Значението на влязлата в сила присъда за гражданскоправните последици от престъплението
Статията е провокирана от конкретен казус. Без претенция за изчерпателност на анализа, тя маркира частен случай, който понякога възниква при прилагането на чл.300 от ГПК. Конкретно става въпрос за хипотеза, при която се търси репарация на вреди от деяние за извършването, на което подсъдимият е оправдан поради недоказаност на обвинението.
Според чл.300 от ГПК: „Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.”
В повечето случаи цитираната разпоредба „работи“ безпроблемно. Логично е едни и същи факти, които са елементи както от състава на престъпление, така и на осъществения с него деликт, да бъдат интерпретирани еднозначно в присъдата и в съдебния акт, уреждащ гражданскоправните последици от деянието. Освен с принципа за правна сигурност, чл. 300 от ГПК корелира и с принципа за процесуална икономия. Изглежда безсмислено, установените с влязла в сила присъда факти относно деянието, неговата противоправност и вината да бъдат повторно установявани при разглеждането на гражданския иск за вредите от същото деяние. Понякога обаче, след оправдателни присъди, тази логическа и правна хармония може да бъде нарушена от различния процесуален стандарт за доказване на престъплението и на деликта.
Изключителната тежест за доказване на престъплението е свързана с презумпцията за невиновност, визирана в чл.31, ал.3 от Конституцията и в чл.16 от НПК, според които: „Обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда.“
Логично е опровергаването на тази базисна презумпция да изисква максимално категорично доказване на обвинението. Затова, според чл.303, ал.1 и ал.2 от НПК:
„(1) Присъдата не може да почива на предположения.
(2) Съдът признава подсъдимия за виновен, когато обвинението е доказано по несъмнен начин.”
Доказателственият аспект на презумпцията за невиновност в наказателното право обхваща не само субективната страна, а всички елементи на престъплението. По това тя съществено се отличава от презумпцията за виновност при непозволеното увреждане (чл.45, ал.2 от ЗЗД), която засяга само субективната страна на деликта. За разлика от гражданскопроцесуалните презумпции, които водят само до специфично разпределение на доказателствената тежест между равнопоставени страни, презумпцията за невиновност в наказателното право, тълкувана във връзка с чл.303 от НПК, налага най-високи доказателствени изисквания за нейното опровергаване от обвинителя – „по несъмнен начин“.
Различните презумпции, които действат в наказателния процес и при непозволеното увреждане, и свързаните с тях различни стандарти за доказване на елементите на престъплението и на деликта, понякога, при оправдателни присъди, могат да снижат ефективността на процесуалната защита срещу непозволеното увреждане като гражданскоправна последица на престъплението.
Така например подсъдим по обвинение за клевета може да бъде оправдан, само защото вината му (неговото знание или предположение) за неверността на разпространените позорящи факти не е доказана по „несъмнен начин”, както изисква чл.303 от НПК. Тогава гражданският иск за вредите от клеветата също би следвало да бъде отхвърлен, защото изводите на оправдателната присъда за субективната страна на престъплението са задължителни за гражданския съд, разглеждащ въпроса за вината при непозволеното увреждане, причинено от същото престъпление. В случаи като този автоматичното прилагане на чл.300 от ГПК игнорира факта, че за доказване на престъплението е необходимо вината на дееца да бъде доказана „по несъмнен начин”, а при деликта, причинен от разпространяването на неверни и позорящи факти, вината се предполага. Примерът доказва, че е възможно събраните в наказателен процес доказателства да не достигат за доказване на вината на подсъдимия „по несъмнен начин”, но при действието на презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, те да установят непозволено увреждане в гражданския процес за вредите от недоказаното престъпление. Механичното прилагане на чл.300 от ГПК при оправдателни присъди в подобни казуси понякога сблъсква презумпциите по чл.16 от НПК и по чл.45, ал.2 от ЗЗД и води до правна ентропия. Когато жертва на престъпление от частен характер търси най-интензивна правна защита, предявявайки частна тъжба и граждански иск в наказателния процес, тя рискува, поради недоказаността „по несъмнен начин” на обвинението, да не получи нито наказателноправна, нито гражданскоправна защита. Ако обаче пострадалият предяви само граждански иск, поради различната „тежест“ на доказване на елементите на деликта и престъплението и при действието на презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД, шансовете за присъждане на обезщетение за вредите от същото деяние биха били значително по-големи.
Явен е парадоксът при пострадалите от най-тежките съставомерни деяния, представляващи престъпления от общ характер. Тяхната възможност да докажат основателността на иска за обезщетение често е детерминирана от това дали прокуратурата иска и може да докаже „по несъмнен начин” престъплението. Така упражняването на конституционното право на процесуална (искова) защита и правото на обезщетение на пострадалите от най-тежките престъпления, които се преследват по общия ред, са предопределени от капацитета и от желанието на публичното обвинение да разследва и доказва конкретното престъпление. Ситуация, при която пострадалите от най-тежките престъпления от общ характер не могат самостоятелно, дори при противоправно процесуално поведение на прокуратурата на досъдебното производство, да доказват вредите от деянието, не кореспондира с принципа на правовата държава да предоставя в равна мяра защита на всички жертви на непозволено увреждане.
