Съдебни хоризонти: Електронното връчване – част ІІ
5. Сравнителноправният поглед
Както стана ясно от част І (с нея можете да се запознаете тук), нормативната уредба на съдебното електронно връчване в българското право се характеризира с партикуларизъм и хаотичност, което не е добър атестат за нейното качество. Поради това е необходимо да обърнем поглед навън, за да потърсим удачни разрешения на най-значимите проблеми в същата материя и да почерпим от чуждия опит. Ограниченият обем на настоящата статия не позволява излагането на разгърнато сравнителноправно представяне, поради което то ще се ограничи до някои високоразвити в сферата на електронното правосъдие европейски държави, както и до съдебната институция на ЕС.
5.1. Съд на Европейския съюз
Дейността на Съда на ЕС (СЕС) е уредена в Статута му, който се съдържа в протокол към учредителните договори, както и в издаден въз основа на него Процедурен правилник, като действащият е от 25 септември 2012 г. с последващи изменения, последното от които е публикувано на 6 декември 2019 г. В глава 2 от дял II от правилника е уредена процедурата по връчване от Съда на документи в производствата пред СЕС, като е предвидена възможност и за електронно връчване. Според чл. 48, ал. 4 Съдът може с решение да определи условията, при които процесуален документ може да се връчи по електронен път, което решение се публикува в „Официален вестник на ЕС“. Понастоящем е действащо Решение от 16 октомври 2018 г. за подаването и връчването на процесуални документи чрез приложението e-Curia (публ. на 20.11.2018 г., в сила от 1.12.2018 г.), с което е отменено предходно решение от 13 септември 2011 г. Същото предвижда, че електронното предаване на документи между СЕС и участниците в производствата се извършва единствено чрез специалното компютърно приложение e-Curia, за използването на което е необходима активна регистрация с потребителско име и парола (чл. 2), което приложение по същество представлява специална система за сигурно електронно връчване. Предвидено е, че по този ред може да се връчва на представители на страните, на техни сътрудници, на държавите членки на ЕС и ЕИП и на институциите на ЕС, които са дали изрично съгласие за това (чл. 6). Според уредената в чл. 7 процедура по връчване: 1) получателят се уведомява с електронно писмо за всеки изпратен до него документ, и 2) документът е връчен в момента, в който получателят поиска достъп до него, а при непоискан достъп документът се счита за връчен с изтичането на 7 дни от датата на изпращане на електронното писмо с уведомлението.
Следователно, меродавен е моментът на „поискването на достъп“ до изпратения електронен документ, което може да се тълкува като първото активно действие на получателя след изпращането на документа за запознаване със съдържанието му след влизане в потребителския му профил в e-Curia, като не е задължително документът да бъде изтеглен или отворен. Наред с това, завършването на процедурата по връчване не е оставено единствено на волята на адресата, а е предвидена и хипотеза на фингирано връчване, игнорираща тази воля, а именно – при непоискан достъп документът се счита за връчен с изтичането на 7 дни от датата на изпращане на електронното писмо с уведомлението. По този начин се гарантира нормалното протичане на основното производство и се избягва неговото блокиране или забавяне, което иначе би могло да се случи при преднамерено бездействие на адресата относно искането на достъп.
5.2. Франция
Действащият френски ГПК (Code de procédure civile) е въведен в периода 1976 г.-2007 г. чрез поетапна отмяна на наполеоновия ГПК от 1807 г., което окончателно е финализирано със закон от 20 декември 2007 г. Мащабни промени в него са в сила от 1 януари 2020 г. с основен акцент – засилване на електронизацията на съдебната дейност, чието начало е поставено с изменения от предходни години. Така от 1 януари 2009 г. са в сила промени, чрез които се създава дял ХХІ в книга 1 – „Електронна комуникация“, а електронното връчване е регламентирано с изменения в сила от 1 септември 2012 г. в раздел І „Връчване“ от глава 3 от дял ХVІІ от книга 1, които правила претърпяват и допълнително изменения.
Според актуалното състояние на нещата:
- електронно връчване може да се извърши само при предварително изразено съгласие на лицето, като документът се изпраща при условията на дял ХХІ (чл. 662-1, ал. 1 и 2);
- присъединяването към електронна комуникационна мрежа, определена от министъра на правосъдието, има значението на даване на съгласие (чл. 748-2, ал. 2), а тази система следва да позволява да се установи датата на изпращане, на доставката или на приемането от получателя;
- връчването е лично, ако получателят се е запознал с изпратеното (изтеглил го е) в деня на изпращането, а в останалите случаи съдебният служител трябва да уведоми адресата в първия работен ден чрез обикновено писмо за извършената доставка по електронен път (чл. 662-1, ал. 3);
- въпреки това, моментът на електронното връчване е този на изпращане на документа до неговия адресат (чл. 664-1, ал. 2), но спрямо лица по чл. 692-1 това е първият работен ден след изпращането (чл. 748-9); тези лица са юридическите лица на частното право, държавни администрации, местни власти, публични учреждения, институции за социално осигуряване и други институции, предоставящи публични услуги.
