Възможно ли е обезпечение върху всички бъдещи вземания на залогодателя
I. Възможна ли е цесия на бъдещи права
Поначало българският законодател се отнася резервирано към възможността за разпореждане с бъдещи вземания. В този смисъл преобладаващата съдебна практика не допуска да бъдат цедирани бъдещи вземания. В доктрината също се поддържа становище, че тяхното цедиране следва да се отрече. Така напр. проф. Ал. Кожухаров[1], без да коментира специално въпроса, инцидентно споменава, че трябва да бъде изключена цесията на вземане за издръжка, а в по-общ план – на задължения от престиран труд, (с. 450); че вземането преминава върху цесионера такова, каквото цедентът го е притежавал….всичко, което стопански принадлежи към вземането и образува с него едно стопанско цяло (с. 451). И по-категорично: цедентът отговаря за „съществуването“, за „верността“ на вземането, когато то се прехвърля възмездно (с.458). При положение, че „вземането не съществува (а бъдещото вземане не съществува – бел. моя, И.Р.), цесията би следвало да се счита за абсолютно нищожна по липса на предмет (чл.26, чл. 184, ал.1 ЗЗД), но според чл. 100, ал.1 ЗЗД тя не е нищожна, а цедентът отговаря за неизпълнение“. Обратно – че цесията на бъдещо право не е недействителна, а поражда действие след възникване на вземането, без мотивация, приема проф. А. Калайджиев[2], като в бел.18 под линия на същата стр. сочи само, че прехвърлянето е предвидено в чл. 5 (а) от Конвенцията за международен факторинг.
Категорично обаче се отрича допустимостта на цесията на бъдещи вземания в едно много характерно решение на ВКС (постановено по реда на чл. 290 ГПК, въз основа на което са постановени множество други на ВКС) Р. № 32-2010-II т. о., по т. д. № 438/2009 г. ТК, ВКС, според което договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. В него подробно се аргументира защо неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания води до недействителност на цесията. Там, както и в други съдебни решения (напр. Р. № 390-2010) ВКС приема, че цедираните бъдещи вземания по договор с продължително действие (какъвто е договорът за изработка, за доставка на ел. енергия, на суровина за преработка и др.) са неопределяеми, доколкото възникването им е обвързано от изпълнението на възложената работа от изпълнителя и от приемането ѝ от възложителя (респ. – от произведената ел. енергия, от преработеното количество суровина от плащания по обществена поръчка и др.), т.е. от действията на трети за цесията лица. Според цитираното решение, тази неопределеност на прехвърляните бъдещи вземания води до недействителност на цесията. Така че, ако прехвърленото вземане не съществува към датата на сключване на цесионния договор, той е нищожен поради невъзможен (респ. липсващ) предмет, по смисъла на чл.26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД[3].
Във връзка пък с посоченото от проф. А. Калайджиев правило за прехвърляне на бъдещи вземания при факторинга, ВКС приема, че това е изключение, което не е приложимо към цесията, а се дължи на спецификите на договора за факторинг, които го отличават от цесията. Факторингът е специфичен вид банкова сделка, за която е предвиден лицензионен режим (чл. 2, ал.2, т.12 от ЗКИ и § 1, т. 11 от ДР на ЗКПО), с предмет прехвърляне на еднократни или периодични парични вземания, произтичащи от доставка на стоки или предоставяне на услуги, независимо дали лицето, придобило вземанията (фактор), поема риска от събирането им срещу възнаграждение. Именно поради неговото предназначение, според което факторът финансира търговската дейност на доставчика (прехвърлителя) или на изпълнителя на работата и поемането на риска от евентуално неизпълнение на задължението от страна на длъжника, и което съществено го различава от цесията, вземането – предмет на факторинга, по правило е бъдещо. Към момента на сключване на договора за факторинг, това вземане или все още не е възникнало в полза на прехвърлителя, или е с бъдещ, ненастъпил все още, падеж (така Р. № 94 от 10.07.2014 г. по т. д. № 3643/2013 г., ІІ т. о., Т. К. на ВКС). Така че цесията, с която се прехвърлят вземания по договор с продължително изпълнение (още по-малко – всички вземания по такъв или по други договори между цедента и цедирания длъжник), които към момента на цесията не са възникнали (напр. защото възникването им зависи от изпълнението на поети насрещни задължения от цедента към длъжника, което към датата на цесията не е било осъществено), следва да се счита за нищожна на основание чл.26, ал.2, предл. първо от ЗЗД, независимо, че тя е била вече нотифицирана на длъжника.
