За правото на здраве
Интервюто на съдия Гайдов
Любомир Гайдов е зам.-председател на Управителния съвет на Асоциацията на българските административни съдии. Председател е на Шесто отделение във Върховния административен съд, в което се разглеждат над 2000 дела годишно, половината от които са свързани със здравеопазването, включително и дела по жалби против наложеното в страната извънредно положение и обявената впоследствие извънредната епидемиологична обстановка.
Съдия Гайдов е завършил право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и „Стопански и финансов мениджмънт“ в Института за следдипломна квалификация към УНСС. Бил е хоноруван асистент по „Здравен мениджмънт“ в Института по следдипломна квалификация към УНСС. Работил е повече от 9 години в Министерството на здравеопазването.
„Лекс“ публикува част от интервюто му за брой 2 на списание „Медицинско право и здравеопазване“, посветено на актуалните проблеми, разглеждани от Шесто отделение на ВАС, във връзка пандемията от COVID-19.
Списанието се издава от Юридическо дружество по медицинско право и здравеопазване, а в редколегията му са проф. д-р Дарина Зиновиева, проф. д-р Огнян Герджиков, проф. д-р Иван Тодоров, проф. д-р Живко Драганов и докторът на медицинските науки проф. Параскева Стаменова.
Пълния текст на интервюто очаквайте до дни в новия брой на сп. „Медицинско право и здравеопазване“ тук.
В момента най-актуалната здравна проблематика несъмнено е свързана с временната епидемична обстановка в страната ни и разпространението на COVID-19. В периода от март до май 2020 г. в отделението постъпиха над 900 жалби против заповеди на министъра на здравеопазването, с които се налагат противоепидемични мерки или против решението на Министерски съвет от 13 март 2020 г., с което се обявява извънредно положение на територията на Република България. Нормално е да постъпват и през следващата година още жалби, свързани с въвеждането на противоепидемичните мерки от различни административни органи.
Едно от твърденията в жалбите е доколко е законосъобразно да се ограничават правата на отделни граждани, какви вреди се търпят от тези административни актове, противоречат ли те на други закони и международни актове. Човекът е биологично същество и животът е неговото най-висше благо. Той е естествено присъщ и необходим за човека ценност, от която той се ползва независимо от това дали е добре правно регламентирана.
За да може човешкият живот официално да се легитимира и защитава, следва да бъде уреден от правото. Приети са множество международни актове, в които се прокламира неприкосновеността на индивидуалните права и в частност правото на живот. То има фундаментален характер, тъй като е същинско условие за нормалното и пълноценно съществуване на цялостната система на човешките права и свободи. България, като страна по редица международни договори за правата на човека, се стреми да се изравни с международните стандарти.
С изменението на чл. 63 от Закона за здравето се промени административната процедура по обявяване на „извънредната епидемична обстановка“. Вече се обявява за определен период от време с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването въз основа на извършена от главния държавен здравен инспектор оценка на съществуващия епидемичен риск. Посочени са всички индикатори за непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите. Включени са изрично противоепидемичните мерки, които министърът на здравеопазването и директорите на съответните регионални здравни инспекции могат да въвеждат на територията на страната или на отделна нейна област. Посочено е, че заповедите за въвеждане на противоепидемичните мерки са общи административни актове по смисъла на чл. 73 от АПК и подлежат на обжалване пред съответния административен съд. До тогава всички първоинстанционни жалби се разглеждаха пред ВАС в шесто отделение. Срещу тези промени в закона има все още дискусия и немалко граждани и организации възразяват.
С разпоредбата на ал. 5 от чл. 63 от ЗЗ се разшири обхватът на противоепидемичните мерки, като се предвиди, че е възможно и въвеждането на забрана за влизане на територията на страната на граждани на други държави, като това не се отнася за гражданите с постоянно, дългосрочно или продължително пребиваване на територията на България, както и членовете на техните семейства. Тази мярка очевидно бе приета от законодателя за ограничаване на трансграничен пренос на заразно заболяване и цели очевидно защита на населението на България от разпространението му.
