Дължи ли здравната каса плащане на лечебните заведения за надлимитна дейност?
Или за противоречията в съдебната практика
Авторите
Проф. д-р Дарина Зиновиева е професор по Административно право и административен процес към Института за държавата и правото при БАН и в Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Тя е автор на част I от настоящата статия.
Проф. д.ю.н. Иван Русчев е професор по Гражданско и семейно право в Катедрата по гражданскоправни науки в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е автор на част II от статията.
Заглавието е на редакцията на „Лекс“.
I. Общ преглед на уредбата и субекти на правоотношенията
Системата на задължителното здравно осигуряване е изградена от правоотношения, които обхващат следните правни субекти – лица със здравноосигурителни права, лечебни заведения, сключили договор със здравноосигурителната каса – изпълнители на медицинска помощ (ИМП) и здравноосигурителна каса (НЗОК), заплащаща на лечебните заведения извършената медицинска помощ. Налице е кръг от дейности и плащания, състоящ се основно от задължение за оказване на медицинска услуга от лечебно заведение към пациента; задължение на НЗОК за плащане към лечебното заведение; задължение на пациента към осигурителния фонд.
Правоотношенията между субектите, участващи в оказването на медицинска помощ в задължителната здравноосигурителна система, са предмет на това изследване поради усложненията в регламентацията и в прилагането ѝ.
Изпълнителите на медицинска помощ получават плащане от специализирания орган – НЗОК[1] на цената на извършена в полза на осигурените лица медицинска помощ. Задължението за оказване на качествено, навременно и достъпно за пациента медицинско обслужване е регламентирано в Конституцията, Закона за здравето, Закона за лечебните заведения и множество други законови и подзаконови актове. При неизпълнение на задължение, свързано с оказване на медицинска помощ, лечебните заведения и/или медицинските специалисти са субекти на администравнонаказателна, гражданска и наказателна отговорност. Във веригата от здравноосигурителни правоотношения – нужда от медицинска помощ, предоставяне на медицинска помощ и заплащане на медицинска помощ, изпълнителите на медицинска помощ са, условно казано, „между пациента и здравноосигурителната каса”.
НЗОК финансира медицинската дейност, като „организира управлението и разпределението на средствата за задължително здравно осигуряване в рамките на бюджета за неговото осъществяване. Затова този бюджет е „неин”- на НЗОК”.[2] Усложненията в правоотношенията възникнаха след уредбата им от 2014 г. насам, с която се въведоха т.нар. „лимити“[3] на стойността на разходите за оказване на медицинска помощ. Ако НЗОК заплати на изпълнител медицинска услуга, извършена над лимитите, то, образно казано, попада във „финансово надлимитно пространство”.[4] Дейността на НЗОК подлежи на контрол от Сметната палата, от Народното събрание, на общия надзор на прокуратурата. В същото време НЗОК е субект на сложен правен режим на формиране на приходната част и осигуряване на финансов ресурс за заплащане на медицинската услуга, както и на разходването на тези средства[5]. Спецификите в правния режим на събиране и разходване на финансови средства за нуждите на задължителното здравно осигуряване са установени и в практиката на Конституционния съд.[6]
Усложненията в коментираните правоотношения се задълбочават от измененията в тяхната регламентация и поради наличието на съдебни производства по оспорване на актове за определяне на стойностите на разходите за плащания на медицинска помощ на изпълнителите[7]. Оттук произтича и невъзможност за създаване на трайна и единна съдебна практика. Поради това уредбата в сферата на здравното осигуряване изисква изключително прецизен оценъчен подход относно прилагането на един нормативен акт за изминал период и за в бъдеще.[8]
Здравноосигурените лица са потребители на медицинската услуга със съответни права, от една страна, а от друга – са законово задължени да внасят здравноосигурителни вноски. При неизпълнение на задължението за вноски, спрямо тях би се задействал репресивният държавен апарат (НОИ, НАП). В същото време следва да ползват пълноценно правата си като здравноосигурени лица. Но в определени ситуации, породени от усложненията, коментирани по-горе, свързани с т.нар. „лимити“ (горни граници) на стойността на медицинските услуги, заплащани от НЗОК, тези права са накърнени, което се реализира косвено – чрез ограничаване на възможността изпълнителите да извършат медицинска услуга, дължима на всяко физическо лице, поради незаплащането ѝ, когато тя попада в т. нар. „финансово надлимитно пространство”.
