За блокадите и недоволните. Спазва ли България указанията на Съда на ЕС по делото Schmidberger?
За автора
Гюлсевер Сали е докторант по право на Европейския съюз към Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, LL.M European Law and Market Integration, Maastricht University, Netherlands.
В статията авторката припомня решението на СЕС от 12 юни 2003 по дело C-112/00 Eugen Schmidberger, Internationale Transporte und Planzüge v Republik Österreich [2003] ECR I-05659.
Увод
Гражданското недоволство, насочено срещу начина, по който се упражнява държавната власт в страната ни, облечено във формата на национален протест, и неодобрението на непротестиращата част от обществото по отношение на мерките и средствата, използвани за демонстриране на това недоволство, противопоставиха правото на свободно придвижване на правото на митинги и събрания у нас. На фона на тези бурни обществено-политически събития от последния месец, смятам, че ще бъде полезно да си припомним едно от ключовите решения на Съда на Европейския съюз[1], което може да послужи като ценен ориентир за правилното идентифициране и разбиране на тази специфична и твърде чувствителна проблематика, а именно решението по делото Schmidberger.
По това дело Съдът е имал възможност да се произнесе по колизия между правото на събранията и митингите, като едно от водещите основни човешки права по смисъла на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи[2], и свободите, намерили своята уредба в конституционните източници на Европейския съюз[3]. Това са четирите основни свободи, представляващи устоите на вътрешния пазар на Съюза, а именно: свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали[4].
Интересно е да се отбележи, че в това своето решение СЕС настоява на терминологията „основни“ или „фундаментални принципи“, когато говори за четирите свободи на вътрешния пазар, и не ги квалифицира като „права“. По въпроса дали основните свободи на вътрешния пазар представляват основни права по смисъла на ЕКПЧОС, СЕС досега не е взимал становище. Трудно е и на базата на това решение, да се заключи еднозначно, че СЕС ги приравнява на основните права. В тази връзка следва да се има предвид, че анализираното тук решение не разглежда колизия между отделните фундаментални права със социално-политическо значение по смисъла на ЕКПЧОС, а между такова право, от една страна, и свободното движение на стоки, което има по-скоро икономическо значение и съдържание според установената конституционноправна уредба и съдебната практика на Европейския съюз, от друга.
Следва да се има предвид и тази особеност, че към момента, в който е постановено решението по това дело, въпросът относно съотношението между Договорите и ЕКПЧОС и правомощията на Съда при разглеждане на дела, касаещи основни права и свободи, все още стои неразрешен. В своето Становище 2/94[5], Съдът констатира, че Договорите не предвиждат никакви правомощия за Съюза да регулира материята по правата на човека, нито да сключва международни конвенции в тази област, което означава, че присъединяването на Съюза като правен субект към ЕКПЧОС е de jure невъзможно. Този въпрос е разрешен едва с Договора от Лисабон. А в междинния период съдебните спорове, касаещи основни човешки права, се регулират съгласно правила и принципи, развити в практиката на Съда, чрез утвърждаване на основните права като част от общите принципи на правото на Съюза[6]. Възприета е идеята, че те са вдъхновени от общите за държавите членки конституционни традиции и от международните договори за защита на правата на човека, по които държавите членки са страни, сред които е и ЕКПЧОС.[7]
Въпреки това, делото Schmidberger е емблематично по материята на основните човешки права на съюзно ниво и е едно от малкото, по които Съдът е имал възможност, макар и непряко, да вземе становище по стълкновение между основните човешки права, закрепени в конституционните източници на държавите членки и в международните договори, по които те са страни, и четирите договорни свободи.
Това решение е предпочетено за анализ в контекста на настоящите събития и защото личното ми мнение е, че, макар и радикални, мерките, предпочетени от протестиращата група граждани, изразяващи се предимно в блокади и шествия, не са в състояние да засегнат фундаменталното право на гражданите да се движат свободно на територията на страната и столицата. До такъв извод води обективният анализ на съществуващата обстановка. Тук следва да се отчете фактът, че са осигурени алтернативни маршрути, позволяващи пълноценното и необезпокоявано упражняване на правото на свободно придвижване в пространството, включително и свободното преминаване с лични превозни средства или движението с градския транспорт. Вижда се, че упражняването на това право по принцип е изцяло обезпечено и е затруднено в рамките на една твърде ограничена територията – тази, на която се провеждат конкретните протестни акции. Основната критика, която се чува против така провежданите демонстрации, е, че същите причиняват неудобства, закъснения, промяна и удължаване на маршрути, които обаче трябва да признаем, че имат по-скоро икономически импликации, а не са свързани с упражняване на основни граждански права и свободи.
Правилното идентифициране на съществуващия проблем определя и релевантността на разрешенията, дадени от Съда по делото Schmidberger, към развиващите се у нас събития, а поради това и тяхната задължителност по отношение на всички мерки, предприети при тяхното регулиране.
Бих искала да подчертая, че тази статия не си поставя за цел да йерархизира или степенува основни права и свободи според източника, в който те са закрепени. Тя не отдава приоритет на едно или друго основно човешко право, а ги разглежда като равностойни и еднакво значими ценности на демократичните общества. Поддържам мнението, че всяко човешко право и свобода представлява своеобразно благо, което заслужава да бъде гарантирано и защитавано в най-висока степен. Опитите за тяхното противопоставяне или приоритизиране на едното за сметка на другото са категорично неприемливи и недопустими. Затова, в настоящата статия ще бъде защитавана тезата, че при колизия между основни човешки права и свободи, принадлежащи към различни категории, приоритет следва да има балансът, в какъвто смисъл са и указанията на Съда в решението, което ще бъде анализирано по-долу.
