Виновното деяние – израз на свободната воля на субекта
Проф. Румен Марков
Проф. Румен Марков завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“, а после специализира в Университета на Барселона. Започва професионалната си кариера като следовател. През 1985 г. е избран за асистент по наказателно право във Висшия институт на МВР. Преподавал е също в СУ „Св. Климент Охридски“, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, ВСУ „Черноризец Храбър“ и УНСС. През 1991 г. защитава докторска дисертация на тема „Доброволният отказ за извършване на престъплението“, а през 1998 г. е избран за доцент с хабилитациония му труд „Поощрителните норми в наказателното право“. Професор става с монографията „Престъпна и правомерна дейност на множество лица“.
Излязлата наскоро книга на проф. Румен Марков „Изключващи вината обстоятелства по българското наказателно право. Теоретичен модел за усъвършенстване на законодателството“ е първото в българската теория цялостно монографично изследване на изключващите вината обстоятелства.
В нея той разкрива специфичните особености, вътрешните връзки и съотношението между грешката, случайното деяние и изпълнението на противоправна служебна заповед. Като прави опит за нов и необремен от традиционните виждания поглед не само върху обстоятелствата по чл. 14-16 от Наказателния кодекс, но и върху свързаните с тях понятия и институти на наказателното право като вината и нейните форми, вменяемостта и невменяемостта, състава на престъпление, другите обстоятелства, изключващи наказателната отговорност, причинната връзка, стадиите на умишлената престъпна дейност, съучастието и пр., и, разбира се, върху фундаменталния въпрос за свободата на волята и неговата проекция в сферата на наказателната отговорност.
Проф. Марков прави критичен анализ на практиката на Върховния съд и Върховен касационен съд по наказателни дела за период от последните 50 години. И обосновава десетки теоретични изводи и множество предложения за промени в НК.
Само субект със свободна воля, който взема решение и действа при реална възможност за избор от два или повече варианта на поведение, изобщо може да извърши престъпление и да бъде наказан за него. Вменяемостта, деянието (вътрешната страна на деянието) и вината са неразривно свързани със свободата на волята. Нашият НК третира вменяемостта като качество на наказателноотговорното лице (субект на престъпление), а деянието и вината като свойства на престъплението (чл. 9, ал. 1 НК), което обявява за единственото основание за наказателна отговорност (чл. 35, ал. 2 НК).
Така всъщност нашето наказателно право последователно провежда принципната постановка, че наказателна отговорност за осъществено противоправно посегателство възниква само за субект, който е действал със свободна воля. Именно свободата на волята е общата платформа, обединяваща вменяемостта, вътрешната (психическата) страна на деянието и вината, които на тази обща база, в широк смисъл (без да заличаваме разликите между тях), можем да разбираме като „субективното основание“ на наказателната отговорност (разбира се, при задължителното наличие и на вината).
В наказателното право свободата на волята логически се проявява първо като вменяемост. Освен това вменяемостта като способност на субекта „да ръководи постъпките си“ е и прякото отражение на свободата на волята в закона. Психологическата свобода на волята по необходимост се основава на човешката психика. Психическите процеси, съставящи вътрешния компонент на деянието са механизмът, който трансформира необходимостта от задоволяването на определена потребност в свободата на избора на едно или друго конкретно деяние за това. Но те са и реализация в извършеното деяние на психическите способности или психическия потенциал на човека, на „нормалната“ човешка психика с нейните способности да противостои на дразненията на външната среда и вътрешните импулси, да избира коя от конкуриращите се потребности да бъде удовлетворена, коя потребност е правилно да остане незадоволена, и пр.
„Нормалността“ изобщо, и на човешката психика в частност, е нещо относително. В правото „нормалността“ на психиката се дефинира с оглед на различни практически нужди. В гражданското право за участието на лицата в гражданския оборот се използва понятието „дееспособност“, изведено по аргумент от чл. 5 от Закона за лицата и семейството (ДВ, бр. 182 от 1949 г.) като способност на лицата „да се грижат за своите работи“, а в наказателното право за решаването на въпроса за наказателната отговорност на лице, осъществило обективните признаци на състав на престъпление или причинило съставомерни вреди се използват понятията „вменяемост“ и „невменяемост“, очертани в чл. 33, ал. 1 НК.
