За съотношението между чл. 26, ал. 2 и чл. 31 ЗЗД – десет години по-късно
За квалификацията на договора, сключен от дееспособно лице, което не може да разбира или да ръководи действията си в светлината на най-новата съдебна практика
В класическата ни цивилистична доктрина се е наложило разбирането, че волеизявлението представлява правно-релевантен факт от душевната сфера на едно лице, който е изграден от два елемента. Първият елемент е волята като вътрешно психическо изживяване. Често то се определя още и посредством потребността, която тя ще задоволява, целта, към постигане на която тя е насочена, мотива, който конкретно я предизвиква – като нейни вътрешно присъщи елементи. Поради това, че волята е факт от вътрешния душевния мир на правния субект, по необходимост вторият елемент от воле-изявлението е самото изявление, чрез което вече формираното вътрешно психическо изживяване се обективира пред външния свят. Докато обаче психичният процес има една относително дълга продължителност (борба на мотиви, съпоставяне на аргументи „за“ и „против“ дадено решение, въздържане), то изявлението е най-често еднократен акт и веднъж направено, то материализира волята, придава ѝ правна релевантност, дори независимо от психическото състояние, в което се е намирало лицето, когато я е формирало, обективира я като юридически факт.
Това, заедно с множеството опасности, които отдаването на правно значение преди всичко на вътрешната воля крие, кара законодателя да придаде преимуществено значение на изявената пред вътрешната воля, приемайки, че за волята на лицата се съди по техните изявления[1]. Оттук именно изявеното се превръща в един от критериите за преценка на валидността на правните сделки, които като еманация на съзнателната човешка дейност, насочена към пораждане на правомерни и желани от страните и признати от правото последици, имат за свой обединяващ централен елемент именно свободно формираната и изразена воля.
Безспорно, подобен законодателен подход изглежда да е в синхрон и с възприетия у нас формален възрастов критерий[2] за придобиване на дееспособност, разглеждан като предпоставка за валидността на извършените правомерни правни актове. Дееспособността като годност на правните субекти със свои правомерни действия, по силата на правната норма да придобиват, поемат, изменят или погасяват права и задължения е по-скоро юридическо отражение на онова състояние на правния субект, в което той разбира естеството и значението на действията си, предвижда техните съществени последици, схваща предписанията на правната норма и ръководи постъпките си. Същевременно дееспособността се опира на определена степен на биологическа, психо-физически, умствена и волева зрялост, която следва да настъпи в такъв момент от развитието на човешкото същество, когато последното е достигнало необходимата възраст – т.нар. гражданско пълнолетие[3].
Възрастта като критерий, с чието навършване правната норма свързва достигането на обществено и правно-необходимата зрялост на съзнанието и на волята на правните субекти, често обаче може да се окаже силно подвеждащ, защото не всички пълнолетни физически лица, които формално са дееспособни, могат да извършват достатъчно зряло и разумно правни действия. А извършването на правни действия от лица, които са формално дееспособни, но не могат да осъзнаят техните правни последици и разумно да насочват волята си, крие опасност от увреждане на техните интереси. А заедно с това застрашава и сигурността в оборота, тази на третите лица.
Изход от тази конфликтна ситуация, като че дава правилото на чл. 31 ЗЗД, според което договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем. В хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД лицето не е в състояние да действа съзнателно и разумно, така че да може правилно да формира и изрази волята си. Доколкото тази невъзможност да се разбират свойството и значението на действията, респективно липсата на волевия елемент, е трайна, неподлежаща на преодоляване, тя сочи не на традиционната за унищожаемостта хипотеза на опорочена воля, а по-скоро насочва към пълната липса на воля, по подобие на предвидената в чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Такова разграничение обаче редакцията на чл. 31 ЗЗД не прави. Затова години наред юриспруденцията (най-вече механично преповтаряща част от доктрината[4], вместо да отчете житейската логика) прави несръчни и недотам успешни опити да разграничи двете разпоредби, да очертае съотношението между тях.
В тази връзка традиционно в практиката се изяснява, че липсва съгласие (воля) само когато тази липса е пълна – въобще не е постигнато споразумение (респ. някоя от страните не е изявила воля), или изявлението е направено на шега, при мислена уговорка или насилие, като и в двете групи случаи отсъствието на воля трябва да е съзнавано. Когато пък то е несъзнавано, следвало да намерят приложение правилата на унищожаемостта. В последния случай съдът последователно квалифицира сделката не като нищожна по чл. 26, ал.2 ЗЗД, а като унищожаема на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, обосновавайки се с тези два фактора – несъзнавана липса на воля и формална дееспособност[5].
В подкрепа на този извод се твърди още, че предпоставките на фактическата неспособност по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, за разлика от чл. 26, ал. 2 ЗЗД, изискват дееспособно лице, което към момента на сключване на сделката не е разбирало или не е могло да ръководи действията си, което е станало причина за сключване на сделката[6]. Някои състави стигат и още по-далеч в съжденията си, като безкритично и без да държат сметка за интересите на засегнатите лица изтъкват, че става дума за такова състояние, при което лицето, макар и формално дееспособно, не е в състояние да прецени правилно значението и съдържанието на извършваните от него действия, както и последиците от същите. Като това състояние може и да е трайно и продължително, а чл. 31, ал. 1 ЗЗД ще намери приложение и когато са налице условията по чл. 5 ЗЛС за поставяне под запрещение. Обратно – ако лицето е напълно запретено, ще е налице пълна, съзнавана липса на воля и сделката ще бъде нищожна[7].
Изводът е, че в продължение на много години в практиката последователно се прокарва невярното разбиране, че разликата между нищожността на сделката поради липса на съгласие и унищожаемостта поради неразбиране на значението на действията е веднъж в субективния момент – в първия случай липсата на воля е съзнавана (мислена уговорка, шега или насилие, когато е налице пълна липса на валидно съгласие за сключването на договора), а във втория – неосъзната; и втори път – във формалното наличие или отсъствие на дееспособност.
