За конституционната неприкосновеност на частната собственост – критично
Докладът на Красимир Влахов
Тази седмица Висшият адвокатски съвет под патронажа на председателя на Народното събрание Никола Минчев проведе научно-практическа конференция, посветена на 70-ата годишнина от приемането на Закона за собствеността (повече за събитието виж тук и тук).
По време на конференцията доклади изнесоха едни от водещите специалисти в областта на вещното право, които поставиха фундаментални и практически въпроси, свързани с правото на собственост. Един от тях беше конституционният съдия Красимир Влахов, който направи критичен прочит на прогласената в Конституцията неприкосновеност на частната собственост.
„Лекс“ публикува доклада на съдия Влахов с негово съгласие.
Предмет на изложението ми е една конституционна разпоредба, която е добре известна, възприема се като своеобразна конституционна аксиома, по подразбиране, на пръв поглед е пределно ясна и от нея не произтичат проблеми при нейното тълкуване и прилагане. Става дума за чл. 17, ал. 3 от Основния закон, според който частната собственост е неприкосновена. С тази разпоредба конституционният законодател, след като в ал. 1 е обявил, че правото на собственост и на наследяване се гарантира и защитава от закона, допълнително е акцентирал върху необходимостта от засилена защита конкретно на частната собственост. Всъщност типичната конституционна регламентация на правото на собственост се съдържа в ал. 1, докато ал. 3 представлява по-скоро декларация, която не само подчертава значението на частната собственост за свободата на индивида, но и изглежда я „сакрализира“ до степен на защитеност и ненакърнимост, подобна едва ли не на тази на правото на живот по чл. 28 от Конституцията, чийто ценностен ранг е несъпоставим. Този подход на конституционния законодател има своето обяснение.
Преди всичко е важно да се обърне внимание на историческия контекст и на обстоятелствата, при които е приета въпросната разпоредба. Тя не е гласувана безрезервно от народните представители в Седмото ВНС – „против“ са били десет народни представители и „въздържали се“- 12. Всъщност ал. 3 на чл. 17 е плод на политически компромис между политическите сили във ВНС и е приет по изричното и твърдо настояване на опозицията частната собственост (а не собствеността изобщо) да се обяви за неприкосновена като своеобразна реакция и търсене на конституционна гаранция срещу съществувалата в предходния политически период практика частните собственически права да бъдат често с лекота пренебрегвани и дори потъпквани от държавата. Показателно в това отношение е изказването на народния представител Александър Величков от опозицията при гласуване на текста на второ четене: „Искам да се разбере ясно, че има текстове, на които ние държим до такава степен, че те могат да се определят като неприкосновена територия и ви моля повече да не навлизате в тях… нашата позиция е категорична и затова много ви моля да не се дискутира повече по отношение на ал. 3“. Тази историческа справка относно приемането на чл. 17, ал. 3 ясно показва, че нормата е натоварена в много голяма степен с политическо и идейно съдържание, но като правна норма коректността на формулировката е повече от спорна, подвеждаща е и това поражда проблеми при нейното тълкуване и прилагане, на което ще се спра по-нататък.
Какво е все пак юридическото съдържание и значение на тази разпоредба? Формулировката ѝ, която се отнася не до правото на собственост изобщо, а конкретно до частната собственост, а и вече посочените причини за нейното приемане ясно сочат, че на практика неин адресат е държавата на първо място в лицето на законодателната власт, която Конституцията задължава и обвързва при приемане на законите да се съобразява с прокламираната неприкосновеност на частната собственост и да не приема норми, които я нарушават. По този начин неприкосновеността се явява очертана от Конституцията своеобразна „червена линия“, която законодателят няма право да прекрачва при определяне правния режим на частната собственост – т.е. при уреждане на нейното придобиване, изгубване, съдържание, упражняване и защита. Именно в този смисъл Решение № 4 от 2021 г. на Конституционния съд (КС) подчертава, че по силата на чл. 17, ал. 1 и 3 от Конституцията „законодателят при упражняване на дейността си е длъжен да се въздържа от предприемането на мерки, които влизат в противоречие с конституционния принцип за закрила на неприкосновеността на частната собственост“.
Освен това, нормата задължава отново държавата, но в лицето преимуществено на изпълнителната власт, да се въздържа от такива правни и фактически действия, с които по недопустим начин се накърняват правата на частна собственост върху конкретните обекти. Разбира се, доколкото Конституцията е върховен закон, който стои в основата на правния ред в държавата, разпоредбата на чл. 17, ал. 3 има значение и за начина, по който се тълкуват и прилагат правните норми от по-ниска степен във връзка със защитата на правото на собственост, и в този смисъл тя е ориентирана и към правоприлагащите органи и в частност съдилищата. В тази връзка поначало следва да се има предвид, че при защитата на едно конституционно право границите, в които то може да бъде упражнявано, съгласно чл. 57, ал. 2 от Конституцията се определят от правата и законните интереси на останалите правни субекти. Това се отнася и за правото на собственост, както е подчертано в Решение № 15 от 2001 г. От тази гледна точка правото на собственост е абсолютно, но само доколкото е противопоставимо на всички останали правни субекти (Решение № 11 от 2014 г.).
Отнесена към правото на собственост, разпоредбата на чл. 57, ал. 2 означава, че в индивидуалната си сфера всеки е длъжен да се съобразява с чуждото право на собственост, да го зачита и да не пречи на собственика да го упражнява. Но, според мен, правилото има и друго измерение – че в някои случаи и по-специално при определени обекти, чиято полезност надхвърля интереса на собственика, последният е длъжен да търпи някои ограничения и действия, чрез които другите граждани упражняват свои конституционни права (като право на живот, на здраве, на чиста природа, на достъп до националното културно наследство). Както ще стане ясно, този аспект на конституционната рамка на правото на собственост, макар и да не е изрично формулиран в нашия Основен закон, всъщност е мълчаливо признат, доколкото е проведен в законодателството.
Веднага трябва да се обърне внимание, че чл. 17, ал. 3, както всички не само конституционни, но и правни норми изобщо, не може да се тълкува и прилага изолирано, а в контекста на цялостната конституционна уредба, при съобразяване на духа и принципите на Основния закон (Решение № 15 от 2021 г.). И веднага става ясно, че декларираната неприкосновеност, разбирана като пълна, абсолютна забрана за ограничаване на правото, всъщност не съществува, защото самата Конституция допуска частната собственост да бъде обект на ограничения и правомерни посегателства.
