Защита срещу неоснователни бездействия на администрацията
Из АПК
Неупражняването на компетентност от страна на административните органи представлява сериозно закононарушение – правомощието е не само предоставеното със закон право, но и задължението за упражняването му.[1] За съжаление в България бездействието на администрацията е все още много разпространено и нанася големи вреди на икономиката и въобще на развитието на обществото.
За да осигури средство за преодоляването на подобни закононарушения, накърняващи принципите за правова държава и правна сигурност, глава петнадесета, раздел II (чл.256) от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) урежда реда за защита срещу неоснователни бездействия на администрацията, т.е. срещу неизвършването на волеизявления (правни действия)[2] и фактически действия, за каквито административен орган е задължен по силата на нормативен акт.
При приемането на АПК разпоредбите на чл. 256 и чл. 257 (отм.) не бяха прецизирани добре, създаваха сериозно объркване в няколко насоки и налагаха законодателна промяна. Объркването бе донякъде ограничено с промените в Кодекса от 2018 г.,[3] но не и изцяло отстранено. И до настоящия момент не е докрай изяснен обхватът на защитата по реда на раздел II от глава петнадесета на АПК, както и разликата между хипотезите по ал. 1 и ал. 2 на чл. 256 от АПК. Поради несъвършенствата в нормативната уредба, след влизането в сила на измененията в АПК от 2018 г. беше формирана значителна противоречива съдебна практика.
Някои състави на ВАС застъпват виждането, че защитата по чл. 256 от АПК е ограничена единствено и само до случаите, в които органът не извършва дължими фактически, но не и правни действия: „Хипотезите на бездействие по чл. 256 АПК са налице само в случаите, в които органът дължи фактическо действие по конкретно задължение, изпълнението на което произтича пряко от нормативен акт“ (опр. №3446/2022 г. по адм. д. 2782/2022 г., ІІ отд. на ВАС). Развива се и тезата, че разликата между хипотезите по ал. 1 и 2 на чл. 256 АПК се свежда до това дали за извършването на съответното фактическо действие е необходимо заинтересованото лице да подаде изрично искане до органа, или не (опр. № 3455/2021 г. по адм. д. № 2371/2021 г., VІІ отд. на ВАС). В опр.№2478/2022 г. по адм. д. № 2018/2022 г., ІІ отд. на ВАС се приема, че „Защитата срещу неоснователни бездействия на административен орган за извършване на фактически действия е уредена в раздел II, глава ХV на АПК, в две хипотези, които се различават по това, че при първата задължението за извършване на фактическите действия произтича пряко от нормативен акт – чл. 256, ал. 1 АПК, а при втората хипотеза органът следва да бъде сезиран с искане да извърши фактически действия, които е длъжен да извърши по силата закона – ал. 2 на същата разпоредба… По посочения ред не са предмет на защита задълженията за волеизявления, т.е. за издаване на административни актове.“[4] Така цитираните разбирания нямат легална опора и следва да се оценят като неправилни.
1. При анализ на разпоредбите на действащия чл. 256 от АПК, може да бъде установено, че първата алинея касае случаите на бездействие на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, което бездействие може да бъде оспорено безсрочно. В текста на чл. 256, ал. 1 АПК законодателят не е конкретизирал дали изпълнението на въпросните задължения на органа става чрез извършването на фактически и/или правни действия.
Обратно, втората алинея на чл. 256, която се явява специална, се отнася до случаите, когато административният орган не извършва именно фактически действия, които е длъжен да извърши по силата на закон. В първата част на разпоредбата на чл.256, ал.2 е казано много ясно: „Неизвършването на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закона…“. Съгласно чл.46, ал.1 ЗНА разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл. Освен това поради използването на термина „нормативен акт“ в ал.1 на чл.256, използването на термина „закон“ в ал.2 на чл.256 не може да се тълкува по-широко – като нормативен акт – няма как в две съседни алинеи на един член законодателят да използва два термина за едно понятие.
От това следва, първо, изводът, че задължението за извършване на фактическо действие произтича от не какъв да е нормативен акт, а от закон в тесен смисъл (чл. 3, ал. 1 от ЗНА). Второ, задължението не е необходимо да се „активира“ и не става изискуемо от подаването на искане до административния орган – същото произтича пряко от закона. Подаването на искането до органа е само процесуална предпоставка, за да може да се оспори бездействието на органа, както това недвусмислено е видно и от втората част от разпоредбата – неизвършването на дължимото по закон фактическото действие „подлежи на оспорване в 14-дневен срок от подаването на искане до органа за извършването му“. Изискването за подаване на искане до административния орган може да се разглежда само като израз на принципа за процесуална икономия (чл. 11 от АПК), тъй като на администрацията се осигурява последна възможност да извърши дължимото по закон действие (задължение за извършването на което вече е възникнало и е изискуемо) и така да се избегне ненужното водене на съдебен процес.