Психическите способности на дееца „да ръководи постъпките си“ експлицират най-дълбоката същност на вменяемостта. В крайна сметка вменяем е този, който е извършил наказателно противоправното деяние, макар и да е могъл да се въздържи от нарушаването на закона, тъй като е бил способен да ръководи постъпките си. В легалното разбиране за вменяемостта като волевата способност на дееца да ръководи постъпките си директно е отразена самата същност на свободата на волята като възможност за поведенчески избор[1]. Точно затова вменяемостта е пряката юридическа проекция на свободата на волята. Само вменяемият субект като единствено годен да се въздържи от наказателно противоправното деяние, и в този смисъл „да ръководи постъпките си“, е истински свободен.
„Втъкана“ във вменяемостта, свободната воля индиректно е призната от чл. 31, ал. 1 НК като принципна предпоставка за наказателната отговорност[2]. Вменяем е този, който е имал психическите способности, и на тази основа, възможността да избира вариант на поведение или да вземе свободно решение в рамката на алтернативата: „престъпно-непрестъпно“. И тъкмо заради това съществува моралното и юридическо основание да носи наказателна отговорност. Невменяемият субект не е свободен. Той не е могъл да се въздържи от извършената общественопасна и противоправна проява, към която неотвратимо са го тласкали непротивостоими външни и/или вътрешни условия. Той не е имал възможност за общественосъобразен избор или алтернативата на вменяемия деец. Извършеното от невменяемия субект е било неизбежно. То е единствен поведенчески вариант, наложен му от обстоятелствата в конкретната ситуация. Логично чл. 33, ал. 1 НК изрично урежда неговата наказателна неотговорност.
„Пътят на свободната воля в наказателното право“, гарантирайки възникването на наказателна отговорност единствено при възможност за поведенчески избор само започва, но не завършва с вменяемостта. По-нататък „пътят“ логически продължава от качество на наказателноотговорното лице към свойства на престъплението и преминава конкретно през вътрешната страна на деянието.
„Необходимостта“, проявяваща се чрез потребностите, произтичащи или обусловени от външните условия на живот, се преобразува в „свобода“ чрез интелектуалните и волеви процеси, съставящи вътрешната страна на деянието. Психическите преживявания при последователното протичане или разгръщане на мотивационния процес и формирането на целта, съпътствано с представата за начините и средствата за нейното достигане са механизмът, който трансформира „необходимостта“ на определена потребност в „свободата“ на избора за нейното задоволяване и на конкретния способ и средства за това. Невменяемият субект не би могъл да развие психическите процеси, съставящи вътрешната страна на деянието. Но е възможно извършеното от вменяем субект да не представлява деяние, а механическа активност или механическо въздържане от (механическо прекратяване на) изпълнението на възникнало за субекта юридическо задължение. Вменяемостта не гарантира свободната воля на дееца. В теорията се приема, че такива неволни прояви на човека, при които „липсва волев акт“ и „няма деяние“ или при които „волята на субекта е не просто пречупена, а е напълно елиминирана“ и които лишават вменяемия субект от „възможността за всякакъв избор“ или от „всякаква възможност да избира своето поведение“, са рефлекторните прояви (рефлексните движения) и инстинктивните реакции (както и други прояви на автоматизъм – при хипноза или на сомнамбулизъм), непреодолимата сила (vis major) и физическата принуда (vis absoluta)[3].
„Необходимостта“, произтичаща от потребностите, отразяващи външните условия на живот, може да бъде „преработена“ в „свобода“ чрез психическия механизъм на деянието. „Необходимостта“ на рефлекторните прояви (инстинктивните реакции) и наложената от непреодолима сила (vis major) или физическа принуда (vis absoluta) „необходимост“ обаче изключват самата възможност за развитието на вътрешните психически процеси на деянието. Така отпада самият инструментариум за нейната трансформация в „свобода“. Действието и бездействието, причинили съставомерни вреди само външно, по своите обективни особености, наподобяват деяние. Наложената механическа активност или механическо бездействие (с изключение на инстинктивните и някои рефлексни реакции) са изначално лишени дори от каквато и да е потребност за тях. Липсата на конкретна потребност или нужда като първопричина за всяко деяние, естествено, не допуска или блокира какъвто и да е процес на мотивация, целеобразуване и съзнателно вземане на решение, съставящи вътрешната страна на деянието.
