Адвокат Иван Георгиев:
СЕС ни задължава да въведем ясни критерии и контрол при определянето на минималните адвокатски хонорари
Иван Георгиев
Иван Георгиев е завършил право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирал е в България, Германия, Съединените Американски Щати и Италия. Участвал е в обучения по различни въпроси на правото в Сърбия, Румъния, Унгария, Германия, Италия, Франция, Испания, Белгия, Холандия, Люксембург, Великобритания, Швеция и Бразилия. От 2010 г. до 2016 г. Иван Георгиев работи като съдия в Софийския районен съд (гражданско отделение).
В момента е адвокат към Софийската адвокатска колегия и управляващ съдружник на Адвокатско дружество „Василева и Георгиев“. Практическата му дейност включва работа по граждански, търговски и административни дела. От 2015 г. е асистент по вещно право, а от 2017 г. – и по гражданско процесуално право в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство. Автор е на над 150 научни публикации (книги, статии, доклади), публикувани в специализирания печат.
През 2016 г., все още като съдия, той изпрати преюдициално запитване до Съда на ЕС, в което постави серия от въпроси за минималните адвокатски възнаграждения, за облагането с ДДС на хонорарите и за възнагражденията на юрисконсултите. На 23 ноември 2017 г. съдът в Люксембург излезе с решение, но до днес българските власти не са предприели каквито и да е мерки по изпълнението му.
Адвокат Георгиев, преди близо две години, когато все още бяхте съдия, подадохте до Съда на Европейския съюз (СЕС) преюдициално запитване за минималните адвокатски хонорари. През ноември 2017 г., когато съдът в Люксембург се произнесе по него, решението ви завари вече адвокат. Да започнем с това защо всъщност се обърнахте към СЕС?
В практиката винаги е било налице противоречие за начина, по който следва да бъдат изчислявани адвокатските хонорари. В крайна сметка, критерият, който поставя Гражданският процесуален кодекс, е минимумът, определен в Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и никой не може да пада под него. Този минимум обаче понякога, дори за цяло дело, се оказва прекалено голям. Когато се претендира една съвсем символична сума, зад която стои минимум от разноски, които надхвърлят в пъти цената на предмета на делото. Такива примери има много. Бяха образувани и дисциплинарни производства пред някои адвокатски колегии, когато различни адвокати завеждаха дела за суми от порядъка на 10 лв., срещу което претендираха и минималното адвокатско възнаграждение от 300 лв.
Другият проблем, който се поставяше в практиката, е, че в рамките на едно заповедно производство, например, при което молителят действа по установен от преди това образец и трябва да попълни винаги една и съща информация, без значение какъв е материалният интерес от това производство, се плаща възнаграждение за съответната адвокатска услуга, което е пропорционално на материалния интерес. Независимо, че работата по заявление, по което се претендира 1 лев и заявление, с което се претендират 4 млн. лв., е абсолютно една и съща.
Спорният въпрос е доколко тази наредба, явяваща се подзаконов нормативен акт, не противоречи на императивни правила на закона – каквито са разпоредбите на Закона за защита на конкуренцията, даващи възможност да бъдат уговаряни различни възнаграждения за различните предоставяни услуги, свобода на предоставянето на услуги, свобода на определянето на възнагражденията в рамките на тази конкуренция. Освен това, възможността възнагражденията да бъдат уговаряни под установените с наредбата минимуми би била от полза за потребителите на адвокатските услуги.
Съвсем отделен е въпросът, че наредбата се изготвя от орган, който в своя персонален състав включва само адвокати, при това действащи. Т.е. упражнявайки тази професия, те са пряко заинтересовани минималните адвокатски възнаграждения да бъдат колкото се може по-високи.
Това е фактическата обстановка, в която сезирахте Съда на ЕС. Тя ви мотивира, но тогава бяхте съдия, а вече вие самият сте адвокат. Това кара ли ви да гледате по-различно на казуса?
Гледната ми точка не се е променила и смятам, че повдигнатият тогава от мен въпрос, в качеството ми на съдия, е напълно принципен. Не виждам защо минималното възнаграждение, например, за изготвяне на едно заявление за претендиране на 1 млн. лв. да бъде 10 000 лв. Не виждам защо да е пречка, аз, предоставящ същата услуга, като адвокат, да предложа да я извърша срещу например два пъти по-малко възнаграждение. Нито ще я предоставя по-некачествено, нито по някакъв начин ще увредя интересите на своя клиент. А и другата страна – длъжникът, ще бъде натоварен с по-малко разноски.
