В правовата държава съдът е конституционно призван орган да правораздава съобразно точния смисъл и цел на закона, като не следва да се самоограничава до тясно и буквалистично прилагане на закона. Съдът е отговорен да издири точния смисъл на закона и да му придаде реален ефект в защита правата на гражданите. За да имат реален регулативен ефект законите и съдебните актове, всички участници в гражданския оборот следва да се стремят да познават закона и да изпълняват добросъвестно  задълженията си. Най-важната цел пред България е утвърждаването и развитие на законността и държавността, която цел е единствено възможна при обществено и институционално единодействие.

Мотивите на съда имат съществено регулиращо значение за изграждането на правната система чрез развитие на правните норми[1]. Провноунищожително е мотивите на съда да са оръдие на несправедливостта, а принципът „власт власт възпира” да не сработва. Защо у нас този принцип изглежда закърнял?

Защото за времето на целия преход съдебната власт не осмисля сама себе си като такава. Изпитва притеснение и съмнение в правомощията си да бъде гарант на законността, когато те не са във финансов интерес на държавата или големите корпоративни субекти. Понякога конюнктурно силната страна не е държавата, а корпорация или банка, тогава съдът отново не може да е плах и безотговорен. Оправданията, че такъв е законът, такава е Конституцията, не го освобождават от дължимото поведение на върховен пазител на правото. Напротив, Конституцията предвижда отговорност на държавата за всеки незаконен акт (чл. 7). За действия и бездействия на държавни органи извън хипотезите на ЗОДОВ държавата отговаря пряко именно на основание чл.7 от Конституцията, като приложение намира институтът на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД (Решение № 289 от 10.09.2012 г. по гр.д.№ 809/2011 г. на ІV г.о., Решение № 299/2015 от 28.01.2016 г. по гр.д.№ 1814/2013 г. на ІV г.о., Решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр.д.№ 5002/ 2014 г. на ІІІ г.о., Решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр.д.№ 2262/ 2018 г. на ІV г.о.). По този начин всъщност се осигурява непосредственото действие на конституционно регламентираната отговорност на държавата за вреди.

Разпоредбите на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията, изрично предвиждат , че Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат и Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие. Незаконност от най-висш порядък е действие, което е извършено при явно несъответствие с конституционна норма и с противна на нейната цел. Тази незаконност безспорно може да е акт на всеки държавен орган, включително Народното събрание. Няма изключени актове или органи, всички те са подчинени на Конституцията, която е основополагащият фундаментален ценностен консенсус на обществото и всеки акт следва да се съобразява с това.

Повод за въпроса, който поставям, е създадената съдебна практика по редица казуси във връзка с един действал няколко месеца през 2014 г. закон. Считано от 1 януари 2014 г. с §6, т.2 и т.3 от Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. (отменен) е въведена такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия. Размерът на таксата, която производителите на такава енергия внасят, се определя като процент (20%) от преференциалната цена за тази енергия и от количеството изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители. Производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени за таксата по ал.1. Събраната по реда на чл.35а ЗЕВИ такса е държавно публично вземане, събирано в условията на финансов автоматизъм – то се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. С решение №13 от 31 юли 2014 г. на Конституционния съд, влязло в сила на 10 август 2014 г., посочените норми от ПЗР на ЗДБРБ за 2014 г. са обявени за противоконституционни. Междувременно обаче са събирани такси в тежест на производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, които опитват по съдебен ред да възстановят сумите или да потърсят обезщетение за нанесените им вреди[2].

Казусите, възникнали във връзка с последиците на действието на § 6,т.2 и т.3 от ЗДБРБ за 2014 г. (отменен), тук не се разглеждат, а се обсъждат два основополагащи въпроса:

  1. Могат ли съдилищата да упражняват косвен[3]контрол за конституционност по отношение на законите, приети при действието на КРБ?
  2. Какво е действието на решението на КС, с което се обявява противоконституционността на закон?

След влизане в  сила на Решението на КС се образуват множество дела, които имат за предмет връщане на платените такси.

В конкретните дела дори не се изисква съдът да осъществи контрол за конституционност, а по висящо гражданскоправно дело да съобрази решение на КС, че този закон е противоконституционен и всички пари, получени поради действието на този закон, подлежат на връщане. Само един въпрос е от значение за правото на собственост и на свободна стопанска инициатива – самоизпълняеми правни норми ли са[4], т.е. годни ли са, ако бъдат нарушени по какъвто и да е начин и с каквито и да било средства, съдът да може да установи противоправността. Отговорът в случая е да, поради което дори да беше закъснял КС с решението си, то съдът отново беше длъжен да признае, че закон с такова съдържание очевидно нарушава фундаменталните конституционно гарантирани права и да даде защита. В противен случай не би имало правосъдие, основано на Конституцията.

Противоправността е обективно явление и тя още изначално е била налице. Но наред с първоначалната противоправност е последвала нова – Народното събрание противоправно е бездействало да отстрани последиците от неконституционния си акт, с което е нарушен чл.22, ал.4 ЗКС. Иначе казано – допусната е двойна противоправност – противоправно се отнема, а след това противоправно се задържа, взелият не връща, т.е. незаконността е занапред и продължава да се поддържа незаконно. В част от съдебните актове по тези дела се съдържат необясними изводи, като се приема, че парите са взети, когато законът не е  бил обявен за противоконституционен и затова съдът нищо не може да направи. Само Народното събрание можело да реши да върне парите, но срещу неговото противоправно бездействие ощетените от държавата лица нямат правна защита. Следователно налице е узаконен правен произвол и правен вакум, а съдът по висящи дела прехвърля горещия картоф на Народното събрание. Така неправдата се е превърнала в правен ред, а фактически немислимото – да вземеш незаконно пари от някой и да отказваш да му ги върнеш, като само от теб да зависи дали, кога и как ще му ги върнеш, без никой да може да те принуди – е  правен абсурд.

Подобен подход в правораздаването руши принципа на законност, на неприкосновеност на собствеността, не създава предсказуема и ясна регламентация на икономиката, обезсмисля и обезсилва съда, който трябва да създава сигурност, че дори когато държавата наруши правата ти, съществува съд, който да възстанови справедливостта. Струва ми се, че част от посочените по-долу съдебни актове са разколебани в разбирането си за тази мисия на съда, тъй като с лека ръка, водени от прост формализъм, узаконяват очевидната неправда. Затова трябва да потърсим начини заедно да излезем от ситуацията на мимикрия и да си дадем сметка за грешките, които допускаме при отстояване на идеята за правова държава, като неотклонно защитаваме принципа на законност над всеки частен личен интерес и без компромис прилагаме точно закона към всички еднакво, включително и спрямо държавата. При незаконно действие съдът следва да възстанови справедливостта и да не допуска нова неправда, дори тогава, когато самата държава е създала тази неправда, иначе няма смисъл от съда. Да размиваме отговорността на държавата с отговорността на нейните органи е същото като да обвиняваме ръцете си, че бият детето. В този смисъл държавата отговаря за вреди и е пасивно легитимиран ответник, а не отделните органи[5].

Съдът не може да се крие зад Конституцията и правото на Европейския съд, защото те никога не може да са основание за произвол и неправда. Представям обобщението на противоречивата съдебна практика по чл. 35а и сл. ЗЕВИ с надеждата, че така поставям началото на честен разговор между съдиите относно смисъла и ценността на правораздавателната власт в България. За да се върне достойнството, уважението и доверието в призванието съдия, сега повече от всякога цялата отговорност е в нас и нашите усилия да правораздаваме с отговорност и мисъл  за принципите на държавността и справедливостта.

Изложеното и констатираните противоречия в практиката водят до необходимост ВКС да сезира Конституционния съд, за да даде задължително тълкуване на чл. 151, ал.2 в светлинната на чл. 5 и 7 от Конституцията.

Съдебна практика по чл. 35а и сл. ЗЕВИ

1.Носи ли отговорност държавата за вреди от противоконституционен закон, респ. отговаря ли за неоснователно обогатяване от противоконституционно публично вземане?

Кой е пасивно легитимиран по този иск и по кой ред се разглежда делото?

А. Разглеждат се от гражданските съдилища по реда на исковия процес

В този смисъл: определение № 634 от 12.12.2017 г. по ч.т.д. № 2496/2017 г. ВКС, I т.о., със следните аргументи:
Исковете на производители на електрическа енергия срещу държавата, за връщане на заплатени, на основание чл.35а ал.1 ЗЕВИ, държавни такси за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата за противоконституционна,подлежат на разглеждане по правилата на неоснователното обогатяване и общия съдопроизводствен ред, пред граждански съд.
В този смисъл със същите мотиви са и определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, II т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т.о., определение № 157/2.03.2018 г. по ч.т.д. № 432/2018 г. на ВКС, II т.о.

Б. Разглеждат се от административните съдилища по реда на АПК

 Определение № 69 от 01.02.2018 г. по ч.т.д. № 176 /2018 г. на Върховен касационен съд, I о., със следните аргументи: За да потвърди определението на първостепенния съд по чл. 15 ГПК, въззивната инстанция е споделила решаващия негов извод, че правораздавателната компетентност на гражданските съдилища е ограничена до отношения между равнопоставени субекти, докато наличието на специален ред за уреждане събирането на публични вземания, т.е. такива, произтичащи от релацията „власт и подчинение“, дерогира общия исков ред. В тази връзка САС се е позовал и на създадената константна практика на ВКС, обективирана в постановените от състави на неговите търговска и гражданска колегии Опр. № 130/18.11.2013 г. на II т.о. по ч.т.д. № 559/2012 г., както и в Опр. № 65/198.111.2015 г. на II г.о. по ч. гр. дело № 690/2015 г.
 Виж така и определение № 3030 от 27.IX.2017 г. по ч.гр.д. № 4066/2017 г. на САС.