СЕС е имал повод да се произнася относно условията и нормите за упражняване на свободата на изразяване, правото на стачки и протести в редица емблематични дела като Viking[8], Laval[9], Omega[10], Commission v. France[11] и др[12]. Обилна е и практиката на Съда, посветена на основните свободи, уредени в Договорите[13]. Но централен обект на внимание и анализ в настоящата статия, ще бъде именно делото Schmidberger, и решението, постановено от Съда по това дело през 2003 г., защото считам, че чрез него Съдът утвърждава един златен стандарт, който държавите членки трябва да следват задължително, когато бъдат изправени пред уреждане на колизия между фундаментални права и свободи, едновременното и паралелно упражняване по време и място на които може да доведе до социални кризи. Този стандарт се базира на разбирането, че, когато се наблюдава форма на несъвместимост между противостоящи си интереси или очаквания в едно общество, при тяхното уреждане на преден план трябва да излиза социалната и организиращата функция на държавата, отколкото защитно-санкционната[14]. С други думи, държавата трябва да бъде балансьор и администратор при регулиране на отношенията, а не юрисдикционна сила, чиито действия резултират в защита за едната страна и санкция за другата.
Фактите по делото
Делото Schmidberger е образувано по преюдициално запитване, отправено от Oberlandesgericht Innsbruck[15] до СЕС за тълкуване и интерпретация на разпоредбите на чл. 28, чл. 29 и чл.30 от ДЕО[16] в светлината на чл. 10 ДЕО[17] относно отговорността на държава членка за вреди, произтекли от неспазване на съюзното право[18].
Спорът пред националния съд е иницииран от транспортната компания „Юджин Шмидбергер Интернационал“[19] за претърпени вреди в резултат на организирана протестна демонстрация на автомагистрала „Бренер“, проведена по изрично разрешение на правителството на Република Австрия. В резултат на проведеното публично мероприятие, магистралата е била затворена за движение за повече от 30 часа.
Австрийското право[20], уреждащо материята към онзи момент предвижда, че: „Всеки, който желае да организира масово събрание, или събрание, отворено за участие за обществеността, следва да уведоми компетентната институция най-малко 24 часа по-рано от датата на провеждане на събитието, като изрично посочи времето, мястото и целите му.“ Чл. 6 от цитирания закон предвижда: „Събрание, което нарушава наказателното законодателство, или провеждането му би застрашило обществения ред или обществената сигурност, може да бъде забранено от институциите.“ В същото време чл. 86 от Закона за движение по пътищата на Австрия постановява, че: „Освен ако не е предвидено друго, когато се налага основни пътища да бъдат затворени за целите на провеждане на протест, митинг или събрание, организаторите на същите следва да уведомят предварително публичните органи за тяхното провеждане.[21]“
В светлината на така представеното законодателство на Австрия, на 15 май 1998 г. „Транзитфорум Австрия Тирол“ – неправителствена организация, застъпваща се за биоразнообразието в Алпийския регион, нотифицира властите в провинция Инсбрук за предстоящата демонстрация и спирането на движението по автомагистрала „Бренен“ (А13). В рамките на същия ден председателят на асоциацията разпространява информация за демонстрацията чрез австрийските и германските медии. След проверка, се стига до заключението, че провеждането на митинга няма да наруши австрийското право, поради което правителството на провинция Инсбрук предоставя поисканото разрешение.
„Шмидбергер“ – международна транспортна компания със седалище в Германия и с основен предмет на дейност превоз на дървесина и стомана между Италия и Германия, обаче, която обичайно използва Брененската магистрала по своя маршрут при осъществяване на търговската си дейност, изразява своето недоволство от провеждането на митинга. По време на организирания митинг, товарните камиони на същата не биват допуснати да преминават през магистралата, в резултат на което компанията претърпява вреди, за които предявява иск пред районния съд на стойност ATS[22] 140 000. Твърденията са, че въпросната магистрала е единственият транзитен маршрут между Германия и Италия, на който дружеството разчита при осъществяване на своята дейност, а водещото оплакване в исковата молба е за нарушение на правото на Европейския съюз и по-конкретно на свободното движение на стоки.
В отговор на така предявения иск, австрийските власти изразяват становище, че ограничаването на свободното движение на стоки в този случай е оправдано, с оглед обезпечаване на упражняването на фундаментални човешки права и свободи, а също така, че причиненото неудобство не е нито продължително, нито сериозно. Защитната теза на австрийското правителство се изразява в това, че в конкретния случай приоритет следва да има свободата на изразяване и правото на митинги и събрания, като фундаментални права и ценности, пред временното ограничаване на свободното движение стоки и услуги.
След анализ и преценка на конкретните факти и съобразно действащото към онзи момент австрийско законодателство, на първа инстанция австрийският районен съд отхвърля иска като недоказан, с оглед претендираните вреди, и поради това неоснователен. Решението е обжалвано от компанията-ищец пред апелативния съд на Инсбрук.
Преюдициалните въпроси
На въззивна инстанция съдът намира, че поставените за решаване пред него въпроси изискват тяхното разглеждане в светлината на европейското право и принципи, и по-конкретно да се реши 1) дали спирането на движението по магистралата е извършено в нарушение на свободното движение на стоки, гарантирано от наднационалното европейско право, както и 2) дали задължението на Австрия да осигури това право следва да има приоритет над гарантирането на упражняването на фундаментални права като правото на мирно събиране и публично изразяване на мнение по смисъла на чл. 10 и чл. 11 от ЕКПЧОС.
С тези мотиви, австрийският апелативен съд решава да спре разглеждането на делото пред себе си и да отправи преюдициално запитване с общо шест въпроса[23] до Съда на Европейските общности[24].