По-притеснителна обаче дори от изграждането на произволни и неточни разграничителни критерии, при които предпоставката – дееспособността се смесва с волята, като определяща съдържанието и последиците на правните сделки, е готовността на правоприлагащия да жертва справедливостта и интересите на една силно уязвима група от обществото в името на някакво формалистично деление със съмнителна практическа стойност. Няма според мен друга причина да се настоява безкритично в нея, че включително в случаите, в които при формално дееспособни (непоставени под запрещение) лица са налице трайни, продължителни или непреходни състояния[8] като душевната болест или старческото слабоумие, респективно някои от болестите по чл. 146 ЗЗдр[9], то отново приложение следвало да намери правилото на чл. 31, ал. 1ЗЗД, а не това на чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
Струва ми, се че именно в хипотезите, в които договорът е сключен (или изявлението е направено) от дееспособно лице, което към момента на сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна (душевна болест или старческо слабоумие) най-ясно проличава негодността на предложения в практиката разделителен критерий за провеждане на разграничение между хипотезите на чл. 31, ал1. ЗЗД и тези на чл. 26, ал. 2 ЗЗД[10]. Така e, защото като си дадем сметка, че за лицата, сключили сделката при условията на чл. 31, ал. 1 от ЗЗД (т. е. без да могат да разбират и да ръководят действията си, но не са поставени под запрещение), законодателят не е определил специална давност и тъй като те са дееспособни, за тях е приложима общата давност – от сключване на сделката[11], то те много често ще са поставени в невъзможност да се защитят. Излиза, че диференцирането на приложното поле на чл. 26, ал. 2 ЗЗД от това на чл. 31 ЗЗД въз основа на формалното наличие на дееспособност, а така и, уповавайки се на несъществуващо в обективното ни право разделение между „съзнавано“ и „несъзнавано“ отсъствие на воля, позволяват интересите на формално дееспособните лица, при които невъзможността за разбиране или ръководене на действията е трайно състояние, сериозно да пострадат от несвоевременното им поставяне под запрещение. И това не се отрича дори от правоприложителя, който обаче само се задоволява да констатира, че „…в подобни случаи справедливият резултат не може да бъде постигнат без създаване на нарочна законодателна уредба, уреждаща настоящата хипотеза. За разлика от законодателя, който следва да намери начина, по който да защити интересите на лицата, които поради заболяване са неспособни сами да се защитят, съдът може само да прилага вече създадените правни норми, с което гарантира правната сигурност“[12].
Разбира се, някои решаващи състави проявяват повече правна дързост и макар и да не отричат приложението на чл. 31 ЗЗД, включително към случаи на трайна и непреходна фактическа невъзможност, все пак постановяват унищожение на опорочената сделка след изтичане на законовия срок. За позволеността на подобно разрешение в цитираните юриспруденциални актове се апелира във всички случаи, при които при условията на злоупотреба с право, ползващата се от сделката страна, знаейки за състоянието на насрещната, изчака изтичането на срока по чл. 32, ал. 2 ЗЗД и предприеме действия, с които да приведе в изпълнение договора, съдът следва да прецени налице ли е злоупотреба с право, което правният ред не допуска. Подобен опит за преодоляване несправедливите резултати, до които води приложението на правилото на чл. 31 ЗЗД в хипотези на трайна фактическа неспособност на едно формално дееспособно лице съдържат и мотивите към Решение № 103 от 16.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3209/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 113/31.05.2012 г. по гр. д. № 1677/2010 г. на ВКС, IV г. о. В цитираните съдебни решения съдът е приемал, че правото по чл. 31 ЗЗД да се унищожи упълномощителна сделка, сключена от лице, чиято невъзможност да разбира свойството и значението на своите действия е трайна, възниква не от извършването на овластителната сделка, а от упражняването на порочно учредената представителна власт – от сключването на договора (чл. 32, ал. 2, изр. 2 ЗЗД).
Въпреки това, посочените опити за промяна на практиката на ВКС при приложение на правилото на чл. 31, ал. 1 ЗЗД оставаха по-скоро изолирани. Едва с много характерното Решение № 143/16.12.2019 г, постановено по гр. д. № 2729/2018 г на ВКС, ГК, III г.о., ВКС (председател на състава – председателят на ГК на ВКС Светла Димитрова и докладчик – съдия Геника Михайлова) бе направен категоричен опит за преосмисляне на критериите за разграничаване на нищожност от унищожаемост на сделката поради липса на воля в контекста на чл. 31, ал.1 ЗЗД и на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Според решаващия състав, постановил посоченото решение, унищожаем на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, ако причината за това състояние е преходна, кратковременна. Обратно – нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД е договорът, сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна (душевна болест или слабоумие).
При това положение и при изричния текст на чл. 292 ГПК нуждата от преодоляване на възникналото противоречие в практиката на Върховния касационен съд доведе и до постановяването на Определение № 94 от 5.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 595/2020 г., с което състав на IV г. о., ГК, (с председател съдия Албена Бонева, докладчик – съдия Любка Андонова) предложи на ВКС да се произнесе с тълкувателно решение по въпроса нищожен поради липса на съгласие или унищожаем е договорът, сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си.
Така, от една страна, интелектуалното изкушение от възкресяването на въпрос, който бе оправдан обект на научния ми интерес[13] около десетилетие преди да всее противоречия в практиката на ВКС и, от друга страна, желанието ми вижданията, които съм изразил от пожелания към съдебната практика и de lege ferenda да се превърнат в действащи практически разрешения, ме върнаха отново към темата за съотношението между чл. 31 ЗЗД и чл. 26 ЗЗД.
Вероятно е нужно още тук да спомена, че този въпрос е вълнувал редица автори, принадлежащи към по-старата ни доктрина. Така още през 1956 г. акад. Любен Василев предлага законодателството да се усъвършенства, като от групата на унищожаемите сделки се извадят тези, сключени от малолетни и от лица, намиращи се в невъзможност да разбират и ръководят постъпките си, които според автора законодателно трябва бъдат отнесени към сделките, нищожни поради липсата на съгласие. На мене обаче ми се струва, че слабостите в уредбата могат да бъдат преодолени и по пътя на едно ограничително тълкуване на чл. 31 ЗЗД, при което предвиденият от тази разпоредба режим на унищожаемост, въпреки че в случая воля липсва, следва да се прилага само при безспорно доказване временния и преходен характер на “фактическата недееспособност”. В останалите случаи сделките, сключени от формално дееспособни, но намиращи се в трайна невъзможност да разбират и/или да ръководят действията си лица, трябва да се третират като нищожни поради липса на воля. Съображенията ми в тази насока са следните:
1. Не във всички случаи на „несъзнавана“ липса на воля сме изправени пред унищожаемост
От направеното в началото на настоящето изложение схематично представяне на съдебната практика по приложението на чл. 26, ал. 2ЗЗД, респ. на чл. 31 ЗЗД стана ясно, че за провеждане на разграничение между съдържанието и предписанията на двете правила се разчита веднъж на диференцирането на случаите на „съзнавана“ липса на воля от тези на „несъзнавана“, както и на наличието на формална дееспособност у лицето, чиято воля е опорочена в хипотезата на чл. 31 ЗЗД. И тази трайна позиция в юриспруденцията ни е последица от безкритичното следване на възприетото от доктрината ни разделение на „съзната“ – „несъзната“ липса на воля. В тази връзка се настоява, че чл. 26, ал. 2 ЗЗД намира приложение само за случаите на т. нар. „съзната“ липса на воля, а чл. 31 регулирал несъзнатото отсъствие на воля (срв. цит. по-горе Решение № 1344-2002-IV г. о.). Видимо се разчита на един твърде неясен и ненадежден критерий, с който се прави опит да бъде дописан законовият текст в името на постигане на правна симетрия. Отделно от това се оказва да е откровено невярно, че в приложното поле на чл. 26, ал. 2 ЗЗД попадат единствено случаи на т.нар. „съзнавано“ отсъствие на правно валидна воля. Тук е достатъчно само да припомним, че текстът на чл. 27, предл. първо ЗЗД е един от най – критикуваните поради своята лоша словесна формулировка[14].