 В. Искът е недопустим

В този смисъл е определение № 7733 от 27.03.2019 г. по гр. д. № 14596 / 2018 г. на ГО 1-4 състав на Софийски градски съд, със следните аргументи:
Настоящият съд намира предявената претенция за недопустима:
Това е така, т.к. държавните такси, каквато е таксата, установена в чл. 35а от ЗЕВИ, представляват публични държавни вземания по силата на чл. 162, ал. 2, т. 3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Уредбата в Раздел V от ЗЕВИ, /ред., ДВ, бр. 103/2013 г./, е създала държавно публично вземане, събирано в условията на финансов автоматизъм. Правоотношенията, които възникват между държавата и финансово задълженото лице по силата на публичноправна норма, са отношения на власт и подчинение, а не отношения, при които е налице равнопоставеност на субектите. Плащането на държавна такса е публичноправно задължение, което финансово задълженото лице е било длъжно да изпълни по силата на публичноправна норма. Предвид това обстоятелство и при наличието на специални законови разпоредби общите правила за търсене на обезщетение от непозволено увреждане, респективно от неоснователно обогатяване, между равнопоставени субекти на гражданското право не могат да намерят приложение и разглеждането на спора по общия исков ред е недопустимо. Процедурата по възстановяване на недължимо събрани публични вземания от държавата е уредена в чл. 128 и следващи от ДОПК (а също и в чл. 46 от Закона за държавните такси). Незаконосъобразно събраните държавни такси, респективно събрани без основание такива, подлежат на връщане по облекчен ред, който предполага отправено искане до съответния административен орган, чийто евентуален отказ подлежи на обжалване пред административните съдилища.
Следва да се отбележи, че евентуалното отпадане на правното основание за заплащане на държавна такса занапред не трансформира развилото се и приключило публично правоотношение (за минал период) в гражданско правоотношение между равнопоставени страни. Такъв ефект би бил мислим само и единствено при наличието на изрична законодателна уредба, каквато не е налице.
От друга страна иск срещу държавата за вреди от законодателната дейност на Народното събрание е недопустим, доколкото конституционно регламентираната нормотворческа дейност не подлежи на съдебен контрол от гражданските съдилища. Конституцията на Република България и Законът за Конституционен съд (ЗКС) установяват реда, по който се осъществява контрол върху законодателната дейност на Народното събрание.
Не е предвидена с разпоредбата на чл. 7 от КРБ и като цяло националната правна уредба възможност държавата да носи имуществена отговорност във връзка със законодателната дейност на Народното събрание. Законодателната дейност на НС, и в частност законите, не попада в обхвата на „незаконните актове или действия“ по смисъла на чл. 7 от КРБ, за които държавата може да отговаря имуществено.
При това положение съдът намира, че са налице предпоставките за прекратяване на производството като недопустимо.
 В този смисъл със същите аргументи: Определение № 9144 от 11.04.2019 г. по гр. д. № 17189 / 2018 г. на ГО 1-21 състав на Софийски градски съд

 Искът е допустим съобразно константна практика на ВКС

 В този смисъл: Определение № 53 от 05.02.2019 г. по ч. гр. д. № 9 / 2019 г., ВКС, IV г.о.
Процесуалната легитимация е положителна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск от ищеца, за която съдът следи служебно, но при твърдения, че са причинени вреди, за които отговаря държавата, предявеният иск е процесуално допустим. Отделно стои въпроса за материалноправната легитимация на страните, която съдът преценява при разглеждане на спора по същество, с оглед на установените във всеки отделен случай правнорелевантни факти, когато се твърди, че следва да се ангажира отговорността държавата по  чл.49  ЗЗД. В случая е предявен иск срещу държавата, представлявана от министъра на финансите, въз основа на твърдения за противоправни действия на длъжностни лица и служители, от които се твърди, че са настъпили вреди, поради което искът на ищеца е процесуално допустим.
В този смисъл: Решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 2262 / 2018 г., ВКС, IV г.о.
Вън от отговорността по ЗОДВ, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица съгласно  чл. 7 от  Конституцията. Тази нейна отговорност се реализира по реда на  чл. 49  ЗЗД и по тези искове тя може да се представлява, както от министъра на финансите (като общо правило), така и от процесуален субституент – държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице, пряк причинител на вредата или с когото прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение (напр. министъра на правосъдието – за вредите от процесуално незаконосъобразни актове на държавните съдебни изпълнители или съответното поделение на министерството на отбраната – за вредите от поведението на военнослужещи в поделението във връзка и по повод службата им).     
В този смисъл: Определение № 112 от 11.03.2019 г. по ч. гр. д. № 835 / 2019 г. ВКС, IV г.о.
 Съдът не е взел предвид факта, че  ЗОДОВ съдържа деликтни състави, осъществяването на които поражда гражданска (обективна) отговорност на държавата да обезщети вредите от незаконни актове или действия на държавните органи и длъжностни лица (чл. чл. 1 – 2б  ЗОДОВ), а от друга страна,  чл. 7 от  Конституцията на Република Българияпредвижда, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица. Съпоставката на деликтните състави в  ЗОДОВ и чл. 7 от върховния закон налага извод, че предметният обхват на закона е по-тесен от предвидената в  основния закон защита за вредите от всеки незаконен акт или действие на държавните органи или длъжностните лица.  ЗОДОВ предвижда съдебна защита на деликните вземания, които са възникнали на основание съставите, предвидени в него ( чл. 8, ал. 1  ЗОДОВ). Особена е процесуалната легитимация – искът по  ЗОДОВ се предявява срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито действия или бездействия са причинени вредите ( чл. 7  ЗОДОВ), макар че длъжник по вземането е държавата/ общината. Следователно когато в отправеното до съда искане за защита по вземане за обезщетение на вреди с длъжник държавата е конкретизиран конкретният акт, действие или бездействие на държавния орган или длъжностното лице, претендентът е обосновал неговата незаконност и твърденията покриват деликтен състав твърденията са достатъчни, за да определят квалификацията на иска по  ЗОДОВ или по  ЗЗД и реда, по който следва да се разгледа.       
В този смисъл: Определение № 155 от 27.03.2019 г. по ч. гр. д. № 869 / 2019 г. ВКС, IV г.о.
Отговорността на държавата за вреди, причинени от действия и актове на нейни органи и длъжностни лица, е обективна и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението на съответните лица или членове на състава на органа. Това следва от разпоредбата на чл.7 КРБ, която не предпоставя възникването на отговорността на държавата в зависимост от субективното отношение на прекия причинител на вредите. Вината му е от значение единствено в отношенията между него и държавата (чл.9 ЗОДОВ), но не и в отношенията между държавата и пострадалия. Когато се твърди, че страна по гражданско дело е увредена вследствие действие на правораздавателен орган, разрешил правен спор със сила на пресъдено нещо, отговорността на държавата също е обективна, но ако е налице противоправно деяние, което е причинило претендираната вреда. Практиката на СЕС допуска реализиране на отговорността на държавата и при наличие на влязло в сила решение, без преди това да е необходима отмяната му, но само когато съдебният акт е постановен при очевидно противоречие с правото на ЕС. В такъв случай се реализира отговорността на държавата за неизпълнено задължение по чл.4 пар.3 ДЕС, като нейните основания са: нарушена норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправен субект, нарушението да е „достатъчно съществено“ и да е в пряка причинно-следствена връзка с твърдяните вреди. Тази отговорност също е обективна, тя е за държавата, а не за органа, от чиито състав е прекият причинител. Разпоредбата на чл.132 КРБ няма отношение към допустимостта на иска за реализирането й дори когато страната сочи като ответник съд, тъй като съдът е единствено процесуален субституент на материалноправно легитимирания длъжник.
В Определение № 1063 от 25.03.2019 г. по в.ч.г.д. № 5647/2018 г. на Софийски апелативен съд, са преви следното уточнение:
Предявени са при условията на субективно евентуално съединение на искове, иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД от [фирма] срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите и иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД срещу Народното събрание.
Евентуално съединени с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите.
 Ищецът основава исковете си с правно основание чл. 49 от ЗЗД на изначална неконституционосъобразност на ЗИДЗБ от 20.12.2103 г. и бездействие на Народното събрание да приеме закон, с който да уреди правните последици от тази неконституицоносъобразност за периода от приемане на закона до постановяване на Решение от Конституционния съд, за обявяване неконституционосъобразност.
Така изложените твърдения са за противоправно бездействие, от което за ищеца са произтекли вреди, изразяващи се в намаляване на имуществото му със стойността на заплатените такси.
 С оглед изложените обстоятелства и петитум, настоящият съдебен състав намира, че не може да се квалифицират така предявените искове по реда на ЗОДОВ, тъй като не се твърди извършването на административни действия или бездействия или издаването на административни актове в нарушение на правото или вреди, причинени от дейността на правозащитните органи. Поради това и на основание чл. 7 от Конституцията на Р България същите следва да се квалифицират като искове за отговорност на Държавата за незаконни актове или действия на нейни органи (решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 5002/2014 г., ГК, III ГО на ВКС). Отговорността по ЗОДОВ е само едно от правните средства за защита срещу материална незаконосъобразност от дейността на държавата. Но не е единствена. Реализирането на отговорността по този ред се извършва само на предвидените в ЗОДОВ основания . Но това не означава, че ако се твърдят вреди от дейността на държавата, които не са включени в хипотезите, очертани от ЗОДОВ, то тези вреди не подлежат на възмездяване. Следва да се приеме, че средството за защита е общият ред за отговорността за вреди съгласно правната уредба на чл. 49 от ЗЗД.
Не могат да се споделят доводите на първоинстанционния съдия, че ищецът има друго средство за защита, а именно производството по ДОПК за възстановяване на недължимо платени държавни вземания.
 Посочено е в чл. 35 б. от ЗЕВИ , обявена за противоконституционна, че производителят на електроенергия от възобновяеми източници дължи такса , която реално се събира от обществения снабдител и се превежда на държавния бюджет.
 Въпреки че така дефинираното вземане може да се квалифицира като публично вземане, то липсва гарантирана в закона правна уредба, която да регламентира начина на връщане на недължимо удържани и внесени към бюджета такси. Липсва препращане в специалните норми към ДОПК. Липсва задължение на Държавен орган да санкционира тези такси. Общественият снабдител е търговско дружество и няма функции на административен орган. Следователно страните са равнопоставени и не е приложим чл. 21 от АПК. Липсата на правна уредба след обявената противоконституционност относно тези вземания и неприложимостта на ДОПК обуславят допустимост на исковете. В този смисъл определение № 796 от 12.12.2017 г. по ч.т.з. 2496/17 г., ВКС, ТК, Първо отделение.
 Въпрос по основателност на същите е дали са настъпили вреди и подлежат ли на обезщетяване, както и дали Държавата отговаря за вреди при така въведеното основание.
 При така предявеният евентуално иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД срещу Народното събрание не може да е допустим. Народното събрание не може пряко да отговаря по предявения иск. Същият не е процесуално легитимиран да отговаря за дейността си от законотворчество. Исковете за обезщетение за вреди може да се предявят само срещу този държавен орган в изпълнение на възложена компетентност – държавен орган за когото Конституцията и законите предвиждат да представлява държавата, въпреки че той не е субектът на спорното деликтно вземане (процесуален субституент). В случая законът не е предвидил такава отговорност. Отговорността по чл. 7 от Конституцията, произтича пряко от Конституцията. Поради това не може да се приеме, че законът е предвидил пасивна процесуална субституция. Отговорността спрямо ищеца е на Държавата. Липсва правна норма, която да учредява възможност Народното събрание да отговаря пряко спрямо юридическите лица и гражданите. Ето защо такъв иск срещу Народното събрание е недопустим. В този смисъл спрямо този иск частната жалба срещу определението е неоснователна.
 Също така въпрос на основателност е да се прецени дали за времето от приемане на закона, до обявяване на неговата противоконституционност е налице липса на основание за събиране на таксите, налице ли е неоснователно обогатяване и подлежи ли на възмездяване като този иск е предявен срещу Държавата.
 На основание чл. 31, ал. 1 от ГПК Държавата в процеса се представлява от Министъра на финансите, освен ако в закон не е предвидено друго. За така предявените искове настоящият състав не приема, че е предвидено друго. Поради това следва да се приеме, че в случая ответник е Държавата, представлявана от Министъра на финансите.

