Задължението за съобразено с ПЕС тълкуване на вътрешните правни норми
Съобразеното/съответстващото тълкуване[1] (СТ) е „задължение на националните съдии и административните власти да тълкуват приложимото национално право доколкото е възможно по начин, който осигурява изпълнение на задълженията, произтичащи от Съюзното право”[2]. То е същностният елемент на неговото задължение за „евролюбив” подход[3].
Разбирането на СЕС е утвърдено в постоянна съдебна практика: „националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на нормите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми”[4].
Когато не може сам да постигне СТ, националният съдия може (и при основателни съмнения е длъжен[5]) да отправи преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на относимата съюзна правна норма (СПН). Затова по всяко такова преюдициално запитване „съдът трябва да даде всички насоки за тълкуване, необходими за преценката на националната юрисдикция относно това дали тази правна уредба е съобразена (напр.) с основните права, чието спазване Съдът гарантира”[6].
1. Защо съответстващото тълкуване е задължение? Изискванията, произтичащи от самата природа на Правото на ЕС
1.1. СТ е ключов инструмент за осигуряване на полезния ефект на цялото Право на ЕС. Затова СТ е „задължение”. То намира приложение именно в случаите, когато СПН не са приложими спрямо едно обществено отношение, но са относими към него.
Задължението за съответстващо тълкуване е естествено, функционално и логично проявление на основните характеристики на Съюзното право. ПЕС е самостоятелен правен ред, който е предназначен да се прилага в държавите членки и спрямо техните правни субекти, без да става част от вътрешното им право[7]. То има смисъл само ако се прилага ефективно, което включва действително/реално, пълно/в цялост, еднообразно и правилно прилагане. Ефективното и еднообразно действие на ПЕС във всички държави членки естествено изисква/налага абсолютен примат пред цялото им вътрешно право[8]. За да се гарантира неговият полезен ефект, редица от съюзните правни норми проявяват директен ефект[9]. Всички тези основни характеристики на ПЕС могат да се проявят само, ако всеки, който се намира в правоотношение в обхвата на ПЕС[10], осъществява СТ на вътрешното право!
Затова СЕС определя задължението за СТ като „естествено присъщо на системата на Съюзното право” и позволява на „националните юрисдикции да осигурят пълната му ефективност”[11]. Дори наскоро (2012 г.) по делото Dominguez СЕС определи ясно: „според постоянната съдебна практика[12]… задължението за съответстващо на директивите тълкуване на националното право всъщност е присъщо за системата на ДФЕС, доколкото дава възможност на националните юрисдикции, в рамките на своята компетентност, да осигурят пълната ефективност[13] на Правото на Съюза, когато се произнасят по делата[14], с които са сезирани”.
1.2. Водещата линия в цялата практика на СЕС е постулатът (догмата, императивът) за „еднообразното и правилно прилагане” на ПЕС[15], като проявление именно на водещия принцип на ефективност на ПЕС[16]. Той е насочен първо и най-директно към националния съдия: той е този, който трябва сам да прилага ПЕС еднообразно и правилно и да гарантира, че всички други национални органи (и по-общо всички правни субекти) ще го прилагат еднообразно и правилно. Без това „ще се засегнат стабилността на правната система на ЕС и принципът на правната сигурност (виж надолу – б.м.), на който тя се основава”[17].
1.2.1. „Еднообразно прилагане” се изисква, защото смисълът на създаването на интеграционните Общности (сетне ЕС) е създаването и прилагането на автономен правен ред с две ключови характеристики: разграничаване от националното и от Международното право и общовалидност на предписанията му за всички правни субекти. Без еднообразно прилагане този правен ред „…би бил лишен от смисъл и самите правни основи на Общността биха били поставени под съмнение”[18]. ПЕС има смисъл само ако действа еднакво във всички държави членки едновременно.
1.2.2. „Правилно прилагане” се изисква, защото е естествено необходимо за еднаквото действие на ПЕС във всички държави членки и спрямо всички правни субекти. Ако отделни правни субекти могат да четат и прилагат една и съща правна уредба по различен начин, тя ще загуби еднообразното си действие (и смисъла си). И ако по отношение на приложимите СПН това е очевидно, то още по-важно е по отношение на приложимите вътрешни правни норми в обхвата на ПЕС – те също трябва да се тълкуват и прилагат по „съюзен начин”, иначе ПЕС няма да действа еднакво (да предизвиква еднакви правни последици) навсякъде и спрямо всички.
И в двата случая е естествено, ако националният съдия има съмнения относно тълкуването на СПН (дори само за да направи напълно съобразено с нея тълкуване на приложима вътрешна правна норма), да разчита на помощта на Съда на ЕС. Който пък смята за свое най-важно задължение именно да допринася за еднообразното и правилно прилагане на всички СПН. Поради което настоява, че съдията е длъжен да отправи преюдициално запитване „винаги, когато има основателно съмнение”[19] относно тълкуването дори само на относима СПН, за да осигури съобразено с нея тълкуване на приложимата вътрешна правна норма.
1.3. Вече видяхме, че принципът на лоялно сътрудничество на държавите членки в рамките на ЕС[20] налага те да „вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза”[21] и дори да „се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза”[22]. Именно от този принцип СЕС[23] извежда всички последици от действието на ПЕС в държавите членки!
1.3.1. Принципът на лоялно сътрудничество действа в съчетание с принципа на ефективност на Правото на ЕС[24], който налага на държавите членки да приемат необходимите мерки за прилагането на цялото Съюзно право, като прилагат[25] правните средства, осигуряващи ефективна правна защита в областите, обхванати от ПЕС”.
1.3.2. Именно от принципите на лоялно сътрудничество и на ефективност СЕС извежда възможността за позоваване на СПН пред национален съд[26] и налага на националния съдия (но несъмнено и на всеки друг преди въпросът да бъде отнесен до съд!) широко задължение за съобразено тълкуване. През 1990 г. по знаковото дело Мarleasing[27] СЕО[28] заключава, че националният съдия е длъжен да тълкува националното си право в съответствие не само с конкретните съюзни норми (разбирай с директен ефект), но и в съответствие с общия смисъл и цел на даден съюзен акт – вкл. директива.
1.4. Изключително важно е да се разбира, че принципът на правна сигурност не ограничава (още по-малко препятства) изпълнението на задължението за СТ. Именно принципът на ефективност (и в частност произтичащото от него задължение за СТ) гарантират „стабилността на правната система на ЕС и принципа на правната сигурност, на който тя се основава”[29].
1.4.1. ЗСТ е проявление на принципа на ефективност с особено голяма практическа значимост в „хоризонтални отношения” (между две частни лица) – и най-вече когато една съюзна директива не е транспонирана коректно и частно лице иска да черпи от нея поне неприлагане на приложимата противоречаща ѝ вътрешна правна норма.