Мнението в доктрината, според което унищожаеми на основание чл. 27 ЗЗД са всички сделки сключени от малолетни или напълно запретени, е твърде изолирано[15] и не може да бъде споделено. Всъщност сделките, сключени от малолетни и напълно запретени, са винаги нищожни и не се нуждаят от конкретна преценка по отношение на волеизявяващия субект, за да се прецени наличие или отсъствие на воля. Оттук и широко разпространено е разбирането, което извежда по тълкувателен път, че липсата на воля по чл. 26, ал. 2 ЗЗД може да се основава на пълната недееспособност – при малолетни и запретени, докато чл. 27 ЗЗД е относим към частично недееспособните – непълнолетни и ограничено запретени[16]. И това е разбираемо, защото малолетните и поставените под пълно запрещение по необорима законова презумпция не могат да имат зряла воля за участие в гражданския оборот, затова сключените от тях сделки са нищожни.
Същевременно обаче едва ли може да има колебания, че когато волята е изявена от малолетни или напълно запретени, сме изправени пред каквато и да е форма на съзнавано отсъствие на воля. Вярно е и обратното, а именно – не във всички случаи на унищожаемост поради неразбиране или невъзможност да се ръководят действията, се касае за несъзната липса на воля. Едва ли лице, довело се до състояние на тежко алкохолно опиянение, така че да не може да ръководи действията си, задължително не осъзнава негодността на волята си да произведе валидни правни последици. Така, ако се обърнем към правилото на чл. 31 ЗЗД, в което алтернативно изисква при сключване на договора лицето да не е могло да разбира или да ръководи действията си, се вижда, че е възможно едно лице да разбира, но да не е могло да ръководи действията си. Което показва, че то би могло и да осъзнава, че онова, което върши, не изразява неговата воля, но не може да ръководи действията си. Става дума за случаи, в които субектът е в невъзможност да обективира и комуникира своята вътрешна воля и предпочитания (например човек, преживял инсулт, лице, с диагноза детска церебрална парализа и други, при които интелектът е съхранен, но човек е неспособен да обективира своите желания вербално, писмено, чрез жестове или по друг начин).
Съвсем друг е въпросът, че отвъд негодността на делението „съзнавано-несъзнавано“ отсъствие на воля, то и самата разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД никъде не поставя като изискване да става дума за съзнавана липса на воля. С подобни квалификации обективното ни право не борави, а те са създадени в доктрината, като е спорно дали инерцията на безкритичното им следване не създава повече трудности. В тази връзка е показателно още, че за разлика от чл. 27 ЗЗД, в чл. 26, ал. 2 никъде не се споменава правното качество на субектите – дееспособността, респективно наличието ѝ не се поставя като условие за валидност. Порокът в чл. 26, ал. 2 ЗЗД е ясно изведен и формулиран като липса на воля (която се проявява при отсъствие на интелектуалния или волевия елемент) или въобще на изявление и без оглед на това дали изявяващият съзнава, или не това. Но такава хипотеза е налице и при чл. 31, ал. 1 ЗЗД, уреждащ съдбата на сделки, сключени от формално дееспособни лица, които в момента на сключването им не са могли да ръководят или разбират естеството на своите действия и затова порокът следва да е липса на воля.
Съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД сделките, при които отсъства воля (която при двустранните, определяни като договори, се проявява като липса на съгласие), са нищожни. Същевременно чл. 31 ЗЗД също визира хипотеза на „особена“ липса на воля у едно формално дееспособно лице, което е изпаднало в състояние на фактическа неспособност да разбира и да ръководи действията си. Общото в приложните полета на чл. 26, ал. 2 и на чл. 31 ЗЗД е основанието за недействителност (като родово понятие), а именно – липсата на воля. Оттук и едва ли може да се обоснове твърдението в доктрината, че в единия случай – чл. 26, ал. 2 – воля отсъства, а в чл. 31 ЗЗД тя е опорочена. И в двата случая воля не е налице, но докато в първия тя може и въобще да не е изявена (или изявяването ѝ да се приравнява на пълната ѝ липса – например при насилие), то във втория тя е изявена, но липсата ѝ се дължи на отсъствието поне на един от конституиращите я елементи – интелектуален или волеви – „да разбира“ или „да ръководи“ действията си.
Същевременно би било неудържимо да се твърди, че разграничителният критерий между двете хипотези е този, дали е налице „съзнавано“ или „несъзнавано“ отсъствие на воля. По-скоро в чл. 31 ЗЗД към изискването за липса на воля се прибавя нов юридически факт – на временна и краткотрайна фактическа неспособност, поради което чл. 31 обогатява хипотезата на чл. 26, ал. 2, като модифицира юридическия факт (отсъствието на воля) в последната разпоредба и го скрепява с нови правни последици – унищожаемост вместо нищожност, и то само за случаите на временна неспособност. Затова и разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД не изключва, не дисквалифицира общите характеристики на порока „липса на воля“ за останалите случаи – когато това състояние е трайно. Не е аргумент за приемане на противното и сакрализираното в практика разграничение между чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 31 ЗЗД въз основа на дееспособността.
2. Дееспособността не е критерий за наличието или отсъствието на воля, а обуславя единствено годността изявената воля да произведе правно действие
В съдебната практика се приема, че в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД е налице невъзможност да се волеобразува по причини, дължащи се на душевна болест, когато лицето формално се води дееспособно. Ако се замислим обаче, ще се окаже, че дееспособни лица, изявили воля, са и сред адресатите на основанието по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД. Такава е например хипотезата на физическо лице, чието волеизявление е изтръгнато чрез насилие или в случаите, в които воля има, но обстоятелствата по нейното изявяване я изключват (например шега или учебен пример). Тези примери дават да се разбере, че едва ли формалното наличие или отсъствие на дееспособност би способствало за изясняване на съотношението между правилата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и на чл. 31 ЗЗД. Има и нещо друго, което сякаш убягва на повечето решаващи състави, занимавали се с този въпрос, а именно – дееспособността не е абсолютна гаранция за наличие на правновалидна и обвързваща воля, а оттам – и за валидност на сделката. Тя е по-скоро conditio iuris – предпоставка, която обуславя не съдържанието, а действието на сделката – пораждането, изменението, погасяването, прекратяването на правата и задълженията на страните (а в предвидените от закона случаи – и на трети лица)[17].