Г. Делата са граждански и подлежат на касационно обжалване, ако има обжалваем интерес над 5000 лв.

В този смисъл: Определение от 15.04.2019 г. по гр.д. 3812/2018 г. на III  г.о., ВКС – с което по реда на чл. 288 ГПК,   се касационно обжалване на въззивното решение от 29.05.2018 г., постановено по в.гр.д. №10474/2017 г. на Софийски градски съд, с оглед проверката му за допустимост
Определение от. 23.04.2019 г. по гр.д. 4474/2018 г. на IV  г.о., ВКС –  чл. 288 ГПК, с което е допуснато касационно обжалване по следния въпрос, относим към спора, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по него не е формирана практика на ВКС:
Налице ли е противоправност на деяние, бездействие на Народното събрание, за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт от органа, който го е постановил, произтичащо от разпоредбата на чл.22, ал.4 ЗКС. Касационното обжалване следва да се допусне по този правен въпрос
 Гр.д. 664/2019 г. на III  г.о. ВКС – чака произнасяне по чл. 288 ГПК

 Д. Делата са търговски и подлежат на касационно обжалване, ако има обжалваем интерес над 20 000 лв.

 В този смисъл: Определение № 261 от 26.04.2018 г. по т.д. № 2768/2017 г. на II  т.о., ВКС; Търговско дело № 539/2019 г. на I  т.о., ВКС; Разпореждане №179 от 27.09.2018 г., след проверка на преписка с вх. № 8597/25.09.2018 г. След това СГС отново праща същото дело на ВКС със същата касационна жалба и по него вече се образува г.р. д. 3812/2018 г. на III  г.о. ВКС.

Е. Пасивно материално легитимирана е държавата, която се представлява от министъра на финансите

Искът на ищеца се основава на твърдения за причинени му имуществени вреди от незаконни актове и действия на държавни органи и длъжностни лица. За подобни вреди отговорност носи държавата съгласно общия принцип на от, чиито норми имат непосредствено действие, съгласно чл. 5, ал. 2 КРБ. Част от хипотезите за отговорността на държавата за вреди са уредени в специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/, който в чл. 1 и чл. 2 разграничава основанията за отговорност според вида на държавната дейност – за дейността на администрацията е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия или бездействия, а за дейността на правозащитните органи е предвидена отговорност само за описаните в чл. 2 действия. За тези хипотези урежда условията и реда, по който се осъществява отговорността, както и нейния обем, като предвижда, че по тези искове процесуално легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения /чл. 7/. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по специалния закон, уреждащ отговорността на държавата, при участие в процеса на съответните държавни органи, като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД /така решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр.д. № 5002/2014 г. ВКС, III г.о /. Извън хипотезите на чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ, отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи може да се реализира по реда на общото гражданско законодателство, а именно по чл. 49 ЗЗД, като допустимо е отговорността по чл. 7 КРБ да се осъществи и по реда на чл. 49 ЗЗД, както срещу държавата, така и срещу съответното държавно учреждение.
В този смисъл: решение № 36360 от 13.02.2019 г. по гр. д. № 29772/2016 г. на СРС, 87-ми с-в, решение № 449853 от 13.07.2018 г. по гр.д. № 1324/2017 г., СРС, 126-ти с-в, решение № 423225 от 05.06.2018 г. по гр.д. № 25770/2016 г., СРС, 66-ти с-в, решение № , решение № № 368523 от 22.03.2018 г. по гр.д. № 30939/2016 г., СРС, 53-ти с-в, решение № 140245 от 08.06.2017 г. по гр.д. № 29056/2016 г., СРС, 77-ми с-в, решение № 7665 от 16.01.2017 г. по гр.д. № 34793/2016 г., СРС, 126-ти с-в

Ж. Пасивно материално легитимирано е Народното събрание, а държавата няма пасивна легитимация

В този смисъл са решение № 802 от 04.02.2019 г. по в. гр. д. № 6282 2018 г. на II-Г състав на СГС и  решение № 2200 от 05.11.2018 г. по т. д. № 863 / 2018 г. на СГС със следните аргументи:
 С оглед на това, макар и Народното събрание като държавен орган да е еманация на самата държава, то е отделен правен субект, който съгласно чл. 62, ал. 2 КРБ има самостоятелен бюджет и на който с цитираните по-горе разпоредби изрично е вменено задължението да уреди правните последици от обявените за противоконституционни актове, които е приело. По силата на чл. 62, ал. 1 КРБ то осъществява законодателната власт. С оглед на това не може да се приеме, че
Държавата следва да носи отговорност за вреди в резултат от действия или бездействия на Народното събрание, тъй като при изпълнение на законодателните функции от Народното събрание не е налице възлагане от страна на държавата по смисъла на чл. 49 ЗЗД за изпълнение на определена работа. Народното събрание изпълнява законотворческа функция по силата на разделението на властите и следва да носи самостоятелна отговорност за вреди, причинени от дейността му. Дали ще бъдат предприети съответни действия в изпълнение на чл. 22, ал. 4 ЗКС и цитираните по-горе разпоредби от ПОДНС (отм.) и ПОДНС, зависи от Народното събрание и задължението за това му е вменено изрично по силата на закона. Противното разбиране, изложено във въззивната жалба, че Държавата следва да носи отговорност за дейността на Народното събрание, би обезсмислило обособяването на отделни държавни органи със собствен бюджет, както и разделението на властите, които са все проявление на Д. в широк смисъл. Аргументи в тази насока могат да се почерпят и от разпоредбите на чл. 7 ЗОДОВ, съгласно който искът за обезщетение се предявява срещу органа, от чийто незаконен акт, действие или бездействие са причинени вредите, както и чл. 205 АПК, съгласно който исковете за обезщетение за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на Европейския съюз актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица се предявяват срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Липсата на един елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, е достатъчно основание за неоснователност и на евентуалния иск, поради което разглеждането на останалите елементи не е необходимо. С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено и в тази част.
В този смисъл е и Решение № 2448 от 18.04.2018 г. по в. гр. д. № 9331/2017 г. на IV-Б състав на СГС, което е влязло в сила и прието следното:
Неоснователни са възраженията на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната част, тъй като въпросът дали за едно лице е възникнало едно материално право, което то твърди, че притежава, респ. дали е налице притезание, което е годно за защита е въпрос по съществото на правния спор. Специфичната дейност по законодателство, респ. възможността за контрол на конституционносъобразност на нормативните актове не са положителни, респ. отрицателни процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск в процесуален смисъл. В случая дали от определени действия или бездействия, съответно от определена дейност могат да за произтекли вреди и дали действително такива са произтекли не е въпрос за допустимост, а въпрос по основателността на иска. За пълнота следва да се отбележи, че дори ЗОДОВ да не е предвидил изричен иск, то винаги националното право е предвидило и други нормативни актове – напр. ЗЗД, а в крайна сметка и Конституцията, която има пряко приложение (арг. чл. 5, ал. 2 КРБ) и гарантират възможността за защита на правата на физическите и юридическите лица, включително и чрез възможността да се ангажира отговорността за вреди на държавата – арг. чл. 7 КРБ, във вр. чл. 56 КРБ.
 СРС, 77-ми състав е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС, във вр. чл. 7 КРБ, във вр. чл. 49 ЗЗД.
 Според твърденията на ищеца, с налагането на ограничителна мярка и отнемането на имуществото му чрез заплащане на установената такса, е нарушена нормата на чл. 63 от ДФЕС, която гласи, че в рамките на разпоредбите на настоящата глава, всички ограничения върху движението на капитали между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват; в рамките на разпоредбите на настоящата глава всички ограничения върху плащанията между държавите-членки и между държавите-членки и трети страни се забраняват. Според практиката на СЕС цитираната общностна норма е с директен ефект и безспорно предоставя права на частноправните субекти. Като се твърди, че е налице и нарушение на чл. 107 ДФЕС, според който освен когато е предвидено друго в Договорите, всяка помощ, предоставена от държава-членка или чрез ресурси на държава-членка, под каквато и да било форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на някои стоки, доколкото засяга търговията между държавите-членки, е несъвместима с вътрешния пазар. В случая се касаело за нарушение на правилата на конкуренцията с поставянето на определени предприятия в по-благоприятно положение, тъй като въведената такса била в тежест на определена група производители на енергия от ВЕИ за сметка на друга такава. Поддържа се, че са нарушения на различни актове на вторичното право на ЕС.
 Разпоредбата на чл. 4, § 3, ал. 2 от ДФЕС предвижда, че Държавите – членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Тя е проявление на принципа за лоялно сътрудничество между държавите – членки с ЕС и създава общо задължение за тях. Ако държава – членка не е изпълнила задълженията си трябва да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение. Това включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие от това неизпълнение.
 Възникването на спорното материално субективно притезателно право, което е предмет на настоящото производство се обуславя от наличието на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) резултатът, предписан от акт на законодателната власт (в широк смисъл), следва да съдържа предоставяне на права на частноправни субекти; 2) възможност за установяване на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на конкретен законодателен акт и 3) наличието на причинна връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от увредените лица.
С оглед процесуалното поведение на страните и доводите наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен въззив (апелация), настоящата инстанция счита, че страните не навели доводи и оплаквания по отношение на следните обстоятелства: 1) че въззиваемият-ищец е производител на електрическа енергия от следния възобновяем енергиен източник – ФтЕЦ „Феромагнит 2“ и ФтЕЦ „Равнище 2“, които са въведени в експоатация; 2) че народните представители от 42-рото Народно събрание са извършили на 04.12.2013 г. законодателни промени, изразяващи се в приемането на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни източници; 3) че посочените разпоредби са обявени за противоконституционни с Решение № 13/31.07.2014 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 1/2014 г.; 4) че след обявяването на разпоредбите за противоконституционни не са предприети мерки, съобразно чл. 22, ал. 4 ЗКС.
Принципът на отговорността на държавата за вреди, настъпили вследствие нарушението на правото на ЕС, е достижение на съдебната практика на СЕС. Той е изложен в съображенията към решението по делото Francovich срещу Р.Италия, където е прогласено, че той е „…присъщ на системата на Договора“ . В съображенията се посочва още, че „…националните съдилища, чиято задача е да прилагат разпоредбите на Общностното право в рамките на тяхната компетентност, трябва да гарантират пълното действие на тези норми и да защитават правата, които те предоставят на частноправните субекти…“, и още: „…цялостната ефективност на нормите на Общността би била накърнена, а защитата на признатите от тях права би била отслабена, ако частноправните субекти не разполагат с възможност да получат обезщетение, когато техните права са засегнати от нарушение на Общностното право по вина на държава-членка“.
Народното събрание може да приеме закон, който да противоречи на правото на ЕС или да откаже да отмени такъв, тоест поведението, с което се нарушава правото на ЕС, може да бъде както активно, така и пасивно. Законодателната власт обаче произтича от суверена, а от последния не може да се търси отговорност за действията или бездействията му. Но не бива да се забравя, че суверен е българският народ, а не Народното събрание. Отговорността на последното е вън от съмнение и СЕС потвърждава това в делата Brasserie du Pêcheur и Factortame. В решението си по делото Brasserie du Pêcheur, СЕС отново излага три условия, при наличието на които може да бъде ангажирана отговорността на държавата: 1) нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправни субекти; 2) нарушението е достатъчно съществено и 3) съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи отговорност държавата и вредата, претърпяна от увредените лица.
Съдът на ЕС е извел критериите, по които трябва да се ръководи националният съд при проверката на второто изискване – достатъчно същественият характер на нарушението. Касае се за преценка (вж. делото Brasserie du Pêcheur) на „…степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните орган… умисълът или непредпазливостта при неизпълнение на задължението, извинимият, или неизвиним, характер на евентуална грешка при прилагането на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право.“ Всички тези критерии трябва да бъдат подложени на детайлна преценка от съда, който в крайна сметка, при тяхното наличие, следва да ангажира отговорността на държавата, независимо от липсата на изрична национална разпоредба или въпреки наличието на такава, която изключва възможността да се ангажира тази отговорност.
Принципът на отговорността на държавите-членки е универсален и неговото приложение не може да бъде поставено в зависимост от национални закони или разпоредби. По делото Brasserie du Pêcheur, Съдът на ЕС сочи и случай, в който нарушението винаги е „явно съществено“ – когато то е продължило „…въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретна област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение“.
Принципното положение в конституционното и административното право е, че държавата, респ. администрацията (която е еманация на държавната власт), като власт не отговаря – суверенът не може да бъде държан отговорен за своите постъпки и действия. Суверен обаче е българският народ, а не Народното събрание. Последното е единствено орган на законодателната власт и като такъв носи отговорност за действията и бездействията си, от които произтичат вреди за частноправните субекти, макар и това да не е предвидено в закон – ЗЗД, ЗОДОВ или друг специален закон. В този смисъл, дори националното право да съществуваше разпоредба, която да изключваше отговорността на законодателната власт за вреди, то последната би противоречала на общностния правен ред – така mutatis mutandis Решение по делото Traghetti del Mediterraneo, C-173/03. В случая предявеният иск касае проявление на чл. 7 КРБ, който в светлината на решенията по дело Solange I и делото Stauder/Stadt Ulm, C-29/69; решение по дело C-11/70 следва да се касае, че е в съответствие и хармония с правото на ЕС, тъй като Договорите също така се защитават основните права, както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки като общи принципи на правото на Общността. Тоест, противоконституционният закон нарушава не само устойте на българското право, но и чрез него като част от една синергична правна система, която е в съответствие и хармония с правото на ЕС – и самото право на ЕС. Противоконституционният закон нарушава основите принципи на правото на ЕС.
 Настоящият съдебен състав намира, че въззивникът-ответник не е пасивно материално легитимиран, за да отговаря за твърдените от въззиваемия-ищец имуществени вреди. Макар и Народното събрание като държавен орган да е еманация на самата държава, то последното е отделен правен субект и като такъв следва да бъде държан отговорен за причинените чрез дейността му имуществени вреди. Противно – че по всеки иск Държавата е отговорна на самостоятелно основание би означавало от една страна да се обезсмисли персонификацията на държавните органите, от друга страна да се обезсмисли разделението на властите – доколкото и трите власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) са проявление на Държавата, като обединение основано на обществения договор, респ. са еманация на суверена – гражданите на Р.Б.. Този извод на настоящият съдебен състав е в съответствие със схващането на СЕС, във връзка с изведеното общо правило по делата Brasserie du Pêcheur и Factortame – според които Държавата е длъжна да поправи вредите, независимо от органа, който ги е причинил. Това обаче не означава, че Държавата трябва да плати обезщетението, стига да гарантира ефективни вътрешноправни средства за защита срещу съответното лице (правен субект), каквито в случая безспорно са гарантирани както от процесуалния, така и материалния закон, но срещу Народното събрание на Р.Б. – така т. 62 делото Решение по делото Konle, C-302/97. Това разбиран е в съответствие с националната правна уредба – вж. чл. 7 КРБ, чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, чл. 205 АПК и т.н., а именно, че искът за обезщетение се предявява срещу съответния държавен орган, а не срещу държавата.
 Съдът намира, че е безпредметно да обсъжда останалите материални предпоставки за уважаване на предявения иск, доколкото с оглед гореизложеното искът е предявен срещу страната, която не е материално легитимирана да отговаря по спора.
  1. При извършено плащане на държавна такса, определена със закон, който е обявен за противоконституционен с постановено решение на КС, носи ли отговорност държавата за вреди съответно – дължи ли връщане на платената такса?

