Неприлагане на правото на ЕС поради зачитане на националната идентичност
Правото на ЕС (ПЕС) е наднационално право, а не международно право, от което принципно се отличава[1]. Това разбиране вече присъства еднозначно в практиката на Конституционния съд (КС)[2]. Потвърждавам виждането си, че българският КС не може да преценява дали вътрешна правна норма противоречи на съюзна и следва да се произнася по въпроси, свързани с правото на ЕС, единствено когато тълкува разпоредба от КРБ, изпълнявайки задължението (на всеки съдия и всеки друг, прилагащ право) за „съобразено тълкуване”. И в такъв случай евентуално да се позове на българската национална конституционна идентичност (НКИ)…
Всеки съдия в съдебната система обаче има право както да остави неприложена всяка вътрешна правна норма[3], за която установи (сам), че противоречи на ПЕС, така и да сезира СЕС, за да може да остави неприложена съюзна правна норма, за която смята, че противоречи на НКИ на Република България.
Още в началото на това изложение ще очертая 4 ключови особености на възможността за позоваване на НКИ на ДЧ на ЕС:
- Зачитането на НКИ на държавите-членки (ДЧ) е основен принцип на ЕС – противотежест на принципа на лоялно сътрудничество и заедно с него: елемент от статуса на интегрираната държава – това е принцип на зачитане на националната конституционна идентичност на ДЧ!
- За нуждите и в рамките на ПЕС НКИ е единствено и само съюзно понятие[4] – основаващо се на ДЕС, но изведено и изпълнено със съдържание в практиката на СЕС.
- Затова винаги, когато смята, че приложима/относима по делото съюзна правна норма (СПН) противоречи на НКИ, националният съдия е длъжен да поиска от СЕС тълкуване на тази СПН – и само СЕС може да установи/прогласи дали конкретната СПН е в противоречие с НКИ на държавата, за да „позволи” неприлагането на тази СПН.
- Поради това, а и поради материалния обхват на ПЕС, възможността за позоваване на НКИ (за неприлагане на противоречаща СПН) е практически силно ограничена. Но все пак напълно реална! И в практиката си българският КС вече отвори врати към нея[5]. Въпрос на време е да го направи и един смел съдия – навярно по инициатива на един смел адвокат…
И обратно: позоваването на НКИ има смисъл единствено с цел неприлагане на несъвместима с нея съюзна правна норма!
Това е важна реална възможност за инцидентно ограничаване на действието на отделни СПН. Но и само едно изключително ограничено изключение от общото действие (и смисъл) на принципа на примат на ПЕС – нека приемем „изключение, което потвърждава правилото”. А правилото безусловно си остава примат на всяка съюзна правна норма пред всяка норма от вътрешното право на ДЧ.
Ако зачитането на нейната НКИ е „основно право” на членуващата държава, то във всички случаи водещо остава нейното основно задължение за лоялно сътрудничество, включващо прилагането на цялото Съюзно право и зачитане на неговия примат.
При това реалното очертаване на елементите на НКИ е възможно само със съдействието на СЕС (чрез преюдициално запитване от наш съд или чрез възражение по дела срещу България).
Националната конституционна идентичност може да се защити само чрез произнасяне на СЕС
1.Нормативна основа и правен статус на членуващата държава
1.1. Понятието за национална идентичност бе въведено за първи път с Договора от Маастрихт (ДМ). В § 3 на неговия чл. F (след Договора от Амстердам чл. 6) изрично бе записано, че „съюзът зачита националната идентичност на своите ДЧ”. ДМ е най-голямата „ревизия” на Учредителните договори и съществено разшири предоставените на ЕС компетенции, което пък наложи изричното закрепване на принципа на субсидиарност, гарантиращ, че Съюзът няма да замести ДЧ.
1.2. Договорът от Лисабон закрепи защитата на националната идентичност на ДЧ като принцип, балансиращ принципите на интеграция и на лоялно сътрудничество. До Договора от Лисабон (ДЛ) нито ДЧ се бяха позовавали на НКИ, нито СЕО бе намерил повод да я зачете.
1.2.1 ДЛ изпълни двойна конституционна функция. От една страна засили федералното измерение на ЕС[6], но и потвърди категорично суверенитета на членуващите държави и ясно гарантира непревръщането на ЕС във федерация.
1.2.2. Освен новите формулировки в чл. 1, 2 и 3 на ДЕС, ДЛ закрепи нов чл. 4 на ДЕС, който доразвива базовата формулировка на чл. 1, ал. 1. Днес чл. 4 от ДЕС е най-важната, централната, крайъгълната разпоредба на цялото съюзно право. Това е разпоредбата, която конкретизира интеграционния принцип и закрепва 4-те елемента, определящи прилагането на ПЕС и по-общо природата на целия интеграционен съюз:
-
ЕС разполага с властническа компетентност (арг. от § 1 във връзка с чл. 1, ал. 1);
-
ЕС разполага само с предоставена компетентност (§ 1);
-
ЕС е създаден и се състои от суверенни държави (§ 2);
-
Макар да остават суверенни държави, членуващите държави създават ЕС, за да му се подчиняват (макар и само „в определени области”) – и изрично се ангажират с широкообхватно задължение за лоялно сътрудничество (§ 3).
Всъщност (за всеки случай) ДЧ закрепват един и същи принцип в четири отделни разпоредби: в чл. 1, ал. 1; чл. 4, § 1 и чл. 5, § 1 и 2 ДЕС (и по същество повтарят/потвърждават уредбата още веднъж в Декларация № 18 относно разграничението на областите на компетентност и в Декларация № 24 относно правосубектността на ЕС).
Изрична гаранция за запазване на суверенните правомощия на интегрираните държави представлява принципът на субсидиарност. Допълнителни гаранции представляват принципите на целесъобразност и пропорционалност.
Само на основата на така очертания статус на интегрираната държава може да се разбере и приложи принципът на зачитане на нейната национална идентичност.
1.3. Изпълнявайки своята конституционна функция, ДЛ преуреди зачитането на НКИ на ДЧ като основен принцип на интеграцията и основно право на интегрираната държава. Така ДЛ създаде безусловна изрична гаранция за незасягане на основните национални демократични структури.
1.3.1. Формално-юридически ДЛ измени съществено разпоредбата на ДЕС относно националната идентичност (вкл. с още по-предно системно място – в чл. 4, § 2 ДЕС), като я свърза изрично и пряко с конституционната концепция за суверенитет[7] и така създаде формално (и поради това по-стабилно) правно основание за зачитането на националната идентичност в нейните две измерения – политико-институционно и културно-историческо[8].
1.3.2. Затова трябва да се отчита изричната връзка между политико-институционното и културно-историческото измерение[9] (историческо, традиционно, ценностно, но също конституционно). Неслучайно и преамбюлът на ХОПЕС гарантира „зачитането на многообразието на културите и традициите на европейските народи, както и националната идентичност на държавите-членки…” (трето съображение). Изправени сме пред безусловно задължение на ЕС да гарантира културното многообразие „не само по негативен начин (незасягане – б.м. А.С.), но и по позитивен начин (може да бъде предмет на съюзни мерки за насърчаването му”[10]).
1.3.3. Цялото разбиране за задължението на ЕС за утвърждаване и зачитане на идентичността на неговите ДЧ е потвърдено от изричното прогласяване на „общите конституционни традиции на ДЧ” за „основни принципи на ЕС” (чл. 6, § 3 ДЕС и по-категорично в 5-ото съображение на преамбюла на ХОПЕС).
