За принудителния платен отпуск в съдебната власт по време на извънредното положение
Разпоредбата на чл.7, ал.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ЗМДВИП) дава възможност при обявено извънредно положение и в зависимост от специфичния характер на работа, да се премине към надомна работа или работа от разстояние на работниците и служителите и без тяхно съгласие, освен когато това е невъзможно. Условията и редът за възлагане, изпълнение и контрол се определят със заповед на работодателя или органа по назначаване. Съгласно алинея втора, работодателите и органите по назначаване може да предоставят до една втора от платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие.
С решения на ВСС (по Протокол № 9/15 март 2020 г., Протокол № 10/16 март 2020 г., Протокол № 11/31 март 2020 г., изменени и допълнени с решения по протокол № 12/7 април 2020 г. и протокол № 13/14 април 2020 г.) бяха приети мерки от организационен и процесуален характер относно работата на съдилищата и работата по делата.
На проведеното заседание на СК на 14 април 2020 г. според посоченото на сайта на ВСС, раздел „Пресцентър“ (самият протокол не е публикуван) става ясно, че след дебат относно конкретен казус в РС-Сливен, е взето решение, с което се „указва, че в правомощията на административните ръководители по чл. 338, т. 1 до 10 е и правомощието по чл. 7, ал. 2 от закона за извънредното положение“. За да се отговори дали това решение подлежи на изпълнение, се налага да се изясни първо въпросът, на кого са работодател или орган по назначението административните ръководители на съдилищата.
I. Административните ръководители на съдилищата, като работодател или орган по назначение
Административните ръководители на съдилищата (същото важи и за прокуратурите), безспорно имат качеството на работодател по смисъла на §1 от ДР на КТ, в представляваните от тях органи на съдебната власт (ОСВ), но единствено и само по отношение на служителите от съдебната администрация, които работят в съответните ОСВ, което следва от правомощията им посочени в чл. 80, ал.1, т.9; чл. 86, ал.1, т.11; чл. 93, ал.1, т.7 и т.н
Административните ръководители на съдилищата не са работодател или орган по назначението на магистратите, в частност на съдиите. Такъв орган е Съдийската колегия на ВСС, съгл. чл. 30, ал.5, т.1 от ЗСВ. По отношение на прокурорите и следователите, това е Прокурорската колегия, съгласно същата разпоредба.
Отношенията на магистратите в съдебната власт не са трудовоправни, а особен вид отношения, произтичащи от особеното качество на магистрати. Според проф. Васил Мръчков те са „дълбоко разнородни правоотношения”[1], а магистратското правоотношение е особен вид „двустранно индивидуализирано публично правоотношение, спадащо към категорията на регулативните правоотношения от активен тип, което възниква между съответния магистрат (съдия, прокурор, следовател) и ВСС и се характеризира с наличието на специфичен комплекс от права и задължения, обезпечаващи реализацията на конституционно регламентираните правомощия на конкретния персонален носител на съдебната власт”[2]. Правоотношенията с магистратите, според проф. Стефан Стойчев, са „самостоятелен вид публични правоотношения по изпълнение на държавна служба при осъществяване на съдебната власт като отделен вид държавна власт по смисъла на чл. 8 и глава шеста от Конституцията”[3] и за тях е недопустимо приравняването им на трудови правоотношения.
Административните ръководители не са орган по назначението и на посочените в ЗСВ държавни съдебни изпълнители, и съдии по вписванията, които са „особена категория длъжностни лица в системата на съдебната власт“[4]. За тях орган по назначението е лично министърът на правосъдието на основание чл. 265 и чл. 281 от ЗСВ.
Това показва, че по отношение на магистратите, държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията административните ръководители на съдилищата и прокуратурите не са работодател или орган по назначението им, а такъв е ВСС, чрез съответните колегии или министърът на правосъдието.
Следователно, административните ръководители на съдилищата и прокуратурите не притежават изискуемата и предвидена в чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП материална компетентност по отношение на магистратите, съдиите изпълнители и съдиите по вписванията.