Неправилно е да се поставя знак за равенство между наличието на воля и дееспособността, защото последната е формален критерий, обуславящ не наличието или отсъствието на воля въобще, а годността на тази изявена воля да произведе правно действие. А доколкото невинаги чисто житейски наличието на дееспособност гарантира наличието на умствена и душевна зрялост, обуславяща годност за участие в оборота и възможността за съзнаване свойството и значението на извършеното, то и изявление, осъществено от формално дееспособен би следвало да може да попадне в приложното поле на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Аргументи в тази насока може да бъде почерпени и от самите предпоставки за ограничаване или лишаване от дееспособност на едно физическо лице, които са уредени в чл. 5 ЗЛС, предвиждащ два критерия: медицински, наречен още психиатричен (“слабоумие или душевна болест”) и юридически, наречен още психологичен (“не могат да се грижат за своите работи”) за поставяне на лицата под пълно, съответно под ограничено запрещение. Всъщност посредством юридическия критерий се дава възможност да се види какво е отражението на конкретни болестни състояние върху възможностите на лицето за съзнателни действия и насочване на волята – тоест дали може, или не да изявява валидна воля.
От само себе си се налага аналогия с предвидените в чл. 31, ал. 1 ЗЗД критерии за установяване на наличието или отсъствието на воля, които и в двете хипотези (и в тази на чл. 5 ЗЛС, и на чл. 31 ЗЗД) са относими към формално дееспособни лица (доколкото решението по поставяне под запрещение е с конститутивно действие, а предпоставките по необходимост се установяват към момент, предшестващ този на постановяване на съдебния акт). Когато се изследва юридическият критерий, следва да се направи преценка на три отделни елемента, които се извеждат както в правната литература, така и в съдебната практика. На първо място, следва да се прецени, дали лицето може да разбира свойството на извършеното – интелектуален критерий. На второ място, е необходимо да се направи преценка доколко лицето може да разбира значението на извършеното – мисловен критерий. Затова и разбирането е най-базисният елемент на дееспособността, който според мен може да отсъства напълно и в случаите на формално дееспособно лице[18], доколкото преценката за дееспособност у нас не е конкретна, а абстрактна и почива на формален възрастов критерий. По същия начин, по който е възможно да е налице годна воля у едно формално запретено лице, намиращо се в „светъл период“.
Неслучайно в наследственоправната доктрина се признава годността на волята на завещател, който е ограничено дееспособен[19], което разрешение проявява известна приемственост по отношение и на възприетото още с действието на ЗН (отм.) разрешение, според което неспособността по чл. 48, т. 2 ЗН (отм) обхваща само лицата, които се намират под пълно запрещение, докато лицата, които са под ограничено запрещение, не са неспособни[20]. Подобно разрешение не е чуждо и на съдебната ни практика. Така още в Решение № 2639 от 31.12.1969 г. по гр. д. № 1363/1969 г., I г. о. ВС приема, че ограничено запретеният може да завещава, като се сочи конкретната способност за разумно правно действие. Такова е разбирането и в Решение № 244 от 31.01.1979 г. по гр. д. № 2578/1978 г., I г. о. на ВС и Решение № 546 от 1987 г., II г. о. на ВС. И това разбиране е правилно, защото, за да се прецени наличието на воля, се разчита не на формално ограничената дееспособност на лицето, а на възможността на последното да съзнава свойството и значението на извършеното, а така и да контролира волево своите постъпки. И макар че нормата на чл. 48, т. 2 ЗН (отм.) е била, както и сега тази на чл. 13 ЗН, изключителна, поради което не може да се прилага разширително, то самото съществуване на подобни разпоредби свидетелства в достатъчна степен, че законодателят не обвързва на всяка цена наличието или отсъствието на воля с формалното наличие или отсъствие на дееспособност. Затова и е погрешно твърдението, че в хипотезите на чл. 31 ЗЗД, поради формалната дееспособност на волеизявяващия, не става дума за липсваща, а само за опорочена воля. Защото във всички случаи липсата на воля или нейната наличност следва да се установи по безспорен начин, а не за това да се съди по формално валидиращите я законови условия, като например формалното наличие на дееспособност.
От дотук изложеното става ясно, че и дееспособността не може да се приеме за годен критерий за разграничение приложното поле на чл. 31 ЗЗД от това на чл. 26, ал. 2 ЗЗД – защото и в двата случая става дума за липса на воля. С тази разлика, че правилото на чл. 31 ЗЗД цели да даде защита на онези лица, които са сключили договор (или са извършили едностранна сделка) към момент, към който не са могли да разбират или ръководят действията си, а причината за това състояние е преходна, кратковременна. Обратното, договорът би бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД, а не унищожаем на основание чл. 31 ЗЗД, ако е сключен от дееспособно лице, което към сключването му не е могло да разбира или ръководи действията си, а причината за това състояние е трайна (душевна болест или слабоумие)[21].
Затова според мен наличието на обстоятелствата по чл. 31, ал. 1 ЗЗД не следва да изключва възможността сделката да бъде квалифицирана като нищожна поради липса на воля. И това е така, защото във всички случаи, когато липсва воля, трябва да се приеме, че е налице нищожност на сделката, с изключение на изрично предвиденото временно и преходно такова отсъствие по чл. 31 ЗЗД. Единствено при превратна интерпретация е възможно да се подкрепи тезата, че чл. 31 ЗЗД е специална разпоредба спрямо тази на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. При квалифициране на сделката по чл. 31 ЗЗД, в чийто фактически състав фигурира изискването за формална дееспособност, липсата или наличието на воля следва да се преценява с оглед на временната невъзможност да се разбира и ръководи поведението и наличието (отсъствието) на нарушени интелектуални способности. Даването на преимущество на разпоредбата на чл. 31 пред тази на чл. 26, ал. 2 би представлявало неправилно прилагане на материалния закон, тъй като хипотезата на чл. 31 ЗЗД не изключва възможността за категорична липса на воля, а по-скоро извежда (макар и по тълкувателен път) изискването за временна и преходна фактическата неспособност. В тази насока е и изложеното и в по-старата ни практика, като например Решение № 393/06.06.2006 г. по гр. д. 333/2005 г., според което нарушените интелектуални възможности на лицето, при което то не може да разбира свойството и значението на действията си, ограничават дееспособността му. От изложеното в решението става ясно, че се касае за „временна ограниченост на дееспособността“, изразяваща се в неспособност за разбиране свойството и значението на действията с нетраен характер.