Решението на Съда на Европейския съюз
Налице ли е нарушение на правото на Съюза:
На този въпрос Съдът отговаря положително, като обосновава своето становище със следните мотиви. На първо място, Съдът подчертава, че свободното движение на стоки е един от „фундаменталните принципи“ на Съюзния правопорядък[25]. От своя страна, чл. 14 ДЕО[26] предвижда, че вътрешният пазар е пространство, без вътрешни граници, където свободното движение на стоки е осигурено в съответствие с нормите на Договорите, и по-конкретно в чл. 30[27], който забранява рестрикции върху вноса и износа между държавите членки, както и всякакви мерки с равностоен ефект. Също, в светлината на чл. 5 ДЕО, държавите членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, за осигуряване на свободното движение на стоки в рамките на вътрешния пазар в съответствие с целите и политиките на Съюза.[28]
Съобразявайки и обстоятелството, че конкретното препятствие (проведеното шествие), е породено не директно от мярка, предприета от държавата, а от поведението на частноправни лица, Съдът стига до заключение, че с даването на разрешение за митинг на една от ключовите пътни артерии в региона, а именно магистрала „Бренер“, австрийското правителство на практика е наложило мярка с равностоен ефект по смисъла на чл. 30 ДЕО[29] и по този начин е ограничило свободното движение на стоки във вътрешния пазар, макар и единствено за транзитното им преминаване през територията на страната[30].
С тези мотиви Съдът без особени колебания приема, че Австрия е нарушила своите задължения, произтичащи от чл. 30; чл. 34, вр. с чл. 5 от ДЕО[31].
След това заключение, СЕС по-нататък продължава с проверка дали така извършеното нарушение е оправдано с оглед на конкретните факти и преследваната цел:
На първо място, Съдът отчита, че демонстрациите са имали за цел да привличат вниманието на компетентните органи във връзка с проблемите на околната среда и общественото здраве, застрашени поради натовареното движение по магистралата и преминаващите тежкотоварни автомобили. По този начин са настоявали за приемането на мерки от страна на отговорните власти за намаляване на трафика и замърсяването в региона. На следващо място, Съдът стига до извод, че въпросните демонстрации и протести, макар и да са предприети в защита на публичния интерес, не са преки действия или бездействия на самата държава Австрия. Затова СЕС прави заключение, че в конкретния казус следва да се отчетат единствено мотивите и целите, от които е била водена австрийската държава при разрешаване на митинга.
Съдът по този въпрос приема, че, за да разрешат провеждането на въпросния митинг, австрийските власти са били водени от мотиви, свързани със зачитане и гарантиране на основните права на австрийските граждани и по-конкретно на правото им на свободно изразяване и събиране и демонстрации, които Съдът подчертава, че са изрично регламентирани, както в ЕКПЧОС[32], така и австрийската конституция.
Интересно е, че при разглеждането на това дело Съдът изоставя традиционния си подход, който обичайно използва по идентични дела, а именно, след като констатира нарушение на Договорите, да проверява дали са налице обстоятелства, годни да оправдаят това нарушение[33]. Като такива Договорите изрично предвиждат обществения морал, обществения ред или обществената сигурност; закрила на здравето и живота на хората и др.[34]
Вместо това, СЕС предпочита директно да анализира конкретния въпрос, а именно: Има ли свободното движение на стоки, гарантирано от Договорите, приоритет над упражняването на основните права, признати и гарантирани от националните конституции на държавите членки и международните договори, по които те са страни?[35]
Преди да предостави своето становище по този въпрос, Съдът прави няколко предварителни бележки. На първо място потвърждава разбирането, че основните права са незаменима част от общите принципи на правото на Съюза[36], за спазването на които Съдът следи стриктно. За да прецени и отчете конкретните права, Съдът черпи вдъхновение от конституционните традиции на държавите-членки, както и от международните договори, по които те са страни. В тази връзка, Съдът за пореден път изрично подчертава специалното значение и място на ЕКПЧОС в контекста на основните права и свободи[37]. Оттук, Съдът препотвърждава своето разбиране, че мерките, несъвместими с основните права, са несъвместими и със съюзното право[38].
По-нататък Съдът приема, че доколкото Съюзът и страните-членки са задължени да съблюдават основните права, същите представляват легитимен интерес, който може да оправдае дерогацията от задълженията, произтичащи от правото на Съюза, включително такива, свързани с гарантиране на основните свободи (в това число и свободното движение на стоки)[39].
Като краен извод Съдът приема, че когато става въпрос за публичен интерес, основните свободи, включително свободното движение на стоки, могат да бъдат ограничавани[40].
На следващо място, Съдът припомня, че независимо, че свободата на изразяване и свободата на събранията са основни права, гарантирани от ЕКПЧОС, те също подлежат на дерогация или рестрикция, когато са налице следните предпоставки: 1) оправдани са от гледна точка на публичния интерес, 2) дерогациите са в съответствие със закона, 3) преследват легитимна цел и 4) са пропорционални на преследваната цел[41].
По този начин Съдът стига до заключението, че, за разлика от правото на живот и забраната за нехуманно отношение, нито свободата на изразяване и правото на събранията и митинги, нито основните свободи по Договорите, са абсолютни права. Следователно, при съблюдаване на конкретни факти и обстоятелства, предпоставени от публичния интерес и преследваната цел, и двете категории права и свободи могат да бъдат ограничавани.
Тест за баланс[42]
След така направените фактологични изводи, за да реши делото, Съдът прилага т.нар. „тест за баланс“, който изисква, при решаване на делото да се съобразят всички факти и обстоятелства, относими към спорните права. Чрез този тест Съдът проверява дали наложените рестрикции при упражняване на основните свободи, гарантирани от Договорите, са пропорционални и отговарят на нуждата, с оглед преследваната цел, която в разглеждания случай се изразява в гарантиране и защита на основни човешки права.
