ВКС разясни в тълкувателно решение как се определя обезщетението за неимуществени вреди при съпричиняване
Из Закона за задълженията и договорите
Когато преценява какво е справедливото обезщетение за неимуществени вреди и установи, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия, съдът не е ограничен от заявената от ищеца претенция, но не може да присъди свръхпетитум. Това заявиха Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд (ВКС) в ново тълкувателно решение (пълния му текст виж тук).
Тълкувателното дело беше образувано заради противоречия в практиката на върховните съдии за това как трябва да процедира съдът, когато установи, че е налице съпричиняване от пострадалия – дали трябва да приеме претендираната от ищеца сума за таван на справедливото обезщетение, или че тя фиксира само максимума на компенсацията, след като е направена редукция заради съпричиняването (повече за противоречията в практиката виж тук).
„При прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба“, отговориха Гражданската и Търговската колегии. Т.е. ВКС възприе тезата, че колко е поискал пострадалият е без значение, когато съдът формира преценката си за размера на претърпяната неимуществена вреда.
Върховните съдии напомнят, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, то е основание за намаляване на дължимото от делинквента обезщетение.
Освен това ВКС подчертава, че съпричиняването може да се изрази в действие или бездействие. „Последният (увреденият – бел. ред.) не извършва непозволено увреждане, но съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването ѝ или е превърнал създадената от делинквента реална опасност в действителност. Пострадалият допринася за настъпване на вредата и в хипотезата, разгледана в т.7 от Тълкувателно решение №1/2014г. по тълкувателно дело №1/2014г. ОСТК на ВКС, „когато не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата”, пише ВКС. И специално напомня, че когато е налице съпричиняване, съдът няма право на свободна преценка дали да намали обезщетението, а е длъжен да го направи.
В тълкувателното решение се посочва, че основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
„Оценката на увредения по отношение на претърпените неимуществени вреди, която намира своя израз в петитума на исковата молба, не е и не може да бъде ограничителен критерий за свободното определяне на размера на справедливото обезщетение от страна на съда. Пострадалият претендира справедливо обезщетение на своите засегнати блага с неимуществено изражение, като посочва сумата, до която би искал да бъде обезщетен. Същата не е непременно свързана с неговото разбиране за справедливост, тъй като той съобразява различни фактори – родова подсъдност, дължима държавна такса, евентуални разноски и пр. (чл.71, ал.1 ГПК и чл.104 ГПК). Когато пострадалият твърди, че е претърпял вреди от непозволено увреждане в определен размер и посочва паричния им еквивалент, включително и като признава своя принос, съдът не е длъжен да възприеме неговата оценка, тъй като законодателят е възложил именно на него задължението да определи размера на справедливото обезщетение (чл.52 ЗЗД)“, пишат върховните съдии.
Те категорично отхвърлят виждането, застъпвано в някои решения, че с оглед диспозитивното начало в гражданския процес е недопустимо да се намалява обезщетение, което не е поискано.
„Диспозитивното начало е водещо в гражданския процес и съобразно с този принцип предметът на съдебното производство и участниците в процеса се определят по волята на търсещото защита лице, но същият не изключва задължението на съда да направи своите изводи за това дали юридическите факти, на които страните основават правата си, са се осъществили и са породили твърдените от тях правни последици, както и да се съобрази с принципа за справедливостта при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Пострадалият следва да посочи ясно обстоятелствата, от които може да се направи извод за накърняване на негови неимуществени блага, а съдът по вътрешно убеждение (чл.12 ГПК) определя обезщетението за всички неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, и спрямо определения по справедливост размер прилага разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД“, заявява ВКС.
Той подчертава, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да вземе предвид и фактите от значение за размера на вредите, настъпили след предявяване на иска, тъй като продължаващите в хода на процеса болки и страдания не са ново правопораждащо основание. „Съдът следва в своите мотиви да посочи величината (размера), спрямо която прилага намаляването, а размерът на паричното обезщетение, предявен с исковата молба, има значение с оглед забраната за произнасяне plus petitum“, напомня още ВКС.
И дава следните указания на съдиите: „Когато са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът следва да намали обезщетението спрямо размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му поради принос на пострадалия. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване, тъй като претендираното обезщетение може да не е равно по размер на определеното от съда по справедливост. С оглед забраната за присъждане plus petitum съдът следва да присъди обезщетение до размера на исковата претенция, ако след намаляването му при предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД същото надхвърля по размер претендираното“.