С текста на чл. 63, ал. 6 от ЗЗ също се разшири обхватът на мерките по ал. 4 на същата норма, като се допуска и възможността за временно ограничаване на придвижването на територията на страната, както и временно спиране или ограничаване на експлоатацията или режима на работа на обекти с обществено предназначение и/или други обекти или услуги, предоставяни на гражданите. Тези временни ограничения са продиктувани от необходимостта за ограничаване на дифузното разпространение на заразното заболяване на територията на цялата страна, и събирането на големи групи от хора в обекти с обществено предназначение, което също предизвиква огромен риск от бързото разпространение на епидемията. Въз основа на тази разпоредба компетентният държавен орган издава административни актове, които се оспорват в административните съдилища, респективно се разглеждат в отделението като касационни дела. Подобно е положението с мерките по чл. 63, ал. 7 от ЗЗ. С този текст се допуска, когато разпространението на заразното заболяване касае само определено населено място, община или област на територията на страната, мерките по ал. 4 да се налагат не от министъра на здравеопазването, а от териториалния здравен орган – директорът на съответната регионална здравна инспекция. Тези правомощия на териториалния здравен орган, обаче може да се реализират само след съгласувателна процедура с главния държавен здравен инспектор, който следва да извърши оценката на критериите за наличие на непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите в съответната териториална единица.
Разпоредбите в чл. 63 от ЗЗ са нови и тяхното приемане бе провокирано от разпространението на COVID-19 в страната и касаят принципно защитата на живота и здравето на обществото в случаите на извънредна епидемична обстановка, предизвикана от заразно заболяване.
Някои граждани и организации считат, че тези актове на държавните органи ограничават техните конституционни права и увреждат техните интереси, а други оспорват само самата процедура по издаването на тези актове, съобразно вида на самия административен акт – дали е общ, или нормативен административен акт.
Безспорно целта на обявяването на извънредната епидемична обстановка е гарантирането на основното задължение на държавата за защита на най-важните права – на живот и здраве на гражданите. И, ако липсва изрична разпоредба в Конституцията, която да въздига правото на здраве, корелативно свързано с правото на живот на всеки гражданин, в основна човешка ценност, то в чл. 4, ал. 2 от нашия основен закон се прокламира, че Република България гарантира живота на човека и на гражданското общество. Именно и поради това основно конституционно задължение на държавата – за опазване на живота и здравето на гражданите, законодателят в съответствие с принципа на правовата държава, осигурява защитата на обществото от епидемично разпространение на заразна болест, чрез разпоредбите на чл. 63, ал. 2 – 7 от Закона за здравето.
В чл. 52, ал. 3 от Конституцията е регламентирано, че едно от основните задължения на държавата е да закриля здравето. Задължението за защита на държавата е всеобхватно и я задължава да се грижи за човешкия живот, както и да го насърчава. Задължението за защита от държавата е правопропорционално на ранга на въпросното право, на гарантираното благо в ценностния ред на Конституцията. Според мен няма нужда в основния закон да бъде обосновано в детайли, че човешкият живот представлява най-висша ценност в рамките на основния правен ред. То е жизнената основа на човешкото достойнство и предпоставка за всички останали права, включително и на свободата на личността, на придвижване, на събрания, на неприкосновеност на жилището и тайна на писмената кореспонденция, правото да се упражнява определена професия и т.н. За мен е правилно компетентната институция да има право да налага определени видове забрани на болните, заразните и на други лица, които са носители на зараза и представляват единични случаи на опасност за разпространение на зараза.
Освен това, като част от Европейския съюз, България е страна по редица международни договори, по които се защитава правото на здраве, които са ратифицирани, влезли са в сила и са обнародвани в „Държавен вестник“, поради което на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното ни законодателство. Поради това със защитата на правото на здраве на гражданите и развитието на законодателството в този процес, какъвто е случаят с въвеждането на извънредната епидемична обстановка и мерките свързани с нея, регламентирани в чл. 63, ал. 2 – 7 от ЗЗ, България в съответствие с чл. 4, ал. 3 от Конституцията, участва в развитието на Европейския съюз.
