Непосредствено действие на конституционните разпоредби – проявни форми и реализация
Проф. д-р Пенчо Пенев
Проф. д-р Пенчо Пенев е роден на 7 юли 1947 г. в Кюстендил.
От 1971 г. до 1983 г. е съдия и зам.-председател на Софийския окръжен съд. След това работи в Министерството на правосъдието, а през 1990 г. става министър на правосъдието.
Той е депутат във Великото народно събрание и участва в приемането на новата Конституция.
От 1991 г. до 1997 г. е конституционен съдия.
Преподавател е по конституционно право и два мандата е бил директор на Националния институт на правосъдието.
Проф. Пенев е носител на орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – огърлие.
В тази статия ще се опитам да предложа една цялостна концепция за непосредственото действие на конституционните разпоредби (НДКР), въз основа на която да се систематизират различните му проявни форми и начинът им на реализация. За да се представи проблематиката в пълнота, още в началото е необходимо да се очертае спецификата на НДКР, особеното в него при съпоставка с непосредственото действие (НД) на другите правни разпоредби, преди всичко на законовите, спрямо които Конституцията има върховенство. Това налага изложението да започне с едно кратко теоретично въведение.
1. Непосредствено действие на конституционните разпоредби – същност, обхват, поливалентност
Един закон регулира определена категория обществени отношения в тяхната цялост – възникване, развитие, отклонения от общия режим. Регулирането е конкретно насочено и не би могло да бъде друго, такова е предназначението на закона. Непосредственото действие на конституционните разпоредби е много по-сложно и нееднозначно като същност и проявление. В Конституцията има разпоредби, които могат да регулират пряко конкретни обществени отношения, например в сферата на отбранителните субективни конституционни права; има разпоредби, които са формулирани абстрактно и съдържат базисна регулация, съвместно приложима с детайлизираща законова уредба; има разпоредби, които са формулирани с много висока степен на абстрактност, с които се установяват основни начала, конституционни принципи, положения и изисквания. Някои от конституционните разпоредби могат да регулират пряко, други са мяра за конституционнозаконосъобразност и проявяват непосредствено действие като суспендират като приложимо право противоречащи им разпоредби на закон.
Непосредственото действие на конституционните разпоредби има една специфика, без разкриването на която то ще остане неразбрано като правно явление. Тази специфика се състои в това, че конституционните разпоредби в голямата си част проявяват поливалентност спрямо проявните форми на непосредственото действие. НДКР не е еднозначно и константно по формата си качество на конституционните разпоредби, то е динамична категория. Една пряка конституционна разпоредба, която например регулира субективно конституционно право, може в един случай да прояви действие като пряко приложимо право, а в друг случай да прояви действие само като мяра за конституционносъобразност. Друга конституционна разпоредба, която формулира основно начало, конституционен принцип, конституционно положение или изискване, проявява преди всичко непосредствено действие като мяра за конституционносъобразност, но има случаи, в които може да послужи и за пряко регулиране в правосъдието, например при правоприлагане по аналогия. Поливалентността на НДКР е основна негова характеристика, без която не може да бъде разбрана същността му. Такова качество непосредственото действие на законовите разпоредби няма.
Така разбирано НДКР не се ограничава единствено само до проявлението на някои конституционни разпоредби да регулират пряко обществени отношения, т. е. да бъдат пряко приложимо право. Непосредственото действие е много по-широкообхватно и разбирано единствено по този начин може да осигурява върховенството на Конституцията. Липсва каквото и да било конституционно основание чл. 5, ал. 2 да бъде тълкуван стеснително. Съществуващото разбиране, че непосредствено действие има само при пряко регулиране на обществени отношения трябва да бъде преодоляно. Конституционните разпоредби могат да действат пряко като приложимо право, но пряко е действието им и тогава когато служат като мяра за конституционносъобразност. Пояснението „непосредствено“ в редакцията на чл. 5, ал. 2 К трябва да се тълкува в смисъл на пряко, без посредничество, действие на конституционните разпоредби. Нищо повече.
От съображения за юридическа прецизност ще направя едно понятийно уточнение, свързано със съпоставката „конституционни разпоредби – конституционни правни норми“. Почти всички конституционни разпоредби имат непосредствено действие. Изключение правят разпоредбите с технически или указателен характер (напр. чл. 63), както и разпоредби, които препращат към бъдещо законодателно регулиране или очертават насоки за такова бъдещо регулиране (напр. чл. 91, ал. 2). Решително преобладаващата част от разпоредбите на Конституцията, които имат непосредствено действие по смисъла на чл. 5, ал. 2, конструират конституционноправни норми. На първо място, такива са разпоредбите за пряко конституционно регулиране на органите на разделените власти. На второ място, такива са разпоредбите, конструиращи правни норми, които установяват правила за поведение в сферата на основните права. На трето място, това са разпоредбите, формулирани с висока степен на абстрактност, които дефинират основни начала, конституционни принципи, изисквания, правомощия и взаимоотношения. Тези разпоредби също трябва да се отнесат към категорията на конституционните правни норми. Както точно отбелязва проф. Борис Спасов: „Разпоредбите от този вид макар и по най-общ начин пак предписват спазването на определено поведение, както всички правни норми. Те уреждат макар и най-общо съответните обществени отношения, поставят тяхното развитие в определени юридически рамки и създават ръководните начала за това развитие“.[1]
Конституционните правни норми се различават от общоприетото догматично разбиране за структурата на законовите правни норми по същия начин, по който се различава от законите Конституцията, като специален, върховен акт, повечето от чиито разпоредби са формулирани с висока степен на абстрактност. Законовите разпоредби са конкретно насочени към съответните обекти и субекти на регулиране. Да се говори при тях за непосредствено действие е безсмислено, защото то им е вътрешно присъщо. Обратно, непосредственото действие на конституционните норми се нуждае от изясняване и научно изследване, тъй като има проявни форми, които са специфични и произтичат от конституционната им същност. Изводът от казаното до тук е, че НДКР като поливалентно понятие и проявление се свързва преди всичко с непосредственото действие на онези разпоредби, които конструират конституционни правни норми. Тях ще изследваме преимуществено в следващото изложение.
Накрая няколко думи и за Преамбюла на Конституцията. Преамбюлът е съвкупност от цивилизационни ценности, хуманистични, етически и философски изисквания и постулати, насочени към същността, смисъла и целите на цялостното конституционно регулиране. В него се съдържа идеологията на българската Конституция. Текстовете не са конституционни разпоредби не само по съображения от правнотехнически характер, но преди всичко поради дълбоко вложения в съдържанието им смисъл, който надхвърля обичайното предназначение на която и да било правна разпоредба. Поради това несъстоятелно е да говорим за непосредствено действие на Преамбюла. Той обаче има голяма съпътстваща и опосредяваща роля при конституционното правоприлагане, тогава когато трябва да се тълкуват конституционните разпоредби, за да се установи и приложи тяхното непосредствено действие, защото то безусловно трябва да съответства на идеологията и ценностите провъзгласени в Преамбюла[2].