След като втората алинея на чл. 256 от АПК се отнася до специален случай – неизвършването само на фактически действия, които са възникнали въз основа само на закон, то по аргумент на противното в обхвата на общата разпоредба на чл.256, ал.1 остават случаите, първо, на неизвършване на дължими правни действия[5], вменени на органа пряко по силата на нормативен акт (независимо дали е закон, или не), и, второ, на неизвършването на дължими фактически действия, възникнали пряко по силата на нормативен акт, който не е закон. Да, няма никаква законодателна логика в различния ред на правна защита срещу неизвършването на фактически действия, задължението за които е възникнало по закон, от една страна, и по подзаконов нормативен акт (или друг нормативен акт, различен от закон), от друга, но това е уреденото в Кодекса.
Актуален пример за такова бездействие може да бъде даден с разпоредбата на чл. 181, ал. 3 от ЗУТ (нова – ДВ, бр. 16 от 2021 г.), съгласно която „Завършването на сградата в груб строеж се констатира с протокол по наредбата по чл. 168, ал. 3, който се съставя от лицето, упражняващо строителен надзор, в присъствието на възложителя, строителя, проектанта и на служител по чл. 223, ал. 2.“ За да се приложи законовият текст, е необходимо в наредбата по чл. 168, ал. 3 от ЗУТ да се създаде образец на протокола, с който лицето, упражняващо строителен надзор, констатира, че сградата е в завършен груб строеж. С влизането в сила на законовата разпоредба, което по съществото си без съмнение е юридически факт, автоматично възниква задължението да се издаде или съответно – да се измени наредба, като в същата се включи образецът на протокола по чл. 181, ал. 3 от ЗУТ.[6] Доколкото одобряването на образеца става с приемането на нов нормативен административен акт или с изменението на действащ такъв – в случая наредбата по чл. 168, ал. 3 от ЗУТ, се касае за задължение за извършване на волеизявление от страна на административния орган. С одобряването на образеца в наредбата се създава правило за поведение, защото от формата на протокола ще зависи как ще действат лицата, които го попълват.
Единствено компетентен и следователно задължен да включи (да одобри образец на) този протокол в Наредбата по чл. 168, ал. 3 от ЗУТ е министърът на регионалното развитие и благоустройството. В продължение на година и половина министърът бездейства и не одобрява, съответно не включва, образец от този протокол в наредбата.
Поставя се въпросът как в случая административният орган ще бъде задължен да изпълни своето задължение. Ако се възприеме горецитираното разбиране на част от съдебната практика, че защитата по реда на чл. 256, ал. 1 от АПК е неприложима, тъй като същата е ограничена до случаите на неизпълнение на задължения с фактически действия, то на практика ред за защита на заинтересованите лица липсва. Досежно производството за издаването на нормативни административни актове, за неуредените в глава пета, раздел III от АПК въпроси субсидиарно приложение намират не правилата за издаване на индивидуални административни актове, а разпоредбите на ЗНА. Липсва институт, подобен на мълчаливия отказ и мълчаливото съгласие (чл. 58 от АПК), чрез който да се гарантира защитата на гражданите и организациите при бездействие на административния орган и при отказ на последния да издаде нормативен акт, дори това да му е вменено със закон. На практика се стига до ситуация, в която от волята на административния орган ще зависи дали и кога законът, приет от законодателната власт, ще бъде приведен в действие. Именно с оглед на това, непочиващото на текста на разпоредбата рестриктивно тълкуване на чл. 256, ал. 1 от АПК поставя под въпрос правната сигурност и приложението на принципа за законност по чл. 4 от АПК.
В този смисъл, все по-често срещани са случаите в съдебната практика, при които административни органи са задължавани по реда на чл. 256, ал. 1 от АПК да изпълнят свое пряко произтичащо от закона задължение за издаване на административен акт, т.е. за извършване на правно действие: р. №7839/2021 г. по адм.д. № 4125/2021 г., 5 чл. с-в на ВАС: „С обжалваното решение № 14666 от 26.11.2020 г., постановено по адм. д. № 4851/2019 г. на тричленен състав на Върховния административен съд, трето отделение, на основание чл. 256, ал. 3 във вр. с чл. 195, ал. 2 от АПК по жалба „Фламинго Шипинг“ ЕООД е осъден касаторът Министерски съвет на Република България да се произнесе при условията на чл. 195, ал. 2 от АПК, като издаде административен акт за уреждане правните последици от обявената за нищожна Тарифата за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“… (…) Обосновано тричленният състав на ВАС е приел, че са били налице условията на чл. 256, ал. 1 от АПК. Според тази разпоредба бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове. В случая е установено бездействие на Министерският съвет на Република България да извърши коментираното в предходния абзац действие в посочения тримесечен срок. И това задължение на Министерският съвет на Република България следва пряко от нормативен акт – чл. 195, ал. 2 от АПК. Затова правилно с обжалваното решение тричленният състав на ВАС е осъдил Министерския съвет на Република България на основание чл. 256, ал. 3 от АПК да извърши действието, като му е определил срок за това.“
В разглеждания от ВАС случай, органът не е изпълнил задължението си по чл. 195, ал. 2 от АПК, което е възникнало с обявяването на нищожността на издаден от него нормативен акт – Тарифата за пристанищните такси, събирани от Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“. От настъпването този юридически факт (обявяването на тарифата за нищожна) за МС е възникнало ясно и еднозначно определено задължение – да издаде административен акт, с който да се уредят правните последици от обявения за нищожен нормативен акт съгласно предписанието на чл. 195, ал. 2 от АПК.
