Нарушение на противоепидемичните мерки – анализ на съдебната практика по чл. 209а от ЗЗ
Борбата със заразните болести е изключително важна задача, стояща пред всяка държава и общество. Това ни беше напомнено доста осезателно от развихрилата се световна пандемия, причинена от новия вирус COVID-19. Установи се, че освен предприемане на различни медицински мерки, за да е успешно противодействието, е необходимо те да бъдат „подплатени” с подходящо законодателство. Ала правните норми, за чието неспазване не е предвидена санкция, не са нищо друго освен едно добро пожелание, препоръка, чието изпълнение е обусловено единствено от съзнанието на хората. Опитът показва, че това не е достатъчно, поради което много държави, сред които и България направиха опит да обогатят здравното си законодателство, като допълнят неговата санкционната част.
І. Исторически преглед
С нормата на чл. 209а от Закона за здравето (ЗЗ) се предвиди административнонаказателна отговорност за неспазване на някои противоепидемични мерки, въведени от министъра на здравеопазването или от директор на регионална здравна инспекция (РЗИ). Тя бе инкорпорирана в нашето законодателство през март 2020 г. с § 22, т. 3 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) на Закона[1] за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДВИП), като ѝ бе придадено обратно действие от 13 март 2020 г. Предвидените в закона санкции с имуществен характер не бяха пропорционални и съобразени със съществуващата у нас обществено-икономическа реалност, което наложи само след няколко седмици законът да бъде променен[2]. С това изменение наказанията бяха редуцирани по размер и се въведе такова за повторно нарушение. Последното засега изменение бе направено през май 2020 г. То бе обусловено от необходимостта текстът на чл. 209а да бъде съобразен с някои други изменения в ЗЗ.
Веднага след неговото въвеждане чл. 209а от ЗЗ стана най-често прилаганата санкционна норма и попадна в полезрението на професионалната общност. Това я превърна в най-често коментираната от журналисти и юристи, което провокира настоящото изследване.
ІІ. Юридически анализ
1. Общи положения
Чл. 209а от ЗЗ по своето естество принадлежи към особената част на административното право. Това е една санкционна, административнонаказателна норма. Чрез нея се защитават животът и здравето на гражданите от определени епидемични заболявания. Действието ѝ не е постоянно, а се проявява само и единствено при наличието на точно определени предпоставки от обективна страна, посочени в чл. 63 или чл. 63а от ЗЗ[3]. Необходимо е да има някаква непосредствена заплаха за общественото здраве и живота на хората вследствие на заразна болест. Болестите по чл. 63 от ЗЗ са изчерпателно определени от Закона (чл. 61, ал. 1 ЗЗ), като при тях е необходимо също така да е въведена извънредна епидемична обстановка в страната по съответния ред. Не е така обаче със заболяванията по чл. 63а, които не са изрично указани и където е достатъчно да е налице оценка, показваща достатъчно висок епидемичен риск от разпространението им, за предпазване на населението от заразата да е издадена заповед за въвеждане на временни противоепидемични мерки на територията на страната или на отделна област от министъра на здравеопазването или от директора на съответната област за нея, съгласувано с държавния здравен инспектор. Именно тяхното спазване се охранява от разпоредбата на чл. 209 а от ЗЗ. Всички тези заповеди се оповестяват чрез публикуването им на интернет страницата на Министерството на здравеопазването, съответно на интернет страницата на регионалната здравна инспекция и макар да се обжалват по реда на АПК, подлежат на предварително изпълнение.
Прави впечатление, че издателите на заповедите ползват разнообразен подход. Понякога издават такива за изменение или допълнение на предходни, а друг път въвеждат мерки с „нови” заповеди. Важно е да се съобразява, че мерките винаги са „временни” и тяхното неспазване и нарушаване, съответно диренето на отговорност за това, е възможно само за периода от обявяването до отмяната им.
