие и подвида разваляне поради виновно неизпълнение на задължение на някоя от страните по двустранен договор), не са непременно несъвместими – Решение № 1070 от 1.05.2018 г. на САС по т. д. № 3802/2017 г.
Въпросът, който остава сякаш не крайно неизяснен, е дали е възможно да се обяви предсрочна изискуемост на договор за кредит, едновременно с развалянето му поради неизпълнение, и да се претендира неоснователно обогатяване за сумите от длъжника – кредитополучател. По въпросите на паричния заем, практиката сякаш е единна[14] – при развалянето на договора за паричен заем сумата по него може да се претендира на осн. чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД като неоснователно обогатяване, което автоматично изключва приложението на 10-годишната давност – Решение № 525 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 285/2015 г. на Районен съд – Дупница, Решение № 31 от 04.04.2017 г. по в. гр. д. № 19/2017 г. на Апелативен съд – Бургас, Решение № 363 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 314/2018 г. на Окръжен съд – Сливен, Решение № 28 от 14.05.2019 г. по в. гр. д. № 85/2019 г. на Апелативен съд – Бургас. Това следва да се приеме и по отношение на главницата (предадената на кредитополучателя сума) по един договор за кредит, на осн. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, а като възможност остава и претендирането на обезщетението за вреди на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 82, ал. 1 ЗЗД (Решение № 102 от 02.04.2015 г. по в. гр. д. № 10/2015 г. на Окръжен съд – Кюстендил, Решение № 6064 от 29.07.2015 г. по гр. д. № 1072/2014 г. на Районен съд – Благоевград, Решение № 1833 от 03.11.2014 г. по в. гр. д. № 2601/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив).
От друга страна, при развалянето на договора за кредит, на кредитора не могат да се дължат суми, които намират основанието си във вече разваления договор за кредит като такива за възнаградителна лихва и други суми по погасителен план, както и за натрупани мораторни лихви и неустойки от неизпълнение на договорните задължения. Не може и да се направи извод, че с прекратяването на договора се запазва действието на задълженията на кредитополучателя за възнаградителни лихви, както и други плащания по договора, но не и задължението на кредитодателя за предоставяне за ползване на сумите по кредит. По този начин би се нарушил синалагматичния характер на договора. По волята на страните е допустимо да бъде уговорено, че в случай на прекратяване (разбирано като разваляне) поради виновно неизпълнение на кредитополучателя, се дължат сумите по погасителен план, но това задължение би имало характера на неустойка, дължима при развалянето на договора (Решение № 2958 от 3.05.2017 г. на СГС по гр. д. № 12468/2014 г.).
На следващо място, с ТР № 7 от 13.11.2014 г. на ВКС по д. № 7/2013 г., ОСГТК е прието, че не се дължи неустойка за забава по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато двустранен договор, който не е за продължително или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. Дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяване на вреди от неизпълнението поради разваляне – неустойка за разваляне, ако такава е била уговорена. Макар и тълкувателното решение да разглежда въпроса за дължимостта на неустойката само при разваляне на договора, даденото разрешение следва да се приложи и по отношение на прекратените поради изтичане на срока договори, тъй като общото и в двете хипотези е, че правната връзка е прекратена и липсва основание за начисляване на неустойка. След прекратяване на правната връзка поради разваляне на договора или изтичане на срока, кредиторът има право единствено на обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД (Решение № 329 от 30.09.2019 г. на ОС – Хасково по в. гр. д. № 332/2019 г.).
Следователно, в зависимост от съдържанието на договора и от избора на начина за защита на правата на кредитора по един договор за кредит, същият може да се окаже, че няма да бъде засегнат от новата 10-годишната погасителна давност за парични вземания, ако претенцията произтича и бъде присъдена като неоснователно обогатяване след развален договор.
Разбира се, остава въпросът за обезщетенията за неизпълнение, видовете лихви, такси и т.н. компоненти на договорите за банков кредит, които не би следвало да се подведат под нормата за неоснователно обогатяване. Отделно, остават и въпросите, които ще възникнат след тяхното присъждане на друго основание – редът за погасяване на вземанията при принудителното изпълнение, доколкото една част от сумите няма да бъде обхваната от абсолютната 10-годишна давност по новия чл. 112 от ЗЗД, и целта на кредиторите ще бъде своевременното погасяване на тези, за които тя ще може да се приложи.