Преодоляването на този, макар и частен проблем, предполага „нюансиране“ на чл.300 от ГПК, чрез предоставяне на възможност за повече „гъвкавост“ на съда при прилагането на същата норма в съответствие със спецификите на разглежданите казуси. Поради многообразието на възможните хипотези, изглежда подходящо да бъде дадено право на съдиите в някои случаи да се отклоняват от принципа на чл.300 от ГПК, преценявайки как точно изводите за недоказаност на престъплението, визирани във влязлата в сила оправдателна присъда, рефлектират върху гражданскоправните последици на деянието, за което подсъдимият е оправдан. Такава процесуална гъвкавост би позволила съобразяване на съда, разглеждащ иска за обезщетение на вредите от престъпление, с презумпцията за виновност по чл.45, ал.2 от ЗЗД и със стандарта на доказване на елементите на деликта, който съществено се различава от императива на чл.303 от НПК за доказване на престъплението „по несъмнен начин“. В някои хипотези такъв законодателен подход би позволил дори когато подсъдим бъде оправдан поради недоказаност на обвинението, той да бъде осъден да възмезди вредите от доказаното непозволено увреждане. Понякога такъв резултат би отразявал в по-голяма степен сложния и многопластов баланс между презумпцията за невиновност на подсъдимия и правото на обезщетение на жертвите за вредите от деянието, за което той е оправдан.
Подобни казуси не са рядкост в страните с англосаксонски правни системи. Несъмнено най-известен е случаят от 1994 г. с чернокожия играч по американски футбол Орентал Джеймс Симпсън (О Джей Симпсън). Той е обвинен, че е убил бившата си съпруга и нейния приятел. Обвинението е базирано на доказателства, които изглеждат неопровержими – кървав отпечатък от обувка, идентичен с носените от О Джей, окървавена кожена ръкавица, съдържаща ДНК, принадлежаща на него и на убитите, следи от кръв в и около джипа на заподозрения. За пръв път в историята на САЩ като доказателство по това дело е използвана сателитна снимка, показваща същия джип, паркиран пред дома на бившата съпруга на Симпсън по време на убийството. В хода на процеса обаче се оказва, че разследващ детектив незаконно е прескочил оградата на дома на О Джей. Представен е и аудиозапис на детектива, съдържащ расистки изрази и обиди. Това създава в някои съдебни заседатели подозрение, че е възможно полицаят, по расистки подбуди, да е манипулирал доказателства. Това, на пръв поглед незначително разколебаване на обвинението, се оказва достатъчно за оправдаване на легендарния футболист.
Три години по-късно бащата на убития приятел на бившата съпруга на О Джей предявява срещу него иск за обезщетение. В гражданския процес въпросът вече не е дали обвинението срещу Симпсън е доказано по несъмнен начин, а дали съществува вероятност повече от 50% (preponderance of the evidence), той да е убил сина на ищеца. Съдебното жури отговаря позитивно на този въпрос. Гражданският съд присъжда обезщетение от 8,5 млн. долара – значително по-малко от претендираните 33.5 млн. долара. Заради недоказаното по несъмнен начин обвинение О Джей Симпсън е оправдан по обвинението за убийство, но поради превеса на доказателства за вероятността да е убил младия мъж, той е осъден да плати обезщетение. Така съдът избягва риска (макар и минимален) да осъди за убийство невинен човек, но не оставя невъзмездени близките на жертвата.
Такъв резултат, макар и като частен случай, е мислим и в българският правен контекст, но при обратна процесуална хронология. Ако пострадал от престъпление предяви иск за обезщетение пред граждански съд, а досъдебното производство се забави, гражданското дело няма да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 от ГПК, предполагащ висящ преюдициален съдебен процес. Тогава влизането в сила на решението, с което гражданският иск е уважен и е присъдено обезщетение, може да изпревари началото на съдебната фаза от наказателното дело. В този случай чл.300 от ГПК би бил неприложим, а дори post factum да влезе в сила оправдателна присъда, тя не би повлияла пряко на приключилия с присъдено обезщетение исков процес.
На пръв поглед този резултат изглежда парадоксален, доколкото основният доказателствен факт, свързан с авторството на престъплението, е интерпретиран по различен начин от наказателния и от гражданския съд. От друга страна, този подход в по-голяма степен резонира с презумпцията за невиновност и с различните стандарти за доказване на деликта и на престъплението. Ето защо, подобно на някои математически парадигми, в които решението зависи от отправната координатна система и не винаги 2 + 2 = 4, така понякога правото, балансирайки между противостоящи, но защитими ценности, допуска дадено лице едновременно да е и невинно, и виновно в извършването на едно и също противоправно деяние, в зависимост от юридическата му квалификация като престъпление или като деликт.