МС няма възможност да преценява дали да изпълни, или да не изпълни задължението, което му е вменено със закон. Съвсем отделен въпрос е, че при изпълнението на задължението си МС следва да преценява как да постигне целения от закона резултат (и да съобрази действията си със съдебното решение и нормативната уредба). Но това вече е преценка не дали задължението да бъде изпълнено, а единствено – как да бъде изпълнено. Юридическият факт – обявяването на нищожността на нормативния акт, е породил ясно и еднозначно задължение за органа, което следва да бъде изпълнено, независимо от преценката на последния.
В подкрепа на разбирането, че защитата по чл. 256, ал. 1 от АПК обхваща и случаите, в които задължението на органа се изпълнява с правни действия, са и изричните мотиви на р. №1950/2020 г. по адм.д. № 2432/2018 г., III отд. на ВАС, които следва да бъдат определени като правилни: „Не може да се приеме и разбирането на съда, че разпоредбата на чл. 257, ал. 1 АПК (отм.), възпроизведена в действащата разпоредба на чл. 256, ал. 1 АПК, има предвид само фактически действия. Бездействието на органа може да се изразява както във фактически, така и в правни действия в зависимост от съответното задължение, което този орган има по закон.“
Впрочем, досежно приложното поле на чл. 256, ал. 1 от АПК, тук е мястото да се разграничат производствата по издаване на индивидуални, общи и нормативни административни актове, когато същите започват по инициатива на административния орган, от една страна, когато започват по искане от заинтересовано лице – от втора, и когато провеждането на производството следва пряко от нормативен акт, от трета. Задължението за провеждане на производство за издаване на административен акт може да възникне пряко от нормативен акт, вкл. закон. Но може и да е по преценка на административния орган – чл. 9, ал. 1 от АПК, в който случай способът за защита по чл. 256, ал. 1 от АПК е неприложим.
На следващо място, задължението, възникнало за органа по силата на нормативен акт, трябва да е за еднократно действие, а не да се отнася за принципни правомощия на органа. Така напр. правилно в цитираното по-горе опр. №3446/2022 г. се посочва, че задължението на кмета на общината за премахване на незаконни строежи не попада в случаите, регулирани от чл.256 АПК. Няма как всички незаконни строежи да бъдат установени незабавно и премахнати от органа. В случая става въпрос за постоянно действащо правомощие на административния орган
2. Както посочихме, хипотезата по чл. 256, ал. 2 от АПК касае случаите на неизвършване на фактически действия, които административният орган е длъжен да извърши по силата на закон. След подаването на искане от заинтересовано лице, става процесуално допустимо бездействието на органа да бъде оспорено и то – „в 14-дневен срок от подаването на искане до органа за извършването му“.
На първо място, прави впечатление, че чл. 256, ал.2 от АПК не обвързва оспорването с разумно възможната бързина за извършване на съответното действие, т. е. оспорването може да започне веднага след подаване на искането за извършване на действието. Възможно е този 14-дневен срок да е много къс и гражданите и организациите да се надяват органът да изпълни задължението си, вместо веднага да инициират оспорване на бездействието му. При сегашния текст още секунди след подаване на искането до органа може да се пристъпи към оспорване, което е очевидна непрецизност.
Второ, по-съществено, излиза, че правото на съдебно оспорване може да се упражни в рамките на 14-дневен срок. Но бездействието не става по-малко укоримо след изтичането на този период, дори напротив, стига да не е отпаднал интересът от съответното действие.