ЗЗ обявява изрично разглежданите административни актове за „общи” и препраща към чл. 73 от АПК относно реда за издаването им. Въпреки това, в теорията и юриспруденцията съществуват различни мнения за тяхната юридическа природа. Изясняването на този въпрос е извън пределите на настоящото изследване, но споровете създават противоречива съдебна практика, затова ще се спрем на различните становища по-долу, при нейния анализ. Тези заповеди, видно от името им, действат само за предвидения в самите тях срок и подлежат на отмяна или промяна от издателя си.
2. Изпълнително деяние
Чл. 209а от ЗЗ предвижда две алтернативни форми на изпълнителното деяние: ”наруши„ или „не изпълни”.
Според Речника на българския език на Института за български език при БАН[4]:
„Наруши” (спрежението на глагола „нарушавам” в тр. . ед. ч.) в ЗЗ има значение на „не спазвам, не се съобразявам с нещо, престъпвам, пренебрегвам нещо установено (закон, правило, нареждане и пр.)”. Обичайно този глагол се свързва с някакво активно поведение, действие, например провеждане на присъствени учебни заведения във висшите училища извън разрешените, на спортни състезания на закрито с публика, на събирания и тържества от частен характер с присъствие на повече от 15 човека и др.
„Неизпълняването” е една „липса, отсъствие на действие или резултат от действие, чрез които да се изпълни, да се осъществи нещо предвидено, обещано или заповядано”. Предполага пасивност, отказ да се извърши определено задължение, бездействие. Като пример за такива може да бъдат посочени най-често срещаните нарушения – неносене на маска, покриваща устата и носа на територията на закрито помещение с характеристика на „обществено” или например от страна на персонала на заведенията за хранене и развлечение по смисъла на чл. 134 от Закона за туризма.
Изчерпателното определяне на неправомерното поведение, свързано с неспазване на противоепидемичните марки е трудна задача, предвид тяхното многообразие. То произтича от повелите на всяка конкретна мярка за периода на нейното действие.
3. Субект на нарушението
Първата алинея на чл. 209а от ЗЗ има „общ” субект – „който”, регламентиран в Гл. втора, Раздел ІV от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Това означава, че отговорност може да се търси от всяко административнонаказателноотговорно лице – физическо лице (ФЛ0, навършило 16 години, което е вменяемо – можещо да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. По този текст е възможно да се санкционират и родителите на малолетните и ненавършилите 16 години непълнолетни, както и настойниците на поставените под пълно запрещение, когато съзнателно са допуснали извършване на нарушение от подопечните си.
С втората алинея се създава наказуемост за юридическите лица (ЮЛ) – фирми, сдружения и учреждения, както и за едноличните търговци (ЕТ0. Но успоредно с тях, по силата на чл. 24, ал. 2 от ЗАНН отговарят и работниците и служителите, които са ги извършили, както и ръководителите, които са наредили или допуснали да бъдат извършени. Но тяхното наказване се реализира на основание на първата алинея на чл. 209а от ЗЗ.
4. Субективна страна
Субективната страна на нарушението и наличието на вина се изследват само в хипотезите на първата алинея на чл. 209а ЗЗ. В административнонаказателното право действа принципът за наказуемост на деянието при всякакви форми и видове на вината, освен в изрично предвидените случаи, след които изследваният не попада. Тук изключение правят случаите, при които се налага санкция на родители или настойници, които отговарят само при съзнателно допускане извършването на нарушение от техните деца или поставени под пълно запрещение, т. е. при тях несъзнаваната непредпазливост (небрежността) е изключена. Но при всяка от хипотезите, непредпазливото извършване на нарушението е трудно представимо на практика.
5. Наказуемост и квалифицирани състави
За това нарушение законът предвижда единствено имуществени наказания. На ФЛ се налагат глоби в размер от 300 лв. до 1000 лв., а на ЮЛ и ЕТ – имуществени санкции от 500 лв. до 2000 лв. Предвидените по-тежко квалифицирани състави не са обособени в отделни текстове. Квалифициращият белег за тяхното прилагане е повторността на извършеното нарушение, като размерът на предвидите санкциите е увеличен – за ФЛ той е 1000-2000 лв., а за ФЛ и ЕТ – 2000-5000 лв.
ІІІ. Процедура по реализиране на отговорността. Кратък обзор на съдебната практика.