II. Кой може да разпорежда ползването на отпуск в ОСВ
Административните ръководители на ОСВ в отношенията със съдебните служители имат пълен обем от административни правомощия съгласно изричното им овластяване от закона, в т.ч. да издават вътрешноорганизационни и индивидуални административни актове. Към последните се отнасят и заповедите, с които се разрешава или отказва ползването на отпуск или се разпорежда ползването му и без съгласието на съдебния служител, при наличие на предвидените в закона, в случая в чл.7, ал.2 от ЗМДВИП и чл.173а от КТ условия. По тези причини по отношение на съдебните служители, отпускът се разрешава от всеки административен ръководител на съответния ОСВ, съгл. чл. 359 от ЗСВ и специалните разпоредби в ЗСВ (чл. 80, ал.1, т.9; чл. 86, ал.1, т.11; чл. 93, ал. 1, т.7 и т.н.) вр. чл. 173, ал.1 от КТ.
По отношение на магистратите, държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията, административните ръководители, обаче имат само някои ограничени от закона правомощия, в това число и относно отпуските. Самото ползване на отпуска от магистратите и съдебните служители е регламентирано в чл. 336 от ЗСВ – през съдебната ваканция, и само ако това не е възможно – през останалото време. Ползването на отпуск се разрешава съгласно чл. 338 от ЗСВ от: 1. председателя на районния съд – за съдиите от районния съд, държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията; 2. председателя на окръжния съд – за съдиите от окръжния съд и председателите на районните съдилища; 3. председателя на военния съд – за съдиите от военния съд; 4. председателя на специализирания наказателен съд – за съдиите от този съд; 5. председателя на административния съд – за съдиите от административния съд; и т.н.
Тази разпоредба делегира само една малка част от правомощията на органа по назначението (ВСС) на административните ръководители и тя е свързана с разрешението, даването на съгласие, одобрението на поискан от съответния магистрат, съдебен изпълнител или съдия по вписванията отпуск. Това предполага двустранност на специфичното магистратско правоотношение, включващо и правото на отпуск – от една страна изявлението на правоимащия за ползването на отпуска и от друга даване на съгласие за ползването му от страна на органа, който има право да го разреши.
От разпоредбата на чл. 338 от ЗСВ следва, че административните ръководители имат правото само да разрешават ползването на отпуска. В случая е налице делегиране от органа по назначението (ВСС) на определен обем правомощия – тези по разрешаване на ползването на поискан от магистрата отпуск. Правото на отпуск, обаче не е задължение, то е право на работещия магистрат, което му дава нормата на чл. 330 от ЗСВ, а ползването му се гарантира от Конвенция № 52 на МОТ, относно платените годишни отпуски, от 1936 г, ратифицирана от България, от КРБ и от КТ.
От горното следва, че докато в трудовоправните отношения със съдебните служители, административните ръководители имат пълен обем административни права, то в отношенията с магистратите имат само ограничени, такива каквито и в какъвто обем са делегирани и са посочени в самия закон. За разлика от отношенията със съдебните служители, по отношение на магистратите, административните ръководители действат в рамките на правомощията си, установени от закона (чл. 4 от АПК) и издаваните от тях актове (заповеди) не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен.
III. Предоставяне на ползването на платен годишен отпуск в условията на чл. 7, ал. 2 от ЗМДВИП
Предоставянето за ползване на платен отпуск без съгласието на работника или служителя прави отношенията, възникващи относно ползването му, едностранни, а това от своя страна води до упражняването на принуда. Административната принуда, упражнена от административен орган (характерна най-вече за изпълнителната власт), се използва в определени в съответните правни норми случаи, като средство за осъществяването на различните правоотношения, тогава когато отсъства доброволност от страна на дължащия изпълнение.
Правото на отпуск, обаче не е задължение, което работникът да бъде принуждаван да приеме и да ползва, а то се ползва от него при поискване, в срока по чл. 176а от КТ и се разрешава от ръководителя, съгл. чл. 173, ал.1 от КТ, писмено. Самият специален закон не сочи как, при какви условия и по какъв ред се предоставя ползването на платения отпуск в случай на обявено извънредно положение, поради което се налага да се потърси друга сходна на това положение регламентация.
