Пандемичното разпространение на коронавирусната инфекция доведе до безпрецедентна глобална здравна криза, която от своя страна повлия силно на икономиката на държавите[1]. Възникна необходимост от предприемане на мерки в защита на общественото здраве, насочени към ограничения в придвижването; преустановяване на определени дейности; затваряне на обществени заведения и други подобни. В резултат на тези мерки нормалният търговски оборот беше преустановен или силно ограничен. От правна страна това съвсем естествено постави въпроса за приложението на института на стопанската непоносимост по чл. 307 ТЗ и на възможността за прекратяване или изменение на определени договорни задължения, чието изпълнение – в резултат на променените икономически условия, би било прекомерно обременително за страната до степен, че да противоречи на справедливостта и добросъвестността.

Стопанската непоносимост по смисъла на чл. 307 ТЗ е основание за изменение или прекратяване на облигационната връзка, когато липсва съгласие на страните за това, а обективната икономическа ситуация при продължаването ѝ съобразно първоначалните условия, създава предпоставки за възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните. В тези хипотези институтът на стопанската непоносимост се явява коректив на два от основните принципи на договорното право – този за договорната свобода (чл. 9 ЗЗД) и на принципа за обвързаността на страните от договора – Pacta sunt servanda (чл. 20, ал. 1 ЗЗД ). Разпоредбата на чл. 307 ТЗ оправомощава засегната страна да поиска от съда цялостно или частично прекратяване или изменение на договора, при положение че запазването му с първоначалното му съдържание противоречи на справедливостта и добросъвестността. Целта е чрез намесата на съда в частноправните отношения, да се приведе правното положение в съответствие с промените в икономическите обстоятелства, настъпили в периода между сключването на договора и завършване на изпълнението на задълженията по него. И по този начин да се избегне един противен на справедливостта и добросъвестността стопански и правен резултат, който би се проявил при престиране на първоначално уговореното.

Дали обаче поради особеността в правната уредба и нейното шиканьозно прилагане (в голям брой от случаите) страните по договора няма да могат да използват стопанската непоносимост?

Този институт регламентира правното значение на непредвидената и непредвидима промяна на обстоятелствата, настъпила след сключването на договора, която прави запазването му в неговия първоначален вид и съдържание несъвместимо с повелите за справедливост и добросъвестност в частноправните отношения. Чл. 307 ТЗ има предвид последващи изменения в стопанската обстановка, които водят именно до съществено нарушаване на еквивалентността на насрещните престации. Тъкмо нея страните по общо съгласие са счели за взаимно приемлива и справедлива в отношенията им, когато в рамките на предоставената им договорна свобода са решавали дали да се обвържат с договора, при какви условия и каква да е стойността на дължимите от тях престации.

Позитивното гражданско право изхожда от разбирането, че като основа при преценката за нарушаване на еквивалентността на престациите се взема т. нар. „субективна еквивалентност“ – онази равностойност на дължимото от всяка от страните по договора, установена от съгласуваните им виждания при неговото сключване. Свободата на договаряне включва възможността страните сами да определят стойността на това, което взаимно си дължат по възмездните договори, независимо от това дали двете насрещни престации са обективно равноценни (чл. 9 ЗЗД). Границата, до която действащият правопорядък приема, че договорно установеното равновесие в стойностите на насрещните престации не нарушава началата на справедливостта, е институтът на крайната нужда (чл. 33 ЗЗД). Страната, чиято воля при сключване на договора е била опорочена от това, че се е намирала в състояние на крайна нужда и под въздействие на това състояние се е споразумяла с другата страна при явно неизгодни условия, може да иска унищожаване на договора. В тези случаи неизгодността на сделката се измерва с обективното стойностно разминаване между двете насрещни престации, което трябва да е явно и значително.

Когато изменението на обстоятелствата предизвиква прекомерна обременителност на изпълнението за едната страна поради драстично оскъпяване на разходите ѝ или поради съществено обезценяване на насрещната престация (без обаче да прави изпълнението обективно невъзможно), справедливостта и добросъвестността налагат отклонение от принципа за задължителната сила на договора по чл. 20а, ал. 1 ЗЗД. Защото ако в такива случаи длъжникът бъде принуден да престира първоначално уговореното, както би следвало от принципа Pacta sunt servanda, би се стигнало до явно несправедливи и противни на обществените представи за почтеност и честност стопански резултати. Които ще се изразят в икономически срив на едната страна и същевременно – в извличане на неочаквани и социално неоправдани стопански изгоди за другата.

Въпреки многобройните публикации, както в класическата цивилистична доктрина, така и в последно време, когато налагането на извънредно положение, свързано с Covid пандемията остро постави този въпрос, в теорията и практиката не съществува единно разбиране за приложното поле на този институт, нито за неговите правни последици. Ето защо, този анализ разглежда: I) приложното поле на института на стопанската непоносимост; II) предпоставките и реда за упражняване на правото по чл. 307 ТЗ и III) правните последици от нейното констатиране.