На първо място това следва от чл. 17, ал. 5, който допуска отчуждаване на частна собственост за държавни и общински нужди. На второ място, следва от разпоредбата на чл. 57, ал. 3 – при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може временно да се ограничи упражняването на отделни права на гражданите, с изключение на правата по чл. 28, 29, 31, ал. 1, 2 и 3, чл. 32 и чл. 37. В тази връзка, според теорията, а и според практиката на КС (например Решение № 10 от 2017 г., Решение № 10 от 2020 г.), от гледна точка на уредената в Конституцията възможност за ограничаване упражняването на основните права на гражданите, тези права се разделят на абсолютни и неабсолютни. Първите са правата, чието упражняване не може да бъде ограничавано, а това са именно посочените в чл. 57, ал. 3 от Конституцията: правото на живот; забраната за подлагане на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение, на насилствена асимилация, на медицински, научни или други опити без неговото доброволно писмено съгласие; забрана за осъждане въз основа само на самопризнание, презумпция за невиновност и т.н. От своя страна неабсолютните права включват, на първо място тези, чието упражняване може да бъде временно ограничено само на основанията по чл. 57, ал. 3 от Конституцията (т.е. при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение) – право на адвокатска защита от момента на задържането или привличането като обвиняем, право на среща насаме между защитник и подзащитен и тайна на тяхната кореспонденция, право на завръщане в страната на български гражданин и др.; на второ място, това са правата, които, освен на основанията по чл. 57, ал. 3 от Конституцията, могат да бъдат ограничавани и на други основания, посочени в самата Конституция (чл. 34, ал. 2 – възможност с разрешение на съдебната власт или при необходимост от разкриване или предотвратяване на престъпления, да се накърняват свободата и тайната на кореспонденция) или на основания, чиято конкретизация Конституцията предоставя на закона (напр. чл. 27, ал. 1- законно пребиваващите в страната чужденци не могат да бъдат гонени от нея или предавани на друга държава освен при условия и ред, определени със закон). Обръщам внимание, че в практиката си КС приема, че абсолютните права могат да служат като основание за ограничаване на неабсолютните основни права, каквото е например правото на обществото да получава информация (Решение № 3 от 2002 г.).
Видно е от конституционната уредба, че правото на собственост не е сред правата, които не могат да бъдат ограничавани на посочените основания, респ. могат да бъдат ограничавани само на изрично посочените или произтичащи от Конституцията основания, което обуславя извода, че неговата „неприкосновеност“ в никакъв случай не може да се абсолютизира. В този смисъл Решение № 14 от 2021 г. изрично посочва, че „конституционно прогласената неприкосновеност на частната собственост не изключва обаче правната възможност за нейното ограничаване“.
Тук е мястото да обърна внимание, че приемането на чл. 17, ал. 3 в тази му редакция в много по-голяма степен отразява стремеж към възстановяване на своеобразна историческа справедливост чрез възкресяване уредбата на Търновската конституция (според нейния чл. 67 правата на собствеността са неприкосновени), отколкото тенденциите в развитието на съвременния конституционализъм, при които защитата на собствеността се съчетават с подчертаване на нейната всеобща полезност и социални ангажименти в интерес на общността.
В това отношение особено показателна е уредбата в Основния закон на Федерална Република Германия от 1949 г. – според чл. 14, ал. 2 „Собствеността задължава. Нейната употреба трябва да служи същевременно и на общото благо“. Същата идея е вложена и в Конституцията на Кралство Испания от 1978 г. – чл. 33, ал. 1 признава правото на частна собственост и на наследяване, след което ал. 2 посочва, че „социалната функция на тези права ограничава съдържанието им в съответствие със законите“. Заслужава внимание и Конституцията на Република Италия от 1947 г.- според чл. 42, ал. 2, „частната собственост е призната и гарантирана от закона, който определя начините за нейното придобиване и ползване, както и границите ѝ, с цел да бъде осигурена нейната социална функция и достъпност за всички“. В същия дух е и чл. 17, т. 1 от Конституцията на Република Гърция от 1975 г.: „Собствеността се намира под защитата на държавата; правата обаче, които произтичат от нея, не могат да се упражняват във вреда на обществения интерес.“
Тази конституционна уредба на правото на собственост в други европейски конституции е насочена да смекчи, да балансира възприемането на това право като абсолютно, неограничено господство на собственика върху вещта. Тя създава необходимата конституционна рамка, съобразно която законодателството урежда различните аспекти на правото на собственост, при отчитане и на неговата социална, а не само индивидуална значимост.
Парадоксално е, че всъщност уредба, подчертаваща социалната функция на правото на собственост, у нас съществува до демократичните промени и е премахната още в началото на прехода. Според чл. 3 от Закона за собствеността (отм. ДВ, бр. 31 от 1990 г.) „социалистическата собственост е основа на обществения строй на Народна република България и източник на нейното богатство и мощ. Тя трябва да се упражнява само в интерес на социалистическото общество“. Използваната стилистика, типична за тоталитарната държава, всъщност е компрометирала принципа и е послужила като основание за неговото отричане, което достатъчно добре илюстрира, че обсъжданата разпоредба на чл. 17, ал. 3 от Конституцията е отражение на протичащия процес на фундаментална обществено-политическа трансформация, в рамките на който е приет Основният закон през 1991 г.
За разлика от посочените сравнителни примери, в българската Конституция акцентът е поставен върху защитата на правната сфера на титуляра на правото на собственост, т.е. на субекта, а не на самия обект, без да се отчита, че този обект може, ако не пряко, то косвено да служи за обща полза, което по необходимост ограничава или би следвало да ограничава властта на собственика. Това налага нуждата от защита на някои обекти, вкл. срещу техните притежатели, да се извежда по тълкувателен път. Такъв е например случаят с обработваемата земя и паметниците на културата, които самата Конституция директно закриля, но и с други обекти, които, макар и частно притежание, притежават всеобща полезност по силата на естествените си характеристики. Такива са например горите, които са от важно значение за чистотата на въздуха, поддържането на водните ресурси и биоразнообразието.
Всъщност това е ядрото на изложението ми – за необходимостта да се балансира, независимо от декларираната в чл. 17, ал. 3 неприкосновеност на частната собственост, между интереса на титуляра на правото на собственост и съхраняването на обекта на това право в общ интерес, вкл. чрез ограничаване властта на собственика. Именно това е идеята, поставена в основата на цитираната сравнителна конституционна уредба – като се посочва социалната функция и всеобща полезност на обекта на правото на собственост, се защитава самия обект, за да се обезпечи възможността същият да е достояние и да служи не само на неговия собственик.