По силата на analogia legis, най-близка до посочените в ЗМДВИП ситуация, водеща до обективното състояние на намаляване на обема на работа или на престой, както сочи и гл.ас. Христо Банов от ИДП при БАН[5], е тази на разпоредбата на чл. 173, ал.4 от КТ, свързана с обективния факт на определена производствена необходимост или престой, водещи до необходимостта от постановяване с акт на съответния работодател (заповед), съгл. чл. 120в от КТ на фактическото преустановяване на работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение. Едва след това може да се пристъпи към прилагането на чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП. По analogia legis с разпоредбата на чл. 173, ал.4 от КТ (доколкото липсва регламент както в КТ, така и в специалния закон за реда, по който следва да се извърши предоставянето за ползване на отпуска без съгласието на работника или служителя, респ. магистрата), е необходимо административният ръководител да е отправил предложение за ползването на отпуска по времето на извънредното положение, на което правоимащият да е отказал и едва след това да се пристъпи към разпореждане на ползването на отпуска без съгласието му. Последното несъмнено представлява принуда към ползване на отпуска. Аналогията между чл. чл. 173а, ал.1 и чл. 173, ал.4 от КТ е не само възможна, но е и наложителна, с оглед на сходството в правните последици от двете – преустановяване на работа за определен период от време и наличието на неизползван платен годишен отпуск в полза на съдебния служител, респ. магистрат. В този смисъл е и нормата на чл. 37б, ал.1, т.3 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските. Само така се съхранява двустранният характер на правоотношенията, по отношение правото на отпуск.
Отправянето на покана за ползването на отпуска от магистратите в условията на чл. 7, ал. 2 от ЗМДВИП следва да изхожда от съответната колегия на ВСС, а не от административните ръководители на ОСВ, тъй като те не са нито работодател, нито орган по назначението им, но тази инициатива следва да бъде предшествана от категорично решение, с което се обявява частично (пълно е неприложимо за държавен орган) преустановяване на част от работата на ОСВ или на отделни работници и служители и магистрати за целия период или за част от него до отмяната на извънредното положение. Заповед с подобно съдържание е необходима и от министъра на правосъдието относно дейността на държавните съдебни изпълнители и съдиите по вписванията.
Следователно, и в контекста на разпоредбата на чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, съответните ръководители на ОСВ по отношение на магистратите, съдиите по вписванията и държавните съдебни изпълнители, нямат право на пряко прилагане на посоченото в специалния закон, тъй като то би надвишило дадените им от чл. 338 от ЗСВ правомощия. Административните ръководители биха имали право само на инициатива, ако им бъде делегирано това право от компетентния административен орган – ВСС или министъра на правосъдието.
Вземането на решение от работодателя (в отношенията със съдебните служители) или органа по назначението (в отношенията с магистратите и останалите длъжностни лица) по чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП е израз на принципа на оперативна самостоятелност на административните органи, доколкото в нея е посочено, че работодателите и органите по назначаване може да предоставят до една втора от платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие. Тази норма няма пряк дискреционен характер, тя дава възможност за субективна преценка от страна на административния ръководител (работодател) на определени предпоставки и вземане на едно от двете възможни решения – да се разпореди ползването на отпуска или не. Следователно това е една правна възможност, която органите по назначението следва да вземат, след преценка на определени предпоставки, които имат обективен и субективен характер.
Предпоставки от обективен характер биха били посочените в чл. 173а, ал.1 от КТ хипотези, интегрирани в ОСВ чрез чл. 339 от ЗСВ, а именно преустановена работата на предприятието, т.е. на целия ОСВ, на част от него или на работата на отделни съдебни служители или магистрати. Доколкото отделните ОСВ са част от съдебната власт, съответно и част от държавната власт, то те не могат да преустановят напълно своята дейност, което елиминира първата хипотеза. Остава преценката за наличието на останалите две хипотези – преустановяване на част от дейността на ОСВ или преустановяване на работата на отделни работници/служители. Първата от тези две възможности, като че ли е най-приложима, доколкото с решението на СК на ВСС е преустановено разглеждането на дела в открити съдебни заседания, освен посочените в т.1-3 от мерките, които са идентични на тези от чл.3, ал.1 от ЗМДВИП. Това води до частично преустановяване на работата, само относно откритите съдебни заседания. Приложима, би била за някои категории служители и втората хипотеза, например за призовкарите, тъй като съгласно решението на СК няма да се връчват лично съдебни книжа и следователно за тях няма да има работа. Това обаче изисква преценка за всеки конкретен случай.
