За субективната страна на престъпленията по чл. 342 и чл. 343 НК
1. Вместо увод
Отбелязваният с безпокойство ръст на престъпленията по транспорта в последните години, предизвикани от все по-безотговорното поведение на участниците в движението по пътищата и отчитането на все по-тежките последици, настъпили от тях, налагат не само да бъдат преобмислени редица установени модели в превенцията, но и да се направи критичен преглед на законодателството и съдебната практиката по тези дела.
Нормите, очертаващи значителна част от престъпленията по транспорта, имат бланкетен характер и съчетават два компонента – единият може да бъде наречен „технически“ – разпоредбите, установяващи дължимото поведение (ЗДвП, ППЗДвП) и наказателноправен – очертаващ конкретния състав на престъплението.[1] Независимо от някои пропуски, позитивната нормативна уредба позволява доста ясно да се установи обхватът на дължимото поведение, което се отразява върху тълкуването и прилагането на елементите, включени в обективната страна на състава на престъплението.
Не така се поставят нещата, когато става дума за субективната страна. Можем да посочим, че в съдебната и прокурорската практика някак се е утвърдило убеждението, че щом като последиците са настъпили като резултат от нарушаване правилата за движение при управление на моторно превозно средство, то формата на вината непременно е непредпазливост, като се акцентира основно върху самонадеяността. Изменението на разпоредбата на чл. 342 НК и някои решения на ВС на НРБ, обобщени в Постановление на Пленума на ВС № 1 от 1983 г. позволиха в определени случаи да се приема, че неспазването на правилата за движение и настъпилите от това неблагоприятни последици са проява на евентуален умисъл. Макар това разрешение да допринесе за известен поврат в разбирането на субективната страна при престъпленията по транспорта, практиката продължи по утъпканите пътища.
Причините за това са основно две: на първо място, самата разпоредба на чл. 342 НК е некоректно формулирана, което може да доведе и води до неправилно разбиране на субективната страна на състава. На второ място, обобщаването на практиката относно субективната страна на престъпленията по чл. 342 НК (т. 3 на ППл № 1 от 1983 г.) е декларативно, не изследва проблема в дълбочина и съдържа твърдения, които трудно издържат на критичен анализ.
В крайна сметка проблемите на субективната страна продължават да бъдат „препъни камък“ за правоприлагащите органи. Това се дължи донякъде на пренебрегването на въпросите относно вината при преподаването, от което следва повърхностно отношение при доказването на субективната страна в практиката. Формалното отношение към субективната страна се дължи до голяма степен и на нежеланието да се осмислят конкретните доказателства по който и да е казус, за да се стигне до убедителен извод за наличието на вина и нейните форми. Резултатът е съдебна практика, в която вината се презюмира и обективното вменение е отчетливо видимо. В сферата на транспортните престъпления това означава връщане към посоченото постановление и мултиплициране на неговите недостатъци, утвърждаване на практика, която далеч не е безспорна.
Нещо по-лошо – стремежът да се решават проблемите не чрез осмисляне на текстовете на закона и налагане на задължително тълкуване, съобразено с днешната реалност, а чрез бързи промени в НК, доведе до това да се предвидят размери на наказанията за престъпления, извършени по непредпазливост, съпоставими единствено с тези за убийство[2]. Излишно е да се напомня, че това е доста непродуктивен подход, който води само до нова спирала в разгръщането на наказателната репресия, без да се държи сметка за спецификите на деянията, довели до причиняване на смърт или телесни повреди и за особеностите на съвременния транспорт.
Разбира се, би било чудесно да може да се пристъпи към незабавна промяна на съответните норми, каквито предложения не липсват, но подобно решение няма да допринесе с нищо за изчистване на вече висящите дела. Така че изглежда по-обосновано да се опитаме да предложим модел за разбиране и прилагане на действащите текстове.
Преди всичко трябва да се направи преглед на схващанията в доктрината относно психическото съдържание на формите на вината, като се акцентира върху тези форми на субективното отношение, които са характерни за престъпленията по транспорта. Това е необходимо, защото анализът на практиката не може да даде нищо положително и не позволява въз основа на съдебните актове да се стигне до изводи, които биха могли решително да повлияят за обрат в мисленето. Неприятно е да се отбележи, но в последните 50 години решенията както на общите събрания, така и на отделни състави на ВС и ВКС не блестят със задълбочено разбиране на въпросите на субективната страна, независимо за кои престъпления става дума.[3]
2. Предварителни въпроси
2.1. Преди да започнем с изясняването на проблема изглежда необходимо да припомним някои принципни положения, които са утвърдени в наказателноправната теория. На тази основа ще се опитаме да изградим последователно и непротиворечиво виждане относно формите на вината и съотношението в субективната страна на престъпленията по чл. 342 и чл. 343 НК
2.2. На първо място, трябва да изясним някои въпроси относно обекта на анализираните престъпления. Валидно заключение във връзка със субективната страна е невъзможно да се направи без да се обърне внимание на тази традиционно пренебрегвана проблематика[4]. Не е излишно да се изтъкне, че обектът на престъплението определя кои правни блага се засягат от дадено посегателство, но от това следват и изводи относно приложното поле на всяка норма или група норми. Следва да напомним и положението, че умисъл въобще и непредпазливост въобще няма, те винаги са свързани с конкретното престъпление.[5]
Още преди влизане в сила на действащия НК И. Ненов посочва, че тези престъпления „засягат или могат да засегнат правилното, безопасното функциониране на транспорта“.[6] Това виждане се поддържа и от В. Бузов, според когото „във всички случаи без изключение и независимо от настъпилите общественоопасни последици при тези престъпления главен определящ обект е безопасността на движението в автотранспорта”[7], и което е особено важно, той изрично споменава, че засягането на личността и имуществото при разглежданите престъпления е допълнителен обект, който не определя правната природа на даденото престъпление. Съдебната практика подкрепя посоченото разбиране.[8] В по-късните разработки (Д. Михайлов[9], И. Филчев[10]) отново се акцентира върху сигурността на движението или експлоатацията на транспорта като основен обект на този вид престъпления.
Съвременната доктрина също не се отклонява от идеята, че обект на транспортните престъпления е „нормалната и безаварийна транспортна дейност“[11], като се уточнява, че поради нейната специфика накърняването ѝ води най-често до поставяне в опасност или реално увреждане на лични или имуществени интереси на неограничен брой лица. Транспортната безопасност е обект на престъпленията по транспорта и според Р. Костадинова, която допълва, че за тях е характерна обща опасност, при която се застрашават или реално се увреждат правото на живот, правото на телесна неприкосновеност или правото на собственост, което е свързано с обстоятелството, че транспортната дейност е правнорегламентирана и източник на повишена опасност.[12]
Можем да обобщим, че в доктрината не се оспорва обстоятелството, че обектът, непосредствено увреден от нарушаването на правилата за движение, е безопасността на транспорта, като последиците от нейното засягане са вече допълнителни и се изразяват в причиняване на смърт, телесна повреда или имуществени вреди.
2.3. Необходимо е да се напомнят и някои основни тези във връзка с вината. Това се налага след като азбучни положения се интерпретират по необясним начин. Няма спор, че вината е субективното психическо отношение както към деянието, така и към резултата.[13] Това не е догма, наложена от доктрината. Един по-внимателен анализ на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 и 3 недвусмислено показва, че законодателят се е ръководил от същото разбиране или по-точният извод е, че доктрината транспонира отразената в чл. 11 концепция. Може да се възрази, че това не е така при небрежността, но всъщност и при тази форма на непредпазливостта отговорността възниква за това, че субектът не е проявил достатъчно внимание и грижа, за да може да схване действителната опасност на деянието си и да предвиди последиците му. Следователно, да се разкъсва отношението към деянието от отношението към непосредствения резултат от него противоречи на същността на понятието за вина.