3. Прилагането на чл. 31 ЗЗД към формално дееспособни лица, които са в състояние на трайна неспособност да разбират или да ръководят действията, си би ги лишило от правна защита
Не на последно място, аргумент в полза на тук поддържаната позиция, а именно, че правилото на чл. 31 ЗЗД цели да даде защита на онези лица, които са сключили договор (извършили са едностранна сделка) в момент на временна и преходна фактическа невъзможност, са и кратките срокове за упражняване на правото на унищожение – три години от сключване на сделката. В противен случай, ако лицето се намира в състояние на трайна, непреходна и непреодолима невъзможност да излезе от това състояние (предпоставка за поставяне под запрещение), не може да се съзре ratio legis за създаването на тази разпоредба, тъй като приложението на предвидената унищожаемост се обезсмисля. И наистина, ако състоянието е трайно и непреходно, то защо законодателят да дава защита от която лицето никога не би могло да се възползва? И това особено ясно личи в случаите, в които едно лице се намира по рождение в трайно болестно състояние, при което то не може да разбира или да ръководи действията си, но не е поставено под запрещение и изяви воля (например посредством свой пълномощник, родител). По какъв начин то би упражнило възможността да унищожи сделката в краткия тригодишен срок, считано от сключването ѝ, щом въобще не се очаква то да излезе от това състояние? Или възрастен, който очевидно страда от деменция, но не е поискано поставянето му под запрещение, се разпореди със собствени недвижими имоти в състояние, в което очевидно не е разбирал или не е могъл да ръководи действията си, как би могъл в този срок да унищожи сделката и кой друг би упражнил това му право, щом няма назначен настойник?
Тези примери обосновават нуждата от ограничително тълкуване на разпоредбата на чл. 31 ЗЗД и свеждане на прилагането ѝ само по отношение на преходни и кратковременни състояния на неразбиране или невъзможност да се ръководят действията, последвани от възстановяване на способността за формиране на воля. Докато в останалите случаи на трайна неспособност, дори и при формално непоставяне под запрещение на лицето, сделката би следвало да се обяви за нищожна поради липса на воля. В противен случай се стига до посочените очевидно несправедливи резултати, когато лице с трайно отсъствие на воля, непоставено под запрещение, сключи сделка, последната, чиято унищожаемост (ако не бъде приложено ограничителното тълкуване на чл. 31 ЗЗД), de facto никога няма да бъде предявена, най-малкото защото в рамките на тригодишния срок[22] за това, считан от сключването ѝ (чл. 32, ал. 2, изр. 2 ЗЗД), активно легитимираното лице, например страдащо от тежка форма на олигофрения по рождение, няма шанс да се възстанови.
Още по-парадоксално е, че при следване на установените в практиката критерии, въз основа на които се разграничава приложното поле на чл. 26, ал. 2 ЗЗД и на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, излиза, че при т. нар. „съзнавана липса на воля“ дееспособното лице (а и неговите наследници по закон), разполагат с неограничена във времето възможност да предявят иска по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД. За сравнение – формално дееспособното, но слабоумно лице, за което неспособността да разбира или да ръководи действията е трайна и непреходна, ще следва да упражни правото си да унищожи сделката в краткия 3-годишен срок на погасителната давност с начало – деня на сключване на договора (чл. 32, ал. 2 ЗЗД). Малко вероятно е законодателят да е разчитал, че в този период лицето, което макар и дееспособно, е в трайна невъзможност да разбира или ръководи действията си, ще изпадне в състояние на т. нар. „светъл момент“[23]. Да не говорим, че поради формалната дееспособност, тези лица нямат назначени настойници и попечители, които да се грижат за техните работи и да иницират исково производство. Именно по тази причина чл. 31, ал. 1 ЗЗД следва да се прилага само за краткотрайни и преодолими състояния на временна невъзможност.
4. Нито съдебната практика приема, нито в теорията е изразявано становището, че искът по чл. 31ЗЗДе специален по отношение на този по чл. 26, ал. 2 ЗЗД
Отделно от вече изложените аргументи, двете възможности – на чл. 26, ал. 2 и чл. 31 ЗЗД са алтернативно предвидени в два различни текста на закона и са скрепени с различни правни последици – нищожност в първия случай и унищожаемост във втория. Текстовете не се отнасят като общ към специален и наличието на фактическия състав по чл. 31 ЗЗД не изключва възможността за прилагане на санкцията нищожност към така сключената сделка, ако се докаже, че е налице не временна, а трайна неспособност у формално дееспособно лице. Двете правни средства обслужват различни нужди на заинтересованите страни и при ограничителните предпоставки на чл. 31 ЗЗД – тригодишен давностен срок и активна легитимация единствено на страната, която е действала при неразбиране или невъзможност да ръководят действията си, съставът на чл. 26, ал. 2 ЗЗД остава единствената възможност за лицата, които не са овластени по закон да предявяват тази унищожаемост.
Унищожаемостта по чл. 31 ЗЗД и нищожността по чл. 26, ал. 2 ЗЗД са две различни правни средства, дадени в полза на различни правни субекти, от една страна – активно легитимирана по иска за унищожаемост е само страната по сделката, която при сключването ѝ не е могла да разбира или да ръководи действията си, а по изключение – в двете хипотези на ал. 2 – и нейните наследници; срокът за унищожаване е тригодишен, считан от сключване на сделката, докато прогласяването на нищожността по чл. 26, ал. 2 не е свързано със срок, активно легитимирано е всяко лице с правен интерес, включително от страните по сделката. Касае се очевидно за две независими правни норми, защитаващи различни субективни права, дадени на различен кръг правни субекти и които обслужват различни техни интереси. За разлика обаче от чл. 31 ЗЗД, разпоредбата на чл. 26, ал. 2 не поставя ограничението воля да липсва само у дееспособни лица, поради което тя има по-общ характер, по-широко приложно поле от първата, визираща отсъствието на воля само у формално дееспособни лица. Акцентирането единствено на това, че към момента на сключването на сделката лицето е било дееспособно (т.е. пълнолетно и непоставено под запрещение), но въпреки това липсва воля, поради обстоятелството, че то не е могло да разбира или да ръководи действията си, не поставя специално изискване, а обогатява с нов юридически факт хипотезата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД.
5. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗЗД също не е аргумент срещу възприемането на временния или траен характер на състоянието на неспособност като критерий при изясняване съотношението между чл. 31, ал. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 32 ЗЗД
Едва ли би могла да предизвика основателно съмнение в правилността на изложената теза и редакцията на чл. 31, ал. 2 ЗЗД, предвиждаща, че по изключение унищожаването на такъв договор може да се иска и след смъртта на лицето, ако преди това е било поискано поставянето му под запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия договор. Втората хипотеза очевидно следва да се тълкува корективно, тъй като буквалният ѝ прочит води до изключване на унищожаемостта по чл. 31 въобще, доколкото ал. 1 я предвижда за дееспособни лица, а ал. 2 говори за недееспособни. То би могло да се тълкува както като „доказателство за унищожаемостта“, произлизащо от самия договор, така и като „доказателство в полза на искането за поставяне под запрещение“, доколкото самият наследодател не е бил в състояние (поради трайно разстройство) или при временно такова просто не е упражнил до смъртта си правото да унищожи договора (ако за наследниците му тригодишният срок не е изтекъл). Така в първата хипотеза се касае за поискано поставяне под запрещение приживе на страната, която при сключване на договора не е разбирала или не е могла да ръководи постъпките си, а във втория – дори и да не е било поискано такова, то самият акт, за който се твърди, че е сключен при наличие на порока по чл. 31, ал 1 ЗЗД, следва да е индиция (едно от доказателствата), че наследодателят, макар и дееспособен към/при сключването на договора, не е могъл да разбира или да ръководи постъпките си.
Същевременно, текстът на чл. 31, ал. 2 ЗЗД е специален, изключителен и не може да се тълкува разширително, респективно от него не би могло да се обоснове по безспорен начин, че при сключване на сделката лицето се е намирало в трайна невъзможност да разбира или да ръководи действията си. Всъщност, ако сравним чл. 31, ал 2 ЗЗД и чл. 31, ал. 1 ЗЗД се налага изводът, че регламентираната в чл. 31, ал. 2 ЗЗД хипотеза с нищо не дублира или не изключва тази на ал. 1, не придава допълнителни предпоставки към основанието за унищожаемост по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, нито обяснява фактическия му състав. В чл. 31, ал. 1 ЗЗД са предвидени всички юридически факти, които пораждат правото, докато чл. 31, ал. 2 ЗЗД урежда допълнителните, алтернативни предпоставки то да премине към наследниците, когато наследодателят не го е упражнил приживе, целейки единствено да защити правата на наследниците срещу такава сделка, унищожаването на която не е поискано приживе от наследодателя им. И да им спести доказателствените трудности по установяване на обстоятелството, дали преди поставянето му под запрещение, при сключване на сделката, лицето е било в трайно болестно състояние, обосноваващо пълна липса на воля, респективно приложението на чл. 26, ал.2 ЗЗД. И ако това не може да се докаже, предвид трайната практика още на ВС (ППВС № 5-79-Пленум), че с решението за поставяне под запрещение не може да се установява откога ответникът е могъл да бъде поставен под такова, фактически наследниците остават незащитени от действия на наследодателя си, действал при отсъствие на воля (чл. 26, ал. 2, включително поради трайно неразбиране или невъзможност да се ръководят действията от непоставено под запрещение лице), респективно когато се е касаело за временно неразбиране и невъзможност да ръководи поведението си (чл. 31 ЗЗД), но правото да унищожи сключения договор не е било упражнено от него приживе.
Заключение:
При тази открила се най-после, след дълги години, възможност за преобръщане на съдебната практика по приложението на чл. 26, ал.2, предл. второ и чл. 31 ЗЗД и предвид изложените по-горе аргументи, отговорът на въпроса, с който съставът на ВКС, ГК, IV г.о. е сезирал ОСГТК с искане за приемане на тълкувателно решение следва да бъде еднозначен. Договорът сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията, е нищожен поради липса на съгласие (чл. 26, ал.2 ЗЗД). Той ще бъде унищожаем по чл. 31 ЗЗД в случаите, когато тази неспособност е временна и преходна.
[1] Може да се каже, че само в правилото на чл. 26, ал. 2 ЗЗД съотношението между волята и изявлението е решено в полза на волята, а не на изявлението, защото фактическият състав на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 ЗЗД обхваща случаи, когато воля не е изявена (например договор в писмена форма с неавтентичен подпис или с подправено съдържание) или когато изявяването й следва се приравни към липса на воля (например при насилие). Оттук и в практиката последователно се приема, че правните последици на едно волеизявление няма да настъпят само в изрично предвидените случаи – чл.26 и сл. ЗЗД. Във всички останали случаи, след като от формална гледна точка волеизявлението отговаря на установените в закона изисквания, настъпват и правните последици, които законът предвижда. (така напр. Решение № 502 от 17.11.2010 год. № 953 от 2009 г. на ВКС, II г. о.)
[2] По аргумент от чл. 2 – 4 ЗЛС става ясно, че дееспособността възниква постепенно и се различават три степени на нейното развитие: до 14-годишна възраст – период на малолетие, когато лицата са напълно недееспособни; от 14 до 18-годишна възраст – период на непълнолетие, когато лицата са ограничено дееспособни; и с навършването на 18 години – настъпване на гражданското пълнолетие и пълна дееспособност
[3] Така Павлова, М. Гражданско право – обща част. С., 2000, стр.253
[4] Таджер, В. Гражданско право на НРБ, Обща част, Д.ІІ, С. 1973, с.259-260.
[5] Така Решение № 59 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 392/2012 г., IV г. о., ГК, ВКС.
[6] Решение № 62 от 23.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3302/2019 г., III г. о., ГК
[7] Решение № 251/09.05.2006 г. по гр. д. № 173/2005 г., II г.о., Решение № 1344/01.08.2002 г. по гр. д. № 1864/2001 г., Решение № 813/07.09.2011 г. по гр. д. № 256/2010 г., Решение № 309/14.07.2011 г. по гр. д. № 1890/2010 г., Решение № 59/24.07.2013 г. по гр. д. № 392/2012 г. – всички на IV г.о., Решение № 157/24.06.2015 г. по гр. д. № 252/2014 г., III г.о. и др.
[8] Така в Решение № 305 от 8.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 660/2019 г., IV г. о., ГК и в Решение № 59 от 24.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 392/2012 г., IV г. о., ГК се приема, че продължителността на установено болестно състояние не е от решаващо значение в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД, но е от значение степента на психичните нарушения, интензитетът и механизма на проявата им И според Решение № 144 от 14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5100/2017 г., III г. о., ГК не е изключено лицето да е в невъзможност за съзнателна оценка и разумно действие поради болестно състояние с голяма давност, което не е било своевременно констатирано медицински, което не променя квалификацията по чл. 31 ЗЗД.