Проблемът в здравноосигурителните правоотношенията към момента – изпълнителят на медицинска помощ не може да откаже да я предостави на осигурено лице, което е изпълнило задължението си за здравна вноска. Регулацията на „лимитите“ обаче задължава лечебното заведение да изпълни само тези медицински услуги, за които НЗОК му заплаща. Ако изпълнителят изпълни по-голям брой медицински услуги, ще ги изпълни „за своя сметка“. Ако лечебното заведение не изпълни задължението за оказване на помощта, ще наруши уредбата, регламентираща достъпна и качествена медицинска помощ. Тогава осигуреното лице ще има претенции да получи необходимата за неговото пълноценно здраве медицинска услуга, която държавата се задължава да му осигурява на основание чл. 52 от Конституцията и редица законови норми, регламентиращи достъпна и качествена медицинска помощ.[9]
Налице е ситуация, при която лечебното заведение претендира плащане на медицински дейности, които е извършило според нормативно задължение към осигуреното лице и съответно при необходимост за това лице, а НЗОК възразява, че лечебното заведение надхвърля отделения обем от финансови средства. Обратното, ако НЗОК заплати пълния обем от отчетените от лечебното заведение медицински услуги, органът ще наруши съответните правила и актове за разходването на средствата. В описаната хипотеза се изправяме пред своеобразен кръг от права и задължения, в който всеки от заинтересованите субекти може да е с накърнени права, от една страна. А от друга – всеки субект може да е с неизпълнени задължения, ако другият субект претендира за своите права. В този смисъл може да дискутираме дали не е налице правен феномен. Считаме, че правото на достъп на задължително здравноосигурените лица трябва да бъде регулирано от държавата по най-благоприятния начин за всеки субект. Неслучайно автори в доктрината ни наричат системата на здравно осигуряване „система на здравна защита”.[10]
НЗОК може да поставя само прогнозни граници на брой медицински услуги, но е абсурдно да се твърди, че този брой може да се фиксира, поради факта на спецификата на правоотношението – заболеваемост и наличие на човешки фактор, който не е контролируем чрез абсолютна правна намеса. Разбира се, изключваме наличието на цели, които са обществено вредни – напр. неизвършени, но отчетени медицински дейности, за които лечебното заведение търси плащане, или други действия с престъпен характер – документни престъпления, медицински услуги без показания и т.н. В това изследване разглеждаме само правоотношения, които са общественоприети и общественополезни.
II. Съдебната практика
Предвид гореизложеното, е обяснимо съдебната практика да бъде затруднена, като наличието на разнопосочни позиции на съда показва трудността на споровете за плащане на т.нар. надлимитна медицинска дейност. Сравнителният анализ цели да обоснове извод за усъвършенстване на уредбата и/или практиката. В основата му стои материалноправният въпрос за правния характер и последици на договора по чл. 59 ЗЗО с предмет оказване на болнична помощ. Към момента безпротиворечива е само практиката по подсъдността на споровете. С Определение № 16 от 28.02.2019 г. на смесен 5-чл. с-в на ВКС и ВАС се прие, че споровете по изпълнение на договорите за оказване на болнична помощ, сключени преди влизане в сила на чл.45а ЗЗО (ДВ, бр. 77 от 2018 г.) се разглеждат по реда на ГПК пред гражданските съдилища, в който смисъл е преходната разпоредба на §149, ал. 4 ЗИД на АПК.
