Възстановяващо правосъдие
Изследване на една алтернатива на престъплението и наказанието
Излежах 28 години в затвора, казва Арманд Колман пред студентите и преподавателите от Харвардския юридически факултет, събрани в Zoom един раннопролетен следобед. От този период той изтърпял 22 години в строго охраняван затвор, а 12 от тях бил в изолация. „Времето, което прекарах в програмата за възстановително правосъдие обаче беше най-трудното нещо, което някога съм правил“, казва Колман. „Това е просто…“, той прекъсва за момент. „Беше ми много трудно да се пoмиря с това, което съм направил, а също и да приема нещата, които ме превърнаха в човека, който бях.“
Колман и неговият приятел – Емануел „Почитаемия“ Уилямс – и двамата бивши съкилийници от затвора в Масачузетс, Норфолк[1], един от най-големите и най-стари затвори в Британската общност – са гост лектори в курса на Нанси Гартнър за постановяване на присъдите и определяне на наказанието лишаване от свобода.[2] Те са поканени да говорят за един подход в наказателното правосъдие, който се развива и намира одобрение в продължение на повече от две десетилетия, като алтернатива на господстващия традиционен наказателен процес.
Възстановителното правосъдие се фокусира не върху обвинението и наказанието, а върху причинената вреда и начините за нейното възстановяване. Двамата мъже са дошли да говорят за това как възстановителното правосъдие напълно ги е променило. Понятието „възстановително правосъдие“ в наши дни включва непрекъснато нарастващ сбор от практики и програми, намиращи приложение в разнообразни условия – от затвори, през училища, до работните места. Тази концепция намира приложение в дебатите в САЩ относно преодоляване на последствията от робството. Най-голямо влияние възстановителното правосъдие оказва върху дейността на комисиите за истина и помирение, създадени в Република Южна Африка и Руанда като отговор на обществената травма от апартейда и геноцида.
В областта на наказателното правораздаване, възстановителното правосъдие в повечето случаи включва срещи лице в лице между жертвата и извършителя, въпреки че практикуващите възстановително правосъдие не употребяват тези думи, а предпочитат понятия като „засегната страна“ и „отговорна страна“, защото „жертва“ и „извършител“, както един застъпник на концепцията обясни, „оставя хората непроменени във времето“, а възстановителното правосъдие е всичко, свързано с промяната.
Тези срещи – често назовавани „кръгове“, се посещават от членовете на цялата общност: семейството, приятелите, други хора, засегнати от престъплението. До момента, до който всички седнат заедно, са минали седмици или даже месеци в планиране и подготовка на събитието, като специални помирители първо се срещат поотделно с жертвата и извършителя, за да съберат информация и обсъдят в подробности очакванията на страните, структурата на предстоящия диалог и цялостния процес. Когато разговорът лице в лице се състои, (а понякога той се провежда в рамките на повече от една среща), всяка страна говори поотделно, без да се прекъсват, за престъплението и неговите последици, за обстоятелствата и житейската история, довели до извършване на деянието. Извършителят поема отговорност, разкайва се и предлага изчерпателно публично извинение; жертвата разказва за болката, чувствата и нуждите си. След това групата достига до съгласие за действията, които може да предприеме извършителят, за да удовлетвори исканията на жертвата, да поправи вредата и да предотврати бъдещи деяния.
Към днешна дата 45 щати са приели закони, позволяващи използване на възстановителното правосъдие при някои от наказателните дела. Програмите за възстановително правосъдие обикновено функционират по един от тези три начина: като форма за отклоняване от традиционния наказателен процес, позволяващ на извършителите – преди всичко младите или за първи път престъпилите закона – да избегнат обвинение и осъждане; като форма на алтернатива на осъждането; или в по-тежките случаи, като начин за намаляване на наказанието по присъдата. Програмата, в която Колман и Уилямс са участвали, е от четвърти вид: инициирана години след осъждането им. Участието им в тази програма няма влияние върху присъдата или момента на изтърпяване на наказанието, но нейната същностна цел е същата – да помогне на участниците да поемат отговорност за техните закононарушения, да разберат по-добре себе си и доколкото е възможно „да поправим нещата“ – както се изразява Колман.
В курса на Нанси Гартнър, трети лектор придружава Колман и Уилямс – професорът по право Ейдриан Лани[3], която през последните три години преподава курс по възстановително правосъдие, а тази година публикува монографията „Да се отнасяме към възстановителното правосъдие сериозно“, в която защитава идеята за разширеното му използване – „разумно и постепенно“ – като начин за намаляване на степента, в която се използва лишаването от свобода, но също и като по-ефективен и хуманен метод за справяне с престъпността.
Тя често кани Колман и Уилямс в часовете си. Освен това кани и жертви на престъпления, които са намерили удовлетворение от възстановителното правосъдие. „Мисля, че това може да се окаже най-важното нещо, което върша в юридическия факултет на Харвард“, казва проф. Лани.
Тази пролет тя представи на студентите си Джанет Конърс, чиито син е бил убит през 2001 г. Конърс e потърсила разговор с осъдените за убийството на сина ѝ мъже и в крайна сметка е установила задълбочена връзка с един от тях. В момента тя е водещ практик по възстановително правосъдие и активист в Бостън. „Има изследвания и обучения по възстановително правосъдие“, казва проф. Лани, „но запознаването с опита на хората и как то е променило живота им е това, което е трансформирало виждането за наказателната правосъдна система на много мои студенти, както те самите са споделяли“.
Онзи следобед в класа на Нанси Гартнър, проф. Лани подпомогна насоката на дискусията, а Колман представи пред студентите основите на програмaтa за възстановително правосъдие в затвора в Норфолк. Действайки в рамките на затвора, тези програми в голяма степен са дело на самите затворници – мъже, за които въпросите за осъждането и присъдата са установени отдавна. Много от тях знаят, че никога няма да се върнат у дома. „Тези мъже са доживотни затворници“, казва Колман на студентите. „Повечето от тях са в затвора от 20, 30 и дори 40 години.“ Възстановителното правосъдие им предлага нещо, от което те се нуждаят: отговорност, самопознание, поправяне, изцеление.