Последната уговорка, която ще направя в тази уводна част, е, че настоящето изследване на проблематиката на НДКР е насочено към правосъдието, осъществявано от българските съдилища. Разбира се, НДКР е много важно и за законодателната и изпълнителната власти, за техния статут, актове и действия, но тази проблематика е от друг порядък и няма да бъде предмет на изследване тук.
2. Проявни форми на непосредственото действие на конституционните разпоредби. Общ поглед
Проявните форми на НДКР ще подразделим на две големи групи. В първата група ще поставим проявните форми на пряко регулативно действие на конституционните разпоредби, а във втората – непосредственото действие на конституционните разпоредби като мяра за конституционосъобразност. Коя форма на НКРД ще се прояви зависи от съчетанието на два фактора. Единият е конкретната необходимост и целта на конституционното правоприлагане, другият е видът и потенциалът на конституционната разпоредба, която трябва да се приложи. Както отбелязахме, предвид свойството поливалентност една и съща конституционна разпоредба може да прояви различно по форма непосредствено действие в зависимост от конкретната хипотеза, която изисква прилагането ѝ.
В първата група проявни форми на НД могат да се обособят три групи: 1) Пряко самостоятелно регулативно действие на конституционните разпоредби; 2) Прилагане на конституционни разпоредби за преодоляване на празнота в законовото регулиране; 3) Пряко действие на конституционните разпоредби чрез прилагане на съдържащи се в тях изрази, понятия и съотношения, разкрити чрез тълкувателната практика на Конституционния съд.
Във втората група също може да обособим три подгрупи: 1) Непосредствено действие като мяра за конституционосъобразност по отношение на приложимото право; 2) Отменителен ефект в хипотезата на §3 от Преходните и заключителни разпоредби на Конституцията (ПЗРК). 3) Непосредствено действие на разпоредбата на чл. 5, ал. 4 за осигуряване на приоритет на международното право, по което България е страна спрямо вътрешното национално приложимо право. Ще разгледаме проявните форми на НДКР в тази последователност.
3. Пряко регулативно действие на конституционните разпоредби
3.1 Пряко действие на конституционните разпоредби с достатъчен самостоятелен регулативен потенциал, т.н. самоизпълними конституционни разпоредби
При тази форма на непосредствено действие една конституционна разпоредба се прилага пряко и произвежда действие като приложимо право за решаване на конкретен правен спор. За да се прояви такова действие, е необходимо конституционната разпоредба да съдържа конкретно правило за поведение, което да има достатъчен самостоятелен регулативен потенциал. Това разбиране и понятието за достатъчен самостоятелен регулативен потенциал обосновах още през 1997 г.[3] Предпочитам го пред възприетото в теорията деление на конституционните норми на самоизпълними (такива с достатъчен самостоятелен регулативен потенциал) и несамоизпълними (разпоредби които не притежават достатъчен самостоятелен регулативен потенциал). Самоизпълнимостта е теоретична конструкция, която няма нормативно основание в българското право. Терминът е заимстван от американската доктрина и е относим преди всичко към разпоредби от договори на международното право, които имат приоритет спрямо националното право. Аналог на термина в Европейското правно пространство е терминът „норми с директен ефект“. Предпочитам малко по-дългия, но по-съдържателен термин „ норми с достатъчен самостоятелен регулативен потенциал“. В изложението нататък ще употребявам и двете обозначения, тъй като понятието самоизпълнимост има вече значителна употреба в правната литература.
Не споделям концепцията, предлагана от някои автори, за възможно превръщане на несамоизпълнимите конституционни норми в самоизпълними, преди всичко защото липсва нормативна опора за такова превръщане[4]. Като прилага една несамоизпълнима конституционна разпоредба като приложимо право съдията не я превръща в самоизпълнима, той няма нито правомощие, нито инструментариум за това. Той просто прилага иначе несамоизпълнимата конституционна норма в хипотеза, която допуска такова прилагане, най-често при преодоляване на празнота в уредбата, чрез аналогия на правото. В тези случаи изобщо не става дума за превръщане на несамоизпълнимата правна разпоредба в самоизпълнима, а за осъществяване на друга проявна форма на непосредственото действие – за нея ще говорим в следващия раздел.
Ефектът от прилагане на непосредственото действие на конституционната норма с достатъчен самостоятелен регулативен потенциал е този, че тя може да прояви директно действие като приложимо право. Без значение дали има законова празнота по тази материя, или има законово регулиране, което не е съответно на конституционната регламентация. Както правилно посочи КС в своето тълкувателно решение № 10/1994 г. по к.д. 4/1994 г. прилагането на съответната конституционна норма не изисква специален процесуален ред, то ще се осъществи според процесуалните правила относими към съответния отрасъл на правото – ГПК, НПК, АПК. Посоченото тълкувателно решение на КС е единственото засега посветено на непосредственото действие на конституционните разпоредби и макар и кратко, то даде правилна насока за разбирането и прилагането на НДКР. Вече има и съдебна практика по темата. Става дума за няколко съдебни решения, в които съдът директно приложи разпоредбата на чл. 7 К, като игнорира законодателната уредба, която ѝ противоречи. Съдът установи, че нормата на чл. 7 К съдържа достатъчен самостоятелен регулативен потенциал, за да бъда директно приложена.
Настоящата статия не си поставя за цел да укаже кои конституционни разпоредби имат достатъчен самостоятелен регулативен потенциал, а това, струва ми се, не и възможно да се направи изчерпателно. Вярно е, че конституционните разпоредби, които регламентират отбранителните субективни конституционни права (напр. чл. чл. 28, 29, 30, 34 К и др.), са най-пригодни в този смисъл, но това не е необходимо да се формулира като правило. Дали една конституционна норма има достатъчен самостоятелен регулативен потенциал като директно приложимо право решава съдът и това е в зависимост от конкретиката на съдебния спор, извеждането на общо правило може да обърка, защото ще постулира априорно. Още повече, че веднага трябва да направим уточнението, че акцентът при тази форма на непосредствено действие трябва да бъде поставен върху достатъчния самостоятелен регулативен потенциал, т.е. става дума за приложимост, която удовлетворява изискването да регулира в пълнота съответните обществени отношения. Съдът не може да прилага конституционните норми пряко, ако конституционната регулация не е като цяло достатъчна по своя обхват. Той не може да обяви противоконституционност, без да приложи достатъчното заместващо конституционно регулиране. В противен случай ще изземе компетентността на Конституционния съд, тъй като ще приложи конституционната норма само като мяра за конституционосъобразност, но не и като заместващо регулиращо право.