На изследване подлежи основателността на исковете на лечебните заведения за плащане на оказаната медицинска помощ в случаите, в които стойността на тази помощ надхвърля т.нар. лимити. Основният въпрос е дали договорните клаузи, въвеждащи лимитите, изключват отговорността на НЗОК за плащане на предоставена медицинска помощ от основния здравен пакет. Друг дискусионен въпрос е правната квалификация на подобна претенция, ако се приеме, че въпреки лимитите НЗОК дължи на лечебните заведения стойността на извършените медицински услуги.
Какви са правният характер и последици на договора за оказване на болнична помощ?
Следва да се разгледа характерът на договора – дали той е административен, или граждански и какво е действието във времето на регламентиращи го разпоредби.
С §29 от ПЗР на ЗИД на АПК (Обн. ДВ, бр.77 от 2018 г.) се създаде чл. 45а ЗЗО, който в ал. 4 регламентира, че договорите за оказване на медицинска помощ са административни. Преди законодателното изменение подчертано публичноправният характер на договорното правоотношение между НЗОК и изпълнителите на болнична помощ е обоснован в Тълкувателно постановление № 5 от 2007г. по т. д. № 3/2007 г. на ВАС.[11]
С уредбата на чл.19а и сл. АПК се създаде общ публичноправен режим на правоотношенията между административен орган и друг субект, когато предмет на тези правоотношения е задължение на субекта към административния орган да извърши дейности с цел задоволяване на значим обществен интерес. При изпълнение на договора административният орган предоставя публичен финансов ресурс. Съгласно легалната дефиниция са необходими кумулативни предпоставки: предметът на договора да касае въпрос от значим обществен интерес и специален закон да предвижда сключването му.
Договорът за оказване на болнична помощ отговаря на легалната дефиниция – сключва се между частноправен субект и НЗОК, като специализиран публичен орган, с предмет, целящ задоволяване на значим обществен интерес по здравеопазване на гражданите и се изпълнява при използване на публичен финансов ресурс. Макар и административен, според новата регламентация, договорът по чл. 59 ЗЗО наподобява договора за изработка и правоотношението, което последният поражда, което е облигационно по своя характер. Неслучайно в съдебната практика, създадена допреди новелата на чл. 19а АПК, се приемаше без колебание, че този договор е облигационен и за уреждане на споровете по него се прилагат нормите на ЗЗД (така Определение № 809 от 26.10.2016 г. по т.д. № 862/2016 г. на ВКС, ТК, I т.о.). Такова тълкуване обяснява и разрешението, възприето в Определение № 16 от 28.02.2019 г. на смесен 5-чл с-в на ВКС и ВАС, според което именно гражданските съдилища са компетентни да изследват правния характер и последици на договорите, сключени преди законодателното изменение.
Договорите са типови при предложени от НЗОК условия, върху съдържанието на които изпълнителят на болнична помощ не може да влияе. В чл. 1, ал. 1 в Раздел I на всеки от тях се уговаря, че изпълнителят се задължава да оказва на здравноосигурените лица медицинска помощ от основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, в обхвата на разрешението му за осъществяване на лечебна дейност, издадено от министъра на здравеопазването. Една част от постановените съдебни актове на гражданските съдилища приемат, че по своите характеристики и последици договорите стоят най-близо до договора за изработка по чл. 258 и сл. от ЗЗД[12]. С предмета на договора се възлага задължение за действие с продължително изпълнение, като изпълнителят е задължен в срока на договора да предоставя болнична помощ от основния здравен пакет на здравноосигурените лица, потърсили такава от него.
Договорното правоотношение безспорно показва близост и с договора в полза на трето лице (чл. 22 ЗЗД и др.)[13], тъй като престацията по оказване на болнична помощ се предоставя изцяло в полза не на възложителя (уговарящия), а в полза на трети за договора лица. Въпреки това, много от общите правила на института на договора в полза на трето лице са неприложими. Не е необходимо приемане на уговорката от третите лица – с плащане на здравните вноски всяко осигурено лице на основание чл. 4, ал. 1 ЗЗО има право да получи медицинска помощ от основния здравен пакет от всеки избран от него изпълнител. Недопустима е отмяна на уговорката в полза на третите лица, тъй като сключването на договорите за оказване на болнична помощ е реализация на конституционно закрепено право. Императивната уредба наслагва множество задължения на изпълнителя, коментирани по-горе, за оказване на качествено и достъпно медицинско обслужване. Изпълнителят е длъжен да не изисква заплащане или доплащане от здравноосигурените лица за дейност, включена в предмета на договора за болнична помощ.