По отношение на магистратите обаче, работата продължава. Тя продължава не само защото беше отменена т.5 с решението по протокол № 12./07.04.2020 г. (в последното заседание е изменена), но и защото всякакво спиране на обработването на постъпващите в съдилищата книжа на дела, е в противоречие на ЗМДВИП. Тук следва да се посочи, че както първоначалната, така и актуалната редакция на чл.3, ал.1 от специалния закон не предвиждаха спиране на работата на ОСВ, а само спиране на процесуалните срокове. Това обаче не означава спиране или дори отказ за образуване на дела, каквото бе решението на СК, тъй като това е равностойно на отказ от правосъдие и противоречи на чл.4, ал.2; чл.31, ал.1; чл.45 и др. от КРБ, както и на чл. 6 от КПЧОС. Следователно, като противоречащо на посочените вътрешни и международни актове, то не е следвало да бъде изпълнявано, в т.ч. и до неговата отмяна от 14 април 2020 г. с протокол № 13 на СК на ВСС. След отмяната на т.5 от мерките (новите т.5.1 и т. 5.2 имат указателен характер как да се провеждат заседанията, а не ограничителен), всички постъпващи в съдилищата документи, подлежащи на образуване на дела, следва да се образуват, своевременно да се разпределят и също така своевременно да се администрират от съдиите докладчици. А това означава пълноценна работа от страна на всички магистрати.
Предпоставките от субективен характер са свързани със строго личния характер на правоотношенията – трудовите при съдебните служители и специфичните магистратски правоотношения при съдиите, прокурорите и следователите. Такава преценка би била свързана например с вида на разглежданите дела, дали са такива от посочените в чл.3, ал.1 от ЗМДВИП или извън тях.
Относно наличието на постоянна ангажираност на магистратите, следва да се посочи, че тя е по-малко не поради това, че съгл. чл.3, ал.1 от ЗМДВИП са спрени процесуалните срокове. Тя е по-малко само поради намаления брой на постъпленията на дела, което в началото бе значително ограничено с първоначалните мерки на СК на ВСС по т.5.
За производствата по ГПК следва да се посочи, че след надлежно администриране на делото, в т.ч. и при констатирани от съда нередовности, или при редовни молби и искания на страните и разпоредена размяна на книжата с насрещната страна, ако страната изпълни в указания срок дадените от съда указания, респ. отговори на исковата молба в срока по чл. 130 от ГПК, независимо от спрения срок, съдът следва да се произнесе своевременно, тъй като страните са изпълнили изискването на закона в срок. Това е възможно при наличие на посочени електронни адреси за кореспонденция или телефони. В този смисъл, разпоредбите на т. 17 и т.18 от мерките на СК на ВСС също противоречат на посочените по-горе разпоредби от КРБ и КПЧОС. Целта на мерките за предотвратяване на разпространението на заразата от COVID-19 е да се намалят възможностите за физически контакт между хората, но това не означава и спиране на връчването или съобщаването по телефон или на посочен електронен адрес или факс, по всички категории дела, извън посочените в приложението към чл.3 от ЗМДВИП и т.1-3 от мерките. Спирането на сроковете има значение, ако страните не са успели да изпълнят дадените указания или да упражнят процесуалните си права в срок, въпреки извършеното уведомяване. В тези случаи те ще се ползват от защитата, която им дава специалният закон, в чл. 3, ал.1 и за тях срокът ще изтече след отмяната на извънредното положение по правилата на чл. 61, ал.1 от ГПК, а за тези, които изобщо не са били уведомени, той ще изтече след извършване на редовно връчване след отмяната на извънредното положение.
В този смисъл, спирането на сроковете по чл.3 от ЗМДВИП не трябва да се приема като възможност ОСВ да не работят. Напротив те следва да продължават своята пълноценна дейност, а спирането на сроковете да се преценява в полза на страните.
Все пак, ако административният му ръководител на конкретен ОСВ прецени, че не може да се гарантира достатъчна пълноценна заетост на магистратите и съдебните служители и следва да се приложи чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, то следва да изложи мотиви за това. Това обаче, представлява имплицитно признание, че не е създадена необходимата организация за пълноценно функциониране на съдебната система, дори и при условията на работа от разстояние, за каквато възможност говорят не само специалния закон и КТ, но и т.5.2 от мерките.