Склонен съм да приема това разрешение на ВКС за нищожност на договор за цесия поради начална липса на предмет в разглежданата хипотеза на невъзникнало (бъдещо) вземане, тъй като при нея чл.26, ал.2 ЗЗД ще се яви lex specialis спрямо общия текст на чл. 100, ал.1 ЗЗД, предвиждащ при възмездна цесия отговорност на цедента за неизпълнение. Текстът очевидно е въведен по симетрия с уредената при продажбата в чл. 188 и сл. отговорност за евикция, според която при възмездно прехвърляне, когато вещта е чужда, договорът се счита за действителен (арг. от чл. 189 ЗЗД, който допуска разваляне, т.е. счита за валидно сключен двустранния договор, независимо от липсата на прехвърлителен ефект). А отговорността за евикция („отговорност“ в широк смисъл – разглеждана като комплекс от мерки за въздействие върху договорното правоотношение – разваляне изцяло или отчасти, връщане на даденото, както и търсене на разноските по сключването, а при вина на длъжника – и отговорност за вреди под формата на обезщетение) се разглежда от закона като такава за неизпълнение на договорното задължение на продавача да прехвърли правото, а не като основание за нищожност или за унищожаемост (както я е уреждал чл. 231 ЗЗД-отм.).
Очевиден е пиететът на проф. А. Кожухаров да генерализира цесията като способ за прехвърляне „не само на вземания, но и на права“[4] (т.е. на всякакви права, с изключение на непрехвърлимите по закон, по уговорка между страните или поради естеството на вземането), независимо че чл.99 ЗЗД изрично говори за „вземания“, т.е. за притезателни субективни права. Теза, която той извежда именно от продажбата (чл.183 и сл. ЗЗД), която предвижда като обект на прехвърляне „вещи и други права“. На основание, че продажбата на право „всъщност е възмездна цесия на това право“, той обосновава приложимостта към нея на правилата за продажбата, сред които, няма съмнение, че са и правилата за евикция (чл. 188 – 192 ЗЗД)[5]. Нищожността на договора, включително поради невъзможен предмет, какъвто съдебната практика вижда в бъдещото вземане като обект на цесия, изключва обаче правилата за неизпълнение на договорното задължение по чл. 100, ал.1 ЗЗД – тези при възмездното цедиране на чуждо, непринадлежащо на цедента вземане. Разбира се, бъдещето вземане също като чуждото, не принадлежи на цедента, доколкото то не е възникнало в неговия патримониум, но то представлява специален случай на „непринадлежащо на цедента право“, за което той не отговаря съгласно чл. 100, ал.1 ЗЗД.
Ако отново се върнем на съответното прилагане на правилата за продажбата към цесията, на което проф. А. Кожухаров неколкократно настоява, то разрешението, че цедирането на бъдещо (несъществуващо) вземане е нищожно поради невъзможен предмет, може да се обоснове и със съответното приложение на чл. 184, ал.1 ЗЗД, според която, ако при сключване на договора [за продажба] вещта е била погинала, договорът е нищожен. Тъй като вземането няма как да погине, съответното приложение би било в случаите, когато към момента на сключване на договора вземането не съществува. Което е par excellence хипотезата на чл. 26, ал.2, предл. първо ЗЗД[6].
