Формалният съдебен контрол отново доведе до осъждане на България в Страсбург*
На 19 юли 2018 г. Европейският съд по правата на човека установи нарушение на правото на справедлив процес по делото Aleksandar Sabev c. Bulgarie (Requête no43503/08) поради отказа на Върховния административен съд да извърши самостоятелна преценка върху основателността на отнето разрешение за достъп до класифицирана информация.
Фактите по случая
Към датата на събитията жалбоподателят е майор от военното разузнаване. На 27 май 2005 г. той е информиран, че е отнет достъпът му до класифицирана информация на национално ниво. В писмото е посочено само правното основание – чл. 59, ал. 1, т. 2 от ЗЗКИ, без каквито и да било мотиви. Жалбата му до Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ) е оставена без уважение и без това да бъде мотивирано. През август същата година жалбоподателят е освободен от военното разузнаване и е преместен в Генералния щаб на Министерството на отбраната. С писмо от август 2006 г. комисията информира министъра, че на жалбоподателя е отнет достъпът до информация, която се получава от НАТО и че той вече е лишен от достъп до класифицирана информация на национално ниво. В писмото е посочено, че преместването на жалбоподателя е в нарушение на чл. 59, ал. 6 от ЗЗКИ. На това основание е взето решение договорът на жалбоподателя да бъде прекратен с 6-месечно предизвестие, тъй като той не отговаря на изискванията за заемане на длъжността.
Неговите опити да сезира различни органи и институции остават безрезултатни. Със заповед от 23 март 2007 г. министърът на отбраната прекратява професионалния договор на жалбоподателя поради това, че той не отговаря на изискванията на закона за заемането на тази длъжност. След съобщаването на заповедта на 23 април 2007 г. жалбоподателят я оспорва пред Върховния административен съд поради липсата на мотиви. Както тричленният състав (с решението си от 19 ноември 2007 г.), така и петчленният състав (с решение от 6 март 2008 г.) оставят без уважение жалбата, намирайки я за неоснователна. Съдиите приемат, че документите, съпровождащи заповедта, я допълвали и там се съдържали мотивите за издаването ѝ. Констатирано е, че е отнет достъпът до класифицирана информация и че това решение е оставено в сила от ДКСИ. Съгласно законовите разпоредби, отнемането на разрешението не е трябвало да бъде мотивирано и не е подлежало на съдебен контрол. Доколкото длъжността на жалбоподателя е свързана с наличието на такова разрешение, отнемането го прави непригоден за заемането на съответната длъжност за срок от три години. Петчленният състав на ВАС приема изрично, че отнемането на разрешението не трябва да бъде мотивирано, а при това положение министърът на отбраната е длъжен да спази решението на специализираните административни органи и да разпореди уволнението на жалбоподателя. Съдът приема, че жалбоподателят е бил наясно с обстоятелствата, които са довели до неговото уволнение още на 30 август 2006 г., когато е бил уведомен от ДКСИ, че му се отнема достъпът до класифицирана информация.
Позицията на Правителството и преценката на Съда
Правителството излага две възражения относно недопустимостта на жалбата. Едното е поради депозирането ѝ извън 6-месечния срок, който според него започва да тече от датата на отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация, а не от датата на приключилото производство по оспорване заповедта за уволнение. Вторият довод е, че с изтичането на 3-годишен срок от отнемане на разрешението за достъп до класифицирана информация жалбоподателят е изгубил качеството си на жертва (отнемането на такова разрешение е срочно – за три години), защото повече не е бил засегнат от това ограничение.
Съдът не приема тези възражения. Той обръща внимание, че оплакването на жалбоподателя е свързано с ограничения съдебен контрол по повод уволнението му, а не с отнемането на самото разрешение за достъп до класифицирана информация. Съдът посочва, че в случая е налице тясна връзка между възраженията за недопустимост и оплакванията по същество, поради което преценява, че ще ги разгледа съвместно.