За да завършим изложението по този пункт, необходимо е да кажем, че българският съд трябва да бъде насърчаван да търси, съобразява и прилага в своята практика конституционните разпоредби, които имат достатъчен самостоятелен регулативен потенциал. Това не само не му е забранено, напротив, така без да напуска територията на своята компетентност, той ще спомогне за постигане на конституционосъобразност в българското правосъдие и без да е необходимо да бъде сезиран Конституционният съд, който да анулира действието на противоконституционни законови разпоредби – вместо тях съдът пряко ще приложи конституционната норма, притежаваща достатъчен самостоятелен регулативен потенциал.
3.2 Непосредствено действие на конституционните разпоредби при попълване на празноти в правната уредба
Както вече казахме, понятието „непосредствено действие“, употребено в чл. 5, ал. 2 К трябва да се разбира в смисъл на действие без посредничество – например на закон. Така го определя и тълк. р. № 10/1994 г. на КС. От това следва, че може да има много случаи, в които конституционните разпоредби и без да са от категорията на самоизпълнимите (такива с достатъчен самостоятелен регулативен потенциал) могат да бъдат приложени пряко, без законово посредничество, когато има празнота в правната уредба и се прибягва до аналогия на правото. Такива хипотези ще разгледаме в този раздел.
Съгласно чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове в случаите, когато подлежащият на прилагане акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.
Празнотата в нормативната уредба и бездействието на законодателя не трябва да бъдат „надградени“ с бездействие на съда. Той е длъжен да въздаде право без забавяне като приложи инструментариума на аналогия на закона или аналогия на правото. При правоприлагане по аналогия на правото конституционните разпоредби най-често са в основата му. Могат да бъдат включени най-разнообразни по вид конституционни разпоредби: конституционни норми, регулиращи основни права, правни принципи и основни начала, разпоредби, установяващи правни институти, правни положения и изисквания. Какво ще бъде използвано от този богат арсенал, зависи от конкретния случай. Вече има практика на много съдебни състави, които присъдиха на ищци юридически лица обезщетение за надвзети такси, платени по обявени впоследствие за противоконституционни разпоредби от Закона за енергията от възобновяеми източници (ЗЕВИ). Съгласно чл. 22 ал. 4 от Закона за Конституционния съд (ЗКС) в такива случаи законодателят трябва да приеме нормативна уредба, с която да уреди последиците от действието на отменения от КС закон. Правилна е тезата, че бездействието на НС и липсата на такава компесаторна уредба не препятства съда да приложи общите принципи на правото, а ако е възможно и директно конституционни разпоредби.
Докато пишех тази статия стана известно, че Гражданската и Търговската колегии на ВКС са сезирани с тълкувателно питане от съдебен състав да се произнесат относно правното основание на предявен срещу държавата иск за заплащане на сума – платена (удържана и внесена в държавния бюджет) такса по силата на чл. 35а ЗЕВИ предвид обявяването на нормата за противоконституционна от КС и неизпълнение на задължението на НС по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни последици. Искането е за определяне на правното основание – непозволено увреждане или неоснователно обогатяване. Съвсем накратко ще споделя моето мнение. В случая в законовата правна уредба има празнота – нямаше да има такава, ако НС беше изпълнило задължението си по чл. 22, ал. 4 ЗКС и беше приело акт, с който да реши как да отстрани неблагоприятния резултат от реализацията на противоконституционните разпоредби. При празнота в правната уредба трябва да се приложи аналогията. В случая аналогия с института на неоснователното обогатяване е неудачна, тъй като решението на КС няма обратно действие (вж чл. 151 ал. 2 и решение № 3/2020 г на КС) и таксите не са недължимо платени – без правно основание или при отпаднало основание. Аналогията с непозволеното увреждане – чл. 45 и чл. 49 ЗЗД е възможна, но според мен най-удачно е прилагането на разпоредбата на чл. 7 от К директно – тя установява конституционен принцип достатъчно ясен и конкретен, за да се приложи в случая. Ако според чл. 7 К държавата отговаря за незаконни актове, още повече би трябвало да отговаря за противоконституционни актове. А държавен орган от първи ред е, разбира се, Народното събрание.
Освен чл. 46, ал. 2 ЗНА в сферата на гражданското съдопроизводство към правоприлагане по аналогия на закона и правото изрично насочва и чл. 5 ГПК: „При липсата на закон съдът обосновава решението си на основните начала на правото, обичая и морала.“ В такава хипотеза, разбира се, основните начала в Конституцията, конституционните принципи, конституционните норми регулиращи основни права, изобщо целия нормен комплекс на Конституцията като фундамент на „основните начала в правото“ ще бъдат приложими на първо място.
За прилагане от страна на съда на конституционните разпоредби при празнота в правната уредба недвусмислено и още по-конкретно насочва КС в своето решение № 3/2020 по к.д. 5/2019 г. Три са групите хипотези според това решение, при които съдът трябва да попълни съществуваща празнота в правното регулиране, включително прилагайки разпоредби на Конституцията.
Първата група хипотези е, когато „обявената ex tunc противонституционност на ненормативен акт би могла да постави редица въпроси, чието решаване е от компетентността на органа, постановил акта. До уреждането им при наличие на правен спор тези въпроси се решават от съдилищата съобразно Конституцията, принципите и правилата на съответното отраслово право“. Същото е и при произнасяне на КС, с което обявява противоконституционност на закон с еднократно действие – при липса на последваща законодателна уредба спорните въпроси се решават от съда, съобразно Конституцията и общите начала на правото.
Втората група хипотези се отнася до разрешаване на висящи съдебни производства в случаи, когато приложеният закон е обявен за противоконституционен. Тогава „за правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. В тези случаи съдът решава спора, позовавайки се пряко на Конституцията, когато това е възможно, както и чрез аналогия на закона и аналогия на правото“.
Третата група хипотези се отнася до случаите, когато КС е обявил за противоконституционен закон, с който се изменя или отменя действащ закон. Конституционният съд коригира досегашната си практика и прие, че в тези случаи решението му не произвежда възстановително действие спрямо предходната, преди изменението уредба и ако при това положение възникне празнота в правото и тя не бъде своевременно запълнена с нов законодателен акт на НС, при висящи съдебни производства съдът ще трябва да решава правния спор, прилагайки пряко Конституцията, ако това е възможно или чрез аналогия на закона или аналогия на правото.