1. Процедурата
Производството по установяване на нарушението по чл. 209а от ЗЗ, налагането и изпълнението на наказанието за него се извършва по общия ред, предвиден в Гл. трета от ЗАНН. Нарушенията по ал. 1 и 2 се установяват с актове за установяване на административно нарушение (АУАН), съставени от държавни здравни инспектори или от длъжностни лица, определени от директора на регионалната здравна инспекция, длъжностни лица, определени от директорите на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи, или длъжностни лица, определени от кметовете на общини. Наказателните постановления (НП) се издават съответно от директора на съответната регионална здравна инспекция, директора на съответната областна дирекция на Министерството на вътрешните работи и кмета на съответната община.
Както се вижда, налице е все пак една особеност. Контролът за спазване на противоепидемичните мерки в случая е възложен на три различни институции, като за законосъобразното провеждане на производството е необходимо актосъставителят и наказващият орган да са от едно и също учреждение.
2. Преглед на обявените съдебни решения
Анализът на публикуваните решения по чл. 209а от ЗЗ показва, че наложените наказания и издадените НП сравнително рядко „издържат” проверка пред съд. Причините за това биха могли да се обобщят в следните основни групи, като цитирането на решенията съвсем не е изчерпателно:
2.1. Процесуални нарушения на изискванията на ЗАНН (обикновено на чл., чл. 42 и 54 ЗАНН)
А) Елементарни пропуски и груби грешки в АУАН и НП: Като такива могат да бъдат определени например – несъставянето на АУАН (Р от 22.12.2020 г. по АД 10282/2020 г. на АдмС-В.Търново, Р 260016/2020 г. по НАХД 233/2020 г. на РС-Свищов и др.), липса на дата (АД 10276/2020 г., АдмС-В.Търново) или неподписването на НП от наказващия орган (Р от 5.10.2020 г. по НАХД 196/2020 г. на РС-Берковица);
Б) Пропуски, непрецизност, допуснати неточности и други процесуални нарушения, довели до нарушаване правото на защита: непълнота на фактическия състав в АУАН (НАХД 8180/2020 г. на РС-Берковица), непосочване на алинеята на чл. 209а ЗЗ, която е нарушена или на точката от заповедта, с която са определени мерките (НАХД 1106/2020 г. РС-Добрич), непосочване на текста на нарушението или „разминаване”, различие между нарушението, за което е съставен АУАН и това, за което деецът е санкциониран с НП (НАХД 200/2020 г. на РС-Берковица), непрецизно описание на нарушението (АД 10291/2020 г. на Адм.С-В.Търново), разминавания между словесното описание на нарушението и цифровото му определяне (НАХД 4710/ 2020 г. на V с-в РС-Бургас), неправилна квалификация (АД №,№ 164, 182 и 183 от 2020 г. на АдмС-Видин, АД 282/2021 на АдмС-Бургас, АД 423/2020 г. на Адм.С-Благоевград, АД 10022/2021 г. на АдмС-В.Търново).
Нерядко в АУАН и НП се посочва нарушение на заповед, която не е била действаща към момента на установяване на нарушението. Но този порок води до обективна несъставомерност на деянието – липса на нарушение.
2.2. Често срещани нарушения на материалния закон
Твърде често, особено в началото, някои от определените противоепидемични мерки бяха непремерени, непропорционални, нелогични, неадекватни или направо вредни за общественото здраве, например забраната за посещение на крайбрежни зони, паркове и градини, задължението за носене на маска на открито, без в близост да има други лица и пр. На тях някои от решаващите съдилища са реагирали изключително елегантно, като последователно са отменяли издадените за нарушаването им НП по две основни причини:
А) Стъпвайки на задължителната тълкувателна практика на ВКС [5], съдилищата обявяват тези деяния за „маловажни” по смисъла на чл. 28 от ЗАНН, вр. чл. 93, т. 9 от Наказателния кодекс (НК) – НАХД №,№ 92 и 93 от 2020 г. на РС-Г.Тошево, НАХД 437/2020 г. на РС-Царево, НАХД 257/2020 г. на РС-Свищов, НАХД 2001/2020 г. на РС-Русе, НАХД 169/2021 на РС-Варна, АД 234/2021 г. на АдмС-Бургас, ХV състав, АД №, №58 и 59 от 2021 т. на АдмС-Русе, АД 104/2021 на Адм.С-Ст. Загора, АД 10019/2021 на Адм.С-В.Търново, АД 14/2021 г. на АдмС-Перник, АД 96/2020 г. на АдмС-Габрово.