5.3. Германия
Немският ГПК (Zivilprozessordnung) регламентира основите на електронното правосъдие в гражданския процес, като допуска: 1) извършване по електронен път както на подаване на електронни документи до съда, така и връчване на електронни документи от съда до участници в производствата – §130а, §174; 2) извършване на всички актове на съда в електронна форма – §130b; 3) водене и понастоящем на изцяло електронни дела, като въвежда задължение от 1 януари 2026 г. всички новообразувани дела в съдилищата да бъдат само електронни – §298а; и 4) провеждане на открити съдебни заседания чрез видеоконференции, при които всички или част от участниците (страни, представители, свидетели, вещи лица и др.) могат да участват в заседанието дистанционно – §128а.
В интересуващата ни област относно електронното връчване уредбата се съдържа в §174 и е следната:
- връчването може да се извърши единствено посредством т.нар. сигурен път за предаване (sichere Übermittlungsweg), дефиниран в §130а, ал. 4, като: 1) услугата за пощенска кутия и изпращане на акаунт в De-Mail, ако получателят при изпращането на съобщението от съда е сигурно регистриран по смисъла на §4, ал. 1, изр. 2 от Закона за De-Mail и е потвърдил сигурната си регистрация съобразно §5, ал. 5 от същия закон[1]; 2) пътят за предаване между специалната електронна пощенска кутия на адвокат по §31а от Федералния закон за адвокатите или съответната електронна пощенска кутия, създадена на законно основание, и електронната пощенска служба на съда; 3) пътят за предаване между пощенската кутия на орган или юридическо лице на публичното право, преминала през процедура за идентификация, и електронната пощенска служба на съда; и 4) други федерално стандартизирани пътища за предаване, които са установени с наредба на Федералното правителство, при които се гарантира автентичността и интегритета на данните, както и достъпността;
- за лицата по §174, ал. 1 се въвежда задължение за получаване на електронни съобщения, както и за откриване на сигурен път за предаване, а именно – органи, корпорации или институции на публичното право, адвокати, нотариуси, съдебни изпълнители, данъчни консултанти или други лица, които въз основа на професията си могат да се приемат за високо благонадеждни;
- за останалите участници в производствата електронно връчване може да се извърши само, ако те изрично са се съгласили на това и са посочили сигурен път за предаване (§174, ал. 3, изр. 2);
- връчването се счита за извършено в момента на получаване на изпратения документ на електронния адрес на получателя, което се доказва с електронно потвърждение за получаване; същото може да се изпрати автоматизирано в структурирана машинно четима форма, структуриран запис на данни, предоставен от съда с връчването, или като подписан електронен документ (§174, ал. 4).
От тази уредба е видно, че меродавно за връчването е получаването на изпратения електронен документ, а не на изтеглянето или отварянето му от получателя. Документът е получен, когато е постъпил в електронната пощенска кутия на адресата. Дава се възможност за доказване на получаването както чрез волево действие на адресата, който сам потвърди това в обратно изпратен подписан електронен документ, така и без такова волево действие – чрез автоматизирано изпращане на потвърждение за получаването в структурирана форма.
5.4. Швейцария
Швейцария не е член на ЕС, но е част от Шенгенското пространство, за разлика от България. Не само по икономическо развитие и стандарт на живот, но и като правно развитие и качество на законодателството, Швейцария е една от най-напредналите държави в света. Може би поради това идеалът за „Швейцария на Балканите“ е лелеяна българска мечта от Освобождението до днес.
До 1 януари 2000 г. всеки от 26-те кантона на Конфедерацията е притежавал собствена компетентност относно уредбата на съдебния процес пред кантоналните съдилища. С влизането в сила от посочената дата на новата Конституция тази компетентност се прехвърля на федералната държава, вследствие на което през 2007 г. и 2008 г. се приемат, а от 1 януари 2011 г. влизат в сила първите общи НПК и ГПК на Швейцария. В тях по съдържателно идентичен начин е уредено електронното връчване – чл. 86 НПК и чл. 139 ГПК. Предвидено е, че такова връчване може да се извърши само със съгласието на съответното лице, като всички останали въпроси следва да се регламентират с акт на федералното правителство. Въз основа на тази делегация е приета Наредба за електронната комуникация в рамките на гражданския и наказателен процес, както и в изпълнителни производства и производства по несъстоятелност[2]. В резюме уредбата е следната:
- връчването може да се извърши единствено посредством платформа за сигурно връчване, отговаряща на изискванията по чл. 2 и призната от Федералното министерство на правосъдието и полицията по процедурата по чл. 3; едно от съществените изисквания е платформата да издава незабавно разписка от момента на постъпването на заявление за връчване или на предаването на адресата, която разписка и моментът, потвърден от синхронизирана услуга за времеви щемпел, трябва да бъдат снабдени с регулиран електронен печат;
- на участници в производството, които са регистрирани в платформата за връчване, могат да се връчват съобщенията по електронен път, ако са се съгласили на този начин на връчване или за конкретното производство или в цялост за всички производства пред определен орган (чл. 9, ал. 2); съгласието може да се оттегли по всяко време; съгласието и оттеглянето могат да се направят писмено или устно, удостоверено в протокол;
- връчването се счита за извършено в момента на изтеглянето на изпратения документ от платформата за връчване (чл. 11, ал. 1);
- но ако връчването се извършва в електронна пощенска кутия на адресата, която е създадена на призната платформа за връчване след лична идентификация на притежателя на пощенската кутия, се прилагат съответно разпоредбите на ГПК и НПК за връчването на обикновената препоръчана поща (чл. 138, ал. 3, буква „а“ ГПК или чл. 85, ал. 4, буква „а“ НПК) – чл. 11, ал. 2; според тези правила връчването се счита за извършено на 7-мия ден след неуспешния опит за връчване, ако лицето е трябвало да очаква връчването, т.е. ако е знаело или е трябвало да знае за образуваното производство; приложено съответно спрямо електронното връчване това означава, че връчването ще се счита за извършено на 7-мия ден след постъпване на изпратения документ в електронната пощенска кутия на адресата, ако е знаел или е трябвало да знае за образуваното производство.