Например, правото на здраве като „право на възможно най-добро състояние на физическо и душевно здраве” е изрично признато в чл. 12, т. 1 от Международния пакт за икономически, социални и културни права. Сред основните мерки, които държавите, страни по пакта, трябва да предприемат за осъществяване на това право, са включени предотвратяването и лекуването на заболяванията и борбата с тях, а също така и създаването на условия, които да осигурят на всички медицинска помощ и медицинско обслужване в случай на болест (вж. чл. 12, ал. 2, б. „c” и „d”). Също така в чл. 11 от Европейската социална харта (ревизирана) е уредено правото на опазване на здравето – „всеки има право да се ползва от мерки, съдействащи му да постигне възможно най-добро здравословно състояние”.
Още през 1946 г. при съставянето на Устава на Световната здравна организация (СЗО) това право на човека е изрично прокламирано и прогласено като принцип, който е в основата на „щастието на народите, на техните хармонични отношения и на тяхната сигурност”. Съгласно абзац 2 от преамбюла на този международноправен акт „едно от основните права на всеки човек, независимо от неговата раса, религия, политически убеждения и неговото икономическо и социално положение е да се радва на най-доброто здраве, което може да се постигне”.
Съгласно дефиницията, която се съдържа в абзац 1 от преамбюла на Устава на СЗО „здравето е едно състояние на пълно физическо, душевно и социално благополучие и не се състои само в отсъствие на болест или на недъгавост”. Тази дефиниция е възприета и в чл. 2 от Закона за здравето (ЗЗ). Здравето може да се дефинира като състояние на равновесие на човека с биологичната, физическата и социална среда и максимална функционална дееспособност. В този смисъл, здравето е състояние, характеризирано от анатомичната, физиологична и психологична цялост и оптимална функционална дееспособност в семейството, работата и обществото (вкл. справяне с психо-емоционалния стрес), чувство за благополучие и липса на риск от заболяване и преждевременна смърт.
С колегите положихме немалък труд да администрираме постъпилите за кратък период от време над 900 жалби срещу заповедите на министъра на здравеопазването по време на обявеното извънредно положение – от 13 март до 13 май 2020 г., да съберем необходимите доказателства, за да се разгледат в разумни срокове. Водени сме от задължението да отговорим на всяка една жалба, като осъществим контрол по законосъобразност на всеки административен акт, оспорван пред ВАС. Съзнаваме колко е важно за жалбоподателите, за обществото и държавните органи да има навременни и ясни съдебни актове при тази напрегната обстановка, възникнала от месеци поради разпространението на COVID-19 в цяла Европа.
От гледна точка на юридическата му характеристика правото на здраве е субективно материално право. То е общочовешко право, защото принадлежи на всеки човек. Възниква в патримониума на физическото лице в момента на раждането му и съществува до смъртта му. Правото на здраве е лично право. Благото, което се защитава от правния ред, е присъщо само и единствено на физическите, а не и на юридическите лица. Но правото на здраве е лично и в смисъл, че е предоставено на отделното физическо лице и само на него. Използваното в законодателството понятие „обществено здраве” (в миналото „народно здраве”, но и сега в някои нормативни текстове) има друг смисъл. Общественото здраве се разглежда като структурите и процесите, чрез които здравето на населението се изучава, опазва и промотира чрез организираните усилия на обществото.
Правото на здраве има двояк характер от гледна точка на правноотрасловата си принадлежност. Предвид характера му на основно право – то е конституционно право, т.е. публично право, въпреки липсата на изрична правна уредба в Конституцията. В субективното право се съдържа притезание, насочено към държавни органи и само към тях. От друга страна, това е частно субективно право, защото правното благо, което се съдържа в него е защитено от вмешателството на всяко трето лице. Само признаването и на гражданскоправния характер на личните права (в т. ч. и правото на здраве) е в състояние да им обезпечи една широка правна защита.