Както се вижда, решение № 3/2020 г. на КС насочва съда към пряко прилагане на Конституцията в редица хипотези.
Тук ще направя едно отклонение от темата, за да коментирам съвсем накратко решение № 3/2020 г. на КС в неговата цялост. В частите му, с които то възлага на съдилищата да прилагат Конституцията пряко или по аналогия на правото, то, разбира се, заслужава пълна подкрепа. Има обаче в него и някои тези, които пораждат сериозни теоретични размишления: обосновано ли е приравняването на правните последици от обявяване на противоконституционност на ненормативни актове с правните последици от обявяване на противоконституционност на нормативни актове с еднократно действие; обосновано ли е напускането на многогодишната практика КС да ограничава своята компетентност по чл. 149, ал. 1, т. 2 К само по отношение на действащи закони; за какъв период от време преди приемането на Конституцията от 1991 г. тя може да бъде мяра за противоконституционност на ненормативни и еднократни нормативни актове; безусловно вярна ли е тезата, че един акт на КС не може да бъде лишен от реално действие, дори ако е постановен при очевидно нарушаване на материалната компетентност или друго, възможно и формално изискване за действителност; дали не се оказват прибързани обобщаващите съждения в мотивите на КС относно условията, при които може да не се счита за обвързан с досегашната си практика; радикално сякаш се променя съществуващата досега парадигма, а тя е – практиката, особено при нормативно тълкуване на Конституцията, е задължителна за всички, вкл. и за КС и отклонението от нея освен чрез промяна на Конституцията е допустимо в изключително редки случаи чрез коригиращо тълкуване от самия КС. Някои от тези въпроси основателно повдига проф. Даниел Вълчев[5]. Така или иначе считам, че това фундаментално решение на КС, което като цяло подкрепям, се нуждае от задълбочена научна дискусия, най-малкото за да отстрани съмненията за проявен прекален активизъм, а може би и за да подпомогне КС в следващи свои актове да доуточни и прецизира своите мотиви.
3.3 Пряко действие на конституционните разпоредби чрез прилагане на съдържащите се в тях изрази, понятия и съотношения, разяснени чрез тълкувателната практика на КС
Това е една особена, специфична форма на непосредствено действие на конституционните разпоредби, която, за съжаление, не се използва от съдилища в достатъчна степен. Тази форма намира конституционно основание в чл. 5, ал. 2 във вр. с чл. 149 ал. 1, 1 К. Съдилищата трябва да прилагат конституционните разпоредби точно така както са тълкувани от КС. Специфичното тук е, че тази задължителност се отнася не само за смисъла и съдържанието на разпоредбите в тяхната цялост, но и за употребени в тях изрази, понятия и разкрити съотношения, които са универсални и приложими за цялата правна система. Съдилищата са длъжни да ги прилагат точно така и ако не го сторят, актът им няма да бъде съобразен с конституционосъобразното тълкуване на КС. Това важи за правоприлагането по всички отрасли на правото. Като пример такива са: разкритото от КС съдържание на понятието „правова държава“ с материалните ѝ и формални елементи – справедливост, пропорционалност и съразмерност, правна сигурност, хармоничност на правната уредба, приоритетно правоприлагане и пр., понятията „равенство“, „недопустимост на ограничения на правата или привилегии“ (чл. 6 К), „право на защита“ (чл. 56 К), „неотменимост на правата“ (чл. 57 К) и т. н. Целият този понятиен апарат на Конституцията, разкрит чрез тълкувателната практика на КС, е задължителен и с пряко действие при тълкуване и прилагане на приложимото право от съдилищата.
Явно ръководен от такова разбиране, законодателят с измененията в ГПК от 2017 г. предвиди в чл. 280 ал. 1, т. 2 ГПК като основание за допустимост на касационно обжалване противоречие на съдебния акт с актове на КС. В настоящата статия няма възможност подробно да бъде коментирано приложното поле на тази важна разпоредба, направил съм това в друга моя работа към която препращам[6]. Тук ще кажа само, че ограничителното тълкуване на чл. 280 ал. 1, т. 2 ГПК и свеждането му само до хипотези, в които КС се е произнесъл в диспозитива си за противоконституционност на приложимото право или несъответствието му с международното право, по което България е страна, ще обезсмисли хубавата идея, защото това ще ограничи приложното поле до минимум. Разпоредбата ще има практическа стойност само ако се тълкува в смисъл, че съдебният акт трябва да съответства на актовете на КС, включително и особено на тълкувателните им актове, т.е. прилагането на приложимото право трябва да стане в съответствие с тази практика, включваща целия богат арсенал от разтълкувани понятия, термини и съотношения в и между конституционните разпоредби.
Тъй като в ГПК не е предвидено като конституционно основание оплакването за противоречие на приложимото право с Конституцията, в посочената моя работа предлагам и как би могла да се преодолее тази липса чрез практиката на ВКС. Там поддържам и да се предвиди като самостоятелно основание за допустимост на касационно обжалване обосновано противоречие на приложеното право с Конституцията – след допускането касационният състав може да се обърне към КС, за да реши противоречието (чл. 150 ал. 2 К)[7].
4. Непосредствено действие на конституционните разпоредби като мяра за конституционносъобразност
4.1 Непосредственото действие на конституционните разпоредби като мяра за конституционносъобразност на приложимото право
Това е най-дискутираната приложна форма на НДКР. Дискусионността идва не от същността ѝ, по нея има единомислие – закон, който противоречи на разпоредби на Конституцията, подлежи на обезсилване, той е нетърпим за правовия ред. Дискусионността идва от различията относно това кой може да иска и кой може да прилага тази форма на непосредствено действие – само КС или и съдилищата, когато упражняват правосъдната си функция. Отговорът изглежда лесен, тъй като чл. 149 ал. 1, т. 2 К изрично повелява, че КС се произнася по искане за установяване на противоконституционност на законите, изключения Конституцията не предвижда. Всъщност цялото конституционно правосъдие упражнявано от КС се основава на прякото действие на конституционните разпоредби като мяра за конституционосъобразност. Това важи не само при упражняване на правомощието по чл. 149 ал. 1, т. 2 К, а за всички други правомощия, предвидени в чл. 149 ал. 1 К.