А. Държавата носи отговорност за вреди по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ

В този смисъл – решение № 7139 от 15.11.2018 г. по в.гр.д. № 15014/2017 г. на II-Б състав на Софийски градски съд и решение № 3385 от 29.05.2018 г. по в. гр. д. № 10474/2017 г. на II-В състав на Софийски градски съд, решение № 368523 от 22.03.2018 г. по гр. д. № 30939/2016 г. на Софийски районен съд, решение № 449853 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1324/2017 г. на Софийски районен съд и  решение № 426612 от 11.06.2018 г. по гр. д. № 25035/2016 г. на Софийски районен съд със следните аргументи:

Съгласно разпоредбите на чл. 35а, ал. 1-3 ЗЕВИ, приети с § 6 т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г. на парламентарно заседание на 42-рото Народно събрание, проведено на 04.12.2013 г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в, ал. 2, а производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени за таксата по, ал. 1.
В Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България, постановено по конституционно дело № 1/2014 г. е прието: че разпоредбата, ал. 1 на чл. 35а на ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество; че разпоредбата на, ал. 35а, ал. 3 противоречи и на чл. 19, ал. 2 и, ал. 3 КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите на чл. 35а и чл. 35б на ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3, които са противоконституционни и поради обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава.
Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 КРБ конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, а съгласно чл. 67, ал. 2 КРБ народните представители действат въз основа на Конституцията и законите в съответствие със своята съвест и убеждения. Следователно, при упражняване на законодателната власт народните представители следва да се съобразяват с разпоредбите на Конституцията – т.е. да не приемат закони, които й противоречат. Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 6 З. решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани. На основание посочената разпоредба правният извод на Конституционния съд /че разпоредбите на чл. 35а и следващите ЗЕВИ противоречат на разпоредби на конституцията/ е задължителен за съда. Следователно, § 6 т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3, чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ, народните представители са действали противоправно, в противоречие с посочените в решението на съда норми на Основния закон.
Настоящият състав на съда не споделя изводите на ответника, че до прогласяване на противоконституционността на закона извършените действия /по събиране на таксата/ са законосъобразни. Действително, обявената за противоконституционна норма не се прилага от момента на влизане в сила на решението на съда /чл. 151, ал. 2 КРБ/. Конституционната защита срещу вреди от незаконни актове /включително и закони, които са обявени за противоречащи на Конституцията/ се гарантира от чл. 7 КРБ. Съобразно тази позиция чл. 7 КРБ представлява конституционна гаранция за гражданите за понесените от тях вреди от такива закони. Контролът на конституционния съд е за съответствие на един закон с разпоредбите на КРБ, а прогласяването на закона за противоречащ на конституцията констатира това несъответствие, което е било налице от самото приемане на закона. Няма основание за извод, че законът ще се счита за противоконституционен от деня на влизане в сила на решението, с което тя се обявява и занапред, а оттук – че това ще изключи отговорността за вреди, причинени от действието му преди обявяването, тъй като до този момент той е действал конституционносъобразно. Подобно разбиране е в противоречие с правната логика – това би означавало да се приеме, че актът е противоконституционен, защото е обявен за такъв, че противоконституционността е последица от обявяването, а не обратното. Законът е противоконституционен от деня на влизането му в сила, а с решение на КС тази противоконституционност се прогласява, което води до спиране на неговото прилагане занапред. Настоящият състав намира, че безспорно следва да се обезщетят вредите от противоконституционните актове, тъй като обратното би означавало да се приемат за законосъобразни последиците от един противоконституционен акт. Тази логика би нарушила един от основните принципи на правото, а именно, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. В случая Народното събрание като законодателен орган на Република България действа неправомерно при приемането на противконституционните разпоредби чл. 35а и следващите от ЗЕВИ и не би следвало от това да черпи права, а именно да се обогатява от обявената за противоконституционна такса, начислявана и събирана по реда на чл. 35а и следващите от ЗЕВИ. Ето защо съдът намира, че народните представители от 42-рото Народно събрание, с действията си от 04.12.2013 г. по приемане на цитираните законови разпоредби, са нарушили, както разпоредбите на чл. 60, ал. 1 и чл. 19, ал. 2 и 3 от Основния закон, така и разпоредбата на чл. 107 от ДФЕС, които нарушения обуславят наличието на противоправност, като елемент от деликтния състав на чл. 49 ЗЗД, респ. наличието на незаконен акт по смисъла на чл. 7 КРБ.
Съгласно чл. 74 от Конституцията, Народното събрание е постоянно действащ орган, който осъществява своята дейност чрез народни представители, които се избират на всеки четири години. Изтичането на мандата на народните представители не води до прекратяване на Народното събрание като орган, който само спира своята дейност – законодателна и контролна за периода до избора на нови народни представители. Приемането на закони от народното събрание е дейност възложена му пряко от българската Конституция и се регулира пряко от нейните разпоредби. Нарушаването на тези разпоредби при извършване на законодателната дейност ангажира отговорността на държава. Противоконстиуционият закон е висша форма на противоправност в рамките на една право и демократична държава и за нея винаги отговаря държавата.
Текстът на чл. 22, ал. 4 З., съгласно който възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил, не обуславя извод за освобождаване от отговорност на държавата за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от действалата противоконституционна норма. Няма законов механизъм, по който претърпялото вреди от противоконституционния закон лице да задължи Народното събрание да приеме закон, по силата на който да бъдат репарирани вредите. От това следва, че неприемането на такъв закон не лишава увреденото лице от правото да търси обезщетение за вредите си по общия ред /реда на чл. 49 ЗЗД, чл. 7 КРБ/. Освен това, разпоредбата на чл. 22, ал. 4 З. само потвърждава извода на съда, че последиците от приложението на противоконституционния закон следва да бъдат уредени, а когато тези последици се изразяват в причиняването на вреди – то същите следва да бъдат възстановени.
Наличието на вреда, настъпила в причинна връзка с установената с противоконституционната разпоредба такса, също се доказва по делото. Съобразно разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗЕВИ размерът на таксата е 20 % от цената на количеството изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители, която такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител. Т.е. за периода 01.1.2014 г. – 09.8.2014 г. ищецът е пропуснал да получи в цялост дължимата му се цена на произведена ел. енергия, като сумата от 20 861, 50 лева, представляваща 20 % от цената, е била удържана от купувача [фирма]. Тази сума не е платена на ищеца, а е внесена в държавния бюджет единствено на основание противоконституционните разпоредби на чл. 35а и сл. ЗЕВИ. Ако посочените норми не бяха приети сумата от 20 861, 50 лева със сигурност би била получена от ищеца.
Следва да се сподели разбирането, че иск за вреди срещу държавата за нарушаване на вътрешното право по чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 7 от КРБ е различен от иска срещу държавата за нарушение на правото на ЕС, който се основава на чл. 107, ал. 1 от ДФЕС. Исковете могат да се превяват в едно производство и в този случай следва да бъдат разгледани от съда в зависимост от волята на ищеца. Считам обаче, че понеже вредите могат да са само един път обезщетени, съединяването на тези искове е винаги евентуално. Като кой ще е главният иск зависи от волята на ищеца с оглед принципа на диспозитивнато начало – 6 ГПК.
Виж: Определение № 930 от 1.03.2019 г. на САС по т. д. № 749/2019 г.