В светлината на това принципно решение следва да се изрази категорично неприемане на изразеното в ППл № 1 от 1983 г. (точка 3, буква „б“) становище, че „вината е отношението на дееца към последиците, предвидени в съответния състав от НК, а не отношението към нарушаване на съответните правила за движение… Умишленото или непредпазливото нарушаване на съответните правила не определя формата на вината, а е обстоятелство от значение за степента на същата и влияе върху размера на наказанието“. Ако се помисли върху цитирания текст може да се направи логичният извод, че настъпване на виновно причинени последици е резултат от едно общо взето ирелевантно за правото деяние, което следва да се цени само при решаване на второстепенни въпроси.[14]
2.4. Анализът на разпоредбите на чл. 342 и чл. 343 НК налага да се спрем по-внимателно и на въпроса какво е психическото съдържание на отношението към самото нарушение. Това разкъсване на връзката между деянието и последиците от него се налага, защото само на тази основа може най-пълно да се схване характерното за транспортните престъпления предвиждане на последиците и да се достигне до яснота по формите на вината при тях.
А. Когато говорим за нарушаване правилата за движение[15], ние следва да имаме предвид утвърденото в литературния български език и възприето в юридическата теория и практика значение на думата „нарушавам“ – не спазвам, престъпвам[16]. Следователно, говорим за пренебрегване на дължимото поведение.
Проблемът за дължимото поведение при транспортните престъпления е отдавна решен – това са установените за съответния вид дейност правила[17]. Целта на тези предписания е и да гарантират чрез съблюдаването им възможност деецът да формира в съзнанието си правилни представи относно характера на деянието и възможните му последици, като по този начин защитават от увреждания изложените на опасност при осъществяване на определена дейност правни блага. Правилата, с които субектът трябва да се съобразява са или изрично установени в нормативен акт, или са се наложили като добра обичайна практика, или имат характер на научни достижения, без да са съответно регламентирани. В старата съдебна практика изрично се посочва, че „не е необходимо всички правила на едно занятие да бъдат регламентирани в даден правилник или наредба – те могат да бъдат дадени и като теоретични или практически правила, които определят обсега на занятието“ (реш. 843-57-II н. о. на ВС).
При това положение от субективна страна конструкцията на поведението при нарушаване правилата за движение може да бъде обобщена като „познавам правилото и отказвам да се съобразя с него“. С други думи – нарушението може да бъде осъществено само съзнателно[18]. Доколкото става дума за деяние, от което са настъпили определени неблагоприятни последици или най-малкото – доколкото то засяга определени правила, установени в закон или подзаконов нормативен акт, можем да заключим, че поведението е противоправно и, следователно, виновно, а оттам като отношение към последиците са мислими всички съзнавани форми на вината – умисъл и самонадеяност.
Б. Пълнотата на изложението налага да разсъждаваме и по въпроса възможно ли е нарушението да е осъществено при небрежност. За разлика от положението при прекия умисъл, евентуалния умисъл и самонадеяността, където винаги има нарушение на някакви правила и запрети и това нарушение е съзнателно, при небрежността деецът не осъзнава факта на нарушението и именно затова се поставя въпросът за дължимото поведение. При тази хипотеза деецът или не знае относимите към действията му правила и забрани, или не ги знае в достатъчна степен, макар че е бил длъжен и е могъл да ги знае, и оттам – не е могъл да съобрази поведението си с тях, поради което не е предвидил възможните последици, макар че е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Подобна хипотеза, обаче, е мислима само теоретично.
В скоби трябва да уточним, че тук говорим за дължимото поведение, което е свързано непосредствено със самата дейност по управление на превозното средство, т.е. причиняването на вреди е резултат напр. от несъобразената скорост, а не от обстоятелството, че субектът е забравил вкъщи свидетелството си за правоуправление. В този смисъл незнанието на правилата не може да се приеме като правно релевантно обяснение за нарушаването или неспазването им, след като детайлното познаване на правилата за движение е условие за придобиване на свидетелство за правоуправление. „Обективният критерий (при небрежността) именно отразява пропуснатото задължение да се знае правилото, отговорността е точно за проявеното незнание“[19], защото ако знаеше определеното правило, вероятно щеше да действа по друг начин, а след като действа при незнание за релевантната правна уредба, то психическото му отношение прераства в някоя от съзнаваните форми на вина. Що се отнася до хипотезата, при която съответното правило е добре известно, но по субективната оценка на дееца е излишно и той не е склонен да го взема под внимание – тя по нищо не се отличава от изложената в буква „А“.
В. Не е изключено да възникне и ситуация, при която субектът обективно не е могъл да възприеме ограниченията или фактическите обстоятелства, поради което не е бил в състояние да съобрази поведението си с нормативните изисквания и в този случай може да се постави въпросът дали изобщо има виновно нарушение. Това налага внимателна преценка кои фактори стоят пътя на правилното отражение на обективните обстоятелства. С други думи, колкото по-малко обстоятелства може да види и съзнателно да преработи деецът, колкото по-малка е неговата свобода да избере вариант на поведение, отговарящ на изискванията за транзитивност, колкото „по-натрапено“ отвън е неговото поведение, толкова по-ниска е степента на вината, ако изобщо има такава. Разбира се, това изключва случаите, когато деецът сам се е поставил в положение да не може да прецени обстановката, след като вече веднъж е нарушил правилата и тогава отново ще сме изправени пред решението, изложено в буква „А“.[20]
3. По психическото съдържание на формите на вината
3.1. За да бъде правилно разбран анализът на субективната страна на престъпленията по чл. 342 и чл. 343 НК, е необходимо, макар и накратко, да се спрем на психическото съдържание на формите на вината, отнесени към престъпленията по транспорта. В литературата се застъпва становището, че субективната страна при тези посегателства може да се прояви във всички възможни форми, вкл. и като смесена форма на вината.[21] Ще разгледаме последователно формите на вината, пречупени през призмата на особеностите на обсъжданите престъпления, като се придържаме към последователността, възприета в чал. 11, ал. 2 и 3 НК, а не към тази на чл. 342 и чл. 343 НК.
3.2. Нека обсъдим на първо място въпроса за възможността транспортните престъпления да бъдат извършени при пряк умисъл. Тази хипотеза очевидно следва от разпоредбата на чл. 342, ал. 3, в която се сочи, че деянието е извършено умишлено, без да се конкретизира формата на умисъла, а тълкуването ѝ, изложено в точка 3 на ППл № 1 от 1983 г., изрично сочи прекия умисъл като мислима форма на вината.
От гледна точка на формалната логика това като че ли е убедителна позиция, произтичаща от нормата на закона. Но ако ги разглеждаме по същество, нещата започват да придобиват по-различни очертания.
Както вече беше посочено, нарушаването на определени правила е винаги съзнателно – деецът знае какво и как е забранено или разрешено и не се съобразява с установеното.[22] Дори и да приемем, че става дума за умишлено нарушаване на правилата, дали прекият умисъл изобщо следва да бъде обсъждан? Умисълът, както следва и от разпоредбата на чл. 11, ал. 2 е отношение не само към деянието, но и към резултата.