Но този въпрос трябва да се постави и през друга призма. На пазара на адвокатски услуги рядко се работи от тясно специализирани експерти. Така например, не всеки може да работи в областта на морското, медицинското, авиационното право. Защо тези специалисти да трябва да работят за минималното възнаграждение? Защо законът поставя като единствен критерий фактическата и правна сложност на делото, а не държи сметка за подготовката на адвоката? В този смисъл, въпросът напълно резонно би трябвало да касае и уговарянето на по-високи възнаграждения при предоставянето на по-качествена услуга. В момента на пазара няма конкуренция, основана на качеството, след като цените трябва да бъдат едни и същи.
Нека да поговорим за самото решение на Съда на ЕС, защото като че ли не е съвсем ясно какви са последиците от него. В него се казва, че действащата уредба, при която има минимална тарифа, определена от професионалната организация на адвокатите и забрана за съда да определя по-ниски от фиксираните в нея възнаграждения, би могла да ограничи конкуренцията. Освен това СЕС указва на съда, който е поставил въпросите, „да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Какво означава това?
Всъщност, това решение е базирано на една последователна и непротиворечива практика на Съда на ЕС до момента. Съобразно тази практика, лицата, упражняващи свободна професия, за да предоставят все пак минимум качество на услугата, която им се заплаща, няма никакъв проблем да установяват тарифа с минимални възнаграждения. Никога установяването на минимални възнаграждения не е било проблем.
Проблемът е, когато няма критерии, по които тези възнаграждения може да бъдат определени като обективни и справедливи. Защото ако се замислим и направим един паралел с възнагражденията на частните съдебни изпълнители или нотариусите, ще видим, че там наредбата не се приема от Нотариалната камара или Камарата на частните съдебни изпълнители, а при приемането ѝ е намесен орган, който има публичноправни компетенции – Министерството на правосъдието и Министерският съвет.
Допустим ли е паралел, защото все пак на тези две професии са възложени публични функции, а адвокат е свободна професия. Не е ли логично, че нотариусите и частните съдебни изпълнители не определят сами тарифите си, но адвокатурата е независима и самоуправляваща се и затова регламентира самостоятелно минималните възнаграждения?
Това, че се упражнява свободна професия, съвсем не означава, че тя напълно свободно, вън от каквито и да е било обективни критерии и обективни рамки, може да определя размерите на своите възнаграждения по такъв начин, че да обвързва съда да не присъжда по-ниски от тези възнаграждения, които самата адвокатура си е определила.
В никакъв случай не казвам, че Висшият адвокатски съвет не се води от обективни критерии, но те остават скрити, доколкото, както казва съдът в Люксембург, ВАдС е орган, съставен само от адвокати. Те са практикуващи юристи и те приемат наредба, върху която самите те ще основават работата си и съответно ще определят възнагражденията за труда си. Така че трябва да съществува обективен механизъм, не от гледна точка на практиката, а от гледна точка на контрола, който да се осъществява върху така определените минимални възнаграждения. Т.е. дискрецията, която законодателят е предоставил на ВАдС, не трябва да бъде абсолютна.
Напротив, практиката на Съда на ЕС е показала, че такъв орган може да предлага възнагражденията, но те все пак трябва да бъдат санкционирани пост фактум от друг орган, който да провери до колко наистина тези възнаграждения са обективно необходими за изпълнението на една услуга, отчитайки естествено и печалбата, която адвокатът трябва да формира, въз основа на предоставената от него работа.
Т.е. трябва да се въведе сходен модел, на този, който действа за тарифите на нотариуси и ЧСИ, за да няма съмнение, както казва Съдът на ЕС, че с така определените минимални възнаграждения се преследват само легитимни цели?
Да, подобен модел, въпреки че казусите, които са били поставени за разглеждане пред Съда на ЕС, показват множество различни по вид техники, използвани от различните национални законодателства. С тях се дава възможност за едно наистина автономно участие на професионалния орган, който регулира дейността на съответната професия, но не и правомощието изцяло и самостоятелно да определя минималните възнаграждения.