Същото принципно правило относно момента на връчване е възприето и в швейцарската Наредба за електронната комуникация в рамките на административно производство[3]. Според чл. 10 от същата моментът на изтегляне от адресата се счита за момент на връчването, но ако връчването се извършва в електронна пощенска кутия на адресата, която е била създадена на призната платформа за връчване след лична идентификация на притежателя на пощенската кутия, това връчване се счита за първоначален опит за връчване по смисъла на чл. 20, ал. 2bis от Федералния закон за административното производство, т.е. връчването се счита за извършено на 7-мия ден след този първоначален опит, който се счита от постъпването в електронна пощенска кутия на адресата.
По този начин е постигнат справедлив баланс, тъй като връчването до някакъв етап е поставено в зависимост от волята на адресата, но след изтичането на определен период и при определени предпоставки тази воля става ирелевентна и се възприема фингирано връчване, за да се обезпечи по-нататъшния ход на съответното производство, което е рационално.
5.5. Австрия
Австрия е един от световните лидери в областта на електронното правосъдие. Неговото начало е поставено в далечната 1990 г. със създаването на информационната система за електронен правен обмен (elektronischer Rechtsverkehr), чрез която в допълнение към традиционната комуникация на хартия се осъществява електронната комуникация между съда и най-значимите участници в съдебния процес (адвокати и пр.), общо над 10 000 участници, с което на практика се обхваща почти цялата комуникация със страните в процеса, предвид това, че в значителна част от съдебните дела се изисква задължителна адвокатска защита. Системата се поддържа от специално държавно търговско дружество – „Федерален изчислителен център“ ООД (Bundesrechenzentrum GmbH), а правният ѝ режим е уреден в Закона за съдебната организация (Gerichtsorganisationsgesetz – GOG)[4] и наредба на министъра на правосъдието[5]. До 1999 г. чрез тази система се е извършвала електронна комуникация само от участници към съда, а от 1999 г. и в двете посоки – както подаване на електронни документи към съда, така и връчване на такива от съда към участници в процеса. Наред с това, приложими към съдебното електронно връчване са и разпоредбите на Закона за връчването на публични документи (Zustellgesetz – ZustG)[6], уреждащ еднотипно процедурите по връчване както в съдебния процес по всички видове дела, така и в административните производства. Раздел 3 от същия е посветен именно на електронното връчване. По официални данни на австрийското Министерство на правосъдието[7] чрез тези канали на електронна комуникация през 2018 г. са извършени 14,5 милиона електронни трансакции, 7,6 милиона електронни изпращания, чрез което са спестени над 12 млн. евро от пощенски такси, като са подадени 4,7 милиона електронни сезиращи заявления към съда, обхващащи 94% от всички искови молби и 76% от всички молби за принудително изпълнение. За 2019 г.[8] според годишния доклад, публикуван през м. август 2020 г., са извършени общо 15,1 милиона електронни изпращания на документи, от които 4,9 милиона подадени сезиращи заявления към съда (94% от исковите молби и 76% от молбите за изпълнение), 8 милиона съдебни връчвания и 2,2 милиона отговори по делата. По този начин на практика почти e премахнато хартиеното подаване и връчване на документи към и от съдилищата, с което съществено е подобрена бързината и ефективността на работните процеси в съдилищата и са спестени значителни публични ресурси (около 82% от разходите за правосъдието в Австрия се покриват от собствени приходи). Извън въпросите на връчването, в Австрия от няколко години се реализира проект от ново поколение за цялостна електронизация на правосъдието (стратегическа инициатива Justiz 3.0), с основен акцент – воденето на изцяло електронни дела и премахването на хартиените такива[9]. Австрийската уредба на електронното връчване се отличава с изключителна детайлност и подробности, представянето на които би изисквало отделно изследване, но в резюме е следната:
- съдебно електронно връчване може да се извърши само чрез информационна система за връчване – за част от получателите чрез електронния правен обмен по реда на GOG, а за останалите чрез одобрена служба за електронно връчване по реда на ZustG с доказателство за връчването;
- системата за електронен правен обмен е приложима за две категории лица: а) безусловно задължени да се регистрират са адвокати и защитници по наказателни дела, нотариуси, кредитни и финансови институции, застрахователни предприятия, институции за социално осигуряване, пенсионни институции, Касата за обезщетяване на отпуските на строителните работници, Фармацевтичната каса за заплати, Фондът за обезщетяване при несъстоятелност, Съюзът на институциите за социално осигуряване, финансовата прокуратура, Камарата на адвокатите – §89с, ал. 5 GOG; 2) условно задължени да се регистрират са вещите лица и преводачите – задължението отпада при определени условия (§89с, ал. 5а GOG);
- за участниците в електронния правен обмен за момент на връчване на електронно изпратените документи се счита винаги работният ден, следващ този, в който документите са били в обсега на електронното разположение на получателя, при което съботите не се считат за работни дни (§89d, ал. 2 GOG), т.е. от деня, следващ момента на постъпване в електронната пощенска кутия на адресата;
- на други участници в съдебния процес може да се връчи електронно само при предварително съгласие, изразено чрез регистрация в централен електронен Регистър на участниците по 28а ZustG, в който се вписва поне един електронен адрес за уведомяване на получателя, както и други данни, като може да се заяви и че връчване на лицето не може да се извършва в определени периоди (§28b, ал. 2 ZustG);