И така, ясно е, че разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията, отразяваща виждания, идеи и ценности от исторически, политически, идеологически и дори от сантиментален характер, е юридически неточна, внушавайки идеята за несъществуваща пълна юридическа ненакърнимост. Несъмнено е, че неприкосновеността на частната собственост не забранява нейното ограничаване, но Основният закон по вече посочените исторически причини не допуска изрично това (с изключение на възможността за принудително отчуждаване), както и не задава стандартите на допустимото ограничаване. Това налага необходимият баланс между закрилата на частната собственост и другите конституционни ценности и права да се извежда по тълкувателен път, и то на практика чрез упражняване на контрол за конституционност на законите от страна на КС на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията, тъй като до момента разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията не е подлагана на самостоятелно нормативно (абстрактно) тълкуване по чл. 149, ал. 1, т. 1.
В тази връзка следва се има предвид, че е трудно по пътя на казуалното (инцидентно) тълкуване да се компенсира липсата на ясно формулиран конституционен принцип, какъвто съдържат други конституции. При това всяко такова тълкуване се извършва в контекста на конкретната оспорена законова уредба, с която във всеки отделен случай се преследват различни цели, бранят се различни блага и степента на засягане на правото на частна собственост е различна, в резултат на което, изхождайки от едни и същи принципни положения, КС може да достигне до различни крайни изводи относно преценката за конституционосъобразност на съответния закон. В този смисъл казуалната практика на КС конкретно по разглежданите въпроси не създава устойчив стандарт на конституционно допустимо ограничаване на частната собственост във всички негови аспекти – например относно правото на собственика да извлича икономически ползи от собствеността си. Същевременно казуалното тълкуване все пак има това предимство, че позволява конституционна уредба да бъде тълкувана гъвкаво, във връзка с конкретната законова уредба и обществените отношения, които тя урежда, а това допринася Основният закон да бъде приспособяван към всевъзможните предизвикателства в един бързо променящ се свят (за които ще стане дума в края на изложението). А е известно, че едно тълкувателно решение на КС на практика формира нормативно единство със самата Конституция и преодоляването му по пътя на еволютивното тълкуване е сложно предизвикателство.
Краткият преглед на практиката на КС за времето от създаването му през 1991 г. показва, че поради твърдяно накърняване на неприкосновеността на частната собственост са били оспорени 22 закона, като в 16 от случаите искането е било уважено, а само в 6 – отхвърлено, т.е. решително преобладават случаите, в които Съдът е приел, че на този конституционен принцип трябва да се отдаде превес.
Трайна е практиката на Съда (Решение № 20 от 1998 г., Решение № 15 от 2010 г., Решение № 2 от 2011 г., Решение № 7 от 2016 г., Решение № 8 от 2016 г., Решение № 3 от 2019 г., Решение № 10 от 2020 г. и др.) по въпроса за възможността упражняването на основните права на гражданите да бъде ограничавано в случаите, когато е налице легитимна цел (само в случай, когато това се налага, за да бъдат съхранени висши конституционни ценности, както и при необходимост да се предотврати засягането на други общественозначими интереси), основанието е установено със закон, в рамките на предвиденото в Конституцията ограничение и е спазен принципът за пропорционалност (съразмерност) на преследваната цел.
Пропорционалността (забраната за прекомерност) е изискване на принципа на правовата държава. Според това изискване ограничаването на правата е съразмерно средство за постигане на определена цел, когато не се надхвърля степента на допустимото му ограничение, съизмерено със значимостта на защитавания интерес, и когато няма необосновано спрямо защитата на други конституционни ценности разширяване на основанията за допускане на ограничения на правата на гражданите.
По естеството си преценката за пропорционалност е винаги конкретна. Във всеки отделен случай съотношението между преследваната легитимна цел и засегнатите права може да бъде различно и не може да бъде дефинирано по пътя на абстрактното тълкуване. Задължително е обаче, съобразно принципа на пропорционалност, това ограничение да е съразмерно на преследваната цел, а не да надхвърля необходимото за нейното постигане (Решение № 12 от 1997 г., Решение № 14 от 2014 г.).
Специално по отношение на правото на собственост според практиката на КС приоритетите, с оглед на които това право може да търпи ограничения, са такива закрепени в Конституцията ценности, като опазването и възпроизводството на околната среда (чл. 15), съхраняването на обработваемата земя за земеделски цели (чл. 21), опазването на националното историческо и културно наследство (чл. 23), както е посочено например в Решение № 15 от 2001 г. С това решение е отхвърлено искане за установяване на противоконституционност на разпоредби от Закона за лова и опазване на дивеча, предвиждащи обособяване на ловностопански райони, в които се включват и горите – частна собственост, като дейността по стопанисване на дивеча се извършва не от собствениците, а от лица, чиято дейност е свързана с горското и ловното стопанство (държавни дивечовъдни станции, научни институти и висши училища, ловни сдружения), които на това основание имат права на ползване на горските площи за преминаване, престой, изграждане на ловностопански съоръжения и други дейности, обхващащи се от стопанисването на дивеча. Независимо от това, Съдът е приел, че това ограничаване на частните собственически права не е противоконституционно, тъй е насочено към постигане опазването на дивеча като национално богатство, и по този начин се защитава една конституционна ценност по смисъла на чл.15 от Конституцията – поддържането и разнообразието на живата природа. Отчетено е, че ограниченията са балансирани с уредени в други разпоредби права на засегнатите собственици- някои от задълженията си по стопанисване на дивеча съответните правни субекти могат да изпълнят само след сключване на договор със собствениците на гори; на последните се дължи обезщетение за вредите от дивеча; те имат право на част от средствата на националния фонд “Българска гора”, когато горите им попадат в района на държавните дивечовъдни станции.
Това схващане е потвърдено в Решение № 11 от 2014 г., според което не е противоконституционно предвиденото в Закона за управление на отпадъците определяне на места за предаване на отпадъци от черни и цветни метали от физически лица, тъй като макар и по този начин се ограничава правомощието на собственика – физическо лице, да се разпорежда свободно с тези отпадъци от битов характер където и както намери за добре, това ограничение на собствеността произтича от правото на гражданите на здравословна и безопасна околна среда и задължението на собственика да я опазва според чл. 55 от Конституцията. Ограничението е конституционно оправдано и поради произтичащото от чл. 15 от Конституцията задължение на държавата да осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната, както и да закриля здравето на гражданите съгласно чл. 52, ал. 3, предл. 1 от Конституцията.