Основните аргументи на решаващите съдилища произтичат от елементарната логика, познаването на научните достижения в медицината и разбирането, че щом определена мярка е отменена и не е въведена отново, то тя очевидно е несъстоятелна и не спомага за опазване здравето на гражданите. При обсъждането на фактите и обстоятелствата по делото съдиите констатират липсата на вредни последици или на застрашаване на защитени обществени отношения. Опират се на легалната дефиниция за „маловажен случай” в чл. 93, т. 9 от НК. Съобразяват, че конкретните видове мерки са отменени и не са въвеждани отново, което говори за тяхната неефективност;
Б) Понякога здравните власти проявяваха здрав разум и в последващи заповеди отменяха сами несъстоятелните противоепидемични мерки. В тези хипотези определени въззивни и касационни инстанции приемат, че до влизане на наказанието в сила е налице изменение в законодателството, ползващо нарушителя и отменят НП на основание наличието на „по благоприятен закон” по см. на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН – НАХД 241/2020 г. на РС-Каварна, НАХД 491/2020 г. на РС-Разград, НАХД 2104/2020 г. на РС-Русе, НАХД 477/2020 г. на РС-Варна, V състав, АД 372/2021 г. ХV състав Адм.С-Бургас, АД 104/2021 г. АдмС-Ст. Загора.
2.3. Макар и по-изолирано, като съобразяват текста на чл. 75, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), някои съдилища приемат, че заповедите по чл. 63, ал. 4 и 7 имат нормативен характер и отменят НП поради нищожността на заповедта – липса на компетентност на издателя и недовършен фактически състав –отсъствие на публикация в Държавен вестник (ДВ) – нарушение на АПК и на Закона за нормативните актове (ЗНА), например НАХД № 233/2020 г. на РС-Свищов.
Според други, например АдмС-В.Търново, общите ненормативни актове, за каквито ЗЗ обявява заповедите за налагане на противоепидемични мерки, изобщо „не могат да попълнят бланкета[6] на чл. 209а от ЗЗ”, тъй-като е нужно попълващата норма да има задължителен, нормативен характер – АД 10282/2020 г., какъвто общите актове нямат, те по условие са „ненормативни”.
Съществува и поне едно отменително решение на Софийския районен съд, в което са разгледани и двете алтернативи и оспореното НП е отменено. Подобни аргументи се развиват и в решението по АД 10283/2020 г. на АдмС-В.Търново със същия резултат.
Разгледаните в предходните точки 2. 2. и 2.3. схващания имат своите антиподи в съдебната практика.
Немалка част от съдилищата приемат, че в условията на извънредна епидемична обстановка всички предприети мерки са важни и случаите на нарушаването на която и да е от тях никога не може да бъдат „маловажни” или поне, че деянията по нищо не се различават от общите случаи и не са налице основания за прилагането на чл. 28 от ЗАНН – АД №, № 113 и 396/2020 г. на АдмС-Габрово, АД 456/2021 г. на АдмС-Бургас, АД №,№ 43, 72, 104 и 152/2020 г. АдмС-Кърджали, АД №, № 5 и 9/2020 г. АдмС-Разград, АД 206/2020 на АдмС-Варна, АД 184/2020 на АдмС-Сливен и др.
Други съдилища споделят безрезервно изричния нормативен текст в чл. 63а, ал. 5 от ЗЗ и игнорират изцяло легалните дефиниции, залегнали АПК и ЗНА (чл. 1а), като приемат, че заповедите категорично са общи административни актове по чл. 65 от АПК и тяхната отмяна не може да обуслови приложението на чл. 3, ал. 2 от ЗАНН, защото самият закон – ЗЗ, всъщност не е изменен. Затова е от значение само юридическата регулация към момента на извършване на деянието, а последващата отмяна на мерките е ирелевантна. Считат също така за неотносима задължителната практика на ВАС в ТР №2/27.06.2016 г. по т. д. №2/2015 г. (АД №, №, № 147/2020 г., 13 и 20 от 2021 г. на АдмС-Кърджали, АД 147/2021 г. на АдмС-Плевен).