В доктрината имаше опити да се предложи корективно (изправително) тълкуване на тази разпоредба в смисъл, че ако бездействието на органа продължава 14 дни, за заинтересованите възниква право на оспорване, което може да се упражни безсрочно.[7] Надделя обаче гледището, че така формулиран, текстът следва да се прилага буквално и че със самото подаване на искането за действие до органа започва да тече и срокът за упражняване на правото на оспорване, който е преклузивен и изтича след 14 дни.[8] Следва да се отбележи, че работната група по изготвяне на АПК беше предложила обжалването да е след изтичането на 14-дневен срок – с цел да се активира административният орган да си изпълни задължението и да се избегне съдебното производство. Но при приемането на АПК в НС бе допусната юридическа грешка при формулирането на разпоредбите за бездействие на административния орган.[9]
Преклузивният 14-дневен срок обаче погасява само възможността да се ползва специалната ускорена защита по чл. 256, ал. 2 АПК. По изричната разпоредба на чл. 21, ал. 4 АПК, бездействието е изразен чрез конклудентни действия индивидуален административен акт и общата защита срещу такива актове остава открита (по реда за оспорване на мълчалив отказ). Ако в определението за индивидуален административен акт по чл. 21 от АПК липсваше хипотезата с изразения чрез конклудентни действия административен акт, това нямаше да е така.
Освен това защитата по чл. 256, ал. 2 от АПК няма да се приложи, когато специален закон предвижда по-дълъг срок – повече от 14 дни, за извършване на действието. Но именно това е смисълът от създаването на винаги възможната обща защита срещу индивидуалните административни актове – да подсигури правните субекти във всякакви възможни случаи и дори срещу пропуски в специалните видове защита по Кодекса и/или специалните закони. Няма всеобхватни и съвършени закони и поради това добрият закон и особено кодекс следва да отчита този факт.
3. Оспорването на бездействието на администрацията по реда на чл. 256, ал. 1 и 2 от АПК по правната си природа поставя началото на производство, което в доктрината и практиката често се определя като осъдително исково производство.[10] По съществото си това е така. Ето защо за неуредените аспекти от това производство беше логично да се прилага субсидиарно ГПК в частта, приложима към осъдителните искове, а не, както понастоящем е предвидено – редът за оспорване на индивидуалните административни актове по АПК. Вместо това обаче, чл.256, ал.1 изрично предвижда да „се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове“. Макар в чл. 256, ал. 2 от АПК да не е посочен изрично приложимият производствен ред, с оглед използването на термина „оспорване“, отново би следвало да се приеме, че приложение намират правилата за оспорване на индивидуални административни актове по съдебен ред. Ето защо искът се подава под формата на жалба пред административния съд по седалището на органа, задължен за действието.
Целта на исканията по чл. 256, ал. 1 и 2 от АПК е:
1) да се установи със сила на пресъдено нещо, че в полза на оспорващия (ищеца) в отношенията му с органа (ответника) е възникнало и съществува неудовлетворено субективно административно право, което има за предмет вменено на органа с нормативен акт поведение, чрез което на правоимащия се предоставя определена облага или друга полезна за него последица (р. № 6946/2021 по адм.д. № 1345/2021 г., V отд. на ВАС);
2) административният орган да бъде осъден да изпълни своето произтичащо от закона задължение (ал. 1) или да извърши вменените му по закон фактически действия (ал. 2).
Защитата по този ред е възможна само ако органът бездейства, но не и след като бездействието е прекратено, тъй като оспорващият следва да докаже наличието на правен интерес от защитата.
Ако уважи иска, съдът осъжда органа да извърши дължимото действие и определя срок за това (чл. 256, ал. 3 от АПК). Решението подлежи на касационно обжалване.
В теорията е изложено разбирането, че осъдителното решение в хипотезите на чл.256 АПК се ползва с изпълнителна сила, но не е пряко изпълнително основание – за принудителното му изпълнение трябва да е издаден изпълнителен лист по реда на ГПК.[11] Не можем да се съгласим с изложеното. Видно от чл. 268, т. 2 от АПК изпълнително основание по АПК са влезлите в сила решения, определения и разпореждания на административните съдилища. ГПК може да се приложи субсидиарно само за неуредените от АПК случаи, какъвто настоящият не е.
На следващо място, независимо дали е водено дело по чл. 256 АПК, заинтересованият може да предяви и иск за обезщетение на вредите, които е понесъл от бездействието (чл. 255, предл. 2 от АПК). При едновременна висящност, производството по иска за обезщетението ще бъде спряно. За разлика от разпореждането по искане за прекратяване на неоснователни действия, в случая на чл.256, ал.1 АПК, решението на съда по законността на бездействието е задължително за съда, разглеждащ иска за присъждане на обезщетение, защото се ползва със сила на присъдено нещо. В този смисъл са например мотивите на Р. №1934/2021 по адм.д. № 6181, III отд. на ВАС: „Вместо да процедира по посочения начин, съдът е следвало да даде указания до Митев да изясни волята си още на етапа на проверката на редовността на исковата молба и ако волята му е била и за предявяване на жалба срещу твърдяното незаконосъобразно бездействие, да раздели производството по делото и да спре това по исковете за обезщетения за претърпените от Митев вреди до приключване с влязъл в сила съдебен акт на спора по искането с правно основание чл. 256 АПК. Решението по този спор ще се ползва със сила на пресъдено нещо и е от значение за изхода на производството по обезщетението.“ (в същия смисъл р. 1793/2021 по адм.д. № 1331/2020 г., ІІІ отд. на ВАС.
