Възстановяването на пропуснатия срок за извършване на процесуално действие при приключил съдебен процес
Авторът
Атанас Блидов е доктор по право и главен асистент по „Граждански процес“ в Института за държавата и правото при БАН. Адвокат е в Софийската адвокатска колегия.
Гражданският процесуален кодекс на Република България (ГПК)[1] е в сила вече повече от четиринадесет години. За това време теорията и съдебната практика съумяха да се ориентират към преодоляването на редица негови слабости, за да обезпечат в по-висока степен безпротиворечивото му прилагане. Множество спорни въпроси намериха своето разрешение, но други все още остават дискусионни. Един от тях касае възможността възстановяването на пропуснатия срок за извършване на процесуално действие да доведе до възобновяване на приключил съдебен процес[2].
Традиционно в правната литература на темата за възстановяването на срока не се отделя голямо внимание, тъй като се смята, че тя не се характеризира с особена сложност. Същевременно, обаче, правилното разчитане на относимата правна уредба има важно практическо значение. Затова настоящето изложение ще направи опит да даде отговор на поставения по-горе въпрос.
Срокът от гледна точка на процесуалното ни право е период от време, през който участниците в съдебното производство следва да извършат определено относимо към развитието му действие. Той може да бъде както установен от закона, така и определен от съда. Обикновено срокът е насочен към страните по делото и се свързва с възможността те да проявят активност, за да защитят и упражнят правата си, защото ако не го направят своевременно, на по-късен етап ще бъдат лишени от нея, а това би могло да им струва скъпо. ГПК урежда и срокове, които трябва да бъдат спазени от решаващия правния спор съдебен състав.
Така, например на основание чл. 235, ал 5 ГПК съдът следва да обяви решението си с мотивите най-късно до един месец след заседанието, в което е завършено разглеждането на делото. Дори и това да не се случи, каквато за съжаление е често срещаната практика в по-натоварените съдилища, неспазването на посоченото процесуално правило не е пряко свързано с негативни последици за състава на съда. При натрупване на сериозно закъснение по много дела евентуално би могло да се ангажира дисциплинарна отговорност на съдията, който е в забава, но това едва ли има отношение към конкретното съдебно производство. За страните по даден правен спор, обаче, никак не е без значение дали ще получат правосъдие бързо, или не, затова подобна забава понякога може да бъде свързана с много неприятни последици. Разликата между пропуска на съда да си спази срока и този на страната по делото е, че в първия случай това не е относимо към резултата от спора, а във втория – е много възможно липсата на процесуална активност да доведе до неблагоприятни правни последици за пасивния участник.
В живота са мислими ситуации, при които посоченото бездействие се дължи на причини, стоящи извън волята на съответната страна в процеса. Именно затова законодателят, чрез създаването на нарочни правила в ГПК, е предвидил възможност за възстановяване на пропуснатия срок при определени условия. Така в системата на действащия в момента процесуален закон е отделен цял раздел на въпроса за възстановяването на сроковете – Раздел II на Глава седма.
Съгласно разпоредбата на чл. 64, ал. 2 ГПК „страната, която е пропуснала установения от закона или определения от съда срок, може да поиска неговото възстановяване, ако докаже, че пропускането се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее“. Цитираната разпоредба изглежда пределно ясна. Тя се отнася както за установените от закона срокове, така и за тези, определени от състава на съда по конкретното дело. Възможността за позоваване на посоченото правило е предоставена не на всички участници в процеса, а на страните по делото, защото именно за тях процесуалният пропуск понякога може да бъде фатален. Те трябва да са изпуснали да извършат своевременно съответното действие и респективно срокът за извършването му вече да е изтекъл. Когато срокът все още не е изтекъл, при уважителни причини, би могло да се иска от съда удължаването му, но не и възстановяването му.