Сходно разбиране се поддържа и в арбитражната практика. Така според Р. по ВАД № 54 от 2000 г. с цесията вземането трябва да бъде индивидуализирано. То преминава върху цесионера такова, каквото цедентът го е притежавал, заедно с всичките му предимства и недостатъци. Неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания води до недействителност на цесията.
Някои национални юрисдикции, например в Германия, приемат, че прехвърлянето на всички бъдещи и настоящи вземания противоречи на добрите нрави и следователно е недействително. Счита се, че предварителното прехвърляне на всички бъдещи вземания от определен вид твърде много ограничава икономическата свобода на доставчика, а от друга страна – влиза в противоречие с интереса на кредиторите при неговата несъстоятелност. По сходен начин, поради невъзможността да бъде установен предметът на задължението, поето по отношение на всички бъдещи и настоящи вземания, се приема и че „предмет на опрощаване може да бъде задължение, но не и бъдещо такова, респ. – правни очаквания“ (така Р. № 78 от 14.07.2011 г. по т. д. № 605/2010 г. на ВКС.
II. Допустимо ли е залагане на бъдещи вземания
Друга класическа и твърде разпространена форма на разпореждане с вземания, е тяхното залагане. Съгласно чл. 4, ал. 2 ЗОЗ заложеното имущество може да е и бъдещо. Във връзка с неговата ал.1, т. 3 под бъдещо имущество следва да се разбират и бъдещи вземания. Както в литературата, така и в съдебната практика се е твърдяло, че поначало могат да се залагат и бъдещи вземания. За да бъдат обаче обект на залог (било по реда на ЗЗД, било по реда на особения ЗОЗ) и бъдещи (невъзникнали към момента на сключване на договора за залог и възникване на заложното право) вземания, е абсолютно необходимо те да бъдат определяеми. Това предполага индивидуализирането на бъдещите вземания поне по начин, по който те да могат след възникването си да бъдат определени, и като такива – попадащи под действието на учредения залог. В тази връзка считам, че често използваните в практиката формулировки, съгласно които „предмет на залога са всички настоящи и бъдещи вземания на залогодателя към трето лице (заложния длъжник)“, не дават достатъчна индивидуализация на бъдещите вземания и те не са годна основа по-късно, при тяхното възникване, да се обоснове съществуването на заложно право върху тях. Конкретизацията в този случай само чрез посочване на задълженото лице (заложния длъжник) категорично не е достатъчна. Подобна формулировка сочи не само на неопределеност, но и на неопределяемост на предмета на заложното право, което води до недействителност. (Вж. в този смисъл цитираното по-горе Р. № 32 – 2010 г. на ВКС – ТК, в което се приема, че „неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания води до недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена, т.к. цесионният договор е нищожен поради липса на предмет – чл. 26, ал. 2 ЗЗД“). Доколкото липсва воля по отношение на конкретния обект на договора, с категоричност не може да се твърди, че всички вземания на залогодателя, възникнали след сключване на договора за залог, попадат под неговото действие.
III. Значение на правопораждащия, респ. – на правоопределящия юридически факт при залог на бъдещи вземания
Известно, неоспорено досега, правило в материята на облигационното отношение е, че за да възникне задължение, е необходимо престацията да е възможна и поне определяема, без да е нужно да е определена. За да бъде изпълнено обаче облигационното задължение, дължимата престация трябва да бъде определена. А за да бъде предметът на задължението поне определяем към момента на сключването на договора, трябва да са установени минимално правилата, по които той ще се определи впоследствие, респ. – да са поне определяеми обектите на това правоотношение. При цесията или залога, това са вземанията към трето лице, които се очаква да бъдат прехвърлени (респ. – заложени) и да е поставено началото на тяхната индивидуализация. Т.е. да е ясно как в един последващ момент, в който трябва да настъпи действието на договора (напр. – този на изпълнението или момента, в който страните ще добият предвидените възможности да въздействат по определения начин върху този обект) те ще бъдат определени. Ако към момента на пораждане на задължението (при тези, възникнали от договор – неговото сключване) обектът, върху който се очаква да въздействат страните в един по-късен момент, не е определяем (а това значи или фактически, или правно да не съществува), правата, които впоследствие страните (или едната от тях) ще упражнява чрез своето поведение, не могат да възникнат, тъй като предметът на този договор ще бъде невъзможен (чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД). Т.е. той ще бъде невъзможен, когато към момента на сключване на договора е до такава степен неопределен, че няма база, на която да може впоследствие да бъде определен, т.е. годен за въздействие. Такъв безспорно ще бъде случаят, при който са заложени всички бъдещи вземания на залогодателя, било по конкретен договор със заложния длъжник, било въобще. В тази хипотеза липсва въобще начало, начални елементи, според които обектът на задължението да бъде определен, когато заложният кредитор пристъпи към изпълнение.