Този орган участва в предложението за приемането на наредба за минималните хонорари и единствен може да предлага какви да бъдат те. Но винаги последната дума, която дава нормативен характер на този документ, принадлежи на друг орган, който има някакви публичноправни компетенции и стои вън от чисто материалния интерес на лицата, които се занимават с приемането на наредбата.
Може би във всички държави от ЕС е налице минимален размер на възнагражденията на адвокатите, счетоводителите и на други лица, упражняващи някаква свободна професия. Без тях би могло да се стигне до други нарушения на конкуренцията – например изтласкване от пазара на адвокати, особено в по-малки населени места, които не могат да си позволят дълго време да съществуват без клиенти.
Но се оказва, че в повечето европейски държави автономията, която се предоставя на адвокатурата, не включва абсолютно самостоятелното определяне на минималните възнаграждения, както е при нас. Това, което казва всъщност Съдът на ЕС, е, че по смисъла на конкурентното право всеки един адвокат представлява сам за себе си „предприятие“, извършващо търговска дейност и следователно ВАдС е „сдружение на предприятия“, които упражняват търговска дейност. В крайна сметка не е в техен интерес достатъчното регулиране на тази дейност, за да се даде една справедлива основа на възнагражденията.
В други държави на кой орган на публичната власт е дадена последната дума за минималните адвокатски възнаграждения?
Има различни модели. Някъде са органи на изпълнителната власт – например Министерството на правосъдието, другаде е органът, които администрира осъществяването на съдебната власт – еквивалентът на нашия Висш съдебен съвет, който се занимава с частична регулация на дейността на адвокатската професия. Има изолирани случаи, когато тази регулация се осъществява отново от професионални организации, чиито членове обаче не се занимават с практическа работа. Например, ако членовете на ВАдС работят само като членове на съвета, без да практикуват като адвокати.
В тези случаи се приема, че има гаранции, че критериите, въз основа на които се определят минималните адвокатски възнаграждения, са обективни и могат да почиват на някакви изисквания за справедливост.
При това положение от отговора, който Съдът на ЕС даде на това преюдициално запитване, следва ли, че България трябва да направи подобна промяна в Закона за адвокатурата, защото именно той делегира на ВАдС правомощието самостоятелно да определя минималните хонорари?
Обективният прочит на решението означава точно това – Законът за адвокатурата трябва да бъде променен по такъв начин, че на някакъв етап от процедурата по определянето на минималните адвокатски възнаграждения да се включи някой орган с публичноправни компетенции, който да няма пряк материален интерес от приемането на съответната наредба.
А няма ли да е достатъчно, ако в Закона за адвокатурата се установят някакви точни, ясни и обективни критерии, които ВАдС да е задължен да следва при определянето на минималните възнаграждения?
Разбира се, би било напълно достатъчно, защото в този случай се осъществява предварителен контрол от самия законодателен орган. Това ще даде възможност на всяко заинтересовано лице в момента, в който се приеме наредба, която не отговаря на тези законови критерии за справедливост, да я атакува пред административния съд с искането да бъде прогласена нейната незаконосъобразност и да бъдат отменени съответните текстове, които нарушават тези критерии. Затова казах, че контролът може да бъде както предварителен, така и последващ, но контрол трябва да има.
Българската държава, в лицето на законодателя, e задължена да реагира след това решение. Що се отнася до Висшия адвокатски съвет, той е в патова ситуация, защото не може да променя наредбата по какъвто и да е било начин. Дори и при редуциране на размера на минималните адвокатски възнаграждения, отново няма да има гаранции, че подобно изменение почива на някаква справедлива основа. Отделно от това, както казах и преди, проблемът стои и с критериите за редуциране на адвокатското възнаграждение, които в закона са написани съвсем лаконично и на практика винаги водят до един и същи резултат – определя се винаги минималното възнаграждение. Този подход не е конкурентен. Той не отчита степента на специализация на адвоката, срока за предоставяне на услугата, други фактори, които имат значение при избора на лицето, което да осъществява дейността по правна защита и съдействие.
Наредба №1 и преди е била оспорвана пред Върховния административен съд, но без критерии, въведени от законодателя за определяне на минималните адвокатски възнаграждения, този съдебен контрол може ли да бъде определен като наистина ефективен?