1.4.2. По ключовото дело Dansk Industri (DI)[30] – и отново[31] по повод на директивата за равно третиране в заетостта[32] изрично прогласява, че принципът на правна сигурност е основен правен принцип (и общ за всяка правна система, правните системи на ЕС и на всяка държава), който националният съдия е длъжен да охранява, но и който може да бъде ограничен в полза на основни принципи на Правото на ЕС (като принципа на дискриминация – в различните му проявления). Когато една СПН няма хоризонтален директен ефект (каквато е всяка норма на директива), това затруднява изпълнението на задължението на националния съдия да „гарантира пълната ефективност на Правото на ЕС”, но прави още по-важно изпълнението на неговото задължение да снабди приложимата вътрешна правна норма с тълкуване, максимално приближаващо я до целта и смисъла на директивата – дори в хоризонтален спор[33] и въпреки че принципът на правна сигурност на пръв поглед изисква прилагане на действащата вътрешна правна норма. И тъй като принципът на недискриминация (основен принцип в Правото на ЕС) несъмнено е приложим и в хоризонтални отношения[34], принципът на правната сигурност не може да му попречи да остави – дори в хоризонтален спор – неприложена тази вътрешна правна норма, ако установи, че тя не може да се тълкува в съответствие с ПЕС, т.е. му противоречи (както на писана СПН, така и на практиката на СЕС).
1.4.3. Могат да му попречат единствено „изключителни обстоятелства”: ако такова негово решение създава „риск за тежко затрудняване на правните отношения, основани на добра воля”[35], но не и „каквито и да било финансови затруднения”[36].
1.5. Задължението за СТ не се ограничава, още по-малко отменя, от възможността за търсене на отговорност на държавата за вреди, причинени от неприлагане/неправилно прилагане на ПЕС[37]! Логиката е точно обратната: възможността за търсене на отговорност за вреди от държавата има двоен ефект: дисциплиниращ (всеки, който може да ангажира отговорността на държавата – държавен орган в най-широк смисъл, вкл. и съд – трябва да се старае да не допусне нарушение и с това вреди, чието обезщетяване ще дължи) и компенсиращ (като последна възможност, ако все пак СПН не бъде приложена/спазена, частното лице може да разчита поне на поправяне на причинените вреди)[38]. А и не всяко нарушение на ПЕС причинява вреди – но независимо от това представлява нарушение[39].
Именно затова СЕС настоява, че СТ е не просто „изискване”, а задължение.
1.6. Редом с това СЕС признава принципа на процесуална автономия на държавите членки[40], днес вече формално закрепен в чл. 19, § 1, ал. 2 ДЕС[41], но ограничава и него с принципите „на ефективност” и „на еквивалентност”[42].
1.6.1. Още през 1976 г. СЕО приема, че националните процедурни правила за осигуряването на защитата на правата на частните лица, произтичащи от съюзна правна норма, „…не могат да бъдат по-неблагоприятни от предвидените за подобни производства от вътрешен характер…”[43] (принцип на еквивалентност, основан на принципа на недискриминация[44])[45].
1.6.2. Принципът на ефективност (или „принцип на полезния ефект”) изисква всяка СПН (респ. цялото ПЕС) да постигне пълния си ефект в правната система на всяка държава членка. В частност напр. националните процедурни или процесуални норми „не могат да правят практически невъзможно или изключително трудно” защитаването на правата, които частните лица черпят от ПЕС[46].
1.7. Накрая е достатъчно да повторим ключовата формула, изведена от СЕС в историческото (и поради това) дело Melloni: нищо (вкл. националната конституционна идентичност[47]) не може да препятства примата, единството и ефективността на Правото на ЕС”![48] Съдът подчертава пределно ясно: това се отнася дори за конституционните норми: „по силата на принципа на примат[49] на Правото на Съюза, който е същностна[50] характеристика на правния ред на Съюза[51], позоваването от държава членка на норми на националното право, дори и да са конституционни (!!!), не би могло да накърни действието на Правото на Съюза на територията на тази държава[52].
1.8. „Приматът”, „единството” (в смисъл на еднообразно прилагане) и „ефективността” (в смисъл на безусловно прилагане на годните за прилагане СПН и безусловно спазване/ненарушаване на относимите СПН) са основополагащото триединство на Съюзния правен ред. Поради това действието на ПЕС в държавите членки изисква:
- прилагане (пряко, на годните да пораждат субективни права или задължения за правните субекти СПН)
- и спазване (неприлагане на всяка вътрешна правна норма, противоречаща на конкретна СПН (или по общо на ПЕС – неговите цели, ценности, принципи и „дух”/смисъл), и прилагане на непротиворечащите вътрешни правни норми със съобразено с ПЕС тълкуване!
1.9. И естествено го изисква от всички правни субекти, от всеки, който действа (или бездейства) в материя в приложното поле на ПЕС[53]. Несъмнено разбира се и от частните лица!
2. Основни елементи на задължението за съобразено с ПЕС тълкуване на националните норми
2.1 Задължението за съответстващо тълкуване[54] в британската (предимно) правна литература[55] се определя като „индиректен ефект”[56]. И това никак не е случайно – ако „директният ефект” изразява годността на съюзната правна норма да породи директно (непосредствено, пряко) правни последици в правната сфера на частно лице, „индиректният ефект” изразява възможността на същата норма също да породи – макар индиректно (опосредено чрез тълкуването на приложимата вътрешна правна норма, косвено, непряко), правни последици в правната сфера на частно лице.
2.2 Националната правна норма се прилага спрямо определено правоотношение в резултат на (въз основа на) тълкуване. Всяко прилагане на правна норма е резултат от тълкуване. Когато националната норма попада в приложното поле на Правото на ЕС (има реална връзка с него), към универсалните тълкувателни способи (езиково, граматическо, логическо, историческо, систематическо, телеологично и т.н.[57]) се прилага още един пакет тълкувателни способи – съюзни с най-голяма тежест на телеологичното тълкуване, обобщен в разбирането за тълкуване на нормата „в светлината на” (съобразено с, съответстващо на[58]) относимата (към същото правоотношение) съюзна норма[59].
2.3. Макар да е изведено в практиката на СЕО/СЕС първо и най-широко по отношение на директивите, задължението за съответстващо тълкуване несъмнено се отнася за всяка СПН, за всеки съюзен правен източник, за цялото Право на ЕС (всички негови норми, вкл. неписани![60]) и по-общо за духа му (ценности, цели и принципи). Нали никой не може да си представи, че ако в една материя се прилагат едновременно норми на съюзен регламент и (доколкото той го предвижда или допуска) национални норми, националните могат да бъдат тълкувани извън контекста („светлината”) на регламента (още повече в противоречие с него)?! Или на нормите на Учредителните договори или основните правни принципи?
2.4. Дали конкретната СПН има директен ефект, или не е без значение за задължението за СТ. Не само не е необходимо СПН да е ясна, конкретна, безусловна и завършена (т.е. да има директен ефект), но и вярно е точно обратното: ако СПН има директен ефект, тя ще се приложи пряко като източник на субективни права и никакъв въпрос за СТ няма да стои (поне в това правоотношение, защото за друго тя може да действа като относима норма и тогава да е наложително приложимата вътрешна правна норма да бъде тълкувана в съответствие с нея). И именно когато не е годна за пряко прилагане (няма директен ефект), ще се приложи „косвено”, като тълкувателен източник, пред/определящ съдържанието, обхвата или действието на единствено приложимата вътрешна правна норма.