Точно затова и съгласно чл. 4, §1 от Международния пакт за гражданските и политическите права (МПГПП) в случай на обществена опасност, застрашаваща съществуването на нацията, която е официално обявена, държавите – страни по този пакт, могат да вземат мерки само дотолкова, доколкото положението го изисква, с които да нарушат задълженията си по този пакт, при условие че тези мерки не са несъвместими с другите им задължения по международното право и не водят до дискриминация, основана само на раса, цвят на кожата, пол, език, религия или социален произход. Параграф 2 от чл. 4 предвижда недопускане на нарушаване на следните права: правото на живот, правото на неподлагане на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание, неподлагане на медицински или научни опити, без неговото доброволно съгласие, както и правата по чл. 8, т.1 и т.2, чл. 11, 15, 16 и 18. В допълнение, Принципите от Сиракуза, приети от Икономическия и социален съвет на ООН през 1984 г., както и Общите коментари 29 и 27 на Комитета на ООН по правата на човека относно извънредни ситуации и свобода на движение, установяват специални правила по отношение на действията на правителствата, в случаите, когато с оглед опазване на общественото здраве се налага ограничаване на правата на отделния индивид.
Във Франция се наложи приемането на Закон за спешните мерки, с който за пръв път в историята се обявява извънредно положение, свързано с общественото здраве. Дефиницията гласи, че извънредно положение, свързано с общественото здраве е налице при наличие на бедствие за здравето, застрашаващо, предвид произхода и тежестта си, здравето на населението. Обявяването му се осъществява посредством указ на Съвета на министрите, основан на доклад от министъра на здравеопазването. В този смисъл, аналогично по примера на България, е въведена диференциация между „извънредно положение“ и „извънредно положение, свързано с общественото здраве“.
В Германия действа Закон за защита от инфекциите, в който съгласно раздела „Борба със заразните болести“ в §§ 28-31 са предвидени различни противоепидемични мерки – наричат се „мерки за защита“, като отделните правителства на провинциите са овластени да приемат наредби, съдържащи забрани и нареждания във връзка с прилагането на мерките по §28 до §31, с цел борба със заразни болести. Правителствата могат да делегират правомощието за издаване на наредби на други органи. Изрично се подчертава, че основните права като свободата на личността, на придвижване, свободата на събрания могат съответно да бъдат ограничавани.
Изводът е, че са възможни случаи, в които се налага ограничаване на някои права на гражданите за защита на други права, които стоят по-високо в ценностната йерархична стълбица на конституционно гарантирани права. В тази връзка ще спомена и Решение № 10 от 1995 г. на Конституционния съд, според което правото на живот „има върховенство и приоритет по отношение на другите права, които за да бъде опазено, е допустимо да бъдат накърнени.“ Според мен не може да се приеме, че с въвеждането на временна епидемична обстановка, съответно с въвеждането на мерки, ограничаващи свободното придвижване на определена категория лица и спиране или ограничаване на експлоатацията, или режима на работа на обекти с обществено предназначение и/или други обекти или услуги, предоставяни на граждани се нарушават до такава степен права на гражданите, които са противопоставими на задължението на държавата да осигури живота и здравето на обществото. Друг е въпросът, дали тези мерки, обективирани в конкретни административни актове, са издадени и прилагани съобразно изискванията на закона. В тази част е работа на съда да следи за законосъобразността на всяка заповед, срещу която има жалба.
Проявлението на всяка заразна болест – нейното предотвратяване и преустановяване на последиците от нея, за съжаление не могат да бъдат предвидени и затова очаквам въвежданите мерки от Министерския съвет и актовете на различни държавни органи да продължат още поне няколко месеца, в тази връзка шесто отделение, а и колегите от всички административни съдилища, ще бъдат допълнително натоварвани с дела по тази материя.
Няма да бъда изненадан, ако съвсем скоро се предприемат и нови законодателни промени в няколко закона относно здравеопазването с цел доразвитие на разпоредбите, касаещи масовото епидемично разпространение, за което няма ясно лечение и поради това е с непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите.
27
Коментирайте
„правото на здраве“ било конституционно основно право и здравнана вноска задължение но срещу него е предоставянето само на „здравна услуга“ при това в определени граници по клинични пътеки и то от частни и държавни търговски дружества
Сега тоя уж добър чичко и един трол с няколко коментара искат да кажат, че е много хубаво да надуват статистиката с „болни от ковид“, за да приберат герберастите едни пари от ЕС за борба с тоя ковид?
Няма как правото на здраве да е материално право, както се твърди в статията. Отделен е въпроса, че за да си поддържаш добро здравето или да се лекуваш, нещата опират до материалното, но самото право не е материално. Делението на материално и процесуално право е нещо съвсем различно. Другото деление е на имуществени и неимуществени права, но правото на здраве не е и имуществено.