Че заповедите са общ, а не нормативен административен акт, се споделя също така и в решение по АД 125/2020 г. на АдмС-Разград и се е потвърждавало по дела с различен от изследвания тук предмет в определения на ВАС (например по дела №,№ 3625, 4088 от 2020 г. и 8 от 2021 г.).
Всички тези съдилища приемат, че заповедите, макар и ненормативни, черпят своята задължителност от самия ЗЗ.
В преобладаващата си част тези разбирания не могат да бъдат споделени.
Тезата, че при определени условия от обективна страна, деянието никога не може да проявява признаците на „маловажност” е в пълен противовес със съвременните юридически схващания, буквата и духа на законите. То ни връща към едни много мрачни времена. Необосноваността ѝ е толкова очевидна, че дори не заслужава опровергаване. В останалите случаи, при преценката относно „маловажността”, решаващите състави не са съобразявали, че става въпрос за нарушаване на неефикасни и непропорционални мерки, които именно поради това са отменяни. За установяване на което не са необходими никакви специални познания, а само малко здрав разум. От друга страна, масмедиите ни засипват с компетентни мнения на водещи в областта учени. Същевременно, самите здравни власти често на практика признават несъстоятелността на отменените мерки. И щом това е така, то очевидно е, че нарушаването им не е нанесло вреда, нито е поставило в опасност здравето на хората. А именно в това се изразява „по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи”. Съвсем мислимо е дори подобни казуси да се приемат за „малозначителни” на осн. чл. 9, ал. 2 от НК във вр. с чл. 11 от ЗАНН.
Не може да се сподели и виждането, че при отмяна на мерките чл. 3, ал. 2 от ЗАНН е неприложим. В българската наказателноправна теория и практика съществува утвърденото схващане, че изменения в акта, към който препраща бланкетната наказателна норма, се вземат предвид, „когато такива изменения не засягат поведението на трети лица”.[7] В изследваните случаи е налице именно тази хипотеза, тъй като при тях поведението на третите лица е неотносимо.
Може би най-точна и приложима е тезата, развита от видния германски юрист Биндинг[8], споделено от нашия изключителен пеналист проф. Долапчиев[9]. Според тях „измененията в правото извън областта на наказателното (административнонаказателното в случая, доб. скобите моя Г. Г.) право оказват влияние върху последното и обуславят приложимостта” на по-благоприятния закон, когато се отнасят до промяна „на законния (абстрактния)…състав”. А това е така, защото диспозицията е бланкетна и промяната в текста, към който се препраща, всъщност променя самия административнонаказателен закон. Премахва се противоправността на деянието, поради което запазването на неговата наказуемост става „абсолютно неприемливо”, както се изразява авторът.
Вероятната причина за тези неправилни постановки се корени в насадения от средствата за масово осведомяване стрес и уплах сред населението, който се е разпрострял и сред някои от правораздавателните ни органи.
Както се установи, дори въпросът за правната природа на заповедите за налагане на противоепидемични мерки, макар и значим, невинаги е определящ за основанията за отмяна на НП.
2.4. Разбира се, налице са и НП, които са отменени поради недоказаност (НАХД 4884/2020 г. РС-Бургас, АД 704/2021 г. АдмС-Бургас). Причините се коренят или в липса на професионализъм на установяващия нарушението орган, или на изминалия продължителен период от време.
2. 5. И накрая, пред съда са правени възражения против обвинението поради противоречие на заповедите за носене на маски с нормативен акт с по-голяма юридическа сила – Закона за ограничаване на носенето на облекло, прикриващо или скриващо лицето. Този аргумент е отхвърлен от съда като неотносим (НАХД 819/2020 г. на РС-Кърджали и др.).