2.5. Задължението за СТ несъмнено се отнася до всяка вътрешна норма в приложното поле на ПЕС[61].
2.5. 1. В практиката на СЕС и в доктрината по ПЕС се използват две понятия: „вътрешна” и „национална” правна норма (респ. „вътрешно” и „национално” право). И Съдът, и редица автори ги използват като синоними.
2.5.2. Без да смятам, че това създава голям проблем (и дори сам си го позволявам…), мисля, че в българската доктрина трябва да се използва именно понятието „вътрешно право” (респ. „вътрешна правна норма”) – „националното право” включва създадените от държавата (чрез нейните органи) правни норми, а „вътрешното право” включва и правните норми, създадени от държавата в нейните външни отношения (нейните международни договори, по-общо „нейното” международно право).
2.5.3. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията Международното право на България (!) е част от вътрешното право (на България), а когато е във формата на (или произтича от) международен договор на България, който е ратифициран от Народното събрание и обнародван в Държавен вестник, се ползва и с примат над цялото вътрешно право, с изключение на Конституцията.
2.5.4. Задължението за СТ несъмнено се отнася за цялото „вътрешно право”, разглеждано именно така – т.е. националният съдия дължи съобразено с ПЕС тълкуване и на международните договори[62], по които България е страна (вкл. и неприлагане на такъв договор или отделна негова разпоредба, ако противоречи на ПЕС![63]). И, нека го кажа изрично: това се отнася дори за Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС/ЕКПЧ).
2.6. В практиката на СЕС изискването за СТ (произтичащо от природата на Съюзния правен ред) е определено като задължение на националния съдия[64] (СЕС подхожда така по отношение на почти всички постулати, които налага…[65]), да тълкува всяка приложима вътрешна норма в светлината на относимата съюзна норма.
„Предопределящ за възможността да се направи СТ фактор са правилата и методите за тълкуване, възприети в съответната държава членка”[66]. СЕС настоява съдията „да използва всички възможни тълкувателни методи” или „да взема предвид всички вътрешни правни норми / цялото вътрешно право”, за да опита да постигне СТ. Като неизменно използва „доколкото е възможно”. Включително за да подчертае, че СТ не се дължи на всяка цена – не и когато би било тълкуване contra legem[67].
2.7. Същото задължение обаче тежи на всеки прилагащ право субект: държавата (в най-широк смисъл, с всички публични структури) и частните лица (в отношенията помежду си или с държавата). И това задължение се изпълнява в момента на прилагането на вътрешната правна норма, а не еднократно и завинаги.
Затова и тълкуване се прави от всеки, който прилага вътрешна правна норма в приложното поле на ПЕС. Ако въпросът бъде отнесен до национална юрисдикция, тя прави обвързващо за страните по делото тълкуване (inter partes). Ако има (основателни[68]) съмнения, тя е длъжна да отправи до СЕС преюдициално запитване за тълкуване на относимата СПН – неговото тълкуване е задължително за всички правни субекти във всички държави членки (erga omnes). Възможно е запитването да се отнася за тълкуване на СПН с оглед преценка от националната юрисдикция дали делото/ситуацията/вътрешната правна норма изобщо попада в приложното поле на ПЕС[69]!
2.8. Задължението за СТ несъмнено обвързва и конституционния съдия, който трябва да тълкува всяка разпоредба на Конституцията съобразено с (в светлината на) относимото Право на ЕС – освен по изключение в случаите на конституционна разпоредба, изразяваща националната конституционна идентичност[70].
2. 9. Всяко тълкуване на приложимата вътрешна норма съобразено с относимата съюзна обаче трябва да остане …тълкуване. СЕС не изисква – и не допуска – тълкуване contra legem: толкова разширително/стеснително, че достигащо до противоречие с основния смисъл (цел) на вътрешната разпоредба[71]. Ако съобразяването на тълкуването на вътрешната норма със съюзна представлява тълкуване contra legem[72], е налице противоречие. При което очевидно националният правен субект (в крайна сметка – съдията) е длъжен просто да остави вътрешната норма неприложена.
2.10. Това е важно да се разбере добре. Съдията (и всеки, преди въпросът да бъде отнесен до него) е длъжен да прилага всички годни за прилагане (с директен ефект) СПН. Когато едно обществено отношение попада в приложното поле на ПЕС (свързано с, под влияние на, една или повече СПН), но действащите СПН не са годни за прилагане като източник на субективни права или правни задължения (нямат директен ефект), тези СПН са не „приложими” в тесен смисъл, а „относими”.
2.10. 1. Съдията не е длъжен да ги прилага – те обективно не са годни за прилагане като източник на право или задължение. Но е абсолютно длъжен да ги спазва[73] – като:
- тълкува приложимата вътрешна правна норма изцяло в съответствие с тях,
- а, когато тълкуването разкрие противоречие, я остави неприложена – „на своя отговорност”, без да търси или се съобразява с каквото и да било произнасяне на по-горна инстанция или друг държавен орган, още по-малко да чака изменение/отмяна.
2.10.3. Неприлагането на вътрешна правна норма, противоречаща на СПН/ПЕС, е естествена възможна последица от СТ.
2.1о.4. В огромната част от случаите обаче противоречие няма – но е необходимо именно чрез СТ да се постигне прилагане на вътрешна правна норма „по съюзен начин”.
2.10.5. А и понякога именно чрез СТ съдията може (и според СЕС е длъжен!) да избегне неприлагането, като преодолее годното за преодоляване противоречие (изшлайфа или облече вътрешната норма…).
2.10. 6. И отново да повторим: разбира се, задължението за СТ не изисква тълкуване contra legem – при непреодолимо противоречие, вътрешната правна норма просто не се прилага (приема се за несъществуваща или като да е обявена от Конституционния съд за противоконституционна – не е „отменена”, но не е „действаща” и безусловно не може да се прилага).
2.11. Накрая струва ми се необходимо да се уточни, че задължението за СТ се отнася само за вътрешните правни норми и не се отнася за самите СПН! Не тях тълкува националният съдия със съответстващо тълкуване, а само вътрешните. Но той неизбежно тълкува и СПН – както за да ги приложи (ако установи, че имат директен ефект), така и за да извлече от тях съответното тълкувание на приложимата вътрешна правна норма (когато установи, че са само относими). И когато тълкува СПН, той прилага отново същите тълкувателни методи (ако има релевантна практика на СЕС – я взема предвид непременно, че дори и като водещ тълкувателен източник). Но ако има и малко (но разумно) съмнение относно тълкуването на тази СПН, трябва да отправи преюдициално запитване до СЕС.
Затова в следващото си изследване ще предложа систематизиран прочит на изведените от СЕС методи за тълкуване на Съюзното право, приложими за „изпълнението на задължението за тълкуване на националните правни норми в светлината на Правото на ЕС”.