А. Интелектуалният момент, изразен в осъзнаване на общественоопасния характер на деянието и предвиждане на последиците на практика означава, че в съзнанието на дееца могат съществуват три групи обстоятелства: фактическата страна на извършваното, последиците, които могат да настъпят и представи относно обществената опасност на деянието и възможните последици.[23]
За да уточним какво следва да се разбира под съзнаване на фактическата страна на деянието, следва да напомним утвърденото в литературата виждане, че в съзнанието на дееца има представи относно обстоятелствата, предвидени в съответния състав, което не значи, че той си ги представя по същия начин, както са отразени в състава, а и изобщо не е необходимо деецът да знае кой е съставът, който осъществява. Просто, когато се съпоставят представите, които е имал субектът относно извършваното от него, с това, което е установено в нормата, може да се види сходството помежду им.[24]
Ако е лесно да предположим какво обхваща съзнаването на фактическата страна на деянието, то по отношение на съзнанието за обществената опасност И. Ненов отбелязва, че правилното отразяване на фактическите особености е свързано и с правилна представа и относно обществения характер на деянието.[25] В по-старата литература дори се приема, че съзнанието за противоправността в положителното право се счита за винаги присъщо на всяко вменяемо лице, от което и следва правилото, че незнанието на закона не извинява никого – error juris semper nocet.[26] Н. Саранов[27] също счита, че за да може да възникне вината, е необходимо деецът да има психическата способност да разбира длъжностния императив и да детерминира поведението си в унисон с последния, което е част от способностите, включени в идеята за вменяемост. Възможно е, разбира се, поради сложността и многообразието на правната регламентация в определена област да възникне грешка относно общественоопасния характер на деянието и в такъв случай то не може да бъде извършено умишлено.[28] Доколкото при престъпленията по транспорта се касае до нарушаване на правила, очертаващи същността на дейност, представляваща източник на повишена опасност, които всеки, който я упражнява, следва да знае – не може да има съмнения във връзка със съзнанието за общественоопасния характер на извършеното. Следователно, проблемът за интелектуалния момент при този вид престъпленията е лесно решим – съзнанието за фактическите обстоятелства може ясно да бъде откроено, а няма и колебания по въпроса за съзнаването на обществената същност на деянието.
Не по-различно следва да се решава проблемът и ако деецът е социопат и изобщо не го интересува дали това, което извършва, е общественоопасно, или не, защото в случая става дума за съзнателно пренебрегване на представите относно обществената същност на извършването действия.
Предвиждането на последиците е непосредствено свързано с интелектуалния образ на фактическата страна на деянието. „Предвиждането може да е налице само, когато знаем съответната комбинация от сили и факти, която може да предизвика последиците. Ако не знаем комбинацията, не бихме могли да предвидим точно явлението, точно както ако не знаем деянието не можем да предвидим последиците му. Извън такова предвиждане, основано на знанието за обстоятелствата, които могат да предизвикат последиците (или промяна в посока на предотвратяване на настъпването на нежелания резултат), може да има само вяра или надежда, а след това идва областта на простото желание.“[29]
Друг въпрос е, че степента на точност на представите, която обуславя и точността на предвиждането, до голяма степен зависи от личните интелектуални способности на индивида. Във всеки случай може да се твърди, че едва ли можем да предвидим последиците от което и да е наше деяние като безусловно неизбежно и несъмнено достоверно.[30]
Б. Волевото отношение при прекия умисъл се характеризира с това, че деецът иска настъпването на последиците. Въпросът е кои последици иска?
„Искани са ония последици, към които деецът се стреми, без оглед степента на вероятност на тяхното настъпване. То се разпростира и върху тия последици, които са необходимо свързани с тия, към които той се е стремил, макар че те биха могли да бъдат безразлични, дори неприятни за дееца…Но въпреки това те ще бъдат искани, ако цялата съвкупност на деянието със своите светли и тъмни страни е била предпочетена от дееца пред възможността да се запази съществуващото положение и с други думи – да не извърши престъплението.“[31]
Ако приемем за убедителна тази интерпретация на волевия момент при прекия умисъл, дали това, че лицето Х е нарушило правилата за движение или за експлоатация на съоръженията или изискванията за добро качество на ремонта, като е искало да причини някому смърт или телесна повреда, не надхвърля представата за престъпление по транспорта. Характерът на транспортните престъпления изключва самата идея за целенасочено причиняване на смърт, телесна повреда или имуществени вреди. Това, че деецът е уверен, че неговото поведение ще се отрази крайно неблагоприятно на сигурността на движението, съвсем не означава, че той счита евентуални, произтичащи от това бъдещи вреди като желана последица от извършеното. Обратното разбиране противоречи на практически единодушно поддържаното виждане за обекта на транспортните престъпления – безопасността на транспорта, като причинените при засягането на този обект увреждания са допълнителна последица.[32] Когато някой съзнателно се стреми да причини посочените по-горе смърт, телесна повреда и т.н., това означава, че те престават да бъдат страничен резултат, а се превръщат в равнопоставен друг обект на престъплението.
Допълнителен аргумент в полза на поддържаната теза[33] е и фактът, че никой не оспорва, че престъплението по чл. 342, ал. 1 може да бъде извършено само при евентуален умисъл. В такъв случай как така се приема за логично, че допълнително настъпилите в резултат на засягането на безопасността на транспорта общественоопасни последици – смърт, телесна повреда или имуществени вреди са причинени при пряк умисъл?
В заключение по темата два въпроса. 1. Когато в последните години в редица европейски градове при нарушаване правилата за движение лекотоварни автомобили навлизаха с висока скорост в пешеходни зони и причиняваха смърт и телесни повреди на множество хора, защо на никой не му мина през ума да реши, че щом е налице пряк умисъл по отношение на нарушението на правилата и деецът е искал настъпването на посочените последици е налице престъпление по транспорта? 2. Когато лицето Х иска смъртта на лицето Y и го проследява дни наред, за да може да причини смъртта му като инсценира ПТП, защо това следва да бъде квалифицирано като транспортно престъпление, а не като предумишлено убийство, извършено с общоопасно средство, каквото всъщност е?
3.3. Начинът, по който е формулирана разпоредбата на чл. 342, ал. 1, дава възможност да се мисли, че формата на вината тук е евентуален умисъл[34]. Съгласно чл. 11, ал. 2 НК евентуален умисъл е налице, когато деецът е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е допускал тяхното настъпване. Това означава, че деецът, насочвайки се към постигането на определена цел, независимо дали сама по себе си тя е правомерна, или не, се съгласява с възможността да причини едни или други неблагоприятни последици, чието настъпване той всъщност не желае.[35] От казаното може да се заключи, че доколкото престъпните последици не са резултатът, към който деецът се стреми при евентуалния умисъл, той е немислим без друга, външна цел.[36] Целта не е елемент на евентуалния умисъл, а психологическа предпоставка за образуването му.[37] Неблагоприятните последици са „страничен резултат“[38], настъпването на който се очертава в съзнанието на дееца като реална възможност. У него съществува надежда, но не и увереност, че събитията и явленията могат да се развият по такъв начин, че в крайна сметка да не се стигне до общественоопасни последици[39].
Въпросът за „предвиждането на последиците“ беше разгледан по-горе[40], така че няма смисъл да се връщаме отново към него, още повече, че търсенето на разлики между прекия и евентуалния умисъл в тази група представи, е по-скоро израз на доктринални анализи и идеи, но не следва непосредствено от закона, където границата е поставена от волевото отношение, на което следва да се спрем по-подробно.
Преди всичко е необходимо да се спрем по-внимателно на значението на думата „допускам“. В тълковния речник са посочени 4 такива:
а) разрешавам, давам възможност на някого да направи нещо, да участва в нещо. Допускам до конкурс.
б) позволявам доближаване. Допуснах я до себе си и сгреших.
в) давам възможност на нещо да стане, да се реализира; разрешавам, позволявам. Допуснах това интервю, но сега съжалявам. Не допускам свободното мислене. Допускам грешка.
г) считам, приемам за възможно, за вероятно, за истина. Да допуснем, че двете страни са еднакво силни.[41]
Когато разглеждаме посочените значения на глагола „допускам“ от гледна точка на елементите на умисъла – интелектуален и волеви, лесно можем да направим извода, че част от значенията се покриват със съдържанието на интелектуалния момент (считам, приемам за възможно, за вероятно), т.е. те са относими към предвиждането на последиците, а друга част могат да се свържат с волевия момент – разрешавам, давам възможност на някого да направи нещо, позволявам, давам възможност на нещо да стане, да се реализира. Обстоятелството, че разпоредбата на чл. 11, ал. 2 използва думата, за да изрази чрез нея волевия момент, достатъчно ясно показва какво е разбирането за „допускам“, възприето от законодателя – давам възможност нещо да се реализира. Това виждане се подкрепя от дефиницията на евентуалния умисъл – интелектуалният момент е изчерпан с очертаване на това какво деецът съзнава и какво предвижда, следователно да „допуска“ нещо, като се приеме, че синоними за глагола са „считам“, „приемам за възможно“, „предполагам“ би означавало, че евентуалният умисъл е изграден изцяло от интелектуален момент и волеви липсва. Вероятно този аргумент изглежда излишен, но в практиката достатъчно често може да се забележи леко приплъзване към „интелектуалното“ разбиране.