Защитата по реда на чл. 256 от АПК не е пречка и за предявяване на установителния иск по чл. 128, ал. 2 от АПК (чл. 255, предл. 1 от АПК).
4. De lege ferenda
Видно от изложеното по-горе, допуснатите нормотворчески пропуски стават повод за редица проблеми и противоречия в практиката, които в крайна сметка рефлектират отрицателно върху възможността гражданите и организациите да получат пълноценна защита срещу бездействието на администрацията.
Проблемите не могат да се поправят с издаването на тълкувателно решение по реда на ЗСВ, защото това ще означава да се прави изправително тълкуване, а освен това Върховният административен съд може да бъде критикуван за дописване на закона.
Ето защо е необходима една изключително проста законодателна промяна на чл.256 АПК:
„Чл. 256. (1) Бездействието на административния орган по задължение, произтичащо пряко от нормативен акт, за издаване на административен акт или извършване на друго действие, може да се оспори безсрочно, като се прилагат съответно разпоредбите за оспорване на индивидуалните административни актове.
(2) С решението си съдът осъжда административния орган да издаде акта или да извърши действието, като определя срок за това или отхвърля искането.“
[1] Тълкувателно решение № 4 от 13.12.2014 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ВАС, I и II колегия
[2] Редно е да се отбележи, че законът не определя изрично кои действия са правни и кои – фактически. Липсва и легален критерий, въз основа на който да бъде направено такова разграничение.
В съдебната практика често се застъпва разбирането, че т.нар. правни действия са волеизявленията на административните органи, т.е. административните актове.
Интересно разграничение между фактическо действие с правно значение и правно действие е проведено в мотивите на р. № 10568/2018 г. по адм. д. № 9045/2017 Г., VІІ отд. на ВАС: „Законодателят е употребил понятието фактическо действие, за да го отличи от волеизявлението на административния орган. Фактическото действие също може да бъде юридическо (правно) действие, както и волеизявлението на административния орган, т.е. законодателят да му е придал правно значение, да го е направил юридически факт. Но фактическото действие не регулира правоотношения, то не създава правило за поведение. Това прави волеизявлението на административния орган. Следва да се прави разлика между фактическо действие, на което законодателят е придал правно значение, т.е. направил го е юридически факт, и фактическо действие, което не е юридически факт, т.е. не е предмет на регулиране от правото. Връчването на акта за установяване на задължения по декларация е фактическо действие, но фактическо действие с правно значение, т.е. юридически факт. То не обективира волеизявление на административния орган, а представлява материално действие, за което административният орган е пряко задължен по силата на правна норма.“ Но дори когато фактическото действие не е юридически факт, който поражда нови права и задължения, присъствайки в хипотезата на правна норма, осъществяването на фактическото действие е правопогасяващ задължението на административния орган юридически факт. Поради това в чл.256 следва да се приеме, че задълженията, които не са фактически действия, са административните актове, изразени с волеизявления, а в предвидените от специален закон случаи – с конклудентни действия (чл. 21, ал. 1 и чл. 59, ал. 3 от АПК)
[3] ДВ бр. 77/2018, в сила от 01.01.2019 г.
[4] Същите тези се поддържат и в Опр.11696/2021 г. по адм. д. № 11100/2021 г., ІІ отд. на ВАС
[5] Както вече отбелязахме, това ще са волеизявления, т.е. задължения за издаване или съответно – изменение на административен акт
[6] Към настоящия момент по приложението на чл. 168, ал. 3 от ЗУТ е издадена Наредба № 3 от 31 юли 2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството на министъра на регионалното развитие и благоустройството (обн. ДВ бр. 72/2003, посл. изм и доп. ДВ бр. 56/11.07.2017 г.)
[7] В някои свои решения ВАС приема, че самото бездействие трябва да продължава 14 дни (Реш. № 9314/15.09.2008 г., II отд. на ВАС, Реш. № 12612/12.12.2007 г., V отд. на ВАС).
[8] Еленков, А., А. Ангелов, А. Дюлгеров, А. Дишева, Л. Панов, М. Казанджиева, С. Янкулова, Т. Николова, Ю. Ковачева, Административнопроцесуален кодекс. Систематичен коментар. Проблеми на правоприлагането. Анализ на съдебната практика, ИК „Труд и Право“, 2013, с. 1175, където се приема, че настоящото положение е такова и то се подлага на критика като „странно законодателно решение“, лишено от житейска и правна логика.
[9] И друг докладчик на работната група споменава това, че 14-дневният срок беше предложен като отлагателен – виж Пенчев К., Тодоров, И, Ангелов Г., Йорданов Б., Административнопроцесуален кодекс – Коментар, Сиела, 2006 г. с. 447.
[10] Пенчев К., Тодоров, И, Ангелов Г., Йорданов Б., Административнопроцесуален кодекс – Коментар, Сиела, 2006 г. с. 448.