Липсата на деяние в посочените хипотези на „несвобода“ съгласно чл. 9, ал. 1 НК изключва престъплението и възникването на наказателна отговорност за механическата проява на безалтернативно подчинение на „необходимостта“.
На края на логическата верига свободата на волята се свърза с вината. Но изборът на поведение става виновен не сам по себе си, а в рамките на алтернативата „престъпно – непрестъпно“. Само виновно действащият субект има свободата на избора да се въздържи от извършването на обществено опасното и противоправно деяние. При умисъла деецът извършва обективно съставомерното деяние въпреки контрамотивационния потенциал на представата за неизбежното или възможно настъпване на общественоопасни последици.
При непредпазливостта деецът не е осъзнавал общественоопасния характер на деянието, но е имал реалната възможност за това. Ако той бе проявил в рамките на своите задължения необходимото внимание и грижа, на които е бил способен, тогава би реализирал съществуващата възможност да изведе в съзнанието си представата за възможните общественоопасни последици на своето деяние, която би му позволила да ги избегне. Съзнаването или възможността за съзнаване на обществената опасност създават поведенческия избор за въздържане от вредоносното съставомерно посегателство. В този контекст те стоят в основата на укоримостта на виновно извършеното противоправно деяние. Виновният деец заслужава укора на закона и на обществото именно защото е извършил деянието като е съзнавал (или поне като е могъл да осъзнае) неговата обществена опасност (неговата действителна социална същност) и при това не се е възползвал от реално съществуващата възможност за правомерно поведение, сочена (създадена) от съзнанието за обществената опасност на извършеното. „Вината се изразява в това, че деецът не е съобразил своето поведение с правната норма, въпреки че е бил в състояние да стори това“[4]. Не само от позицията на психологичното разбиране на вината, но и от тази на нормативната теория „съществен елемент на вината е възможността за правомерно поведение“[5]. Според Ритлер „за вина може да става дума само тогава, когато във връзка с извършеното съставомерно деяние на субекта може да бъде направен упрек, че не е осъществил съответстващо на закона поведение“.[6]
На тази основа, и едната, и другата теория обосновано стигат до извода „за свободата на човешката воля, която стои в основата на учението за вината“[7]. „Свободата“ като възможност за свободно вземане на решение и избор в рамките на общественосъобразното поведение или като свободен избор, но и с оглед на обществената оценка на деянието, може да бъде изключена от липсата на вина. При липсата на вина субектът не е предвиждал и не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици на деянието. Очевидно конкретният субект, действал при конкретните условия на време, място и обстановка, след като не само не е съзнавал, но не е имал и възможността да осъзнае общественоопасния характер на извършеното, не би могъл да има причина да се въздържи от него. Той не е могъл да изведе в съзнанието си контрамотив, свързан с възможността или неизбежността на причиняването на общественоопасни последици, и на тази основа да промени начина, средствата или обстоятелствата на извършване на деянието, или да се въздържи от извършването на конкретното противоправно деяние, ако то е единственият начин за удовлетворяването на неговата потребност. Както невменяемият, който не е могъл да разбира значението на извършеното, така и вменяемият, който действа без вина, не е „свободен“ да избере поведение в рамките на обществените норми[8].
Следователно няма основание невиновният субект да бъде упрекнат за извършеното обективно съставомерно деяние. Ако той съзнаваше или поне имаше възможността да осъзнае общественоопасния характер на деянието, деецът би могъл да избере от утилитарните варианти, обективно кореспондиращи на актуалната потребност, само тези, които са съобразени с обществените норми; свободата на избора щеше или поне би било възможно да бъде разширена със съзнанието за нови и правомерни варианти за постигане на целта с промяна на начина, средствата и пр., а също допълнително да обхване и този на въздържане изобщо от обществено опасното деяние, ако то е единствено възможното за удовлетворяването на потребност та. Така той би бил „истински свободен“, разполагайки с избор, съобразен и с интереса на обществото.