I. Приложно поле на института на стопанската непоносимост

1. Съгласно чл. 307 от ТЗ „съдът може по искане на една от страните да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността“. Въпреки че уредбата на института систематично се намира в част III от Търговския закон, озаглавена „Търговски сделки“, считам, че стопанската непоносимост намира приложение при всички облигационни сделки, а не само при търговските. Аргументите в тази насока далеч не се изчерпват с многократно обосноваваната възможност за двустранно субсидиарно правоприлагане между правилата на ТЗ и тези на общото гражданско законодателство, предвидена в чл. 288 ТЗ. Струва ми се, че ако изменението в обстоятелствата, обременяващо изпълнението на договора, дава право на длъжника по търговска сделка да иска изменението или прекратяването на договора, per argumentum a fortiori тази възможност би следвало да e на разположение на страните по гражданскоправните сделки, към които законът проявява по-малки изисквания при изпълнение на поетите задължения. Няма пречка изпълнението да се окаже непоносимо и при гражданскоправните договори, тъй като принципите на справедливостта и добросъвестността са общи за гражданското право – чл. 12, чл. 59, ал. 1, чл. 63, ал. 1 ЗЗД. Оттук и категорично не може да се сподели позицията, изразена в някои съдебни решения[2], както и в доктрината[3], според която ЗЗД оставал верен докрай на принципа за задължителната сила на договора[4], когато престацията е възможна. Подобно изкуствено стесняване на приложното поле на стопанската непоносимост е contra legem, тъй като не държи сметка за общата идея, заложена в института и за обстоятелството, че промени в пазарните условия биха могли да засегнат по неблагоприятен начин всички договори, а не само търговските.

Всъщност критерият за непоносимостта на задължението или на договора (които са изискванията на добросъвестността и справедливостта), на общо основание са приложими към всички договорни облигационни отношения. Защитата по чл. 307 ТЗ е създадена главно заради драстичното обременяване на длъжника при запазване на задължението в уговорения му вид, а не толкова поради възможното облагодетелстване на кредитора[5].

Институтът на „стопанската непоносимост“ въплъщава общите правни принципи за справедливост и добросъвестност и в този смисъл приложното му поле не може да бъде ограничено само до търговските сделки. Напротив – исторически-правно теорията Rebus sic stantibus е създадена почти едновременно в германската и във френската правна доктрина и е възприета в BGB именно с оглед на общото[6], а не на търговското право. Принципите на справедливост и добросъвестност имат универсално приложение в гражданското право и в този смисъл не може да се отрече – чрез института на стопанската непоносимост, приложението им и спрямо сделки, които нямат характера на търговски. Той ще се прилага включително и към сделки, за които законът е предвидил специален ред за сключването им, напр. борсови сделки, сключени на съответната борса съгласно приетите от нея правила за работа на организиран борсов пазар за съответния вид стока. В заключение по този въпрос следва да се приеме, че чл. 307 ТЗ представлява общо правило, според което договорът може да се измени или прекрати от съда – защото запазването му става прекалено неизгодно за длъжника от гледна точка на изискванията на добросъвестността и справедливостта, а не защото изпълнението му става прекалено изгодно за кредитора с оглед изменените обстоятелства[7]. Така че основание за изменение, респ. за прекратяване на договора, е налице винаги, когато в резултат на външни за страната по договора събития, изпълнението на първоначално поетото задължение се превръща в такова, което противоречи на добросъвестността и справедливостта.

2. В тази връзка, до изключване приложението на правилото на чл. 307 ТЗ може да се стигне единствено и само при нарочна законова забрана за изменение на договора, а не при други обстоятелства, включително такива, касаещи специален ред за сключване на определени правни сделки. Пример в тази насока представлява разпоредбата на чл. 32, ал. 5 от Закона за приватизация и следприватизационен контрол (ЗПСК), според която „не се допуска предоговаряне на поетите с приватизационните договори задължения…, освен в случаите, предвидени в този закон“. Видимо правилото на чл. 32, ал. 5 ЗПСК не отразява общ правен принцип, а представлява специална правна норма (lex specialis) с ограничено приложение само за приватизационните договори. Въвеждането на подобни ограничения относно възможността по реда на чл. 307 ТЗ да бъде изменен или прекратен договор, чието изпълнение нарушава добросъвестността и справедливостта може да бъде резултат единствено от изрична законодателна намеса, която има по-скоро изключителен характер и която правно-политически се обосновава както с особения ред за контрол върху изпълнението на задълженията по приватизационните договори, така и с по-особеното стопанско значение на тези договори в процеса на трансформация на публичната собственост в частна при преминаването към пазарна икономика. За други договори, извън приватизационните, изменение на правоотношението е допустимо както по съгласие на страните, така и по решение на съда.

От изложеното се налага категоричният извод, че независимо от обстоятелството, че правният режим на стопанската непоносимост е включен в общите правила за търговските сделки, той има приложение и за гражданскоправните отношения[8]. Институтът на стопанската непоносимост намира поначало приложение в цялото частно право, освен ако специална правна норма предвижда друго или приложението му е правно-логически несъвместимо с естеството на регулираните правоотношения.

3. Затова и следва да се оцени като неправилна съдебната практика, която ограничава приложното поле на института на стопанската непоносимост, без подобно законово ограничение да съществува, респ. без приложението на чл. 307 ТЗ да е правно-логически несъвместимо с естеството на регулираните правоотношения. Такива са именно опитите в практиката да бъде обосновано, че правилото на чл. 307 ТЗ не е на разположение на страните, сключили договор по реда на Закона за обществените поръчки (ЗОП)[9].