1.3.4. Новата редакция на чл. 4, § 2 на ДЕС позволява тази разпоредба да се разглежда като „принцип на зачитане (запазване) на суверените на интегрираната държава” или като закрепваща „основни интеграционни права на членуващите суверенни държави” (формулировките са мои).
1.3.5. Чл. 4, § 2 ДЕС закрепва задължение на ЕС за зачитане (спазване, дори утвърждаване) на:
- Суверенното равенство на ДЧ пред УД;
- Националната идентичност на ДЧ, „присъща на техните основни политически и конституционни структури” (формални, но и културно-исторически, виж нататък), изразяващо се в безусловно задължение на ЕС да зачита съществените функции на държавата (отново политико-институционни и културно-исторически).
Въпреки тази изрична формулировка, общата представа беше като за красива, но абстрактна политическа декларация. И именно и само на Съда на ЕС дължим превръщането на тази разпоредба в действителна и жизнеспособна правна норма – вкл. в защита на субективните права на гражданите.
2. Същност на принципа на защита на националната идентичност на ДЧ
Позволявам си да твърдя, че правилното понятие (и действителният институт на съюзното право) е „национална конституционна идентичност”.
2.1. Това понятие включва:
- съюзното конституционно измерение на националната идентичност на ДЧ (именно съюзното конституционно право) – обективирано в ДЕС и ДФЕС, в частност в чл. 1 и чл. 4-6 ДЕС и доразвито в изцяло новия Дял 1 на ДФЕС (чл. 2-6);
- международноправното измерение на държавния суверенитет;
- конституционноправното измерение (разбиране) за идентичност на всяка ДЧ, включващо нейните политико-институционни (формално-конституционни) и културно-исторически (ценностно-конституционни) структури.
2.2. Поради това единственото правилно разбиране е, че националната идентичност неизменно е конституционна, а конституционната идентичност естествено е национална. Тази идентичност намира проявление:
- във формален аспект: политико-институционни конституционни специфики (форма на държавното устройство и форма на държавното управление, вкл. териториална и местна автономия и/или самоуправление, и политически режим),
- и в ценностен аспект: традиции, история, култура (вкл. езиково многообразие – или обратно, гарантиран едноезиков режим, виж нататък) и по-общо вътрешна представа за национална идентичност (разбира се, задължително е да произтича ясно от конституционна норма или от духа на конституцията).
2.3. Тясното разбиране за национална идентичност (с исторически контекст, културно измерение и неизбежна роля на понятието за нация) естествено се вписва в конституционната конструкция (основа) на всяка модерна държава. Националната идентичност на всяка държава е част от (ако не и основа на) нейната конституционна идентичност. И обратното – конституционната идентичност на всяка държава е основен елемент (ако не и основа) на нейната идентичност като национална държава[11].
Конституцията и нацията се намират в пряка и тясна диалектична връзка. Конституцията е основен акт на националната идентичност и основен инструмент за нейното опазване. Държавният суверенитет е външната форма на националния суверенитет. От своя страна националната идентичност е ядрото и в ценностен, и исторически план, смисълът, la raison d’etre, на конституцията на модерната национална държава!
Затова приемам, че правилният израз е „национална конституционна идентичност”, доколкото всеки аспект на спазвана от СЕС национална идентичност трябва да има конституционно измерение.
2.4. Разбиране за „идентичност”.
2.4. 1. Във всички случаи за нуждите на прилагането (или неприлагането) на ПЕС понятието „идентичност” трябва да се разглежда единствено в съюзен контекст.
2.4.2. И да се разбира единствено в смисъл на „отлика”, „собствена характеристика”, „особен белег”, а не като „обединяващ белег” или „обща идентичност”. Национална идентичност на една ДЧ е това, която същностно я отличава от другите. Особеност, която е присъща именно на нея[12] (заради нейните исторически, културни, политически и правни традиции и/или особености – не непременно кумулативно). Ключови са две думи: „същностно” и „отличава”…
2.4.3. Дори едно основно право, напр. защитата на човешкото достойнство – иначе защитено от всяка демократична конституция, може да има различни национални измерения. И в някои ДЧ (СЕС вече прие за Германия и Австрия, виж нататък) да има връзка с (да е проявление на) НКИ, докато същата връзка не може да бъде установена (доказана) по отношение на други ДЧ.
2.4.4. И, разбра се, възможността (правото) за зачитане на НКИ на една ДЧ не може да поставя под съмнение самата основа (или природа) на Съюзния правен ред и да обезсмисля съществуването му, като например да обезсилва основополагащия принцип за взаимно доверие между демократичните ДЧ[13].
Поради това, незасягането на съществените елементи на НКИ на ДЧ представлява лимит на принципа на примат на ПЕС. Но и правото на ДЧ на защита на нейната НКИ има лимит: незасягането на същността, смисъла и основните принципи на Съюзния правен ред.
3. Юриспруденциално закрепване и развитие на принципа на защита на националната идентичност на ДЧ
3.1. Юриспруденциалната стратегия на СЕС. Вече второ десетилетие (още отпреди ДЛ) СЕС осъществява юрисдикциализация (съдебно материализиране) на клаузата за идентичност – стратегия[14], която беше допълнена от (ако не и основана на) активен диалог между съюзната конституционна юрисдикция и конституционните (и други) юрисдикции на ДЧ. Този „диалог между съдии” допринесе съществено както за осветляването и разгръщането на понятието за защитена национална идентичност на ДЧ, така и за налагането на цялостно общо разбиране за интеграционната[15] конструкция.
3.1.1. Практиката на Съда на ЕС по прилагането на принципа на зачитане на НКИ вече е сравнително богата. Тя дава ясни гаранции за ефективната му реализация като защита на „основно право на ДЧ на зачитане на тяхната НКИ”.
3.1.2. В същото време обаче може да се установи, че практиката на ЕС все още е непълна (засяга само откъслечни елементи на понятието), в немалка степен непоследователна, във всички случаи …непредвидима. Навярно причина е именно силното влияние на междусъдебния диалог[16], белязан от динамика, но и от амплитуди.
3.2. Особености на практиката на СЕС относно НКИ на ДЧ. Неизбежно е да установим изненадващата лекотата, с която конституционната юрисдикция на ЕС по някои дела приема, а по други отхвърля основания за позоваване на НКИ на ДЧ.
3.2.1. Тази лекота позволява да се установи известна правна несигурност за всеки национален съдия относно възможността му да се позове в отделни случаи на защитната клауза за НКИ… Усещането за несигурност в този смисъл неведнъж е споделяно пред мен от български съдии, вкл. от върховните съдилища, което в някаква степен обяснява и тяхната нерешителност да използват този несъмнено важен инструмент. Подобна несигурност (непредвидимост) обаче в никакъв случай не трябва да обезкуражава националния съдия. Във всички случаи практиката на СЕС ясно потвърждава тенденцията на развитие на ЕС: „европейският проект продължава да се развива по пътя на интеграцията, като напълно запазва политическото съществуване на държавите”[17].
3.2.2. СЕС ясно потвърждава, че защитата на НКИ представлява легитимна цел, която Съюзът трябва да зачита[18], като, ако е необходимо, съпоставя зачитането на НКИ и например принципите на свободно движение. Това е ясна воля за търсене и налагане на баланс между съвместими (и фундаментални) легитимни интереси.