В обобщение: Предметът и правното основание на претенция за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на ПЕС са различни от предмета и правното основание за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на вътрешното право. Освен разлики в предпоставките за възникване на отговорността са налице различия и в конкретната твърдяна противоправност, като съществен отличителен белег на една деликтна претенция. Следователно, ако се претендира обезщетение поради нарушения на вътрешното право и на ПЕС следва да се приеме, че се касае до два иска с различно основание, което налага всеки от тях да бъде разгледан от съда. В обжалваното решение не са разгледани искове на ищците за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на ПЕС, а същевременно във въззивната жалба се излагат оплаквания, че са налице предпоставките за уважаване на подобни искове, т. е. твърди се, че такива са предявени. Въззивният съд обаче не може да разгледа за пръв път неразгледани от първата инстанция искове, освен ако не се касае до евентуални искове, неразгледани поради несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие (чл. 271, ал. 2 ГПК), но настоящият случай не попада в тази хипотеза. Ето защо оплакванията в жалбата в тази насока следва да се квалифицират като искане за допълване на първоинстанционното решение по реда на чл. 250 ГПК.

Б. Държавата дължи връщане на даденото на основание чл. 55 ЗЗД – на отпаднало основание/при начална липса на основание

В този смисъл са: Решение № 781 от 16.04.2018 г. по т.д. № 709/2017 г. на ТО VI-10 състав на Софийски градски съд и Решение № 1433 от 06.07.2018 г. по т. д. № 718 / 2017 г. на ТО VI-20 състав на Софийски градски съд, с аргументи:
Последиците от влизане в сила на Решението на Конституционния съд на 10.08.2014г. и съответно на отмяната на всички правила на раздел V от глава IV на ЗЕВИ са следните: Производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия не са повече задължени към Д. за такса, считано от 10.08.2014г. Такова задължение те имат само до посочената дата. За произведената от същите производители електроенергия за третото тримесечие на 2014г. до влизане в сила на Решението на Конституционния съд, т.е. за периода от 1.07.2014г. до 9.08.2014г. включително, не съществува правов ред за установяване, начисляване и събиране на таксата, която е била дължима по силата на отмененото правило на чл.35а ЗЕВИ. Това е така, защото с влизане в сила на Решението на Конституционния съд на 10.08.2014г. са отпаднали и нормите на чл.35б от същия закон, поради което за обществения доставчик или за крайния снабдител вече не съществува задължение да подават справка-декларация за тримесечието, не съществува правото и задължението да начисляват и удържат таксата, нито задължението да внесат удържаната такса в полза на държавния бюджет. Следователно, макар и формално за производителите на електроенергия да е било възникнало задължение за такса за производство електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия за времето до 9.08.2014г. включително, след тази дата не съществува ред, по който това публично задължение да бъде установено, предвид изричната норма на чл.166, ал.1 ДОПК, която изисква определен със закон ред и компетентен орган за това. Като последица от липсата на такъв ред и на компетентен орган, въпросното публично вземане не може и да бъде изпълнено. В разглеждания случай изначално е неприложима правната възможност на ал.2 на чл.166 ДОПК размера на дължимите за периода от 01.07.2014 г. до 10.08.2014 г. такси да се определят по реда на АПК, на първо място, защото става въпрос за публично вземане, признато по надлежния ред и от компетентния за това държавен орган за противоречащо на Конституцията и на второ място – защото считано от 10.08.2014г. вече не съществува „съответен закон“ по смисъла на цитираната разпоредба, създаващ въпросното публично вземане, т.е. липсва основната предпоставка за приложение на правилото на чл. 166, ал. 2 ДОПК.
Формираният извод за липса на предвиден в закона ред, по който да бъде установено, начислено и събрано или изпълнено публичното задължение за такса производство електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия след 10.08.2014г. означава, че липсва основание такава такса да бъде внесена в държавния бюджет. Това становище се основана на общия принцип на законност, прогласен в чл.2 от ДОПК, една от последиците на който е невъзможност Д. да получи плащане на публично вземане не по установения за това ред. Доколкото става въпрос за публично държавно вземане, основанието за Д. да получи такова вземане представлява сложен фактически състав, включващ не само факта, пораждащ самото вземане, но и неговото установяване, начисляване и изпълнение по начините, посочени в закона. Очевидно е, че с влизане в сила на Решението на Конституционния съд на 10.08.2014г. този сложен фактически състав е останал незавършен и не е възможно да бъде завършен. При това положение следва да се приеме, че липсва основание за увеличаване на имуществото на държавата със сумите ….. Такова основание липсва изначално, защото в момента на увеличаването на имуществото на държавата с посочените суми то не е било налице и не е съществувала законова възможност то да се осъществи. Следователно, налице е и другият елемент от фактическият състав на чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Поддържаното от ответника възражение, че ищците не са доказали качеството си на производители на електроенергия от възобновяеми източници, е неоснователно и се оборва от представените доказателства. В допълнение обаче следва да се посочи и това, че ако ищците действително не притежаваха такова качество, тогава получаването на претендираните суми от държавата, удържани като такса за производство на електроенергия по силата на отменения раздел V от глава IV на ЗЕВИ, би било необяснимо и очевидно без всякакво законоустановено основание.
Други мотиви за приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – решение от 10.04.2018 г. по гр.д. № 25036/2016 г., СРС, 31-ви с-в,

В. Държавата дължи връщане на даденото на основание чл. 59 ЗЗД – поради неоснователно обогатяване

В този смисъл Решение № 4234 от 26.06.2018 г. по гр. д. № 268 / 2015 г. на ГО 1-13 състав на СГС със следните мотиви:
Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск. Съгласно тази разпоредба обеднелия следва да докаже своето обедняване , обогатяването на ответника, а също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.
Както се спомена по-горе фактът,че ищецът е обеднял с отнемането чрез държавна такса на 20% от дължимата му цена на продадена електрическа енергия,а съответно ответникът се е обогатил с тази сума,която е постъпила в държавния бюджет, е установен категорично.
Общите факти,които едновременно са довели до обедняването на първия и обогатяването на втория са по хронология разпоредбата на чл.35а,ал.2 от ЗЕВИ ,с която е събрана такса за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия и решението на Конституционния съд,с което тази норма е обявена за противоконституционна.
Поради изложеното предявеният евентуален иск с правно основание чл.59,ал.1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи в претендирания от ищеца размер, който размер е установен както документално,така и от заключението на ССЕ -142 710.45 лв.

Г. Държавата не носи отговорност за вреди по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ

В този смисъл са: Решение № 1060 от 30.04.2018 г. по т.д. № 4164/2017 г. на Софийски апелативен съд и Решение № 2637 от 12.11.2018 г. по т.д. № 3209/2018 г. на Софийски апелативен съд, със следните аргументи:
Според чл. 151, ал. 2 КРБ решенията на Конституционния съд, с които се обявява противоконституционност, имат действие занапред, а конституционното решение влиза в сила три дни след обнародването, съгласно чл. 14, ал. 3 ЗКС.
Ищецът претендира обезщетение за вреди за периода от 01.01.2014г. до 09.08.2014г., в който разпоредбата на чл.35а, ал.2 ЗЕВИ не е била обявена за противоконституционна – Решение № 13 по к.д. № 1/2014г. на КС е влязло в сила на 10.08.2014г., от което следва, че за този период от време не може да се приеме за установено наличието на противоправност на деянието, тъй като ищецът е дължал заплащане на процесната такса по силата на закон, задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл.86, ал.2 КРБ. След като не е налице елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.49, вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД, предявеният иск на това основание се явява неоснователен, като не се налага да бъдат обсъждани останалите възражения на ответника.
Не се твърди, а и не се установява от събраните по делото доказателства, уреждането на възникналите правни последици от обявения за неконституционен акт – чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, от Народното събрание, в срока предвиден в чл.90 от Правилника за дейността на 43-тото Народно събрание /чл.88 от Правилника за дейността на 42-то Народно събрание/, в изпълнение на разпоредбата на чл.22, ал.4 ЗКС, но това не променя извода за неоснователност на иска по чл.49, вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, предвид изложените съображения.
Поради несъвпадане на изводите на първоинстанционния и въззивния съд обжалваното решение следва да бъде отменено, и следва да бъда постановено решение, с което предявеният иск с правно основание чл.49, вр. чл.45, ал.1 ЗЗД бъде отхвърлен, като неоснователен.
Предвид изложеното и на основание чл.271, ал.2 ГПК въззивния съд следва да се произнесе и по предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл. 59, ал.1 ЗЗД.
В обжалваното решение първоинстанционният съд е изложил мотиви за неоснователността на предявения иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, като се е позовал на указанията дадени в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79г., Пленум на ВС, които настоящият състав на съда споделя. В случая не е налице начална липса на основание, тъй като в процесния период от време 01.01.2014г. до 09.08.2014г. разпоредбата на чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ не е била обявена за противоконституционна и ищецът е дължал определената в нея държавна такса, т.е. не е налице нищожен акт, въз основа на който да е получена претендираната сума в процесния период от време, поради което алтернативно предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Евентуалният иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД също е неоснователен.
Елементите на фактическия състав, от които произтича общият субсидиарен иск за връщане на неоснователно обогатяване за чужда сметка са: обогатяване на ответника; обедняване на ищеца; липса на основание на обогатяването; обогатяването на ответника е за сметка на обеднилото се лице; липса на правна възможност последното да се защити с друг иск.
В случая не се установява липсата на основание за обогатяване на ответника с претендираната сума в процесния период от време, тъй като ищецът е дължал заплатената такса по силата на закон – чл.35а ЗЕВИ.
В тази насока са изложени съображения по – горе, основани на задължителното действие на разпоредбата на чл.35а, ал.2 ЗЕВИ в процесния период от време – 01.01.2014г. до 09.08.2014г., момента на постановяване, влизане в сила и действие на Решение № 13 по к.д.№ 1/2014г. на КС, които следва да бъдат съобразени при обсъждането по същество на предявения иск по чл.59, ал.1 ЗЗД.
Липсата на елемент от фактическия състав, от който произтича твърдяното от ищеца право да претендира връщане на плащаното в процесния период от време, обосновава неоснователността на предявения иск и като такъв следва да бъде отхвърлен.
В този смисъл е решение № 6149 от 01.10.2018 г. по гр. д. № 7849 / 2017 г. на ГО 1-7 състав на Софийски градски съд,Решение № 479 от 12.03.2019 г. по т. д. № 1476 / 2018 г. на TO VI-23 състав на Софийски градски съд и Решение № 685 от 22.03.2019 г. по т.д. № 4385/2018 г. на Софийски апелативен съд, Решение № 2354 от 02.04.2019 г. по гр. д. № 1679 / 2016 г. на ГО 1-5 състав на Софийски градски съд
В този смисъл и Решение № 862 от 12.04.2019 г. по т.д. № 4386/2018 г. на Софийски апелативен съд, като се сочат следните аргументи:
 Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че в конкретния случай не е налице и противоправност на деянието, тъй като ищецът претендира обезщетение за вреди за период, през който разпоредбата на чл.35а от ЗЕВИ не е била обявена за противоконституционна, напротив същата е била действаща и подлежаща на прилагане правна норма, поради което и ищецът е дължал заплащането на процесната такса по силата на закон, задължителен за неговите адресати. Гореизложеният извод остава непроменен, въпреки разпоредбата чл.22, ал.4 от Закон за Конституционния съд, която предвижда, че НС следва да уреди в двумесечен срок от влизане на решението в сила правните последици от обявения за противоконституционен акт, а не е сторило това. Изводът е правилен, защото посочената нормата има предвид заварените към датата на влизане в сила на решението на КС и неприключили, висящи правоотношения, които са възникнали по силата на обявения за противоконституционен закон и няма никакво отношение към необходимостта от правна уредба на съответните отношения. За Народното събрание не съществува задължение да преуреди последиците от валидно и законосъобразно възникнали и приключили правоотношения по събиране на дължимата се към момента на пораждането им такса. Както бе посочено, обявяването на разпоредбата за противоконституционна има действие занапред и КС, упражнявайки единствено контрол за конституционност на законите, няма правомощие да дава задължителни предписания на държавните органи, в това число и на НС.