Можем да разглеждаме вменяемостта, вътрешната страна на деянието и вината като релация или композиция („субективно основание на наказателната отговорност“), чиято нормативна уредба в НК гарантира възникването на наказателна отговорност единствено за посегателство – израз на свободната воля на дееца. И то именно в тази последователност. Вменяемостта е предпоставка за наличието на деяние и вина, а въпрос за вина в наказателноправен смисъл може да бъде поставен само при извършено деяние (съзнателен волеви акт) от вменяем субект[9], ако е обществено опасно и наказателно противоправно. Изобщо наличието на вина означава и е последната гаранция, че субектът е проявил волята си свободно[10], съответно наказателната отговорност за извършеното съставомерно деяние е възникнала (освен ако законодателят не е изключил наказуемостта като последно свойство на престъплението – чл. 292, ал. 1, т. 1, чл. 294, ал. 3 и др. НК, но разните основания за това нямат никаква връзка със свободата на волята).
Липсата на вменяемост, на вътрешна страна на деянието и оттук на деяние, и на вина (при изключващо вината обстоятелство – чл. 14–16 НК), можем метафорично да се представим като „защитни бушони“, които последователно и в тази поредност (при евентуално наличие в конкретния случай на вменяемост, или и на деяние), прекъсват „електрическата верига“ на наказателната отговорност, тройно гарантирайки престъпната същност на извършеното и наказателна отговорност само за свободно действащия субект. Основният извод, до който достигаме е, че нормите на чл. 14-16 НК са правното основание за изключването на наказателната отговорност на вменяемо лице, чието обективно съставомерно деяние не изразява неговата свободна воля. Задълбоченото осмисляне на същинското социално-правно предназначение на обстоятелствата, изключващи вината може да се състои единствено в контекста на свободата на волята, или по-точно в този на нейната липса. Изобщо изключващите вината обстоятелства трябва да бъдат мислени в рамката на релацията „свобода – отговорност“. Те са последната правна гаранция за изключване на наказателната отговорност, когато извършеното противоправно деяние не изразява свободната воля на дееца.
[1] „Волевите прояви на човека, независимо че са детерминирани от обществено-историческата и природната необходимост, те същевременно са и свободни, защото човек в обществото всякога може да ги ръководи“ (Гиндев, П. Причинната връзка и вината в наказателното право в светлината на диалектическия материализъм, с. 192).
[2] § 51 от стария германски Наказателен закон в редакцията към 1871 г. дефинира невме няемост та като „състояние, изключващо свободното волепроявление (freie Willensbestimmung)“. Изключването на свободата на волята присъства в самата дефиниция на невме няемост та. Вероятно практическите трудности за доказване на свободата или на несвободата на волята при преценката за вменяемост/невменяемост са довели до преосмисляне на определението и понастоящем в § 20 НЗ на Германия намираме формулировката – „Без вина действа този, който… не е способен да осъзнава про ти во прав ност та на своите действия или да действа със съзнанието за тяхната противоправност“.
[3] Вж. Сарълиев, Ив. За волята. – Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“. Книга ХХ, 1924, с. 15–18; Долапчиев, Н. Наказателно право. Обща част, с. 161–162, 340; Ненов, Ив. Наказателно право на НРБ. Обща част, с. 249; Гиргинов, А. Коментар на Наказателния кодекс, с. 100–101. Член 122-2 НК на Франция гласи: „Не подлежи на наказателна отговорност лице, което действа под влияние на сила или принуда, на които не е могло да противостои“.
[4] Гиндев, П. Причинната връзка и вината в наказателното право в светлината на диалектическия материализъм, с. 189; Манчев, Н. Вината…, с. 154. „Наказателноправната вина означава същевременно, че за извършителя е съществувала възможност за съобразно с изис ква нията на обществото поведение и че той не е използвал. .. реалната възможност“ (Lekschas, I., W. Loose, I. Reneberg. Verantwortung und Schuld im neuen Strafgesetzbuch. Leipzig, 1964, S. 70). Това виждане наистина е било възприето от законодателя по-късно в НК на ГДР от 1968 г., чийто § 5, ал. 1 (отм.) гласи: „Дея нието е извършено виновно, когато дее цът, въп ре ки че има възможност за поведение, съобразено с интересите на обществото, действа безотговорно и осъществява предвиден в закона състав на нарушение или прес тъп ле ние“.
[5] Rittler, T. Op. cit., S. 232–233; Долапчиев, Н. Наказателно право. Обща част, с. 242–244; Maurach R. Deutsches Strafrecht. Karlsruhe, 1948, S. 310.