[11] Пенчев, К., Тодоров И., Ангелов, Г., Йорданов Б., Административнопроцесуален кодекс. Коментар. Сиела, С, 2006, стр. 448
45
Коментирайте
Когато административен орган не препрати жалбата в АССГ с цялата административна преписка, в коя хипотеза попада това бездействие?
За съжаление Глава осемнадесета от АПК е неприложима за българската действителност (освен ако не е засегнато нечие Его – Например ако става дума за неизпълнение на съдебно решение, или е налице медийно внимание, но и това не е гаранция).
Също и член 174 вярвам че не се ползва много-много, да не кажа изобщо, отново – извън случаите в които са налице обстоятелствата за посочените изключения.
Друг път на защита е по Дял шести.
АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ.
За съжаление не покрива всички случаи: 1) Чл. 302 касае само хипотези, когато органът трябва да се произнесе в срок по дадено искане. Когато задължението е по закон, а не по искане на ФЛ/ЮЛ, чл. 302 не е приложим (особено при задължение да се издаде ПНА). 2) Чл. 303 е неотносим; 3) Чл. 304 е неотносим без съдебно осъдително решение (каквото се постига чрез иска по с чл. 256). 4) Чл. 305 може да се приложи теоретично, обаче санкцията е до 1500 лева – еднократно (non bis in idem). Едва ли ще мотивира кмет, та камо ли министър с техните… Покажи целия коментар »
За доайена на българската финансовоправна наука – Акад. Петко Стоянов (1879 – 1973) – български юрист, финансист, прокурор, политик, министър, професор по Финансово право в Юридическия факултет на СУ ,,Св. Климент Охридски, академик на БАН“. Акад. Петко Стоянов е роден през 1879 г. в гр. София. Завършва „Право“ в Русия и специализира правни и стопански науки в Мюнхен. От 1908 г. преподава „Финансово право“ в Юридическия факултет при СУ ,,Св. Климент Охридски“. От 1919 г. е дописен член на БАН. В периода 1909 – 1918 г. е прокурор. През 1920 г. става един от основателите на Свободния университет за политически… Покажи целия коментар »
Акад. Петко Стоянов е дългогодишен професор по „Финансово право“ и „Данъчно право“ в Юридическия факултет на Софийския университет ,,Св. Климент Охридски“ в периода 1909 – 1948 г. Специализирал финансово право и данъчно наказателно право в Германия, САЩ, Франция, Англия и Испания. Министър на финансите в правителството на Кимон Георгиев (1944 – 1945). В периода 1923 – 1928 г. е член на Изпълнителното бюро на Демократичния сговор. Прокурор в периода 1909 – 1918 г. и главен консултант на Българската народна банка в периода 1925- 1948 г. Академик на БАН и председател на отделението по „Финансовоправни науки“.
Акад. Петко Стоянов е автор на около 190 публикации в областта на финансовото и данъчното право и процес. Автор на първия български учебник по „Данъчно право“, преиздаван многократно. Почетен член е на Кралската финансова камара на Англия. През 1948 г. по политически причини е освободен от Софийския университет и получава забрана за преподаване и изследователска работа. Трудовите му биват заличени и обявени за буржоазни, противоречащи на Маркс-Ленинската идеология.
Акад. Петко Стоянов почива през 1973 г. на 94-годишна възраст. Известен също като дългогодишен съветник на Цар Фердинанд Първи и Цар Борис Трети по финансовоправните въпроси, финансови вземания и управлението на фиска.
Така, по отношение на възникналия казус и след малко по-задълбочено изследване на уредбата ми се струва, че има няколко момента, на които може да се обърне внимание. 1. Какво се разбира под действие/бездействие в Глава петнадесета в контекста на отговорност на изпълнителната власт? По аргумент от чл.21 и чл. 203 от АПК във вр. със чл.1 от ЗОДОВ и приложимата съдебна практика, администрацията може да има три основни вида действие/бездействие на органите: 1.1. волеизявление, което се свързва с понятието административен акт – индивидуален, общ и нормативен; отговорност е на самия орган; 1.2.подпомагащи, т.е. такива при или по повод изпълнение на… Покажи целия коментар »
Другарю Бухал, истината, че нищо не отбираш от административно право и процес, е налице. Не се напъвай да поддържаш някаква измислена дискусия тук. Намери си някакви по-яки занимания, вместо да буташ теми, които не са ти изначално ясни.
Мхм, благодаря за „обективния“ и аргументиран коментар, опредлено поведението ми се и ще се влияе от анонимници, които освен да дават личностни оценки, друго не правят.
Доколкото ми е известно все още свободата на словото и на мисълта не са забранени, така че Ви пожелавам много здраве и успех в бъдещите начинания.
Карл Попър е един от основоположниците на течението във философията, наречено критичен рационализъм, запознайте се малко с него, няма да навреди.