[1] Накратко виж в Александър Арабаджиев, Основни характеристики и принципи на Правото на ЕС – в Жасмин Попова (ред.), Националните съдилища и Правото на ЕС. Първа част, НИП, С., 2018, стр. 17, спец. стр. 65 и сл. и в Александър Николов, Относно тълкуването на националното право в съответствие с буквата и целта на директивите на Европейския съюз – в: Станислав Костов, Иван Стойнев, Христо Христев (съст.), Либер амикорум в чест на доц. д-р Юлия Захариева, УИ „Св. Кл. Охридски”, 2020, стр. 325.
[2] Сполучливата формула е на съдията в СЕС Александра (Саша) Прешал – Sacha Prechal, Direct Effect, indirect effect, supremacy and the evolving constitution of the European Union – in: Catherine Barnard (ed.), The fundamentals of EU law revisited: assessing the impact of the constitutional debate, Oxford University Press, 2007, p. 37.
[3] По израза Europarechtsfreundlichkeit на Германския конституционен съд в GFCC, Judgment of the Second Senate of 30 June 2009 – 2 BvE 2/08, http://www.bverfg.de/e/es20090630_2bve000208en.html, р. 225.
Виж подробно в Атанас Семов, „Евролюбив прочит” на понятието за приложно поле на Хартата за основните права на ЕС и на общия проблем за обхвата на приложението на Правото на ЕС в държавите-членки. Изводи от новата практика на СЕС – в: Райна Койчева и др. (съст.), Сборник Право и бизнес – усъвършенстване на нормативната уредба. Юбилейна научна конференция по повод 25 години ЮФ на УНСС, ИК на УНСС, С., 2017, стр. 41, и Атанас Семов, Конституционният съд постанови безупречно спрямо Правото на ЕС решение в стил Europarechtstreundlichkeit. Дали споразумението с Канада ще влезе в сила, зависи от Съда на ЕС, сп. „Общество и право”, бр. 5/2018, стр. 83-95.
[4] CJUE, 26. 2. 2013, C-617/10, Åkerberg Fransson, т. 45. Практиката на СЕС цитирам с CJСE (за актовете на СЕО до 30 ноември 2009 г.) и с CJUE (за актовете на Съда /на ЕС/ след това).
[5] Виж Атанас Семов, Преюдициалното запитване. Производството за преюдициални запитвания като гарант за добро правосъдие и за реализация на основното право на гражданите на достъп до съд. Изводи за ролята на националните юрисдикции в актуалната практика на СЕС. Първа част, сп. „Общество и право”, бр. 3/2016, стр. 3-22; Втора част, бр. 4/2016, стр. 3-19.
[6] CJUE, 26. 2. 2013, C-617/10, Åkerberg Fransson, т. 19. Съдът изрично напомня практиката си по делата CJСE, 18. 6. 1991, ERT, C‑260/89, т. 42; CJСE, 29. 5. 1997, C‑299/95, Kremzow, т. 15; CJСE, 18. 12. 1997, C‑309/96, Annibaldi, т. 13; CJСE, 22. 10. 2002, C‑94/00, Roquette Frères, т. 25, CJСE, 18. 12. 2008, C‑349/07, Sopropé, т. 34, CJUE, 15. 11. 2011, C‑256/11, Dereci, т. 72 и по българското дело CJUE, 7. 6. 2012, C‑27/11, Винков, т. 58.
[7] Виж в Атанас Семов, Задължението за съответстващо тълкуване – най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС, „Научни и практически публикации”, Lex.bg, ISSN: 2682-9606, 8. 1. 2021
За характеристиките на Съюзния правен ред виж подробно в Атанас Семов, Правна система на ЕС, Институт по Европейско право, С., 2017, стр. 19 и сл.
[8] Пак там, стр. 483 и сл.
[9] Пак там, стр. 381 и сл.
[10] Въпросът за обхвата на Правото на ЕС е изначално важен – ако една норма или ситуация няма никаква връзка с ПЕС, тя е „изцяло вътрешна” и ПЕС е напълно неотносимо към нея. Абсолютно във всяка ситуация обаче, която има връзка с ПЕС („попадаща в приложното поле/обхвата на ПЕС”), приложимите ВПН трябва да се тълкуват в съответствие с относимите норми на ПЕС.
Чл. 19, § 1, ал. 2 ДЕС очертава принципно приложното поле на ПЕС като изисква „ефективна правна защита в материите, обхванати от Правото на Съюза” (в българския превод „областите”, което смятам за неточно, ако не е в израза „области на компетентност”).
Поради неговата огромна важност изследвам въпроса за приложното поле на ПЕС в Определяне на приложното поле на Правото на ЕС – в: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Юридически факултет, том 86, С., 2019, стр. 411-449 и много подробно в Права на гражданите на Европейския съюз. Том ІV. Приложимост на Хартата на основните права на ЕС. Приложно поле или кога се прилага ХОПЕС?, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2020 и резюмирано в 10 минути с Правото на ЕС. Наръчник за адвокати.
[11] „Изискването за съответстващо тълкуване е естествено присъщо на системата на Договора, тъй като позволява националният съд да осигури, в рамките на своята компетентност, пълната ефективност на Съюзното право” – CJCE, 5. 10. 2004, Pfeiffer, С-397-403/01, т. 114. СЕО припомня и CJCE, 15. 5. 2003, Mau, C-160/01, т. 34. Виж след това CJCE, 2006, Adeneler, С-212/04 и мн. др.
[12] СЕС препраща изрично към Pfeiffer, т. 114, както и CJCE, 23. 4. 2009, Angelidaki et a., C‑378-380/07, т. 197 и 198, и CJUE, 19. 1. 2010, Kücükdeveci, C‑555/07, т. 48.
[13] В българския превод „ефикасност”…
[14] В българския превод ограничително „споровете”, макар несъмнено да се отнася и за безспорните производства, несъмнено на първо място за тълкувателните (на ВКС, ВАС и дори на КС).
[15] Тази формулировка СЕС използва непрекъснато – още от CJCE, Firma Schwarze, 16/65 – в „55 най-важни решения на СЕО, стр. 74. Виж и Marco Darmon, Conclusions, Johnston, 222/84; San Michele, 9/65, т. 35 и Kreil, C-285/98. Подробно за изискването за „еднообразно и правилно прилагане” виж в Атанас Семов, Съвременно международно правораздаване. Том 2. Съдът на Европейския съюз, ИМП, ИЕП, 2011, стр. 42 и сл.
[16] Или „принцип на полезния ефект” – още от 1965 г. CJCE, 1965, Firma Schwarze, 16/65.
[17] Постоянна и изобилна практика: CJCE, 1983, Commission c/ France, 52/83; CJCE, 2004, Commission c/ Autriche, C-194/01 и мн. др.
[18] CJCE,15. 7. 1964, Costa c/ ENEL, 6/64.