Позволявам си да определя този баланс като „животоспасяващ” за ЕС – а ролята на СЕС в този смисъл като „животворяща”. Това е баланс на основополагащите принципи на интеграцията: предоставени компетенции при запазване на суверенитета (формално-конституционно измерение) – или примат на ПЕС при зачитане на идентичността на членуващата държава (практико-приложно измерение)[19]. Иначе казано: ЕС упражнява властнически компетенции – но само ако и доколкото (и докато) са му предоставени от суверенните членуващи държави; правото на ЕС има естествено необходим примат над цялото право на всяка ДЧ, освен в случаите, когато засяга съществени елементи на НКИ на отделната ДЧ.
3.2.3. Именно поради това обаче ставаме свидетели на (и трябва да разберем с толерантна задълбоченост) може би изненадващи или наглед не съвсем съгласувани (последователни) изводи в практиката на СЕС.
Може би най-ярък пример за непоследователност в практиката на СЕС по въпроса за НКИ – и поради това много силно критикуван в доктрината – беше решението от 2013 г. по делото Melloni[20], където СЕС отхвърли позоваването от Испания на несъмнен аргумент за НКИ (във връзка с разбирането за човешко достойнство и конкретно относно правото на справедлив съдебен процес), след като преди това пак СЕС бе възприел други наглед по-незначителни (неубедителни) основания (аргументи)[21], вкл. по отношение на същата ДЧ[22]. Разбира се, СЕС подчерта (оправда) разликата в своя подход с любимия му (и несъмнено ключово важен) аргумент за пропорционалност на конкретните национални мерки спрямо легитимната преследвана цел.
3.2.4. Фактът е безспорен: СЕС допуска ограничаване на действието на ПЕС (примата) по съображения за зачитане на елемент (дори понякога не очевиден или очевидно съществен) на НКИ на една ДЧ[23], докато друг път, обратно, налага принципа на примат (във връзка с принципа за взаимно доверие между ДЧ) над елемент (при това наглед съществен) на НКИ на друга ДЧ[24]. И редом с това, признава зачитането на НКИ на същата тази държава по други поводи и по отношение на не така очевидни или съществени елементи на нейната НКИ[25].
3.2.5. Затова ще го повторя ясно: възможната несигурност относно преценката на СЕС не намалява изискването за добро познаване на очертаните в досегашната му практика критерии (насоки) и още повече – съзнанието за възможност (и необходимост) националният съдия (конституционен или друг) да се позове на НКИ, когато според него е необходимо и основателно!
Практиката на СЕС ясно потвърждава необходимостта националният съдия да търси упражняването на това основно право на интегрираната държава и така да му дава повод да го защитава и да потвърждава възможността за отклоняване от примата на ПЕС по съображения за национална конституционна идентичност.
4. Първото изрично позоваване на разпоредбата на чл. 4, § 2 ДЕС (в редакцията след ДЛ) стана факт едва през 2010 г. (по делото Sayn-Wittgenstein) – но всъщност веднага след влизането в сила на ДЛ и тази нова редакция[26].
4.1. Тук СЕС за първи път изрично признава правото на национална идентичност на ДЧ по чл. 4 § 2 ДЕС като възможност за инцидентно неприлагане на съюзни правни норми (СПН) – и то по отношение на две от 4-те основни свободи, традиционно разглеждани и като принципи: свободно движение на лица и свобода на предоставяне на услуги.
4.2. СЕС призна за валидно основание за неприлагане на СПН особеното (национално) разбиране на конституционния принцип за човешко достойнство в Австрия (при това в негово не съвсем очевидно проявление – забраната на благородническите титли, в контекста на принципа на равенство на гражданите).
4.3. Няма съмнение: това решение на СЕС беше повече от изненадващо. То даде повод да се говори за „нов стил на ЕС”, а аз си позволих метафорично да анализирам „флирта между СЕС и националните юрисдикции”, след епохата на „нежна диктатура” на СЕО[27].
4.4. Разбира се, то може да се разглежда и като продължение на практиката на СЕС на зачитане на националните концепции за човешкото достойнство, също така изненадващо прогласена 6 години по-рано в делото Omega[28].
4.5. По-общо и двете дела дадоха неопровержими доказателства за готовността на СЕС да зачита (всеки?) елемент на НКИ, който може да се приеме (от него) като съществен и да допуска неприлагане на съюзни правни норми (дори от най-висш ранг, като принципите на свободно движение).
Както ще видим и нататък обаче нито тази, нито последвалата практика на СЕС позволява да се очертаят ясни критерии за определяне на „реален/съществен елемент” на НКИ на ДЧ. Толкова повече е необходимо националните юрисдикции (или правителствата по делата срещу държавите пред СЕС) да изтъкват съображения за НКИ, за да има СЕС повод да доизгради своята концепция и снабди националния юрист с ясна координатна система от критерии.
5. Политико-институционен аспект на националната конституционна идентичност на ДЧ
Редица дела дадоха повод на СЕС да развие разбирането за политико-институционното измерение на НКИ на ДЧ.
5.1. В поредица дела СЕС се произнесе относно особеностите на държавното устройство (респ. автономията на местните власти) – като възприе определени основания за прилагане на принципа на НКИ[29] и отхвърли други[30], понякога с аналогични аргументи…
5.1.1. Аргументите относно вътрешната организация на ДЧ по-често биват отхвърляни от СЕС, който налага по-скоро консервативен прочит на този аспект на идентичността. Известно е, че негова постоянна практика по делата за установяване на нарушения на ПЕС от ДЧ е да отхвърля съображения от вътрешен (публичен, дори и конституционен) ред[31]. Именно поради това с интерес се очакваше дали утвърждаването на принципа за зачитане на НКИ на ДЧ ще доведе до промяна в практиката на СЕС.
5.1.2. През 2004 г. по делото Commission c/Allemagne[32] СЕС изрази по-скоро негативно виждане относно възможността една ДЧ да се позове на аргументи от вътрешния си ред, за да поиска отмяна на акт на съюзна институция (виж също и четири години по-късно[33]).
5.1.3. По други поводи СЕС се произнесе по различни елементи на понятието за идентичност, като призна някои от тях[34], но отхвърли други[35].
5.2. СЕС прокара по-разбираемо разграничение между допустимо и недопустимо и наложи „прогресивно признаване” на националната идентичност на ДЧ.
5.2.1. По особено знаковото дело Omega[36] СЕС показа ясна еволюция в разбирането си за значението на конституционните традиции на ДЧ. Разбира се, направи го предпазливо и с изискване ДЧ да докаже съществена заплаха за нейния публичен ред.
5.2.2. По делото Royaume-Uni с/ Espagne[37] през 2006 г. СЕС бе изправен пред въпрос, по който още през 1999 г. знаково се беше произнесъл ЕСПЧ (по делото Matthews c/ Royaume-Uni[38]) във връзка с конституционните традиции на Обединеното кралство (относно правата на гражданите на Британската общност). При това делото поставяше особено деликатния въпрос за правното положение на Гибралтар (добил нова острота по повод излизането на Обединеното кралство от ЕС). Този път СЕС показа висока чувствителност, а и ЕК също беше приела (в позицията си по делото), че „…ако гражданството на ЕС има фундаментален статус[39], това естествено следва от задължението на ЕС да зачита националната идентичност на своите държави-членки”.