Самите административни ръководители могат пряко да прилагат чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП само по отношение на съдебните служители, по отношение на които имат качеството на работодател, но при спазване на посочения по-горе ред – след изложени мотиви за прилагането ѝ, отправено и отказано предложение за ползване на отпуск.
Административните ръководители, извън хипотезата на чл. 143а, ал.1 от КТ, са длъжни и да разрешават поискан от посочените в неговата ал.2 категории работници/служители отпуск, който може да бъде както платен отпуск, така и неплатен. В този случай субективната преценка за неговото ползване е на правоимащия, а работодателят, респ. органът по назначението е длъжен да го уважи. Той, както сочи Христо Банов от ИДП при БАН, няма право на отказ или правото да отложи ползването му, съгл. чл. 173, ал.5 от КТ.
Административни ръководители не могат да прилагат пряко чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП по отношение на магистратите, но това може да направи само съответната колегия на ВСС за всеки конкретен ОСВ и неговите магистрати или за конкретен магистрат, въз основа на мотивирано предложение от административния ръководител. Едва след вземане на такова решение от съответната колегия, ръководителят следва да издаде нарочна заповед, с която да отмени създадената до тогава на основание чл. 339 от ЗСВ вр. чл. 120б, ал.1 от КТ и т. 8 от мерките, организация на работа и разпоредената на основание т.13 дистанционна работа по делата за целия ОСВ или за конкретния магистрат. Това следва от чл. 339 от ЗСВ, вр. чл. 120б, ал.2 от КТ. В този смисъл решението по протокол № 14/15 април 202 г., т. 14.1 на ПК на ВСС по отношение на прокурорите следва да се приема като приканване към административните ръководители не да прилагат пряко чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, а при наличие на основания за това да направят съответните предложения, но след като са отправили такова до магистратите за ползване на платен годишен отпуск и ползването му е отказано.
Административни ръководители не могат да прилагат чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП пряко и по отношение на съдиите по вписванията и държавните съдебни изпълнители. За тях те следва да направят съответно предложение до министъра на правосъдието при същите условия както за магистратите (отправено предложение за ползване на платен годишен отпуск и отказ за ползването му). Ако министърът приеме предложението, той следва да издаде заповед първо за преустановяване на част от дейността (да се посочат дейностите) или за преустановяване на работата на отделни съдебни изпълнители или съдии по вписванията и едва тогава да се постанови прилагане на мярката по чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП.
Критериите за преценка на приложението на чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, следва да се определят от административните ръководители за съдебните служители, от съответната колегия на ВСС за магистратите и от министъра на правосъдието за посочените две категории длъжностни лица. Тази преценка следва да се извърши, както въз основа на общата натовареност на ОСВ, така и въз основа и съобразно останалите взети мерки и конкретно тези свързани с приложението на чл. 7, ал.1 от ЗМДВИП, относно т.н. „дистанционна работа” или, както е правилно да се нарича, работа от разстояние.
Следва да се приемат единни, универсални критерии за всички ОСВ, а индивидуалната преценка да се взема въз основа на тях и предложенията на съответните административни ръководители или от самата колегия на ВСС. Противното ще доведе до самоцелно прилагане или не на чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, дори и от надлежен орган. В същото време следва да се посочат мерки с дисциплиниращ характер и спрямо ОСВ, в които няма да се прилага тази норма. Такива биха били своевременно изписване на делата, обявени за решаване преди обявяването на извънредното положение и в рамките на неговия срок (вече втори месец). Само така може да се гарантира своеобразна съразмерност на действията спрямо всички работещи в съдебната система. В противен случай ще остане съмнение за дискриминационно упражнена мярка по чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП спрямо едни ОСВ или отделни магистрати за сметка на други.
IV. Продължителност на мярката по чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП
Съгласно чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, работодателите и органите по назначаване може да предоставят до една втора от платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие.
Съгласно чл. 173а, ал.1 от КТ, когато поради обявено извънредно положение със заповед на работодателя или със заповед на държавен орган е преустановена работата на предприятието, на част от предприятието или на отделни работници и служители, работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие, включително на работник или служител, който не е придобил 8 месеца трудов стаж.