В изследването не бе констатирано направено възражение за липса на субективна страна на нарушението. А такова е възможно, защото „презумпцията за знаене” съществува и е необорима само относно нормативните актове и публикациите в ДВ, но не и на интернет страници. Освен това, мерките се изменят, променят или отменят твърде динамично и не е лесно за обикновения човек, а както показва изследването, дори и за компетентните органи, да определи в кой момент и на кое място точно коя мярка е била валидна. Все пак е коректно да се отбележи, че за оповестяване на мерките се влагат доста усилия от страна на държавата чрез провежданите разяснителни кампании по медиите, но това не може да замести публикацията в единствения държавен официоз.
ІV. Разграничения и отграничения (обхват на приложимост на чл. 209а от ЗЗ)
1. Със състави на административни нарушения в ЗЗ
Нарушаването на противоепидемичните мерки по чл. 209а от ЗЗ трябва ясно да се отграничава от тези по чл. 215 и 215б от ЗЗ. Последните предвиждат санкции само за нарушителите на наложена изолация или карантина[10]. От обективна страна, тези отделяния от обществото е необходимо да са наложени на лицето по предвидения ред, чрез връчване на индивидуален административен акт. Субектът винаги е особен (болен или заразоносител на болести по чл. 61, ал. 1 или 3 ЗЗ, контактен на такива лица или лице, пристигнало от страна, определена в специален списък на МЗ). Изпълнителните деяния са „отказване” или „прекъсване” на задължителната изолация, съответно „отказване” или „неизпълняване” на задължителната карантина. Поради тези отлики законодателят е създал особени разпоредби, създаващи основание за дирене на отговорност при нарушаването на определената изолация или карантина.
2. С престъпление по НК
Втората „опасност” за неправилна квалификация е предвидена в текста на самия чл. 209а, ал. 1 от ЗЗ, където е предвидено, че административна отговорност по този закон може да се търси „освен ако деянието не съставлява престъпление”[11]. Законът не посочва кое би било това престъпление, но очевидно иде реч за чл. 355 от НК, чийто състав също предвижда отговорност за нарушаване на „…мерки, издадени против разпространяването или появяването на заразна болест по хората…”[12]. Тук за пореден път се сблъскваме с една често срещана слабост на нашето законодателство – с едни и същи състави да се осъществява едновременно престъпление и административно нарушение, без да са очертани ясни критериите за отграничаването им. Затова остава да приемем общия критерий – по-високата степен на обществена опасност на престъпленията. Всъщност, в преобладаващата си част деянията по чл. 209а ЗЗ нямат необходимата степен на обществена опасност, щото да се приемат за „престъпни”. Това наше мнение се потвърждава от практиката на прокуратурата. При проверки или образувано досъдебно производство за извършване на такива деяния държавното обвинение отказва образуване или прекратява делата, като изпраща материалите на компетентния орган за дирене на административна отговорност. Наказателното преследване обикновено е насочено срещу лица, чиито деяния нарушават изолация или карантина, за които е възможно да съставляват нарушения по чл. 215 и 215б от ЗЗ, но не и такива по чл. 209а от същия. Това обаче не означава, че е допустимо да не се сочат в закона разграничителните критерии между конкретно нарушение и престъпление.
Заключение
Спазването на адекватните и пропорционални противоепидемични мерки е може би най-важният фактор в борбата със заразните болести. Това е особен валидност в условията на световна пандемия. За постигане на тази важна цел е нужно на първо място провеждане на оповестителни, разяснителни и информационни кампании, засягащи най-широк кръг от населението на страната, създаване на отговорност към собственото и на другите здраве.
Санкционирането на нарушителите на противоепидемичните мерки също има своя превантивен, поправителен и възпитателен ефект. Целите на наказанието обаче се постигат основно чрез неговата неотвратимост и справедливо определяне. Изследването очерта няколко основни проблема в тази насока, които следва да бъдат отстранени във възможно най-кратък срок.
На първо място, констатираните множество елементарни грешки и пропуски в производството по налагане на наказанията, както и допусканите неточности и смешения на състави предполагат провеждане на курсове и семинари по темата за органите, призвани да контролират спазването на мерките.