[6] Rittler, T. Op. cit., S. 166.
[7] Гиндев, П. Причинната връзка и вината в наказателното право в светлината на диалектическия материализъм, с. 172; Welzel, H. Op. cit., S. 124.
[8] При липсата на вина, на дее ца е отнета „въз мож ност та да се мотивира от правните повели“ (Долапчиев, Н. Наказателно право. Обща част, с. 272).
[9] „Това, което е съществено в случая и което трябва дебело да се подчертае е, че вина и отговорност на едно лице за извършеното от него престъпно дея ние може да се търси само ако самото дея ние е извършено свободно, ако то е проява на свободна воля. Не е достатъчно само дее цът да е годен въобще за разумно самоопределение. И най-годният за смислено самоопределение, ако е извършил конкретното престъпно дея ние „несвободно“, основа за вина и за отговорност не съществува. Годност та за разумно самоопределение е вме няемост та, която притежава всеки психически здрав и зрял човек. Но тя не е достатъчна, за да може да се вини и накаже такъв човек за своето дея ние. Необходимо е той да е извършил свободно самото дея ние, същото да е проява на неговата воля“ (Манчев, Н. Вината…, с. 109).
[10] Манчев е прав че „свободата на волята е необходима предпоставка на вината. Ако липсва свобода на волята… и той не може свободно да избира между правомерното и противоправното поведение, той не може да се вини за това поведение, не може да се държи отговорен за него“ (Манчев, Н. Вината…, с. 98). Но вината е не само предпос та вена от свободата на волята (свързана с вме няемост та и свободното дея ние), а също е израз на свободна воля. В покъсна своя работа Манчев се коригира като заявява, че „дее цът може да избира между правомерното и противоправното поведение и това обос но вава неговата вина“ (Манчев, Н. Непредпазливата вина в наказателното право. // Правна мисъл, 1976, № 3, с. 75).
15
Коментирайте
Проф. Марков e страхотен юрист – теоретик, жалко само, че 90% от книгите, които излизат, не минават през магистратите и законотворците. А какво качество щяха да имат съдебните решения и законите, ако се четеше…
Голямо удоволствие е да се чете такъв труд!
Напълно съгласна съм. Обемът е внушителен – 400стр. и материята е изключително сложна. Но е написана на прекрасен завладяващ език, много ясно и се чете на един дъх. Благодарение на подготовката, която получих от проф. Марков успях да се представя добре на конкурса и да стана съдия. Това никога няма да забравя. Често се връщам към неговите лекции. Очакваме учебника по наказателно право – обща и особена част.
стига сте дрънкали глупости…авторът си рекламира книгата,това е раздел от нея….самата книга – много празни философствания,макар че има известна полезност,тъй като има сравнителноправно посочване на уредбата в чужди законодателства.
Как и защо пък реши, че точно сравнителноправната част е най-полезна?!
Колега, ако бяхте прочели книгата щяхте да знаете, че този откъс е от уводната глава. В следващите глави от позиците на високата теория се разрешават най-сложните казуси, с които практиката
среща затруднения през годините. Добре е пълво да се чете, и след това да се коментира.
Фундаментална монография! Направо гениална! Европейско ниво! Трябва да бъде внимателно изучавана от всички, които се занимават с
наказателно право.
Както правосъдието девалвира, като цяло така и т.нар. правна доктрина…..ярък пример за това е тази статия.
и какво, колега, ви се струва несъстоятелно в нея?
Точно обратното. Този труд категорично показва, че българската
доктрина се въздига до предишното си ниво.
Това, че свободата на волята се свърза с вината, значи ли, че невменяемият не се чувства виновен, когато върши престъпление?
Значи, че много често на някои престъпници им е удобно да ги изкарат невменяеми.
„Нормалността“ изобщо, и на човешката психика в частност, е нещо относително-много точно казано.
Отдавна не бях чел толкова брилянтно, теоретично изчистено и задълбочено съждение за тези толкова основни за наказателното право въпроси. Истинско удоволствие!
По-изразително и смляно няма как да се напише. Естествено има недоволни-не разбрали, но това е изцяло техен проблем! Перфектен анализ на Чл. 9-20 НК.