По никакъв начин. И примерът, който ще ви дам е следният – в момента минималното възнаграждение за дело за делба е 800 лв. Няма абсолютно никаква законова пречка ВАдС да приеме, че минималното възнаграждение за едно такова дело е 80 000 лв. Наистина има дела за делба, които заслужават такъв хонорар, но когато става дума за делба между двама души, притежаващи по ½ от една гарсониера, няма нищо чак толкова фактически или юридически сложно, което да налага въвеждането на едно толкова високо възнаграждение, въпреки че законът не би поставил каквито и да е ограничения от уговарянето на тази сума.
Иначе казано, при действащата уредба ВАдС може да излезе с мотива, че изменя наредбата, защото иска да печели повече пари и този мотив да е законосъобразен.
Не казвам, че действащата наредба определя някакви необосновано високи възнаграждения. Въпросът е, че при изменянето ѝ ВАдС, който разбира се трябва да е водещият орган при подобна процедура, трябва да се съобразява с някакви законоустановени критерии.
13
Коментирайте
„Независимо, че работата по заявление, по което се претендира 1 лев и заявление, с което се претендират 4 млн. лв., е абсолютно една и съща.“ Алеле майко, със заявление по реда на заповедното могат да се претендрат само суми до 25 00 лева, освен адвокатски хонорари, де 😉 Интересно ми е съдията колко заповеди за изпъленние е издал за 4 млн.? Наредбата в момента предвижда възнаграждения под минималната работна заплата. Т.е. тарифата е ниска. Вижте статистиките на НСИ за прага на бедността… Ама незнайно защо, съдът като присъжда адвокатско възнаграждение е все едно от джоба си ще го вади, ако… Покажи целия коментар »
Абе глупендър, а по 417 ГПК има ли значение цената?
Аман от пишман адвокати…
Да, бе, ама 417 се прилага в много ограничен брой случаи и съдът се занимава главно със заповеди по 410? За това питам, съдът колко заповеди над 25 000 лева е издал и му е бил проблем хонорара?
Аман от пишман „практици“ дето не са помисрисвлаи практика и им е лесно да дават прословутия пример със заявление за 1 лев и за 4 млн. Колко такива заявления си видял изобщо. 4 млн. ей такичка се събират с едно заявление.
Алоооу, естествено,че ще има възнаграждения под МРЗ. Че МРЗ се получава при 22 работни дни по 8 часа. МРЗ получават вклч и висококвалифицирани лица-например асистенти в университети. Колко адвокати по дадена жалба срещу наказателно постановление я пишат 2 2дни по 8 часа? В България заплащането е по 5-6 лева на час -за висококвалифициран труд на лице на трудов договор. Напр имер таксата за приподписване жалбата до ВКС от адвокат е не по -малко от 300 лв. За нищонеправене-300 лв?! Защото с това приподписване, 9с тозди подпис адвокатът не носи отговорност за качеството на жалбата, дори и жалбата да е недопустима-адвокатът… Покажи целия коментар »
Ами дай да прегледаме тарифата на нотариусите тогава. Колко взимат за нищоправене? За слагане на печат от секретар или помощник? На ЧСИ – за пращане на разни книжца и призвочици от секратари или помощници. Е*ати аргументите. Всичко – и на съда и на нотариуси, и на чси-та им го смилат адвокатите, а после те нищоправели, а другите правят – броят си кинтите.
Паралелът с нотариусите е неуместен! Те не са частни лица, а специално оторизирани от държавата. Законът определя колко граждани обслужва един нотариус. Паралелът с европейските страни не е удачен. Нашият стандарт си остава мизерен. Известно е защо ни приеха в ЕС, нали?
Този човек да не го отлъчат сега от адвокатурата. Хубави работи говори, правилни работи, но няма да се харесат на колегите му.
Естествено, е трябва да има ясни критерии. Иначе адвокатите ще продължават да си взимат каквито си искат хонорари.
Законът за адвокатурата отдавна имаше нужда от промяна.
Това е напълно коректен прочит на решението. В правната комисия на НС обаче е пълно с адвокати и не знам дали им отърва
може и сложно да им дойде
Ами то и за държавните такси същото важи. Изготвянето на заповед за изпълнение за 1 лв. или за 4 млн. лв. е все същото време, ресурс и пр. ама съдът си прибира 2-4 % от цената на иска, защо?