Програми, основани на същия модел, действат и в други затвори в страната благодарение на доброволци. В затвора Норфолк програмата е стартирала през 2010 г., след като напрежение между членовете на враждуващи банди ескалирало в сбиване, което завършило с оказване на спешна медицинска евакуация на най-младия, току-що настанен 18-годишен затворник. „След това“, казва Колман, „няколко от затворниците се събраха и решиха, че е необходимо да направят нещо, за да създадат пространство за младите мъже, което да оздрави нашата общност.“
Колман пристига в затвора Норфолк, когато програмата била току-що започнала и той нямал ясни очаквания от участието си в нея. „Когато влязох в програмата, вече бях в затвора от две десетилетия. През цялото това време в затвора никога не бях говорил за извършеното от мен престъпление, нито с моите съучастници, нито с най-близките ми другари.“ Колман влиза в затвора на 17 години, осъден за убийство. Той не мислел защо е в затвора, тъй като така оцеляването му там било по-лесно. Програмите за възстановително правосъдие обаче, една от които е тази в Норфолк, включват въпросник за престъплението и неговото въздействие. „Това включва целия диапазон от въпроси – от това как сте наранили някого и как вие сте наранен до възможността за вашето изцеление“, казва той. Докато отговарял писмено на въпросите, той плакал за първи път откакто е в затвора.
Разтърсващият момент за Уилямс, който прекарал 10 години в затвора за проникване с взлом и опит за убийство, идва по-късно, в уединението на специалната затворническа зала, в присъствието на семействата и приятелите на другите затворници и панел с т.нар. „сурогатни“ жертви (хора, които са пострадали от подобни престъпления на тези, извършени затворниците, и които вземат участие във възстановителните кръгове, когато действителните жертви не могат да бъдат представени). Мъжете поднасят публичните си извинения от подиума на залата след месеци работа и вътрешни търсения. Уилямс си спомня, че набързо се е прибрал в килията си, за да се подготви. „За малко да не се върна обратно“, казва той. „Никога няма да забравя как стоях в килията си, вторачен в прозореца, плачейки. Треперех целият. И това е защото трябваше да видя с очите си как създадената от мен банда е поставила в опасност част от моята общност, което е довело до убийства, до страх у хората да отидат в парка.“
„Как да се научим да поправяме неща“
Възстановителното правосъдие може да изглежда като нова идея, тъй като представлява радикално отклонение от действащите наказателни системи. В действителност обаче то има традиции в миналото. Концепцията се корени в традициите на местното население на много страни по света, включително коренните жители на Северна Америка и Канада. В Нова Зеландия, където всяко престъпление, извършено от непълнолетен, с изключение на убийствата, преминава пред възстановителен процес, а престъпленията, извършени от пълнолетни. се препращат автоматично за подобно разглеждане, основанието произхожда от традициите на маорите. В Африка философията, която подкрепя възстановителното правосъдие се нарича ubuntu[4], комплексно понятие, което приблизително може да се преведе като: „човешкото същество е такова поради другите човешки същества.“ Когато Южноафриканската република тръгва по пътя на помирението след апартейда, ubuntu предостави етичната рамка на процеса.
Модерната история на възстановителното правосъдие на Запад започва с Хауърд Зер, син на лидер на менонитската църква[5], който напуска университета в края на 70-те години на 20 век, за да основе първата в страната възстановителна програма по модела жертва-извършител, в Елкарт, щата Индиана, САЩ. Програмата следва модел на възстановително правосъдие, който Зер развива въз основа на вярата си, изследвайки Библията и менонитски си вярвания, които служат за създаване на водещите принципи. Много от тях повтарят идеите на местното население. „Ключът на старозаветното правосъдие бил концепцията на Шалом – да се поправят нещата, да се живее в мир и хармония един с друг в добри взаимоотношения“, пише Зер през 1985 г. в документ, озаглавен „Възмездително правосъдие – възстановително правосъдие.“ „Критерий за доброто правосъдие не е дали са приложени съответните правила и процедури… Правосъдието се оценява по резултата, не по процедурите и трябва да доведе до подобряване на взаимоотношенията. Правосъдието е процес по поправяне на нещата.“ През 1990 г. Зер събира това, което е научил за възстановителното правосъдие в „Промяна на гледната точка“ – основополагаща книга, която поставя нова парадигма за престъплението и наказанието.
Един от основните принципи, от който се ръководят безброй практици и до днес, е известният като „трите въпроса“ на възстановителното правосъдие: „Кой е наранен?, Какви са неговите нужди?, Кой е отговорен за поправяне на вредата?“. За сравнение Зер наблюдава правните системи, изградени около наказанието, които задават съвсем различни въпроси: „Кои правила са нарушени? Кой ги наруши? Какво заслужават нарушителите?“.
Друг въпрос с решаващо значение е: „Какво се случи?“
Това е може би най-важният въпрос, който се поставя и на който се дава отговор във възстановителните кръгове, вярва Суджата Балига, адвокат, практикуващ в Оукланд, Калифорния, която през 2019 г. печели стипендията MacArthur за работата си. Когато положението се влоши много, казва Балига (която предпочита нейното име да се изписва с малки букви), нуждата да се узнае какво се е случило и защо – и да се чуе директно от лицето, което е извършило престъплението – е едно от най-важните и смислени неща, които жертвите чувстват. Това е необходимост, която тя самата е почувствала. Израствайки в имигрантско семейство в Пенсилвания, Балига е била сексуално малтретирана от своя баща от ранна детска възраст. Той никога не се извинил, а злоупотребата престанала едва с неговата смърт, когато тя е била на 16 години. Като студентка нейното намерение било да стане прокурор и да предава на съд другите насилници. След като се дипломирала, тя прекарала няколко години като адвокат на жертви, пострадали от домашно насилие и сексуалното насилие. В средата на двайсетте си години след като изпратила по пощата заявлението си до юридическия факултет, Балига заминала за Индия, където тежестта на травмата от детството и гнева я настигнали. Посред нервен срив и по съвет на едно тибетско семейство, което срещнала по време на пътуването си, тя писала на Далай Лама за помощ и съвет. За нейна изненада, той отговорил на искането ѝ и я поканил на среща. Според нея времето, прекарано с него я поставило на път, водещ до нейното изцеление и прошка – и в крайна сметка към възстановителното правосъдие.