Вместо заключение
Новата уредба на 10-годишната погасителна давност за вземания срещу физически лица в чл. 112 от ЗЗД тепърва предстои да повдига множество въпроси в правоприлагането и правораздаването. Наличието на изключения в нея ще възкреси някои позабравени или оставени настрана въпроси като правното значение на разсрочването или отсрочването на задълженията, прекъсването или спирането на давността при предявяването на исковете на кредиторите по чл. 134 и чл. 135 ЗЗД, чл. 56 ЗН и възможностите за съединяване на искове за вземанията заедно с тях, спирането на изпълнителното дело по чл. 454 от ГПК и др. Може би по някои от въпросите ще се наблюдава преразглеждане на трайната съдебна практика.
Но най-важният въпрос, на който сякаш тепърва ще се търсят отговори, е дали развалянето на двустранните договори ще довежда до неоснователно обогатяване, което няма да бъде обхванато от новата 10-годишна абсолютна давност, както и какво ще може да се претендира при развалянето на договорите за банкови кредити, как ще се подхожда спрямо обезпеченията и какъв ще е най-удачният подход за адекватна защита на правата на кредиторите в това отношение.
[1] Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2011 г., ОСГТК; Тълкувателно решение № 10 от 5.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 10/2012 г., ОСГК; Определение № 1258 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4615/2014 г., IV г. о., ГК.
[2] Определение № 362 от 8.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 253/2019 г., I г. о., ГК; Павлевчев, Н. „Приложима ли е абсолютната давност в българското гражданско право?“, София: „Предизвикай правото“, 2014.
[3] Голева, П. „Новите положения в правния режим на погасителната давност по закона за задълженията и договорите“. – Търговско и облигационно право, 2021, №1, София: ИК „Труд и право“, с. 38.
[4] Публичноправните норми не познават института на новацията – Решение № 8151 от 23.12.2014 г. на АдмС – София по адм. д. № 7637/2014 г.
[5] Калайджиев, А. „Облигационно право. Обща част.“, София: „Сиби“, 2010, с. 259.
[6] Решение № 4714 от 29.06.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 15750/2015 г.
[7] Подробно въпросът за новацията е развит от Голева, П. „Новация, Подновяване, изменение и възстановяване на договора“, Studia Iuris, бр. 1/2020, Пловдив: ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски“ , 2020, с. 23.
[8] Решение № 240 от 22.12.14 г. по т. д. № 4090/13 г. на І т. о. на ВКС; Решение№ 139 от 21.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3109/2018 г., IV г. о., ГК.
[9] Обратното, а именно че спирането на изпълнителното дело не води до спиране на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и съответно спиране на давността се приема в Решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г., г. к., IV г. о. на ВКС.
[10] Попова, В. Сталев, Ж. „Българско гражданско процесуално право“, София: „Сиела“, 2020, с. 1068. Обретенова, М., „Граждански процесуален кодекс. Приложен коментар.“, София: ИК „Труд и право“, 2017, с. 1245.
[11] Русчев, И. „Обезпеченията в материалното и процесуалното право. Приложен коментар“, София: ИК „Труд и право“, 2018, с. 319.
[12] Повече по въпроса вж. Топуров, П. „Да искаш (ли) унищожаване на отказа от наследство“, сп. „Търговско право“, бр. 3/2015, София, с. 69.
[13] Следва да се подчертае обаче, че самото вземане на кредитора срещу длъжника-наследник не е предмет на делото, образувано по предявения конститутивен иск по чл. 56 ЗН. Недопустимо в производството по иск по чл. 56 ЗН да се предявяват и приемат за разглеждане възражения за изтекла погасителна давност относно вземането на ищеца-кредитор. След като ищецът по иска по чл. 56 ЗН е установил вземането си с влязло в сила съдебно решение, съдът следва да признае качеството му на кредитор. От друга страна, непредявените в производството по чл. 56 ЗН възражения на длъжника за изтекла погасителна давност или за погасяване вземането на кредитора поради плащане, прихващане или на друго основание, не се преклудират и биха могли да бъдат предявени в последващо исково производство, имащо за предмет спор относно самото вземане – в този см. е Определение № 448 от 2.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 949/2018 г., I г. о., ГК.