- ако получателят е вписан в Регистъра на участниците, службата за електронно връчване, действаща по възлагане на съда, препраща изпратените ѝ документи на централен онлайн интерфейс модул, който незабавно изпраща уведомление на обявения в регистъра електронен адрес (адреси) на получателя за постъпилите документи и възможността за изтеглянето им в срок от 2 седмици; ако документът не бъде изтеглен в продължение на 48 часа, се извършва второ електронно уведомяване (§35, ал. 4 ZustG);
- документ, който се съхранява в готовност за изтегляне, се счита със сигурност за връчен с изтеглянето му (§35, ал. 5 ZustG);
- извън това, връчването се счита за извършено на първия работен ден след изпращането на първото електронно уведомление, но не се счита за действително, ако се окаже, че уведомлението не е постъпило при получателя, в който случай става действително в деня, следващ постъпването на уведомлението в рамките на срока за изтегляне (§35, ал. 6 ZustG);
- връчването не се счита за действително и ако въпреки получаването се окаже, че получателят: 1) не е узнал за електронните уведомления, или 2) действително е узнал за тях, но по време на срока за изтегляне е отсъствал не само временно от всички свои места на доставка по §2, т. 4 (жилище, месторабота и др.) като връчването става действително на следващия ден след връщането на едно от местата на доставка, на което документът е могъл да се изтегли (§35, ал. 7 ZustG); доказването на тези обстоятелства е в тежест на получателя.
От горното е видно, че в Австрия е възприета следната прецизна концепция за съдебно електронно връчване: 1) ако е предприето чрез системата за електронен правен обмен връчването се счита за извършено на работния ден, следващ деня на получаването, в който изпратеният документ е бил в обсега на електронното разположение на получателя; 2) ако е предприето чрез друга система за връчване, връчването се счита за извършено на първия работен ден след изпращане на първото електронно уведомление до електронния адрес на получателя, като негова е тежестта да докаже, че то е недействително поради някое от уредените изключения, но ако документът е изтеглен от получателя в рамките на срока за изтегляне, връчването се счита за извършено от тогава и не може да се оспорва.
6. Какво да се прави у нас
Пълен и всеобхватен отговор на вечния въпрос на Чернишевски не е възможно да се даде в настоящата ограничена по обем статия. Тук е възможно единствено да се набележат насоките на развитие и да се скицират разрешения по най-важните проблеми на съдебното електронно връчване. Извън тях остават множество важни подробности, без които продуктът не би бил завършен и перфектно функциониращ. Едно е сигурно – електронното връчване на публичните власти в България следва да се уреди по концептуално идентичен начин за различните публични сфери, което да замени настоящия хаос.
6.1. На първо място, електронно връчване може да се извърши само посредством информационни системи, поради което следва да се реши какви и колко да бъдат те.
Тези системи следва да гарантират сигурната идентификация на изпращача и на получателя, автентичността и интегритета на изпратеното, неразкриването на информацията от трети лица, да удостоверяват времето на извършване на всяко действие в системата, както и да предоставят доказателство във връзка с обработката на предаваните данни във всеки етап – изпращане, получаване, изтегляне.
На тези изисквания не отговарят информационните услуги за обикновена електронна поща. Акаунт за такава може да създаде всеки, включително и анонимно или с невярно посочена самоличност, като никога не е напълно сигурно кой точно е ползвателят на услугата. Това донякъде се компенсира чрез изискването самата страна в процеса да е посочила пред решаващия орган съответния електронен адрес за връчване, но други недостатъци остават непоправими – липсата на сигурно времево удостоверяване на всяко действие и липсата на автоматично генерирано доказателство за получаването и изтеглянето на изпратеното, което доказателство (електронна разписка) автоматизирано да се генерира и изпраща към системата на изпращащия съдебен орган.
На горните изисквания отговаря само система за връчване, предоставяща услуга за електронна препоръчана поща по смисъла на чл. 3, т. 36 от Регламент № (ЕС) 910/2014, и то във варианта – квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща по чл. 44 от същия Регламент, гарантираща идентификацията на получателя преди доставяне на изпратеното. Една такава държавна система за сигурно електронно връчване е задължително да се създаде за съдебната власт – както е предвидено, но все още не се е случило, в чл. 25 от Наредба № 6/3.08.2017 г. за извършване на процесуални действия и удостоверителни изявления в електронна форма. Наред с нея в чл. 34, ал. 2 от същата наредба са уредени още две опции за системи, обслужващи посочения от страната електронен адрес – програмен интерфейс, одобрен по чл. 360б, ал. 1 ЗСВ, или част от ЕПЕП. За тези две опции е неясен замисълът на нормотвореца, доколкото самата система по чл. 25 е прогласена за част от ЕПЕП в ал. 1 на чл. 25, а за одобрените до момента по реда на чл. 360б, ал. 1 ЗСВ информационни системи на съдилищата (Единната информационна система на съдилищата и информационната система на административните съдилища) не е предвидено да поддържат модули за електронно връчване. Ако под „програмен интерфейс“ се имат предвид други бъдещи информационни системи, то не е ясно защо е нужно да се разходват бюджетни средства за тяхното създаване и поддържане при едновременното съществуване на системата по чл. 25.