[19] Виж напр. в CJUE, 16. 7. 2015, Diageo Brands BV, С-681/13, т. 66. Изискването преюдициално запитване да се отправя само при „разумно съмнение” е закрепено изрично в т. 6 на Препоръки към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания, ОВЕС, 2019/C 380/01, виж и на https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=OJ:JOC_2019_380_R_0001.
[20] Уреден днес в един от най-първите текстове на новата редакция на УД – чл. 4, § 3 ДЕС. Виж в предходната ми публикация Задължението за съответстващо тълкуване – най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС, „Научни и практически публикации”, Lex.bg, ISSN: 2682-9606, 8. 1. 2021, и в Правна система, стр. 42 и сл.
Пример за нарушаване на задължението за лоялно сътрудничество от ДЧ (от Националната банка на Словения) виж съвсем наскоро в CJUE, 17. 12. 2020, Commission c/ Slovénie (Archives de la BCE), C-316/19.
[21] Чл. 4, § 3, ал. 2.
[22] Чл. 4, § 3, ал. 3.
[23] Може без преувеличение да се каже, че позоваването на принципа на лоялно сътрудничество се повтаря като мантра в цялата практика на СЕО/СЕС и е несъмнено една от трите централни свързващи линии в нея – виж напр. CJCE (Ord.), 1990, Zwartfeld, C-2/88; CJCE, 2004, Commission c/ Italie, С-82/03, т. 15; CJCE, 2005, Commission c/ Irlande, С-494/01, т. 195 и мн. други.
[24] Закрепен имплицитно в чл. 19, § 1, ал. 2 ДЕС
[25] Shall provide remedies, établissent les voies de recour – в смисъл на „осигуряват” (като за целта прилагат съществуващи или създават), в българския превод „установяват”, според мен твърде общо и неуместно…
[26] На френски – invocabilité, виж подробно Denis Simon, Le système juridique communautaire, Presses universitaires de France, 3è éd., Paris 2001, p. 37 et suiv. Виж знаково за директивите още в CJCE, 1974, Van Duyn, 41/74, т. 12.
[27] CJCE, 1990, Marleasing, 80/86.
[28] Смятам за уместно позоваването на СЕО в исторически план (и така подхождам нататък) и за абсолютно недопустимо по какъвто и да било повод за произнасяния след 1 декември 2009 г., когато съюзният съд бе преименуван!
[29] Постоянна и изобилна практика: CJCE, 1983, Commission c/ France, 52/83; CJCE, 2004, Commission c/ Autriche, C-194/01 и мн. др.
[30] CJUE, 19. 4. 2016, Dansk Industri (DI), C-441/14.
[31] Виж историческите (за утвърждаването на принципа на недискриминация на основание възраст, в частност в заетостта) решения CJСE, 22. 11. 2005, Mangold, C-144/04 (виж и Sophie Robin-Olivier, Observations, Revue de Droit du Travail, Dalloz, 2006, Vol. 31, р. 133.) и CJUE, 19. 1. 2010, Kücükdeveci, C-555/07 (виж и E. Bribosia, T. Bombois, étude, Revue trimestrielle de droit européen, 2011, p. 41.
[32] Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:32000L0078&from=fr
[33] Виж CJUE, 24. 1. 2012, Maribel Dominguez, C-282/10, виж и S. Robin-Olivier, Observations, Revue trimestrielle de droit européen, 2012, p. 490, и особено Florence Benoît-Rohmer, Observations, Revue trimestrielle de droit européen, 2013, p. 677.
[34] Виж знаково и в CJUE, 15. 1. 2014, AMS, C-176/12 (виж и Florence Benoît-Rohmer, Observations, Revue trimestrielle de droit européen, 2015, р. 160 и Sebastien Platon, étude, Revue de l’UE, 2015, p. 33.
Много подробно виж в Атанас Семов, Права на гражданите на Европейския съюз. Том V. Прилагане на Хартата на основните права на ЕС. Практически измерения или как се прилага ХОПЕС?, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2021.
[35] CJCE, 8. 4. 1976, Defrenne, 43/75.
[36] CJCE, 31. 3. 1992, Dansk Denkavit, C-200/90, виж и Dominique Berlin, Chronique, Revue trimestrielle de droit européen, 1993, р. 331.
[37] За режима на отговорността на държавата за нарушаване на ПЕС виж подробно и много съдържателно в Станислав Костов, Извъндоговорната отговорност на ЕС и на държавите-членки, „Сиби”, С., 2017 и в Александър Корнезов, Отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушаване на Правото на ЕС – в Жасмин Попова (ред.), Националните съдилища и Правото на ЕС. Първа част, НИП, С., 2018, стр. 362.
[38] CJCE, 5. 3. 1996, Brasserie du pêcheur et Factortame, C-46/93, виж и Sean Van Raepenbusch, étude, Revue de l’UE, 2015, p. 562.
[39] Отговорност на ДЧ без вреди по чл. 258 ДФЕС.
[40] Изрично – в CJCE, 1998, Edis, C-231/96; така и CJCE, 1998, Aprile, C-228/96 и др. Виж подробно в Rolf Ortlep, Maartje Verhoeven, The principle of primacy versus the principle of nationalprocedural autonomy, Netherlands administrative law library (NALL), 2012, http://www.nall.nl/tijdschrift/nall/2012/06/NALL-D-12-00003.pdf, Hans-W Micklitz, Bruno de Witte, The European Court of Justice and the autonomy of the member states, Cambridge, Portland, Intersentia, 2012, Adelia Adinolfi, The “Procedural Autonomy” of Member States and the Constraints Stemming from the ECJ’s Case Law: Is Judicial Activism Still Necessary? – in: B. de Witte, H.-W. Micklitz (eds.), The European Court of Justice and Autonomy of the Member States, Cambridge – Antwerp – Portland, 2011, Catherine Barnard, Steve Peers, European Union Law, Oxford, 2017.
[41] „ДЧ прилагат правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от Правото на Съюза”.
[42] Понякога Съдът на ЕС се позовава едновременно и двата принципа – на еквивалентност и на ефективност – за да аргументира изискването си към националните съдии да се водят единствено от (собствената си преценка на) интеграционното право при прилагането спрямо неговите норми на национални процесуални норми – виж напр. CJCE, 2008, Impact, С-268/06, т. 63 и 73, виж и CJUE, 15. 4. 2010, Barth, С-542/08.
[43] CJCE, 1976, Rewe, 33/76, т. 5, и CJCE, 1976, Comet, 45/76, т. 13 и 16, подчертаването мое. В същия смисъл и CJCE, 1991, Francovich, C-6 и С-9/90, т. 42 -43, в 55 най-важни решения…, цит. съч., стр. 292.
[44] CJCE, 1999, Dilexport, С-343/96, т. 43; CJCE, 2003, Weber’s Wine World et a., С-147/01, т. 92 и др.
[45] Напр. за служебното начало в процеса, доказването на интерес, сроковете, доказателствените средства и т.н. – виж напр. CJCE, 2003, Pasquini, C-34/02, т. 62.