Наличието на посочените предпоставки – процесуален пропуск и изтекъл срок, обаче, далеч не е достатъчно, за да бъде приложена горепосочената правна норма. Необходимо е пропускът да се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее. Такива обстоятелства, според Решение № 236 от 20.01.2020 г. по гр. д. № 4551/2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, са настъпили внезапно за страната и нито са могли да се предвидят, „нито да се преодолеят от волята на страната, при нормално проявена грижа на добрия стопанин и добросъвестност.“.
Посоченото съдебно решение прави опит да обясни кога е приложима разпоредбата на чл. 64, ал. 2 ГПК. Обстоятелствата трябва да са „особени“, тоест да са необичайни, да имат извънреден характер. В случая не е възможно да се даде определение на разглежданото понятие, защото обичайното за един е необичайно за друг и е нормално различните хора да реагират по различен начин в дадена житейска ситуация. Затова съдът следва да направи преценка за всеки конкретен случай дали дадено обстоятелство може да бъде квалифицирано като „особено“, или не. Същевременно не е достатъчно събитието да е извънредно, а то трябва да е повлияло на засегнатото лице до такава степен, че последното да не е могло да защити правата си чрез извършване на съответното действие по съдебното производство. Страната, която се позовава на подобно обстоятелство трябва да докаже неговия необичаен характер, както и че е имала намерение да прояви активност в процеса, но не го е направила, защото именно това обстоятелство, което стои извън нейната воля, ѝ е попречило. Самата пречка следва да е съществувала достатъчно продължително време, за да създаде обективна невъзможност за спазването на срока.
Необходимо е още това особено обстостоятелство да бъде и „непредвидено“, да не е било очаквано и респективно лицето да не е имало възможност да планира поведението си по начин, по който да го преодолее, за да извърши желаното от него действие по делото. Така според горепосоченото решение на ВКС настъпването на обстоятелството трябва да е станало „през времетраенето на срока, който е пропуснат, а не преди той да започне да тече или след изтичането му“. Споделям разбирането, че ако пречката се появи след изтичането на срока, то към този момент процесуалният пропуск ще бъде вече налице, което прекъсва връзката на обусловеност между нея и липсата на активно поведение, поради което и страната не би могла да оправдае бездействието си с особеното обстоятелство. Другото обаче не е достатъчно прецизно. Вярно е, че ако препятствието се появи преди началото на срока, често пъти то не би могло да послужи за извинителна причина за процесуалния пропуск, но това невинаги е така, защото непредвидените обстоятелства е възможно да се дължат на причина, която е възникнала и по-рано, но не е могла да бъде преодоляна по време на разглеждания срок. Освен това разпоредбата на ГПК не поставя акцента и не изисква „внезапното възникване“ на препятствието да се е случило по време на срока. Тя предвижда, че страната трябва да не е могла да го преодолее в посочения момент и това да е причината за нейния пропуск. Затова по-правилно звучи възприетото в Определение № 39 от 27.03.2014 г. по ч.пр. д. № 5299/2013 г. на ВКС разбиране, че „особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК може да е само внезапно възникнало препятствие, което страната не е в състояние да преодолее във времето на течащия срок.“
Чл. 64, ал. 3, изр. 2 ГПК създава още едно ограничение в приложението на разглежданото правило. Съгласно законовия текст не се допуска възстановяване на срока, ако е било възможно продължаването му за извършването на пропуснатото действие. От съпоставката на посочената разпоредба с правилото на чл. 63, ал. 1 ГПК, което позволява продължаване на срока (ако искането за това е отправено преди той да е изтекъл), е видно, че във втория случай много лесно може да се стигне до уважаване на молбата, защото е достатъчно да се обоснове наличието на уважителни причини. Те от своя страна могат да бъдат от особен характер и непредвидени, но не е задължително, защото не съществува подобно законово изискване. Оттук можем да заключим, че не характеристиката на причините – да бъдат „уважителни“ има отношение към горната забрана, а самата възможност за извършването на процесуалното действие в рамките на продължения срок е от значение за запрета. С други думи, ако обстоятелството е било такова, че е могло да бъде преодоляно в рамките на продължения срок, тоест преодолимо в относително кратък период от време, дори и да отговаря на останалите изисквания, отново не би послужило на страната да аргументира необходимостта от прилагането на чл. 64, ал. 2 ГПК.