Клаузите за уговаряне на лимитни стойности освобождават ли НЗОК от плащане за извършена и отчетена болнична помощ в полза на здравноосигурени лица?
Следващият въпрос е дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити.
Както посочихме по-горе, договорът за болнична помощ се характеризира с белезите и с последиците на договор в полза на трето лице. Той е двустранен и с продължително изпълнение. Оттук следва, че всяка страна по договора – НЗОК в качеството на уговарящ и лечебното заведения в качеството на обещател, разполага с правото да изисква изпълнение от другата страна[14]. По правилата на ЗЗД, когато обещателят е престирал надлежно на третите лица, той има вземане срещу уговарящия. Съгласно правилата за изпълнение на двустранен договор, в случай, че уговарящият е задължен да престира пръв, обещателят може да противопостави на третото лице възражение за неизпълнен договор. Ако договорът бъде унищожен или развален, обещателят може да търси даденото на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД от уговарящия, който е страна по договора, но не и от трето лице. Въпросът е дали и до каква степен тези правила се дерогират от императивната правна уредба в областта на задължителното здравно осигуряване?
Разглежданите правоотношенията имат конституционна основа, поради което следва да се вземе предвид тълкуването на Конституционния съд (КС) на понятието „достъпна медицинска помощ“. Съгласно Решение № 32 от 1998 г. по к.д. № 29/1998 г. това „означава възможност за медицинско лечение на всички граждани в случай на заболяване и равни условия и еднакви възможности за ползване на лечението“, а съгласно Решение № 2 от 22.02.2007 г. по к. дело № 12/2006 г. конституционната разпоредба „гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договорил се с касата“. В Решение № 3 от 08.03.2016 г. по к. д. № 6/2015 г. се приема, че законодателят може да определя обем на медицинската помощ при задължителното здравно осигуряване и нейното разделяне в един или повече здравни пакети. КС изрично заключава, че е допустимо ограничение до определени по вид, обхват и обем здравни дейности, но при спазване на принципите на основния закон, сред които и принципът на равенство. Според КС „в юридически смисъл равенството означава, че към едни и същи лица, равни от правна гледна точка на действащото право, с оглед целите на правното регулиране, законът се обръща еднакво“. Оттук допустимо е ограничаване на здравните дейности чрез регламентиране на обхват/пакет от здравни дейности при задължителното здравно осигуряване със закон, който се прилага еднакво спрямо всички. В този смисъл неправилно е предлаганото в някои съдебни решения[15] тълкуване, което приравнява допустимото според КС ограничаване със закон на обема на здравния пакет с ограничаването чрез парични лимити на разходите за реализация на законоустановения здравен пакет.
Договорът е средство за реализация на конкретен, зачетен от правния ред значим обществен интерес – конституционно закрепеното право на достъпна медицинска помощ при спазване на принципа на равенство и правото на избор на изпълнител[16]. Меродавна се явява нуждата на здравноосигуреното лице. Щом чрез договора е задоволен общественият интерес и е престирано на третите лица при спазване на разпоредбите за качество и отчетност, то държавата чрез специализирания публичен орган НЗОК носи отговорност за парично обезпечаване на удовлетворения интерес. Обстоятелството, че планираният финансов ресурс не е достатъчен, не изключва дължимостта на плащането. Несъответствието между очаквания финансов ангажимент и наложилия се в рамките на изпълнение на медицинската помощ не освобождава от отговорност специализирания орган, участващ в правоотношенията. Нормативно утвърденото финансово отношение определя НЗОК като единствен платец на цената на оказана медицинска помощ от основния здравен пакет. Осигуреното лице е внесло здравни вноски и законът го освобождава от задължението да плаща или доплаща на изпълнителя на медицинска помощ. Същевременно, изпълнителят е длъжен да приеме потърсилото го лице и да престира медицинска помощ.