Правомощието да се издаде нормативен акт никога не е в дискрецията на административния орган – това е азбучна истина. Няма как в чл. 168, ал. 3 ЗУТ да е предвидено издаването на наредба и същевременно органът да има оперативна самостоятелност да прецени дали да издаде такава, или не, както излиза от Вашия коментар, че чл. 168, ал. 3 от ЗУТ „не въвежда изрично задължение“, а авторът опитвал да отъждестви правомощие със задължение. Авторът едва ли може да се упрекне точно за това – чл. 168, ал. 3 ЗУТ предвижда точно задължение, а дори да се приеме, че се касае за… Покажи целия коментар »
Съгласявам се с необходимостта да има средство, с което административните органи да бъдат „ръчкани“ по някакъв начин, включително и като се активира личната отговорност на длъжностните лица. Вероятно предложеното от автора решение е най-доброто за сегашната уредба, но не пречи да се търсят и непълноти в мотивите. Знам, че правомощието инкорпорира право и задължение, това действително е слабост в моя коментар, но както съм посочил нормотворчеството на адм орган е по-особена функция, която се доближава повече до издаването на закони, отколкото на ИАА/ОАА, респективно субсидиарно се прилага ЗНА. Не съм развил достатъчно тезата за разликата с изпълнително-разпоредителната функция, включваща оперативната… Покажи целия коментар »
Проф. Тодоров,
Да попитам само – я ме „светни“ как, когато министерство няма да изпълни съдебно решение, ще му търся отговорност?
На кого или от кого, и по кой член???
Случаят е реален. Министерство на правосъдието не изпълнява съдебни решения.
Е, в конкретния случай има два ефективни начина и един неефективен начин. Първо – за неизпълнение на съдебно решение се носи наказателна отговорност и трябва да се сезира прокуратурата срещу задсълженото длъжностно лице, вкл. министъра. Вторият начин е да се поиска съдът, постановил решението, да наложи глоба на съответното длъжнотсно лице за неизпълнение на решението му. Има и трети начин, който по принцип е най-ефективен срещу администрацията, но не и срещу министерството на правосъдието – образува се изпълнително дело пред частен съдебен изпълнител и той налага всяка седмица глоби, докато не се изпълни решението. Проблемът тук е, че трудно ще… Покажи целия коментар »
Естествено, ако е отменен административен акт, вкл. мълчалив отказ, от неизпълнението се причиняват вреди. По АПК и ЗОДОВ тези вреди се търсят като причинени от отменения административен акт.
Драги, Хич не е въпросът в това съдът да наложи глоба. Освен ако глобата не е поне 500000 (петстотин хиляди!!! – правилно четеш) лева, че да има смисъл. Идеята е, че трябва да се предприеме ДЕЙСТВИЕ, а не БЕЗДЕЙСТВИЕ. Дреме ми, че ще присъдят 200, 500 или Х лева, като целта е определено действие, посочено от съда в съдебното решение. По отношение на прокуратурата – принципно да, но я да те питам като са се изтърколили няколко министъра, че и заместник-министри, срещу кого точно? Или, во главе, срещу всички? Някои и сега са министри, съдии и тям подобни… Но има… Покажи целия коментар »
Най-големите бездействащи чиновнически СЛУЖИТЕЛИ са в НАП. Отидете примерно при Инспектората в НАП, в дирекция “Обслужване” да видите какво става.
АПК в тази му част е формена глупост, а Проскубаният мухъл явно му е трудно да го разбере – какво значи да се оспорват само бездействия, които произтичали пряко от закон? – ако не произтичат пряко, какво, за тях няма ли да се даде защита – и защо? Не става ясно и защо по ал.1 ще произтича пряко от закона, а по ал.2 – само по силата на закона. Не става ясно, и защо ако след иницииране на производството, при изпълнение от адм.орган, няма да се постанови установителен диспозитив, и защо администрацията пак да не заплаща разноски – налице е… Покажи целия коментар »
Ганьо, стига си се заяждал с мене бре, знам че си ми дигнал мерника, ама по-полека.