[9] Става дума за психично болни с установено сериозно нарушение на психичните функции (психоза или тежко личностно разстройство) или с изразена трайна психична увреда в резултат на психично заболяване;, с умерена, тежка или дълбока умствена изостаналост или съдова и сенилна деменция и т.н., като наличието на тези заболявания, най-вече и поради интензивността и начина на протичане, в повечето случаи изначално отрича възможността за формиране на годна воля
[10] На това обръща внимание и Малчев, М. Унищожаемост на гражданско-правните сделки. с. 217, 201.
[11] Вж. решение № 487 от 9.01.2012 г. по гр. д. № 1764/10 г. на IV г. о. и решение № 59 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 392/12 г. на IV г. о., постановени по чл. 290 от ГПК/.
[12] Из мотивите на Решение № 157 от 24.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 252/2015 г., III г. о., ГК
[13] И. Русчев, „За съотношението между чл. 26, ал.2 и чл.31от ЗЗД в светлината на съдебната практика“, с.17-18, “Търговско и конкурентно право, 2009, № 7;
[14] Виж Таков, К. Доброволно представителство, С. 2008 г, с. 212 – 213
[15] Така Рачев, Ф. Гражданско право. Обща част. С. 2003 , с. 411, В подобен смисъл е и изказаното от Василев, Л. Гражданско право на НРБ, III изд. С.1956, с. 311 – 313, според когото не всички сделки сключени от малолетни са нищожни, а само тези съобразно чийто характер може да се установи липса на воля у малолетния и напълно запретения, като следва да се извърши преценка.
[16] Така например проф. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II, С., 1973, 269-270., В същия смисъл Русчев, И. За съотношението между чл. 26, ал. 2 и чл. 31 ЗЗД в светлината на съдебната практика, „Търговско и конкурентно право“, 2009 г., кн. 7, с. 17, Малчев, М., цит.съч., с. 99- 106.
[17] В доктрината дееспособността се разглежда и като предпоставка за сключването на сделка, – разбиране, което едва ли може да се подкрепи, тъй като в такъв случай би излязло, че всяка сделка, сключена от недееспособен, независимо от вида на недееспособността, е несключена. Срв. така напр. Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част, Дял II, С.1973, с. 269-270.
[18] Същото може да се каже и относно способността на лицето да преценява естеството и значението на различните възможни алтернативи.
[19] Цанкова, Ц. Завещанието в българското наследствено право. С., 1995, с. 83-85
[20] Венедиков, П. Система на българското наследствено право. С., 1939, с. 75.
[21] Така и Решение № 143 от 16.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2729/2018 г., III г. о., ГК
[22] Вярно е, че правилото на чл. 31 ЗЗД е в защита на тези, които, изпаднали в състояние да не могат да се грижат за своите права и интереси, сключват сделки, независимо дали за това им състояние те могат да бъдат поставени под пълно или частично запрещение. Но за поставяне под запрещение обаче се изисква това им състояние да бъде трайно, докато предвид санкцията и възможността засегнатото лице да може да унищожава сключената сделка лично, чл. 31 ЗЗД е създаден главно с оглед на особен случай – временно и преходно разстройство на съзнанието, такова, което се очаква да премине. Впрочем, и други автори разглеждат чл. 31 ЗЗД като смекчение на възприетата практика незапретените формално лица да се считат за дееспособни даже когато са налице условията по чл. 5 ЗЛС за поставянето им под запрещение, като изрично сочат, че текстът е създаден главно с оглед на друга хипотеза – на временно разстройство на съзнанието.
[23] При някои душевни заболявания „светлите моменти“ са изключени (напр. олигофрения, дебилност), а при другите са внезапни и краткотрайни (напр. при старческото слабоумие). Така Решение № 143/16.12.2019 г, по гр. д. № 2729/2018 г на ВКС, ГК, III г.о.
34
Коментирайте
Очевидно от сутринта се опитваш да намериш противоречие в становището на Русчев, но не ти се получава. При това положение ти поставяш каруцата пред коня: приемаш априори за вярна досегашната позиция на ВКС и се опитваш да я аргументираш с видима само за теб, от твоята наказателно-правна гл.т. противоречия в тезата на Русчев, което обезсмисля цялата ти по-нататъшна аргументация. Може и да е вярно от наказателно-правна гл.т., но този анализ е цивилистичен, а не е пенилистичен и за жалост двете науки не използват един и същ инструментариум, респ. едни и същи термини. Срещу вменяемостта в НП не стои дееспособността в… Покажи целия коментар »
Е, аз си казах, че ще ми е трудно по-долу. 🙂🙂 Ако искате да кажа без всякаква ирония :“Слава на проф. Русчев. Този правен гений няма равен“, по-добре ли ще се почувствате? Човекът е мислил повече от мене написал каквото там трябва и аз съм ок. Не е като да съм му рецензент или пък да ми плащат да се занимавам с този проблем. Съгласявам се, че донякъде е „търсене на теле под вола“, но това никога не ми е пречело да поставям под съмнение признати авторитети, колкото и безнадеждно да изглежда, ей така, „за спорта“. Току-виж изскочило нещо. Може… Покажи целия коментар »
А за противоречието не е толкова сложно, при положение, че цялата му теза се гради на омаловажаване на дееспособността, която е изрично записана и акцентиране върху „житейската логика“ и „защита на правата“ на лицата при срока за обжалване. Оценяването на наличието на интелектуален и волеви момент става, както е записамо само и единствено към момента на сключване на сделката и не знам какво общо има това дали е трайно или не. Важно е доколко субектът е можел правилно да оцени ситуацията, за да може после да си търси правата. Разбирам напълно съображението за 3-те години, но да измисли по-добър аргумент… Покажи целия коментар »
Тъййй, и все пак становището на Русчев не струва….
Към проскубания бухал:Мисля, че има противоречие в собствените ти думи?- че временното състояние е частен случай на трайното разстройство на съзнанието.
Наказателно-правният подход никога не може да достигне дълбочината и съвършенството на цивилистичните фигури. Опитът ти да коментираш и търсиш противоречия в становището е „опит с негодно средство“. Да не говорим, че е недовършен. Или както е казал художника Апелес в Античността: „ Обущарю, не по-горе от обувките“
Да, има противоречие в тази част- трайно/временно. Видях го, все пак е коментар, случва се. Признавам. Редакции не могат да се правят без да задръствам с коментари. Не очаквах някой да отдели време и да се задълбочи в написаното. Контекстово мисля става ясна позицията ми. И въпреки това считам, че ако ще се допълва по този начин закона, ( представено като конкретизация), или ще се влезе надълбоко или само се придържаме към написаното в закона. Формализирането на дееспособността до една процедура, без да се изследва с инструментите на наказателното право, но прилагайки граждански принципи, е една половинчато приспособяване на уредбата.