Не е допустимо държавата да ограничи само до една системата за сигурно електронно връчване, използвана от съдилищата, доколкото това би противоречало на принципа по чл. 4 от Регламент № (ЕС) 910/2014 по отношение на предоставянето на удостоверителната услуга за електронна препоръчана поща по чл. 3, т. 36 във вр. с т. 16, буква „а“ от същия. Осъзнавайки това, авторите на Наредба № 6 са предвидили в чл. 35, ал. 4, че връчването може да се удостоверява и от друг доставчик на квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща по смисъла на Регламент (ЕС) № 910/2014, с което имплицитно са разширили кръга на допустимите за използване електронни адреси по чл. 34, ал. 2. Удачно би било обаче тези други системи за връчване да подлежат на допълнително сертифициране за използването им за съдебно връчване, така както е възприето във всички коментирани по-горе чужди законодателства. Като една от системите за сигурно електронно връчване за съдилищата би могла да остане и държавната система по чл. 26 ЗЕУ, доколкото тя отговаря на необходимите изисквания, независимо, че е предназначена само за административните производства.
На следващ етап е добре да се помисли за създаването на централен онлайн интерфейс, с който да комуникират всички одобрени информационни системи за връчване, както и за създаването на централен регистър на получателите, администрирани от ВСС – подобно на уредбата в Австрия. Съществуването на такъв регистър е необходимо при наличието на повече от една одобрени системи за връчване, доколкото изпращащият съд няма да е наясно в коя от многото системи е електронният адрес на получателя за хипотезата, когато този получател все още не е посочил такъв адрес (напр. при първоначално връчване), но електронното връчване за него е задължително (напр. за субектите по чл. 137, ал. 2 АПК). В този регистър и самите получатели ще могат да заявяват редица опции за връчването – напр. дали са съгласни да получават електронно по конкретно производство, за част или за всички съдебни производства пред част или пред всички съдилища и инстанции, или да заявят определени непродължителни периоди, в които да не им се връчва с оглед евентуално отсъствие от страната или други подобни причини.
При всички положения обаче е необходимо унифициране на всички съдебни процесуални закони по отношение на допустимите за използване системи за връчване и електронни адреси, като най-удачно е това да стане чрез препращане към ЗСВ, в който по общ начин да се уредят правилата за електронно връчване, а не в подзаконов нормативен акт.
6.2. На второ място, следва да се прецени дали съдебното електронно връчване да бъде доброволно или задължително.
Повсеместното задължително електронно връчване предполага въвеждането на задължение за всички субекти в страната да регистрират и обявят пред държавата електронен адрес от одобрена система за връчване за кореспонденция с публичните власти. Подобно глобално задължение понастоящем не е въведено в нито една държава членка на ЕС, но в някои държави е въведена само възможност за посочване на такъв електронен адрес. При липсата на такова всеобщо задължение не е възможно да се въведе и всеобщо задължително съдебно електронно връчване на този етап. Въвеждането на такова задължение само за комуникация в рамките на конкретния съдебен процес не е удачно за всички участници в процеса, тъй като: 1) само спрямо иницииралата съответното производство страна могат да бъдат предвидени процесуални тежести и санкции при неизпълнено задължение за посочване на електронен адрес за връчване, като това се приеме за нередовност на съответната искова молба или жалба, при чието неотстраняване производството да бъде прекратено; подобна процесуална последица спрямо насрещната страна или допълнително привлечена страна, конституирана не по свое желание в делото, би било благоприятен за нея резултат, а не санкция; 2) за всички останали участници в процеса, извън иницииралата го страна и нейния представител, евентуалното задължение за посочване на електронен адрес може да възникне едва след като тя узнае за производството, което става с първото редовно физическо връчване от съда на физически адрес, посочен от иницииралата страна или служебно издирен от съда; при реално осъществено физическо връчване и неизпълнено задължение за посочване на електронен адрес съдът не би могъл да прилага спрямо тази страна неблагоприятни последици от типа на фингирано връчване за бъдещи връчвания (а други не са и възможни), тъй като по делото има друг адрес (физически), на който вече е било връчвано; ако пък първоначалното връчване е било фингирано (напр. по чл. 50, ал. 2 или 4 ГПК), то с това процесуалната тежест вече е била приложена и няма необходимост от прилагането ѝ на друго основание. Същевременно, въвеждането на подобно задължение само спрямо иницииралата процеса страна в много случаи би било прекомерно и непропорционално натоварване доколкото изисква известни икономически възможности (ползването на Интернет не е безплатно, нито са безплатни техническите устройства за достъп до него), както и известна компютърна грамотност, което би довело до ограничаване на достъпа до правосъдието за социалнослаби граждани или за такива без компютърни умения, измежду които и множество лица в напреднала възраст. Ето защо на настоящия етап подходът следва да е друг.