След бърз прочит: Кефят ме опитите да се разширяват възможностите за обжалване на актове/липсата на такива на адмнистрацията, за да може да се задейства принудително и така да се източват държавните институции с плащане на разноски по дела, чиите ефект е на практика безсмислен. Както казва авторът има няколко нива на защита – в специален закон (евентуално), в чл.21, мълчаливия отказ, чл.128, че и ЗОДОВ, дайте сега и чл.256, ал.1 да го направим за общо ползване, че да има какво да работим – различна процедура, но целта е една и съща. Въпрос: Ако МС не изпълни задължението си по чл.195… Покажи целия коментар »
Чл. 304. (1) Длъжностно лице, което не изпълни задължение, произтичащо от влязъл в сила съдебен акт, извън случаите по дял пети, се наказва с глоба от 200 до 2000 лв. (2) При повторно нарушение по ал. 1 се налага глоба по 500 лв. за всяка седмица на неизпълнението, освен ако това се дължи на обективна невъзможност. Изложените аргументи за чл. 21 от АПК и мълчаливия отказ не са приложими при неизпълнение на задължение да се издаде нормативен административен акт. Чл. 128 от АПК каква защита предоставя в този случай? А ЗОДОВ как гарантира изпълнението на задължението (още повече – как… Покажи целия коментар »
Ок, благодаря, отговорът Ви е уместен и основателен. Ще погледна по-подробно, за да видя дали все пак могат да се намерят недостатъци, щото иначе бързата работа, срам за майстора. 🙂
Много смислено предложение, но едва ли ще има воля за подкрепата му! Бездействието е най-големия източник на корупция!
Проблемът в АПК не е само този. Отваряне на кодекса в следващите 5 години обаче не очаквам да има. Промени в такива НА се правят по време на стабилно управление, което си направило всички конюнктурни изменения и измененийца, с които обслужва свои хора и си вика, я чакай да видим, имаше едни професори, дето искаха да се пипне ГПК, АПК, а НПК дори не го споменавам, защото там всичко е обърнато на политика, а не на право
Повече от 20 години съм юрист в държавната администрация и чета коментарите по-долу и ще ви кажа – аман от клишета. Елате вие да работите и да видите дали се бездейства и „чиновниците си клатят краката“, а на много места и парите са не смешни, ами обидни. Със здраве!
Щом работиш в държавна администрация не си юрист, а кандидат за такъв. А това че администрацията си измисля глупави и ненужни задължения, не означава че безсмисленият труд който кипи, в нужен на някого
На някои места паботят много добре. На други са доста зле. Защитата е срещу тези които работят зле. Може ли година и половина МРРБ да не си изпълни задължението са вкара формуляр за протокол в Наредбата.
Поредната чудесна статия с шанс за всеки да научи нещо ценно
Без 14-дневни срокове, без тъпотията в едната алинея да е закон, а в другата нормативен акт, проста и ясна разпоредба. Подкрепям. Стига казуистика в кодекси, които уреждат общо и абстрактно материята
Абсолютно е така
Ами не бива да има казуси в кодекса, но…
Разбирам идеята на авторите, но не само законът, самата администрация трябва да се промени, а и да се подмени. В последните години се запълни с неподготвени, но с връзки, хора, които здраво се окопаха и няма оправия
Точно затова законът, в случая АПК, трябва да е ясен, за да бъдат гонени до дупка. Бездействието на администрацията е един от най-сериозните отличителни проблеми на България. Има държави, в които администрацията е бавна, но такава, дето толкова да упорства в нежеланието да си свърши работата, надали има в цивилизования свят
Не генерализирайте. Познавам хора, работещи в администрация и трябва да ви кажа, че си вършат чудесно работата. По нищо не отстъпват на хората трудещи се в частния сектор. Все пак проблем в администрацията относно служителите има. Предимно тези над 45 годишна възраст са проблемни по една или друга причина.
Че това не е ли навсякъде в страната?
Истината е, че това ни мислене си е вродено в народопсихологията ни още от социализма. Няма оправия явно.
Батакът е пълен, и в съда, и извън него
Половината проблеми с противоречивата практика нямаше да съществуват въпреки калпавия закон, ако имаше мъдър съд, които да чете и прилага закона според общи му разум и дух. Да, има дивотии, които няма как да пренебрегне напълно, затова и колегите са прави, че ТР няма да свърши работа. Но като погледнете някои ТР по въпроси на данъчното право…
Ами нали Христо Иванов и соевите комсомолци щяха да оправят съдебната система? Да я реформират. Какво стана с това? Дори едни нови членове на ВСС не бяха излъчени от квотата на НС.
И как ще се оправим?
как ? – така например: 1. премахване на мълчаливия отказ; 2. определяне на стандартен законов срок за отговор; 3. автоматична система за регистриране спазването на сроковете от страна на служителите на държавна издръжка. Неотговаряне в срок/ или неизпълнение на задължение в срок – глоба, наказателни служебни точки и вън от администрацията, без право на връщане – независимо от положението на отговорния за спазване на срока в йерархията, включително и за изборни длъжности. Съществени наказания и бързи съдебни производства при невярно съдържание на отговори от страна на лицата получаващи заплати от държавата. е-goverment е имитация …. входира само подаването на жалба… Покажи целия коментар »
Аз лично съм оставила всяка надежда
В този кръг дела попадат и глобите, които се налагат за нарушаване на заповедите на министъра на здравеопазването във връзка с ограничаване на разпространението на Covid-19. Според магистратите точно в извънредно положение действията на администрацията трябва да са предмет на обжалване и разглеждане. https://www.mckessonconnect.net/