Така се установява противоречие между двата текста, като специалният закон допуска ползването на до половината от полагаемия платен годишен отпуск, а КТ като не въвежда максимален размер, всъщност допуска и целия платен отпуск да бъде ползван през времето на извънредното положение. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 173а, ал.1 от КТ противоречи на чл.2, т. 4 от Конвенция № 52 на МОТ, относно платените годишни отпуски, съгласно който националното законодателство може да разреши в изключителни случаи разделянето на годишния платен отпуск, но само за тази част от отпуска, която надвишава минималния отпуск, предвиден в този член (т. 1 минимален платен отпуск от 6 дни годишно).
От съпоставянето на посочените правни норми в трите различни по своята категория актове, следва да се посочи, че давайки по-широк диапазон на приложение на мярката за разпореждане от работодателя на ползването на платения годишен отпуск без съгласието на работника, КТ с оглед на неговия по-широк периметър на регулирани обществени отношения в сферата на трудовото право следва да се разглежда като общ закон, докато мярката по чл.7, ал.2 от ЗМДВИП следва да се схваща като специален закон. Това становище противоречи на изразеното от Христо Банов от ИДП при БАН[6], относно субсидиарността на правилата на ЗМДВИП, но всъщност и доколкото Законът за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. има конкретен предмет на действие, а именно решението на НС за обявяване на извънредното положение от 13 март 2020 г. заради пандемията от COVID-19, то именно продължителността на ползването на платения отпуск, предоставен по този закон е меродавна. Разпоредбата на КТ следва да се разглежда като обща норма, приложима при други сходни случаи на обявяване на извънредно положение (с пожелания да не се повтаря никога), когато в друг специален закон биха могли да бъдат предвидени други мерки или същите, но с друга продължителност. В този смисъл и в контекста на Конвенцията на МОТ, следва да се счита, че продължителността на срока за ползване на платения годишен отпуск следва да бъде съгл. чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, но не по-малко от посочения в чл. 4 от Конвенцията срок от 6 дни. Така се гарантира, че след отпадане на извънредното положение за работника или служителя ще е възможно ползването на минимален размер от отпуска, във време което той е избрал.
V. Оспорване на заповедите на административните ръководители за принудително ползване на платения годишен отпуск на основание чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП
Издадените на основание чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП заповеди винаги следва да са конкретни за всеки работник или служител, респ. магистрат и като такива те са индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, тъй като с тях се засягат права, свободи или законни интереси на работещите работници и служители, респ. магистрати. Като индивидуален административен акт, заповедта подлежи на оспорване по административен ред съгл. чл. 81 и следв. от АПК и по съдебен ред съгл. чл. 145 и следв. от АПК пред съответните административни съдилища.
VI. Относно решението на СК на ВСС по протокол № 13/14 април 2020 г., с което се „указва, че в правомощията на административните ръководители по чл. 338, т. 1 до 10 е и правомощието по чл. 7, ал. 2 от закона за извънредното положение“.
Законосъобразността на приетото решение е твърде дискусионна, доколкото същото провокира колизия с нормата на чл. 4, ал. 1 от КРБ. Съгласно тази разпоредба, Република България е правова държава и се управлява според Конституцията и законите на страната. В случая, горепосоченото решение представлява своего рода тълкуване на нормата на чл. 338 от ЗСВ, но не от надлежния орган за това – законодателят, а от СК на ВСС, което е в противоречие и с разпоредбата на чл. 51, ал.1 от ЗНА, доколкото СК на ВСС няма право на такова.
ВСС е административен орган и актовете му следва да бъдат съобразени с един от основните принципи в публичното право, съгласно който „разрешено е само това, което е изрично предвидено в закона”. С конкретното решение обаче, се създава примерен модел на поведение, в рамките на който административните ръководители на съдилища биха могли да вземат административно-управленски решения, пряко накърняващи правата на работещите магистрати, без да са овластени за това от закона. В този смисъл се налага уточнението, че визираният по-горе принцип на компетенциите лимитира правомощията на административните ръководители на ОСВ (съгл.т.1 от §1 от ДР към АПК), свеждайки ги само до вземането на решения, за които са изрично оправомощени.