[14] Интерес представлява виждането, че договорът за заем не подлежи на разваляне по реда на чл. 87 от ЗЗД – Решение № 171/19.12.2018 г. по в.гр. д. № 540/2018 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
17
Коментирайте
„Отсрочването или разсрочването по ДОПК – спиране на давността или новация“
Колега, напълно непонятно е, че задавате такъв въпрос. Новацията винаги е договор и винаги е институт на частното право. Новация в публичното право, каквото е данъчното и данъчно-процесуалното НЯМА!!! Повече и не четох от там нататък
Е как ще няма – Решение № 447 от 27.01.2015 г. на АдмС – София по адм. д. № 2341/2013 г.: Съдът не споделя становището на оспорващия, че института на новацията касае само частните задължения и не намира приложение за публичните такива. В закона (ЗЗД) липсва конкретизиране, че същият касае само частните и не се отнася за публичните задължения. В същото време, е безспорно, че държавата макар и публично-правен субект, може да влиза в частно-правни взаимоотношения. Разпоредбата на чл. 107 от ЗЗД предвижда, че задължението се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора. Видно е, че за… Покажи целия коментар »
Колега, АССГ може да ти каже, че Космоса е червен! И……?!? Трябваше да обжалвате тази чутовна глупост пред ВАС, а не да я давате за пример в статия! Какво разбират от новация административни съдии, та огромна част от тях, не са и били други съдии, освен административни – от 2007 г. досега.
Чл. 268, ал. 2 ДОПК – Решението на административния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.
Искайте тълкувателно! Това е срам!
Ако зависи от мен НИКОГА няма да посегна към кредити. Изпалтил си си крдита на компанията, но тя вместо да ти даде бележка, че не им дължиш нищо ти вика „ТОВА Е“. Викам кое е това? Искам бележка. „Амааа то ще с еотрази в системата…“
Казвам – “ Не ви знам каква е системата, искам бележка бе“
И въпреки това след 4 години се опитват да ме търсят, защото не им било платено еди си какво си и търсят през девето коляно да им платя някакви лихви. Такива кожодери са, че са за съд и закриване! Изи Кредит. Да си знаете.
Аз положих неистови усилия да се изчистя от всички кредити. Независимо какво говорят или какви промени правят, най-сигурното нещо на света да живеете една идея по-добре е да не прилагате американския модел, при който всички живеят живот на кредит. Гледайте да не теглите, а вместо това да си заделяте дори по 20 или 50 лв. на месец от заплатата. Така поне някаква сума ще имате и ще се облекчите ако ви се наложи непредвиден разход.
И сега на къде, както се казваше в старите филми?
Добре де, аз не съм юрист. Какво ще се случи сега? кажете? И без това системата с кредити е толкова объркана.
Явно ще е същото положение, това излиза – давността няма да се прилага за част от вземанията по кредити
Мой съвет – не се доверявайте на фирмите за кредити!
Челният сблъсък между перемпцията и новата давност ще е меко казано интересен. Ще обезсмислили втората първата, която е работещ и познат институт? Казва ли ти някой, смееш ли да питаш или пак ще се упражняваме на гърба на населението и при този дълъг vacatio legis?
Най-накрая някой да напише смислен коментар по безумията на т.нар. патриоти
Съгласен. Очаквах с публикуването на ЗИД ЗЗД в ДВ да завалят правни статии, поставящи именно практическото приложение във фокуса си, Вместо това – мълчание! Катедрата по Гражданскоправни науки в СУ спи ли? Сега е моментът науката да даде малко правилна насока на предстоящото правоприлагане и да не се позволят своеволни прочити на енския съдия от Каспичан. Ако можех, щях да тагна Калайджиев, Конов…
Пазят се клиентите си 😉 Все пак и те са адвокати
И ти си прав, ами ВКС – те за кого се пазят. Ей го Белазелков, ще е в пенсия до влизането в сила на давността, а и от изпълнителен процес разбира повече от 80% от колегите си.
Реформата е приятна и полезна – за пръв път не е лобистка, сега – ясно е – че има против, но – положението е крайно нетърпимо, колкото и да е изгодно за някои – вечни дела и вечни адвокатски прийоми.