Сериозно развитие в посока защита на общия интерес и конкретно правото на гражданите на здравословна околна среда за сметка на правото на частна собственост практиката на КС претърпя с Решение № 14 от 2021 г. С него се приема, че не е противоконституционна забраната на чл. 12, ал. 7 от Закона за биологичното разнообразие да се обжалват по съдебен ред заповедите на министъра на околната среда и водите за обявяване на защитени зони, макар и това да е свързано със забрани или ограничения на дейности, противоречащи на целите за опазване на защитената зона (чл. 12, ал. 2, т. 5 ЗБР). Акцентирано е в решението върху приоритетната закрила на такава висша конституционна ценност, каквито са околната среда и биологичното разнообразие, чието опазване е задължение както на държавата съгласно чл. 15 от Конституцията, така и на гражданите според чл. 55 от Конституцията, които в този смисъл имат ангажимент към обществото. Изрично е обърнато внимание, че дори и включването на имота в рамките на защитена територия да е свързано с евентуално по-ниски доходи на собственика му, това не е конституционно нетърпима интервенция на държавата в правото на собственост, тъй като мярката е съразмерна на преследваната легитимна цел от най-висш конституционен порядък. В тази връзка Съдът е потвърдил разбирането си, обективирано в Решение № 5 от 2017 г., че „правото, което се ползва от конституционна закрила, е правото на собственост, а не някакво друго право – на ползване по най-печеливш начин на собствеността. Последното е в немалка степен въпрос на разумно и предвидливо управление на същата, вкл. и добре преценен пазарен и непазарен риск от титуляря на правото на собственост“.
Както посочих по-горе, за разлика от една ясна и стабилна конституционна уредба, практиката на КС при упражняване на контрол за конституционност на законите не се ползва със същата устойчивост, като при това конкретно преценката за пропорционалност при ограничаване на едно конституционно право за постигане на легитимна цел по естеството си често е относителна и субективна. Не са редки случаите, когато Съдът, като признава, че макар и да са налице конституционни ценности, които поначало са легитимно основание за ограничаване на правото на собственост в оспорената законова уредба, приема, че в конкретния случай законът е надхвърлил стандарта на допустимото му ограничение, съизмерено със значимостта на защитаваната ценност. Някои от тези произнасяния са в състояние да оставят впечатление за недостатъчна последователност в практиката на КС, свързана със защитата на правото на собственост. Важно е обаче да се обърне внимание на контекста, в който са формирани изводите на Съда, т.е. целите и съдържанието на съответния закон, с който частните собственически права може да търпят ограничаване за постигане на различни общественозначими интереси, при което характерът и степента на засягане на правото на собственост да са различни. Така, както самото право на собственост не е абсолютно от гледна точка на възможността да търпи конституционно допустимо ограничаване, така и не съществуват абсолютни основания за това ограничаване.
С Решение № 14 от 2020 г. са обявени за противоконституционни частично разпоредбите на чл. 208, ал. 1 и чл. 215, ал. 6 ЗУТ. Първата предвижда срок от 15 години за започване на отчуждителното производство за имоти, отредени по влезлия в сила подробен устройствен план за озеленени площи, а втората – че не подлежат на обжалване общите устройствени планове, както и техните изменения. По отношение на първата разпоредба Съдът приема, че принципът на неприкосновеност на частната собственост не изключва правната възможност за ограничаването ѝ и съдържанието му не е равнозначно на установяването на абсолютна забрана за такива ограничения. Направеният извод се потвърждава от обстоятелството, че след прогласяване на този принцип Конституцията (чл. 17, ал. 5) допуска при определени условия принудителното отчуждаване на собственост. Потвърждава се и от това, че Конституцията установява приоритети – например опазване и възпроизводство на околната среда (чл. 15), съхраняване на обработваемата земя за земеделски цели (чл. 21), опазване на националното историческо и културно наследство – (чл. 23), закрилата на които е свързана с ограничения на собствеността. Въпреки това, Съдът приема, че 15-годишният срок по чл. 208, ал. 1 ЗУТ е несъразмерно дълъг и съществено надхвърля необходимото за постигане на дефинираните цели – не е налице сериозно оправдание за наложителност на толкова дълъг период, за започване на отчуждителните производства, не постига предвидима и сигурна правна уредба по отношение на собствениците. Отчетено е, че този 15-годишен срок от влизането в сила на подробния устройствен план с отреждане за озеленяване, засегнатите собственици могат да ползват имота единствено съобразно фактическото положение, заварено към датата на одобряването на плана. Те имат право да изградят временни строежи, открити обекти за спортни дейности и площадки за игра, временни открити паркинги, пазари за сергийна търговия, преместваеми обекти. На практика по този начин е защитено правомощието на собственика да застроява имота си, т.е. да извлича икономическа полза от собствеността си по избрания от него начин. Това разбиране за съдържанието на правото на собственика е типично за националната ни психология, според която никой не е собственик докрай, ако не осъществи масивно строителство в имота си. Впрочем показателно е, че Законът за опазване на земеделските земи, посветен именно на съхраняването на обработваемата земя като конституционна ценност съгласно чл. 21 от Конституцията, съдържа много по-обемна и детайлна уредба на промяна на предназначението на земеделските земи, отколкото на тяхното опазване.
По отношение на втората разпоредба КС приема, че „преграждането на пътя към съдебно обжалване на общите устройствени планове е лишено от конституционна легитимност, тъй като не е обусловено от висша конституционна ценност, в името на която правото на защита да отстъпи“. Същевременно чл. 120, ал. 2 във връзка с чл. 56 от Конституцията гарантира на гражданина право на жалба срещу административен акт, когато нарушава или застрашава негови права или законни интереси, а общият устройствен план разкрива тези характеристики, тъй като „засягането на един имот с подробния устройствен план, когато това е във връзка с дадени решения на общия план, се дължи в последна сметка на разпоредбите на общия устройствен план“.
Съпоставянето на това решение с посоченото по-горе Решение № 14 от 2021 г. (относно необжалваемостта на заповедите за обособяване на защитени зони) разкрива в най-пълна степен относителността на преценката за съразмерност при ограничаване на правото на собственост в името на висши конституционни ценности. В единия случай е прието, че не е несъразмерно лишаването на собственика от правото да обжалва административен акт, който ограничава възможността да ползва имота си по свое усмотрение, тъй като Конституцията защитава правото на собственост, а не най-изгодното ползване на собствеността, в другия случай – че трябва да се отдаде приоритет на конституционното право на защита срещу административен акт със сходни характеристики. Освен това, в единия случай се защитава правомощието на собственика да ползва имота си както намери за добре и да извлича икономическа полза от правото си, а в другия – че точно това правомощие не се полза с конституционна закрила. Разбира се, следва да се отчете, както вече беше отбелязано, че преценката за пропорционалност е винаги конкретна и обусловена от съдържанието на оспорената законова уредба, която в двата посочени случая е различна.