Принципът следва да е, че съдебното електронно връчване трябва да е доброволно като възможна процедура – то да е приложимо само при заявено съгласие на съответното лице. Съгласието се дава с посочване пред съда на електронен адрес от одобрена система за електронно връчване и може да бъде оттеглено по всяко време. Доброволността обаче не означава, че след даване на съгласието от волята на лицето следва да зависи дали да приеме или не конкретно електронно връчване на конкретен документ. В периода между даването и оттеглянето на съгласието връчванията на посочения електронен адрес следва да пораждат правно действие, независимо от субективното желание на адресата да приеме изпратения документ. До оттеглянето на съгласието електронното връчване е валидно приложима процедура спрямо адресата. Следва да има възможност лице да заяви съгласие за електронно връчване както за конкретно производство, така и за всички съдебни производства пред определен съд или пред всички съдилища, а също и за една или повече инстанции – в който смисъл е и чл. 33, ал. 4 от Наредба № 6, както и швейцарската и австрийска уредба. Извън съгласието за конкретно производство, в останалите случаи е необходима централизирана информационна система, в която това съгласие да се отрази, за да бъде проверено. Това отново поставя въпроса за изграждането на централен електронен регистър на получателите, доколкото системите за връчване могат да се повече от една, а доставчиците на подобни електронни услуги – множество, вкл. недържавни.
Като изключение от горния принцип за част от участниците в съдебния процес следва да съществува задължително електронно връчване. Както бе посочено по-горе, в различни варианти такова съществува в германското и австрийско законодателство. От тази идея е изхождано и в чл. 18а, ал. 5 и чл. 137, ал. 2 АПК, според които на административните органи, органите на съдебната власт, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, организациите и адвокатите се връчва на посочения в производството електронен адрес по чл. 26 ЗЕУ или електронен адрес по чл. 360е, ал. 1, т. 7 ЗСВ. Необходимо е обаче прецизиране на това задължение в две посоки.
На първо място, сегашната формулировка визира задължение за посочване на електронен адрес по конкретно производство, т.е. когато такова лице стане страна в конкретен процес, то е длъжно да посочи на съда по конкретното дело електронен адрес за връчване. Това посочване няма да важи по други дела на същото лице, а за всяко отделно дело лицето следва да сочи отново електронен адрес. Отделен е въпросът, че задължението се поражда едва след като лицето бъде уведомено от съда за образуваното производство, което предполага първото съдебно уведомление да му е било връчено чрез физическо връчване, т.е. изключено е първоначално електронно връчване, което не е най-удачният вариант. Уместно би било да се въведе задължителна регистрация на определени субекти в бъдещата съдебна система за сигурно електронно връчване по чл. 25 от Наредба № 6, или алтернативно – за заявяване на електронен адрес от одобрена система за връчване, който да се вписва в централен регистър на получателите. Тази информация следва да е публично достъпна, вкл. за всеки съд, който при образувано производство с участието на такъв субект следва служебно да може да връчи електронно на посочения адрес (адреси), без да е необходимо този субект да го заявява по конкретното производство, при което ще е възможно и първоначално електронно връчване. Неизпълнението на задължение за подобна регистрация следва да се санкционира с административно наказание.
На второ място, кръгът на задължените за регистрация лица следва да се прецизира, така че да е приложим и в гражданския процес, обхващащ около 2/3 от всички съдебни дела в страната. Административните и други публични органи по правило не са страни в гражданския процес (с малки изключения), а такава страна са юридическите лица, в структурата на които са съответните органи – държавни учреждения и общини. Действително, те се обхващат от дефиницията на „организации“ по §1, т. 2 от ДР на АПК, но въведеното в АПК задължение по отношение на всички организации не е най-доброто решение, тъй като не държи сметка за мащабите на съответната организация, която може и да е микропредприятие, спрямо което това задължение да е прекомерна административна тежест. При това общият брой на българските юридически лица е значителен (само търговските дружества и ЮЛНЦ са близо милион), а в съдебни процеси участват и чуждестранни ЮЛ, което прави трудно администрирането на самата регистрация, още повече, че болшинството от тези юридически лица никога не стават страни по съдебни дела, т.е. няма необходимост от подобна регистрация. По тази причина разгледаните по-горе чужди законодателства ограничават задължението само до определени юридически лица, извършващи обществено значима дейност. Ето защо и като примерен списъкът следва да обхваща всички държавни учреждения, общини, юридически лица на публичното право, всички организации, предоставящи обществени услуги по смисъла на §1, т. 13 от ДР на ЗЕУ, застрахователни и пенсионни институции, държавни предприятия по чл. 62, ал. 3 ТЗ и др. подобни.
Задължението следва да обхваща и всички лица, упражняващи регулирани юридически професии, имащи тясна връзка със съда (адвокати, нотариуси, частни съдебни изпълнители, синдици), както и вещи лица и преводачи, вписани в одобрените по реда на ЗСВ списъци. По този начин най-често срещаните участници в процесите ще бъдат обхванати от задължителното и ефективно електронно връчване, с което ще се постигне съществена оптимизация и ускоряване на съответните производства. За останалите лица следва да се запази доброволният му характер.
6.3. Не на последно място, следва да се отговори и на ключовия за електронното връчване въпрос – кога то ще се счита за извършено.
Както бе посочено в първата част на настоящата статия, в България понастоящем действат в различни нормативни актове:
- системата на изпращането (ЗТРРЮЛНЦ, ЗОП – пред КЗК);
- системата на получаването (ГПК, ЗЕДЕУУ);
- системата на изтеглянето (АПК, ЗЕУ, Наредба № 6, ЗОП – пред съда);
Допълнително съществува и хибридната система по ДОПК, възприета и в проекта за ЗИДЗАНН – на изричното волево потвърждаване на полученото или изтегляне на изпратеното или активиране на електронна препратка.