Задължението на НЗОК да покрие плащането на изпълнителя възниква от изпълнената престация в полза на осигурено лице, чиято зачетена от правния ред нужда от медицинска помощ е удовлетворена. Оттук позоваване на подзаконова нормативна уредба (методики, правила и решения на НС на НЗОК) или на договорни клаузи, въвеждащи т.нар. лимити, с оглед изключване на отговорността на НЗОК, е неоснователно. Правораздавателните органи са призвани на основание чл. 15, ал. 3 от ЗНА да прилагат Конституцията и другите нормативни актове от по-висока степен. В този смисъл са постановени съдебни решения[17] на окръжни и апелативни съдилища, някои от които влезли в сила, с които се уважават исковете на лечебните заведения срещу НЗОК.
Квалификация на претенциите на лечебните заведения срещу НЗОК за неплатена надлимитна дейност по чл. 59 ЗЗД – субсидиарен иск
Както посочихме, от императивната уредба не следва извод за неоснователност на претенциите, напротив – противното тълкуване би довело до неоснователно обогатяване на НЗОК за сметка на изпълнителя на болнична помощ. Както принципите на добросъвестността и справедливостта – класически за гражданското право, така и конституционно закрепеното право на здравеопазване в корелация със задължението на държавата да го обезпечи, водят до извод, че здравната каса дължи плащане на лечебните заведения за оказаната медицинска помощ в полза на осигурените лица и дали тя е в рамките, или не, на уговорените парични лимити, е ирелевантно за дължимостта.
Дори и да бъде прието, че претенцията на лечебното заведение срещу НЗОК не би могла да бъде на договорно основание, поради съществуващите клаузи, ограничаващи обема на дължимото парично плащане, то тогава претенцията би могла да се квалифицира по чл. 59 ЗЗД. Предпоставките на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД биха били изпълнени само, ако се приеме, че липсва договорен иск.
Обедняване
В случая не е заплатена престирана в полза на трети за договора лица здравна услуга, което за лечебното заведение представлява както намаляване на актива, така и увеличаване на пасива поради поемане на задължения (например спрямо доставчици на лекарствени изделия и продукти). Дори да се приеме, че уговарянето на лимити в договорите изключва отговорността на НЗОК за плащане, то това произвежда действие в рамките на договорното правоотношение между НЗОК и лечебното заведение, но не може да доведе до отричане на наличието на обедняване. Последното, макар и настъпило по повод на изпълнение на възложеното с договор, заради ограничението в лимитите, може да се приеме като извършено извън предмета на възлагането.
Обогатяване
Като резултат от извършените медицински дейности, които поради действието на клаузите, въвеждащи лимити, би се приело, че попадат извън предмета на уговореното, държавата, респективно НЗОК се оказват обогатени, доколкото техният пасив е намален. Това е така, тъй като държавата е задължена да обезпечи конституционно закрепеното право, като по законодателен път това е делегирано на НЗОК. На законово ниво е регламентиран обхват от здравни дейности, които всяко правоимащо лице може да получи (чл. 4, ал. 1 ЗЗО). Оттук следва, че държавата се явява задължено лице по отношение на здравноосигурените лица, които именно бидейки трети лица, не са обвързани от т.нар. лимити, чието действие се проявява само в отношенията между НЗОК и изпълнителите.
Лечебните заведения по възлагане изпълняват задължение, което е в тежест именно на държавата, което задължение няма договорен характер, а е свързано с реализация на конституционно право. Когато изпълнението на това „чуждо задължение“, което по силата на договорното възлагане се е превърнало в задължение на изпълнителя, се наложат допълнителни действия с оглед осъществяване предмета на договора, то изпълнението на тези действия отново е в изпълнение на чуждо задължение – това на НЗОК, в частност на държавата. Липсата на възлагане по отношение на надвишаващите лимитите здравни дейности не би изключило дължимостта на „обезщетение“, а по-скоро същото би се дължало вече не на договорно, а на извъндоговорно основание.