По съществото на оплакването той отбелязва, че то не е свързано с правото на достъп до класифицирана информация (което не е гарантирано от Конвенцията), а с правото на жалбоподателя да заема държавна длъжност, което е засегнато след отнемането на достъпа му до класифицирана информация. Националното законодателство позволява на жалбоподателя да оспори пред съд своето освобождаване от длъжност, а и правителството не е направило възражение относно приложимостта на чл.6 §1 от Конвенцията по отношение на тази процедура. Ето защо Съдът приема, че според установените в практиката му критерии оплакването попада в приложното поле на чл.6 §1 в неговите гражданскоправни аспекти, поради което срокът за сезиране на ЕСПЧ започва да тече от датата на решението на петчленния състав на ВАС. В този смисъл е отхвърлено първото възражение за недопустимост от страна на правителството.
Вторият въпрос, който е предмет на анализ, е дали националният съд е имал пълната компетентност да разгледа всички релевантни въпроси от фактическо и правно естество, повдигнати в жалбата на жалбоподателя. Съдът констатира, че министърът не е имал свобода на преценка дали да уволни, или не жалбоподателя след като ДКСИ е отнела разрешението му за достъп до класифицирана информация, наличието на което е съществено условие за работа в Генералния щаб. От това следва, че е необходимо да се изясни дали отнемането на разрешението е било оправдано или не (Ternovskis c. Lettonie, no 33637/02, § 44, 29 avril 2014 et Miryana Petrova c. Bulgarie (no 57148/08,§31,21 juillet 2016). Този въпрос е разгледан от ДКСИ, но тя не излага никакви мотиви, отхвърляйки жалбата на жалбоподателя. Според преценката на Съда тази процедура не отговаря на изискванията на чл.6 §1, тъй като Комисията не е независима от изпълнителната власт – тя се избира от правителството по предложение на министър-председателя. Тя не е информирала жалбоподателя за причините, поради които е отнето разрешението му за достъп до класифицирана информация.
Съдът констатира, че жалбоподателят е сезирал Върховния административен съд, изтъквайки, че отнемането на неговото разрешение за достъп е в нарушение на националното законодателство, тъй като той не е извършил никакво престъпление. Нито една от двете формации на Върховния административен съд обаче не е изследвала по същество този въпрос, а просто се е задоволила да установи, че съответният административен орган е разгледал жалбата. Европейският съд констатира, че за разлика от Чешкия Върховен административен съд, който е имал пълната компетентност и достъпа до всички класифицирани документи, за да прецени дали е било законосъобразно отнемането на разрешение за достъп до класифицирана информация (виж делото Regner c. République tchèque [GC], no 35289/11, § 109, 151-153р CEDH 2017) българският Върховен административен съд е отказал да анализира най-съществения въпрос, от който е зависела законността на уволнението. Поради това Съдът счита, че спорът за уволнението на жалбоподателя не е бил разгледан от съд с „пълна юрисдикция“, която да обсъди всички релевантни фактически и правни обстоятелства по случая. Затова той достига да извода, че е налице нарушение на чл.6 §1 от Конвенцията в нейните гражданскоправни аспекти.
*Текстът е препечатан от блога на автора. Заглавието е на редакцията.
6
Коментирайте
Какъв съдебен контрол? За национална сигурност иде реч. Отнемат му достъпа, незабавно изпълнение и ф остата.
Или може би АО трябва да докаже в съда, че жалбоподателят е двоен агент ?!?
Би било интересно да се направи печатно издание на сборник с всички дела, по които сме осъдени. Лошото е, че ще има много томове.
ВАС се изложиха за пореден път. Даже и петчленката не можа да отсъди правилно.
Напълно справедливо решение. Тези просто са си търсели повод да уволнят човека.
Не се научиха, ей. До кога ще плащаме?
Най-добре е да се прочете решението. В него се казва, че има нарушение на чл. 6 поради ограничената компетентност на националния съд – по времето на събитията (жалбата е от 2008 г.) ЗЗКИ не е предвиждал съдебен контрол на отнемането на допуска.
През 2016 г. законът беше променен и се въведе съдебен контрол на тези актове.
Проблемът на националния съд е, че в мнозинството подобни случаи не прилага директно Конвенцията, а чака законодателни промени. Проблемът на ЕСПЧ е, че продължава да постановява решения по стари жалби, по които проблемите са преодолени. И се получава буря в чаша вода.