През 2010 г. Съдът потвърждава многозначително: „ПЕС не допуска прилагането на национална разпоредба, която поставя възможността за търсене на отговорност на държавата за нарушение, прогласено с решение на Съда по чл. 258 ДФЕС, в зависимост от предварителното изчерпване от ищеца на вътрешноправните средства за защита срещу националната норма, причинила вредите, дори такова изискване да се прилага по отношение на искове за обезщетение на вреди от национални норми в рамките на чисто вътрешно правоотношение” – CJUE, 26. 1. 2010, Transportes Urbanos, C-118/08.
Разбира се, СЕС проявява известна гъвкавост – виж подробно в Атанас Семов, Съвременно международно правораздаване. Том ІІ. Съдът на Европейския съюз, Институт по международно право, Институт по европейско право, С., 2011, стр. 48 и сл.
[46] CJCE, 1997, Palmisani, C-261/95, т. 27. Дори да е спазен принципът на еквивалентност (еднакво ограничителен режим), ДЧ не могат да прилагат спрямо субективните права, произтичащи от Съюзното право процесуални норми, които затрудняват защитата им – виж в наши дни например впечатляващите заключения на генералните адвокати Пойарес Мадуро по делото CJCE, 2007, Wan der Weerd, C-222-225/05, т. 20 и сл. и Жулиян Кокот по делото CJCE, 2007, ONP c/ Emilie Jackman, C-231-233/06, т. 48-55.
Изобилна практика на СЕС определя ограничения относно националното разбиране за „разумен срок” (CJCE, 1997, Fantask, C-188/95; CJCE, 1998, Aprile, C-228/96; CJCE, 2001, Marks & Spencer, C-62/00 и др.); допустими доказателствени средства (CJCE, 1983, San Giorgio, 199/82; CJCE, 2000, Michailidis, С-441/82); дължими финансови компенсации (CJCE, 1998, Jensen, С-132/95); санкции (CJCE, 1997, Draehmpaehl, 180/95) и др.
[47] На която изрично се позовава запитващата национална юрисдикция – Испанският конституционен съд!
[48] CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C‑399/11, т. 60.
[49] В българския превод „предимство”, което смятам за неправилен израз, немощен и неубедителен…
[50] „Essential”, в смисъл на „изначална”, много по-силно от използваното в българския превод „основна”.
[51] Изрично „съгласно утвърдената съдебна практика” (!), като СЕС препраща и към CJСE, 14. 12. 1991, Avis 1/91, т. 21 и CJUE, 8. 3. 2011, Avis 1/09, т. 65. Нека припомня, че ДЧ изрично признаха принципа на примат на ПЕС – именно „така, както е утвърден в практиката на СЕС”!, със своята Декларация относно примата на правото на ЕС към ДЕС и ДФЕС, добавена с ДЛ, в която пък се възпроизвежда Становището на Правната служба на Съвета на ЕС („становището Жаке”), изрично позоваваща се на практиката на СЕС!
[52] CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C‑399/11, т. 59, където СЕС изрично се позовава на CJСE, 17. 12. 1970, Internationale Handelsgesellschaft, 11/70, т. 3, и CJUE, 8. 9. 2010, Winner Wetten, C‑409/06, т. 61.
[53] За приложното поле на ПЕС виж в Атанас Семов:
-
Определяне на приложното поле на Правото на ЕС – в: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Юридически факултет, том 86, С., 2019, стр. 411-449.
-
Определяне на приложимостта на Правото на Европейския съюз. Първа част: Значение на принципа на ефективност, сп. „Общество и право”, бр. 2/2020, стр. 15-33; Втора част: Приложимост в ситуации, които само наглед са изцяло вътрешни, бр. 3/2020, стр. 24-49.
-
Определяне на приложимостта на Хартата на основните права на Европейския съюз. Първа част. Ограничена или много широка приложимост, сп. „Общество и право”, бр. 8/2020, стр. 4-27; Втора част. Механизми за установяване от националния съдия на връзка, бр. 9/2020, стр. 4-31;
-
Приложимост на Правото на ЕС по наказателни дела. Способи за определяне на „реална връзка” с правото на ЕС – в: Пламен Панайотов, Научна конференция на Катедра „Наказателноправни науки” на СУ, УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 2018, стр. 207-222.
-
И накратко в 10 минути с Правото на ЕС. Наръчник за адвокати.
Накратко за приложното поле на ХОПЕС виж и Жасмин Попова, Харта на основните права на ЕС – в Жасмин Попова (ред.), Националните съдилища и Правото на ЕС. Първа част, НИП, С., 2018,, стр. 439, спец. стр. 449 и сл.
[54] Или „съответно”, „съобразено”, „хармонично”, у някои автори с чуждицата „конформно” (шеговито не възразявам и срещу „комфортно”…), по повод делата Von Colson и Marleasing се използва дори понятието „indirect horizontal effect” (хоризонтален индиректен ефект)!
[55] Виж напр. в C. Barnard, S. Peers, European Union Law, Oxford 2017, esp. p. 156 and s.
[56] „Principle of indirect effect” се определя като изискване националният съдия да тълкува националното право в съответствие с (to interpret national law to be consistent with) съюзните директиви, по-общо с всяка съюзна норма. То обаче е неприложимо, когато национална норма е в несъмнено противоречие (unambiguous contradiction) със съюзна. Тогава съобразено тълкуване е невъзможно и остава просто установяване на противоречие и неприлагане на вътрешната правна норма. Виж напр. в Paul Craig, The Legal Effect of Directives: Policy, Rules and Exceptions, European Law Revieu, Vol. 34, № 3, 2009, p. 349, esp. p. 357-364; Trevor C. Hartley, The Foundations of European Community Law, 4th edition, Oxford University Press, 1998, p. 211, esp. p. 234-239; Andrea Ott, Fundamental and Basic principles – in: Andrea Ott, Kristyn Inglis (editors), Handbook on European Enlargement. A Commentary on the Enlargement Process. T.M.C. Asser Press, Asser Instituut, The Hague, 2002, p. 19.
[57] Виж подробно в изложението, което ще представя за следваща публикация.
[58] Изрично: „…в светлината на текста и на целите на директивата за постигане на предвидения в нея резултат” – CJCE, 13. 11. 1990, Marleasing, C-106/89, p. 8.
[59] СЕС обаче настоява и при съответстващото тълкуване да се прави тълкуване на самата относима съюзна норма – при това като се използват отново всички тълкувателни способи, респ. видове тълкуване – виж изрично в CJCE, 5. 10. 2004, Pfeiffer, С-397-403/01, p. 116.
[60] Виж подробно в Атанас Семов, Правна система на ЕС, Институт по Европейско право, С., 2017, стр. 289 и сл. и повече в Права на гражданите на Европейския съюз. Том ІV. Приложимост на Хартата на основните права на ЕС. Приложно поле или кога се прилага ХОПЕС?, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2020, стр. 100 и сл., и резюмирано в 10 минути с Правото на ЕС. Наръчник за адвокати.