Връзка между обедняването и обогатяването
В ППВС №1/1979 г. е указано, че между обогатяването на ответника и обедняването на ищеца трябва да има връзка, без обогатяването да е следствие на обедняването, и обратно. Обедняването на ищеца и обогатяването на ответника трябва да произтичат от един общ факт или от обща група факти. Такъв именно общ юридически факт или група от факти е оказаната болнична помощ, от която произтичат както обедняването, така и обогатяването.
Липса на основание
В случая, извършването на дейности (медицинска помощ) извън обхвата на възлагането с индивидуалните договори (доколкото може да се определят дейностите, чиято стойност надвишава лимита, предвиден в договорите), се явяват осъществени при начална липса на основание за осъщественото разместване на блага.
Липса на друг иск
Ако се приеме, че клаузите, с които се ограничава отговорността на НЗОК, са валидни и въвеждат своеобразна забрана за извършване на дейности на стойност над предвидените лимити, то единствената възможност на обеднилото се лечебно заведение е субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД, за да бъде отстранено настъпилото неоснователно имуществено разместване.
Съдебна практика, отхвърляща исковете на лечебните заведения
Наличието на противоречива съдебна практика уязвява правната сигурност и води до неравнопоставеност на изпълнители на медицинска помощ – за едни съдебният спор завършва с решение за осъждане на НЗОК, а за други с отхвърлително решение.
В съдебната практика, отхвърляща исковете, се приема, че ограничаването на отговорността на НЗОК за плащането чрез т.нар. лимити е изцяло в съответствие със закона и волята на страните. Така невлезли в сила първоинстанционни решения на СГС – Решение № 2441 от 10.12.2018 г. по т.д. № 397/2018 г., Решение от 19.07.2019 г. по т.д. 1504/2018 г. и Решение № 974 от 27.05.2019 г. по т.д. № 614/2018 г. на СГС, като в последното четем: „ако договорът е съобразен с бюджета на НЗОК и с неговите принципи на финансиране, отчитане и заплащане на дейностите, то той не би могъл да се яви противозаконен. Бюджетът на НЗОК се установява със закон и спазването му е гаранция за валидност на договорните клаузи, а не основание за тяхната нищожност“.
В цитираната практика съдът дава приоритет не на Конституцията и/или на ЗЗО, а на бюджетния закон за съответната година, който съгласно константното разбиране на КС е формален закон. Според съда, щом бюджетът на специализирания публичен орган е планиран в определен размер, то изпълнителят трябва да се съобрази с него. Аргументите във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година са по целесъобразност и поради това следва да останат извън обхвата на съдебния контрол. От друга страна, съдебните актове оставят без обсъждане допустимо ли е частноправен субект да поеме финансовите последици по задоволяване на значимия обществен интерес по здравеопазване, докато публичният орган, който следва да обезпечи възложеното чрез публичен финансов ресурс, да е освободен от отговорност. Дали подобно разрешение съответства на принципите на добросъвестност и справедливост? Както изложихме по-горе, дължимото разрешение в съответствие с нашето право е друго.
[1] Вж повече за НЗОК Пехливанов К., Независимите административни органи, 2016, стр. 133-138
[2] Мръчков В., Осигурително право, 2014, VI изд., стр.446
[3] Вж Митева А., Митева И., Законосъобразност на лимитите при предоставяне на болнична медицинска помощ ̶ за печат в Сборник от научна конференция: „Традиция и развитие на законодателството в сферата на икономиката“, УНСС, 2018 г.
[4] Терминът не е общоприет, а се въвежда тук за яснота и краткост
[5] Мръчков В. цит.съч., Средкова Кр. Осигурително право, Илиева А. Контролът в здравеопазването, С, 2018г, стр. 123
[6] Решение № 8 от 4 юли 2012г. по к.д.№16 от 2011г.