Преди да стигне до своите крайни изводи, Съдът прави няколко важни уточнения. На първо място, подчертава, че става въпрос за легитимна и законосъобразна демонстрация, проведена след получаване на необходимите разрешения от публичните власти[43]. На второ място, Съдът обръща внимание на това, че създадените затруднения пред свободното движение на стоки са ограничени, както в географско и темпорално отношение, така и по интензитет на причинените неудобства и вреди.
На трето място, Съдът набляга на това, че чрез въпросната демонстрация гражданите, упражняващи своето фундаментално право на събрания и протести, не са имали за цел ограничаване на свободното движение на стоки. Тяхната единствена цел била насочена към възможността за публично изразяване на позиция, за която те считали, че е важно да бъде информирано обществото.
От анализа на Съда става ясно, че поведението на протестиращите би било укоримо, ако същото бе умишлено насочено срещу правото на преминаване на компанията-ищец и спиране на движението с цел ограничаване на свободата на движение. Доколкото актът на асоциацията не е насочен срещу тази свобода, а цели чуваемост сред обществото и публичната власт относно идентифицираните от тях проблеми, то използваните от тях средства и начини не биха могли да се квалифицират като нарушаващи или ограничаващи свободното движение.
Съдът обръща специално внимание и на това, че нито правото на демонстрации, нито свободното движение на стоки попадат в категорията на т.нар. „абсолютни права“[44] и по принцип могат да бъдат предмет на едни или други рестрикции. Затова Съдът няма основание да отдаде приоритет на едното или другото право, а следва да се произнесе за тяхното съвместно упражняване, прилагайки стандарта, който принципът за „баланса на интереси“ налага.
На четвърто място, Съдът отчита, че австрийските власти са предприели необходимите мерки, за да ограничат негативния ефект от проведените демонстрации. По-конкретно представителите на публичната власт, включително органите на реда и полицията, са съдействали за мирното провеждане на митинга и по този начин са били предотвратени евентуални ексцесии. Съдът обръща внимание, че ако австрийското правителство бе тотално забранило провеждането на въпросната демонстрация, това би довело до недопустимо нарушение на основни права на участниците да се събират и да протестират мирно и да изразят своето мнение публично.
С тези мотиви Съдът заключава, че по-нататъшното ограничаване на правото на демонстрации, както по териториален, така и по времеви обхват, би довело до нарушаване на баланса между интереса, който произтича от свободното движение на стоки, от една страна, и интереса на субектите на правото на мирно събиране и публично изразяване на мнение, чиято крайна цел е да привлекат вниманието на по-широката общественост към своята кауза[45], от друга.
С оглед на събитията, в контекста на които се прави настоящият анализ, считам, че специално внимание заслужава и следният параграф от решението на Съда: „[91] Действията от този вид обикновено причиняват неудобства за лицата, неучастващи в тях, но неудобство от такова естество следва да бъде толерирано, предвид преследваната цел, която се изразява в законосъобразно и публично упражняване на правото на изразяване и демонстрации.“
По този начин, Съдът възприема аргумента на правителството на Австрия, че всяко друго по-нататъшно ограничаване упражняването на въпросните фундаментални права, би довело до по-сериозно застрашаване на вътреобщностната търговия и публичния ред, да създаде предпоставки за по-дълбоко противопоставяне и конфронтиране. Следователно, в разглеждания казус австрийските власти правилно са преценили, че легитимното право, упражнено от протестиращите, не би било ефективно, ако бе проведено при по-рестриктивни условия с цел да не се пречи на вътреобщностната търговия.
В заключение Съдът приема, че така организираните демонстрации с разрешение от страна на австрийската държава, макар и да са в нарушение на членове чл. 30, чл. 34, във вр. с чл. 5 от ДЕО[46], са оправдани. По-нататък Съдът отхвърля останалите въпроси, касаещи отговорността на австрийската държава, като лишени от предмет, доколкото, съобразно дадения отговор по първия въпрос, същата не следва да носи отговорност за претендираните от компанията-ищец вреди, доколкото е констатирано, че не е налице неправомерно поведение.
Анализ
От така представените по делото факти и мотивите на Съда, следват няколко важни принципни положения и изводи, на които трябва да обърнем внимание.
На първо място, Съдът за първи път с това дело ясно се противопоставя на идеята за класифициране и деление на правата и свободите от различни категории на „по-низши“ и „висши“. Утвърждава разбирането, че, вместо колизия, по-важно е между тях да се търси баланс и да се създадат начини и механизми за тяхното паралелно упражняване и съществуване.
На следващо място, обратно на очакванията, Съдът в това дело не отдава приоритет на основните свободи, гарантирани от Съюза в Договорите, а прокламира, че основните права, така както са признати и гарантирани от ЕКПЧОС, са също непренебрежима ценност и държавите членки имат задължението да гарантират и тяхното спокойно и сигурно упражняване.
Важно е да се отбележи също така, че практиката на Съда, независимо за коя от четирите свободи се отнася, е валидна за всяка една от тях, т.е. възприетото от Съда становище относно свободното движение на стоки е валидно и за движението на услуги, капитали и хора[47]. Затова изследваното тук дело и постановеното по него решение следва да се разбират в много по-широк смисъл, като се мисли и за останалите три свободи.
Съдът набляга на факта, че основните права и свободи са ценност както на държавите членки, така и на самия Съюз[48]. Когато се преценява дали те са накърнени или нарушени, следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които имат значение за решаване на делото[49]. Така и държавите, когато са изправени пред такава преценка, следва да съобразят всички факти и обстоятелства, без a priori да отдадат предпочитание на едно или друго право, като „по-значимо“ или „по-основно“.