От особена важност е да се поставят ясни критерии, разграничаващи административната от наказателната отговорност. При това не само относно деянията по чл. 209 а от ЗЗ, но и по чл. 215 и чл. 215б от него.
Необходимо е също така да се изясни, обоснове и открои правната природа на заповедите за приемане на противоепидемични мерки. Не е редно да съществуват различия в действащи закони на легални дефиниции на еднакви понятия.
Нужно е да се преодолеят констатираните противоречия в съдебната практика по приложението на чл., чл. 3, ал. 2 и 28 от ЗАНН чрез създаване на задължителна такава или по пътя на съответните законодателните изменения. Съществуването им нарушава легитимните права на гражданите за предвидимост на правните очаквания и влиза в противоречие с изискванията на нашата Конституция, нормите на международното право и на правото на Европейския съюз.
Извънредната епидемична обстановка все още съществува, както юридически (защото не е отменена), така и чисто фактически, към момента се надяваме да приключва една от поредните, трета по ред вълна на пандемията. Съвременното общество е твърде динамично и мобилно. Според прогнозите на водещите световни умове не е изключено да предстоят нови пандемии в съвсем близко бъдеще и човечеството трябва да готово да се справи с техните предизвикателства. Един от начините за това е именно юридическата регулация на борбата с епидемиите и нейното прилагане. Затова тези въпроси ще стават все по-актуални. А това налага солиден обществен дебат, продължаване, умножаване и задълбочаване на разработките по темата.
[1] Обн., ДВ, бр. 28/24.03.2020 г.
[2]Вж. ДВ, бр. 34 от .09. 04. 2020 г., в сила от 09.04.2020 г.
[3] Вж. по-подробно Зиновиева Д. „Правен режим на извънредната епидемична обстановка в българското законодателство” в lex.bg от 10 август 2020 г., тук
[4] https://ibl.bas.bg/rbe/
[5] ТР №1 от 12. 12. 2007 г. по т.н. д. №1/2007 г. на ОСНК.
[6] Чл. 209а ЗЗ препраща към „мерките по чл. 63”, които се прилагат чрез заповеди, които не са част от ЗЗ, а само се издават на основание на този закон. Затова, макар да не е указано пряко, нормата на чл. 209а ЗЗ не е „препращаща”, а „бланкетна”, препраща към „друг” акт.
[7] Стойнов А. Наказателно право Обща ч. София-Сиела, 1999 г., с. 100. Вж. и посочената от автора съдебна практика. Наистина, авторът говори за „нормативни актове”, но логиката на съображенията му предполага аналогично разрешение на разглежданите случаи. Такова тълкуване е позволено в наказателното право, щом стеснява отговорността.
[8] Binding, Handbuch, І, с. 257.
[9] Долапчиев Н. Наказателно право Обща ч. София-Издателство на БАН, 1994 г., с. 82-84. Вж. там в бел. под линия съответно 2 и 1 препратки към творчеството на други имените юристи, споделящи тезата.
[10] Това са все мерки за отделяне на лицата от обществото. Вж. легалната им дефиниция в парагр. 46 от ЗЗ.
[11] Относно невъзможността да се дири наказателна отговорност по чл. 313 НК за невярно деклариране на обстоятелства във връзка с противоепидемичните мерки и някои други отграничения вж. Германов Г. Пандемията. Заповеди, декларации и наказателна отговорност в lex.bg, тук
[12] За това престъпление вж. по-подробно при Германов Г. Какво всъщност се промени в НК заради извънредното положение в lex.bg, тук
34
Коментирайте
Определено правните норми не се спазват както трябва.
Норми или общи актове? 🙂
Според най-горния коментар, това няма значение…
Маските няма ли да ги махаме вече?
„А дано, ама надали…“:), поне не скоро. Ако съдим по Израел например, мисля, че трябва първо да се увеличи драстично броят на ваксинираните.
И на мен много ми се иска. Идва лято, а с тях се диша много трудно.
Добра статия
Много добър анализ на ситуацията.