Историите на други жертви съдържат повече житейски подробности, но темите са подобни. Джанет Конърс говори за гнева и пустотата, която почувствала след осъждането на убийците на сина си, както и измъчващо неудовлетворение, което я подтикнало да опита да се свърже с тях.
Даниел Серед, която основала намиращата се в Ню Йорк програма „Общо правосъдие“, и чиято книга „Докато предполагаме“ е основен текст в полето на възстановителното правосъдие, е жертва на изнасилване. Тя отбелязва, че в 90% от случаите, когато на жертвите се предлага възможността да се срещнат с извършителите, те са съгласяват.
Това се потвърждава и от опита на Балига. За по-малко от една седмица от обучението ѝ в юридическия факултет тя осъзнава, че не би могла да бъде прокурор. Вместо това става обществен защитник в Ню Йорк и Санта Фе, а след това се мести в Калифорния да работи по обжалвания на осъдени на смъртно наказание. Но в качеството си на защитник Балига все така не се чувства на правилното място. Като будист тя усетила неудържимо привличане към правосъдната система, която съществувала в Тибет преди китайската окупация, и която имала за фокус възстановяване и изцеление за всички замесени в конфликта. През 2008 г. Балига напуска юридическия факултет, за да даде началото на програма за възстановително правосъдие за непълнолетни извършители на противообществени прояви, след което оглавила проект за възстановително правосъдие в Impact Justice – организация, насочена към проучвания и реформи в правосъдието. В нея Балига специализирала в случаи, включващи сексуална злоупотреба и домашно насилие. Напуска я миналата година, за да напише книга за прошката и съвети в помощ на други подобни организации.
„Хората често разбират възстановителното правосъдие погрешно, казва Балига –Те мислят, че всичко това е по-сърдечно и по-благо.“ В действителност не е нито едно от двете. Като за начало, както Балига обяснява през 2017 г. в лекция във факултета по теология на Харвард – „Ако ще задаваме тези въпроси – за това кой е бил наранен и от какво той има нужда – ние не може да премълчим тази дума „вреда“, нали?“ Понякога вредата е невъобразима.
През 2012 г. „Ню Йорк таймс магазин“ описва история за труден казус, в който помирител е била Балига. Тя организира среща между един 19-годишен младеж, който умъртвил годеницата си, и нейните родители. Това бил мъчителен разказ за мъка, загуба и изглеждаща невъзможна прошка.
Освен това, според нея, целият процес е създаден така, че да отговори на нуждите на жертвите, защото, противно на очакванията, нуждите на жертвите се посрещат в по-голяма степен във възстановителния кръг, отколкото в съдебната зала. Състезателната структура на наказателно-процесуалната система обичайно принуждава обвиняемите да омаловажават или да отричат извършеното престъпление, а тези, които признават вината си често признават обвинение, което е различно от действителното престъпление, което са извършили – понякога по-леко, но друг път по-тежко. Така жертвите често са оставени без отговор на този дълбоко засягащ ги въпрос – какво се случи в действителност?
Програмите за възстановително правосъдие, които служат като средство за отклоняване от наказателното производство и осъждането, действащи (както Impact Justice прави) преди повдигане на обвинение, постигат по-добри резултати при намирането на отговори, казва Балига. Освен това, те „овластяват повече пострадалите и са по-достъпни за цветнокожите жертви.“
Една от причините тя никога да не съобщи за насилието, упражнявано от баща ѝ, е заради потенциалните последици за семейството ѝ: проблема с миграционните власти или нейното преместване в нов дом, с език и култура, които тя не познава. Съобщаването на насилието би означавало също да се откаже от всички последствия, свързани с нейното „право на собственост“[6] върху конфликта с баща ѝ: „Ако бях съобщила за случая, това би било случай на държавата срещу баща ми, а не моята личност срещу баща ми“, отбелязва тя. „И какво ще направи държавата? Ще настоява за наказание. Това няма да възстанови травмите, които са ми причинени.“
Относно настоящата затворническа система Балига споделя: „Ако питате в действителност жертвите от какво те имат нужда, това не би било масовата криминализация. Никой не иска точно това, включително хората, които са претърпели най-големи страдания…мисля, че жертвите на престъпления са подведени, че системата на наказателното правосъдие е действително справедлива.“
Така нейният професионален живот е усилие за смяна на парадигмата, да „споделя историята, че изцелението и разрешението, щастието и преуспяването съществуват от другата страна – там, където не се прилага наказателната система.“ „Има едно изискване, което е необходимо за достигане до изцеление“, настоява тя, „и то е предоставянето на нужното време, за да позволите процесът да се развие“.
„Справедливостта се движи със скоростта на доверието“, казва Балига по време на лекцията си пред факултета по теология на университета в Харвард и това означава да не се пропуска нито една част от процедурата. „Времето е голямото предизвикателство на нашата работа.“ Другото изискване отново се отнася за жертвите: „Целият процес, който води към влизане в залата, където се развива възстановителният кръг, следва да се съсредоточи в това да се помогне на лицето, преживяло болката, да се почувства овластено да определи условията“, казва Балига. „Според мен големият проблем с някои от възстановителните процедури е мисленето, че само поставянето на хората в една стая, е вече решение на проблема. Процесът става напълно погрешно насочен, когато „се опитваме в по-голяма степен да предпазим някого от влизане в затвора, отколкото да подкрепим двете страни със състрадание и загриженост.“ И все пак еднаквото състрадание към жертвата и извършителя е необходимо, казва Балига, защото хората, които са причинили страдание, обикновено също са преживели болка. Извършителите много често също са жертви.