Системата на изпращането следва да бъде изоставена, тъй като не гарантира, че изпратеното е достигнало до получателя. Многократно е потвърждавано от заключения на съдебни компютърни експертизи, че не всяка изпратена електронна пратка достига до електронната пощенска кутия на адресата – съществува 1-3% вероятност това да не стане по различни технически причини. От разгледаните чужди законодателства тази система е възприета единствено във Франция.
Системата на изтеглянето в чист вид не отговаря на един от основните постулати при съдебното връчване – завършването му да не зависи от волята на адресата. Ако подобна зависимост съществува, това би обрекло почти всеки съдебен процес на безконечност и би било лесно средство за блокирането му от страната, която няма интерес от своевременното приключване – напр. такава в гражданския процес обичайно е ответникът, а в процес по ЗАНН обичайно е жалбоподателят, чийто интерес е да препятства влизането в сила на наказателното постановление и да протака до изтичането на абсолютната давност. По тази причина процесуалното законодателство в областта на връчването по правило игнорира волята на адресата относно получаване на изпратеното. Нежеланието на адресата да получи несъмнено затруднява връчването, но не го изключва, тъй като тогава влизат в действие заместващи механизми. Ето защо при физическото връчване е възможно връчване и при отказ, а също и фингирано връчване в редица хипотези. На същите принципи следва да стъпи и електронно връчване, което е равностойно на физическото по предназначение и правен ефект. Системата на изтеглянето не е в синхрон с тези принципни положения. Предвиденото в част от обсъдените нормативни актове, че при липсата на изтегляне от адресата в определен срок, спрямо него следва да се извърши физическо връчване, не е подходящ заместващ механизъм, тъй като обезсмисля напълно самото електронно връчване и вместо да ускорява процеса, допълнително го забавя. След като адресатът се е съгласил предварително на електронно връчване, посочил е електронен адрес и не е оттеглил съгласието си, то всяко постъпило съобщение в електронната му пощенска кутия следва да се приеме за връчено, без значение дали е изтеглено и отворено. С още по-голяма сила това важи за тези субекти, за които е предвидено задължително електронно връчване (чл. 137, ал. 2 АПК) – абсурдно е законът да ги задължава да получават електронно, но да им предоставя свобода кога връчването ще се случи, поставяйки го в зависимост от това дали ще изтеглят или не изпратения документ. По този начин „задължението“ на практика се превръща в право, което очевидно не е замисълът на закона.
Най-близка до принципите на съдебното връчване е системата на получаването, разбирано като постъпване на изпратеното в информационната система, в която се намира електронният адрес на получателя. При нея от една страна, завършването на процедурата по връчване не зависи от волята на адресата, а от друга страна – осигурява напълно правото на адресата да се запознае със съдържанието на изпратения документ, което е и основната цел на връчването. Ако документът е постъпил в електронната пощенска кутия на адресата, то единствено от неговата активност зависи дали ще се запознае с изпратеното, но от непроявената активност той не следва да черпи изгоден резултат и да влияе на правните последици на самото връчване. По тази причина системата на получаване е възприета и в основния ни закон за електронните удостоверителни услуги (чл. 10 ЗЕДЕУУ), но неясно защо е изоставена в регламентацията по ЗЕУ, АПК и Наредба № 6.
Както бе посочено по-горе, тази система е възприета и в болшинството от разгледаните чужди законодателства, като основна (Германия и Австрия за част от лицата) или като заместваща при липсата на изтегляне на изпратеното (Австрия за част от лицата, Швейцария и СЕС). Изискването на швейцарското законодателство това да става само ако връчването се извършва в електронна пощенска кутия на адресата, която е създадена на призната платформа за връчване след лична идентификация на притежателя на пощенската кутия, на практика означава, че връчването следва да е осъществено чрез квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща по смисъла на чл. 44 от Регламент № (ЕС) 910/2014. Стана ясно по-горе, че съдебното електронно връчване следва по принцип да се извършва само чрез системи за сигурно електронно връчване, представляващи такива по чл. 44 от Регламент № (ЕС) 910/2014. Използването на такива системи за връчване ще гарантира в максимална степен, че изпратеният електронен документ е постъпил в електронна пощенска кутия именно на адресата. Същевременно, няма пречка (а така е и на практика) с цел своевременно узнаване от получателя за наличието на постъпила електронна пратка системата за връчване да го уведомява автоматизирано (вкл. и неколкократно) с допълнителни електронни съобщения на обявен от него мобилен телефон и/или на друг електронен адрес на обикновена електронна поща.
Възприемането на системата на получаване не означава, че за меродавен момент на връчване следва непременно да се обяви моментът на постъпване на съобщението на електронния адрес на получателя. Въпрос на законодателна целесъобразност е да се реши този момент да бъде и последващ – на следващия работен ден (Австрия) или 7 дни след получаването или изпращане на уведомлението за пратката (Швейцария, СЕС), като може би последното е балансирано и уместно разрешение за настоящия етап на развитие.