В отношенията относно ползването на отпуските, работодателите имат съгласно КТ и Наредбата за работното време и отпуските правото да: 1) разрешават ползването на отпуските при поискването им от работника или служителя; 2) предоставят ползването на платения отпуск без съгласието на работника, при посочените в КТ условия; 3) отлагат полагащите се по вид отпуски също при посочените в КТ случаи.
Работодателите нямат правото на отказ за използване на платения годишен отпуск, а всяко споразумение в този смисъл съгл. чл. 4 от Конвенция № 52 на МОТ е нищожно.
Правото да разрешат ползването на отпуска предполага неговото поискване от страна на правоимащия работник или служител, в т.ч и правото му да поиска отлагане на ползването на отпуска съгл. чл. 176, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 37г от Наредбата.
Правото на работодателя едностранно да предостави платения отпуск или да отложи такъв в хипотезата на чл. 176, ал.1, т.1 от КТ (престой или важни производствени причини) са израз на неговата властническа функция за вземане на административно-управленски решения, които обаче следва също да са обосновани с настъпването на посочените в правната норма предпоставки. Тези решения следва да отговарят на целта на закона и да са в рамките на дадената от него оперативна самостоятелност за административния орган.
Разпоредбата на чл. 338 от ЗСВ сочи, че административните ръководители на ОСВ имат само правото да разрешават отпуските на посочените в закона магистрати и особена категория длъжностни лица в съдебната система (съдии по вписванията и държавни съдебни изпълнители). Предметните рамки на делегираното правомощие са ясно фиксирани и несъмнено включват само това право, но не и възможността да се обявява престой или да се отлага ползването на отпуск при наличие на важни производствени причини. Това не кореспондира с функциите на органите на съдебната власт, спрямо които понятието „производствена необходимост” не е относимо. В този ред на мисли, надделява убеждението, че в конкретния случай евентуалното приложение на горепосочената разпоредба на Закона за извънредното положение в контекста на принципа „Lex specialis derogant legi generali” е неприемливо.
Следователно посоченото решение освен, че съдържа уязвимо от конституционна гледна точка тълкуване на приложението на чл. 338 от ЗСВ, създава предпоставки за незаконосъобразни действия на административните ръководители на ОСВ в отношенията им с посочените в закона лица, тъй като прилагайки пряко нормата на чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, биха се засегнали правата и законните им интереси, повече от необходимото за целта на закона (чл. 338 от ЗСВ) и с това техните заповеди биха били издадени в нарушение на чл. 6, ал.2 от АПК. Съгласно чл. 6, ал. 3 на АПК административният орган е длъжен да приложи тази мярка, която е по-благоприятна за адресата, ако и по този начин се постига целта на закона.
Това означава, ако след преценка на натовареността в работата на ОСВ по време на обявеното извънредно положение и възможността да се осигури работа, която да отговаря на целта на специалния закон относно предотвратяване на разпространението на заразата, а именно работа при спазване на здравните и санитарните изисквания и/или на работа от разстояние и административните ръководители на ОСВ намерят, че следва посочените в чл. 338 от ЗСВ лица да излязат в отпуск, то те следва да им предложат на първо място доброволното ползване на платен годишен отпуск. Ако лицата по чл. 338 от ЗСВ приемат това предложение, то ползването на отпуска – неговата продължителност и време следва да се определи от тях. Ако лицата по чл. 338 от ЗСВ направят отказ от ползването на отпуск, то тогава следва да се уведоми съответната колегия на ВСС с изложени мотиви относно наличието на основания за приложението на чл. 7, ал.2 от ЗМДВИП, както и за размера на неизползвания от конкретния магистрат отпуск. В крайна сметка обаче, окончателното управленско решение следва да бъде на СК на ВСС.
[1] проф. Мръчков, Васил, „За характера на правоотношенията на съдии, прокурори и следователи”, сп. сп. Юридически свят, Брой 1, 2002 г
[2] Глушков, Милен „Дисциплинарната отговорност на магистратите по ЗСВ”, Софи-Р, С.2015, с.68
[3] Проф.Мръчков, „За характера на правоотношенията на съдии, прокурори и следователи” Статията е отпечатана в бр. 1 от 2002г. на сп. „Адвокатски преглед”.