5.2.3. Концепцията бе разгърната в поредица от решения, отнасящи се до широк кръг въпроси извън 4-те свободи на движение.
5.2.3.1. По делото Commission c/ Pologne (2012 г.[40]) СЕС определи, че новоприсъединилите се ДЧ имат право на равно третиране с по-рано присъединилите се държави, което е доразвитие на принципа, закрепен в чл. 4, § 1 ДЕС.
5.2.3.2. По делото Hongrie c/ Slovaquie (пак 2012 г.[41]) СЕС изведе от принципа на НКИ преки правни последици по въпрос с огромна политическа значимост (отказът за допускане на президента на Унгария на територията на Словакия по исторически съображения) в отклонение от разпоредбите на ПЕС.
5.2.3.3. Само година по-късно в заключенията си по делото Commission с/ Royaume d’Espagne[42] генералният адвокат Дж. Кокот отказва да приеме аргументите на испанското правителство относно зачитането на националната идентичност по отношение на местната автономия – въпреки че подобни вече са приемани от СЕС и то отново с участието на същия генерален адвокат[43].
5.3. Обобщеното разбиране на принципа на национална идентичност на ДЧ предполага той да се разглежда като естествена противотежест на общия принцип (и задължение на ДЧ) за лоялно сътрудничество.
6. Културно-исторически аспект на НКИ
СЕС се показа по-склонен да зачита елементи на националната идентичност с културно-историческо измерение – и да приема аргументи от конституционен ред във връзка с различни (и понякога взаимно отричащи се) аспекти на идентичността.
6.1. Зачита националното разбиране за правото на име на физическите лица – по делата Garcia Avello[44] и Grunkin[45] (при това в „наглед изцяло вътрешна ситуация”!).
6.2. Но и го ограничава в полза на разбирането за защита на националната идентичност по отношение на моноезиковия режим по делото Runeviç-Wardyn[46] – тук и с аргументи както от културно-исторически, така и от конституционен характер и с изрично позоваване на чл. 4, § 2 ДЕС.
6.3. И пак в същото време признава на друга ДЧ (Испания) конституционна идентичност, изразяваща се в …мултиезиков режим – по делото UTЕCА[47].
6.4. Така практиката на СЕС (макар и далеч от завършеност) разкрива налагането на истинско основно право на членуващата държава и „истински принцип на тълкуване на правото на ЕС”[48]. Тя ни предлага примери както за зачитане на формата на държавата и политическия режим – от статуса на държавния глава[49] до концепцията за гражданството и националността[50] , така и за зачитане на „съдържанието на държавата” (изразът мой) – културно-историческото наследство.
7. Ролята на конституционните съдилища и стратегията на ЕС за „опитомяване” на външния и вътрешния натиск
Доброто разбиране на практиката на СЕС изисква да си даваме сметка и за същественото външно въздействие, което СЕС се опита да превърне във „външна стратегия”. Редом с това той бе подложен и на „вътрешен натиск” от страна на някои свои генерални адвокати, което съумя да превърне във „вътрешна стратегия”.
7.1. Под формата на споменатия витален „междусъдебен диалог” всъщност се осъществи постоянен и аргументиран натиск от страна на някои национални конституционни юрисдикции. Те положиха съществени усилия за превръщането на закрепения в чл. 4, § 2 ДЕС принцип в действителен гарант на конституционните и демократични структури на ДЧ.
Съдът в Люксембург не можеше нито да се противопостави, нито дори да устои на този натиск – но успя да го превърне в …„собствено виждане”, като в едни случаи уважи, в други отхвърли съображенията на колегите си от националните КС. Така се сдобихме с разнообразна и не непременно предвидима практика[51].
7.2. Разбира се, най-съществена роля изигра Германският конституционен съд (ГКС). И то от началото на интеграцията! От своето решение „Solange I” (1974 г.) през решението за ратификацията на ДЛ[52] (неслучайно наречено „Solange ІІI”) съдът в Карлсруе полага усилия да релативизира (ако не и да отхвърли) примата на Съюзното право над германското. С аргументи от уредбата на основните права в Германския основен закон, той се опита да докаже, че някои елементи на „неговия” политико-правен ред не могат да бъдат предмет на никакво засягане от европейския проект.
7.3. През 2004 г. (по повод ратификацията на Договора за приемане на Конституция за Европа) Френският конституционен съвет (ФКС) също ясно обвърза прилагането на принципа на примат на ПЕС със защитата на националната идентичност на ДЧ. Той прие, че приматът на съюзните правни норми е неприложим[53] извън пряката връзка с принципа, закрепен в чл. 4, § 2 ДЕС.
7.3.1. Всъщност още в историческото си решение от 2006 г.[54] ФКС се произнесе, че „…транспонирането на една директива не може да се осъществи в противоречие с норма или принцип, присъщи на конституционната идентичност на Франция, освен след изрично предварително съгласие на конститутивната власт” (т.е. след съответно изменение на Конституцията). Така той въведе напълно специфично тълкуване на примата на ПЕС, който, макар и „абсолютен”, занапред ще се смята за подчинен на защитата на конституционната идентичност.
7.3.2. Може да се приеме, че по този начин френската конституционна юрисдикция „опитоми” примата, като му постави „конституционен намордник”. Тази метафора ми се струва подходяща за цялото разбиране за значението на принципа на зачитане на НКИ – разбира се, с уговорката, че правото да „постави намордника” (подаден му от национален конституционен или друг съд) остава запазено за …съюзното „куче-пазач”[55] – съдът в Люксембург.
7.3.3. Разбира се, и други национални конституционни юрисдикции[56] следват примера на германската[57] и френската[58], като прогресивно се позовават на зачитането на (своята) НКИ[59].
7.3.4. Дори новоприсъединилите се страни не закъсняват да се включат в „групата за външен натиск”. КС на Полша се произнесе още през 2005 г., че ПЕС може да има надмощие над националните закони, но не и над Конституцията, а в случай на конфликт Полша ще може да вземе суверенно решение за това как той да бъде решен (чрез изменение на Конституцията, чрез опит за изменение на релевантната СПН или чрез напускане на ЕС)[60]. Впрочем, това разбиране споделям напълно – всяка ДЧ преценява как да адаптира конституцията си, в случай на противоречие с ПЕС (нека повторя: практически рядко възможно). И редица ДЧ са изменяли (дори нееднократно) конституциите си, за да премахнат (бъдещо) противоречие с ПЕС[61] (напр. относно правомощията на националната си банка и респ. на ЕЦБ след ДМ). За други е било достатъчно адаптиране чрез съобразено с ПЕС тълкуване от нейния КС.
Литовският КС също потвърди (още през 2006 г.) примата на ПЕС над редовните правни актове на Литовския парламент, но не и над Конституцията, а в случай на противоречие с нея, „Съюзното право губи своята непосредствена приложимост и ще остане неприложено”[62]. Разбира се, на практика това виждане остана без юридическа реализация – обратното би довело до огромно напрежение, без положителен резултат за никого.
Наличието на подобна опасност обаче принуди СЕС (всъщност и националните КС) да потърсят (чрез диалог) разумно разрешение – и то бе намерено именно чрез изпълването с реално правосъдно съдържание на принципа за зачитане на НКИ.