Горните разсъждения, без да претендират за изчерпателност, имат за цел да покажат, че приложението на института на възстановяването на срока в гражданския процес е силно ограничено, при това само в изключителни случаи. Той е предвиден с цел да се гарантира еднаква и равна възможност на страните да защитят правата си, затова никак не е случайно, че под една или друга форма винаги е присъствал в системата на процесуалното ни право, независимо от водещите принципни положения, с които тя се е характеризирала през различните периоди от развитието си. Така например в чл. 37, ал. 1 ГПК (отм.)[3] е уредена аналогична на разглежданата разпоредба. Подобно правило откриваме и в чл. 581 от Закона за гражданското съдопроизводство (ЗГС)[4]. Неизменното съществуване на института през дълъг период от време е показателно за значимостта на ролята му – да не допуска неравнопоставеност между страните по делото поради внезапно появили се причини, които стоят извън волята на една от тях.
Както видяхме по-горе, такива причини са винаги неочаквани и извънредни. ВКС многократно е имал поводи да разсъждава върху това кои случаи позволяват възобновяването на срока и кои не. Съдебната практика правилно приема, че „влошаване на имущественото състояние“[5] на страна по делото и „липсата на парични средства за внасяне на дължимата държавна такса“[6] не представляват особени непредвидени обстоятелства. По подобен начин е разрешен въпросът и когато пропускът се отнася до всевъзможни субективни обстоятелства, невъзможности, преценки, грешки, заблуди и др., както на страната по делото, така и на нейния процесуален представител. Същият е подходът и когато бездействието се дължи на причини, свързани с администрирането, хода, забавата на делото и разпорежданията на съдебния състав. Те обикновено стоят извън волята на страните в процеса, но това само по себе си не ги прави „особени“ и „непредвидени“.
Причини по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК могат да бъдат неочаквано възникнали и непреодолими препятствия като злополука, природно бедствие, задържане под стража, болест (внезапно тежко влошаване на състоянието, внезапно тежко заболяване) и други. За съжаление в последно време темата за заболяването и хоспитализирането е особено актуална, което вероятно води и до по-широка от обичайната приложимост на разглеждания институт. Трябва обаче да се има предвид, че е необходимо всеки конкретен случай да се изследва самостоятелно, защото е възможно всяко от посочените обстоятелства да не бъде достатъчно, за да послужи за основание за уважаването на искането на възстановяването на срока. Така примерно дадено събитие може да е много тежко за страната по делото, но да продължи съвсем кратко, но същевременно да е достатъчно сериозно, за да ѝ попречи да предприеме съответното процесуално действие, или пък обратното.
Дори от съвсем краткото и неизчерпателно посочване на основанията за прилагане на разглеждания институт става ясно, че само когато страната по делото е била силно обременена и обективно възпрепятствана да извърши съответното процесуално действие, е обосновано (при това действително в крайни случай) да ѝ бъде дадена възможност да го направи, макар и на един по-късен момент.