Както например едно родово задължение не може да възникне, докато не бъдат определени белезите на рода, към който конкретната вещ трябва да принадлежи, респ.- собствеността върху една родово определена вещ не може да премине; както ако отделните престации, формиращи едно алтернативно задължение, не бъдат посочени, респ. – не бъде направен изборът с коя от тях да бъде изпълнено, така няма и как да се учреди валидно едно заложно правоотношение, докато не бъдат поне определяеми обектите (вземанията) върху които заложното право ще възникне. А оттам – и върху кое вземане ще се насочи правото на заложния кредитор, когато тези вземания са посочени като „всички бъдещи, които ще възникнат в полза на залогодателя“.
Въпросът за определянето на престацията има двуяко значение, той се проявява и на двете фази на съществуване на правоотношението: нейното възникване и нейното изпълнение (респ. – въздействие върху определения вече обект). Ако към момента на възникване престацията не съществува или е дотолкова неопределена, че е неопределяема, задължение не възниква и следователно тя не може да бъде определена към момента, в който страната ще въздейства върху обекта. Щом е възникнала като неопределяема, тя не подлежи на последващо доопределяне.
В този смисъл твърде общото и неопределяемо формулиране „всички вземания на залогодателя към заложния длъжник“ не дава възможност за последващо индивидуализиране, за установяване кои са точно тези бъдещи вземания, които са заложени, респективно прехвърлени. По сходни съображения в практиката се приема, че е недопустимо обезпечително искане за налагане на запор върху всички бъдещи вземания на ответника. Настоява се, че запор може да се наложи само върху съществуващо вземане на длъжника към трето задължено лице, а не такова, което евентуално ще възникне в бъдеще. Този извод се основава както на разпоредбата на чл.450, ал.2 от ГПК, така и на 508, ал.1, т. 1 от ГПК, които предвиждат индивидуализация на вземането в съобщението за запора, съответно – признаване от страна на третото задължено лице за неговото съществуване (Определение № 2377 от 30.10.2013 г. по в. гр. д. № 3964/2013 г. на САС, ГК). Считам, че тези аргументи следва да бъдат споделени с категоричност по отношение на залога на бъдещи вземания, които са конкретизирани единствено чрез посочване на третото задължено лице, към което евентуално биха възникнали бъдещи вземания в полза на залогодателя.
Определянето на престациите става посредством конкретен юридически факт и това е така, дори когато се приема, че задължението възниква ex lege (тъй като под този израз се разбира юридически факт, предвиден в хипотезиса на правна норма, който не съдържа, или чието съдържание не се определя от волята на страните). В най-общия случай това е договорът (респ. едностранната сделка, ако престацията е последица от нея), който е източник на задължението, т.е. волята на страните. Определянето на престацията става най-често от волята на страните със сключване на договора, тълкувана съобразно правилата на чл. 20 ЗЗД. Ако тя е напълно определена, не се налага последващото ѝ определяне от допълнителни юридически факти, както става, ако тя е само определяема с договора. Когато обаче е напълно неопределяема (какъвто е случаят когато обект на залога са „всички – бъдещи и настоящи вземания на залогодателя към негови заложни длъжници“), тя не може да се определи впоследствие, т.е. ще е с невъзможен предмет. Пълната неопределеност и неопределяемост на престацията в момента на сключване на договора е, както бе посочено по-горе, форма на т.нар. «начално невъзможен предмет» по см. на чл. 26, ал.2, предл. първо ЗЗД, така както са погиналата индивидуално определена вещ, недвижимост, която към момента на създаването ѝ не отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелен обект и др.