А по отношение на сентенцията, поуката е ясна. Най-вероятно този художник е бил реалист, щом се съобразява с мнението на обущаря, който предава това, което е виждал. Сигурно е било портрет, но при всяко положение не мисля, че жанрът на картината е предполагал особено голям творчески подход и оригиналност.
Другият вариант е, да не е искал да му се „открадне“ занаятът или просто егото му е било подразнено от непрестанните забележки. 🙂
Към проскубания бухал: В становището на Русчев, не става дума за невменяемост, още по малко „За качествен и количествен критерий“ за невменяемостта за която ти говориш, нито за някаква „ категорична липса на воля“. Опитът да се обоснове липсата на релация между двете норми като обща към специална- цитатите са от твоето становище цели да обоснове, че в определени случаи неразбирането на свойството и значението на извършеното няма да е специално т.е унищожаемо спрямо „общото“ – нищожността по чл.26, ал. 2 ЗЗД при липса на воля. т.е, че няма да се приложи специалното / унищожаемоста/ спрямо общото / нищожността/. Иначе… Покажи целия коментар »
По отношение на обосновката на автора, касаеща съотношението между чл.26,ал.2 и чл.31, ал.1, забелязах, че сякаш има противоречие: На първо място: „Единствено при превратна интерпретация е възможно да се подкрепи тезата, че чл. 31 ЗЗД е специална разпоредба спрямо тази на чл. 26, ал. 2 ЗЗД. … Даването на преимущество на разпоредбата на чл. 31 пред тази на чл. 26, ал. 2 би представлявало неправилно прилагане на материалния закон, тъй като хипотезата на чл. 31 ЗЗД не изключва възможността за категорична липса на воля, а по-скоро извежда (макар и по тълкувателен път) изискването за временна и преходна фактическата неспособност.“ чл.31.ал.1… Покажи целия коментар »
Във връзка с основателно направената забележка, да, в чл.26, ал.2, „липсата на съгласие“ (т.2) обхваща и съзнаваното отсъствие на воля, което потвърждава общия характер на нормата.
Присъединявам се към казаното………….: проф. Русчев да продължава да сресва повече бурни мисли и да ги вкарва в ред, както той си знае. ….. Благодарим Ви, професоре!!!
Брилянтен както винаги.
Имам точно същият казус – едно към едно, а и сигурно и други имам, проблемът е остър – невменяемите не винаги могат да се обслужват, в т.ч. да подават искови молби, а и не е задължително да влизат в графата запретени, имат пенсии, трябва да си купуват лекарства, доста са минусите на запрещението. Именно така трябва да се подхожда – да се остави „вечно“ висящност, колкото и да е неприятно – но нали е видно било, че договаряш с „малоумен“. Особено при психичните заболявания е много трудно да се скрие това състояние, а обикновено такива сделки са с имот и… Покажи целия коментар »
Лошото е, че има хора, които спекулират с безпомощността на невменяемите.
Определено трябва да се прочете. Полезно е.
Поздравления за чудесния анализ
Изключително полезна информация.
Професионално мнение
Правото трябва да служи на справедливостта, не на формалистите. Не е редно да се противопоставяме на невменявмостта и болестта със срокове и срокченца. Дано ВКС сподели разрешенията, както са предложени в статията.
Май ще ми отнеме повечко време да намеря кусурите на това становище. Изглежда ми добре и разностранно аргументирано.
Това, което ми прави впечатление е, че авторът се навира яко в тълкуването на вменяемостта, която е доста добре развит институт на наказателното право и в този смисъл, ми изглежда, че подобна конкретизация е нож с две остриета. Като ще е така, да бяха сезирали направо ОСНГТК, ако искаме някакво трайно и качествено решение на проблема, което наред с всичко останало ще е и с по-голяма легитимност. Другото, което ме смущава, е че прекалено много формализира „дееспособността“. Вместо да се мисли как да се оптимизира поставянето под запрещение лица, с оглед сигурността на правния оборот, правим някакви „кръпки“ като интерпретираме… Покажи целия коментар »
За мен дори няма кусури.
Не може да няма. 😂
И с трима свидетели като при констативка ли ще доказваме трайното разстройство на съзнанието? Ми той, чичо Пешо не е с всичкия си от 1975 г. О, ясно, разваляй!
Големите опасения тук, колеги са дали вместо да изпишем вежди, няма да избодем очи. Русчев е напълно прав, че изискването човек с трайна неспособност да разбира действията си, който обаче не е поставен под запрещение по ред причини, в рамките на на три години да получи светъл момент и да атакува сделката е АБСУРДНО и дава ПРОТИВОПРАВЕН РЕЗУЛТАТ. Има обаче и друг тънък момент – трябва да се мисли и за сигурността на оборота. Отваряме вратата за безсрочно оспорване на сделки много широко
Опасенията ви ми се струват необосновани. Ето разрешението, което дава Русчев: „Договорът сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му е било в състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията, е нищожен поради липса на съгласие (чл. 26, ал.2 ЗЗД). Той ще бъде унищожаем по чл. 31 ЗЗД в случаите, когато тази неспособност е временна и преходна“.
За безсрочно атакуване на сделката като нищожна ще се иска трайна неспособност за разбиране с пълно и главно доказване. Тъй че, никаква врата не отваряме широко
Това е правилният отговор. Браво, чл.кор. проф. дюн Русев, чудесен коментар
Преди две години, когато Геника, заедно със Светла Димитрова, изкараха прословутото си решение яко се бяха овъртяли, макар накрая да постигаха безспорно справедлив резултат. Сега чини ми се Русчев сресва онези бурни мисли и ги вкарва в ред, както той си знае. Дали обаче ОСГТК е готово за тази революция? Доколкото разбирам податките са, че по-скоро не са, което е наистина жалко.
Не разбирам тази критика към решението – напротив именно в него се изведе като разграничителен критерий дали състоянието, което води до отсъствие на воля е трайно или кратковременно и се изостави тази глупост със съзнавано и несъзнавано.
Критиката, доколкото разбирам, е само по отношение на начина, по който е написано. Иначе крайният резултат и разсъжденията са правилни и това не се оспорват.
Добре, че имаше един здравомислещ състав на ВКС, че да има тълкувателно. И дано решението да е в смисъла, в който казва професорът
За кое не е прав! Евала, Русчев! Евала, Иване! Дано ВКС да проумее явно несправедливия резултат от досегашната си практика.
Противоречивата практика води до много проблеми от това естество.
В крайна сметка ВКС не възприе становището на Русчев и постанови точно обратното. Професорът пак не позна.