Смятам, че именно този подход на Съда следва да бъде подкрепен – вместо конфликт, да се търси баланс. Държавите-членки, изправени пред подобни казуси, следва да държат сметка за пропорционалността на мерките, които предприемат. Макар и да са длъжни да спазват стриктно всички задължения, произтичащи от членство им към Съюза, същите не могат да пренебрегват права, свободи и интереси, които са от съществено значение за обществото[50]. И така, бидейки двустранно обвързани, от една страна, от задължението си да спазват Договорите, а от друга страна, да съблюдават основните права и свободи, усилията на държавите-членки винаги трябва да бъдат насочени към търсене и намиране на баланс между тях. Нарушението на което и да е от двете ще се изрази в нарушение на правото на съюза[51]. По този начин Съдът още веднъж набляга на характера на Съюза не само като икономическа[52], но и като социална общност[53].
Един от най-важните изводи на Съда в това дело е, че нито правото на събранията, нито основната договорна свобода на движение на стоки, са абсолютни права и в този смисъл няма основание, признак или критерий, по който да бъдат класифицирани или приоритизирани. Напротив, препоръката на Съда в такива случаи е държавите да се ориентират не към „по-силното“ право, а да гарантират еднаква защита, отговаряща на най-високите стандарти за правата и от двете категории. В този смисъл, държавата няма правомощие да нарушава или ограничава едното право за сметка на другото, нито да го пренебрегва, с неприемливия мотив, че защитава друго по-важно или по-фундаментално право.
Категоричен е изводът на Съда, че държава-членка не може по принцип да забранява демонстрации, събрания или митинги или да ограничава тяхното провеждане, с генералния аргумент да не се пречи на свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали. Тъкмо обратното – държавната власт винаги трябва да е мотивирана да търси и намери баланс между защитата и упражняването на ценностите и от двете категории.
Тук си заслужава да се спомене и едно предложение за резолюция на Европейския парламент, която касае правото на мирен протест и пропорционалното използване на сила от 12 февруари 2019 г.[54]. В тази резолюция изрично се набляга на няколко важни принципа: 1) правото на хората да се събират с други хора и да изразяват своя колективен глас е от основно значение за една добре функционираща демокрация; 2) осъжда се използването на насилствени и непропорционални интервенции от страна на органите на няколко държави членки по време на протести и мирни демонстрации; 3)съответните органи следва да гарантират прозрачно, безпристрастно и ефективно разследване, когато е използвана несъразмерна сила; 4) държавите членки следва да предоставят повече обучение на полицейските звена относно техниките за контрол на струпването на хора и използването на някои видове оръжие; 5) държавите членки да използват алтернативни практики, които вече са се доказали като ефективни в някои страни от ЕС, а именно комуникация с демонстрантите чрез големи екрани, избягване във възможно най-голяма степен на физическия контакт с демонстрантите и разчитане на медиатори с обучение по психология и социология.
Заключение
Всичко казано дотук, води до отрицателен отговор на поставения в началото на статията въпрос, а именно дали българската държава спазва указанията на Съда да се търси баланс между правата и свободите, между които изглежда да съществува несъвместимост или колизия. Прави впечатление, че в конфликта, на който ставаме свидетели през последния месец, българските власти изразяват предпочитание към едното право (правото на движение) за сметка на друго право (правото на протест). По този начин се оправдава и прибягването до действия, нарушаващи правото на протест (премахване на блокади) със защитата на друго право (правото на свободно придвижване), което е в пълно противоречие с указанията на Съда, дадени още през 2003 г. с анализираното тук дело Schmidberger.
Освен идеята за баланс между правата и свободите, важно е да се има предвид и друга специфика, произтичаща от упражняването на публичната държавна власт, една от водещите задачи пред която е създаването и поддържането на организацията и реда в обществото. В това се изразява т.нар. „организираща функция на държавата“. Държавната власт следва да служи на обществото и да се стреми да гарантира правата и интересите на гражданите, както и на мира и спокойствие между тях. Основните права са „основни“ и „фундаментални“ и в смисъл, че те са всеобщи и жизненоважни за поддържането на порядъка във всяко общество. Те са, също така, в основата на гражданския и социалния мир, на които се крепи общественият договор. Идеята за върховната публична държавна власт поначало се свързва със защитата и гарантирането на тези права срещу външни посегателства, а не с опасението за евентуално посегателство поради неразрешен вътрешен конфликт. В този смисъл, недопустимо е защитата на едно основно човешко право да се превърне в погазване и грубо нарушение на друго фундаментално право. Тази логика е заложена не само в националната ни конституционноправна уредба[55], но и в наднационалното европейско и международно право.
Независимо към коя група спадат, всички права и свободи, продукти на хилядолетно демократично узряване и социално-икономически прогрес, са незаменими признаци на конституционния правов ред, и като такива следва да бъдат закриляни от държавната власт, а не противопоставени едно на друго. Също така, както международноправните ни връзки и членства, така и националното ни съзнание за демократична и толерантна общност, предполагат обществена солидарност и колективност, които изискват проява на разбиране и уважаване на правото на всеки гражданин, както да се придвижва свободно в пространството, така и да изразява своето мнение публично, да се събира мирно, да организира и да участва в митинги, протести и демонстрации. Отричането на което и да е от двете права би поставило под въпрос ценностите, върху които е изграден съществуващият конституционноправов ред, и принципите, на които се крепи обществено-политическият строй в страната ни.
[1] В настоящата статия, навсякъде ще бъде предпочетен „Съдът на Европейския съюз“ или „СЕС“, пред „Съдът на Европейските общности“, предвид неговата относимост към периода преди реформата от Лисабон.