Класическата концепция за сключването (респ. – за пораждането действието на договора) го разглежда като двойна операция, като „двутактов механизъм“, обхващащ: 1) съгласяване върху съдържанието на договора и 2) придаването на това съгласие задължителна за страните сила чрез техни отделни волеви актове, изразяващи индивидуалното им присъединяване към този „проект за договор“[7]. Тя като че ли е старателно забравена през последното столетие, където доктрината или пропуска първия елемент[8] или отъждествява двата, или визира само първия[9]. И според нея обаче договорът с неопределена (и неопределима – бел. моя, И.Р.) престация, е недействителен (но на основание липса на съгласие върху съдържанието на договора) и не дава възможност вторият акт – „на присъединяване към споразумението относно съдържанието на договора“, да произведе самостоятелен ефект.
IV. Дали „всички бъдещи вземания“ могат да се разглеждат като „съвкупност от вземания“ по см. на чл. 4, ал.1, т.8 ЗОЗ?
От формална гледна точка систематичното тълкуване на чл. 4, ал.2 във вр. с ал.1, т. 2, 3, 7, 8 от ЗОЗ, като че ли дава възможност да се залагат и всякакви бъдещи имущества (от които няма основание да се изключват нито „бъдещите“ вземания (т.3), нито „бъдещите съвкупности от вземания“ (т. 8). Поставя се обаче въпросът дали това систематично и буквално („потвърдително“, ако се използва една друга класификация на видовете тълкуване) тълкуване следва да се възприеме, или то следва да се прави „ограничително“, т.е. след установяване, че „буквата на закона“ (изведена вкл. и при участието на систематичното тълкуване) е по-широка от духа на закона.
Що се касае до бъдещите вземания, подчертано бе по-горе, че те могат да се разглеждат като обект на заложното право само доколкото при сключването на договора за залог, са поне определяеми, за което не е достатъчно те да са посочени просто като бъдещи вземания на залогодателя към заложния длъжник, а е необходима по-висока степен на индивидуализация, или поне посочване на начина, по който, при възникването им впоследствие, те ще бъдат конкретизирани. Няма пречка такива бъдещи вземания да бъдат залагани поотделно, като отделни вземания, което обаче отново ще изисква тяхната определяемост.
Въпросът, който може да се постави, обаче е дали „всички бъдещи вземания на залогодателя“ не могат да се подведат под категорията „съвкупности от вземания“, които чл. 4, ал.1, т.8 ЗОЗ въведе като допустим обект на залог, различен от „вземанията“ – като обект по неговата т.3? Дали се касае за два различни възможни обекта, или е просто ненужна тавтология? Отговорът на този въпрос, както и на питането за ограничителното тълкуване на чл. 4, ал.2 във вр. с ал.1, т.8 ЗОЗ, може да се даде като се отчете спецификата на съвкупностите (по т.8 и по-специално на „съвкупностите от вземания“). Съвкупността представлява сбор от елементи с еднакво предназначение – правно или фактическо, конкретно предвидена като такава и чието прехвърляне (респ. залагане по реда на ЗОЗ) като цяло, е изрично предвидено в закона. В ЗОЗ за такива са обявени съвкупностите от вземания, от машини и съоръжения, от стоки или материали и от безналични ценни книжа (т. 8), търговското предприятие (т.6).