Не може да не се изтъкне, че в самия НК има примери, които категорично свързват „допускането“ именно с волята – достатъчно е да се посочат чл. 285 и втората хипотеза на чл. 228, ал. 1 – ако заменим „допусне“ със „считам“ или „предполагам“, текстовете биха звучали леко налудничаво.
С оглед на казаното, можем да обобщим, че при евентуалния умисъл деецът не желае настъпването на последиците, които предвижда, че ще може да причини, но това означава просто липса на пряк интерес от настъпването им[42], т.е. от това не следва, че се стреми да ги избегне. Деецът би могъл да се самоопредели – той може да ги причини, като извърши действията по начина, по който се е насочил и може да ги избегне, като се откаже да извърши действията или като ги извърши по друг начин. Волята на дееца не е фокусирана пряко към реализирането на тези последици, но е насочена косвено към тях чрез извършването на съзнателните действия и бездействия[43]. С други думи съзнанието за общественоопасния характер на действията и опасността, която те създават, не е в състояние да го възпре, с поведението си субектът съзнателно предизвиква определена причинно-следствена верига, т.е. със своето деяние той създава условия за настъпване на отрицателните последици.
3.4. Необходимо е да се внесе яснота и по въпроса дали деецът се отнася с безразличие, съгласява се, примирява се с последиците, които предизвиква. Това е относително разпространено разбиране както в доктрината, така и в практиката.[44]
Срещу такова виждане може да се възрази, че когато се акцентира специално върху безразличието и примиряването с неблагоприятния резултат, на практика се неглижира волевият момент при евентуалния умисъл. Субектът не желае настъпването на последиците, но в същото време не прави всичко, което е в границите на неговите възможности, за да предотврати тяхното настъпване.[45] Както с основание се отбелязва в доктрината „Не е важно дали престъпните последици са му приятни или не. Важното е дали деецът ги причинява волево и в каква форма се изявява неговата воля.“[46]
Разбирането, че е неправилно да се счита, че деецът се отнася с безразличие към настъпването на общественоопасните последици, съгласява се, примирява се с тях се поддържа убедително и от Ив. Ненов[47].
Именно фактът, че субектът поддържа възприетата линия на поведение и не коригира в никаква степен поведението, си означава, че той приема последиците като възможен резултат от извършеното. Тук не бива да се бърка действително проявеното отношение с вече отбелязаното по-горе емоционално неприемане и отхвърляне на вредоносния резултат. Нежеланието да се причинят отрицателни последици не е достатъчно силно изявено, за да доведе до конкретно решение за промяна на начина на действие. Може да се твърди, че при евентуалния умисъл деецът приема вероятността да реализира и определен общественоопасен резултат и с действията си дава възможност той да настъпи. Фактът, че макар мислено да не отклонява, а да отчита възможността да причини общественоопасните последици и продължава да осъществява заплануваното действие по този начин и в тази форма, какъвто е било намерението му, означава на практика „допускане“ настъпването на отрицателните последици.
В светлината на изложеното може да се твърди, че елементарното граматическо тълкуване на чл. 342, ал. 1 сочи една съществена грешка – разпоредбата е така конструирана, че глаголът „допуска“ по-логично може да се свърже с интелектуалния момент (нарушава правилата, като си представя/предполага, че от това може да настъпят смърт или телесна повреда), отколкото с волевия момент (позволява да настъпят смърт или телесна повреда). Аргумент в подкрепа на подобно разбиране на нормата е, че по ал. 1 наказателната отговорност възниква за самото нарушение, какъвто извод се налага както от вида и размера на наказанието, така и от наличието на текста на ал. 3, който предпоставя вече реалното настъпване на вредите. За да обосновем допълнително това становище можем да кажем, че с оглед психическото съдържание на евентуалния умисъл, деянията, извършени при тази форма на вината, се наказват с оглед на резултата, който реално е постигнат, а не с оглед на това, което деецът би могъл или би си представял, че е възможно да постигне.[48]
Казаното очертава сериозния недостатък на нормата, при положение, че няма спор, и то не само в нашата доктрина, че „допуска“ се отнася именно за волевата насоченост. От това следват някои колебания при прилагането на чл. 342, които по никакъв начин не се разсейват от ППл № 1 от 1983 г.[49] В точка 3, буква „а“[50] на Постановлението вместо да анализира субективната страна, Върховният съд се е задоволил просто да преразкаже със свои думи чл. 342, ал. 1, без ни най-малко да се опита да вникне в същината на въпроса. Проблемът се задълбочава при тълкуването на ал. 3, като Пленумът приема, че формата на вината е умисъл, който може да бъде даден и в двете форми – пряк и евентуален и продължава разсъжденията, че деецът може да действа и при пряк умисъл и в такъв случай, ако не са настъпили последиците, ще е налице опит към този текст. Логично от това следва, че разпоредбата на чл. 342 е специална по отношение на чл. 115 и сл., чл. 128 и чл. 129 НК и ако е причинена смърт или телесна повреда чрез нарушаване правилата за движение при управлението на превозно средство, бойна или специална машина или чрез нарушаване правилата за експлоатация или изискванията за добро качество на ремонта, деецът ще носи наказателна отговорност по чл. 342.[51]
Заключението, което се налага, е, че разпоредбата на чл. 342, ал. 1 е неуместна. Допълнително съображение в подкрепа на това становище е и това, че тя по нищо не се отличава от състава на което и да е административно нарушение по ЗДвП или ППЗДвП. Абсурдна, но съвсем реална би била ситуация, при която органите, установили нарушението, задават въпроса „Допускахте ли причиняване на смърт или телесна повреда? Не? Тогава Ви съставяме акт“. Ако отговорът би бил положителен, тогава следва наказателна отговорност.
3.5. Преди всичко трябва да се посочи, че в литературата, а и в съдебната практика, е утвърдено разбирането, че същинското транспортно престъпление по чл. 343 е извършено при професионална непредпазливост,[52] т. е. – приема се, че се касае за тази специфична разновидност на непредпазливостта, която се проявява при изпълнение на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност. Още в първото съчинение, посветено на тази тема, се изтъква, че с деянието, извършено при професионална непредпазливост, се нарушава разпоредба от закон или подзаконов акт, уреждащ правилата за извършването на съответната дейност и гарантиращ нейното сигурно и безопасно осъществяване.[53]
Професионалната непредпазливост може да е проява както на самонадеяност, така и на небрежност. Поради съображенията, изложени по-горе[54], налага да се спрем по-подробно на самонадеяността.
Член 11, ал. 3 НК посочва, че самонадеяно действа този, който предвижда настъпването на общественоопасните последици, но е мислил да ги предотврати. Подобно на умисъла и при самонадеяността се отчита съществуването на интелектуален и волеви момент[55], които обаче имат доста по-различно съдържание.
На първо място, в дефиницията липсват присъщите за умисъла представи относно общественоопасния характер на деянието, като се акцентира върху предвиждането на последиците. Това дава основание да се мисли, че при самонадеяността интелектуалният момент се изразява в предвиждането на възможните последици, но няма психическо отношение към самото деяние.[56] Поддържа се и обратното виждане, че при самонадеяността съзнанието за противоправността се отнася до нарушаването на нормите за безопасност и доколкото те са при транспорта правни норми – дейността е съзнателна противоправна дейност.[57] В. Макашвили отива дори по-далеч, като изтъква, че същите обстоятелства, които са предмет при предвиждането при умисъла са предмет и на възможното предвиждане при непредпазливостта 1. фактическите обстоятелства и 2. обществената значимост на извършеното деяние.[58]
Без да навлизаме подробно в аргументацията на двете страни, можем да отбележим, че е психологически трудно да си представим как едно лице предвижда настъпването на определени общественоопасни последици, без да си дава сметка за характера на деянието, което извършва, още повече, че при престъпленията по транспорта става дума за нарушаване на установени и известни правила за движение.