 Д. Държавата не дължи връщане на даденото на основание чл. 55 ЗЗД  – на отпаднало основание

В този смисъл са: Решение № 1745 от 24.08.2018 г. по т. д. № 893 / 2017 г. на ТО VI-6 състав на СГС, Решение № 1588 от 06.03.2019 г. по гр. д. № 3803 / 2018 г. на ГО 1-21 състав на СГС и Решение № 3400 от 29.05.2018 г. по гр. д. № 16407 / 2016 г. на ГО 1-19 състав на СГС, със следните мотиви:
По отношение на правните последици на Решението на КС, с което са обявени за противоконституционни цитираните разпоредби от нормативния акт.
Решението на КС се ползва със СПН, която е присъща на всички решения по правни спорове / чл. 149 КРБ/ и чл. 14 от ЗКС, който постановява, че решенията на КС са задължителни за всички държавни органи, ЮЛ и граждани. Т.е. имат своето правоустановяващо и регулиращо действие, важимо за всички правни субекти, конкретно – всички са длъжни да считат, че тези нови норми в ЗЕВИ са противоконституционни и да съобразят поведението си с това решение.
Освен със правоустановително и регулиращо действие, решенията на КС имат и конститутивно действие и в частност тези, които обявяват закон или част от него за противоконституционен.
Конститутивният ефект произтича не от диспозитива, който има декларативен характер, а от самата Конституция- чл. 151, ал. 2 и 3.
Този конститутивен ефект на решенията на КС следва да бъде съобразен с това дали обявените за противоконституционнни норми са насочени към създаване, отмяна или изменение на правните норми. Последните три категории закони са: закон, който създава нови правни норми, уреждайки материя, която до този момент не е била регулирана; закон, който отменя съществуваща вече регулация и закон, който изменя действащи преди това правни норми и създава на тяхно място нови такива.
Когато обявеният за противоконституционен закон е само нормосъздаващ / кавито са в настоящия случай точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109 от 2013 г./, с които са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3; чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4 и др. от ЗЕВИ, неговото обезсилване води до обезсилване на създадените с него норми. Тези норми престават да регулират обществените отношения и уредената с тях материя става отново неуредена, т.е. създава се правен вакуум. Тук следва изрично да бъде посочено Решение № 22 от 31 октомври 1995 г. по к.д. № 25/95 г. за тълкуване на чл. 151, ал. 2, изречение 3 от Конституцията по въпроса какви са правните последици от решенията на Конституционния съд в хипотезата, когато се обяви за противоконституционен закон, който изменя или отменя действащ (Обн., ДВ, бр.105 от 1 декември 1995 г.). С мотивите на това решение КС приема, че „… Действието на един закон се състои в неговото прилагане от влизането му в сила до момента, в който бъде отменен. Според разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изречение 3 от Конституцията обявеният за противоконституционен закон „не се прилага“ от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд. Изразът „не се прилага“ съдържа забрана за прилагане на закона занапред. Тя е безусловна, императивна и за постоянно. Като последица от тази забрана следва, че обявеният за противоконституционен закон престава да действа и да регулира обществени отношения. Той губи правния си ефект и престава да съществува като нормативен акт. Този извод се подкрепя и от разпоредбата на чл. 151, ал. 3 от Конституцията, според която „частта от закона, която не е обявена за неконституционна, запазва действието си“. По аргумент от противното частта от закона, която е неконституционна, губи действието си, което означава, че престава да съществува занапред. С влизане в сила на решението на съда, с което законът се обявява за противоконституционен, се обезсилва неговото действие. Това е пряка и непосредствена последица от решението на съда и на конститутивното му действие. То е равносилно на отмяна на закон от Народното събрание (чл. 84, т. 1 от Конституцията). По този начин се постига основната цел на конституционния контрол и на разпоредбата на чл. 151, ал. 2 и 3 от Конституцията – отстраняване от правния ред на противоконституционния закон и възстановяване на върховенството на Конституцията… Отмяната на закон от Народното събрание и обезсилването на закон чрез обявяването му за противоконституционен с решение на Конституционния съд водят до едни и същи последици – преустановяване на действието на закона занапред. От това следва, че един закон може да бъде отменен не само от Народното събрание, но и от Конституционния съд, когато е противоконституционен. …При това положение Конституционният съд приема, че с влизане в сила на решението на съда, с което се обявява за противоконституционен закон, който отменя или изменя действащ закон и създава противоконституционна законова уредба, престава да действа занапред. Едновременно с това отмяната на изменения или отменения предходен закон, извършена с обявения за противоконституционен закон, престава да е в сила и се възстановява неговото действие. От този момент отмененият или измененият предходен закон започва да се прилага в редакцията му преди изменението или отмяната му. Следователно налице е и възстановителното действие на решението на съда по отношение на отменения или изменения закон…“. Със същото това решение КС вменява на законодателя задължение, при наличие на настъпила празнота в закона, в резултат на отмяна на нормативен акт, поради противоречие с Конституцията, да запълни тази празнота, съобразно обществения интерес.
По отношение на действието на решението на КС.
В правната теория и практика, преобладаващо е мнението, че решенията има действие занапред. Правилата, които се съдържат в Конституцията и ЗКС са категорични и стриктни. Решенията на КС влизат в сила три дни след обнародването им в Държавен вестник и няма възможност, както при нормативните актове, да бъде определен друг срок за влизане в сила. Също така решенията на КС нямат обратно действие, било даже по изключение.Действието им е изключително занапред. Тези са общите параметри на уредбата.Изключения правят тълкувателните решения на КС, но това е така, тъй като самият характер на тълкуването предпоставя тяхното ретроактивно действие.Възприетият принцип за действието на решенията на КС занапред несъмнено отговаря на изискването за стабилност на отношенията. Основният недостатък от приложението на този принцип е, че в резултат на извършеното между влизането на закона в сила и обявяването му за противоконституционен, остава конституционосъобразно и може да породи несправедливи резултати.
Следва изрично да се подчертае, че обявяването на закона за противоконституционен не може да бъде приравнено на посочената в ПВС№1/1979 година хипотеза на липса на основание, поради нищожност на същото.Това е така, тъй като както е посочено и по- горе, действието на закона от влизането му в сила до обявяването на същия за противоконституционен остава конситуционосъобразно, т.е. запазва се като правомерен ЮФ, регулиращ този тип обществени отношения.А това означава, че законът се явява правно основание, правопораждащ ЮФ за вземанията на държавата и за извършените имуществени размествания.
Липсата на ретроактивно действие на решението на КС, с което разпоредбите на чл.35 и сл. ЗЕВИ са отменени като противоконституционни и отпадането им от действащия правов ред има за начало влизането в сила на това решение, лишава тезата на ищците от основание.В настоящия случай извършеното имуществено разместване е на база действащо законодателство, създало задължителна уредба на този тип отношения- задължение на производителите на ел. енергия от възобновяеми източници да заплащат определен процент държавна такса, на база произведената от тях ел. енергия. По какъв начин и с участието на кого тази такса е влязла в патримониума на държавата е без значение. Правнорелевантни за настоящия спор са следните обстоятелства – извършено плащане, основание за това плащане – действаща правна норма, плащането е извършено за период през който законовите разпоредби са били част от действащото право на Републиката. Т.е. налице е основание за извършеното имуществено разместване. Отпадането на основанието за извършеното имуществено разместване – постановеното и влязло в сила решение на КС – има действия занапред.Установеното от вещото лице време на постъпване на имуществената облага, излязла от патримониума на ищците и постъпила в патримониума на държавата, таксите, преведени от 15.10.2014 година, е ирелевантно за спора, тъй като тези сума, касаят такси по отменените текстове на ЗЕВИ за период до 10.08.2014 година – т.е. за период, когато са били дължими.Ето защо, настоящият състав на съда намира, че липсва причина да се уважат кондикционните искове на ищците за връщане на получените от ответника суми, представляващи държавни такса по чл.35а и сл. ЗЕВИ / отм./, поради начална липса на основание, защото към момента на тяхното начисляване и събиране, същите са били дължими. Към момента на имущественото разместване е съществувала причина за същото – правно призната такава – действащите норми на закона – а това е основание ответникът да задържи получените от ищците суми.Ето защо настоящият състав намира, че исковете с правно основание чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД се явяват неоснователно предявени и следва да бъдат отхвърлени, защото не се установява наличие на ФС на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, който изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на конкретното имуществено благо на едно лице в патримониума на друго.Установената причина – действащият закон – към момента на преминаване на конкретното имуществено благо на едно лице към друго, води до извод, че тези искове следва да бъдат отхвърлени и този извод на съда, независимо от установения несправедлив резултат от действащата правна уредба, не може да бъде променен.Същият не може да бъде променен и поради създадената след отмяната правна празнина касателно този тип обществени отношения, независимо и поради липсата на забрана в закона за връщане на даденото под формата на дължима държавна такса.
 В този смисъл е и Решение № 6332 от 11.10.2018 г. по гр. д. № 16402 / 2016 г. на ГО 1-6 състав на Софийски градски съд, Решение № 283 от 07.02.2018 г. по т. д. № 935 / 2017 г. на ТО VI-2 състав на Софийски градски съд, което е потвърдено с Решение № 2806 гр. София, 30.11.2018 г. по  т.д. № 1827 / 2018 на САС,.