Всъщност ЗОП съдържа правило, аналогично и специално на чл. 307 ТЗ – разпоредбата на чл. 116 ЗОП, която предвижда специални правила за изменение на договора, които не изключват приложението на стопанската непоносимост. Това е така, доколкото чл. 307 ТЗ съдържа общо правило, приложимо към всички случаи на съществено изменение на икономическата конюнктура, при която е бил сключен договорът и при която всяка една от страните е формирала волята си, преценявайки интереса си да се обвърже и условията, при които да го стори. Неслучайно и правилото на чл. 43, ал. 1 от ЗОП[10], предвиждащ забрана за страните по договор за обществена поръчка да го изменят, е отменено понастоящем и вече не е действащо право. Това категорично отразява промяна във възгледите на законодателя относно приложимостта на института на стопанската непоносимост и към договорите по ЗОП.

Същият извод може да се направи и по аргумент от чл. 120 ЗОП, според който за всички неуредени въпроси във връзка със сключването, изпълнението и прекратяването на договорите за обществени поръчки се прилагат разпоредбите на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите. По реда на субсидиарното прилагане би следвало правилото на чл. 307 ТЗ на общо основание да е приложимо и към договори, сключени по реда на ЗОП. Това е така, доколкото спецификите на тези договори (наличието на смесен фактически състав за възникване на облигационни отношения между страните, който включва и административни елементи по обявяване и провеждане на обществената поръчка, обявяване на изпълнител на обществената поръчка), не отричат на договора за обществена поръчка качеството на двустранна търговска сделка, за която, при липсата на друга специална уредба, се прилагат нормите на ТЗ и на ЗЗД. В този смисъл, правно необосновано е тази категория договори да се изключва от обхвата на чл. 307 ТЗ.  Стопанската непоносимост като институт се свързва с настъпване на коментираните по-горе непредвидени и непредвидими обстоятелства от извънреден характер, причиняващи прекомерно и противоречащо на правилата за честност, почтеност и коректност несъответствие между престациите на страните по един двустранен договор.  В резултат на кумулативното наличие на тези обстоятелства, възниква защитимо по съдебен ред субективно потестативно право на засегнатата страна да иска изменение на договора или прекратяването му изцяло или отчасти.

Обстоятелството, че един договор е сключен в резултат на специална процедура, не променя по никакъв начин обстоятелството, че между страните по него е налице облигационно правоотношение с определено съдържание. И това, че такова правоотношение може да бъде засегнато от външни за страните събития, превръщащи изпълнението на задълженията в първоначалния им вид в изцяло несъвместимо с принципите за справедливост и добросъвестност.

4. В този смисъл, приложението на института на стопанската непоносимост не може да се отрече и по отношение на сделки, които се сключват на борсов пазар – напр. сделките с електрическа енергия или природен газ по Закона за енергетиката, които се осъществяват на организиран борсов пазар, както и борсовите сделки по Закона за стоковите борси и тържищата. Независимо от начина на сключване на тези сделки (на организиран борсов пазар, съгласно правилата на съответната борса), между страните възниква договорно правоотношение с определено съдържание: права и задължения на страните. По същността си борсовите сделки са договори за покупко-продажба, които се сключват на определено място, в определено време. Тези договори също могат да бъдат засегнати от настъпването на непредвидими обстоятелства, които да доведат до ситуация, при която изпълнението в договорения вид да противоречи на добросъвестността и справедливостта. Такива, при които дължимото по договора изпълнение вече не е това, за което страната се е задължила при неговото сключване, предвид нейните очаквания и предвижданията и на двете страни.

Затова, ако се приеме, че за определена категория сделки институтът на стопанската непоносимост е изначално неприложим поради особености на сключването или на страните по сделката, излиза, че за тези сделки принципите на добросъвестност и справедливост не се прилагат[11]. Подобен „избирателен“ подход е правно и житейски необоснован. Щом институтите на нищожността и на непреодолимата сила, които също въплъщават принципите на добросъвестност и справедливост, се прилагат за всички частноправни сделки, няма причина приложното поле на стопанската непоносимост да бъде ограничено, ако липсва изрична забрана за изменение на сделките или ако приложението на чл. 307 ТЗ не е изначално правно-логически несъвместимо с естеството на регулираните правоотношения.

II. Предпоставки и ред за упражняване на правото по чл. 307 ТЗ

1. В практиката и доктрината се приема, че общите предпоставки за приложението на института на стопанската непоносимост са закрепени нормативно в чл. 307 ТЗ, а именно – да са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят и запазването на договора да противоречи на справедливостта и добросъвестността. Най-общо казано, за да е налице стопанска непоносимост по смисъла на чл. 307 ТЗ, следва да се установи с пълно и главно доказване, че са налице обективно и трайно променени икономически условия, настъпили след възникване на задължението, което не е изпълнено (но е възможно) и че запазването на договорното правоотношение в първоначалния му вид би довело до накърняване на принципите на справедливост и добросъвестност.