[7] Решение № 493 от 12.01.2018 г. по адм. дело № 11702/2016 г. на ВАС обявява за нищожно Решение № РД-НС-04-9/27.01.2015г. на НС на НЗОК, с което се приемат обеми на финансови средства за плащане на дейностите за болничната медицинска помощ през 2015 г.
[8] Съгласно изискването за оценка за въздействието по чл.19-28 от Закона за нормативните актове
[9] Вж. Зиновиева Д., Медицинско право, С, 2016г, стр. 99.
[10] Средкова Кр. Здравно осигуряване, С, 1999, с.9.
[11] Зиновиева Д., Коментар на административния договор в юриспруденцията на България и ЕС, юбилеен сборник, ЮФ на ПУ, 2017г.
[12] Решение № 1978 от 31.07.2019 г. по т.д. 1466/2019 г. на САС
[13] Така Мръчков В., цит.съч., стр. 466, Така и Решение № 154 от 24.01.2019 г. по т.д № 909/2018 г. на СГС
[14] Калайджиев А., Облигационнно право, Обща част, Сиби, 2016 г., стр. 163
[15] Решение № 2438 от 10.12.2018 г. по т.д. № 563/2018 г. на СГС, Решение № 899 от 13.05.2019 г. по т.д. № 3333/2017 г. на СГС
[16] Така и в Решение № 201 от 30.01.2019 г. по т.д. № 535/2018 г. на СГС: „Процесният договор не е средство за удовлетворяване на пряк интерес за НЗОК, а за реализация на произтичащия от нормата на чл. 52, ал. 1 от Конституцията ангажимент за държавата да обезпечи достъпно здравеопазване“
[17] Решение № 154 от 24.01.2019 г. по т.д. № 909/2018 г. на СГС, Решение № 201 от 30.01.2019 г. по т.д. № 535/2018 г. на СГС, Решение № 1981 от 05.10.2018 г. по т.д. № 402/2018 г. на СГС, Решение № 58 от 01.01.2019 г. по т. д. № 4858/2018 г. на САС; Решение № 829 от 01.04.2019 г. по т. д. № 6240/2018 г. на САС; Решение 1978 от 31.07.2019 г. по т.д. 1466/2019 г. на САС, Решение № 916 от 28. 12. 2017 г. по т. д. № 28/2017 г. на ОС-Варна, потвърдено с Решение № 108 от 17. 05. 2018 г. по в. т. д. № 113/2018 г. на АС-Варна, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 310 от 11.06.2019 г. по т. д. № 2465/2018 г. на ВКС
27
Коментирайте
Много хубаво. И какво от това, както се казва? Ако управлявщаите се съобразяваха с експертите, щяхме да се казвам Норвегия, не България.
Не сте прав, Бойко слуша какво му се казва, когато проблемът е от такава висина! Винаги се вслушва в експертите!
Чудесно написана статия с обосновани изводи и с богато цитирана съдебна практика. Крайно време е да се сложи край на противоречивата съдебна практика по този жизненоважен въпрос – хората не могат да бъдат ограничавани за жизненоважно лечение! А и проф. Зиновиева е специалист точно по медицинско право със специализации в добри чужди университети и е участвала при писането на повечето важни закони, касаещи здравеопазването.
Не знам само Русчев в какво качество е съавтор…
гражданскоправният анализ е от него – ясно е посочено, че втората част на статията е негова и това е логично. чудесно сътрудничество на двамата специалисти, впрочем
Да им се не видат и професорите,и съдиите – то са фермани,то е логорея – може да се напише с 1/10 като обем> ама проблема иде от Костов,като решиха да правят болниците търговски дружества – да съкратят 100 съдии, това е икономия от 500 000 лв. на месец,а за година – 6 млн, и ще се пооправят лимитите
Проблемът в здравноосигурителните правоотношенията е от лимитите. А иначе НЗОК знаят да прибират осигуровки и да режат права след 3 неплатени вноски.