[4] Проф. Стефан Стойчев „Конституционно право“, изд.Сиела 2002 г. с. 561
[5] Банов, Хр. Трудовоправни проблеми при обявяването на извънредно положение
[6] Банов, Хр. Трудовоправни проблеми при обявяването на извънредно положение.
23
Коментирайте
Е какъв ви е проблемa – нали ВСС в качестото му на орган по назначаването е делегирал правомощия на административните ръководители да предприемат дейстивия по чл. 7, ал. 2 от Закона, какво по-голямо оправомощаване искате от това – нотариална заверка ли или просто не ви изнася и си търсите оправдания?
Като не искате отпуск отворете съда и работете!Стига сте се правили на свешенни крави.Значи в Нови пазар може да работи общината, полицията,пожарната,пощата,банките,търговските обекти,само Вие от съда не можете!Само Вас ли ви е страх да не се разболеете?
Отпускът е право, а не задължение. От къде на къде ще ми казват кога да го взема. Не стига, че лятото трябва да се съобразявам с останалите колеги.
И все пак при извънредно положение трябва да се правят някои компромиси.
Няма ли кой да обжалва решението на Съдийската колегия за отпуските. Чл. 7,ал. 2 от закона не е приложим за съдебната система
Георги Чолаков каза миналата седмица, че сега е моментът, в който ще се разбере кой става за ръководител и кой не. И аз съм съгласен с него, защото съдилищата трябва да работят, съдиите също и е въпрос на организация това да се случва. Ако пращаш хора в принудителен отпуск това може да означава две неща – или имаш някакво специално отношение към конкретния съдия, или си неспособен да организира работата на съда, който ръководи. И двете хипотези са показателни за качествата на този председател.
Хайде да си направите преоверка как е в Испания, Дания, Германия…
Не може да ги карате насила бре. Не го ли разбирате това
При някои това е напълно разумно. Например в частния сектор.
Това го има само в България
Организациите и съсловията явно са се покрили под каранитна и ги няма никакви
Много ме учудва фактът, че няма реакция от тяхна стране срещу това безумие.
Наистина не разбирам защо се предлагат такива неща и къде аджеба е ССБ и Асоциация на прокурорите
ма добре, а не е ли по-добре после да имат отпуск тия хора за да подхранят икономиката и туризма ?
След дъжд, качулка. А и туризмът не смятам, че в момента е приоритет.
Определено скандално!
Къде е съсловието? Ах Къде ?
Не мисли ли авторката, че всъщност въпросното указание е делегация от колегиите на ВСС? Това извън генералния въпрос, че всъщност не виждам как съдът може да остане без работа особено след като вече отпадна забраната да се образуват дела и доста се развърза произнасянето.
Къде са питам в тази ситуация т. нар. съсловни организации – ССБ, Асоциация на прокурорите, Камара на следователите? Не трябва ли да излязат със становища точно по въпроси, които засягат правата на съдиите, прокурорите и следователите, вместо само едните да се чудят за какво да се заядат с прокуратурата, а другите как да се подмажат на главния прокурор. Точно от тях се очаква правен анализ в такива ситуации. Браво на колегата, че се е захванала.
Разбирам от колеги, че в провинцията този принудителен платен отпуск съвсем не се възприема като имагинерно указание от ВСС. За София на никой и през ум не му идва. Възразявайте и не се оставяйте на тази глупост, колегата е напълно права – не може подобен отпуск да се разпорежда от адм. р-л
Къде се е случило? Има вече издадени заповеди ли?
Има такива заповеди, има и взет половината от полагаемия годишен отпуск на служителите от някои съдилища.
Разпорежданията на председателят на съда/административния ръководител на прокуратурата са задължителни за всички магистрати и съдебни служители – ал. 80, ал. 2 от ЗСВ, чл. 86, ал. 2 от ЗСВ, чл. 93, ал. 2 от ЗСВ и т.н., което прави твърдението на автора твърде манипулативно, използвайки правилните думички „в голяма степен“: „административните ръководители действат в рамките на правомощията си, установени от закона (чл. 4 от АПК) и издаваните от тях актове (заповеди) не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен.“ Могат да зсягат и още как, поне ЗСВ дава такива права на административните ръководители, но тук не в… Покажи целия коментар »