Икономическите условия са обективно и трайно променени, когато изменението е резултат от настъпили в обективната действителност факти, които не са причинени от страните, които, на следващо място, са непредвидими и не са били предвидени от тях в договора. Изменението в обстоятелствата следва да е настъпило преди неизпълнението на длъжника, т. е. преди изпадането му в забава и да е от такова естество и в такъв обем, че запазването на договорната връзка, респ. на задължението в първоначално договорения му вид да е несправедливо и недобросъвестно. Тези, макар и общи, но казуистично легално описани предпоставки означават, че е нарушена съществено еквивалентността по договора, че променените условия са нарушили значително съответствието между стойността на престацията на длъжника и насрещната, като изпълнението за него е разорително или прекомерно обременително. Нарушението на еквивалентността на престациите следва да е недобросъвестно, т. е. да има такъв характер и обем, че запазването на договора да противоречи на общоприетите правила за честност и почтеност, да води до нетърпим социален резултат, вкл. до опасност за запазването на икономическото съществуване на длъжника.

2. Правото може да се упражни само чрез иск[12] на заинтересованата страна, по който съдът постановява решение с конститутивно действие[13] – с което се внася изменение в договорната връзка[14].

3. Това налага да бъде взето становище и по въпроса за цената на иска по чл. 307 ТЗ. Едната възможност е да се приеме, че цената на конститутивния иск по чл. 307 ТЗ следва да се определи въз основа на частта от правоотношението, която се иска да бъде прекратена или изменена с предявения иск. Възприемането на подобен подход обаче би означавало, че цената на иска по чл. 307 ТЗ се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Считам, че предявеният иск за изменение (напр. на договора за банков кредит в частта за размера на годишната лихва), не може да се приравни на визираните в чл. 69, ал. 1 ГПК искове, в частност – на исковете за съществуване, унищожаване или разваляне на договор по чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК и цената му не може да се определи върху стойността на договора. Правният интерес на ищеца не е нито в съществуването на правоотношението по договора за банков кредит, тъй като това не се оспорва между страните, нито унищожаване или разваляне на договора за кредит, респ. – в частта за годишния лихвен процент, а само изменение на някои от клаузите на договора. Поради изложените съображения съм на мнение, че по отношение на цената на иска по чл. 307 ТЗ за изменение на договора, приложение намира разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ГПК[15].

Доколкото институтът на стопанската непоносимост, както бе изтъкнато, въплъщава принципите на справедливост и добросъвестност, тези принципи следва да намерят отражение и при определянето на цената на конститутивния иск по чл. 307 ТЗ. В тази насока се поставя и въпросът за справедливостта при определяне на цената на конституивен иск за прекратяване, респ. за изменение на правоотношението. Съдът следва да изхожда от правилата на справедливостта като гарантира на ищеца достъп до правосъдие с определянето на цена на иска, съответна на неговия интерес и при съблюдаване правилото на чл. 69, ал. 2 ГПК. Противното може да доведе до определяне на държавна такса в размер, който е икономически непоносим за ищеца – като страна по договор в потенциално разоряващо състояние и като краен резултат – да доведе до отказ от правосъдие.

III. Последици от упражняване на правото по чл. 307 ТЗ

Традиционно се приема, че изявлението на една от страните по договорното правоотношение да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти, е потестативно по своя характер, без законът да му придава обратно действие. Подобна формулировка обаче повдига поне няколко въпроса: 1) от кой (респективно до кой) момент може да бъде упражнено правото по чл. 307 ТЗ; 2) кога настъпва правната промяна, която законът свързва с упражняването на това потестативно  право; 3) какво би следвало да е решението по чл. 307 ТЗ, ако стопанската непоносимост е била налице към момента на предявяване на иска, но в рамките на процеса договорът е прекратен, напр. поради изтичане на срока.

В съдебната практика се приема, че независимо от процесуалния способ, който длъжникът ще избере, за да релевира стопанската непоносимост – било чрез предявен от него конститутивен иск, било чрез възражение по предявен срещу него иск за реално изпълнение, това може да бъде сторено само в рамките на съществуващ, но не и на вече прекратен договор[16]. Струва ми се, че това твърдение следва да бъде прецизирано с оглед на поне две неща1.1. моментът на настъпване на предпоставките, които пораждат правото на една от страните да се позове на стопанската непоносимост по чл. 307 ТЗ и 1.2. основанието за прекратяване на договора, престацията по който е непоносима за изпълнение.

Така, ако договорът е прекратен на някакво обективно (безвиновно) основание, като изтичането на срок или настъпването на прекратително условие, то институтът на стопанската непоносимост може и следва да намери приложение и към подобни хипотези. Аналогично е положението и когато е сключен двустранен договор, при който едната страна е изпълнила своите задължения, а другата – още не е. Като се отчете, че изпълненото задължение стои в икономическа зависимост с насрещната престация и че то е изпълнено именно, за да се получи тази престация, която е еквивалентна на даденото или направеното, следва да се приеме, че приложението на института в този случай не бива да се изключва[17]. Да се приеме обратното, означава да бъде наказан длъжникът не защото липсват елементите от фактическия състав на непоносимостта, а защото той добросъвестно е изпълнил задължението си[18]. До сходни резултати би се стигнало и когато прекратяването на договора е настъпило вследствие на юридически факт, който се намира извън волята и контрола на позоваващия се на стопанска непоносимост.