С Решение № 17 от 2021 г. КС обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 148, ал. 16 ЗУТ, която предвижда, че разрешение за строеж в урегулиран поземлен имот се издава само при приложен подробен устройствен план по отношение на регулацията, в т.ч. уличната регулация, свързваща обекта с уличната или пътна мрежа и осигуряваща достъп до съответния поземлен имот. Според мотивите на решението, осигуряването на обществения интерес, какъвто безспорно е налице при предвиждането, респ., при изграждането на уличната инфраструктура, трябва да се осъществи чрез такива средства, които да не засягат прекомерно правото на собственост, докато в случая по своята същност забраната за издаване на разрешение за строеж до прилагането на уличната регулация представлява строителна забрана, при това неограничена със срок, прилагана от общините, които не са изпълнили публичното си задължение да приложат уличната регулация. В този смисъл Съдът преценява, че мярката не е съразмерна на целта, за която е създадена, и нарушава прекомерно правото на собственост.
В особеното мнение на трима съдии (Анастас Анастасов, Гроздан Илиев и Красимир Влахов) към решението е обърнато внимание, че оспорената законова уредба е насочена и към опазването и възпроизводството на околната среда като висша конституционна ценност, която е основание за ограничаване на правото на частна собственост. Посочено е, при извършено строителство без улица и техническа инфраструктура останалите граждани ще бъдат принудени да понасят не само битови неудобства, но и замърсяване на жизненото им пространство, с което се нарушава конституционното право им право на здравословна и благоприятна околна среда (чл. 15 от Конституцията). Посочено е в тази връзка, че резултатът от обявяване на оспорената уредба за противоконституционна ще бъде възможността собствениците да строят не само без улица, но и без изградена техническа инфраструктура и най-вече канализация, при което канализационните води и битовите отпадъци ще се депонират в ями или ще се отвеждат в реки и дерета с ясно предвидимите последици от това за чистотата на почви, води и въздух (заслужава си да се припомни, че правото на достъп до канализационна инфраструктура е признато с резолюция № 64/292 от 28 юли 2010 г. на Общото събрание на ООН). Изграждането на сгради без юридически гаранции, че ще бъдат свързани с уличната или пътна мрежа (защото изискването да е приложена уличната регулация е тъкмо такава гаранция), на практика може да доведе до това, след застрояването отредените за улица терени, които са останали частна собственост, да бъдат заградени от техните собственици (а тяхното право на собственост също е защитено от Конституцията) и по този начин сградите да бъдат лишени от достъп до улица, каквато практика е налице и примерите за това у нас са многобройни- т.нар. „частни улици“. Правовата държава обаче не би следвало да допуска две групи собственици да бъдат поставени от закона в състояние на трудно преодолим конфликт, в който се противопоставят конституционни права от еднакъв ранг, които подлежат на зачитане и защита в еднаква степен.
Посоченото решение също илюстрира колко сложна и относителна преценката за конституционосъобразност на законова уредба, с която се ограничават собственически права (и в частност относно защитата на правомощието на собственика да извлича икономически ползи от собствеността си и конкретно да го застрои) в името на други конституционни ценности. В Решение № 17 от 2021 г. е дадена защита именно на това правомощие, а в Решение № 14 от 2021 г. е възприет обратния подход, като и в двата случая оспорената законова уредба поставя правото на собственост в конкуренция с такава висша конституционна ценност, каквато е чистата околна среда, без която животът и здравето на хората не са гарантирани. Отново обръщам внимание обаче, че съобразно посоченото по-горе, изводът за конституционосъобразност се извършва, без да се абсолютизира противопоставената на правото на собственост легитимна цел, а като се държи сметка за принципа на пропорционалност, който изисква формиране на преценка дали оспорената законова уредба ограничава правото само доколкото това е необходимо за постигане на целта, а тази преценка е винаги конкретна.
Ще завърша с едно обобщение, адресирано към бъдещето. Не само посочената по-горе конституционна уредба на други държави членки на ЕС, но и предизвикателствата на днешния глобален световен ред налагат едно преосмисляне на степента на защита на някои индивидуални права, каквото е правото на частна собственост, за сметка на други, колективни права, чрез които се гарантират общи ценности от най-висш порядък (независимо дали имат изрична конституционна регламентация, или се извличат по тълкувателен път).
Тъкмо в този контекст следва да се разглеждат предприетите в национален и световен план противоепидемични мерки, обусловени от пандемията, причинена от COVID-19. По този повод в Решение № 10 от 2020 г. КС обявява, че „при наличие на обявена извънредна епидемична обстановка е ясно, че е застрашено не само конституционно гарантираното право на живот и здраве на всеки човек, но и на определена общност... Когато възникне такава обстановка е безспорно, че гражданите са призвани да отдадат предимство на защитата на ценностите от най-висш порядък пред защитата на техните граждански права и свободи. Причината за това е, че рискът от погубване на човешкия живот и увреждане на човешкото здраве е заплаха за всички други човешки права и свободи, както и за демократичния ред. За да изпълни позитивните си задължения по чл. 28 (всеки има право на живот) и чл. 52, ал. 3 от Конституцията (държавата закриля здравето на гражданите), държавата е в правомощието си да предприеме всяко активно действие за гарантиране на живота и здравето на гражданите“.
Това произнасяне на българския КС е в синхрон с практиката на други европейски конституционно юрисдикции във връзка с пандемията. Така например в Решение 1 BvR 781/21 от 5 май 2021 г. Федералният конституционен съд на Германия (ФКС) е отхвърлил заявленията за издаване на временна заповед, с която привременно да се спре изпълнението на наложените мерки в раздел 28б, параграф 1, изречение 1, № 2 на Закон за превенция и контрол на инфекциозните заболявания при хората, с които се ограничава излизането през нощта на гражданите. В мотивите е отбелязано, че предприетите във връзка с пандемията от COVID-19 на национално ниво различни публично и частноправни мерки с основна цел запазването на живота на населението „провокираха и важни въпроси на тема „засягане на основните права на човека“, сред които най-вече ограничаване на правото на свободно движение“. В тази връзка ФКС приема, че „със създадените ограничения за излизане се преследва една по-висша цел за защита живата и здравето на гражданите, както и се цели да се осигури функционалността на здравната система като изключително общо благо и по този начин в същото време да се създадат предпоставки за възможно най-доброто здравеопазване на гражданите. Постигането на тази цел може да стане само чрез ефективни мерки за намаляване на междуличностните контакти“.