[61] Виж също Жан-Клод Готрон, Европейско право, УИ „Св. Климент Охридски”, Институт по Европейско право, С., 2006 (в оригинал: Jean-Claude Gautron, Droit européen, Dalloz, 8e édition, Paris 1997, p. 162), както и Joël Rideau, Droit institutionnel de l’Union et des Communautés européennes, L.G.D.J., 2006, 6e éd., p. 822 и др. Виж и по-горе в бел. 57.
[62] През 2003 г. в решението си по делото Budvar СЕС е категоричен относно чл. 307 ДЕО (днес чл. 351 ДФЕС): „националната юрисдикция е длъжна да провери дали една евентуална несъвместимост между УД и един двустранен международен договор (на съответната ДЧ с трета страна – б. м.) може да бъде преодоляна чрез даване на този договор на тълкувание, доколкото е възможно, съобразено със Съюзното право и при зачитане на Международното право” (CJCE, 18. 11. 2003, Budvar, С-216/01, т. 169).
[63] Това в Правото на ЕС е безспорно и изяснено отдавна – чл. 351 ДФЕС (преди ДЛ чл. 307 ДЕО) задължава ДЧ да уредят заварените си международни договори в съответствие с ПЕС и да не сключват нови в противоречие с ПЕС! Така напр. България измени своя договор с Русия по отношение на съществувалия безвизовия режим…
[64] ЗСТ се отнася единствено за националния съдия. Съдът на ЕС не осъществява СТ в този смисъл. Разбира се, той също тълкува всяка СПН в светлината на горестоящите СПН и най-вече на УД като „съюзна неформална конституция” (както прави понякога и националната конституционна юрисдикция).
Като, разбира се, се отчита, че именно националният съдия е съдия на общо основание по Правото на ЕС!
[65] Виж в Съвременно международно правораздаване. Том 2. Съдът на Европейския съюз, ИМП, ИЕП, 2011, стр. 42 и сл. (където определям националния съдия като „безценният необходим грешник”)…
[66] Sacha Prechal, Directives in EC law, Oxford University Press, 2005, p. 194.
[67] За ограниченията пред СТ виж в следваща публикация.
[68] Виж подробно в Атанас Семов, Преюдициалното запитване. Производството за преюдициални запитвания като гарант за добро правосъдие и за реализация на основното право на гражданите на достъп до съд. Изводи за ролята на националните юрисдикции в актуалната практика на СЕС. Първа част, сп. „Общество и право”, бр. 3/2016, стр. 3-22; Втора част, сп. „Общество и право”, бр. 4/2016, стр. 3-19. По-подробно в Съвременно международно правораздаване. Том ІІ. Съдът на Европейския съюз, спец. стр. 367 и сл. и Съвременно международно правораздаване. Измененията в правната уредба на съдебната система на ЕС след Лисабонския договор. Приложение към Том ІІ. Съдът на Европейския съюз, Институт по международно право, Институт по европейско право, С., 2013, налични и на http://www.eubg.eu/?show=materials&lang=bg, в „Учебници и научни трудове”.
[69] Буквално преди дни ВКС отправи преюдициално запитване, целящо уточняване на приложното поле на един съюзен регламент (по дело за географското означение в наименованието на лютеница) – виж http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-delo&id=3DF5E76D039BFC7AC225864D0028FC6E и Съдебният спор за лютеницата от Първомай стигна до Люксембург.
[70] Виж подробно в Атанас Семов, Неприлагане на правото на ЕС поради зачитане на националната идентичност – в: „Научни и практически публикации”, 16.11.2020, Lex.bg.
[71] CJUE, 24. 1. 2012, Dominguez, C-282/10, т. 25.
Най-често СЕС се задоволява да остави националната юрисдикция да прецени дали е възможно съответстващо тълкуване без да се стига до произнасяне contra legem – виж напр. CJCE, 4. 7. 2006, Adeneler, C‑212/04, т. 111-112 или CJCE, 14. 7. 1994, Faccini Dori, C-91/92, т. 26-27.
Друг път ясно посочва, че съобразено тълкуване не е възможно – напр. CJCE, 16. 12. 1993, Wagner Miret, C-334/92, т. 22.
Съвсем наскоро виж разгърнато в CJUE, 6. 11. 2018, съед. дела Stadt Wuppertal c/ Maria Elisabeth Bauer, C‑569/16 и Volker Willmeroth с/ Martina Broßonn (Bauer), C‑570/16.
[72] Разбира се, и в практиката на самия СЕС можем да намерим примери на тълкуване на съюзни разпоредби (дори на УД!) наглед (но почти очевидно) contra legem… Виж напр. практиката му относно налагането на санкции на ДЧ за нарушаване на Правото на ЕС, за които чл. 260 ДФЕС ясно и несъмнено посочва „еднократна или периодична санкция”, но СЕС системно налага за едно нарушение и двата вида санкции (впрочем по инициатива на самата Комисия)… Или – още по-постоянно: ако чл. 267 ДФЕС определя, че (само) последната национална съдебна инстанция е длъжна да отправя преюдициални запитвания, СЕС приема, че при съмнение за валидност на съюзна разпоредба всяка национална юрисдикция е длъжна да отправя запитване до него. Това несъмнено е правилен (изключително целесъобразен) подход – но също така несъмнено изглежда прочит contra legem на писаната норма…
[73] Виж Атанас Семов, Когато спазваме прилагаме ли? – в: Станислав Костов, Иван Стойнев, Христо Христев (съст.), Либер амикорум в чест на доц. д-р Юлия Захариева, УИ „Св. Кл. Охридски”, 2020, стр. 221.
27
Коментирайте
Доколкото е важна темата – интеграцията е факт – вече 15 години сме част от съюза и т.н., то следва да се приспособяваме. Разликите не са огромни – имаме няколко – не толкова съществени отлики от евро-законодателството. Изобщо – синхронизация едва ли ще настъпи, просто сме най-бедните в Европа и едва ли може да се говори за култура – а пък за правна – още по-малко.
Конкретно – действащите ЗЗД и ЗС и Знасл са прекрасни шедьоври на културата – ясни, точни, лаконични, ще бъде смешно да затрудним съда с нови закони.
Какафония едва ли се цели.
С две думи- не мога да се съглася с цялата парадигма на тази статия, защото твърденията в нея влизат в оббективно противоречие с първичното ЕС право- ДЕС и ДФЕС. Разбирам тежненията на автора, но правното ми становище остава непроменено- в Р.България конституционноправните ни норми имат ПРИМАТ над всички останали норми, които им противоречат – влючително и СПН, които-по линия на “защита на човешките права“, биха изисквали от България дерогация или неприлагане на напр. чл. 6 ал.2 от КРБ, съотносимото РКС по тази материя и чл.46 ал.1 от КРБ.