[2] Конвенция, приета от Съвета на Европа през 1950 г. Оттук нататък „ЕКПЧОС“.
[3] Договора за Европейския съюз, Договора за функционирането на Европейския съюз и Хартата на основните права на Европейския съюз.
[4] Чл. 26, пар. 2 от ДФЕС.
[5] Становище 2/94 на Съда от 28 март 1996 година относно „Присъединяване на Общността към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи“.
[6] Дело C- 29/69 Stauder [1969] ECL I-1969:57; Дело C -11/70 Internationale Handelsgesellschaft mbH [1970] ECL I-1970:114.
[7] Дело C-4/73 Nold [1974] ECL I – 1974:51; Дело C- 36/75 Rutili [1975] ECL I – 1975:137.
[8] Дело C-438/05 Viking Line ABP [2007] ECR I-10779.
[9] Дело C-341/05 Laval un Partneri [2007] ECR I-11767.
[10] Дело C-36/02 Omega Spielhallen [2004] ECR I-9609.
[11] Дело C-265/95 – Commission v France [1997] ECR I-06959.
[12] Дело C-368/95 Familiapress [1997] ECR I-3689.
[13] Емблематични в това отношение са: Дело C-120/78 Cassis de Dijon; Дело C-15/81 Gaston Schul; Дело C- 90/86 Zoni; Дело C – 51/71 International Fruit Co; Дело C – 415/ 93 Bossman; Дело C – 387/99 Commission v. Germany; Дело C – 7/61 Commission v. Italy и др.
[14] За функциите на държавата вж. Друмева, Е. „Конституционно право“, Пето преработено и допълнено издание (2018).
[15] Апелативен съд в Инсбрук.
[16] Към настоящия момент, след реформата от Лисабон, съответно членове 34 ДФЕС; 35 ДФЕС и чл. 36 ДФЕС.
[17] Отменен. Разпоредбата е предвиждала задължение на държавите-членки да вземат всички необходими мерки, за да гарантират действието и ефикасността на Общностното право.
[18] С тази терминология са обозначени всички първични и вторични източници на ЕС, включително и принципиte и решенията на СЕС.
[19] Оттук нататък „Шмидбергер“.
[20] Чл. 2 от Закон за събранията на Австрия от 1953 г.
[21] Цитираните разпоредби от австрийското законодателство са преведени на български език от автора за целите на настоящата статия.
[22] Австрийски шилинг – валутата на Република Австрия, преди приемане на eврото.
[23] В настоящото изложение ще бъде разгледан само първият въпрос, който е относим към темата, поставен за анализ.
[24] След реформата от Лисабон, Съдът на Европейския съюз.
[25] Пар. [51].
[26] Чл. 26 ДФЕС.
[27] Чл. 36 ДФЕС.
[28] Пар. [60].
[29] Чл. 36 ДФЕС.
[30] Пар. [62].
[31] Чл. 36 ДФЕС.
[32] Пар. [69].
[33] По-нататък вж. Biondi, А. „Free Trade, a Mountain Road and the Right to Protest: European Economic Freedoms and Fundamental Individual Rights”, (2004).
[34] Чл. 36 ДФЕС.
[35] Пар. [70].
[36] Семов, А. „Система на източниците на правото на Европейския съюз“, (2009).
[37] Пар. [71]
[38] Пар. [73]
[39] Пар. [74].
[40] Пар. [78].
[41] Пар. [79].
[42] Това понятие предпочита да използва Съдът в своето решение. В настоящата статия няма да се отдели внимание на въпроса дали това е същият тест за пропорционалност или друг тест, който Съдът прилага, когато разглежда дела, касаещи основни човешки права и свободи.
[43] За сравнение вж. фактите по дело C-265/95 European Communities v French Republic [1997] ECR I-06959.
[44] Пар. [80].
[45] Пар. [90].
[46] Чл. 36 от ДФЕС.
[47]За повече информация по въпросите на вътрешен пазар и основните свободи на движение вж. Христев, Х. „Вътрешен пазар и основни свободи на движение в правото на Европейския съюз“, (2018).
[48] В този смисъл вж. Agerbeek, R. F. „Freedom of Expression and Free Movement in the Brenner Corridor: The Schmidberger Case“, (2004).
[49] Пар. [81] и [82].
[50] Пар. [90]
[51] В този смисъл вж. Avbelj, M. “European Court of Justice and the Question of Value Choices Fundamental human rights as an exception to the freedom of movement of goods” (2004).
[52] По този конкретен въпрос вж. R Howse, „Human Rights in the WTO: Whose Rights, What Humanity? Comment on Petersmann“ (2002).
[53] Sabel, F. and Gerstenberg, O. “Constitutionalising an Overlapping Consensus: The ECJ and the Emergence of a Coordinate Constitutional Order” (2010).
[54] Общо предложение за резолюция относно правото на мирен протест и пропорционалното използване на сила (2019/2569(RSP).
[55] Чл. 6 и чл. 26 от Конституцията на Република България (1991).
40
Коментирайте
До „По-добър адвокат 01 септември 2020 10:09“ Също така, чрез създаването и участието ан физически лица в незаконните блокади, е налице нарушаването на чл.58 от КРБ, тъй като с него се въвежда изрично юридическо задължение за спазване на законите и конституцията на Р.България- нещо, което е противоположно мна умишленото им нарушаване чрез обявяване на гражданско неподчинение и изпълнението на това деяние. Съветвам Ви да четете повече и да извършвате повече систематично тълкуване на правни норми- явно не Ви бива в това, което е основна компетенция на всеки правоспособен юрист, камо ли- колега- адвокат…
Много, много мудна за четене статия, пълна с клиширани изрази тип „аз съм евробюрократ“. Авторката можеше да я олекоти малко като замени някои изрази … Все пак поздравления за труда, никак не е малко!