На второ място, трябва да изтъкнем характерното за самонадеяността двойно предвиждане – от една страна – това са възможните отрицателни последици, а от друга страна – възможните средства и начини за противодействие на предвиждания негативен изход. Представата за неблагоприятните последици съществува в съзнанието на дееца, като в доктрината се твърди[59], че тя е по-малко конкретна, отколкото тази при евентуалния умисъл. Трябва да отбележим, че до голяма степен предвижданият резултат при самонадеяността има ситуативен характер и в определен смисъл е случаен, тъй като не е резултат само на нарушаването на съответните правила, но и на редица други причини – особености на ситуацията, на конкретната пътна обстановка, поведението на други лица[60], вкл. на самия пострадал, неизправности на автомобила и редица други.[61]
Психологически това е основата, върху която възниква втората група представи – за наличието на обстоятелства, които в конкретния случай ще осуетят възможното настъпване на вреди. Без значение е дали тези обстоятелства зависят от дееца, или са очаквано въздействие на външни фактори. Наличието на тези представи създава у лицето сериозно основание да счита, че възможното настъпване на вреди ще бъде осуетено.[62] Увереността, че общественоопасните последици няма да настъпят може да се базира както на едно, така и на група обстоятелства. Предвиждането относно техния брой и характер е винаги обосновано от съзнанието за обективните обстоятелства.
Тук трябва да отбележим, че предвиждането на възможност за позитивен изход от възникналата ситуация е сериозен довод против тезата, че в съзнанието на дееца вероятността от неблагоприятни последици е абстрактна. Действително, може да се мисли, че представите обхващат по-скоро принципната възможност за настъпването на вреди, но това съображение не може изцяло да бъде споделено. Ако в съзнанието на дееца няма ясна, реална представа какви могат да бъдат последиците от деянието му, как тогава можем да изискваме от него да състави „план“ за избягването им, който би следвало да включва предвиждането на какво конкретно може да разчита, за да предотврати вероятния отрицателен резултат от дейността си. С други думи, колкото са по-конкретни представите какво може да настъпи, толкова по-отчетливо може да възникне в съзнанието му представата кои негови действия или обстоятелства ще предотвратят възможните увреждания. Именно тази представа е в основата на субективната увереност, че възможност да се реализират неблагоприятните последици не съществува. В момента на извършване на деянието съзнанието за обстоятелствата, които ще попречат да настъпят вреди, неутрализира предвиждането за тяхното причиняване. При вземането на решение за действие субектът е убеден в непогрешимостта на своето предвиждане. Субективно той е уверен, че така осъществено, при неговите знания и опит, при тези условия, по този начин и т.н., деянието в никакъв случай не е опасно. Представата за опасността на действията му губи своята актуалност и представа да бъде психологически материал, с който субектът оперира и от който се ръководи.[63]
Следователно, до момента, в който утвърди окончателно в съзнанието си своята линия на поведение, деецът предвижда общественоопасните последици, но след този момент увереността, че те няма да настъпят неутрализира това предвиждане и той не само не съзнава обществената опасност на своето деяние, но дори може да бъде убеден, че то не представлява никаква заплаха за което и да е правно благо.[64] Представите за обществената опасност на деянието изчезват, губят всякаква актуалност и най-убедителното доказателство, че при самонадеяността субектът престава да съзнава обществената опасност на извършваните от него действия е, че мнозина са заплатили самонадеяните си действия със здравето и живота си.
„Мислил да ги предотврати“ означава, че в съзнанието на дееца има конкретна представа за противодействие, която обосновава възникването на субективна увереност, че вредите няма да настъпят. Тази субективна увереност обаче се базира на недооценка на обстоятелствата, на самонадеяно надценяване на собствените възможности и преувеличаване на способността да се справи със ситуацията. Именно това е основанието за наказателна отговорност при самонадеяност – убеждението, че резултатът няма да настъпи е симптом за укоримостта на волевата дейност, липса на дължимата грижа, защото ако тя беше налице, щеше да възникне представата за сигурното настъпване на резултата.[65]
3.6. В литературата многократно и отдавна са отбелязвани сходствата между евентуалния умисъл и самонадеяността. Още в края на XIX-ти век се лансира тезата, че евентуалният умисъл е мъртва форма на вината и съвпада със самонадеяността, поради което е необходимо да бъде създадена наред с прекия умисъл и небрежността една трета форма на вината, която да обединява евентуалния умисъл и съзнаваната непредпазливост.[66] Тази идея се поддържа и през 30-те години на XX-ти век в руската литература, като се предлагат три форми на вината: умисъл, непредпазливост и „заведомость“, т.е. съзнавана вина.
Въз основа на казаното по-горе можем да направим някои изводи относно сходствата и разликите между двете форми на вината.
Основното сходство се състои в това, че деецът предвижда, макар и в различна степен и за различни по продължителност периоди от време, възможността за настъпване както на благоприятни, така и на неблагоприятни последици от неговото деяние. Предвиждането в две посоки е съществена отличителна черта и на двете форми на вината.
Съществуват обаче и принципни различия. На първо място се изтъква разлика в конкретността на предвиждането на последиците при евентуалния умисъл и самонадеяността. Още П. А. Фойербах приема, че при самонадеяността последиците се предвиждат абстрактно и по това тази форма на вината се отличава от евентуалния умисъл.[67] Практически същото виждане се поддържа и досега – при евентуалния умисъл се предвиждат определени конкретни последици от деянието, докато при самонадеяността се предвижда възможността да настъпят последици от даден вид и по-рядко конкретни последици.[68] По-горе в текста бяха посочени някои съображения във връзка с предвиждането като интелектуална дейност, възможностите то да бъде изцяло адекватно на обстановката и особеностите на деянието, както и относно конкретния и абстрактен характер на предвиждането.[69] Едва ли е необходимо винаги и навсякъде да се търсят различия в интелектуалния момент, тъй като това не винаги е перспективно.
Преди всичко трябва да се спрем на разликите при мотива и целта на деянията, извършени при тези форми на вината, което ще обоснове и търсенето на основната разлика там, където тя наистина съществува – във волевия момент. При евентуалния умисъл целеполагането естествено се определя от мотива, но престъпната последица, включена в състава на престъплението, което е извършено, не е цел на деянието. Престъпните последици не следват от мотива на поведението на дееца, не се определят от него. Мотивът обяснява деянието, но не и тези последици, настъпването на които деецът е допуснал. При самонадеяността мотивът и целта не обхващат престъпните последици, защото субектът е мислел да ги предотврати и тук има несъвпадане между целта и резултата[70].
Следователно, най-същественото различие между двете форми на вината трябва да търсим в съдържанието на „допуснал“ и „мислил да предотврати“. При евентуалния умисъл, макар и предвиждайки възможността да настъпят нежелани, но реални неблагоприятни последици, деецът не се отказва от намисленото и осъществява деянието по избрания от него начин, защото преследва някакви негови други цели и има мотиви, които са далеч по-важни за него. Макар и да не иска настъпването на допълнителния вредоносен резултат, той се надява на добрия шанс[71] или разчита на такива обстоятелства, на които той не е в състояние да повлияе и по такъв начин, намирайки се извън неговата воля и възможности, те могат да окажат или да не окажат желаното въздействие според случая.