Този момент не може да е безкрайно отдалечен във времето, поради което съгласно чл. 64, ал. 3 ГПК молбата за възстановяване трябва да се подаде в едноседмичен срок от съобщението за пропускането му и този срок не подлежи на продължаване. Тук следва да се има предвид, че съдът няма задължение и респективно не съобщава на страните за всяко тяхно пропускане на срока. Затова съдебната практика се ориентира към разрешението, че меродавен за преценка на допустимостта на искането е моментът на узнаването за извършването от съда на следващото процесуално действие. Подобна практика обаче не е достатъчно прецизна и не е правилно да се абсолютизира, най-малкото защото съобщаването за последващото процесуално действие от страна на съда невинаги може да формира знание у страната, че е пропуснала даден срок и респективно – възможността да се защити. Така например е мислима хипотеза, при която съобщаването е извършено по правилата на ГПК, но въпреки това то фактически не е било възприето от своя адресат. Срещани са случаи, при които процесуалният представител след като е останал без представителна власт, получава съдебни книжа, но те не достигат до неговия доверител и последният пропуска сроковете за предприемане на действия в своя защита. Има и ситуации, при които страната е уведомена за следващото процесуално действие, но от това уведомяване не е възможно да се породи знание за пропуска. Изложеното означава, че е необходимо да се прави конкретна преценка за всеки отделен казус. Важното е, че с цел недопускане на злоупотреби, приложението на института е строго лимитирано не само от гледна точна на основанията за допускането, но и времево.
Случаите когато възстановяването на срока се иска за извършване на действие, което е свързано с развитието на едно текущо съдебно производство като че ли не създават особени затруднения на практиката. Така ако пропускът е свързан със предприемане на защитни действия, при уважаване на искането, съдебният състав ще ги съобрази в хода на процеса. Също така ако става дума за събиране на доказателства, те биха могли да бъдат събрани, макар и със закъснение.
По-сложен е въпросът относно приложението на чл. 64, ал. 2 ГПК, когато делото е приключило с влязъл в сила съдебен акт. Подобни ситуации са абсолютно реални и до тях може да се стигне при неподаване на въззивна или касационна жалба в срок, или пък при неизпълнение на указания на съда, свързани с необходимостта за отстраняване на нередовност на искова молба, както и на подадена в срок въззивна, респективно касационна жалба и др. Така например неизпълнението би могло да се отнася до указание за внасяне на такса за водене на съдебното производство или за обжалване на постановен съдебен акт. Тогава срокът за изпълнението на дадените указания може да е изтекъл и още преди съставът на съда да е постановил акта, с който разпорежда връщането на документите, да бъде сезиран с молба за възстановяването му.
В тези случаи се поставя въпросът кое процесуално действие следва да се извърши първо – дали съдът да върне книжата и след това да се произнесе по молбата, или обратното. Второто разрешение звучи по-логично с оглед принципа на процесуална икономия, доколкото не е изключено искането по чл. 64, ал. 2 ГПК да бъде уважено и да не се стига до връщането на исковата молба или на съответната жалба. Другата хипотеза е, когато посочените документи бъдат върнати, делото да е прекратено и едва след това да бъде подадена молба за възстановяването на пропуснатия срок. Подобни разграничения, които касаят момента на сезиране на правораздавателния орган, имат по-скоро теоретично значение, защото законът не въвежда никакви различия в приложението на уредбата с оглед на описания по-горе момент и респективно той не следва да влияе върху разглежданото право на страната да се защити, дори и със закъснение, когато това закъснение се дължи на особени непредвидени и непреодолими за нея обстоятелства.
Същината на правния проблем при споменатите по-горе ситуации идва от факта, че институтът на възобновяване на срока може да се сблъска с последиците на крайния съдебен акт, с който завършва призованият да прекрати спора и „да създаде между спорещите правен мир“[7], като „издири действителното правно положение между спорещите и го потвърди със сила на пресъдено нещо“[8], граждански процес. Именно в такива случаи едно влязло в сила съдебно решение вече ще е въдворило ред между спорещите като ги е обвързало със силата на пресъденото нещо. То ще е задължително за тях и неговото съблюдаване и изпълнение ще е обезпечено чрез държавната принуда. Възможно е дори вече спечелилата делото страна да се е снабдила с изпълнителен лист и да е започнала принудително изпълнение срещу противника си в спора. Именно тогава може да се установи, че процесуалният пропуск на загубилата делото страна е бил извинителен, защото се е дължал на препятствия, които тя не е могла да преодолее. И тук следва да се направи сложният избор между това дали да се допусне възстановяването на срока, или да се зачетат последиците от вече постановения съдебен акт. Впочем, в това отношение последиците на разглеждания институт разкриват определено сходство с тези на извънинстанционния контрол, който предоставя възможността за отмяна на влезлите в сила съдебни решения, доколкото и тук би могло да се стигне до подобна отмяна. Същевременно основанията в двата случая са пределно различни, поради което уредбата им нито се припокрива, нито влизат в колизия.