Като има наличие на противоречива съдебна практика, да си я уеднаквят. Иначе това се отразява негативно върху пациентите.
Съдът отдавна е политическа маша. Ще се уеднакви практиката, само ако управляващите имат интерес. Иначе ВКС ще си трайка.
Не бих казал, че повечето от нас ползват пълноценно правата си като здравноосигурени лица. Особено с тия направления, които винаги са кът за личните доктори.
Да, много са ми интересни като кажат, че имат няколко и ги пазят за спешни случаи. Това е пълен абсурд!
Това не ви ли напомня на лимитите? Т.е. логиката не трябва ли да е същата. Как джипито ти отказва направление, защото ги е изчерпал за месеца…
Отказ от информация, отказ от детска градина, отказ от правосъдие, отказ от здравеопазване. Живеем в страната на отказите, където човешките права са нежелателна досада.
Забравили сме силата на правото, колеги! Ако всички съдилища безпротиворечиво, като един, осъждат НЗОК, лимитите ще паднат, защото ще се обезсмислят.
Задълбочен, точен и интердисциплинарен анализ по настоящ проблем. Чест прави на авторите, че се спират на правните измерения на наболял проблем с широко обществено измерение, вместо да разглеждат „кабинетни“ проблеми на теорията. Авторите не се страхуват да подложат на критичен анализ както законодателя, така и съдебната практика. Поздравления!
сега разпечатана по бюрата в сгс
Ясен и изчистен анализ, трезв и обоснован! Браво на проф.! Дано българският съд да прочете, да се позамисли и вникне в дълбочината и комплексността на правния спор, а не да абдикира с аргумента, че не той следва да разреши проблемът. Очевидно е призван да го разреши, щом е сезиран и така да упражни натиск върху изп. и закон. власт, за да внесат нужните изменения в практика и закона. Знаете ли какво казват адвокатите на НЗОК пред зала – прави сте, но няма да ви платим, докато не влезе в сила решение. Така че българският съд да влезе малко в крачка!
Интердисциплинарен подход! Задълбочен анализ! Ясен извод! С насоки към практиката! Отдавна правна статия не ми е доставяла истинско удоволствие! Почитания проф. Зиновиева и проф. Русчев!
Ще го кажа така – съд, който дава превес на бюджет над конституция и закон, не е съд, а позор.
това е проблем, който може да се стовари на всеки, но болниците са оставени да се оправят, разбирай – да се разправят с НЗОК, да водят дела с резултат фифти-фифти, демек малко като колелото на късмета на Къци – каквъто съдия ти се падне. Правова държава, ли?!
Точно, ясно и аргументирано. Това безумие трябва да бъде прекратено. Поздравления за двамата професори за безупречния анализ и за поставянето на проблема. Давайте предложения de lege ferenda
Лимитите са противоконституционни! Те, ако болниците откажат извършване на медицинска дейност, погазват правото на здравеопазване. Това разбира се е едната хипотеза, при другата я извършват, но са в риск да не им бъде платена, което може да доведе до фалит и от там да постави в риск системата на здравеопазването и пак стигаме до противоправен резултат. Това е чист геноцид!
напълно съгласен! ето един въпрос, който Висшият адвокатски съвет може да постави пред КС, тъй като определено е в защита на правата на гражданите. пък нека двамата професори им помогнат с искането!
те една наредба като хората не могат да приемат, ще сезира КС…
А бе те са си я приели като за своите хора, не ги мисли.
Има още много аргументи че парите за надлимитна реална дейност се дължат. След като се дължат здравни вноски, то се дължат и здравни услуги, като е без значение как държавата е организирала изпълнението на „задължението за оказване на качествено, навременно и достъпно за пациента медицинско обслужване“- чрез частни или държавни търговски дружества.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Абсолютно съгласна съм с написаното. Статията илюстрира добър пример за разликата между буквата и духа на закона.