Проблемните ситуации, свързани с действието на с чл.300 от ГПК, могат да бъдат минимизирани с промяна, обвързваща само влезлите в сила осъдителни присъди с гражданскоправните последици на деянието. След като в наказателен процес, „по несъмнен начин“, бъдат доказани обективните и субективни елементи на престъплението, няма правна и логическа пречка те да бъдат задължителни за съда, разглеждащ гражданския иск за вредите от същото престъпление. При оправдателна присъда обаче, както беше показано, тази „формула“ не винаги работи, а понякога ражда несправедливост.
14
Коментирайте
Колега, очевидно става дума за юридически по-комплексна ситуация, в която оправдателната присъда по смисъла на НПК преклудира възможността за завеждане на граждански иск. Аз самият съм се сблъсквал с два подобни случая в практиката си. Така че не бих казал, че е неоправдано да се помисли за изменение на процесуалния закон.
Нещо, което съм забелязал в практиката и което не се разбира от огромната част от колегите – съгласно чл. 305, ал. 4 от НПК в диспозитива на присъдата съдът следва да отговори на въпросите по чл. 301 от НПК. Чл. 301 от НПК изисква като начало да се отговори на въпросите има ли извършено деяние, извършено ли е то от подсъдимия, извършено ли е виновно, съставлява ли престъпление и с каква правна квалификация. НПК (независимо от това какво предписва по въпорса за смисъла на изпозлваните понятия ЗНА) говори в чл. 301 за вина в един смисъл, а за виновен и… Покажи целия коментар »
Много правилно и доста по-издържано мнение от статията горе!
Примерът с О Джей Симпсън е съвсем неудачен. Тук няма как да стане така. Ако колегата обаче се зачете малко повече, ще открие много решения, в които няма престъпление и дори е налице оправдателна присъда, но за същото деяние, съдът констатира, че е налице деликт по чл. 45 ЗЗД и присъжда съответните обезщетения за причинени вреди – напр. след ПТП-та по Кодекса за застраховането. Разпоредбата на чл. 300 ГПК си е много добра и не трябва да се пипа изобщо. Другото показва неразбиране на института или както е казал някой по-долу – желание за решаване на частни проблеми.
Приказки от хиляда и една нощ, да не кажа нещо по силно….Да цитираш прецедентното право на САЩ и да се опитваш автоматично да го приложиш у нас е пълно безумие. Значи ако някоя организирана група лица от ромски произход/например/ инициират ПТП хвърляйки се прд нечия кола, с цел изнудване на водача за пари, и недай си боже някой от хвърлилите се почине, какво се случва? Досъдебно слещу неизвестен извършител, привличане на водача като обвиняем, експертизи и прочие. И когато човека е минал през целия този ад, и е оправдан, гениалния автор на статията ще го съди по ЗЗД за непозволено… Покажи целия коментар »
Колега, ти гражданско право учил ли си? Отвори си чл. 45 ЗЗД пък зачети Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Не ти ли е ясно, че някой може да е оправдан, защото не е изпълнен съставът на престъплението, например НК да изисква специална цел за извършването на деянието, а тя да не е доказана. Правонарушението и вредата обаче са факт и с презумпцията за виновност при непозволеното увреждане, може да се носи гражданска отговорност и пострадалият да получи обезвреда, без някой да… Покажи целия коментар »
Темата е обсъждана многократно и далеч по-качествено и преди. Принос няма никакъв. Вероятно този адвокат има някакъв частен казус с приложението на чл. 300 ГПК, който не го устройва и седнал та написал статия. Това няма да доведе до решение на казуса. Не прочетох нищо ново и смислено по темата.
С доста по-солидна аргументация тази тематика отдавна е коментирана в „Избрани съчинения“ на доцент Траян Конов (включително в предговора на книгата).
До какви изводи стига доц. Конов? Необходимо ли е изменение на НПК, както смята адв. Екимджиев или просто по-умело правоприлагане?
Би било добре да се предвиди възможност за повече гъвкавост на съда при прилагането на чл. 300 от ГПК, поради разнообразието от казуси.
Наистина е по-добре да се предяви само граждански иск. Така се увеличават шансовете за обезщетение.
Различният стандарт на доказване, презумпциите, които действат в полза на различните страни при престъплението и при деликта, които разбира се са безспорни, водят точно до описаните от колегата ситуации. Макар и редки, те съвсем не са присъщи само на англо-саксонската система. При нас обаче има една инерция и рутина, заради които масово колегите изчакват наказателния процес, за да заведат иска за непозволено увреждане. Това разбира се логично при усложнена фактическа обстановка и доказване при много от престъпленията, но безспорно при ясна фактология и с презумпцията на твоя страна един процес за деликт има много по-големи шансове за успех без да… Покажи целия коментар »
подкрепям! дани к. и компания обаче сега пак се занимават с мая манолова и нейните популистки безумия за заповедното и надали ще обърнат внимание.
Аз не разбирам как ще се въведе de lege ferenda изискване за „нюансиране“ на чл. 300 от НПК, при положение, че това ще отвори някакво абсурдно широко поле за избирателно правоприлагане от съдиите, с оглед на потенциални (даже не още заведени) дела пред гражданския съд. Т.е. наказателният съдия трябва да прецени как да приложи НПК, с оглед на това дали пострадалият/наследниците му ще се яви като граждански ищец впоследствие.