Съвкупността обаче не означава неопределени множества от еднородни елементи. Във всеки момент – както към момента на залагането им, така и към момента на пристъпване към изпълнение, тяхното съдържание може да се определи с абсолютна точност. Съвкупността като множество не е равнозначна на неопределеност, нито дори на неопределяемост. Безспорно е, че те не представляват отделен обект, напр. от вещноправна гледна точка се прехвърлят, респ. се залагат отделните вещи в нея. Установено положение при обектите на гражданското правоотношение е, че едно лице, напр. собственикът на вещите от съвкупността, не притежава отделно право на собственост върху съвкупността – то е собственик единствено на всички вещи поотделно, включени в съвкупността, а правното обединяване на тези фактически елементи в една съвкупност, е единствено за улеснение на прехвърлянето, респ. на залагането им.
В този смисъл, от чисто правна гледна точка, обявявайки ги за възможен обект на особен залог, ЗОЗ не признава някакво ново, особено право на заложния кредитор, респ. – на залогодателя върху всички вещи общо, а само облекчава възможността елементите от съвкупността да не се залагат поотделно. Не по-различен е смисълът на възможността да се прехвърлят наследство (чл.212-213 ЗЗД), търговско предприятие (чл.16 ТЗ), респ. да се залагат посочените в чл. 4, ал.1 ЗОЗ съвкупности като цяло.
Доказателство за определеността на състава им към момента не дори на продажбата на наследство (а към този на откриване на наследството) представлява напр. чл. 213, ал. 1 ЗЗД, който предвижда задължение на продавача на наследството, който е събрал някое вземане или е отчуждил някои предмети, да върне на купувача полученото. Респ. – за купувача на наследството да върне на продавача онова, което последният е платил за задълженията и тежестите на наследството. Което идва да покаже, че обектът на прехвърляне е точно определен (такъв, какъвто е бил) към точно определен момент (в случая – този на откриването му) състав на наследството. Тази именно определеност на елементите в съвкупността осигурява и чл. 9, ал. 5 ЗОЗ, където при погасяване на залога (напр. при отчуждаване на части от заложеното имущество при условията на чл. 7 ЗОЗ), залогодателят е длъжен да удовлетвори заложния кредитор с получената сума срещу отчужденото имущество. В същия смисъл на гаранция за запазване състава на заложената съвкупност по предпочитание са и правата на заложния кредитор по чл.10, ал.1 ЗОЗ да се удовлетвори от цената на заложеното имущество или от полученото за него обезщетение; от полученото от залогодателя срещу отчуждаването на заложеното имущество, респ. – от тяхната равностойност, както и от равностойността на заложеното имущество, в случай че то не може да бъде отделено от останалото имущество на залогодателя или от имуществото на трето лице, при условие че заложното му право е противопоставимо на това лице. Т.е. при изменения в състава на заложената съвкупност, равностойността на отчужденото имущество следва да замести конкретно отчуждения елемент. Което per argumentum a contrario доказва изискването за неизменността, т. е за определеност на състава на заложената съвкупност.
Така че конститутивен белег на съвкупността не е нейната неопределеност, а тъкмо обратно – нейната не просто определяемост към момента на залагането, а пълната ѝ определеност. Затова когато такава определеност на състава на съвкупността не е налице, не може да се установи към момента на сключване на договора, напр. при бъдещи вземания, множеството елементи (вземания) нямат качеството на съвкупност и обектът на залог няма да се квалифицира по чл. 4, ал.1, т. във вр. с ал.2 ЗОЗ, а ще може да бъдат заложени само определени бъдещи вземания – поотделно, а не като съвкупност. Което обяснява ratio legis на разграничаването като обект на залог на вземанията (по чл.4, ал.1, т.3ЗОЗ) от съвкупността от вземания (по т.8), което в противен случай би изглеждало неоправдано.