Ох, имаше разпореждане да се предпазим едни други. Ама нали веднага българина е супер отворен и почна да съди и да се пеняви защо сега го карали да спазва мерки, те били незаконни! Защото го интересува само да яде и поие и никога не се е интересувал от комшията дали е добре или зле. Никога не е имал усещането за част от общество.
Заповедите бяха с нормативен характер.
А сега с какъв са? 🙂
Спокоино. Бившия комунист и политик от 90те, който сега се води здравен министър, няма да ви вкарва в подобни полемики. Няма да има проблеми. Ще каже, че вирус няма и няма да се притесняваме…
Тук не бе важно дали е обнародвано в Държавен вестник, а дали мерките вършат работа. И те вършеха.
Ама наистина? Всичките?!: )
Абе едно ще ви кажа и то е, че тези мерки спасиха доста човешки животи. А сега Кацаров, като здравен министър, който едно време направи болниците търговски дружества, не мисля, че може да овладее и грип в стая.
Е да, а сега няма и мерки. Което е супер за редица коспиратори и антиваксъри.
Когато имахме много сериозни проблеми с Ковид пандемията, смятам, че законите и бюрокрацията, която сами сме си създали и високопарно юристите обясняват, че без нея няма правова държава – издишаха! Защото Ковид не се вълнува дали имаме правова държава или не!
Вирусът не се вълнува…Но ние, трябва!
Много добра статия и анализ. Браво.
Изключително полезна!
Извън позорните елементарни грешки, които се допускат от АНО, по всички останали въпроси е добре ВАС да образува ТД и да унифицира практиката. Това е пътят, въпреки че като гледам как постъпва новото шесто, хич не съм оптимист
Ако новото шесто е намек за държавна сигурност, много добра аналогия 🙂
ТР е едно от възможните решения…
така става, когато по време на пандемия оставиш финансист за здравен министър, неадекватност на ента степен
Ботоксът повече ли ти харесва?
ако погледнеш честно на ситуацията – да, лекарят си е лекар, най-малкото имаше някакъв авторитет по здравни въпроси пред популиста ББ и не позволи такива безумия като бай Киро. Не той въведе най-безумната забрана за разходка в парка…
По-важното е ръководителите да се обграждат със знаещи и можещи хора. Не с „калинки“!
Колегата много коректно е представил разпоредбата и практиката. Считам обаче, че няма проблем с т. нар. фикция, че заповедите на МЗ са ОАА, а не НАА. Не е болка за умиране и в най-бурните времена на ковида щеше да е нецелесъобразно да се чака публикация в ДВ. Всичко щеше да е наред, ако заповедите бяха смислени, а не взаимноизключващи се и противоречиви и хич нямаше да се замисляме, че безспорно имат нормативен характер, който беше прецизно обоснован от Даниел Вълчев в една статия тук
Проблемът всъщност е, че изобщо съществува противоречие… Както и в неразбирането на някои състави, че измененията и отмените на мерките променят диспозицията на наказателния закон.
Коментарът най-горе може да се приеме за своеобразно допълнение на статията… От там се вижда, че съществува утвърдена практика на върховните съдилища, според която при определени хипотези, като обсъжданата, ОАА могат да запълват бланкет на наказателна норма.
Така става, когато съдът трябва да оправя бакиите, забъркани от законодателния дебилизъм. Много интересен е подходът на адм.с. из цялата страната – едни дават сляпа вяра на изпълнителната власт, други са коректив, доста изводи могат да се направят
Никак даже не е интересен! Направо си е лош! Такива огромни противоречия са абсолютно недопустими!
Такива са правистите на ГРОБ. Толкова си могат милите.
Може би е важно да се допълни, че схващането относно невъзможността бланкета на чл. 209а ЗЗ да се попълва от ненормативен акт, е неправилно. Всъщност, съдебната практика „е изяснила, че бланкетните норми могат да бъдат конкретизирани и с ненормативни правила, стига задължението за тяхното спазване да е предвидено в нормативен акт“ /Решение № 31 от 07.03.2017 г. по н. д. № 1252 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во нак. отделение, вж. и Р122/04 по н. д. 476/ 2002 г. I/. А в случая, това безспорно е така.