Вярно е, че възстановяването на пропуснатия срок е мислимо в рамките на висящо съдебно производство, защото в противен случай то губи своя смисъл. Същевременно, обаче, както видяхме по-горе самото основание за процесуалния пропуск възниква по време на висящото производство, а не след като то е приключило, поради което дори и искането да бъде отправено след приключването на делото, то е повече от ясно, че препятствието на страната да прояви активност е било налице именно докато делото е в ход. Затова не можем да изключим възможността за приложение на института само поради обстоятелството, че към момента на подаване на искането за възобновяване на срока, делото е вече приключило.
Вярно е и че влязлото в сила решение е задължително за страните по делото и никоя от тях не може да го оспорва занапред, нито отново да повдига съдебния спор за същото нещо, защото влизането му в сила е проявление на защитната функция на процеса спрямо материалното право. Затова би било логично да приемем разбирането, че възстановяването на срока не следва да се допуска след като имаме приключил съдебен процес, още повече когато в подобен момент на теория вече липсва процесуална възможност за извършване на действия от страна на съда, както и за преразглеждането на спора. Подобно разбиране, обаче, не може да бъде изведено от текста на закона. ГПК не предвижда стесняване на приложното поле на института с оглед приключването на съдебното производство. То не би могло да бъде изведено и по тълкувателен път от анализа на разпоредбите свързани с правните последици на влязлото в сила съдебно решение.
Единственият разумен извод, който следва да бъде направен е, че българският законодател е уредил възможността, при наличието на строго определени предпоставки, срокът за извършване на процесуално действие да се възстановява дори и когато делото вече е приключило с влязъл в сила съдебен акт, заедно със съответните за това последици, свързани с преразглеждането на един вече приключил правен спор. Неслучайно такова разбиране е било застъпено в теорията и при действието на ГПК (отм.) и при сега действащия процесуален закон, а именно, че „от двете ценности – стабилитет на решението и правото на страната на защита, трябва да се предпочете втората“[9]. В правната литература е цитирана съдебна практика от периода до 1990 г., която свидетелства, че възобновяването на срока е допускано дори след приключването на съдебното дело с влязъл в сила съдебен акт[10]. В наши дни се наблюдава по-плах подход по въпроса и за съжаление съдът рядко се осмелява да разсъждава в подобна насока[11].
Независимо от развитието на съдебната практика, отстъпление от посоченото разбиране не следва да се прави, защото не трябва да се забравя, че гражданският процес не се води самоцелно, а за да даде защита на определени права. В извънредни случаи, когато страната поради независещи от нея причини е била поставена в състояние на невъзможност да извърши своевременно съответните действия, постановеният съдебен акт не може да изпълни коректно своята функция. Поради това и последиците от приключването на съдебното дело не следва да служат като аргумент против, макар и закъснялото, допускане на правото на защита, дори и ако резултатът е възобновяване на вече приключилото производство с всичките свързани с него евентуални трудности.