7.4. Затова днес не трябва да има съмнение: конституционните (и другите) съдилища могат да отстояват зачитането на НКИ на ДЧ като основно право на ДЧ, но това е тяхно съюзно право – напълно непознато (и немислимо) на системата на международното право. Поради това правото (и задължението) да го гарантира принадлежи не на национална юрисдикция, а на съюзната! И, разбира се, в изцяло съюзен контекст… Затова и занапред ще четем както решения, в които СЕС широко признава конституционни основания за инцидентно неприлагане на съюзна правна норма, така и решения, в които той отказва да направи това[63].
7.5. „Външният натиск” (иначе във формата на „диалог”) над СЕС се усили в последните години – особено с тежкия аргумент за „запазено право за контрол ultra vires” (т.е. дали СПН излиза извън рамките на предоставената на ЕС компетентност).
В своето знаково първо преюдициално запитване до СЕС по делото Gauweiler[64] през 2015 г. ГКС потвърди правото си да осъществява последващ контрол ultra vires над съюзен правен акт. При това направи ясно внушение (заплаха?), че ако СЕС не постанови очакваното от него решение (за обявяване на невалидност на една програма за действие на ЕЦБ, според ГКС приета в превишаване на правомощията ѝ), то самият ГКС сам ще осъществи последващ контрол ultra vires – и по същество …няма да се съобрази с преценката на СЕС.
Съвсм наскоро – през май 2020 г., ГКС се произнесе окончателно и обяви, че актът на ЕЦБ е постановен в нарушение на ПЕС – с което отказа да се съобрази с произнасянето на СЕС! С което от своя страна сам наруши правото на ЕС… Какво ще последва е въпрос с огромно значение за бъдещето на съюзната правна система.
7.6. Съдът в Люксембург не можеше да остане разсеян, нито да продължи да изпълнява своята роля на „диктатор”. Той (нека отчетем мъдростта и таланта на съдиите и генералните адвокати да отговорят на историческата значимост на ситуацията) не можеше да не си даде сметка, че това е „битка”, която не може да спечели. Не и със средствата на конфликта.
Така „диалогът между съдите” превърна „сблъсъка”[65] в „общо усилие”.
7.6.1. Националните конституционни юрисдикции положиха усилие да примирят Съюзния правен ред с националните конституции (напр. чрез френския „имунитет” срещу конституционен контрол на законите за транспониране на директиви, освен …именно в случай на засягане на НКИ). В крайна сметка дори най-упоритите (надменните?) сред тях – германската и френската – влязоха във „флирта” и най-сетне отправиха своите първи ПЗ до СЕС[66].
7.6.2. От своя страна съюзната конституционна юрисдикция в Люксембург положи усилия да уважи техните виждания (искания), да ги прочете в дълбочина, да ги анализира максимално широко и да ги приеме или отхвърли максимално аргументирано. Във „флирта” (нека бъде „танца”) помежду им, той се постара да има водеща роля, понякога дори сякаш се престара в ухажването[67], като допусна очевидно недопустими – според собствената му предишна практика – техни запитвания[68].
7.6.3. В конкретния контекст на въпроса за зачитането на НКИ СЕС се постара да даде на принципа реално правно съдържание, жизнеспособност, ефективна приложимост и в крайна сметка: максимален смисъл.
Така той не само си осигури (най-сетне) доверието на националния конституционен съдия, но и гарантира на съюзната правна конструкция гъвкавост, която вече изглежда драматично необходима за нейното съществуване. Съзнанието беше повече от очевидно: всеки опит за насилствено налагане на „тясно” съюзно разбиране за примата (и по-общо за действието) на съюзните правни норми щеше да доведе до разрив, до изрично (и навярно категорично) отричане от страна на националните (със сигурност поне конституционните) съдилища.
Вместо това, СЕС превърна принципа, прогласен от ДЧ (но и благодарение на елементите в неговата вече установена практика, виж нагоре) в чл. 4, § 2 ДЕС, в гаранция, в опора, в лепило на съюзната правна система. Той успя чрез този принцип да допринесе за конституционализирането на съюзното право – и за европеизирането на националните конституции.
7.7. Този жест – или воля (и всъщност тази проява на мъдрост) на СЕС не можеше да остане без съответен отговор. Още през 2009 г. Германският конституционен съд отвърна (и всъщност още повече ангажира СЕС да продължи по този път) с уникалната си формулировка за юридическо евролюбие на Германската конституция (Europarechtsfreundlichkeit)[69]. Това решение (прието при това без нито едно особено мнение) неслучайно бе определено като „Solange ІІІ”!
7. 8. Разбира се, не трябва да подминем без признание и ролята на генералните адвокати в СЕС. Тяхната роля е незаобиколима – затова е уместно да се определи като „вътрешен натиск”[70].
В своите заключения по делото Michaniki[71] например генералният адвокат Мигел Пойрес Мадуро ясно обяви: „зачитането на конституционната идентичност на ДЧ за ЕС представлява задължение. Това задължение му тежи от самото начало. То всъщност е част от самата същност на европейския проект, започнат от началото на 50-те години, която изисква напредъкът по пътя на интеграцията да се осъществява при пълно запазване на политическото съществуване на държавите”.
Това ни позволява да заключим, че зачитането на националната конституционна идентичност на ДЧ – в неговите два аспекта: политико-институционен и културно-исторически[72] – е принцип, естествено присъщ на природата на уникалната съюзна конструкция, която отдавна вече не е само икономическа.
Така действието (и приматът) на правото на ЕС имат свой ясно очертан лимит: незасягането на съществените елементи на НКИ на ДЧ. Но и правото на ДЧ на защита на тяхната национална НКИ има лимит: незасягането на същността, смисъла и основните принципи на Съюзния правен ред.
Спазването на принципа на НКИ – и практическата реализация на основното право на членуващата в ЕС суверенна държава на зачитане на нейната национална конституционна идентичност – може да се осъществи само на основата на аргументи за реална връзка (доказване на съществен елемент на идентичността) и само чрез потвърждение (признаване, прогласяване) от страна на СЕС. Именно това прави диалога между националния и съюзния съдия не просто необходим, а ключово важен.
Което отново ни връща към констатацията за необходимостта от отправяне на преюдициални запитвания винаги, когато е уместно!
Предмет на отделно изследване остава въпросът кои разпоредби, ценности, имплицитни елементи на българския Основен закон биха могли да бъдат релевирани пред СЕС (при съществено основание във висящо съдебно производство) като елементи на българската национална конституционна идентичност. Посока за търсенето на отговор си позволих да предложа в „За духа на българския конституционализъм”.
[1] Виж подробно в А. Семов, Правна Система на ЕС, Институт по Европейско право, С., 2017.
[2] „Преценката за съответствие на закон с правото на ЕС не е в компетентността на Конституционния съд” – Решение № 8 от 30 юни 2020 г. по к. д. 14/2019.
[3] Вътрешното право на РБ включва правото, създадено от публичните власти, и международното право на България (международните договори, по които е страна, и общопризнатите принципи на международното право).
[4] Понятието „национална идентичност” има богато и съвсем не общоприето съдържание. Виж напр. Мартин БЕЛОВ, Българската конституционна идентичност, „Сиби”, 2017. За прилагането на ПЕС обаче е ключово важно да се използва единствено съюзното понятие за НКИ – с неговото единствено и изцяло съюзно съдържание (макар все още не напълно очертано)!
[5] Виж напр. Решение № 7 от по к.д. 7/2017 (по доклад на съдия Мариана Карагьозова-Финкова) относно смесените споразумения, сключени съвместно от Европейския съюз и държавите членки с трета страна, каквото е ВИТС (СЕТА).