При самонадеяността деецът предвижда възможността да предизвика неблагоприятни последици, но има изграден модел как да ги предотврати, (вероятно тук има значение и аперцепцията – представата, че и друг път успешно се е справял в подобни ситуации), но тук говорим за активно, макар и неуспешно, противодействие. Субектът има мотив за действието, но не и за резултата, защото е убеден, че ще го предотврати и това фактически изключва от съзнанието му представата относно възможното настъпване на общественоопасен резултат. И тук се поставя най-същественият въпрос: доколко деецът е бил действително в състояние да предотврати последиците или това е негова погрешна представа, която е била до такава степен убедителна за него, че е могла да създаде субективната увереност, че ще предотврати отрицателните последици.
Самонадеяността винаги е свързана с нарушаването на определени правила и оттам – наистина е в непосредствена зависимост от интелекта и възможността да съзнава общественоопасния характер на действията си, да предвижда последиците им и да изгражда повече или по-малко адекватна програма за противодействие. Убедителното аргументиране на субективната страна при самонадеяност задължително предпоставя да се отговори не само на въпроса дали с оглед на интелектуалните си способности деецът е могъл да си представи на какво точно разчита в конкретната ситуация и доколко това са реално съществуващи обстоятелства, но и на въпроса дали принципно е възможно те да могат да променят нещо при изхода от създаденото положение. Ако това е било възможно, макар и да се е оказало недостатъчно или неправилно, можем да говорим за самонадеяност.
Не е излишно да се обърне внимание и върху още едно различие. При двете форми на умисъл волевото отношение е практически „обобщение“ на формираните в съзнанието на дееца представи относно характера на деянието и възможните последици. Имайки предвид последиците, субектът оформя и отношението си към тях. При самонадеяността представата, че възможните вреди ще бъдат избегнати и формираната на тази основа субективна увереност рефлектира върху интелектуалния момент, като лишава от актуалност представите относно характера на деянието и възможността чрез него да се причинят общественоопасни последици
4. Практически изводи
4.1. Първият и основен извод, който следва от изложението, е, че самият характер и обект на престъпленията по транспорта, дължимото поведение и необходимостта от специална подготовка изключват както прекия умисъл за извършването на деянието, така и небрежността.
4.2. Единствено релевантни при транспортните престъпления остават евентуалният умисъл и самонадеяността, което следва от характерното за тях съзнателно нарушаване на правилата, предвиждане възможността за настъпване на неблагоприятни последици и проявено по различен начин отрицателно отношение към евентуалното им причиняване.
4.3. За да можем да решим дали деецът е „мислил да предотврати“ последиците, т.е. е действал при самонадеяност и когато говорим за субективната увереност на дееца, че неблагоприятен резултат от деянието му няма да последва, е необходимо да посочим някои основания, на които може да почива тази увереност. Те най-общо могат да бъдат отнесени към следните групи:
- високо мнение за собствените познания, умения и опит, които намаляват до голяма степен вероятността от настъпването на общественоопасни последици;
- конкретни мерки, които деецът е набелязал и има намерение да осъществи, за да осигури благоприятен изход от ситуацията;
- конкретни мерки, които деецът планира да вземе, за да не допусне намесата на привходящи фактори, които биха допринесли за реализиране на отрицателни последици;
- идентифициране на определени външни фактори, които са от естество да изключат ненастъпването на неблагоприятните последици и евентуално има ли възможност за активиране на тяхното действие.
Важен въпрос, на който следва да се отговори е дали при конкретната обстановка, изключителната бързина, при която следва да се преценява развитието ѝ и да се адаптира поведението и с оглед конкретните качества на лицето е могло да бъде избегнато формирането на нереалната субективна увереност. Това включва:
- анализ на изходната ситуация;
- вероятност за настъпване на едните и другите последици;
- данни за възможност решението да се провали.
Трябва да се установи откъде се явява тази възможна нереална оценка на ситуацията и да се прецени дали реално съществуващите условия са давали възможност на дееца правилно да прецени създаваната от него опасност и начините си на противодействие.
4.4. Очевидно за себе си субектът оценява действията си като значително по-малко опасни, отколкото са в същност. Въпросът е дали прави такива оценки и дали въобще го интересува това. Може да се посочи и друго – адекватната оценка на опасността и вземането на решение какви мерки за противодействие са необходими за случая трябва да протече за части от секундата – колко хора имат подобни способности?
Схемата може да се очертае така: деецът съзнателно нарушава правилата, като съзнава общественоопасния характер на действията си. По този начин той създава вероятност от увреждане, защото тези правила са установени именно за да се избегне опасността, която може да възникне при осъществяване на дейност, която без друго е източник на повишена опасност (Правилата за движение в закона и свързаните с него подзаконови актове са призвани да гарантират безопасност и сигурност при движението по пътя). Следователно като съзнава опасността, която предизвиква с нарушението си, доколкото не е невменяем, деецът не може да не предвиди, че неблагоприятни последици може да има. В такъв случай – ако продължава с действията си, без да промени каквото и да е в тях – единственото решение е евентуален умисъл, защото не го интересува какво може да причини, доколкото си преследва свои цели и удовлетворява собствени потребности. Възможна е и друга хипотеза, при която деецът за нищо не мисли и следователно нищо не може и да предвижда, защото това не го интересува, тъй като няма намерение да си променя поведението. Можем да обобщим, че когато лицето има идеята, че може да предизвикаш неблагоприятни последици, но продължава да следва своята линия на поведение, или когато проявява дълбока незаинтересуваност и спрямо поведението си и възможните негови последици за непредпазливост не може да става дума.
Не по-различно е решението и в случаите, които можем да окачествим като culpa in causa – деецът сам, съзнателно се е поставил в положение да не може да предвиди последиците от деянието си – поради факта, че напълно е игнорирал правилата за движение или поради незнанието им или поради употреба на алкохол или наркотични вещества.
5. В допълнение
Макар и неотносим пряко към поставения на разглеждане проблем, възниква и интересен въпрос, свързан с квалификацията на деянието и конкретно на субективната му страна, когато управлението на МПС е осъществено върху земна площ, която не е „път“ по смисъла на § 6, точка 1 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП[72]. Приема се, че тъй като законът регламентира правилата, отнасящи се до движението на „път за общо ползване“, то нормата на чл. 343, респ. чл. 342, не може да бъде приложена, ако моторното превозно средство се движи по земна площ, която не отговаря на посочената дефиниция. Съдебната практика по текста приема (и с основание), че приложното поле на чл. 343 се ограничава само до нарушенията на правилата за движение, регламентирани в ЗДвП и ППЗДвП, т.е. – до случаите когато тези нарушения са осъществени при движение по път. Доколкото в действащия ЗДвП липсва разпоредба, аналогична на тази на чл. 34 от отменения ЗДвП, не може и да се мисли за друго решение. Въпросът е обаче, при причинена смърт или телесна повреда кой е приложимият текст от НК – чл. 123, респ. 134 или 122, респ. 133. В практиката се застъпват две становища. Съгласно едното, независимо, че не е осъществена при условията, очертани в разпоредбите на ЗДвП и подзаконовите актове по прилагането му, дейността на водача остава правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност. Другото разбиране се основава на идеята, че дейността е правнорегламентирана само тогава, когато се осъществява при предвидените в нормативен акт условия, поради което следва да се приложат чл. 122 или чл. 133 НК. Следователно проблемът е дали дейността губи характера си на правнорегламентирана, представляваща източник на повишена опасност, ако някой управлява моторното превозно средство извън „път за общо ползване“.
За да можем да отговорим на този въпрос, следва да изтъкнем, че макар и общественополезни и необходими, някои дейности създават вероятност от увреждане – достатъчно е да посочим медицинската професия, енергетиката, редица производства, строителството и т.н. Ето защо се установяват детайлно разработени правила – под формата на нормативен акт или добра практика – които определят как трябва да се извършват определени действия[73], което не зависи от това къде са извършени. Ако приемем, че е от съществена важност мястото на извършване, трябва да направим извода, че лекарят, който изпълнява немарливо задълженията си действа при условията на професионална непредпазливост само в медицинския център или болницата, в които практикува, а не и когато оказва немарливо помощ на пострадал на пътя. Правилата за безопасност в строителството или при извършването на ремонтни работи са едни и същи, независимо дали се касае за строителството на АЕЦ „Белене“ или за подмяна на покрива на селска къща.