Предвид горното de lege ferenda удачно би било съдебното електронно връчване да се извършва само чрез система за квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща и то да се счита за извършено след изтичането на 1-седмичен срок от постъпване на изпратения документ в електронната пощенска кутия на адресата (или в обсега на електронното разположение на получателя), освен ако той е изтеглил документа в по-ранен момент, в който случай меродавният момент ще е този на изтеглянето. По този начин едновременно ще бъдат постигнати две цели: 1) ще бъде осигурена в достатъчна степен възможността на адресата да се запознае в разумен срок с изпратеното и да предприеме съответните процесуални действия, и 2) връчването няма да се превърне в спирачка на съдебния процес и няма да зависи от волята на адресата. Същевременно, общите процесуални възможности за продължаване и възстановяване на пропуснат процесуален срок се запазват, а те са допълнителна гаранция за правата на получателя.
7. Заключение
Електронното връчване не е панацея за проблемите на съдебната система, които са хронични и многоаспектни. То обаче е важна част от въвеждането на електронното правосъдие, което по същество представлява електронизация на всички традиционни работни процеси с цел те да се извършват по-бързо, по-лесно, по-ефективно, по-икономично и по-достъпно за всеки член на обществото. Справянето с това предизвикателство е свързано не толкова с неизбежното технологично обновление, а изисква преди всичко нов начин на мислене и на действие от всички, работещи в системата, а и от участниците в производствата. Иначе казано – с аналогов манталитет електронно правосъдие не се гради. Не бива да се съмняваме обаче, че вечният човешки стремеж към ред и прогрес рано или късно ще ни поведе и по верния път към новите съдебни хоризонти.
[1] Законът за De-Mail от 2011 г. урежда възможност всяко лице в Германия да притежава сигурна електронна поща, обозначена като De-Mail, която квалифицирана електронна удостоверителна услуга може да предоставя всеки доставчик, стига да съблюдава завишените изисквания към услугата по този закон.
[2] Verordnung über die elektronische Übermittlung im Rahmen von Zivil- und Strafprozessen sowie von Schuldbetreibungs- und Konkursverfahren (VeÜ – ZSSV)
[3] Verordnung über die elektronische Übermittlung im Rahmen eines Verwaltungsverfahrens (VeÜ-VwV)
[4] Gesetz vom 27. November 1896, womit Vorschriften über die Besetzung, innere Einrichtung und Geschäftsordnung der Gerichte erlassen werden (Gerichtsorganisationsgesetz – GOG)
[5] Verordnung der Bundesministerin für Justiz über den elektronischen Rechtsverkehr (ERV 2006), BGBl. II Nr. 481/2005
[6] Bundesgesetz über die Zustellung behördlicher Dokumente (Zustellgesetz – ZustG)
[7] https://www.justiz.gv.at/home/e-justice/elektronischer-rechtsverkehr-erv~2c9484852308c2a60123708554d203e7.de.html
[8] вж. на https://www.justiz.gv.at/home/e-justice~736.de.html
[9] вж. повече на https://www.justiz.gv.at/home/e-justice/justiz-30~2c94848b5461ff6e01562be726d72d43.de.html
23
Коментирайте
Изключително полезна и изчерпателна статия.
Сега остава да я прочетат където трябва и да се засрамят от чуждите практики, та белким и ние да имаме електронен обмен.
Не виждам толкова ли е трудно да се направи електронна пощенска кутия на адресата, която е създадена на призната платформа за връчване.
Съдебни хоризонти! И то много далеч за зла участ.
Отваря очите тази статия… за собственото ни нещастие и мизерия.
Хората си изпращат книжата, измислили са различни системи, никой не си пише по пощата, не ходи на крака. Какво пречи да се направи същото. Ама при нас, който се сетил променял писал както му дойде на акъла. Само в АПК що-годе читава уредба и туй то. Вместо това, нахакали видеоконференции в кодексите сега и това им стига, няма мисъл, дановидност
Не зная дали ще мога да видя как и при нас има електронен обем. Аман от тази бумащина.
Гледай какво става с ЕИСС и мисли за електронното връчване. Не мога да разбера защо толкова неподготвени хора работят навсякъде. Вероятно всичко започва от образованието и възпитанието у дома, но толкова ли няма кадърни хора, които наистина да поискат и да работят за подобряване на нещата у нас.
Който и да дойде на власт, гледа само да се накраде, не мисли за друго. Това е жалкото.
Като зачекна темата за ЕИСС, какво ще става? Има ли новини? Ще я бистрят ли във ВССто в понеделник, че цяла София тръпне 😉
Още не са обявили официално. Ама чакаме сеира.
Те до сега нищо не направиха. Явно толкова си могат. Да ги пита човек защо дадоха една торба пари за тази куца система.
Поздравявам съдия Василев, такъв анализ и на бг законодателството и сравнителноправен не ми е попадал,а той трябва да предшества практическото въвеждане на ел. връчване
Хората по света са си го измислили, а у нас само проактивно бездействат и взимат големи заплати за едното нищо.
Така го разбират те управлението, пък било то и електронно по заглавие.
Хубаво писал колегата, ама да има кой да чете. Като прочетох какво правят в Австрия от 1999 г. и ми се доплака.
Ама в Австрия нямат български ВСС!
Браво. Сега ако някой го прочете, пък после и направи нещо по въпроса, ще е супер.
Мечти, мечти…
Да, на теория всичко си е о.к, ама на практика.
Проблемът не е само във ВСС. Това трябва да е общодържавна политика, т.е. и изпълнителната и законодателната власт трябва да са активни и да действат адекватно във връзка с опита си по изграждане на електронно правителство . Какво написах току-що какво електронно правителство, какви 5 лева?
ВСС е този, който поне да настоява за тази политика.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Може би „български съдебни миражи“ ще е най-добре казано.