От доста време, а напоследък и все по-често, се лансира идеята да се признае и на съда правомощието да може да осъществява конституционен контрол върху законите, когато са приложимо право по конкретния правен спор. Изтъкват се съображения и аргументи, стойностни сами по себе си: осигуряване върховенството на Конституцията, прилагане на принципа за правовата държава, материализира се възможността съдът, макар не по общозадължителен начин, сам да тълкува и прилага Конституцията[8]. Всички те, обаче, водят да заключение, което противоречи на концептуално възприетия в българската Конституция модел на конституционен контрол на законите. Този модел е европейският континентален модел за концентриран конституционен контрол и точно той прави посочените аргументи принципно неприложими, макар да са верни сами по себе си. Другият концептуално различен модел е американският модел за дифузен конституционен контрол, при който контролът е възложен на съдилищата[9].
При континенталната система конституционният законодател е възложил контрола за конституционност на специализирана юрисдикция извън правораздавателната система, като така се избягва прекият сблъсък между съдебната и законодателната власт, между законоприлагащите органи и законосъздаващия орган. Дилемата дали един закон е противоконституционен, или не се решава от Конституционния съд. Принципът за разделение на властите е приложен във възможно най-чистия му вид. При концентрираната система на конституционен контрол е недопустимо на съдилищата да се възлага такава функция. Между двете системи – европейската и американската има дълбоко концептуално различие. При американския дифузен контрол прецедентната съдебна система улеснява прилагането му, докато континенталната изобщо не е изградена на основата на прецедента като принцип в правоприлагането.
Има автори[10], които за да обосноват и у нас съдебния контрол за конституционносъобразност, предлагат конструкцията за нищожност на противоконституционния закон, от което следва, че всеки съд, правоприлагайки може да я констатира и приложи. В подкрепа на такава концепция се тълкува и разпоредбата на § 3 ПЗРК, която предвижда пряко отменително действие на Конституцията спрямо заварените от нея закони, които ѝ противоречат. Считам, че разпоредбата на § 3 ПЗРК не може да бъде аргумент в конкретния случай, преди всичко, защото става дума за преходна разпоредба с ограничен обхват на приложение. Тя се отнася само до заварени закони приети преди 12 юли 1991 г. и не е приложима за преобладаващото законодателство от правната ни система, прието след тази дата. За това законодателство компетентен да обявява противоконституционност е само Конституционният съд. Към това да добавим и несъвършенствата в редакцията на §3, които правят разпоредбата трудно приложима – за тях в следващия раздел.
Концепцията за нищожност на противоконституционния закон не съответства и на чл. 151, ал. 2 К. От тълкуване на тази разпоредба per argumentum a contrario следва изводът, че отменителният ефект на решението на КС при установяване на противоконституционност на закон има действие за в бъдеще. Друг е въпросът за обезщетяване на вредите от действието на противоконституционен закон и присъждането им. Това само смекчава последиците от липсата на обратно действие на решението на КС, но не може да бъде аргумент за нищожност, тъкмо обратното. Решение № 3/2020 г. на КС очерта максимално допустимите случаи на обратно действие на решението на КС като изключение от общия режим по чл. 151,ал. 2 К (става дума за обявяване на противоконституционност на ненормативни актове на НС и на противоконституционност на закони с еднократно действие – за тях говорихме в предходния раздел).
Изводът от всичко изложено е, че при действието на българската Конституция от 1991 г. е недопустимо съдилищата да упражняват контрол за конституционност на законите, т.е. да прилагат непосредственото действие на конституционните разпоредби като мяра за конституционосъобразност. Това е следствие от възприетия в българската Конституция европейски модел на конституционен контрол.
Какво ще стане ако променим Конституцията и приемем дифузната система на конституционен контрол. Хипотетично това може да стане по два начина. Първият е да се отнеме правомощието от КС и да се възложи на съдилищата. Това означава да се отрече изцяло конституционният модел на концентриран контрол и да се възприеме американската система на дифузен контрол. Мисля, че това е абсолютно неприемливо не само защото ще се самоотстраним от правния кръг, към който исторически принадлежим, но и защото в основата на дифузния контрол, както вече казах стои чуждата на нашето правораздаване прецедентна система. (Прецедентът създава допълнителна стабилност на съдебния акт, въпреки действието му erga omnes и улеснява конституционното правосъдие – другите съдилища могат да се позовават на прецедента).
Другата възможна промяна в Конституцията е да се предвиди паралелна компетентност за упражняване на конституционен контрол на законите от КС и от съдилищата. Това означава КС да осъществява абстрактен контрол и да се произнася с решение, което има общозадължителна сила, а съдилищата да осъществяват конкретен контрол по отношение на приложимото право и решението им да има действие само между страните по делото. Нека си представим, че такава конституционна реформа бъде проведена. Ето какво ще се получи. Един съд ще упражни конкретен контрол и ще игнорира определен закон поради неговата противоконституционност, решението ще има действие, разбира се, само между страните по делото. Друг съд, който трябва да приложи същия закон, може да го прецени като конституционносъобразен и да реши делото въз основа на него. Хаосът ще стане пълен, ако трети съд реши, че законът е противоконституционен частично и игнорира само някаква негова част. И трите решения ще бъдат валидни. За да уеднакви практиката, ВКС или ВАС ще трябва да се произнесат по необходимост за конституционосъобразността на приложимото право, т.е. ще се превърнат в малки конституционни съдилища. Това, разбира се, ще наруши установения в Конституцията модел на съотношение между съдебната власт и конституционното правосъдие. Сега конституционният законодател точно е разпределил компетенциите: ВКС и ВАС тълкуват задължително законите, КС тълкува задължително Конституцията. Казаното дава повод да си представим още едно усложнение. След съдебното правоприлагане КС бива сезиран и обявява вече със задължителна сила окончателно решение относно конституционносъобразността на приложения закон. Няма да описвам процесуалните компликации, които ще последват, ако то не съвпада с решенията на съдебните състави преди това, вкл. на тълкуването дадено от ВКС или ВАС.
Всички неудобства, свързани с конституционната невъзможност съдилищата сами да упражняват контрол за конституционосъобразност на законите, подлежащи на прилагане по конкретно дело могат да бъдат силно минимизирани, ако се предвиди съдът още след образуване на делото, а и през цялото време, през което то е висящо, да може да сезира КС при съмнение за противоконституционност на приложимото право. Така вместо него, ще реши КС. Наистина процесът малко ще се забави, защото до произнасянето делото ще бъде спряно, но затова пък решението на КС ще има всеобща задължителна сила – спрени ще бъдат и всички производства, по които ще трябва да се приложи същият закон (чл. 229 ГПК). Впрочем аналогична разпоредба трябва да се предвиди и в НПК, където проблемът за противоконституционността на приложимото право е силно подценен (в чл. 25 ал. 1 НПК липсва разпоредба за спиране на наказателното производство при висящо дело пред КС, което е относимо към приложимото право). Законодателят изобщо не е съобразил, че не става дума само за противоконституционност на разпоредби от НК. Възможно е да се иска противоконституционност на разпоредби от други закони, които обосновават в конкретния случай съставомерността на деянието (например при престъпления по служба, стопански престъпления, документни престъпления и много други). Ако такива закони бъдат обявени за противоконституционни, ще отпадне наказателната отговорност, защото няма да е налице елемент от състава, ще отпаднат вменени с такъв закон права и задължения.