Ето защо изглежда по-убедително виждането, че причинените поради неспазване на правилата за движение смърт или телесна повреда извън пътищата за общо ползване следва да се квалифицират по чл. 123 или 134 НК.
[1] По-този въпрос за повече подробности вж. Груев, Л. Бланкетните наказателноправни норми. С., 1997 г., както и Дагель, П. С. Неосторожное преступление. (Общая характеристика неосторожного преступления в сфере использования техники. // Проблемы борьбы с преступной неосторожностью. Владивосток, 1978, стр. 9.
[2] Ненов, Ив. Към въпроса за непредпазливите престъпления. // Правна мисъл, 1960, № 3, стр. 22 – 40. В статията е подробно обосновано защо непредпазливите престъпления трябва да се наказват по-леко, като основен аргумент е общоприетото разбиране, че непредпазливостта е по-малко укорима форма на психическо отношение към деянието и последиците.
[3] Още по-необясним е и отказът в последните години практиката да ползва схващания, отразени в доктрината, което като че ли е повод за особена гордост, но това е друга сериозна тема.
[4] За подробности по темата и обширна библиография вж. Костадинова, Р. Особености на обекта на транспортните престъпления.//http://eprints. nbu. bg. Последно посетен – 3. април 2021 г.
[5] Пионтковский, А. А. Учение о преступлении. М., 1961, стр. 344.
[6] Ненов, И. Наказателно право на НРБ. Особена част. Том 2. С., 1959, стр. 332 и стр. 383-384.
[7] Бузов, В. Престъпни пътнотранспортни произшествия. С., 1976, стр. 92.
[8] ППл № 6 от 1969 г. на ВС на НРБ, отменено с точка 9 от ППл № 1 от 1973 г. Цит. по Михайлов, Д. Проблеми на престъпленията против автомобилния транспорт, стр. 489. Може да се отбележи, че ППл № 1 от 1983 г. отминава този въпрос с мълчание.
[9] Михайлов, Д. Проблеми на престъпленията против автомобилния транспорт, стр. 491.
[10] Филчев, И. Престъпления по транспорта. //Лекции за следдипломна квалификация на юристи. Том ХХ, С., 1981, с. 394.
[11]Вж. Гиргинов, А. Наказателно право на Република България. Особена част. Курс лекции. Второ основно преработено и допълнено издание. С., 2005, стр. 477-478.
[12] Костадинова, Р. Особености на обекта на транспортните престъпления, стр. 11.
[13] Ненов, Ив. Наказателно право, стр. 317; Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част. С., 2019, стр. 294 – 295.
[14] Вредите от това фундаментално и задължително за прилагане решение, противоречащо не само на принципи в наказателното право, но и на закона, са все още видими в практиката.
[15] Останалите форми на изпълнителното деяние по ал. 2 на чл. 342 не променят тълкуването по същество, така че не ги цитираме изрично.
[16]http://talkoven.onlinerechnik.com/duma/%D0%BD%D0%B0%D1%80%D1%83%D1%88%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BC. Последно посетен – 3. април 2021 г.
[17] Лютов, К. Професионалната непредпазливост. С., 1958, стр. 94.
[18] Манчев, Н. Вината в наказателното право. С., 1969, стр. 224.
[19] Манчев, Н. Вината в наказателното право, стр. 224.
[20] Welzel, H. Persönlichkeit und Schuld.//Abhandlungen zum Strafrecht und zur Rechtsphilosophie. Bln. 1975, стр. 190 и сл.
[21] Куринов, Б. А. Квалификация транспортных преступлений. М., 1965, стр. 142 – 172. Доколкото въпросът за „смесената форма на вина“ е въпрос, който излиза извън непосредствения проблем за установяване различията от субективна страна между нормите на чл. 342 и чл. 343 НК, той няма да бъде обсъждан в това изложение.
[22] Вж. изложението в точка 2.4, буква „А“.
[23] Ненов, Ив. Наказателно право, стр. 328 – 329; Сергиевский, Н. Д. Русское уголовное право. Часть Общая. 7-мо изд. С.-Петербург, 1908, стр. 209 – 254.
[24] Ненов, Ив. Наказателно право, стр. 326-7.
[25] Ненов, Ив. Наказателно право, стр. 328.
[26] Сергиевский, Н. Д. Русское уголовное право, стр. 254.
[27] Саранов, Н. Понятието за вината в материалното и процесуалното наказателно право. С., 1925, стр. 19 – 20.
[28] Ненов, Ив. Наказателно право, стр. 328.
[29] Сергиевский, Н. Д. Русское уголовное право, стр. 251.
[30] Вж. в тази връзка отново Сергиевский, Н. Д., стр. 253. Това становище е психологически убедително, макар и да противоречи на постоянното твърдение, че при прекия умисъл деецът може да предвижда сигурното настъпване на резултата, застъпвано от Ал. Стойнов. Наказателно право, стр. 304, 306 и Михайлов Д. Евентуален умисъл и престъпна самонадеяност в практиката на Върховния съд.// Проблеми на наказателното право. Обща част. С., 2007, стр. 538
[31] Долапчиев, Н. Наказателно право. Том Първи. Обща част. С., 1945, стр. 279.
[32] Вж. по-горе, точка 2.2.
[33] И за доказване несъстоятелността на тълкуването в точка 3 на ППл № 1 от 1983 г. на ВС.
[34] Това е изрично подчертано и още в първото изречение на точка 3, буква „а“ ППл № 1 от 1983 г.
[35] Вж. в този смисъл Пионтковский, А. А. Учение о преступлении, стр. 345.
[36] Пионтковский, А. А. Учение о преступлении, стр. 363.
[37] Макашвили, В. Г. Волевой и интеллектуальный моменты умысла. // Советское государство и право, 1966, № 7, стр. 107.
[38] Макашвили, В. Г. Уголовная ответственность за неосторожность. М., 1956, стр. 36 – 37.
[39] Макашвили, В. Г. Волевой и интеллектуальный моменты умысла, стр. 107.
[40] Вж. точка 3.2.
[41]http://talkoven.onlinerechnik.com/duma/%D0%B4%D0%BE%D0%BF%D1%83%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BC . Последно посетен 3. април 2021 г.
[42] Иногамова-Хегай, Л. В., В. С. Комиссаров, А. И. Рарог – ред. Российское уголовное право. Общая часть. Том I. 3-изд. М., 2010, стр. 164.
[43] Манчев, Н. Вината в наказателното право, стр. 198.
[44]Долапчиев, Н. Наказателно право, стр. 280; Михайлов, Д. Евентуален умисъл и престъпна самонадеяност, стр. 523 – 543; Стойнов, Ал. Наказателно право. Обща част. С., 2019, стр. 306 и 308.
[45] Лютов, К. Професионалната непредпазливост, стр. 65 – 67 и стр. 70, както и Лютов, К. За опита при евентуален умисъл. // Социалистическо право, 1964, № 9, стр. 17.
[46] Манчев, Н. Вината в наказателното право. С., 1969, стр. 191.
[47] Ненов, Ив. Наказателно право на НРБ. Обща част. 2-ро изд. С., 1972, стр. 330. В този смисъл е и подробно аргументираното виждане на Манчев, Н. Вината в наказателното право, стр. 197 – 200.
[48] Лютов, К. За опита при евентуален умисъл, стр. 15 – 26.
[49] Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на Република България, 1953 – 1990 г. С., 1990, стр. 371 – 382.
[50] Пак там, стр. 373.