„В субективното право (правото на здраве) се съдържа притезание, насочено към държавни органи и само към тях.“ Ерго, на това право противостоят субективни задължения от страна на „държавни органи“. А в същото време държавните органи ограничават правото на здраве като забранява посещения в аптеки и хранителни магазини на групи граждани като им определя часове за това, бяха забранени разходи по паркове (някои кметове даже демонтираха пейките в парковете), спортуването на открито. Това, че хора мрът пред болниците, защото им отказано да ги приемат не трябва да се акцентира. Грубото, вулгарно и безпардонно отношение от страна на представители на „най-хуманната професия“,… Покажи целия коментар »
И как точно ще си доставиш принудително дължимото от държавата притезание, г-н теоретик? Щото тя държавата изобщо не го оказва и хората мрат като мухи
Отхлабиха мерките, пандемията плъзна и точно сега по Коледа хората не могат да излизатпо заведения.
Да ти имам проблемите. Една година ще го преживееш. Здравето е най-важно.
Дали някой ден ще видя нормалното и пълноценно съществуване на цялостната система на човешките права и свободи?
Уредено е в основният ни закон, но много често правата ни се погазват.
Естествено, че ще има жалби против заповеди на министъра на здравеопазването. Издава, отменя- и той не знае какво иска.
Поредната прекрасна статия, благодарим.
Да. И аз оцених и въпросите, и отговорите. Браво на списанието „Медиицинско право и здравеопазване“ за инициативата.
Следя ги вече- първият брой ми свърши много работа.
През последните месеци Венецианската комисия излезе с няколко позиции, в които призовава властите във всяка държава да следят дали се спазват правата на хората при въвеждането на противоепидемични мерки. Не знам как е в другите държави, но у нас властите (има се предвид и прокуратурата) по-скоро тормозят допълнително хората, вместо да следят стриктно за баланс между права и мерки. Това говори много на зачитането на правата у нас.
Тук сме на военен режим – трябва да се защитим, а хората докато се защитават нямат права
Интересно ми е долко законно би било въведено ограничение за свободно пътуване в ЕС без направена доброволна ваксинация срещу COVID-19. Предполагам, че това ще е една от темите догодина.
Някои авиокомпании вече обявиха, че ще въведат такова условие. Същото сигурно ще направят ресторанти и хотели. Но честно казано, при тази антиваксърска вълна у нас, по-добре така да принудят някои хора, защото няма да достигнем 70-те процента. А дали това кореспондира с правото на свободно пътуване… В материала са дадени примери от законодателството в други държави (вж. Германия) и ми се струва, че това ще бъде въведено и в други страни – правото на живот/здраве срещу правото на свободно придвижване
Но има хора, които няма как да се ваксинират, дори и при най-добро желание.
Те ще са от останалите 30% по обективни причини
Помните ли Дани Кирилов, който искаше временна дерогация на ЕКПЧ. Еех, какъв филмов герой имахме, а.
Спомняш си за него с насмешка, но на някои хора още им се плаче като се сетя на какво са били подложени по негово време в МП
Естествено, че здравето е на първо място и ми се ще един адвокат, който обичаше да си придава обществена известност, посредством писане на жалби срещу всяка заповед, да прочете това.
Той не обича да чете, само да скача по площадите 🙂
Ама май така и не успяхте да се произнесете по ред ограничения, които властта въвежда и премахва ден през ден, преди да чуем каква е и позицията на съда.
Не че защитавам съда, ама той трябваше да действа като пожарна команда, за да успее да насмогне на заповедите на Кирчо Ананиев, които на всеки час се променяха
Аз докато разбера, че е излязла заповед, той вече я е отменил.
Аз ползвам прегледите на дружеството по медицинско право- много добре те ориентират в заповедите.
Гайдов е едно от свидетелствата, че правосъдната ни система е в тотален колапс. Тоя индивид го помня от АССО – типичният административен съдия – много повече държавен служител отколкото магистрат, бясно бранещ интереса на държавата. А и колкото некомпетентен , толкова и злобен. Но всичко това дава стабилна опора за израстване в кариерата. Докато такива са в съдебната система, правосъдие в България няма да има.