„Каква е вашата история?“
Също толкова променящо за извършителите, колкото признаването на отговорността им, е работата по изследването – често за първи път – на обстоятелствата от живота им, които са довели до извършването на престъплението: насилие, злоупотреба, несправедливост или бедност, които са имали формиращо значение за личността им. Това не е същото като опрощение. Необходимо е пълно поемане на отговорността. Уилямс си спомня накрая, правейки тази връзка. „Преди да извършва първото си престъпление, много престъпления са били извършени срещу мен“, казва той. Възстановителното правосъдие го пренасочва по път, който той не знаел, че съществува. „За първи път се почувствах човек, за първи път се почувствах забелязан, когато бях във възстановителния кръг“, казва той. „Някой ме попита: Каква е твоята история? През какво си преминал? Как се чувстваш?“
Преподавателят по право в Харвард и специалист по човешки права Марта Миноу разглежда парадокса в книгата си „Кога законът трябва да прощава?“. Тя се застъпва за повече възстановителна наказателно-процесуална система в САЩ и прокарва аналогия между децата войници в места като Сиера Леоне и младите членове на банди в американските градове (можете да прочетете представяне на книгата „Да простиш, но не да забравиш“, ноември – декември 2019 г., стр. 64, на „Харвард магазин“). Професорът от Харвард Марта Миноу обяснява как си представя „концентричните кръгове“, които създават място за емпатия и прошка. „Концентричните кръгове от хора, стимули и причини въздействат върху нарушенията на закона“, пише тя. В интервю доразвива тезата си: „Ние сме нация, която е готова да заклеймява хората. И мисля, че търсим и се нуждаем от това да видим взаимосвързаността си… Търсенето на начини хората действително да се видят като човешки същества, е съществената съставка тук, и в същността си това е едно от нещата, които методите на възстановителното правосъдие позволяват.“
За Колман и Уилямс всичко това е било като откровение. Седейки в кръга с помирителите и другите съкилийници в Норфолк, те преосмислят детството си, белязано от зависимости и злоупотреба в техните семейства, банди и насилие в техните общности. Уилямс си припомня, че като дете, „беше по-безопасно в гетото[7], отколкото в дома ми“. Осъзнал, че основавайки банда, той отчасти създава нещо, което да му осигури безопасност. „След като разкажете подробно какво ви се е случило“ – казва Колман. „вие преминавате през цял един процес.“ Един дълбоко подтиснат спомен, който той споделя със студентите, го връща обратно във втори клас при злоупотребил учител, чиято страна майка му взела, след като бил обвинен в нарушение, което той не бил извършил. Колман бил временно отстранен от училище, а когато се върнал вкъщи бил и бит. След това намразил училището и загубил доверие в майка си. „Наистина се чувствах така, все едно си нямам никого“, казва той. „Започнах да се бия всеки ден в училище …Добре си спомням как се отчуждих от майка си и търсех да намеря други хора, към които да се привържа. Накрая се привързах към чичовците ми, които участваха в уличната престъпност.“
Да анализираме данните
През последните десетилетия се появиха много програми за възстановително правосъдие. Някои осъществяват дейността си изцяло извън правосъдната система, без всякакво участие на властите; други действат с местните полицейски участъци и районните прокуратури. Методологията се променя в зависимост от мястото на прилагане, а това прави по-трудна оценката за ефективност на основната концепция: повечето анализи са фокусирани върху непълнолетните извършители и извършилите правонарушение за първи път.
Последните точни изследвания на случаен принцип обаче показват, че възстановителното правосъдие обикновено без особени претенции върши по-добра работа за намаляване на рецидивизма, отколкото съдебната система – резултатите варират от 7% до 45% по-малко повторяемост на арестите и осъжданията, в зависимост от параметрите на изследванията. Анализ от 2015 г. установява, че този ефект всъщност е по-ясно изразен за възрастните правонарушители, както и за тези, които са извършили насилствени престъпления. Жертвите на престъпления също изглежда са трайно по-удовлетворени след участие във възстановителна програма, отколкото след традиционен наказателен процес. Понякога това е съвсем очевидно – в едно изследване от 2017 г. на собствената си работа Impact Justice установява, че 91% от жертвите са казали, че биха препоръчали на приятелите си възстановителен процес, а 88% са казали, че възстановителният план на вредите, приет от групата, отговаря на нуждите им.
Изследванията показват, че макар хората, които са преживели престъпление да желаят да се чувстват сигурни, много от тях предпочитат рехабилитация за извършителите, отколкото дълъг период на лишаване от свобода в затвора. Изследователите установяват също, че жертвите често възприемат възстановителните диалози за по-справедливи и отговарящи в по-голяма степен на техните желания и нужди.
Изследване от 2013 г. на срещи „лице в лице“ между жертви и извършители установява значително намаляване на симптомите на посттравматичния стрес на жертвите, както и на желанието им за отмъщение. Многогодишно изследване на случаи, избрани на произволен принцип, проведено в Австралия, установява, че жертвите на насилнически престъпления, които са участвали в съдебен процес, са били пет пъти по-склонни да повярват, че биха били ревектимизирани от извършителя, докато тези, които са преминали през програми за възстановително правосъдие се чувствали по-сигурни и са достигнали до удовлетворяващото усещане за приключване на случая.