 Е. Държавата не дължи връщане на даденото на основание чл. 59 ЗЗД, поради неоснователно обогатяване.

В този смисъл е решение № 2569 от 06.11.2018 г. по т.д. № 1085/2018 г. на Софийски апелативен съд и Решение № 1780 от 19.07.2017 г. по в.г.д. № 2710/2017 г. на САС, което решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 261 от 26.04.2018 г.  по т.д. № 2768/2017 г., II т.о., ВКС, като  аргументите на ВКС са следните:
Отговорът на формулираните в изложението първи, втори и трети материалноправни въпроси зависи от действието на решението на Конституционния съд, с което се обявяват за противоконституционни определените правни норми, въз основа на които е платена от ищеца такса за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, както и от начина на уреждане от Народното събрание на правните последици, възникнали от обявения за противоконституционен закон. Разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ, съгласно която актът, който е обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, както и разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС, съгласно която възникналите правни последици от обявения за некоституционен акт се уреждат от органа, който го е постановил, са точни и ясни. По отношение на цитираните и приложени към касационната жалба решения на Софийски районен съд и Софийски градски съд не са представени доказателства, че същите са влезли в сила.
В този смисъл е и Решение № 6688 от 05.10.2017 г. по гр. д. № 3850 / 2016 г. на ГО 1-4 състав на Софийски градски съд,  Решение № 2569 от 06.11.2018 г. по търг. д. № 1085 /2018 г., Решение № 283 от 07.02.2018 г. по т. д. № 935 / 2017 г. на ТО VI-2 състав на Софийски градски съд, както и Решение № 3076 от 24.04.2019 г. по в. гр. д. № 7419 / 2018 г. на Софийски градски съд.
  1. Разпоредбата на чл. 35а ЗЕВИ противоречи ли на правото на ЕС?

 А. Таксата по чл. 35а ЗЕВИ противоречи на ПЕС

В този смисъл: Решение № 449853 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 1324 / 2017 г. на Софийски районен съд и Решение № 368523 от 22.03.2018 г. по гр. д. № 30939 / 2016 г. на Софийски районен съд, със следните аргументи:
Настоящият състав на съда счита, че с приемането на посочените законови разпоредби от ЗЕВИ народните представители съществено са нарушили и разпоредбата на чл. 107, § 1 ДФЕС, съгласно който, освен когато е предвидено друго в Договорите, всяка помощ, предоставена от държава-членка или чрез ресурси на държава-членка, под каквато и да било форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на някои стоки, доколкото засяга търговията между държавите-членки, е несъвместима с вътрешния пазар. Свободният пазар и конкуренцията изискват равнопоставеност на всички субекти – физически и юридически лица. ЗЕВИ урежда не само производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, за която производителите се задължават с плащането на таксата по . Той се отнася и до добиването на енергия от други възобновяеми неизкопаеми източници, които са определени в от неговите допълнителни разпоредби. От всички стопански субекти, които произвеждат електрическа енергия от възобновяеми източници, единствено производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са задължени с таксата по . Така останалите производители на енергия от възобновяеми източници са поставени в по-благоприятно положение от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, които са задължени да плащат таксата. Съгласно разпоредбата на чл. 4, пар. 3, ал. 2 и 3 ДЕС. държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза; държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза.
В този смисъл, но само за нарушението на чл. 107, пар. 1 ДФЕС e Решение № 36360 от 13.02.2019 г. по гр. д. № 29772/2016 г. на Софийски районен съд.
Следва за пълнота да се посочи, че са нарушени безспорно: право на собственост, уредено в чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) и в протокол № 1 от ЕКПЧОС[6];право на свобода на стопанската инициатива, уредено в чл. 16 ХОПЕС;право на равенство на частните субекти пред закона и забраната за дискриминация, установени в чл. 20 и 21 ХОПЕС.

Б. Таксата по чл. 35а ЗЕВИ не противоречи на ПЕС

В този смисъл е Решение № 221 от 10.01.2018 г. по гр. д. № 16402 / 2016 г. на ГО 1-6 състав на Софийски градски съд със следните аргументи:
Ищецът твърди, че е претърпял имуществена вреда поради това, че предвидена в член 63 и чл.107 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба.
На това предявено фактическо основание искът се явява неоснователен. Настоящият спор касае само българската държава. Ищецът е дружество регистрирано и осъществяващо дейността си в Р.Б., собственик е на фотоволтаична електрическа централа на българска територия, претендира имуществени вреди от българската държава за вредите, които твърди, че е претърпял поради несъвместимост на българската правна уредба с правото на Съюза.
При подобна фактическа обстановка с Решение на съда (голям състав) 15 ноември 2016 година по дело C-268/15 е прието, че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че режимът на извъндоговорната отговорност на държава членка за вреди, причинени в резултат от нарушение на това право, не се прилага при наличието на вреди, които частноправен субект твърди, че е претърпял поради това, че предвидена в член 49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво към местните граждани и гражданите на други държави членки, когато положението във всичките си аспекти е свързано само с една държава членка, а същевременно между предмета или обстоятелствата на спора в главното производство и тези членове няма никаква връзка.
Следва да се посочи, че нормите на чл.63 и чл.107 ДФЕС нямат отношение към настоящия спор.
Държавният бюджет е инструмент за обществена и социална политика и има финансово-политическа функция и приемането му е едно от основните правомощия на парламента в икономическата сфера. Чрез бюджета Н.С.оторизира изпълнителната власт да търси приходи, какъвто приход безспорно се явява и въведената 20 процентна такса. В този смисъл нормата на чл.107 ДФЕС е напълно неприложима, доколкото с последната се третира въпроса за помощ, предоставена от държава-членка или чрез ресурси на държава-членка, под каквато и да било форма. Член 107, параграф 1 ДФЕС обявява за несъвместима с вътрешния пазар, доколкото засяга търговията между държавите членки, всяка помощ, предоставена от държава членка или чрез ресурси на държава членка, под каквато и да било форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или производството на някои стоки. Член 107, параграф 1 ДФЕС поставя тази несъвместимост в зависимост от изпълнението на четири условия. Първо, трябва да става въпрос за намеса на държавата или посредством държавни ресурси. Второ, тази намеса трябва да е в състояние да засегне търговията между държавите членки. Трето тя трябва да предоставя предимство на своя бенефициент. Четвърто, тя трябва да нарушава или да заплашва да наруши конкуренцията (решение от 15 юли 2004 г., Pearle и др., C-345/02, EU:C:2004:448, т. 33).
Т.е. въвеждането на 20% процентна такса от производителите, вносима в бюджета на Р.Б., не може да бъде квалифицирана като „държавна помощ“.
Не са налице и твърдяните нарушения на Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО.
С Решение на Съда (първи състав) 20 септември 2017 година по съединени дела C-215/16, C-216/16, C-220/16 и C-221/16 е прието, че Директива 2009/28/CE на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО и по-специално член 2, втора алинея, буква к) и член 13, параграф 1, втора алинея, буква д) от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата в главните производства, която предвижда събирането на такса върху вятърните генератори, предназначени за производството на електроенергия. Съдът е приел, че държавите членки разполагат с право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за постигането на задължителните общи национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2009/28 във връзка с приложение I към тази директива. Поради това предвидената в член 3, параграф 3 от Директива 2009/28 възможност за държавите членки да приложат схеми за подпомагане с оглед насърчаване на използването на енергия от възобновяеми източници, евентуално под формата на данъчни облекчения или намаления, не предполага по никакъв начин забрана за облагане на предприятията, които разработват подобни източници на енергия.
Предвид горното настоящият съдебен състав приема, че въвеждането на 20% такса, дължима от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, не е в нарушение на общностното право, поради което и първият главен иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
 В този смисъл е и Решение № 6149 от 01.10.2018 г. по гр. д. № 7849 / 2017 г. на ГО 1-7 състав на Софийски градски съд, Решение № 448484 от 11.07.2018 г. по гр. д. № 38389/2016 г. на Софийски районен съд.
 4. Има ли право на достъп до обществена информация дружество, което е платило държавна такса, като в последствие законът, който е предвидил плащаното на тази такса е обявен за противоконституционен, която се изразява в това дружеството- платец да разбере дали приходите от тази такса са били преведени реално в държавния бюджет и кога.

 А. Отговорът е „не“, това не е обществена информация и отказът да се предостави тази информация е законосъобразен.

 В този смисъл  е Решение № 6751 от 19.11.2018 г. по адм.д. № 7767/2018 г. на Административен съд – София, което е обжалвано и е образувано адм. дело № 969 / 2019 г. на ВАС, като е прието че КЖ е допустима и делото е насрочено.

Б. Отговорът е да това е обществена информация и отказът да се предостави е незаконосъобразен

В този смисъл е Решение № 7324 от 05.12.2018 г. по адм.д. № 7768/2018 г. на Административен съд – София,  което е обжалвано и е образувано адм. дело № 1542 / 2019 на ВАС, но касационната жалба е оставяне без разглеждане, като е подадена частна касационна жалба срещу определението на ВАС.

Цялостното обобщение на съдебната практика можете да видите тук.

