Чакано от три години тълкувателно решение
ВКС: За да прекъсне давността, признаването на дълга трябва да е такова, че да е нормално да достигне до знанието на кредитора
За да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ от Закона за задълженията и договорите, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начи0н, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. Това приеха Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд (ВКС) в чакано от повече от три години тълкувателно решение (пълния му текст виж тук).
То е своеобразен компромис между двете тези, които разделиха върховните съдии и доведоха до образуването на тълкувателно дело: едната е, че за да се прекъсне давността, е задължително признанието за дълга да е отправено до кредитора, а другата – че няма значение към кого е отправено (повече за противоречията в практиката виж тук).
Базисно в тълкувателното решение се възприема първата теза – че признаването на дълга трябва да е адресирано до кредитора или негов представител, но се прави уточнението, че „изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора“.
Какви са тези начини, при които е нормално признаването – и под двете му форми на изявление и на действие, да достигне до знанието на кредитора, решението не разяснява и явно тепърва ще бъдат установени от практиката.
Какво е признаване на вземането?
ВКС първо сочи какво е признаване на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД: „Изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор“. И изрично уточнява, че признаването на вземането не е правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт и неговата единствена последица е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право на възражение за изтекла давност.
Върховните съдии напомнят, че изявленията или действията на страните, насочени към уредба на възникналото между тях правоотношение, имат значение единствено и само ако са отправени или извършени помежду им. Съответно и прекъсването на давността има значение единствено за страните по правоотношението.
„Признаването не е безадресно изявление и има винаги за адресат носителя на вземането. Целта на признаването по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е установяване на безспорност в отношенията между страните по конкретното правоотношение чрез недвусмислено заявяване от страна на длъжника, че не се оспорва дългът, без да е необходимо от изявлението да се извежда намерение за изпълнение. Прекъсването на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД представлява бонус за кредитора, обоснован от поведението на ответника, който със своите изявления или действия е създал у кредитора увереност, че длъжникът не оспорва дълга. Ето защо с оглед относителния характер на правоотношението и доколкото наличието или липсата на спор относно съществуването на дълга е от значение само за насрещната страна по правоотношението, логично следва необходимостта изявлението или действието, в което се обективира признаването, да бъде насочено към кредитора или негов представител“, мотивира мнозинството от върховните съдии защо възприема тази теза.
И заявява, че „всяко друго изявление за наличие на конкретен дълг, направено пред трето лице, в което не е обективирано намерението на длъжника признанието да достигне до знанието на кредитора, представлява единствено изявление за неизгоден за длъжника факт, който сам по себе си обаче не може да обуслови прекъсване на давността на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД“.
Що е то адресиране?
В тълкувателното решение се посочва, че под адресиране следва да се разбира отправяне (насочване) на изявлението към кредитора или негов представител. И се обяснява, че изявлението или действията на длъжника, с които се признава вземането, не е задължително да бъдат направени в присъствието на кредитора.
„Прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора“, пишат върховните съдии.
Знанието на кредитора
За да се прекъсне давността, не е необходимо да се установи, че признаването е достигнало до знанието на кредитора. Обстоятелствата кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника са без правно значение, поради което денят на получаване на изявлението, респективно – моментът на узнаването му от кредитора, са ирелевантни за прекъсването на погасителната давност, обяснява ВКС. И заявява, че меродавен за началния момент на прекъсване на давността е обективният факт на изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването.
Какво трябва да съдържа признаването?
„Признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда“, обясняват върховните съдии.
Те напомнят, че все пак за да се прекъсне давността, тя трябва да е започнала да тече и да не е изтекла, когато бъде направено признаването.
Освен това завява, че признаването „може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му“.
ВКС прави следния коментар: „Кредиторът като титуляр на вземането, наред с длъжника, признаващ съществуването на задължението, са част от индивидуализиращите белези на правоотношението, поради което насочеността на изявлението, с което се признава вземането именно към кредитора или негов представител, формира съществена част от еднозначността и недвусмислеността на това волеизявление. Неотправянето към кредитора дискредитира изявлението като годно да манифестира волята на длъжника в достатъчна степен, че съществува конкретен дълг към кредитора“.
В решението изрично се посочва, че кредиторът носи доказателствената тежест за факта и момента, в който е било направено признаването, както и за обстоятелствата, от които може да се направи извод, че изявлението или действието на длъжника е било адресирано към кредитора или негов представител.
Тълкувателното решение е подписано с особено мнение от шестима върховни съдии – Албена Бонева, Боян Цонев, Даниела Стоянова, Мария Христова, Владимир Йорданов и Ваня Атанасова.
Те застъпват тезата, че не е необходимо признаването на дълга да е отправено до кредитора. И подчертават, че нормата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД е императивна и свързва прекъсването на давността с извършване на самото признание и не поставя никакви допълнителни условия към изявлението на длъжника, за да настъпят правните последици на признанието.
Достатъчно е длъжникът да изяви изрично и недвусмислено, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено изявлението, независимо дали длъжникът желае, допуска или знае, че давността ще бъде прекъсната и независимо дали, кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника, сочат шестима върховни съдии.
Разгеле! Доживяхме.
Особеното мнение е по-разумно, но вече няма значение. Интересно ТР.
Хахаха, на лекции с проф. Русчев по облигационно пак ще громи ВКС-то.
„Тълкувателното решение е подписано с особено мнение от седмина върховни съдии – Албена Бонева, Боян Цонев, Даниела Стоянова, Мария Христова, Владимир Йорданов и Ваня Атанасова.“
Имената са на 6 съдии, а не на 7, или и аз не мога да броя …
Упс, сетих се – седмият върховен съдия с особено мнение е Невидимия
…………….по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора.
Извинете много, но три години тълкуване и да напишеш такъв идиотски край на диспозитив???
Кои обстоятелства и кога /кое/ е нормално и ненормално да достигне до знанието на кредитора??? Това да не е философски трактат бе, това е Право!!
СЛАБ 2
Друго се някой замаян длъжник да се напие и да с огласи как е прекарал някой кредитор, на който реално дължи пари, докато го слушат една камара хора, и това да се води за признаване на дълг. Много „смислени“ решения постановяват от ВКС.
Е то малко мяза на шегите и вицовете за СССР от едно време. Някой чул нещо и веднага докладва.
Te са и били реалност май, доносничеството и мнителността са основни инструменти на тоталитарните режими.
Ами зависи. За мен си е признаване. Защото имах шеф, който се фукаше как спестил 20 000 лева от данъци на държавата. Прави някакви врътки със счетоводителя си. Ами това не е ли признаване, че е направил врътка и не ги е дал? Вероянто после ако му направят проверка, нищо няма да излезе, защото си е опекал работите на документи, но е факт, че се радва, че е спестил пари за данъци.
Опредлено мога да кажа, че за мен това си е вид признание. Кое да е признание? Да признае пред адвокати и прокурори ли?
Излагация си е.
Днес е ползотворен ден. Свърших си работатаи получих това тълкувателно решение. Чудесно е.
Страшно тълкуване е паднало, щом три години е отнело, като време.
Три години за тълкувателно решение? Вие майтап ли си правите?
Този път направо се оляха.
Страшна каша
Логично