Изводът е, че когато се касае за бъдещи вземания (вкл. „всички бъдещи вземания на залогодателя“), те не могат да се залагат като съвкупност заради отсъствието в тази хипотеза на конститутивното изискване за една съвкупност като отделен обект на залог – определеността на нейните елементи. Затова залагането на бъдещи вземания може да стане единствено поотделно, с тяхното достатъчно означение, което да дава възможност когато всяко едно от тях възникне, то да попадне в обхвата на обектите на залог, респ. – върху него да възникне тепърва заложното право. Такава възможност да се обоснове съвкупност от бъдещи вземания (за „всички бъдещи вземания на залогодателя към заложния длъжник“) не съществува.
Ето защо, в резултат на съчетаното систематично с ограничително тълкуване като форми на логическото тълкуване (това на „духа на закона, което извежда не просто „онова, което законът говори“, а онова „което той казва“) се стига до извода, че възможността да се залагат съвкупности от бъдещи вземания следва да бъде изключена. Остава единствено възможността да бъдат залагани отделни, определяеми бъдещи вземания, при коментираното по-горе ограничение за тяхната по-висока степен на определяемост, като начало на бъдещото им определяне (която по-висока степен се налага от несъществуването им към момента на сключване на договора за залог).
Настоящите бележки далеч не си поставят задачата да изчерпят въпросите на прехвърлимостта (респ. – на обезпечаването) на бъдещи, респ. – на всички (вкл. бъдещи) вземания на цедента (респ. – на залогодателя). Те очертават само някои принципни разрешения, споделени в голяма си част от практиката, при недостатъчността на цялостни разработки на тези въпроси в доктрината. Те предполагат друго, по-пълно изследване на поставените проблеми, но както завършва блестящият цивилист проф. Иван Апостолов своята известна творба „Върху теорията за имуществен интерес на кредитора от облигационния договор“[10]: “но това е друга страница, която не мога да разгърна тая вечер“.
[1] Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение, III доп. и осн. прераб. издание, С. ДИ „Наука и изкуство“, 1958 г., с. 458
[2] Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, VII изд. С. Сиби, 2016, с.532,
[3] В този смисъл стигам до извод, сходен с този на проф. А.Калайджиев, цит. съч, цит. стр. бел.18, който оспорва разбирането на д-р Б. Найденов, Особени залози, С. 2000, с.32, че цесията на бъдещи права представлява алеаторен договор. Но докато проф. Калайджиев отрича алеаторността на такъв договор, но признава неговата валидност като договор с отложено действие, аз отричам неговата действителност.
[4] Кожухаров, А., цит. съч., с. 447.
[5] Разбира се, това произволно разширяване на кръга от прехвърлими права, опит за генерализиране на правилото на чл. 99, ал.1 ЗЗД, води по необходимост до посочването на твърде дълъг списък от изключения, сред които и „забраната по чл. 56, ал.1 ЗС ползвателят да отчуждава своето право на ползване , т.е. да го цедира“ (?), цит. съч. с. 450. Което показва, че за автора не просто към цесията са приложими някои от правилата на продажбата, а че той счита за прехвърлими чрез цесия и абсолютните права, вкл. правото на собственост. Т.е. при него отъждествяването на продажбата на права като възмездна цесия, включваща и вещни такива, не е просто случайно изпусната фраза. Очевидна е неиздържаността на подобна конструкция, т. к. договорът за продажба на вещи има т. нар. „вещно-транслативен“ ефект, този на изпълненото задължението за dare, докато цесията би могла да намери приложение само към прехвърлянето на вземания (т.е. на относителни облигационни права), породени от договора, напр. – на вземането за цената.
[6] И още един аргумент (който, разбира се е спекулативен, доколкото се прави с ясното съзнание че не е коректно да се вменява на един автор, това че не е посочил някой възможен аргумент), ако се приемаше за допустимо цедирането на бъдещи вземания, проф. Кожухаров не би ли ги обосновал и с безспорната възможност да се продават и бъдещи вещи.
[7] Вж. в този смисъл Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Обща теория на задълженията и договорите, превод Т. Наследников, С. 1919, с. 381.