Проф. Ейдриан Лани използва тези констатации, аргументирайки ползите от възстановителното правосъдие, но отбелязва, че дори те не са достатъчни за цялата картина. В продължение на няколко години тя работи като доброволец координатор на случаи за програмата Конкорд, и вижда от първа ръка какво се случва в тези разговори. „Мисля, че губим много, ако гледаме само количествения анализ, като – „дай ми процента на рецидивизъм“, казва тя. „Това е сякаш магически опит. Бях скептична към възстановителното правосъдие, докато не започнах да участвам във възстановителните кръгове. Това е наистина променящо изживяване, което понякога е трудно да се измери“.
„Много по-мащабен подход“
Проф. Лани открива своя път към възстановителното правосъдие постепенно. Първоначално, тя планирала да стане адвокат по трудовоправни спорове. И двамата ѝ родители били синдикални дейци, поради което тя прекарвала летните си стажове в юридическия факултет на Йейл в правните кантори на Американския съюз за граждански права.[8] Изучаването обаче на курс за смъртното наказание из основи променя нейните възгледи за правната система; тя се посветила в дълбочина на наказателното право и наказателния процес и написва изследване за присъдите, издавани от жури, защитавайки тезата, че общностите трябва да имат по-голямо участие в наказателните процеси и решения, които ги засягат. „Мисля, че не можете да изследвате наказателноправната система без да сте били потресени от повсеместното лишаване от свобода и расово неравенство“, казва тя.
Междувременно проф. Лани вече се задълбочила в друг завладяващ я интерес: древногръцката демокрация. Точно това е следвала със стипендия на фонда Маршал[9] в университета в Кембридж, Великобритания преди да следва в юридическия факултет, а впоследствие и като докторант. Нейната дисертация и първа книга се отнася до вземането на решения от жури в Древна Атина. „Атинското жури имало в много по-голяма степен индивидуализиран и контекстуализиран подход“, казва тя. „Те съобразявали влиянието, което би оказвало, например наказанието върху извършителя и върху общността, а и върху неговото семейство.“ В американската система тези неща са ирелевантни. „Вие не можете дори да кажете на американското жури каква може да бъде присъдата, с изключение на случаите на смъртно наказание.“
В концепцията на възстановителното правосъдие целият ѝ опит се обединил. Проф. Лани открива, че възстановителното правосъдие, подобно на атинската система, предлага „значително по-мащабен подход“ за това какво трябва да се случи след престъплението. Древното право – не само в Атина, но също и в Рим, и в Близкия Изток – е предмет, който тя още преподава: „Това, което намирам за важно в подобно обучение на юристи“, казва тя, „е това, че показва противоестествеността на нашата система, която не е неизбежна; това е резултат от непредвидени обстоятелства и исторически избори. Може да мислим за престъплението и наказанието по начини, различни от този, който сме избрали до момента.”
Ангажирането на проф. Лани с възстановителното правосъдие отразява нарастващия интерес по тази тема в юридическия факултет. Проф. Миноу съобщава, че новопостъпилите студенти сега често идват с интерес – а понякога и натрупан опит – във възстановителната работа. Университетският преподавател Джон Кратсли, който също като Гартнър е пенсиониран съдия, посвещава няколко лекции всеки семестър, за да им преподава концепцията. „Това е един извънредно полезен инструмент, с който ми се иска да бях разполагал, когато бях на съдийската банка“, казва той. Междувременно интересът на студентите към курсовете на проф. Лани по възстановително правосъдие продължава да расте. Миналата пролет 150 студенти бяха в списъка на чакащите, за да се включат в курса.
Правният и морален философ Ерин Кели също насочва своите интереси и изследвания към възстановителното правосъдие. Преподавател в университета в Туфт[10], гост-професор в юридическия факултет на университета в Харвард миналата пролет, тя изучава наказателното право и неговата връзка с несправедливостта. Нейната книга, излязла през 2018 г. – „Предели на осъждането: преосмисляне на наказанието и отговорността“, критикува морализма, който оправдава жестокото отнасяне с нарушителите на закона. „Често хората мислят, че индивидуалната морална отговорност има смисъл само в рамките на ретрибутивното правосъдие“, казва тя. „Според мен много хора мислят, че идеите за моралната отговорност, обвинението и наказанието, са едно естествено цяло. И мислят, че, ако отделим тези идеи, не би било морално отговорно.“
Всъщност една от честите критики към възстановителното правосъдие е, че позволява на извършителите за избегнат истинското наказание. Според Кели обаче, наказващият подход на наказателното право (чиято основна идея е, че престъпникът трябва да бъде наранен) е това, което може „трудно да бъде защитено с рационални аргументи“. Смекчаващите фактори при извършване на престъпленията, дългата история на социална несправедливост и неравенство, усложняват отговорността и означават, че „Когато питаме, „Кой заслужава наказание? И колко страдание те заслужават да понесат?“, е по-трудно да формулираме убедителен отговор, отколкото привържениците на ретрибутивното правосъдие биха искали да мислим“. В същото време широката дискреционна власт на полицията и прокуратурата замъгляват представата за правната система като приемлив и подреден инструмент; в действителност правната система е субективна и объркана: „В това отношение съществуват много основания за морални възражения.“
Според Ерин Кели е обратното – възстановителното правосъдие е по-строго решение, отколкото повечето хора си представят. „Вместо предлагане на предполагаемо обективен отговор на въпроса какво би могло да се направи след извършване на престъплението, това, което се предлага е… една процедура, която е добре организирана, всеки участник има своята роля и се разпознава като равноправен партньор в занятието. И така правата се упражняват чрез тази процедура.“ Демокрацията сама по себе си следва този модел, казва Кели. „Има нещо привлекателно в това, особено в едно плуралистично общество, в което се цени свободата и автономията, един демократичен опит, в който най-важните хора, които са преживели случилото се, могат да участват и при вземане на решението.“
Справедливост, власт и прошка
При все това възстановителното правосъдие не е решение на всички проблеми. То е едно нововъзникващо поле, което остава място за експерименти, компромиси и спънки, въпроси, които трябва да намерят решения. Не всеки случай може да бъде решен по този начин: за извършители, които не са готови да поемат отговорност, например, или, които са несправедливо обвинени, или извършители, които създават сериозна опасност за тях самите и останалите. Справедливостта е застрашена в случаите, в които полицията или прокурорите решават кой има възможност за възстановителна процедура, а също и в случаите, в които извършителите искат да поемат отговорност и поправят вредата, но жертвата не желае или емоционално не е готова за среща. Заместващите (сурогатни) жертви са едно от възможните решения, но това поставя възражението, че рехабилитацията на извършителя ще замести нуждите на жертвата. Функционалната връзка между помирителя и участниците също може да бъде трудна, особено когато са налице несъответствия в расата, пола, годините и социалното положение. Понякога има риск участниците да се почувстват принудени: извършителите да вземат участие под заплахата от надвисналата над тях присъда, а жертвите да простят на престъпника.