[1] Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.,
[3] Съгласно чл. 37, ал. 1 ГПК (отм.) страната, която е пропуснала установения от закона или определения от съда срок, може да поиска възстановяването му, ако докаже, че пропущането се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
[4] В посочената разпоредба отново откриваме изискването за наличие на особени непредвидени обстоятелства. Освен него тя урежда и други три случая, при които пропуснатият срок може да бъде възстановен, ако се докаже, че забавянето за постъпването на молбата в съда или за извършване на някое действие е станало: 1) по вина на длъжностното лице, чрез което е станало изпращането на книжата; 2) по причина на закъсняване по пътя , и 3) поради погрешно определене на срока от съда. Даже ЗГС стига и по-далеч, като в чл. 508 постановява, че правото на въззив може да бъде възстановено, ако просрочването на въззивната жалба е произлязло по една от изброените в предходните изречения причини.
[5] Според Определение № 59 от 26.02.2014 г. по ч.пр. д. № 7593/2013 г. на Върховен касационен съд. Видно от Определение № 3308 от 13.04.2005 г. на ВАС по адм. д. № 3125/2005 г. подходът по административните дела е аналогичен.
[6] Съгласно Определение № 739 от 07.11.2013 г. по ч.пр. д. № 3999/2013 г. на Върховен касационен съд.
[7] Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес, С. 2007, изд. Сиела – Софт енд паблишинг, с. 129,
[8] Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р. Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, първо по действащия ГПК, С. 2012, изд. Сиела, с. 29.
[9] Сталев, Ж., Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Цит. съч., с. 252; Същото схващане е изразено още по отношение на правилата на ГПК (отм.) – Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, осмо допълнено и преработено издание, изд. Сиела, София 2006 г., с. 260.
[10] Пак там се дават за пример Определение № 37 от 21.III.1964 г. по гр. д. № 671/64 г., II г. о.; Определение № 48 от 13.III.1971 г. по гр. д. № 530/71 г., II г. о.; Определение № 98 от 4.V.1976 г. по гр. ч. пр. № 1183/76 г., II г. о.; Определение № 85 от 14.V.1981 г. по гр. д. № 1562/81 г., II г. о. и др., според текста на които възстановяването на срока е ставало и след приключването на съдебния процес.
[11] Много малко е наличната в правноинформационните системи практика, която засяга разглеждания правен проблем. В единични съдебните актове, като Определение № 355 от 13.05.2013 г. по ч.пр. д. № 1950/2013 г. на ВКС; Определение № 81 от 05.03.2015 г. по гр. д. № 697/2015 г. на ВКС и Определение № 402 от 22.11.2017 г. по гр. д. № 1156 / 2017 г. на ВКС, само се посочва, че възстановяването на срока предполага наличието на „висящ съдебен процес“, без обаче да се дава съществена обосновка по темата. Подобно схващане смятам за неправилно, тъй като то не намира опора в текста на закона.
24
Коментирайте
Изобщо не разбрах тезата на автора. Доколкото сханах, е нещо за възстановяване срока за обжалване на влезли в сила решения, но после се заявява, че сегашното законово положение било добро, правилно и не трябвало да се променя.
Освен това, има и един чл. 303 ГПК за отмяна на влезли в сила решения, така че за какво изобщо възстановяване или продължаване на срок при влезли в сила съдебни актове, става дума? Както и да е….
Е как ще можете да я разберете бе колега. Той е доктирр, а Вие може би все още не. Те са на друго ниво там, а не пишат плоски искови молби. 😉😉
Не знам дали сте колега … Случаите са два: – влизане в сила на съдебно решение, годно за обжалване; – влизане в сила на окончателен съдебен акт, неподлежащ на обжалване. чл. 303 е изчерпателен в кои хипотези може да се иска отмяна. Човека говори за друго … относно възможността да се иска възстановяване на срока за обжалване на съдебен акт, годен за обжалване, който срок е пропуснат и актът е влязъл в сила. И веднага ви давам живия пример от живота … Отивате да си подадете въззивна или касационна жалба, обаче на пешеходната пътека ви помита автомобил … линейки, болница,… Покажи целия коментар »
Да. Вашият коментар ми беше по-полезен от статията.