Винаги категорично съм възразявал срещу всякакво твърдение за „трансфериран/прехвърлен суверенитет”! Държавният суверенитет е непрехвърлим и неделим. Държавите-членки суверенно предоставят на ЕС само властнически правомощия, които пак така суверенно могат да отнемат – и БРЕКЗИТ го доказа пределно ясно, и чл. 50 от ДЕС затова бе добавен с ДЛ. И да, Правото на ЕС „няма смисъл, ако няма примат и над националните конституции” (ясно заявено от СЕО още в Simmenthal),освен над тези техни норми, които изразяват националната конституционна идентичност). Но противоречие на ПЕС с националните конституции практически не възниква (или изключително рядко)… И да, цитатът от Melloni е съвсем точен… Подробно… Покажи целия коментар »
Моля, разясненете в такъв случай необходимостта от съществуването на чл. 4 пар.1 във вр. с чл.5 пар.1, пар.2 и пар. 3 от ДЕС и чл. 2 пар.1 и пар.2, чл.3 и чл.4 пар.1 от ДФЕС. Вашето становище де юре отрича правният смисъл на посочените договорни норми от първичното ЕС право. Налице е пряка причинноследствена връзка между посочените договорни норми и границите на правна компетентност на СПН.
Също така имам един въпрос към автора на статията- ако приемем неговото твърдение по 1.7 за коректно, то би следвало Р.България да не разполага с абсолютно никакъв остатъчен обем собствен държавен суверенитет, след трансферирането му на ЕС, и да се зачеркне от субектите на международното право като суверенна държава. Само, че- точно това не е обективната действителност. Ако сме трансферирали 100 процента от държавният си суверенитет и националната ни конституционна идентично няма примат над СПН, защо тогава съществува чл.4 пар.1 и чл.5 от ДЕС, както и чл.2, чл.3 и чл.4 от ДФЕС- основополагащите договори за ЕС, които съставляват първичното ЕС… Покажи целия коментар »
„….1.7…..дело Melloni: нищо (вкл. националната конституционна идентичност[47]) не може да препятства примата, единството и ефективността на Правото на ЕС”![48] …“ Не съм съгласна с това твърдение. Конституционните норми са НАД спн/ така написано, все ми навява мисълта за сила на пресъдено нещо/- съгласно чл. 5 ал.1 от КРБ. Не съм погледнала далиу съществува РКС по въпроса- просто на прима виста оспорвам твърдението на автора.
С всичко съм съгласен с изключение на едно – т. 2.5.4. Твърдението, че тълкуването на ЕКЗПЧОС следвало да е в съответствие с ПЕС, директно противоречи на чл. 52, ал. 3 от ХОПЕС. Самата Харта задължава тълкуването и прилагането на ПЕС да е съобразено с нея, но при права, съответстващи на ЕКЗПЧОС обявява за меродавно тълкуването на Конвенцията /сиреч – извършено от ЕСПЧ/, освен ако ПЕС предоставя по-широка защита от Конвенцията.
Така, че и най-умните понякога допускат грешки
Силно благодаря за задълбочения прочит, но Вие сам давате ясен пример за вярността на твърдението – „освен ако…“!
Дано има повече такива сттаии, които да ни дават информация и да ни опресняват знанията
Браво. Супер статия. Полезна
Семов е страшно готин и аз винаги го слушам и чета с огромен интерес
Доста съдии прилаг правото на ЕС!
Семов е страшно ерудиран човек и определено ми допада доста
Семов има ли съмнения, че на места Конвенцията за защита правата на човека не е „евролюбива“?
Не мисля, че Семов е фен на евроатлантическите ценности
Все повече съдии добросъвестно се опитват да тълкуват и прилагат правото на ЕС, но все още има и такива, за които то е тера инкогнита, което е жалко.
Поздравявам Семов за поредицата, с която ограмотява нашего брата. Като опреснителен курс за практикуващи. Много полезно!
Не само за практикуващите 🙂 Сетих се за Истанбулската конвенцията, та ми се вижда полезно и за конституционните съдии.
Бих разделил проблема на две относно национални норми, създадени преди и след относимото право на ЕС. Задължението за съответстващо тълкуване е именно, за да се съобрази ПЕС при приложението на т. нар. стари разпоредби. Новото национално законодателство би трябвало изначално да е съобразено с ПЕС още при създаването си. Това се изисква по ЗНА! Българският парадокс е, с изключение на норми приети след наказателна процедура, че новите разпоредби много по-често се оказва, че не хармонират с изисквания на ПЕС, но влизаме пак в темата за качеството на законодателството.
Няма как да не засягаме темата с калпавото законодателство,защото се отразява на всичко и всички. Каквито закотворците, такива и законите. Идат избори, мислете му.
Основният проблем при конформното тълкуване на вътрешни норми идва, когато пред съда е поставен въпрос за изцяло вътрешни за държавата правоотношения и изведнъж една от страните се позовава например на разпоредба от ПЕС, която е свързана със свободното движение на стоки и услуги в Съюза. Относима ли е въобще по изцяло вътрешни случаи? Има немалко съдии, които я приемат за такава, въпреки че спорът няма нищо общо със свободното движение. Правилен ли е този подход? Ще е много полезно мнението на проф. Семов.
Присъединете се към дискусията…
Ако ситуацията е „изцяло вътрешна“, тя няма никаква връзка с ПЕС и никакво позоваване на ПЕС не е възможно. Обратно, ако има и най-малка (но реална) връзка с ПЕС, ситуацията не е „изцяло вътрешна“ – и тогава се дължи конформно тълкуване на приложимите национални норми. Неотдавна питах да обясня този въпрос в: „Широката „възможност за позоваване” на Правото на ЕС”, „Научни и практически публикации”, Lex.bg, ISSN: 2682-9606, 24.2.2020, https://news.lex.bg/широката-възможност-за-позоваване/ и „Определяне на приложимостта на Правото на Европейския съюз. Първа част: Значение на принципа на ефективност”, сп. „Общество и право”, бр. 2/2020, стр. 15-33; Втора част: Приложимост в ситуации, които само… Покажи целия коментар »
Пак ще напомня за проблема с Върховните съдилища и нежеланието им да отправят преюдициални запитвания. Не случайни осъдиха ВАС, нали
ВАС все още не е осъден с влязло в сила решение. По-големият проблем от неотправянето на преюдициални запитвания е непознаването от (част от) върховните съдии на практиката на СЕС по вторичното право и това проличава най-много при административните дела поради това, че много разрешаваните там въпроси са регулирани от ПЕС.
Добре, че е Ат.Семов, за да ни отвори очите.Това го казвам без майтап – малко са такива умове и трябва да ги ценим. Иначе завинаги ще си останем крепостни селяни.
Закон за движение по пътищата е пример за несъответствие с Европейското право, защото лобира за бизнеса и съдира кожите на гражданите с нотариални такси за продажби на МПС, задължително купуване удостоверения за долекарска помощ от БЧК , като условие за поръчка свидетелство за управление на МПС, все непознати по света разходи. В нарушение правото на ЕС са текстовете за обучение и изпити по професиите водачи на МПС при действащ закон за професионално образование и обучение.Така създават дублираща администрация и в ИААА за контрол на учебните центрове обучаващи кандидати за професиите водачи на МПС , при съществуване на подобен орган в… Покажи целия коментар »