Глобалните предизвикателства, пред които е изправено човечеството, сред които с особена тревожност трябва да се откроят климатичните промени и причинените от тях природни катаклизми, налагат нов прочит на конституционната закрила на индивидуалните права, за да се осигури защитата на живота изобщо. В тази връзка заслужава да се припомни забележителното Решение на Федералния конституционен съд на Германия от 24 март 2021 г. по дела BvR 2656/18, 1 BvR 78/20, 1 BvR 96/20, 1 BvR 288/20. С това решение ФКС приема, че правото на живот и на лична неприкосновеност, закрепено в чл. 2(2) от Германския Основен закон, предполага задължение на държавата за защита срещу замърсяването на околната среда, без значение кой и какво е причинило замърсяването. Това задължение на държавата включва и защита срещу климатичните промени и явленията, които те предизвикват, като напр. необичайни горещини, горски пожари, урагани, проливни дъждове, наводнения, лавини и свлачища. Нещо повече, това право включва и задължение за закрила на идните поколения. По този начин Съдът по тълкувателен път извежда борбата с климатичните промени като съдържателна част от правото на живот и така на практика задава нов стандарт за конституционност на относимото законодателство чрез формулиране на изискване за постигане на климатичен неутралитет. Освен това Съдът обръща внимание на задължението на държавата да осигури закрила и на правата на бъдещите поколения, чието право на живот не би било гарантирано без предприемане на адекватни мерки в настоящето срещу климатичните промени и предизвикваните от тях неблагоприятни явления.
Вярно е, че българската Конституция не съдържа уредба, аналогична на тази в чл. 20а от Германския Основен закон: „Държавата, като носи отговорност за бъдещите поколения, защитава естествените основи на живота и на животните в рамките на конституционно установения ред – чрез законодателната власт, и в съответствие със закона и правото – чрез изпълнителната и съдебната власт“. Независимо от това, необходимостта от закрила на днешното и на бъдещите поколения срещу промените, свързани с унищожаването на околната среда, може да бъде обоснована и въз основа на действащата конституционна уредба – задължението на държавата да гарантира живота и здравето на гражданите (чл. 28 и чл. 52, ал. 3), правото на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда и кореспондиращото задължение на държавата да осигурява опазването и възпроизводството на околната среда, поддържането и разнообразието на живата природа и разумното използване на природните богатства и ресурсите на страната (чл. 15 и чл. 55).
Нещо повече – в контекста на темата за неприкосновеността на частната собственост решението на ФКС обръща внимание, че климатичните промени могат да нанесат вреда на собствеността, а това според мен е аргумент, че борбата с тези промени и техните последици биха могли да бъдат легитимно основание за ограничаване правата на собственика, когато са насочени към опазване на обекта на тези права, ако същият разкрива признака всеобща полезност. Това със сигурност се отнася до случаите, когато съхраняването на даден обект е закрепено на конституционно ниво, какъвто според нашия Основен закон е например случаят с обработваемата земя (чл. 21, ал. 2) и обектите на националното историческо и културно наследство (чл. 23, изр. 2). При други обекти, каквито са горите и водите, които нямат национално значение и следователно могат да са частна собственост (арг. чл. 18, ал.1 от Конституцията), необходимостта от тяхната защита, вкл. срещу собствениците им, се извежда от тяхното значение за признати от Конституцията ценности, каквито са живота, здравето и околната среда.
Става дума за блага, които имат значението на обща, споделена ценност и които държавата е длъжна да обезпечи за бъдещите поколения – интерес, който със сигурност следва да има приоритет пред неприкосновеността на правата на актуалните им притежатели. Всъщност, редица действащи закони предвиждат такива ограничения на правата на собствениците с цел съхраняване на обекта на собствеността, когато същият има всеобща полезност – Закон за водите, Закон за горите, Закон за опазване на земеделските земи, Закон за културното наследство. Тази идея е намерила отражение и в разпоредбата на чл. 54 от Закона за собствеността, който предвижда, че с решение на Министерския съвет могат да се възлагат задължения във връзка с притежаването или стопанисването на имота.
Колкото до закрилата на бъдещите поколения срещу климатичните промени и производните им явления, задължението на българската държава, което според мен е подразбиращо се, формално произтича от Рамковата конвенция на ООН по изменение на климата (ратифицирана със закон, приет от 37 НС на 16.03.1995 г., обн. ДВ, бр. 28 от 28 март 1995 г.), която в чл. 3, т. 1 предвижда, че „страните следва да опазват климатичната система за доброто и на бъдещите поколения на човечеството“. В този смисъл цитираното решение на ФКС от 24 март 2021 г. напълно се вписва в нашата конституционна рамка, доколкото според чл. 5, ал. 4 от Конституцията ратифицираните, обнародвани и влезли в сила международни договори са част от вътрешното право и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство.
В заключение: принципът на неприкосновеност на частната собственост в никакъв случай не обуславя забрана за нейното ограничаване, което е конституционно допустимо за постигане на общественозначими цели, като тяхното очертаване и задаването на конституционнотърпипи стандарти на намеса е отговорност както на законодателя, така и на Конституционния съд, които занапред все повече ще са изправени пред необходимостта да гарантират общи и споделени ценности, обезпечаващи бъдещето на човечеството, за сметка на някои индивидуални права на гражданите и юридическите лица.
В перспектива такава ценност би могло да бъде такова фундаментално колективно право, каквото е правото на достъп до вода. През 2021 г. доклад на Световната метеорологична организация на ООН предупреди, че още през 2018 г. 3,6 милиарда души са имали неадекватен достъп до вода поне за един месец годишно, а прогнозата е, че през 2050 г. повече от 5 милиарда души по света биха могли да имат затруднения с достъпа до вода. Обърнато е внимание, че през последните 20 години нивата на водата, съхранявана на сушата – на повърхността, в подземните слоеве, в сняг и лед, са намалявали със скорост от един сантиметър годишно. Най-големите загуби са в Антарктида и Гренландия, но вече и много населени места на по-ниска географска ширина изпитват значителни загуби на вода в райони, които традиционно осигуряват водоснабдяване.