Освен това, следва да се държи сметка, че страната прибягва до предявяване на конститутивен иск за прекратяване или изменение на договора, когато насрещната страна по правоотношението очевидно не е съгласна с исканото изменение или прекратяване, респ. – когато насрещната страна счита длъжника за неизправна страна и вероятно ще развали договора поради виновно неизпълнение на онази, която същевременно претендира да е засегната от стопанска непоносимост. По този начин ще се окаже, че институтът на стопанската непоносимост ще е неприложим във всяка ситуация, в която страната, която го предявява, вече е изпаднала в неизпълнение на договора и/или договорът е прекратен, развален.

Подобен извод обаче е и правно и житейски несъстоятелен, доколкото не може да се очаква от страната, за която престацията е станала стопански непоносима, да продължава да изпълнява договора, за да може да упражни правото си по чл. 307 ТЗ и кредиторът да не развали договора, чието изменение и прекратяване длъжникът цели.  Подобно тълкуване на правилото на чл. 307 ТЗ обезсмисля неговото съществуване като способ за защита на длъжника, за когото изпълнението на договора по обективни причини е станало стопански непоносимо.

Неудържимостта на горния извод ясно личи и от обстоятелството, че предявяването на иска не спира изпълнението на договора и до влизане в сила на решението на съда всяка от страните следва да изпълнява всички свои задължения. При много от договорите с по-кратък срок обаче това условие означава, че докато трае процесът, договорът трябва да бъде изпълняван (или прекратен), а с изпълнението ще отпадне и една от предпоставките за предявяване на иска (наличието на облигационна връзка, която подлежи на изменение). Респ. – че същият ще бъде отхвърлен, въпреки че предпоставките на стопанската непоносимост са били налице.

Следователно, за да не се обезсмисли правилото на чл. 307 ТЗ и неговите защитни функции, би следвало, ако предпоставките на стопанска непоносимост са били налице, искът по чл. 307 ТЗ да бъде уважен, дори ако към датата на приключване на устните състезания или към датата на постановяване на съдебно решение договорът да е например с изтекъл срок, (или прекратяването да е настъпило по независещи от позоваващия се на непоносимостта причини) или да е прекратен поради изпълнение, или да е развален от другата страна. (Доколкото за страната, позоваваща се на стопанска непоносимост, е равнозначно на стопанска гибел да продължи да изпълнява един договор, който противоречи на добросъвестността и справедливостта). Струва ми се, че в подобни случаи уважаването на иска по чл. 307 ТЗ ще гарантира именно спазване на принципите на справедливост и добросъвестност.

Противното би означавало, че независимо от констатираната стопанска непоносимост, която следва да води до прекратяване на договора от съда, засегнатата страна, чийто договор е прекратен поради нейно виновно неизпълнение до приключване на устните състезания, ще носи отговорност за неустойки или обезщетение за неизпълнение. Такъв правен резултат е неприемлив и обезсмисля изцяло института на стопанската непоносимост. Още повече, че между датата на настъпване на стопанската непоносимост и тази на постановяване на съдебното решение, ако действително е налице стопанска непоносимост на престацията за едната страна по смисъла на чл. 307 ТЗ, то за нея икономически разорителните последици, които противоречат на добросъвестността и справедливостта, вече ще са настъпили.

Наведените по-горе съображения, както и характерът на стопанската непоносимост и целта на този институт – да гарантира справедливостта и добросъвестността в отношенията между страните по едно правоотношение, водят до извода, че конститутивната правна промяна следва да настъпи именно от установената от съда дата на настъпване на стопанската непоносимост. Това е моментът, в който изпълнението на задължението на страната се променя и става прекомерно обременително, в нарушение на общоприетите критерии за честност и почтеност до степен, която противоречи на добросъвестността и справедливостта. Такъв подход не уврежда и другата страна по правоотношението, тъй като ако конститутивният иск бъде отхвърлен, засегнатата от твърдяната непоносимост страна, ще носи отговорност за виновно неизпълнение на задълженията си, а икономическото ѝ положение не би следвало да се е влошило именно поради липсата на стопанска непоносимост.

Затова считам, че твърдението, че решението с конститутивно действие, постановено по спор с правно основание чл. 307 ТЗ внася изменение в договорната връзка занапред, следва да се разбира в смисъл – от момента на констатираното настъпване на стопанската непоносимост, а не толкова от момента на влизане в сила на съдебното решение по конститутивния иск. Защото ако се приеме, че „занапред“ следва да се разбира формално в смисъл – след предявяването на иска, респективно след постановяване на решението, то това не само би компрометирало ефективността на института, но би го направило напълно неприложим към договори с еднократно действие. В тази връзка може да се мисли дали изменение на договорно правоотношение или неговото прекратяване поради настъпила стопанска непоносимост, не следва да се считат настъпили именно от датата на осъществяване на предпоставките на стопанската непоносимост[19], регламентирана в чл. 307 ТЗ. Неслучайно в някои национални юрисдикции установяването на стопанска непоносимост дава основание за прекратяване на договора с обратна сила, което на свой ред позволява и осъществяването на двустранна реституция[20].  Подобен подход и по-скоро придаване на обратно действие на стопанската непоносимост е в по-голяма степен съответен на целите и функциите на института.