[51] Основните виждания в практиката по въпроса за субективната страна на престъпленията по транспорта, базирани на ППл № 1 от 1973 г., са подробно и добросъвестно изложени в Становището, изготвено от прокурори от отдел „Съдебен“ на ВКП.
[52] Вж. Ненов, Ив. Наказателно право, стр. 341 – 342; Стойнов, Ал. Наказателно право, стр. 318 – 319; Михайлов Д. Проблеми на престъпленията против автомобилния транспорт, стр. 576 и сл.; Костадинова, Р. Транспортни престъпления. С., 2012, стр. 320 и сл.
[53] Лютов, К. Професионалната непредпазливост, стр. 47.
[54] Вж. точка 2.4., б. „Б“.
[55] Ненов, Ив. Наказателно право, стр. 337; Стойнов, Ал. Наказателно право, стр. 313-314; Михайлов Д. Евентуален умисъл и престъпна самонадеяност, стр. 541, стр. 543
[56] Коняхин, В. П., П. Прохоров и др. – ред. Российское уголовное право. Общая часть. М., 2014, стр. 220.
[57] Манчев, Н. Вината в наказателното право, стр. 225 и сл.
[58] Макашвили, В.Г. Уголовная ответственность за неосторожность, стр. 155.
[59] Вж. Стойнов, Ал. Наказателно право, стр. 266, както и Михайлов Д. Евентуален умисъл и престъпна самонадеяност, стр. 541; Коняхин, В. П., П. Прохоров. Российское уголовное право, стр. 244.
[60] Въпросът за независимото съпричиняване при транспортните престъпления е бил винаги сериозно пренебрегван в съдебната ни практика.
[61] Дагель, П. С. Неосторожное преступление, стр. 10.
[62] Вж. Philipps, L. Dolus eventualis als Moment der Entscheidung unter Risiko.//Zeitschrift für die gesamte Strafrechtswissenschaft, 1979, № 1, стр. 29.
[63] Угрехелидзе, М. Г. Проблема неосторожной вины в уголовном праве. Тбилиси, 1976, стр. 115.
[64] Вж. Тихонов, К. Ф. К вопросу о разграничении форм виновности. // Правоведение, 1963, № 3, стр. 86-87; Меркушев, М. Н. Преступная самонадеянность и сознание общественной опасности деяния. // Проблемы уголовного права. Минск, 1976, стр. 22. Същата позиция се поддържа и от Н. Манчев. Вината в наказателното право, стр. 225.
[65] Долапчиев, Н. Наказателно право, стр. 262.
[66] Löffler, A. Die Schuldformen des Strafrechts. Bln., 1895, стр. 259.
[67] Feuerbach, P. A. J. Lehrbuch des gemeinen in Deutschland gültigen peinlichen Rechts. 5-te Auflage. Gießen, 1812, § 300, стр. 369.
[68] Стойнов, Ал. Наказателно право, стр. 315. Коняхин, В. П., П. Прохоров и др. Российское уголовное право, стр. 220.
[69] Вж. точки 3.2. и 3.4.
[70] Дагель, П. С., Д. П. Котов. Субъективная сторона преступления и ее установление. Воронеж, 1975, стр. 189 и сл.
[71] В по-старата литература се застъпва становището, че ако деецът разчита на късмета си и смята, че последиците няма да настъпят по тази причина, не можем да говорим за умисъл. Liszt, Fr. v. Lehrbuch des Deutschen Strafrechts. 12 u. 13 Auflage. Bln., 1903, стр. 173.
[72] Подробен анализ на практиката и застъпените в нея становища: Калайджиева, В. Практически проблеми при престъплението по чл. 343 НК. // Съвременни предизвикателства пред наказателното законодателство. Сборник доклади. С., стр. 492 – 504.
[73] Вж. Ненов, Ив. Наказателно право, стр. 341; Стойнов, Ал. Наказателно право, стр. 319, както и Лютов, К. Професионалната непредпазливост, стр. 81 и сл.
28
Коментирайте
Проф. М. Гунева, както винаги, е във висотата на теоретичните изследвания в областта на наказателното право. Най-искрени поздравления и пожелания за успехи.
Сега да разбирам ли, че всеки пил-карал-блъснал, задължително е с форма на вината „евентуален умисъл“ и никакъв проблем? По примера на каскетния напън по делото за Милен Цветков? Дали статията е писана по повод точно тоя случай, замаскирана като общо мнение по такива казуси?
Дали е писано за прокурорите не знам, но знам, че съдебен състав произнесе присъда, в която се прие, че е налице съучастие в непредпазливо престъпление. Справка-делото „Чората“. Ако изхождаме от логиката на коментирали по-долу велик съдия, можем да заключим, че за съдиите следва да се напишат статии, които да ги въведат в основите на наказателното право. Но в крайна сметка подобни коментари само издават комплексарщината на автора им. Юристите не се делят на съдии и прокурори, а на знаещи и можещи и не знаещи и не можещи. От последните има в прокуратурата, но и в съда. И то не малко.
Материалът вероятно е поръчков или поне така изглежда…А изводът за отхвърляне възможността за небрежност като субективна страна на тези престъпления е неубедителен. Особено, когато се касае за „несъобразена скорост“. Не считам за редно да се ангажират водещи учени, които, леко манипулирайки науката, да подкрепят измишльотините на Прокуратурата. Но статията има и полезна страна, изводима от добрата систематизация на проблематиката и особено с информацията, която предлага. Макар да е доста „откъсната“ от съдебната практика.
Много добре е, че се взима впредвид възможната нереална оценка на ситуацията.
Гешев дали ще прочете статията? А, ще я разбере ли въобще, макар да е ясно, като бял ден защо и то точно сега е правен и се публикува този анализ от член на експертния му съвет! Що се отнася до „категоричния“ извод по въпроса за субективната страна, удобно поднесен на аудиторията, като безалтернативен, силно се съмнявам той да се възприеме, като такъв, даже и в конкретния случай, върху чието решение се цели да повлияе! Спасяването на конюнктурата с юридически плонжове, маскирани, като анализи на слабостите на правосъдието ни е достойно за съжаление, точно колкото и персоналната участие в съвет на… Покажи целия коментар »
Прокурор не читател – прокурор – не писател, прокурор – чукча.
Явно тук е кипяла работа.Много добре подредена информация. Става за наръчник.
Изключително подробен анализ, както и полезна информация.
Полезно.
Добра статия. Бралгодарим
Изключително полезно! Обосновано и систематизирано! Все пак викам да си го разпечатат в ПРБ, че да си го преглеждат преди да внесат ОА… Само казвам
Не се притеснявай, то за нас е писано. Чели сме го преди вас
Хаха, и аз си помислих, че е писано като за наръчник за прокурорите. Да не се лутат, а да отворят статията и да се ориентират какво да правят
Мога да ти гарантим, че прокурорите и следователите са в пъти по-добре подготвени от теб, Тролче….
Ако го разберат. 😄
А има ли някаква практика с чл. 123 или 134 НК при смърт или телесна повреда извън пътищата за общо ползване?
Тук едни се чудеха как в делото за смъртта на Милен Цветков ще се доказва евентуален умисъл. Ето, нагледно четиво.
Точно така.
Много се проточи и това дело.
МВР трябва детайлно да прегледа уредбата за ПТП, защото не само че правилникът се разминава драстично със закона, но трябва да се преосмисли и наредбата за установяване на наркотици в кръвта. Въобще работа има, въпрос на желание е да се подобрят нещата
При тия популисти и псевдоюристи от ГЕРБ няма как да се очаква качествено законодателство
Чакай да видим новите, че ме е страх, че не са по-умни от старите.
Е, дано да не е така.
Направиха напълно нелепи промени в нормативната ни уредба. Добре, че не им приеха проекта за Конституцията.
Премеерен анализ на една доста тънка материя, по която много колеги подхождат самонадеяно.
Или поръчан? :))
Объркана статийка, – поръчана от подсъдимите по делото. Срам за изветрялия автор.