[6] Обяви (най-сетне) ЕС за ЮЛ; добави нови 4 области на компетентност; закрепи като основно правилото за квалифицирано мнозинство в Съвета (единодушието на ДЧ остана рядко приложимо изключение – чл. 16, § 3 ДЕС) и т.н.
[7] Виж Jean-Marc SauvÉ, L’ordre juridique national en prise avec le droit européen et international : questions de souveraineté ?, Ouverture, 10 avril 2015 – http://www.conseil-etat.fr/Actualites/Colloques-Seminaires-Conferences/L-ordre-juridique-national-en-prise-avec-le-droit-europeen-et-international-questions-de-souverainete.
[8] Виж забележителен анализ в Armin von BOGDANDY, Stephan SCHILL, Overcoming Absolute Primacy: Respect for National Identity under the Lisbon Treaty, Common Market Law Review, Vol. 48, 2011, p. 1.
[9] Виж Martin Sébastien, L’identité de l’État dans l’Union européenne : entre « identité nationale » et « identité constitutionnelle », Revue française de droit constitutionnel, Vol. 3/2012 (n° 91), p. 13.
[10] Jean-Denis Mouton, Vers la reconnaissance de droits fondamentaux aux États dans le système communautaire – dans : Les dynamiques du droit européen en début de siècle. Études en honneur de Jean-Claude Gautron, Paris, Pedone, 2004, p. 467.
[11] Без да го приемаме като единствено приемливо, непременно трябва да се има пред вид френското конституционно и политическо разбиране за съвременната държава като „държава-нация” – много по-съдържателно от по-абстрактното и сякаш по-слабо „национална държава”. Разбира се, някои национални конституционни и политологични доктрини (напр. германската) не споделят такова виждане…
Именно поради това впрочем избягвам да навлизам в разграничението между понятията „национален суверенитет” и „държавен суверенитет” (каквото например френската доктрина не прави)… И смятам за съвсем отделен въпроса за „народния суверенитет”, който според мен следва да се разглежда само в рамките на разбирането за конституционния политически режим на държавата. Впрочем в наши дни например в Република Турция виждаме ярък пример за драматично разминаване между ценностното разбиране за народен суверенитет и формалното конституционно измерение на демократичен политически режим (с демонстративно потъпкване на основни елементи на идеята за демокрация)…
[12] Бих посочил като ориентир чл. 36, ал. 1 КРБ, определящ, че „изучаването и използването на българския език е право и задължение на българските граждани”.
[13] Изрично в CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C-399/11.
[14] Jean-Denis Mouton, L’État membre entre souveraineté et respect de son identité : Quelle Union Européenne ? – в: Лекции на международната магистърска програма „Право на ЕС”. Том ІІ. Актуални проблеми на ЕС, ЮФ на СУ „Св. Кл. Охридски”, 2013, стр. 239, спец. стр. 244 (виж на http://www.eubg.eu/upload/files/561160674_Права%20на%20гражданите%20на%20ЕС%20-%20Том%20ІІ%20-%20Правен%20режим%20на%20гражданството%20на%20ЕС%20и%20свободното%20движение.pdf).
[15] Напомням, че за интеграция (в нейния юридически смисъл!) може да се говори единствено по отношение на ЕС, а употребаjd на понятието „интеграция” в извън-съюзен контекст (например в неточния, но вече клиширан израз „евроатлантическа интеграция”) може да има само …медийно-политически смисъл. Интеграция в междудържавните отношения има единствено в рамките на ЕС – в смисъл на предоставяне на властнически правомощия.
[16] Между СЕС и националните юрисдикции – виж напр. NAÏKÉ LEPOUTRE, Le renvoi préjudiciel et l’instauration d’un dialogue des juges Le cas de la Cour de justice de l’Union européenne et du juge administratif français, Jurisdoctoria, 6/2011.
[17] Както потвърждава генералният адвокат М. Пойарес-Мадуро в CJCE, 16. 12. 2008, Michaniki, C-213/07.
[18] CJCE, 2. 7. 1996, Commission с/ Luxembourg, C-473/93.
[19] Jean-Denis Mouton, L’État membre entre souveraineté…, op. cit., p. 246.
[20] CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C-399/11.
[21] CJUE, 22. 12. 2010, I. Sayn-Wittgenstein, C-208/09.
[22] CJCE, 11. 9. 2008, UGT-RIOJA, AJ C-428-343/06 (виж и Заключенията на ГА Kokott).
[23] CJUE, 22. 12. 2010, I. Sayn-Wittgenstein, C-208/09.
[24] CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C-399/11. Виж Leonard F. M. Besselink, The parameters of constitutional conflict after Melloni, European Law Review, 3/2014; Henri Labayle, Mandat d’arrêt européen et degré de protection des droits fondamentaux, quand la confiance se fait aveugle, 3 mars 2013, http://www.gdr-elsj.eu/2013/03/03/cooperation-judiciaire-penale/mandat-darret-europeen-et-degre-de-protection-des-droits-fondamentaux-quand-la-confiance-se-fait-aveugle/.
[25] CJCE, 11. 9. 2008, UGT-RIOJA, C-428-343/06.
[26] CJUE, 22. 12. 2010, I. Sayn-Wittgenstein, C-208/09.
[27] Виж Атанас СЕМОВ, Нежната диктатура на СЕО. Националните съдилища – безценният „необходим грешник” – в: Сборник Взаимоотношенията между националния съд и Съда на ЕС (двуезичен), УИ „Св. Кл. Охридски”, 2010, стр. 27.
[28] CJCE, 14. 10. 2004, Omega, C-36/02.
[29] CJCE, 11. 9. 2008, UGT-RIOJA, C-428-343/06; CJCE, 3. 2. 2009, Horvath, C-428/07; CJUE, 12. 6. 2014, Digibet Ltd, C-156/13.
[30] CJCE, 4. 3. 2004, RFA с/ Commission, C-344/01; TUE, 12. 5. 2011, Région Nord-Pas-de-Calais c/ Commission, T-267 et T-279/08; TUE (Ord.), 6. 3. 2012, Northern Ireland Department of Agriculture and Rural Development (Irlande) c/ Commission, T-453/10; CJUE, 24. 10. 2013, Commission c/ Royaume d’Espagne, C-151/12; CJUE, 3. 9 2014, Commission c/ Royaume d’Espagne, C-127/12.
[31] Виж напр. относно правомощията на националните парламенти в CJUE, 20. 2. 1986, Commission c/ Italie, C-309/04. Подробно виж в А. СЕМОВ, Съвременно международно правораздаване. Том ІІ. Съдът на Европейския съюз, спец. стр. 312 и сл. (налично на http://www.eubg.eu/upload/files/1016311980_%D0%A2%D0%BE%D0%BC%20%D0%86%D0%86-%D0%A1%D1%8A%D0%B4%D1%8A%D1%82%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%95%D0%A1-%D0%90.%D0%A1%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%B2.pdf)
[32] CJCE, 4. 3.2004, Commission с/ Allemagne, C-344/01.
[33] CJCE, 1. 4. 2008, Gouvernement de la Communauté française, Gouvernement Wallon с/ Gouvernement Flamand, C- 212/06.
[34] CJCE, 7. 9. 2006, Marrosu, C-53/04 (concl. Maduro); CJCE, 16. 12. 2008, Michaniki, C-213/07 (пак сoncl. Maduro).