[1] Следва в подкрепа на това становище да се посочи и схващането на проф. Живко Сталев, който приема, значението на съдебната практика за нормативното битие на правото, решаваща съставка на което са нормативните актове, намира израз и в ролята на съдебната практика за превръщане на заповяданото в социална реалност, т.е. за да се прояви фактическата сила на нормативното. Без това превръ­щане няма действащо право. Нормативните актове остават само със своето книжно битие. Наред с мотивационната сила на правните преживявания, страхът от санк­цията, която съдилищата ще наложат при несъобразяване със закона (наказател­на присъда при престъпление, осъдително решение за плащане на вредите, при­чинени от непозволено увреждане или от нарушение на договорни задължения и т.н.) е важен мотивационен фактор за съобразено със закона поведение, т.е. за превръщане на заповяданото от нормативните актове в социална реалност. С други думи, съдебната практика е не само сама по себе си източник на право, но е и фактор за важимостта и ефикасността на другите източници на право, между които централно място заемат нормативните актове..
Във връзка с това следва да се посочи следното становище на проф. Диков, в: Исторически и сравнителни изследвания върху същността на съдийската деятелност,който приема следното, ние се присъединяваме безрезервно към мнението на Enneccerus, към изработения от последния принцип, който гласи: „Щом като някое правило обхваща случаи или причинява резултати, които не са били известни на законодателя, нито обмислени и желани от последния и които случаи, ако сега се поставеха на разрешение на същия, биха се уредили другояче от него, то съдията е властен да коригира това правило в общия дух на закона и по този начин, при предпоставката, че ще съблюдава поуката от живота и нуждите на практиката, да доусъвършенства и да доразвива правото. „Този е според нас пътят, който всеки разумен съдия трябва да следва при решаване на особено комплицирани правоотношения и който метод ще му позволи да изпълни по най-бляскав начин функцията си именно да допринася и той за развитието на културата и за усъвършенстването на човешкия род, да се грижи за икономически по- слабия и да внася в решенията си социална справедливост. Статията е може да бъде прочетена тук.
Според трайна­та прак­ти­ка на ЕСПЧ, из­ра­зе­на с р. от 24.04.1990 г., де­ло „Крюслен сре­щу Франция“, „…под „за­кон“ по сми­съ­ла на чл. 8, т. 2 от Конвен­цията се има пред­вид дейст­ва­що­то пра­во по да­де­на прав­на систе­ма, в слу­чая – ком­би­на­цията от пи­са­но­то пра­во и съ­деб­на­та прак­ти­ка, която го тъл­ку­ва. Съдът ви­на­ги е възприемал по­ня­тието „за­кон“ в не­го­вия същ­ностен, а не фор­ма­лен сми­съл и ви­на­ги е включ­вал в не­го ак­то­ве от по-ниска сте­пен, как­то и не­пи­са­но пра­во. Съдебната прак­ти­ка тра­ди­цион­но е игра­ла важ­на ро­ля в кон­ти­нен­тал­на­та прав­на систе­ма – до­там, че це­ли кло­но­ве на по­зи­тив­но­то пра­во са въз­ник­на­ли до го­ля­ма сте­пен в ре­зул­тат от ре­ше­ния на съ­ди­ли­ща­та. В не един слу­чай Съдът е дър­жал смет­ка за съ­деб­на­та прак­ти­ка в та­ки­ва стра­ни. В да­де­на област, ре­гу­ли­ра­на от пи­са­но­то пра­во, „за­ко­нът“ е дейст­ва­щият акт, та­ка как­то са го тъл­ку­ва­ли ком­пе­тент­ни­те съ­ди­ли­ща, при не­об­хо­ди­мост и в свет­ли­на­та на но­ви прак­ти­чески раз­ви­тия.“ В то­зи сми­съл е и р. от 8.07.2008 г. по де­ло T-99/2004 г. на Първоинстанционния съд (тре­ти раз­ши­рен състав), т. 141–142. В тази връзка виж член 1, параграф 6 от Гражданския кодекс на ИСпания, според който съдебната практика допълва правната уредба чрез принципите, които Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) последователно развива при тълкуването и прилагането на закона, обичаите и общите принципи на правото.
[2] Не ми е известно да има влязло в сила решение, с което да се уважават искове било за връщане на събраната противоконституционна такса, било за присъждане на обезщетение за вреди.
[3] Терминологичното разграничение между пряк и косвен контрол принадлежи на административното право (вж. напр. Дерменджиев, Ив., Д. Костов, Д. Хрусанов. Административно право на Република България. Обща част. 4 изд. С., Сиби, 2001, с. 289-291). Използвам го, защото е добре познато на всички юристи. По същество обаче това, за което говорим, в сравнителното конституционно право е известно само като съдебен контрол за конституционност (judicial review).
[4] Виж Влахов, Кр. Непосредствено действие на разпоредбите на Конституцията и практиката на съдилищата. Публикация на сайта lex.bg от 11.04.2019 г., достъпна тук, както и проф. Ташев, Р. Относно принципа за непосредствено действие на разпоредбите на Българската конституция от 1991 г., публикувана на http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2015/10/16/-1991- , който сочи че съгласно Решение № 10/1994 г. на Конституционния съд е необходимо да съществува процесуален ред, в рамките на който съдът има правото (и задължението) да гарантира ефективната защита и непосредственото действие на конституционното право. Това означава, че в случаите, когато нормосъздаващата власт (законодателна или изпълнителна) е създала съдебни или административни процедури, които обаче не осигуряват ефективна правна защита на материалните конституционни права на гражданите и юридическите лица, съдилищата са длъжни да осигурят тази защита. За тази цел съдиите (и административните органи) имат правото да се позоват на непосредственото действие на Конституцията и да създадат липсващата процедурна норма, която законодателят е пропуснал да създаде, за да гарантира ефективна защита на носителя на материалното конституционно право. В този случай съдията (административният орган) трансформира несамоизпълнимата конституционна норма в самоизпълнима., както и Пенчев, К. Съдиите трябва да си спомнят, че могат да прилагат пряко Конституцията. Публикация в сайта lex.bg от 16.04.2018 г., достъпна тук.
[5]В този смисъл изрично Костов, Ст. За отговорността на държавата за вреди, причинени от съдебни решения сп. Търговско право, кн. 2/2006, с.20-21. В последно време българската правна теория преодоля разбирането, че пасивно легитимиран е съответният държавен орган, а не държавата.  От систематичното тълкуване на конституционната разпоредба на чл. 7 и на заглавието, чл. 1, 2 и 4 на ЗОДВПГ следва, че отговорността възниква за държавата, а не за отделен държавен орган. Общностното право не поставя конкретни изисквания относно пасивната легитимация, извън разгледаните вече принципи на ефективността и еквивалентността.  Държавата не може да се освободи от отговорност поради разпределението на правомощията между националните органи или въз основа на позицията, че извършилият нарушението орган няма необходимите правомощия, информация или средства.  Ако вътрешното право предвижда извъндоговорна отговорност за нарушения, извършени от отделни държавни органи или други публичноправни или частноправни субекти, свързани с нея, то трябва да уреди и аналогичните хипотези на отговорност за нарушения на общностното право. Както видяхме, у нас този въпрос не стои поради изричната редакция на нормата на чл. 7 от Конституцията, но за избягване на противоречия или противоконституционни тълкувания от страна на съдилищата е необходима отмяна на разпоредбата на чл. 7 от ЗОДВПГ. За осигуряване на по-ефикасна защита на държавния интерес се налага изрично уреждане на сътрудничеството на министъра на финансите като представител на държавата по делата с органите, с чието действие или бездействие се твърди, че е причинена вредата. В този смисъл Вж. Гоцев, Васил. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. София: Софи-Р, 2002, с. 147-148; Зартов, Явор. „За противоречията между Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, и Конституцията.” Съвременно право, кн. 1 (2003), с. 30-32; Марков, Методи. „За пасивната легитимация при отговорността за вреди по закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани”. Търговско право, кн. 3 (2005), с. 26-30.
[6] Виж подробности  при  Бончева, Р.,Русева, М.,Варанеску,М.  чл. 1 от  Протокол №1 /допълнителен протокол/ на екпчос – съдържание и обхват, ограничения, пряка приложимост

10
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
МАРИН МАРИНОВ
МАРИН МАРИНОВ
22 май 2019 22:49
Регистриран

УВАЖАЕМИ СЪДИЯ КУНЧЕВ, НАПЪЛНО СПОДЕЛЯМ направеното от Вас (цитирам) „правовата държава съдът е конституционно призван орган да правораздава съобразно точния смисъл и цел на закона, като не следва да се самоограничава до тясно и буквалистично прилагане на закона. Съдът е отговорен да издири точния смисъл на закона и да му придаде реален ефект в защита правата на гражданите. За да имат реален регулативен ефект законите и съдебните актове, всички участници в гражданския оборот следва да се стремят да познават закона и да изпълняват добросъвестно задълженията си. Най-важната цел пред България е утвърждаването и развитие на законността и държавността, която цел… Покажи целия коментар »

колега
колега
22 май 2019 17:54
Гост

Отново Лекс са ценни. Много силен труд на съдията. Дано в бъдеще съчетае магистратската и академична работа. Ще спечелят и двете сфери.

Юри
Юри
22 май 2019 23:34
Гост

Академик и то доста добър!

Анонимен
Анонимен
23 май 2019 12:20
Гост

Той вече я е съчетал от няколко години насам в ЮФ на УНСС където преди водеше Облигационно, а сега Граждански процес. Неслучайно някои от студентите, които готвеше в 3 курс, вече са едни от най-перспективните млади юристи и се изявяват както на състезания, така и на научни конференции.

Браво
Браво
22 май 2019 17:52
Гост

Кунчев.
Както знаеш, не всичко разбирам, защото е друга материя, ала основното е точно.

станчев
станчев
22 май 2019 15:13
Гост

Да си кажем честно, колеги, налице е ПЪЛНА КАША, чета и не вярвам на УШИТЕ си! Поздравления за младия съдия. Това е ценен труд, без значение ЗЕВИ, а по принципни въпроси като действието на решението на КС. Начели сме се на такива тъпотии по въпроса, особено от административни съдилища

Магистрат
Магистрат
22 май 2019 15:09
Гост

Уважението и доверието в съдиите се гради с десетилетия, но много лесно се срива поради субективното отношение на някои колеги.

Анонимен
Анонимен
22 май 2019 15:03
Гост

Изключително смислен анализ на съдебната практика, както и на противоречията в нея след решение №13 от 31 юли 2014 г. на КС.

Любомир Чакалов
Любомир Чакалов
23 май 2019 21:09
Гост

Съдия Кунчев, В този случай съдилищата, които отхвърлят исковете по 49 ЗЗД + евентуален по 55 ал. 1 ЗЗД, отговарят ли за вредите от незаконосъобразните (противоконституционните) си влезли в сила решения – директно на основание чл. 7 КРБ? Веднага давам contra на „дежурните“ аргументи срещу допустимостта на подобен иск: 1) СПН на противоконституционното решение се запазва между страните; 2) Търси се само отговорността на друг държавен орган (съда) за вредити от неговото незаконосъобразно (противоконституционно) решение. Пряката причинно-следствена връзка е явна – ако всички други правнорелевантни факти са доказани в основния исков процес липсата на осъдително решение срещу Държавата е адекватна… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
24 май 2019 8:18
Гост

Отговорът е в статията Не само е допустим този иск ще е основателен и в случая. В този смисъл: Определение № 155 от 27.03.2019 г. по ч. гр. д. № 869 / 2019 г. ВКС, IV г.о. Отговорността на държавата за вреди, причинени от действия и актове на нейни органи и длъжностни лица, е обективна и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението на съответните лица или членове на състава на органа. Това следва от разпоредбата на чл.7 КРБ, която не предпоставя възникването на отговорността на държавата в зависимост от субективното отношение на прекия причинител на вредите.… Покажи целия коментар »