[8] Вж. напр. Кожухаров, цит. съч. с. 71, според който „съгласие наричаме съвпадането на волеизявленията на двете страни по съдържание. По съдържание означава еднопосочни, припокриващи се, а не „отделно съгласие относно съдържанието“, в който смисъл го разбира цитираната френска доктрина.
[9] Според Павлова, М. Гражданско право. Обща част, II прер. и доп. изд., С., Софи-Р, 2002, с.474 „сключването на сделката е извършване на тези волеизявления, които определят съдържанието на правните й последици“, т. е само първия елемент, според теорията на М. Планиол.
[10] Год. СУ, Юрид. фак, Т. 33 (1937 -1938) , ) № 3, с 35, вж също и в Търговско право, 1996, №2, с.74
16
Коментирайте
На мен ми е най-драго като гледам как се разминават практиците и теоретиците. Иначе хубаво да се четат такива неща.
В материалният свят, в който живеем, заобиколени от зловещата тишина от заспалите будилници на будителите, сред мълчаливо настъпило безвремие , и безмълвието на мислещите хора, във времена, когато думите „идеал“, „морал“, „свобода“, „знание“, като че ли са загубили смисъл и значение, се замислих особено днес и особено като чета задълбочените Ви статии, Колко е Добре, че Ви има, професоре!!!Вас и такива като Вас! Защото Вие сте онази тайна, тиха сила, която поддържа огъня и надеждата, че има смисъл от наука, има смисъл от Вас! На Вас се пада отговорността да навивате часовниците, за да не спре времето …… „““Разбира се,… Покажи целия коментар »
Честит празник лекс.бг, честит празник Будители! Честит празник на уважаваният и признат д.ю.н. проф. Русчев, един от малкото останали стожери в правната ни наука. Продължавайте да отваряте нови страници и будете! Събуждайте!….:):):)
Винаги съм се чудил защо нашите нормотворци се отнасят предубедено към възможността за разпореждане с бъдещи вземания.
съзирам и дискретен отговор на друг спорен въпрос дали автоматично се разваля договорът при евикция или прекалено чета между редовете?
Да не се изхвърляме, там се вземат предвид по-особени предпоставки.
Честит празник на будителите в правото! На тези, като проф. Русчев, които учат младите колеги в ЮФ да мислят!
И поздравления за LEX, че на днешния светъл празник за нас публикуваха тази статия.
Много добра статия! Почитания, проф. Русчев. Добре, че разгърнахте тази страница 😉
При сключени договори с периодична доставка например трайни и дългосрочни отношения на предприятието залогодател със съконтрахент може да се направи оценка/преценка на предмет, но разбира се няма нищо сигурно… дали това обаче прави прехвърлянето или залога на всички бъдещи вземания недействително? в бизнеса, както е ясно всеки поема търговски риск, просто в случая кредиторът се съгласява на по-голям
Калайджиев е бил винаги по-да го кажем либерален?! във вижданията си. Русчев с основание поставя въпроса въобще за действителност на подобна сделка поради липса на годен предмет. Поздравления за статията!
Споделям. Интересно четиво и много логично обяснено. Няма как да не се съглася с професора.
Прехвърлянето и залагането на всички бъдещи вземания прилича на една приказка, която помня от малък в нея героят получаваше следните указания – отиди там – не знам къде, направи там – не знам какво. Крайъгълният камък е именно определяемостта на предмета на разпореждане. Много добър анализ!
Хаха, добре го каза залагам ти и аз не знам точно какво и ти не знаеш, ама сме супер. Интересно ми е какво би коментирал Калайджиев?
допълвам – предвид, че агрументът с факторинга е абсолютно оборен
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Няма много професори, истински академици в юридическата наука към днешна дата. Русчев обаче безспорно е такъв! Адмирации. Драго ми става на човек да чете и да има удоволствието да проследи една стройна правна мисъл!