[35] CJUE, 24. 5. 2011, Commission с/ Grand Duché du Luxembourg et autres, C-51/08; CJUE, 17. 7. 2014, A. et P. Torresi, C-58 et C-59/13.
[36] CJCE, 14. 10. 2004, Omega, C-36/02.
[37] CJCE, 12. 9. 2006, Espagne с/ Royaume-Uni, C-145/04.
[38] Cour EDH, 18. 2. 1999, Mattheuws c/ Royaume-Uni, 24833/94.
[39] За гражданството на ЕС като фундаментален правен статус на гражданите виж делото CJCE, 20. 9. 2001, Grzelczyk, C-184/99, и подробно в Атанас СЕМОВ, Права на гражданите на Европейския съюз. Том ІІ. Правен режим на гражданството на Европейския съюз и свободното движение, УИ „Св. Кл. Охридски”, 2013 (налично на http://eubg.eu/upload/files/561160674_%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B0%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%95%D0%A1%20-%20%D0%A2%D0%BE%D0%BC%20%D0%86%D0%86%20-%20%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BD%20%D1%80%D0%B5%D0%B6%D0%B8%D0%BC%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0%B4%D0%B0%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%95%D0%A1%20%D0%B8%20%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D0%B4%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5.pdf.
[40] CJUE, 26. 6. 2012, Commission c/ Pologne, C-335/09 P et C-336-09 P.
[41] CJUE, 16. 10. 2012, Hongrie c/ Slovaquie, C-364/10.
[42] CJUE, 24. 10. 2013, Commission c/ Royaume d’Espagne, C-151/12.
[43] Виж CJCE, 11. 9. 2008, UGT-RIOJA, C-428-343/06 (виж concl. Kokott) и CJCE, 5. 3. 2009, UTECA, C-222/07 (виж и тук сoncl. Kokott).
[44] CJCE, 2. 10. 2003, Garcia Avello, C-148/02.
[45] CJCE, 14. 10. 2008, Grunkin, C-353/06.
[46] CJUE, 12. 05. 2011, M. Runeviç-Wardyn, C-391/09.
[47] CJCE, 5. 3. 2009, UTECA, C-222/07 (виж Concl. Kokott).
[48] Jean-Denis Mouton,, op. cit., p. 247.
[49] CJUE, 16. 10. 2012, Hongrie c/ Slovaquie, C-364/10.
[50] CJCE, 12. 9. 2006, Royaume d’Espagne c/ Royaume Uni, C-145/04; CJCE, 2. 3. 2010, Rottmann, C-135/08; CJUE, 1. 3. 2012, D. P. O’Brien, C-393/10 (тук с отрицателно решение!).
[51] Например по отношение на ценностите на държавата като основни права – впечатляващо положително решение (CJCE, 14. 10. 2004, Omega, C-36/02) и отрицателно решение, също впечатляващо (CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C-399/11).
[52] GFCC, Judgment of the Second Senate of 30 June 2009 – 2 BvE 2/08, http://www.bverfg.de/e/es20090630_2bve000208en.html. Това е знаково решение, виж повече в А. СЕМОВ, Преюдициалното запитване. Производството за преюдициални запитвания като гарант за добро правосъдие и за реализация на основното право на гражданите на достъп до съд. Изводи за ролята на националните юрисдикции в актуалната практика на СЕС. Първа част, сп. „Общество и право”, бр. 3/2016, стр. 3-22; Втора част, сп. „Общество и право”, бр. 4/2016, стр. 3-19.
Виж също Marie-Françoise Bechtel, L’arrêt du 30 juin 2009 de la cour constitutionnelle et l’Europe : une révolution juridique ?, http://www.fondation-res-publica.org/L-arret-du-30-juin-2009-de-la-cour-constitutionnelle-et-l-Europe-une-revolution-juridique_a431.html.
[53] „…N’est pas opérable…” – CCF, Décision n° 2004-505 DC 19. 11. 2004, виж напр. Le juge français et le principe de primauté du droit de l’Union , 03/2013, http://www.etudier.com/dissertations.
[54] CCF, Décision n° 2006-540 DC 27. 7. 2006.
[55] По сполучливия израз на проф. Дейвид Харт – David HART, Dogfight continues: Strasbourg not happy with EU Court on accession to ECHR, UК human rights blog, http://ukhumanrightsblog.com/2015/01/30/dogfight-continues-strasbourg-not-happy-with-eu-court-on-accession-to-echr/#more-25236.
[56] Впечатляващ сравнителен анализ виж в Constance Grewe, Joël Rideau, L’identité constitutionnelle des États membres de l’Union européenne : flash back sur le coming-out d’un concept ambigu – dans : Chemins d’Europe, Mélanges en l’honneur de Jean-Paul Jacqué », Dalloz, 2010, p. 319-346.
[57] Виж Joël RIDEAU, The case-law of the Polish, Hungarian and Czech constitutional courts of national identity and the “German model“ – dans: A. Saiz Arnaiz, C. Alcoberro Llivina (dir.), National Constitutional Identity and European Integration, Intersentia, 2013, p. 243.
[58] Виж C. JEANNOT, C. TOMC, M. TOTOZANI, L’Europe dans les discours sur l’identité nationale française, http://cahiersducelec.univ-st-etienne.fr/files/Documents/cahiers_du_celec_4/6-Jeannot-Tomc-Totozani.pdf.
[59] Виж напр. за Италия още от Italian Constitutional Court, Frontini v. Ministero delle Finanze – и в CMLR, 2/1974, р. 372, и сетне в CJCE, 22. 5. 1985, SpA Fragd and Amministrazione delle finanze dello Stato (Fragd), 33/84.
Виж повече в K. Bauer, Conditions et contrôles constitutionnels de la validité du droit de l’Union. Commentaire sur l’arrêt du 30 juin 2009, Constitutionnalité du Traité de Lisbonne, RTDE, 2009, p. 799.
[60] Verdict of the Constitutional Tribunal of Poland of May 11th, 2005; K 18/04.
[61] Виж напр. Атанас СЕМОВ, Измененията в Конституцията на Френската република във връзка с Конституцията за Европа – в: сборник Европа, разширяването, Конституцията – дилеми и императиви (двуезичен), УИ „Св. Климент Охридски”, Институт по Европейско право, С., 2005., стр. 16.
[62] Lithuanian Constitutional Court, 14. 3. 2006, cases 17/02-24/02-06/03-22/04 (§ 9.4 in Chapter III). Тук е неизбежна резервата към използвания израз „губи своята непосредствена приложимост” – тя е обективна и напълно различна от въпроса за примата (виж подробно в Трета част).
[63] Пак да подчертая – знаково в CJCE, 11. 9. 2008, UGT-RIOJA, C-428-343/06, сравнено с CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C-399/11!
[64] CJUE (Голям състав), 16. 6. 2015, Peter Gauweiler et a. c/ Deutscher Bundestag, C-62/14.
[65] „Сблъсъкът и примиряването на доктрината на СЕО за примат с националните конституции илюстрира една основна черта на правната система на ЕС. Ефикасността на тази система в голяма степен зависи от склонността на националните съдии да признаят и да приемат Правото на ЕС и особено интерпретирането му от Съда на ЕО.” – Ralph H. FOLSOM, Ralph B. LAKE, Ved P. NANDA, European Union Law After Maastricht. A practical Guide for Lawyers Outside the Common Market, Kluwer Law International, The Hague-London-Boston, 1996, р. 24.