Прошката никога не трябва да бъде изискване за възстановителния процес, казва Балига. „Всеки постига прошката по свой собствен път“. Много често тя се случва, но невинаги. „Добре е да искаме да поправим нещата. Не е ваша работа дали ще получите прошка за вредата, която сте нанесли.“.
Може би най-голямата загриженост е свързана с расовите въпроси. От една страна, възстановителните практики, които произхождат от коренното население, са били възприети без това да е признато или са били възприети по начини, които ги отделят от тяхната първоначална цел и смисъл. Този начин на културно обсебване „е огромен проблем на полето на възстановителното правосъдие“, казва проф. Лани. Също така проблемите, свързани с престъпността и въдворяването в затворите са непропорционално относими към малцинствените общности. Според застъпници в тези места възстановителното правосъдие действително може да доведе до промяна, но все още много програми са в предградията с бяло население, занимаващи се основно с извършители на престъпления без употреба на насилие (макар че някои организации, като тази на Балига, се съсредоточават върху престъпления, свързани с употреба на насилие и в малцинствените общности).
Говорейки на студентите в юридическия факултет на Харвард, Колман си припомня как е открил за себе си концепцията на възстановителното правосъдие и си е помислил: „Хората, които най-много имат нужда от възстановително правосъдие, не се обръщат към него. Казах си: „Кълна се, човече, аз се нуждаех от възстановително правосъдие повече от всеки друг.“ Той и Уилямс помагат за ръководенето на проект „Променящият затвор“, който запознава бивши затворници с възстановителния процес, изминат от тях в затвора в Норфолк (забележка на автора: Проектът „Променящият затвор“ е създаден през 2013 г. от Карън Лишински, професор по социология и наказателен процес в Curry College, Масачузетс, а не от Колман и Уилямс). Колман работи и за „Общности за възстановително правосъдие”, която е организация, част от общността на Concord – конфедерация, обединяваща множество неправителствени организации в Европа, в която проф. Лани е доброволец. Неговата роля включва разпространение на възстановителните програми в цветнокожите предградия на Бостън.
Първият възстановителен кръг за тежко престъпление, в който проф. Лани участвала като доброволец, се отнасял за млад човек от Бостън, който след като пушил марихуана, късно през нощта заедно със свои приятели, подгонил пешеходец и насочил оръжие към него, когато мъжът отказал да даде на младите нападатели каквито и да е пари. Оръжието било заредено с халосни патрони и грабежът бил замислен като шега, но пешеходецът избягал, страхувайки се за живота си. Момчето било арестувано скоро след това. Във възстановителния кръг, казва проф. Лани, всичко излезе наяве: страх, съжаление, признание, житейските истории, спомените за травмата и историята на това, което се е случило онази нощ. И някъде в тези часове, прекарани в кръга, това магическо нещо, феноменът, който проф. Лани не може да опише с думи и не може да заключи в статистиката, се състоял. Именно тогава е първият път, в който тя станала свидетел на това. В края на срещата гневът се превърнал в емпатия; травмираната жертва чувствала по-малко страх и един млад мъж изслушал човека, когото наранил, извинил се, почувствал разкаяние и се поправил. След като срещата приключила, майката на извършителя станала и прегърнала жертвата. „Влязох в тази стая с любопитство и надежда, но и със скептицизъм“, казва проф. Лани. „Излязох с твърдото убеждение и вяра в променящата сила на възстановителното правосъдие“.
Превод от английски език: Калин Калпакчиев
Редактор: Екатерина Баксанова
* Терминът Restoring justice, преведен като Възстановяващо правосъдие, е въведен от Даниел ван Нес в неговата книга: „Възстановяващо правосъдие: Въведение във възстановителното правосъдие“, 2014 (Daniel W Van Ness, Restoring Justice: An Introduction to Restorative Justice). Идеята на автора е да подчертае, че възстановителното правосъдие е процес на поправяне на вредите от деянието и изцеление на замесените страни.
Оригиналната статия – „Restoring justice. Exploring an alternative to crime and punishment“, публикувана в „Harvard magazin“, юли-август 2021, може да прочетете тук.