Във връзка с горното следва да има предвид, че чл. 24 от Конвенцията на ООН за правата на детето (приета от Общото събрание на ООН на 20 ноември 1989 г., ратифицирана с решение на ВНС от 11 април 1991 г. – ДВ, бр. 32 от 23 април 1991 г.,в сила от 3 юли 1991 г.) задължава държавите членки да предприемат мерки за осигуряване на достъп до питейна вода. Също така с резолюция от 28 юни 2009 г. на Генералната Асамблея на ООН (A/64/292) се признава правото на човек за достъп до питейна вода за лични и домашни нужди, като юридически обвързващо основно човешко право, което е част от международното право. На 28 юли 2010 г. Резолюция 64/292 на Общото събрание на ООН призна достъпа до чиста вода и адекватна санитария за фундаментално човешко право. Посочено е, че „правото на безопасна и чиста питейна вода и канализация е човешко право от съществено значение за пълноценния живот и пълното осъществяване на всички човешки права“.
Разбира се, доколкото водата е източник на живот, това право поначало е производно на правото на живот, което Конституцията изрично признава и гарантира. Защото, ако не бъде опазен животът, просто няма да има права, които да бъдат защитавани.
39
Коментирайте
Унизително е да четеш как български конституционен съдия поставя българската Конституция в подчинено положение на „…днешния глобален световен ред …“ . Кой му плаща заплатата на Кр. Влахов, българският данъкоплатец или г-н Швааб, собственик на Световния икономически форум в Давос? Идеята на Карл Маркс е развита от Влахов по нов „модерен начин“, като ни заповядва да се съобразяваме с нея. Комунизма от СССР завладя държавите от Източна Европа и те фалираха ведно с СССР. Сега комунизма завладява западния свят и той ще фалира! Нека си припомним за „морала“ на Красимир Влахов „Влахов напуска първоинстанционния съд и става зам.-председател на най-високия… Покажи целия коментар »
унизително е да четеш повечето актове на съвременната „съдебна власт“, която по конституция трябва да следи за законосъобразността, а по същество решава по целесъобразност. често целите й са несъвместими със закона, но това е проблем на закона. конституционният съдия Влахов не е засегнал, например, чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ, провъзгласяваща обсебване на частната собственост от общината БЕЗ предварително, без следварително и без никакво обезщетение. нито е коментирал чл.15, ал.2 от ЗЮЛНЦ, правещ същото. не ги знае? не ги е чел? или не му отърва да ги коментира, защото никой не го е сезирал за тях. ей на, и аз да го… Покажи целия коментар »
Виждам много отрицателни реакции на коментара ми по-долу, но истината си е истина. Този конституционен съдия видимо няма компетенция да коментира колизията между правото на природоползване и правото на собственост. За негово сведение ще посоча тук само няколко факта, които касаят приоритетните местообитания по ЗБР. И дано да му стане ясно. Целта на чл. 6, параграф 4, ал. 2, във връзка с чл. 1, буква г от Директивата за местообитанията задължава всички държави-членки да поставят териториите, които са заети от приоритетни природни местообитания под най-строгата и възможна защита чрез въвеждането на консервационния сервитут съгласно целите на директивата, а самите задължения… Покажи целия коментар »
За негативните коментари. Тука просто има хора, които слугуват на „авторитети“ и оценяват правните становища в зависимост от автора им, а не тяхното обективно съдържание. Както бях споменал, за мене е особено важно да се търси недостатък във всяко съждение, колкото и правилно да изглежда на пръв поглед.
всъщност безсмислиците на многоуважаемия конституционен съдия могат да бъдат изведени от съществуващата правна норма. по същество с ограничаване правото на ползване държавата въвежда един сервитут на имота. но не овъзмездява собственика за въвеждането на този условен сервитут, а с грубата законодателна сила го въвежда напълно безплатно. с което всичките уж общочовешки и общественополезни ценности се оказват подплатено с репресивен апарат разбойничество.
Правилно. И в екологията е така. Защо зелените си мислят, че икономическите интереси на собствениците не могат да им оспорват зелените политики? Точно си е сервитут и трябва обезщетения.
Ама хайде да си кажем истината за съдията Влахов. Първо как стана върховит съдия от районно ниво – директно , без конкурс, но по подходящо назначение направо като заместник-председател на ВКС и то с несъгласието на върховните съдии, но пък за заслуги и по настояване на председателя, за да е послушен и угоден. И когато следващият председател се усети, че завареният заместник търгува и то на ниво тълкувателни решения/и не само/ реши да го изрита заради липса на „синергия“, ама влаховчето нещеше да пуска кокала, та компромисно по линия на парламента/разбирай политическа/ стана конституционалист. Сега с публикации си готви бъдещото… Покажи целия коментар »
Гроздето е кисело, а и ти специално нямаш повече качества от него, за да правиш коментари от коневръза. Пиши си заповедките и по-малко се прави на разбирач
Фактите болят и истината не е приятна за някои, ама е такава.
А, нещо конкретно по статията/доклада? Или си плюем на общо основание. Доста извисен коментар сте оставили.
Аз имам коментар – притеснява ме, че член на КС мисли и пише, че се „налага нов прочит на конституционната закрила на индивидуалните права“. Притеснява ме, че член на КС счита, че текстът в предходната конституция е бил по-добър и се нуждае само от различна „стилистика“.
И аз съм на мнение, че действащ конституционен съдия не може да дава интервюта и медийни изяви по въпроси за тълкуване на конституцията и законите, а това му е работа да го прави по делата, а не публично с окрекване и печелена на точки за сметка на длъжността, която заема. Ама то какво повече да очакваш от влаховчето.
Ах, Методи Лалов срещу Влахов да тичаш не можеш да го стигнеш, забрави миналото неблагодарник такъв. Понеже от всякъде те изгониха и се чудиш по кой да плюваш ама всички колеги знаят, че ти пишеш всички тези глупости, а и не само за Краси Влахов.
Абсолютно луд е този Влахов. Нали има публична собственост за тази работа? Какви общи блага и ценности. Не може чуждото (частно) да е общо! Може само срещу обезщетение!!! За другите неща изобщо КС не прави опит да изследва намесата от какво естество е дали просто ограничава (стеснява) или изпразва от съдържание правото на собственост. Само общи приказки.