Понастоящем истинско недоумение буди обстоятелството, че българският съд може да се обърне за решаване на въпроси относно приложимото право към Европейския съд в Люксембург, а не може да поиска обявяване на противоконституционност на приложимото право от собствения си КС[11]. През 2015 г. при експертното ми участие за промените в Конституцията в първоначалния проект силно настоявах за такова допълване в Конституцията, но то не срещна никаква политическа подкрепа. Такава подкрепа не срещна и предложението за въвеждане на Индивидуална конституционна жалба. А това е пътят. След като съдът не може сам да упражни непосредствено действие на конституционните разпоредби като мяра за конституционносъобразност, трябва да му се осигури бърз достъп до КС, когото да сезира при съмнения за противоконституционност на приложимото право. При очакваното предстоящо изменение на Конституцията най-после това трябва да стане!
4.2 Отменително действие по силата на §3 ПЗРК
В следващата подгрупа на проявната форма на НДКР като мяра за конституционосъобразност трябва да поставим отменителното действие по §3 ПЗРК. Съгласно ал. 1 на §3 „разпоредбите на заварените от Конституцията закони се прилагат ако не ѝ противоречат“, а в ал. 2 се казва, че „в едногодишен срок от влизане на Конституцията в сила Народното събрание отменя тези разпоредби на заварените закони, които не са отменени от непосредственото действие на чл. 5, ал. 2 К“. Излиза, че отменителния ефект по §3 не е абсолютен и безусловен, има разпоредби на заварени закони, които макар и да противоречат на Конституцията, не се отменят и трябва да бъдат приведени в съответствие със съответен законодателен акт на НС. Това е несъвършенството в редакцията на §3, за което споменах в предходния раздел. Преценявайки дали една законова разпоредба е отменена по силата на §3, съдът трябва да установи не само противоречие с Конституцията, но и да изследва дали това противоречие е съществено и нетърпимо за правовия ред. Ако не го констатира, съдът трябва да приеме, че приложимото право, макар и противоречащо на Конституцията, до отмяната му от НС продължава да действа[12].
Няма да се спирам подробно на проблемите свързани с §3, направил съм го на друго място. Достатъчно е тук да напомним вече казаното, че §3 е преходна разпоредба с ограничено приложение и не действа по отношение на вече решително преобладаващо законодателство прието след 1991 г. Тя не може да се ползва и като аргумент за обосноваване на тезата за допустимост на съдебен контрол за конституционност, точно обратното – §3 очертава изключение от принципа, че конституционният контрол на законите се осъществява от КС[13]. Да добавим и това, че с определение № 31/1995 г. КС насочи развитието на проблема със завареното законодателство в посока съответна на възприетия конституционен модел на концентриран конституционен контрол. С това определение, след кратко колебание в практиката си, КС прие, че на контрол за конституционосъобразност пред КС подлежат, както приетите след Конституцията от 1991 г. закони, така и тези заварени от Конституцията. Целта на §3 бе по най-бърз начин да се конституционализира завареното законодателство. Тридесет години след приемане на Конституцията тази цел като цяло вече е постигната – не само с правоприлагането от съдилищата, но най-вече с практиката на КС по атакуваните пред него заварени закони.
4.3 Непосредствено действие на разпоредбата на чл. 5, ал. 4 К, осигуряваща приоритет на международното право, по което България е страна
Това непосредствено действие се отнася само до една, но затова пък изключително важна група хипотези. Чрез проявлението си то прави Конституцията и вътрешното право съвместими с международния правов ред. Важността допълнително идва и от това, че обикновено приоритетното международно право се отнася до основни човешки права и свободи. Поради ограничения обем тук, ще се спра само на няколко проблемни въпроса, свързани с тази проявна форма на непосредствено действие.
Уредбата на приоритета на международното право на конституционно ниво е предмет на чл. 5, ал. 4 К и чл. 149 ал. 1, т. 4 К. Ако съпоставим двете разпоредби, ще видим, че КС има изключителна компетентност да установява противоречие на вътрешното право само с общопризнатите норми на международното право[14]. Относно противоречието на законите с международните договори, по които България е страна, компетентност имат както съдилищата по повод решаването на конкретен правен спор, така и КС, комуто това е дадено като изрично правомощие. Тази паралелна компетентност може да породи сериозни дисонанси главно свързани с различната по степен задължителност на решението на съда, която се проявява само между страните по делото и общозадължителната сила на решението на КС. Напълно възможна е хипотеза, при която след произнасянето на съда, сезиран със същото искане, КС да се произнесе по различен начин. Същевременно съдът, дори и да иска, не може да спре делото и да сезира КС с искане по общозадължителен начин да определи приложимото право като уважи или отхвърли приоритета на международния договор. Съдът не може да стори това дори когато делото се разглежда по реда на касационното производство от състав на ВКС или ВАС. Такова сезиращо правомощие не му е дадено по Конституция. Не е дадено и на Висшия адвокатски съвет и на Омбудсмана. Те са ограничени само да искат установяване на противоконституционност, но не и установяване на съответствие на закон с международен договор, който е задължителен за България. Конституционният съд стриктно прилага Конституцията и в практиката си не допуска никакви изключения.
Как да се преодолеят тези очевидни дисонанси в регламентацията? Наложително е според мен едно нормативно тълкуване от КС на разпоредбите на чл. 5, ал. 4 К и чл. 149 ал. 1, т. 4 К и съотношението между тях. Тъй като до сега такова няма, ще изкажа собственото си мнение по въпроса. Мисля, че съдът по делото би могъл сам директно да приложи чл. 5, ал. 4 К, когато законовата разпоредба и разпоредбата на международния договор имат идентичен предмет на регулиране, т.е. когато хипотезите съвпадат, но разрешенията в закона и международния договор са различни. Тогава съдът трябва да приложи като приложимо право разпоредбата, която се съдържа в международния договор – за това го задължава непосредственото действие на чл. 5, ал. 4 К. Във всички останали случаи, когато законът разкрива някакво противоречие с принципите, идеите или общата уредба на даден международен договор, удачно е по противоречието да се произнесе КС с общозадължително за всички решение.