[1]Massachusetts Correctional Institution at Norfolk или MCI-Norfolk – Поправителната институция в Масачузетс в Норфолк, или MCI-Norfolk, е затвор със средна степен на сигурност в Норфолк, Масачузетс, под юрисдикцията на Департамента за поправяне на Масачузетс. Открит в началото на 30-те години, MCI-Norfolk е най-големият държавен затвор в Масачузетс. – б.пр
[2] В текста е използван израза mass incarceration, което буквално е „масово лишаване от свобода“. В САЩ е проблем както честото определяне на наказание лишаване от свобода, така и дългите периоди на това наказание, а държавата е водеща в света по брой на затворници на глава от населението. Поради това проблемът е предмет на специално изследване и изучаване както в юридическите факултети, така и сред съдиите от щатско и федерално ниво – б.пр
[3] Проф. Ейдриан Лани ( Adriaan Lanni) е последовател на Елинор Туроф (12 април 1898 г. – 25 септември 1972 г.) – американски социален работник и криминолог. Елинор Туроф и съпругът й Шелдън Глюк са автори на проучвания, свързани с престъпността сред непълнолетните и на модела „Таблици за социално предсказване“ за прогнозиране на вероятността от делинквентно поведение при младите хора. Туроф и Глюк са първите криминолози, които представят изследване на повтарящото се противообществено поведение на непълнолетни правонарушители и първите, които изследват ефектите на психопатиите сред по-тежките правонарушители. Двамата работят в юридическия факултет на Харвард през първата половина на 20-ти век, където са обявени за почетни доктори. – б.пр
[4] Ubuntu е южноафриканско направление на етиката и хуманистичната философия, фокусиращо се върху концепциите за лоялност във взаимоотношенията между хората. Ubuntu е един от основополагащите принципи на новата Южноафриканска република. Приблизителното тълкуване на думата ubuntu е човечност към другите. Друг възможен превод е вярата във универсалната връзка на общността, която обвързва цялото човечество – б.пр Н. пр. посланикът на Кралство Нидерландия г-н Том ван Оорсхот (посланик в България в периода 2013-2017 г.) споделя личните си наблюдения за процесите след апартейда в ЮАР в периода 1992-1996 г., когато е работил като дипломат в Посолството на Кралство Нидерландия в Претория. Статията отразява неговите лични впечатления, които не обвързват Посолството на Кралство Нидерландия https://sadebnopravo.squarespace.com/biblioteka/2015/4/15/-
[5] Менонитите са протестантска общност, основана през ХVI в. в Холандия, отстояваща основни принципи на умерените анабаптисти и категорично различаваща се от радикализма на войнствените анабаптисти. Наречени са така по името на основателя на общността Менно Симонс. – б.пр
[6] Концепцията за конфликтите като собственост на извършителите и жертвите е развита от норвежкия криминолог проф.Нилс Кристи. За повече подробности – виж неговата статия „Конфликтите като собственост“, публикувана в бр. 43/19 декември 2014 г. на вестник „Култура – https://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/22895 – б.пр.
[7] Използваната в оригиналния текст дума е projects. В САЩ това са жилища за бедни, т.е. места, които се финансират публично, за да живеят по-бедни хора- б.пр.
[8]The American Civil Liberties Union (ACLU) e неправителствена организация, създадена през 1920 „за защита и подкрепа на индивидуалните права и свободи, гарантирани на всеки човек от Конституцията и законите на САЩ“-б.пр.
[9]Стипендията „Маршал“ е следдипломна стипендия за „интелектуално отличаващи се млади американци [и] бъдещи лидери на своята страна“, които да учат във всеки университет в Обединеното кралство – https://www.marshallscholarship.org/the-scholarship/a-brief-history-of-the-marshall-scholarship-б.пр.
[10] Tufts University е частен изследователски университет, разположен на границата на Медфорд и Самървил, щата Масачузетс. Основан е през 1852 г., като Tufts College от Christian universalists, които искали да открият светско училище за висше образование. Tufts University е член на Асоциацията на американските университети, група от избрани висши изследователски университети в Северна Америка. Tufts University насърчава гражданския активизъм и службата на обществото във всички дисциплини и е известен с международните си програми за обучение.- б.пр.
32
Коментирайте
At The Holiday Hours Time, uncovering the chick fil a lunch menu hours is just a click away. Their platform provides accurate and up-to-date information on when you can enjoy the delicious offerings of Chick-fil-A’s lunch menu. Whether you’re craving their signature chicken sandwiches or delectable salads, The Holiday Hours Time ensures you never miss out on the lunchtime goodness.
The pauses for a momentremarq.store
It was very difficult for me to come to terms with what I had done and also to accept the things that made me the person.
Friday Night Funkin’ is an open-source donationware rhythm fnf game first released in 2020 for a game jam.
Абе, бития – бит, …
Дрън дрън…би казал някой по- забавен от вас, човек- хуморист.Имаме от 2004 г.Закон за медиацията.И ако го прилагаме преди всеки съдебен спор( дори и по най дела,защо не) нямаше да има “ възстановително правосъдие“ Сигурна съм, че лидерът на ППГЕРБ Бойко Борисов, ще го поиска и ще го въведе.ИЛИ греша !? Как мислите,колеги.Хайде на бас…
Предмет на медиация могат да бъдат граждански, търговски, трудови, семейни и административни спорове, свързани с права на потребители, и други спорове между физически и/или юридически лица, включително и когато са презгранични. В статията се говори за наказателни дела, касаещи престъпления от общ характер. Там спор няма. Има държавно обвинение. Единственото общо между медиацията и възстановителнот правосъдие е, че и двете са лобиски хранилки и изземват функциите на държавата, навлизайки грубо в личната сфера на гражданите под предлог, че помагат. Що се отнася до Бойко Борисов – там изобщо не се разбора, каква е връзката, демек – явно шизофренична.
Ако ми разясните къде точно е генералната превенция при възстановителното правосъдие ще го минем като медиацията. Или всичко, което не може да се „уреди“ е държавна репресия ха ха ха Малко чувство за хумор …
Калине, отиди на църква, прости, изповядай се и се причасти и тогава пиши за прошка и „възстановяване“. От многословието ти е видно, че явно си се отдалечил от Бог, а когато лобизмът ти се лее публично трябва някой да ти ги каже тези неща. Ще се молим да ти помогне и да те вразуми Бог.
Няма нужда от американско възстановително правосъдие. Ние сме християни. Не ни губете времето. Всеки български православен храм е това, за което пишете като огромно откритие и за което ще искате пари на хората.