Извинявам се, но трябва да го кажа – това е „тежестта на Кралската корона“ да се явяваш на такива форуми и набързо да напишеш речи, които да звучат поучително и високо академично. Няма как – трябва си, пък и чл. 17, ал. 3 КРБ е изначално ясна. Да, тя е декларация и тук съдията Влахов е разяснил нейната нормативна природа. Да се надяваме, че по същия убедителен начин ще изясни и че не всички „административни“ дела са подсъдни на административния съд, вкл. и на ВАС. А това е съществен въпрос, който трябва да се преценява в светлината на конкретните обществени… Покажи целия коментар »
Статията е съдържателна. От нея правим извода, че всичко е производно на правото на живот (да не повярваш). Съгласявам се, че „неприкосновеността“ на частната собственост е резултат от политикоиделогически конструкт, плод на отрицанието на една посткомунистическа държава. Аз смятам обаче, че не трябва да се бута, щото манталитетът на българина е колкото индивидуален (егостичен), толкова и колективен (чуждото е за общо позлване). Да не говорим, че разположението на страната и стилът на управляващите по нашите ширини са полуавторитарни, ако не и напълно такива. Използваната словоформа върши добра работа за отрезвяване, както на държавата, така и на останалите собственици, така че… Покажи целия коментар »
Нормата на чл. 17, ал. 3 била политически формулирана при писането на конституцията. Изглежда съдия Влахов не смята, че политическата формулировка на норми е добър подход. В тази връзка се чудя, новият прочит на индивидуалните права, който се „налага“ според Влахов, от какво точно се налага, ако не от политически причини? ВНС не би трябвало да е политизирано, но КС е допустимо да бъде, така ли?
…“занапред все повече ще са изправени пред необходимостта да гарантират общи и споделени ценности, обезпечаващи бъдещето на човечеството, за сметка на някои индивидуални права на гражданите и юридическите лица…“
Въпросът е тази „необходимост“ дали ще доведе до по-добър живот или ще се изроди в абсолютна диктатура, унищожавайки индивидуалното за сметка на общото.
Е, хайде да не се втелясваме- тази конституционна норма е онази отлика от командно- административната/ планова/ икономика, която я отличава от пазарната икономика. Видно е желанието на законодателя да не се повтарят събитията от 1952-1954г. Едва ли съществува български юрист, който да не е наясно с причините за създаването й и за възвеждането й в конституционна правна норма. Смисълът й е напълно ясен- извън посочените частни случаи, никое НС да не може законно да постанови, че започва национализация на цялата частна собственост на всички ФЛ и ЮЛ в България. Приемам останалите аргументи на с.Влахов.
И къде е уловката?
Брилянтен както винаги.
Статията доклад е написана правдиво. Това много липсва в поляризираното ни общество. Повече от нас нямат време да ходят по конференции, та е добре, да се публикуват тези неща, че да може да бъдат намирани и след години. Да, КС търпи критика, защото различните му състави са по-консервативни, по-либерални, доминирани от червени, сини и гербаджии и дава понякога противоречиви послания. Виждам обаче напоследък една светла линия, един европейски полъх и това ми дава надежда
Зелените да си го разпечатат това и да си го носят като швейцарско ножче в джоба.
Авторът пише: „Парадоксално е, че всъщност уредба, подчертаваща социалната функция на правото на собственост, у нас съществува до демократичните промени и е премахната още в началото на прехода. Според чл. 3 от Закона за собствеността (отм. ДВ, бр. 31 от 1990 г.) „социалистическата собственост е основа на обществения строй на Народна република България и източник на нейното богатство и мощ. Тя трябва да се упражнява само в интерес на социалистическото общество“. Използваната стилистика, типична за тоталитарната държава, всъщност е компрометирала принципа и е послужила като основание за неговото отричане“. Какво парадоксално има комунистите всичко прецакват, за а съм по-мек. Това… Покажи целия коментар »
Точно пък в правото само можем да си мечтаем сега за авторитети в тази област от онова време.
Голям екозищитник се оказа Краси Влахов 🙂 Но е прав, де. И трябва някой да се замисли над това, което казва.
Напълно го подкрепям.
Въобще не е прав.
За ЗУТ категорично не съм съгласен с Влахов! В решението е намерен точно този баланс, за който той говори, защото ГЕРБ по инспирация от архитектчето на София изплискаха яко легена. По колко години трябва да ги чака човек, за да има приложен ПУП. Прекален светец и богу не драг. То бива еко, био, органик и аз искам детето ми да живее в чист и по-добър свят, но не трябва да се стига до крайности нито в едната, нито в другата посока.
Евала на германците: Собствеността задължава. Нейната употреба трябва да служи същевременно и на общото благо.
Замислям се обаче дали сме узрели за това за подобна разпоредба в КРБ или за общество като нашето, в което някои хора все още лелеят за социализма и бай Тошо, е по-чиста полупразната декларация за неприкосновеност на частната собственост, която да бъде тълкувана каузално – корективно и балансиращо, от КС. Интересна тема за размисъл
А какво да направим – да изчакаме за измре цялото онова поколение, което с умиление си мечтае да се върне социализмът ли? Не мисля така. Крайно време е да започнем да мислим за бъдещето – и нашето, и това на децата, а не живеем вечно в някакви спомени.
Това, което ме ужасява е, че за много хора тези спомени се оказват добри! Забравят, че преди човек можеше да има един апартамент, а сега ламтят най-много да имат и да трупата, а лелеят за соца
Не разбрах „ужасението „…от това,че тогава не е имало ламтеж по апартаменти или си ужасен от сегашния ламтеж по апартаменти…а иначе недей с лека ръка да обругаваш и спомените на твойте родители, баби, дядовци и тн.!
А защо мислиш, че спомените на хората са свързани само с желания за материални придобивки или съдиш по себе си.
Хората си имат закони за разлика от нас.
Нека да напомним на почитаемия съдия как преди две години КС отказа да се произнесе по експроприацията на цял бизнес – в случа на Божков, но това КС не трябва да го засяга. Промените в Закона за хазарта засегната и частни лица – хората, спечелили от лотарията, но на КС не му дремеше за частната собственост. Той си затвори очите и йезуитски реши, че понеже е сезиран от адвокатите не можел да се произнесе за накърнена частна собственост на юридическо лице. Това беше срамен момент в историята на съда. Защото сега може да е Божков, който дори е за затвора,… Покажи целия коментар »
Мисъл за бъдещите поколения у нас липсва, то за настоящите няма, та за децата ни. Браво на Влахов!
Изключителен е.
Отново негативни реакции на моя коментар по-долу относно необходимостта от процедури по отчуждаване/обезщетение. Обичам ги протестързелено мислещите. Сега, тъй като този конституционен съдия повдигна темата за необжалваемостта на защитените зони, че било пропорционално ще му посоча че греши. Наистина, щом няма правна уредба на Съюза в съответната област, във вътрешния правен ред на всяка държава членка следва да се посочат компетентните юрисдикции и да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на произтичащите от правния ред на Съюза права, но все пак държавите членки носят отговорност да осигурят във всеки отделен случай спазването на гарантираното с… Покажи целия коментар »