Дълго време бяха налице две паралелни, независими едно от друго и всъщност напълно несъвместими виждания (съюзно и национално) за съотношението между съюзното и националното конституционно право – виж Robert Schutze, European Constitutional Law, New York, Cambridge University Press, 2012, p. 358-359.
[66] Виж CJUE (Голям състав), 16. 6. 2015, Peter Gauweiler et a. c/ Deutscher Bundestag, C-62/14 и CJUE, 30. 5. 2013, Jeremy F. c/ Premier Ministre, C-168/13 PPU.
[67] Струва ми се, че решението по делото CJUE, 22. 12. 2010, I. Sayn-Wittgenstein, C-208/09 е добър пример, при това не изолиран, можем да добавим и CJUE, 12. 5. 2011, M. Runeviç-Wardyn, C-391/09, а и други…
[68] Виж аргументите на всички ДЧ на ЕС, изложили становища за недопустимост по първото в историята преюдициално запитване на ГКС – Gauweiler, C-62/14.
[69] GFCC, Judgment of the Second Senate of 30 June 2009 – 2 BvE 2/08, http://www.bverfg.de/e/es20090630_2bve000208en.html.
Виж повече в Атанас СЕМОВ, „Евролюбив прочит” на понятието за приложно поле на Хартата за основните права на ЕС и на общия проблем за обхвата на приложението на Правото на ЕС в държавите-членки (Изводи от новата практика на СЕС) – в: Райна Койчева и др. (съст.), Сборник Право и бизнес – усъвършенстване на нормативната уредба. Юбилейна научна конференция по повод 25 години ЮФ на УНСС, ИК на УНСС, 2017.
Виж също Jaques ZILLER, The German Constitutional Court’s Friendliness towards European Law. On the judgment of Bundesverfassungsgericht over the ratification of the Treaty of Lisbon, European Public Law, Vol. 16, No 1/2010, p. 53, и в Marie-Françoise Bechtel, L’arrêt du 30 juin 2009 de la cour constitutionnelle et l’Europe : une révolution juridique ?, http://www.fondation-res-publica.org/L-arret-du-30-juin-2009-de-la-cour-constitutionnelle-et-l-Europe-une-revolution-juridique_a431.html.
[70] Генералните адвокати в своите заключения нерядко изпреварват юриспруденцията, по-често я насочват (ако не и моделират) и във всички случаи и оказват силен натиск, последиците на който обикновено се простират много извън конкретното решение по делото – и поради това се разглеждат като незаобиколимо важни за доктрината!
[71] CJCE, 16. 12. 2008, Michaniki, C-213/07.
[72] Виж напр. за езиковата идентичност още TPI, 20. 11. 2008, République Italienne с/ Commission, T-185/05; CJCE, 5. 3. 2009, UTECA, C-222/07 (Concl. Kokott) ; CJUE, 12. 5. 2011, M. Runeviç-Wardyn, C-391/09 – но и CJUE, 16. 4. 2013, A. LAS, C-202/11 (отрицателно решение!).
Виж и знаковото дело CJUE, 8. 3. 2011, Ruiz Zambrano, С-34/09, по което СЕС изведе срещу Белгия аргументи от… белгийската идентичност!
21
Коментирайте
начи, аз така го разбрах този ферман – ПЕС,ЕС,ама не винаги – почнат ли много да се дърпат националните КС на големите Държави-членки, ние, дървените философи в СЕС ша го по-свием ПЕС, че иначе не се знае дали ще го има ЕС, а няма ли го ЕС, няма кой да ни плаща запкатите в СЕС. Разбира се, за дребосъци като България, това не се отнасязртж
eй, това си е талант – да изпишеш един колометър думи, от които нищо практично да няма 🙂
Семов си е иадестал, който няма да бъде достигнат лесно от съвременната шайка
Чуден анализ.
Силно подкрепям това, което прави ЕС и опитите им да връзумят и нашата съдебна система, но уви това става трудно
Ами разбира се, че европейското право е наддържавно. Ако това не го знаят,не знам къде са тръгнали, честно
Добър анализ и разяснения.
На хора, като Атанас Семов трябва да им се даде много по-голям картбланш да се занимават с ръководни действия в държавата. В прокуратура или съд. А нее… Гешев.
Много уважавам Семов. А ти? Уважаваш ли го? Пиши долу в коментарите
Хайде българският съдия първо да се научи да прилага директно Конституцията пък тогава да вземе да се отваря коя норма на ПЕС противоречи на идентичността българска. Дето се казва първо да научи Конституцията и да я прилага по делата, а тогаз да пише до Люксембург, че все си мисля, че само така ще научим българското лобистко депутатство на правен ред, ама нейсе
Дали текстът има общо с намерението на ЕК да защити правата на гей общността
Колега е поставил такъв въпрос по-долу. Макар аз самият да не виждам връзка, т.е. по-скоро основание в КРБ. Но интересно какво мисли Семов, може да го видим в следващата статия, приемам финала на тази за обещание
A ако 10 национални съдии се окажат с 10 разбирания за НКИ?
Е ми то си е казано – само СЕС се произнася кой крив и кой прав, стига да има кой да му изпрати дело 😉
това явно е много тънък лед, по който сес ходи внимателно, чак ме е страх български съд да стъпи на него…
Безкрайно интересно четиво по напълно непозната у нас тема. Може би пък неслучайно тази възможност не е използвана досега от български съд, защото нямаме такива специфични традиции, закрепени на конст. ниво. Конст. ни все пак е доста нова.
„Предмет на отделно изследване остава въпросът кои разпоредби, ценности, имплицитни елементи на българския Основен закон биха могли да бъдат релевирани пред СЕС (при съществено основание във висящо съдебно производство) като елементи на българската национална конституционна идентичност“. Явно Семов не мисли така. Да вземе да напише това изследване, че ми възбуди интереса!
Имам въпрос към проф. Семов. Предвид нормата на чл. 46, ал. 1 от КРБ, заради която българският КС отхвърли Истанбулската конвенция, вижда ли той основа за обявяване на брака между мъж и жена като национална конституционна идентичност, както я нарича, и у нас да не се прилага замисленият от ЕК нов пакет за защита на ЛГБТК общността?
Присъединявам се към въпроса на колегата, макар по скоро да виждам тук не въпрос на идентичност, защото ако се разглежда в този аспект никога ЕС нямаше да може да се наложи никакви права на тази общност, тъй като те не са присъщи изначално на нито една национална държава. А и доколкото съм запознат става дума за права на родителите в еднополовите двойки, а не за налагане на брак за тях, което би се явило в противоречие с нашата конституция.
У нас повечето хора са консервативни и не възприемат този начин на живот на ЛГБТК. Аз нямам проблем с това намерение на ЕК, напротив, ако помогне за преодоляване на дискриминацията, го подкрепям
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Много навременна статия, особено в светлината на прокламираните от Урсула фон дер Лайен “ ЕС ценности“ като позитивна дискриминация на ГЛБТИ и изискването й за предоставянето на повишена правна защита на техните нарушени/ спорни права във всички ДЧ на ЕС и за задължително признаване на еднополовите бракове от всяка ДЧ на ЕС, независимо от нейната конституционна идентичност- което искане влиза в пряка колизия с чл.6 и чл. 46 от КРБ.