Симптоматично в тази насока е и правилото на III.–1:110: Variation or termination by court on a change of circumstances от Общата референтна рамка, което позволява договорът да бъде прекратен, считано от дата, определена от съда съобразно момента на настъпване на предпоставките на стопанска непоносимост, а не едва от влизане в сила на решението, с което подобна претенция е уважена. В коментарите към посоченото правило се изтъква, че е в дискрецията на съда да определи момента, от който договорът ще се счита изменен или прекратен. Като за целта следва да бъдат взети под внимание както обемът на вече изпълненото по договора, така и моментът, в който изпълнението е станало особено обременително за една от страните и като такова – противоречащо на справедливостта. Приема се, че именно възможността за определяне на дата, по-ранна от тази на сезиране на съда, определя и обема на реституционните претенции (в случай на изпълнение след тази дата)[21].

[1] Вж. например Съобщение на Комисията до Европейския Парламент, Европейския Съвет, Съвета, Европейската централна банка, Европейската инвестиционна банка и Еврогрупата – Координирани икономически мерки в отговор на пандемията от COVID-19, COM(2020) 112 final
[2] Според мотивите към Р. № 60 от 01.07.2009 г. по т. д. № 564 / 2008 г., ТК, I т. о., ВКС приема, че: „Редът по чл. 307 ТЗ е неприложим по отношение на приватизационните договори, които нямат правната характеристика на търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ и приватизационната продажба не следва да бъде приравнявана към търговската продажба по чл. 318, ал. 1 ТЗ“.  Подобно тълкуване не съответства на целите и предназначението на института на стопанската непоносимост.
[3] Така Стойчев, К. Измененията на договорните задължения поради промяна в обстоятелствата: исторически и сравнителноправен анализ на възгледа. – Правна мисъл, 1997, № 2, с. 21.
[4] Институтът rebus sic stantibus нито отменя, нито влиза в разрез с принципа pacta sunt servanda. Напротив, чрез него законодателят отчита настъпването след сключване на договора на  изменение на обстоятелствата от обективен характер, като поставя изпълнението на задължението, респективно действието на договора в зависимост от съответствието им с добросъвестността и справедливостта. Иначе казано, поначало договорите са непроменяеми, като изключение от това е настъпването на  обстоятелствата, които съществено изменят житейските обстоятелства, при които договорът е сключен, което оправдава отклонение от задължителната сила на договора.
[5] Така Хорозов, Г. Изменение и прекратяване на договора при стопанска непоносимост. Търговско и облигационно право“, 2020 г., кн. 09, стр. 49.
[6] Вж. в този смисъл, Диков, Л. Clausula rebus sic stantibus, СУ – Юрид. фак, С. 1924.
[7] Допълнителен аргумент за приложимостта на института на стопанската непоносимост в гражданскоправните отношения е и наличието на специални правила в ЗЗД – чл. 266, ал. 2 ЗЗД, респективно чл. 33 ЗЗД.
[8] вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С. 2020, с. 291.
[9] Така в Р. № 260017 от 02.11.2020 г. по т. д. № 223/2019 г. на Окръжен съд – Добрич се приема, че институтът на стопанската непоносимост е неприложим и към договорите за обществена поръчка: „Член 307 ТЗ е неприложим по отношение на договорите за обществени поръчки – аргумент от чл. 43 ЗОП. Според чл. 43, ал. 1 ЗОП страните по договор за обществена поръчка не могат да го изменят. Изменение на сключен договор за обществена поръчка се допуска по изключение, когато в резултат на непреодолима сили и/или непредвидени обстоятелства се налага промяна в сроковете на договора; при намаляване на договорените цени в интерес на възложителя; при изменение на държавно регулирани цени, когато основен предмет на договора за обществена поръчка е дейност, чиято цена е обект на държавна регулиране и срокът му на изпълнение е над 12 месеца. Съгласно чл. 43, ал. 4 ЗОП възложителят може да прекрати договор за обществена поръчка, ако в резултат на обстоятелствата, възникнали след сключването му, не е в състояние да изпълни своите задължения. В този случай възложителят дължи на изпълнителя обезщетение за претърпените вреди от сключването на договора. Нормата на чл. 43 ЗОП се явява специална по отношение на чл. 307 ТЗ и институтът на стопанската непоносимост не може да намери приложение към договорите за обществена поръчка, тъй като е несъвместим с естеството на регулираните от ЗОП правоотношения.“
[10] в редакцията му към 01.07.2012 г.