На Калпака знаем, че му е платено, за да пише това – ходил на екскурзии от Америка за България като член на ВСС, за да провежда подобни антидържавни политики. Сложете я тази статия със снимка, за да е видно, от кой изхожда и да знаят хората при въвеждането на предложеното какви ще са последиците. Ако някой е забравил за какво лобира ССБ и Калпака ще напомня: освобождаване на убийци след няколко години хотелски престой с телевизор в килията, супер права на подсъдимия, които го правят недосегаем, изключителна формалност на процеса, доказване на един факт по хиляди пъти и по този… Покажи целия коментар »
Възстановяващото правосъдие не е правосъдие. То е поредното копи- пейст, платено с всякакви грантове и програми от САЩ и единствената му цел е да руши авторитета на държавата, прокуратурата и съществуващите и утвърдени от години практики в наказателното правосъдие. Целта е създаването на наказателни „арбитражи“, през които който може да си плаща, за да прави каквото си иска в държавата и жертвите да не вдигат шум. Възстановяването е кеш, от който може, за да си прави каквото си иска в държавата и да няма последици, за тези които имат възможност. Всички останали думи са красива опаковка на грозната истина. Отново… Покажи целия коментар »
Я, аз пък мислех , че ubuntu е софтуер работещ под linux
Следващата стъпка в „либералното правосъдие“ каква ще е ? Да награждаваме престъпниците ?!?!
Какви отговори ще дадеш на мъртвите жертви и как ще ги спасиш от страховете им ?!?Уникална глупост!!!
Имам една мечта… ББ осъден на 20 години затвор провежда възстановителни срещи с Черепа и плаче как животът го е принудил да стане мутра, а като премиер продължил да бъде мутра, защото друго не знае
И аз и мечтая за това. Аз си мечтая и Влади Горанов, Лъчо Мозъка, а също и бившия гербер, но много голям вредител Цв. Цв. да са в панделата. Защото Цв. Цв. сега се дистанцира, сякаш не той е провеждал показни акциии и не е унижавал задържани. Така е. Искам тези паразити в затвора с осъдителни и справедливи присъди, за да не казват после герберастите с мозък на кокош, че са арестувани и осъдеи несправедливо за да „затрият демокрацията“ в България!
Няма да го бъде, защото би се прилагало масово в по-леки случаи, а леките случаи са масовите, което означава да оголи статистиките за вкарани в затвора близо 100% от подсъдимите, като огледало на борбата с престъпността.
Не мисля така. Статистиката няма да се промени, а осъдените няма да излязат. Възстановителното правосъдие дава възможност на осъдените да се опитат да разберат какво са причинили, болката и страданието, а жертвите пък да разберат защо. Не говорим за предсрочно освобождаване
А и не говорим за кражба на телефон или бидон кисело зеле. Все си мисля, че е за по-тежки престъпления
Хаха, именно защото не говорим за предсрочно освобождаване. За по-леките престъпления се използва като алтернатива на наказателното преследване, а оттам и на осъждането.
Защо ССБ иска жертвите и престъпниците да се разбират взаимно? Само не ми казвайте, че това е от човеколюбие. Кой какви пари ще вземе за прокарването на този лобиски проект и какви ще са последиците за държавата? Разходи? Персонал? Обучения? Кому е нужно това и какво се крие наистина зад добрите намерения? Колко ще се забави процеса? Вие знаете ли, колко процента от пострадалите при домашно насилие се сдобряват с насилниците и колко от обвиненията срещу тях реално издържат в съда? И така до следващия побой. И там болката и страданието и разбирането са налице, но това не води до… Покажи целия коментар »
И мен ме съмнява уви!
Познавайки манталитета на българина, ми е трудно да повярвам, че в БГ това чудо ще сработи
По отношение на престъплението и наказанието българинът е останал на ниво Стар Завет – око за око, зъб за зъб. Но не това е най-големият проблем. Проблемът е, че никой не полага грижа за жертвите. Много погрешно е схващането, че възстановителното правосъдие се грижи за престъпниците – не, то дава на жертвата отговори и опитва да я извади от спиралата на виктимизацията – да се страхува отново и отново. Прекрасна статия!
При трайно оскотяващо население у нас, впрочем такова е и в САЩ, и в UK, както беше казал наскоро Борис Велчев в една статия тук има все повече хора, които не могат да осъзнаят субективния елемент на деянието си – вината. С тези хора може да се работи, това обаче не се прави. Те са оставени да затъват и обречени да повтарят престъплението си. Не съм чел скоро да е представяна статистика за рецидива, то въобще няма криминологични изследвания, но именно за предотвратяване на рецидива възстановителното правосъдие е изключително успешно по света. Дай, боже и ние да го прозрем
Логично е в САЩ да е така, като всеки има право да използва и притежава оръжие. А и имат банди и гангстери от латинска Америка и от Африка. А и явно им е в кръвта да превъртат, въпреки, че живеят в „най-прекрасната“ страна. Но защо тук се случва това?
Най- новата практика на Софийски районен съд е че неосъзнаването на вината води до оправдателни присъди. И там либералните промивки си казаха думата си. Подсъдиият не е разбрал, горкият човек… На всеки се случва – разбира се, че не е виновен. Така че няма нужда от възстановително при толкова оправдателни присъди – няма какво да се възстановява освен дължимите суми от държавата след това…
Друго не знае.
Хайде съгласете се, че много виновни, но богати или с връзки българи не стигат до заслужен затвор.
Българина е мнпго глупаво създание. Той е прост, но се гордее с това. Класически Данинг-Крюгер.
Възстановителното правосъдие би било един изключително полезен инструмент и у нас. Дано бъде въведен
Песен на Графа – А дано ама надали!
If you’re curious about how much is snap fitness a month
a month, thefitnesssecrets.com has all the information you need. They provide a breakdown of membership costs, including any ongoing promotions, so you can find the best deal to kickstart your fitness journey!