При реализирането и на тази форма на непосредствено действие на конституционна разпоредба е необходимо с допълнение в Конституцията да се предвиди сезираща компетентност за всеки съд, който разглежда дело свързано с решаване на въпрос за приоритет на международен договор спрямо вътрешното право. Такава сезираща компетентност трябва да се даде и на Висшия адвокатски съвет, и на Омбудсмана.
5. Заключение
За да може да се прилага непосредственото действие на конституционните разпоредби от българските съдилища, необходимо е преди всичко да се познават всички негови проявни форми. Опитът за систематизация в тази статия цели да ги улесни в това.
Изложението има за цел също така да обърне внимание на необходими изменения и допълнения в Конституцията. За пореден път настоявам за приемане на конституционни регулации, които да улеснят функционирането на непосредственото действие на конституционните разпоредби[15]: на първо място да се предостави сезираща компетентност на всички български съдилища, които да се обръщат към КС при мотивирани и основателни съмнения за противоконституционност на правото приложимо по конкретно дело; да се предвиди сезираща компетентност на българските съдилища, Висшия адвокатски съвет и Омбудсмана да сезират КС с искане за обявяване на несъответствие на приложимото право с международни договори, по които Република България е страна, както и при противоречие с общопризнати норми на международното право; да се въведе Индивидуалната конституционна жалба[16].
Необходимо е да се предприемат и законови мерки главно в процесуалното законодателство, които да създадат благоприятни условия за проявление на непосредственото действие на конституционните разпоредби с цел да се осигури конституционосъобразност на приложимото право.
Накрая, тази статия цели да привлече вниманието и на сезиращите субекти по чл. 150, ал. 1 К, преди всичко ВКС и ВАС, да поискат от КС тълкуване на някои важни проблемни въпроси относно приложното поле на НДКР и компетентността на съдилищата и на КС при неговото прилагане. Такова тълкувателно решение ще улесни и насочи тълкувателната практика на ВКС и ВАС, свързана с правомощията на съдилищата да прилагат допустимите от Конституцията проявни форми на непосредственото действие на конституционните разпоредби. По настоящем тази практика е силно рестриктивна. Това е пътят, за да преодолее Конституцията ограниченията, който сега я държат до голяма степен затворена в собственото ѝ царствено поле, да се активизира съдържащият се в нея огромен потенциал и така да заеме полагащото ѝ се място върху терена на българското правосъдие.
[1] Вж. Борис Спасов, Учение за Конституцията, изд. Сиби, 1993, 1994 г., с. 61
[2] Вж. Васил Мръчков, Конституционализиране на трудовото право, сп. Конституционни изследвания, изд. на Конституционния съд, том 1, стр. 109 и сл. Авторът прави прецизен анализ на Преамбюла и ролята му за конституционното правосъдие
[3] Вж. Пенчо Пенев, Конституционното правосъдие, изд. Сиела, 1997 г., стр. 115
[4] Относно самоизпълнимите конституционни норми, превръщането им в самоизпълними и категоризацията на нормите формулиращи субективни конституционни права /отбранителни, съпричастни и т.н/.с оглед на тяхното пряко прилагане виж Росен Ташев, Относно принципа на непосредственото действие на разпоредбите на Българската конституция от 1991 г., портал Съдебно право, 18.10.2015 г. Анализ на конституционните норми, формулиращи основни субективни права и тяхната пригодност да бъдат пряко приложимо право виж и Красимир Влахов в Непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията и практиката на съдилищата, Лекс.Бг от 11.04.2019 г.
[5] Вж Даниел Вълчев, Конституционният съд увеличи тежеста си в баланса на властите, Дневник, 12.05.2020 г.
[6] Вж. Пенчо Пенев, Адвокатът, Конституцията, приложимото право, изд. Фабер, 2018 г. стр. 66
[7] Вж. Пенчо Пенев, пак там стр. 71,72
[8] Вж. Атанас Семов, След еволюцията идва ли и революция в практиката на Конституционния съд, Лекс. Бг от 8.05.2020 г. както и Златимир Орсов, Защо на практика Конституцията няма непосредствено действие и не е върховен закон, Лекс.Бг. от 21.01.2020 г.
[9] Вж. Мариана Карагьозова-Финкова, Американският и европейският модел на съдебен контрол за конституционност – възникване и развитие, изд. АЛБО, 1994 г.
[10] Вж. Явор Зартов, Гранични проблеми на противоконституционност на закона в практиката на КС и съдилищата, Съвременно право, бр.2 и 3/2001 г., както и За противоречията между Закона за отговорността за вреди причинени на граждани и Конституцията, Съвременно право – 1/2003 г.
[11] На това обърнах внимание излагайки и още аргументи, П. Пенев, Нормативни и практически очертания на българското конституционно правосъдие, изд Светулка – 44, 2013 г. стр 245
[12] По подробно виж Живко Сталев, Непосредственото отменително действие на Конституцията спрямо завареното право в Сб. Проблеми на Конституцията и на конституционното правосъдие, Сиела, 2002 г., стр. 21
[13] Вж Живко Сталев, пак там стр. 19
[14] Най-приемливото определение за общопризнати норми на международното право дава проф. дюн Васил Мръчков в статията си Ценно изследване върху Конституционния съд, сп. Съвременно право, 4/1994 г., стр 112
[15] Вж Пенчо Пенев, Проблеми в регулацията на българското конституционно правосъдие – опит за тезисно представяне, сп. Конституционни изследвания, т. 1, изд. Конституционния съд, стр 81
[16] Проект за обхвата на индивидуалната конституционна жалба съм представил в Нормативни и практически очертания на българското конституционно правосъдие, цит. съч, стр. 242 и сл.
35
Коментирайте
Грешите !
Баща ми беше виден функционер на земеделското движение от преди 9-ти септември 1944 г. Никога не е бил член на БКП.
После нямало цензура…… 🙄
Червени, червени и пак червени ескадрони идват.
В статията има вътрешно противоречие. Първо се цитира тълкувателно решение № 10/1994 г. по к.д. 4/1994 г., в което ясно е казано, че всеки съд може пряко да приложи Конституцията по установения процесуален ред, но че решението ще важи само за страните по делото. Проф. Пенев също е уточнил, че има случаи, в които съдът правилно е игнорирал противоконституционна законова разпоредба и директно е приложил Конституцията. В края на настоящата статия пък казва, че би настанал правен хаос ако всяко съдилище прилага пряко Конституцията и игнорира противоконституционен закон, а пък друго съдилище приложи въпросния закон. Последно кое е по-добрият вариант?