Моето конкретно юридическо възражение на тезата на автора на статията е – чл. 57 ал.2 и чл. 58 от КРБ във вр. с чл.4 ал.1, чл.5 ал.1, ал.2 и ал.4, чл.6 , чл.43 ал.2 и чл. 35 ал.1 изречение 1во от КРБ, ведно със съотносимите им РКС. Оттам нататък отпадат цялото съдържание на статията и остава просто едно писмено упражнение на тема“„Фактическа дерогация на националните конституции на държавите- членки на ЕСПЧ/ ЕС чрез правоприлагане на някои решения на ЕСПЧ– правен и социален инженеринг“…
Извън това, че не сте разбрали за какво иде реч в статията, Юридчиеското ви възражение не струва, защото не се вижда как цитираните от КРБ са нарушени. И в самата статия се отбелязва, каква е логиката на аргумента на Съда на ЕС, по отношение на това, какво означава в практически измерения правото на свободно придвижване и кога то може да бъде нарушено. Тази логика е напълно приложима и за тълкуване на КРБ, която защитава същите фундаментални човешки права, както и ЕКПЧ. НЯМА НИКАКВО НАРУШЕНИЕ по чл. 57 и сл. от КРБ, защото например няма нарушени права по отношение на движението,… Покажи целия коментар »
До „…По-добър адвокат 01 септември 2020 10:09….НЯМА НИКАКВО НАРУШЕНИЕ по чл. 57 и сл. от КРБ“ Това твърдение противоречи на обективната действителност. Никой не може да черпи права от непарвомерното си поведение. Със създаване и участие в незаконните блокади, е налице нарушение на чл.47 ал.2 от КРБ, тъй като съгласно ЗДвП и ЗП, пътното платно на кръстовище е ЗАБРАНЕНО за движение или престой на пешеходци и МПС-та, , също така е налице нарушение на чл.43 ал.2 от КРБ чрез нарушение на 10 члена от 14 членния Закон за събранията, митингите и манифестациите- единственият специален закон, създаден въз основа на чл.43… Покажи целия коментар »
1. Не обиждайте, моля.
2. Прочетете внимателно ал.2 на чл.57 от КРБ: „Не се допуска … упражняването на право, ако …“
3. Правото е не на „алтернативно придвижване“, а на свободно такова
4. Обърнете внимание на това, че в австрийския казус става въпрос за законно упражняване на правото на събиране, както и на времевите измерения на това упражняване
Правото на протест може да се осъществи и извън пътното платно (на тротоара, в парка) и няма да има колизия с правото на свободно придвижване, което не може да се реализира, ако пътното е барикадирано. Т.е. движението е по пътя, а протестът извън пътя.
Също така считам за недопустимо за един български правоспособен юрист да приравнява субектът на международното право- Р. България, до някакъв протекторат на ЕСПЧ или до териториално образувание, което няма правният статут на суверенна държава. Следва да се отбележи, че ЕС е политически и икономически съюз на ДЪРЖАВИ и все още не се е трансформирал в една единна федеративна държава, със собственa федерална конституция, която да има примат или да дерогира местните конституции на федералните субекти. Честно казано, ми ОМРЪЗНА от някакви концептуално „нови“ напъни да се дерогира приматът на КРБ, понеже някой си трябва да си защити докторантурата на тема… Покажи целия коментар »
Проблемът гусин адвокат, не знам кой ви е дал правоспособност, ама е трябвало повече да внимава,
та проблемът е, че не сте разбарли статията ХИЧ. Тя има за предмет съпоставка на разпоредби от друг ред, а вие вместо да коментирате написано, отивате без никакваа връзка на съвсем друго ниво. Явно не ви достига капацитет.
До “….По-добър адвокат 01 септември 2020 10:05Гост…. та проблемът е, че не сте разбарли статията ХИЧ. Тя има за предмет съпоставка на разпоредби от друг ред..“… който ред стои ПО- НИСКО от конституционните норми, обективирани в КРБ и при колизия на неговите норми с КРБ, то тези решения НЕ СЕ правоприлагат, НЕ дерогират онези нормативни актове от вътрешното ни законодателство, които им противоречат- ЗАНН, ЗП, ЗДвП, АПК, НК и т.н. Да сте чели чл.5 ал.1, ал. 2 и ал.4 от КРБ, случайно да сте полагали изпит по ЗИП “Конституционно право“, да имате някаква оценка от сееместриален изпит по този юридически… Покажи целия коментар »
Адвокатът-националист е забравил, че България се отказва от част от суверенитета си с подписването на ДЕС и ДФЕС. Ако му е интересно и иска малко да актуализира знанията си, може да отиде в Люксембург и да попита дали смятат, че КРБ има примат над Първичното право на ЕС.
Изразявам категорично несъгласие с представената от докторатнтката теза. Всеки правоспособен БЪЛГАРСКИ юрист би следвало да знае в детайли йерархията на правните/ нормативните актове в Р.България- държава- субект на международното право. Всеки правоспособен БЪЛГАРСКИ юрист знае, че конституционните норми имат ПРИМАТ над ВСИЧКИ останали нормативни актове. ПОД ТЯХ в правната йерархия се нареждат законодателните актове на ЕС и ратифицираните и обнародвани международни договори от Р.България. При колизия между конституционна норма- като напр. КАТЕГОРИЧНАТА КОНСТИТУЦИОННА ЗАБРАНА за злоупотреба с права и за упражняване на права, които накърняват правата на другите, от една страна, и решения на ЕСПЧ. ПРИМАТ имат конституционните ни норми,… Покажи целия коментар »
Статията е прилична. По някои от тезите може да се дискутира: 1) Според авторката държавата трябвало да брани правата отвън, а при конфликт между тях да действа като балансьор, а не като юрисдикционна сила, даваща защита на едната страна. Оставяме настрана, че не е същностна работа на държавата да оформя публичния дебат, да действа като плановик. Но държавата в крайна сметка е една легитимна принуда. При наличие на конфликт и нарушаване (небалансирано) на правата тя трябва да наложи санкции. Иначе правата не са права. 2) Тезата (на СЕС), че правата не могат да бъдат приоритизирани и подлежат на балансиране е… Покажи целия коментар »
Много стойностен анализ на статията. Подписвам се под всеки от изводите на коментиращия ПиХ.