Както „Лекс“ писа, същата позиция застъпи в становището си по тълкувателното дело Висшият адвокатски съвет (повече за нея виж тук).
25
Коментирайте
Точно обратното ще доведе справедливост и разум, защото ако имаш фиксирана горна граница на брутното обезщетение, ще трябва да си правиш сметката при евентуално основателно възражение да завишиш претенцията за всеки случай.
Сложни приказки за проста работа – когато някой търси обезщетение, ясно е че има предвид НЕТЕН размер – никой не казва: абе искам 100 000 лв., извадете от тази сума моя принос и ми присъдете остатъка. Така че разни кабинетни плъхове, измислиха този проблем.
Нашите съдии са по правило дървени философи – все търсят някаква причина, да отрежат обезщетение…и тази справедливодт, не била абстрактна, ама да сте видели съд.решение, което да изследва среден размер за деликта на база на сходна практика?
Нетен размер друг път. Ако някой търси обезщетение без да признава, че е съпричинил вредите, той чисто и просто оспорва да има съпричиняване и определеният от него размер е без съпричиняването. От тук и въпросът дали преценката на ищеца при определяне на цената на иска има значение за размера на обезщетението при съпричиняване или няма. Не знам какво означава „среден размер за деликта на база сходна практика“. Ако съдът по обезщетение за счупена ръка при ПТП вземе да извади 3, 5, 10, 20 влезли в сила решения по дела за счупени ръце и ги осредни, това по-адекватно ли ще бъде?
Разбира се че ще е по-адекватно. А щом не признава съпричиняване, значи иска нетен размер
Ако признава съпричиняване иска нетен размер (разликата между дължимото и степента на съпричиняване). Ако оспорва съпричиняването, иска всичко, т.к. според него няма какво да се изважда от „брутото“.
Не мисля, че решението е правилно във втората си част за уважаване до размера на претенцията. Ако някой завежда дело за определена сума със сигурност не включва в нея евентуално съпричиняване, което може да съзнава, но може и да не е така. След като съдът има право да определи абсолютната стойност на обезщетението на база конкретните факти, каквато му е и работата, защо не уважи изцяло цената на иска, както е претендиран, ако вредата е по-голяма и обхваща действията и на двамата участници? Намерението на пострадалия е да получи компенсация, която да отговаря на щетата, а ако се следва логиката… Покажи целия коментар »
Ами, решението казва точно това, което и Вие пишете – ако вредата е по-голяма след съпричиняването, съдът ще уважи иска изцяло, но не повече от предявения размер.
Да, така е. 🙂
То хубаво, ама да бяхa написали и едно изречение, че посочването на цената на иска все пак е предпоставка за редовност на исковата молба, че сега пак ще плъзнат петитумите „моля съдът да осъди ответника да ми заплати обезщетение за претърпените от мен неимуществени вреди в размер по справедливост“. Таман бяха почнали да изчезват.
Разгеле!
Поздравления за решението.
Най- накрая!
wow!
Много ми харесаха мотивите…
Чета и се чудя: Защо бе, Господи, защо…
Основната функция на съда е да осигури прилагането на закона! Точка!
… и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
А, добър ден!
Недопустимо да се намалява обезщетение, което не е поискано
Съгласен!
Браво на ВКС!
Винаги съм се изумявал как възниква противоречива практика, и едните, и другите състави на ВКС си защитават твърдо в решенията собствените виждания и после хоп – приемат ТР единодушно.
Странна работа.
Ха, добър ден, бульо Марийке. Имаш определяне по справедливост, какъв петитум какво 5 лева.
По темата
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Много кратко, обосновано и мъдро решение на ВКС, което простичко казва: съдът ще определи размера на обезщетението на база на конкретните доказателства по делото, защото това му е възложено от закона ( независимо от петитума), ще го намали при доказано възражение за съпричиняване, но при всички случаи няма да присъди повече от поисканото. Обратното щеше да означава да се завишават изкуствено претенциите, за да се гарантира ищеца, че няма да му се присъди при възражение за съпричиняване значително по-малка сума от предявената , което за никой няма да е добре с оглед разноски и риск от водене на дело. А… Покажи целия коментар »