За съжаление има много случаи, при които процесуалният представител след като е останал без представителна власт, получава съдебни книжа, но те не достигат до неговия доверител.
Трябва ти качествен адвокат. Иначе не можеш да се оправиш въобще.
Добре е, че припомня, че съдът следва да обяви решението си с мотивите най-късно до един месец след заседанието.
А колко забавени дела има. Дори ги влачат с години.
Ако пропуснатият срок представлява срок за обжалване на решението или за отстраняване нередовности на въззивната или касационната жалба, влизането в сила на решението по никакъв начин не препятства възстановяването на срока. Напротив, именно узнаването за влизане в сила на решението, респ. за връщане на жалбата, е началният момент на срока по чл. 64, ал. 3 ГПК. По различен начин, обаче, стои въпросът с възстановяването на сроковете за други процесуални действия, предхождащи постановяването на решението. Хипотезите, в които съдът може да обезсили сам своето решение, са изключителни спрямо нормата на чл. 246 ГПК, и поради това не подлежат на разширително тълкуване.… Покажи целия коментар »
Значи този разтяга локукми, за да каже накрая, че нещата са така, какво са записани в закона. Браво бре, младеж.. 🙂 Според мене, всяко едно отстъпление от идеята за възстановяване на срока при изключителни обстоятелства ще доведе до затлачване на дела и цялостно забатачване на правосъдния процес. Не може да се използва бавното произнасяне на съда като аргумент, тъй като това ще само влоши нещата. Много по-уместо е да помислят как да ускроят работата на магистратите с по-строги дисциплинарни наказания, намаляване на бонусите и т.н. Не искам да съм буквоядец, но само на мене ли ми се струва, че господинът… Покажи целия коментар »
P.S. Toва е все едно да не правиш разлика между „прекратявам“, „преустановявам“ и „преставам“, когато става въпрос за дадено действие. Така се получава, като не четем детайлно. Всеки иска я длъжност, я титла, а качеството на работата остава на заден план.
Тезата е ясна и е защитена и било интересно да се види едно произнасяне за възстановяване при приключило дело как ще му реагира ВКС. Може да стане забавно. Но си е екзотика
Колегата поставя един въпрос, който изключително рядко възниква в практиката. На мен не ми се е случвало. Като се замислиш сега покрай ковида може и да е възникнал някъде. Може ли някой, ако се е сблъсквал в пандемията, да посочи акт?
И тук нещата са си както дойде, не се спазват никакви членове и всичко е относително.
Да бе, чл. 235, ал 5 ГПК не се спазва хич.
Срокът от гледна точка на процесуалното ни право е период от време, през който участниците в съдебното производство следва да извършат определено относимо към развитието му действие. Той може да бъде както установен от закона, така и определен от съда. Обикновено срокът е насочен към страните по делото и се свързва с възможността те да проявят активност, за да защитят и упражнят правата си, защото ако не го направят своевременно, на по-късен етап ще бъдат лишени от нея……….
Абе аз да ви кажа – според мен е добре да има някакъв минимален срок, а не да се влачи всичко с години.
Точно така
За това време теорията и съдебната практика съумяха да се ориентират към преодоляването на редица негови слабости, за да обезпечат в по-висока степен безпротиворечивото му прилагане. Множество спорни въпроси намериха своето разрешение, но други все още остават дискусионни.
Е няма как всичко да се оправи. Трябва още време. Ние сме млада демокрация по съществото си.
Чудесна статия. Поредната.
Кара те да се замислиш
Изключително полезна преди всичко.
Може ГПК да е в сила от 14 години, но още има хора, които хал хабер си нямат от него.
Колко да сме млада? Преди WW II сме си една от красивите и добре развиващи се демократично държави в Европа.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Какъв е пък този измислен научен правен „корифей“? Всяко изречение в статията повтаря предходното, но с обърнат словоред. Нищо практично няма! Ужас! Директно бих му зашлевил Отрицателна оценка.