10 години са много – при това без видими резултати – ако за някой мостове и магистрали са приоритет – хубаво – но това е някак мания да се строи. Къде е грижата за бедността, за циганите – говоря лично от първо лице – аз съм започнал като инспектор по чистота в едно циганско гето – не беше това, което е – пак си бяха цветнокожи – но – като знаят че идваме на проверка и – дворчето измили и подредили – имаше ред – кофа неизхвърлена – доклад – говорим 1991 г., другото е – масово клошари и луди… Покажи целия коментар »
прави се сравнение между законосъобразно упражняване на право на „протест“ и правото на свободно придвижване,
а блокадите на ключови кръстовища в никакъв случай не са законосъобразно упражняване
в цялото (доста пространно) изложение авторката нееднократно заявява, че в казуса става въпрос за обявено и разрешено мероприятие, а накрая изводът й куца
Тоест държавата в случая е балансьор, имайки впредвид, че тя няма правомощие да нарушава или ограничава едното право за сметка на другото.
Ще стане обаче по-голямо мазало след 3 седмици като се върнат от отпуски и искат всички да минат точно през тези кръстовища. Щото от другаде не може. Щото не могат да идат с метро на работа. Защото не могат с колело да идаат
На никой не му пречи да се придвижва. Нищо не им е забранено и не им е отказано на драгите контра протестиращи.
Това няма значение, след като протестите се провеждат в отклонение на реда, предвиден в ЗСММ
Категорично подкрепям протестиращите, защото както пишат – алтернативата ще се роди на тези павета, а не в къщи на ракия и мезета!
А също така и това, че когато им вземат парите за пенсии – спят, когато им вземат парите за здраве – спят, когато им вземат парите за образование – спят, когато изгонят децата им в чужбина – спят, ама когато им затворят любимото кръстовище и не могат да минат със строшената си колица набор 2000 година и почват да пищят как са им нарушени човешките права. Това си е да си прост народ.
Кой е алтернативата хаджи Генчо ли?
Аз пък смятам, че колкоото по-бързо се стегнем и схванем, че през 2020 са започнали промени в света, толкова по-лесно ще ни е
И да се нарушава – то трябва да се освободим от мутрите и да живеем нормално.
Определено смятам, че няма проблем
Като гледам до сега май има само свободно движение на капитали.
Да, от единия в другия джоб на мутрите.
Изключително задълбочен и полезен анализ.
Ключовият момент е, че не става въпрос за друго освен за неудобство, затруднение – т.е. това, че е затворен Орлов мост не означава, че човек не може да стигне по друг маршрут от т. А до т. Б в София. Ничие право на свободно придвижване не е нарушено! Да, няма да минеш по обичайния си маршрут, но ще стигнеш с някои затруднения до там, където искаш. А според мен балансът си е налице, никой не им е разтурил блокадите. Само един опит имаше и после – край, т.е. всичко е наред
Борисов балансира порции те, не и права и свободи
Да сложи Дани К за регулировчик. Току виж се справил
Всъщност протестиращите работят за общината. Какъв е най-удобният транспорт при блокадите? Метрото. Сега ББ им отвори и още малко линия. А и така въздухът няма да се замърсява толкова. Всички трябва да са доволни 😊
Като каза общината, протестът обявен ли е пред общината, за да имаме всички основания за сравнения между решението на СЕС по въпросния казус и ситуацията тук?
Питането е реторично, защото България (нейноито правителство) не е чувала за тези указания. Иначе, ако погледнем общо на ситуацията в София основно, то позицията на Борисов, изходима единствено от нюха му за оцеляване, е точно балансираща. Оставя и едните, и другите да се събират, заповяда на полицаите да не пипат Орлов мост (вярно, вероятно, след като сам е наредил да разтурят блокадата, но се учи от грешките), тоест напипва по своему указанията на СЕС. Та така, иначе: Оставка!
хаха, ми чи да – той си е балансьорче, чак шсъ разчекне
Проблемът е, че при нас протестите не са законни. През цялото време се чудя какво им коства да уведомят общината
Всъщност от прочита на статията не става ясно дали съдът е обърнал специално внимание на това обстоятелство, извън факта, че заради решаването на протеста, отговорността отива към държавата. Но мисля, че е ирелевантно, предвид използването на законни средства за изразяване на гражданско недоволство.
Дори да е така. БРАВО на тези хора. Това правителство няма повече място тук.
„Съдът припомня, че независимо, че свободата на изразяване и свободата на събранията са основни права, гарантирани от ЕКПЧОС, те също подлежат на дерогация или рестрикция, когато са налице следните предпоставки: 1) оправдани са от гледна точка на публичния интерес, 2) дерогациите са в съответствие със закона, 3) преследват легитимна цел и 4) са …. тн. Това добре и правилно посочено от Съда. Но и всичко останало е за конкретния случай на законна демонстрация със законни действия на властите, срещу които е подадена жалба, явна злоупотреба с права. Само да припомня на автора, как „в ролята си балансьор и администратор при… Покажи целия коментар »