[11] Подобно разбиране се подкрепя и от съдебна практика, която също не ограничава приложното поле на института на стопанската непоносимост с оглед естеството на сделките, а изхожда от понятията за справедливост и добросъвестност: „Ако настъпилите обстоятелства обективно не правят изпълнението невъзможно, но водят до несправедлив и социално неоправдан резултат, страната, която би се оказала ощетена при изпълнение, има право да поиска изменение или прекратяване на договора чрез конститутивния иск по чл. 307 ТЗ.“ (Р. № 255 от 24.04.2002 г. по гр. д. № 1079 от 2001 г., V г. о., докладчик съдията Кина Чутуркова). В същия смисъл и Р. № 255 от 24.04.2002 г. по гр. д. № 1079/2001 г., V г. о. на ВКС: „Разпоредбата, касаеща случаите на неизпълнение поради стопанска непоносимост има предвид случаите, когато след сключване на договора настъпват такива непредвидени и непреодолими обстоятелства, които поначало не правят невъзможно изпълнението, но самото изпълнение би довело до несправедливо и в противоречие c добросъвестността състояние за длъжника.“
[12] Изолирано остава изразеното в доктрината ни виждане, според което спорът по чл. 307 ТЗ е неправен, съдът не действа като правораздавателен орган, а осъществява администрация на гражданските отношения. Така А. Калайджиев, Облигационно право, С., 2010 г., стр. 326-327; Обратното становище, че става въпрос за конститутивен иск, вж. О. Герджиков, Търговски сделки, С., 2008 г., стр. 40-41; стр. 56. Според по-новата практика е безспорно е, че в чл. 307 ТЗ е предвидено потестативно право на страната, което може да се упражни само по съдебен ред с конститутивен иск (в този смисъл изрично и Р. № 183 от 21.11.2018 г. по т. д. № 542 / 2018 г. на ВКС, I т. о.; Р. № 185 от 16.03.2007 г. по т. д. № 672/2006 г., на ВКС, I т. о., докладчик – съдия Мариана Костова).
[13] Според Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С.: С., 2013, с. 335 няма пречка правото да се откаже изпълнение поради стопанска непоносимост да се упражни и чрез възражение. Вероятно авторът прави аналогия с възможността унищожаемостта да бъде заявена както с иск, така и с възражение в процеса по предявен иск за изпълнение. Струва ми се, че защита на ответника чрез такова възражение е напълно допустима и в случая на чл. 307 ТЗ, като съдът не може да ограничи правното средство на ответника, тъй като такова ограничение не следва нито от буквата, нито от целта на закона. Същевременно уважаването на подобно възражение не би довело до изменение или прекратяване на договора, доколкото оптималният му ефект като защитно средство, използвано от ответника, би било отхвърляне на иска за изпълнение.
[14] Р. № 242/10.02.2017 г. по т. д. № 3389/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о.
[15] Тази позиция се споделя и от състава, постановил Определение № 778 от 08.11.2010 г. по ч. т. д. № 538/2010 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС В същия смисъл е и Определение № 1024 от 14.11.2012 г. по ч. т. д. № 613/2012 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС.
[16] вж. така Решение № 240 от 2013 г. на ВКС, II т. о.
[17] Диков, Л. Институтът на clausula rebus sic stantibus в частното право (прод. от бр. 1/1994), с. 67.
[18] Пак там.
[19] В казуалната, незадължителна съдебна практика се застъпва, че в случай на уважен конститутивен иск за изменение, респ. – за прекратяване на правоотношение поради установена стопанска непоносимост, въпросното изменение (респ. – прекратяване) на правоотношението настъпва от датата на предявяване на исковата молба в съда. В този смисъл е Р. № 59 от 13.07.2017 г. по т. д. № 78/2017 г. на Окръжен съд – Шумен (не допуснато до касационно обжалване с Определение № 403 от 27.04.2018г. по гр.д. № 145/2018 ВКС). В същия смисъл са и влезлите в сила Р. № 260004 от 14.08.2020 г. на Окръжен съд – Плевен по в. гр. д. № 388/2020 г.; Р. № 54 от 23.04.2019 г. по в. гр. д. № 66/2019 г. на Окръжен съд – Търговище; Р. № 79 от 16.04.2019 г. по в. гр. д. № 94/2019 г. на Окръжен съд – Ловеч; Р. № 65 от 13.01.2014 г. по т. д. № 1958/2013 г. на Окръжен съд – Варна.
[20] Относно подобно разрешение в практиката на испанските граждански съдилища – виж  http://xavierpareja.com/en/the-contract-significance-of-the-change-of-circumstances-in-spanish-law/
[21] Виж   Von Bar, Ch., Clive, E., Schulte-Nölke, H. et al. (Eds.), Principles, Definitions and Model Rules of European Private Law. Draft Common Frame of Reference (DCFR). Outline Edition. Prepared by the Study Group on a European Civil Code and the Research Group on EC Private Law (Acquis Group), Sellier European Law Publishers, Munich, 2009, с. 328.

22
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Седем Осем
Седем Осем
18 март 2021 11:34
Гост

Странни разсъждения: 1. Завел съм иск за прекратяване на договора поради стопанска непоносимост, ВЪПРЕКИ това съм изпълнил договора по време на процеса и безспорно не съм фалирал, а съм напълно жив, ОБАЧЕ според автора съдът трябва да уважи иска ми и да развали договора „Доколкото за страната, позоваваща се на стопанска непоносимост, е равнозначно на стопанска гибел“ изпълнението на договора. 2. Съдът следвало да определи държавната такса на принципа на справедливостта. Или с други думи – да я определи в нарушение на закона, защото кодекс, закон и наредба изрично нареждат на съда каква такса да събере и принципа на справедливостта… Покажи целия коментар »

НИКОЛАЙ СТАТКОВ
НИКОЛАЙ СТАТКОВ
18 март 2021 14:03
Гост

кодекс, закон и наредба се подчиняват на разума по истината и за справедливостта!