Този по ТР от 1994г. Не виждам причина съдът да бъде ограничаван да прилага директно КРБ, която е в същността си върховен закон. Както при произнасяне се възприема, че законът е с по-голяма сила от подзаконовите актове, така и тук. Принципът lex superiori derogat lex inferiori трябва да си действа дори в по- голяма степен. Чл.5, ал.1 на КРБ казва, че „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат”. Тя не е върховен закон само когато ще се пише закон, че НС да е задължено да се съобразява с нея единствено в правотворческия процес, ами вобще.… Покажи целия коментар »
Хайде ако обичате линковете в кофата. Нито има връзка с темата, нито някой го интересува „любовта“ между ПИК и Петров. Вярно, че е 14.02, ама няма нужда.
Съдът е по дефиниция правоприлагащ орган, поради което не може да откаже прилагането на закон по съображения за противоречие с Конституцията. Той няма правомощия да контролира законодателната дейност на Народното събрание, нито да прилага действащите норми избирателно. Въпросът с правото на конституционна жалба на съдиите, обаче, е доста сложен. От една страна сегашното положение, според което право на конституционна жалба имат само ВКС и ВАС, води до несправедлив резултат, доколкото долустоящите съдебни инстанции са задължени да приложат закона какъвто е, независимо от съмненията им за противоконституционност, а част от делата не достигат до върховните съдилища. Съвсем правилно професорът е посочил,… Покажи целия коментар »
Поддържам Вашето становище. Много добре очертахте основният проблем при предоставяне на правната възможност за правото на индивидуална конституционна жалба от гражданите. При всяко спорно производство имаме поне две страни, така, че- винаги едната ще бъде недоволна и ще търси всякакъв начин за налагане на защитата на своята теза единствено въз основа на своето субективно възприемане на една житейска несправедливост и уеднаквяването й с правно основание за противоконституционност. Това, естествено, не е правен подход и не се основава на правото, но обичайно всички граждани- неюристи възприемат точно този опростенчески метод за реализиране на конституционните си права.
Много добре е ,че се говори за попълване на празноти в правната уредба.
При тези нормотворци от предишното герберастко правителство, друго не може и да се очаква.
Хубава статия, хареса ми. Има няколко момента които ми направиха впечатление: – в чл.5, ал.1 е казано „Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат”; по мое мнение това е достатъчно ясно и точно от гледна точка на действието на нормите на КРБ спрямо актове с по-нисша сила, за да се търси някакво „раздробяване“ на непосредственото действие. От гледна точка на правната наука – да, но иначе ми изглежда повече като излишно усложняване на разпоредбата. – ако все пак ще прави разграничение на непосредствения ефект в тесен и широк смисъл, понятието „норми с достатъчен самостоятелен регулативен… Покажи целия коментар »
„Конституционнозаконосъобр азност“?
Когато написах коментар към предходна статия, в който посочих, че въпреки принадлежността ни към континенталната правна система, забелязвам в преподаването на тази материя някакви странни “повеи“ и натиск за пряко прилагане на правните принципи на чужда, друга правна система- комън лоу или американската, съм била права и настоящата статия го доказва. Иначе статията ми хареса.Не виждам обаче смисъл от имплементирането на неконтинентални правни принципи в нашата конституция и закони.
Въвеждането на пряката жалба няма как да не върви с даване на сезиращо правомощие на всеки съдия. Би било много нелогично въпросът за противоконституционността на приложимия закон да се остави изцяло на преценката на страните, а по него думата да няма съдията по делото. При все, въобще не се говори за това от политиците, които в момента разтягат като дъвка индивидуалната конст. жалба. Добро напомняне от професора, както винаги с мяра и мисъл за детайла!
Поздравявам проф. Пенев, това е ерудит и безкрайно етичен човек и юрист, в когото е по-добре по-често да се вслушваме и четем. При все, намирам тезата му за прякото приложение за консервативна. Вижданията, застъпвани и от Орсов, и от Влахов за прякото приложение дават по-радикален, но по-моему напредничав и в правилната посока прочит.
“…При все, намирам тезата му за прякото приложение за консервативна…“ Aз пък харесвам тезата му и считам, че след като правото е най- консервативната наука, е нормално и тезите в него да бъдат консервативни. В това няма нищо лошо. Правото не е ИКТ клъстъра и неслучайно промените в принципите му през 1-2 месеца са недопустими- смисъла на този консерватизъм е в предвидимостта и трайното уреждане на обществените отношения, а не в непрестанната промяна на същността на правните принципи, която промяна би създала правна несигурност и правна непредвидимост.
Не мога да си обясня защо напоследък се засили темата за непосредственото действие на КРБ. Какво я провокира
Провокира я 30 годишното бездействие и игнориране от съдилищата. Нищо от прецедентното право не виждам в това съд да откаже да приложи противоконституционен закон. Ако нашият съд го правеше по-активно, щяхме да имаме много по-качествено законодателство с по-малко извращения. Пряката жалба до КС няма да реши този проблем истински, защото ще затлачи КС. Съдията е човекът, ако му се даде правомощие да сезира КС, ще видите, че сте го подценявали
Напълно съм съгласен.
Голямото бездействие на съдилищата!
Възможността всеки съдия да може да сезира КС е обсъждана и преди. Основният аргумент, с който е отхвърляна, е бил свързан с това, че е възможно съдиите да се правят на интересни и да сезират за щяло и нещяло. Винаги съм го намирал за несъстоятелен! Да не говорим, че би бил много добър преходен етап преди въвеждането на индивидуалната жалба, което ще е баш сезиране за щяло и нещяло и КС ще трябва да има строг механизъм и екип, който да се произнася по допустимостта
Точно така. Както ЕСПЧ направи, след като се задръсти с жалби. Контролът на входа е от значение, за да не блокира КС
Да
Те и без това не са особено бързи при произнасянето си.
По едно, максимум две дела на съдия за година и пак се бавят мого с решенията си.
Сезирайте, сезирайте, трябва му повече писане на КС, че последното, което четох беше много слабо изпълнено.
ФД толкова си може, толкова си знае. Да видим новите попълнения!
Сезиране му е майката
Адмирации за проф. Пенев. Изключително полезно четиво
Той е голям професионалист
Брилянтен както винаги.
Имам чувството, че съдиите или се страхуват да се позоват директно на Конституцията, или забравят за нея
Тъжно е ако е второто.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Губи се логиката при заключението на колегата, проф. Пенев! Аз имам една специална статия за Проявните форми на Конституцията на РБ, която е от 1998 г. Може да се каже, че бях първият, който разкри наяве проявения функционализъм на Конституцията. Сега всички копират и разнасят.