колега
колега
18 март 2021 16:06
Гост

Питайте го. То не може да с поместват цели томове трудове тук. Ще отгоори с аргументи и правилно.

колега
колега
17 март 2021 22:09
Гост

професорът Русчев си тежи на мястото!
Уважавам го като професиоалист и експерт.
Браво на Лекс, че кани силни юристи и не се поддава на „жадни за реклама по бърза писта“

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 14:20
Гост

Моля за пример за приложение на института към договори с еднократно действие? Колко дълъг трябва да е срокът за изпълнение на едната престация, че да я обхване някаква толкова страшна и непредвидена стопанска непоносимост? Тезата за приложение при договори с еднократност на престациите и на двете страни ми се вижда доста пресилена.

123
123
17 март 2021 13:28
Гост

Чудесна статия – трябва наистина съдебната практика да отговори на житейската и правна реалност. При стопанска непоносимост трябва да се преустанови изпълнението и ако се уважи искът, да се прекрати договорът от момента на установената стопанска непоносимост. Това може и съдебната практика да го постигне, дори и да липсва изрична разпоредба като тази по чл. 88 ЗЗД. Ако е нужно, аргумент може да се почерпи именно от тази разпоредба – дори не е необходимо да се предвижда по законодателен път изменение, за да се придаде „обратно действие“ на решението по конститутивния иск. Е, най-добре е изрично законодателят да се намеси.

европейско
европейско
17 март 2021 14:17
Гост

Напълно съм съгласен с вас колега, но да се счупят стереотипите в дървените глави, а на юристите масово са много дървени, няма да е лесно. Поздравявам проф. Русчев и за виждането му за таксата и за действието на решението и за разпростирането на СН върху договорите на ФЛ! Много европейско и в правилната насока, но да видим

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 11:15
Гост

Много полезна статия. Благодарим на Лекс.

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 11:15
Гост

Отклонението от принципа за задължителната сила на договора по чл. 20а, ал. 1 ЗЗД много често е неизбежно.

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 10:32
Гост

Сетиха се за предприемане на мерки в защита на общественото здраве.

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 10:34
Гост

Мерки винаги е имало. Въпросът е, че неадекватният Тиквуций ги отхлаби много рано.

12345
12345
17 март 2021 8:03
Гост

Лекс, опасна илюстрация, чупи оковите на договора дето се вика 😉 Извън шегата, видя ли статия от Русчев, винаги я чета, защото за разлика от други наши специалисти по облигация, да не ги посочвам, всички знаете за кого говоря, не е конюнктурен и знаеш, че е изложил честно размислите си. Истината е, че българският съд се плаши да прилага стопанската непоносимост. Колко дела има, ще е интересна статистиката, по които исковете са уважени? Глобалната икономическа и финансова криза в началото 21 век не ги накара, та не знам дали сега и ковъдът ще отпуши нещата. Заинтригуван съм

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 7:51
Гост

За цената на иска не е прав, а и практиката е в обратния смисъл. За това че действието на промяната не трябва да е занапред, а от момента на настъпване на непоносимост та, също не е прав, защото отново всичко е в обратен смисъл, и теория, и практика. Все пак това е конститутивен иск, другарю професор. Ако желаете да се промени това, обърнете се към Народното събрание, тъй като със статии в лекс. Бг няма да минат подобни идеи.

чукча
чукча
17 март 2021 7:57
Гост

Тъкмо, ако не беше в обратен смисъл, защо да се хаби Русчев да славослови практиката. Макар да стига далече, обаче не можеше да отречеш, че вкарва доста разумни аргументи и вкара поне мен в размисъл – и за ФЛ, и за прекратените договори…

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 8:03
Гост

Практиката тъкмо започна да се сблъсква с казуси, предизвикани от пандемията. И няма да се учудя ако се и промени в насоките, за които пише професора

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 8:07
Гост

Като случаите, в които прокуратурата се намесва в търговски спорове и повдига на посоки абсурдни обвинения също, нали

OMG
OMG
17 март 2021 8:31
Гост

А за кое стига далеч, защото на мен ми се вижда разумно и аргументирано всичко написано?

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 7:46
Гост

Добре, де, да вкаране тогава уредба на СН, ама не толкоз постна, ксто в ТЗ, и в ЗЗД! Вместо да се правят упражнения с абсолютна давност

парламентарното шоу
парламентарното шоу
17 март 2021 7:54
Гост

Колега, не давай подобни идеи с изгледите за новия парламент нивото на правна мисъл няма шанс да се повиши, ами напротив, визирам шоуменчето, за което твърдят, че влиза стабилно. Трябва да им се наложи законодателно ембарго за ЗЗД. Само си представи Слави Трифонов пише за фосрмажори и стопанска непоносимост и вярвам сам ще се откажеш 🙂

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 8:13
Гост

Защо само Трифонов споменаваш. Да не би положението в двете големи партии да е по-добро. Не случайно упрекваха този парламент в много лошо качество на законите, които прие. Нито един читав юрист не пожела да отиде в ГЕРБ и видяхме резултата

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 7:43
Гост

Прехвърлих статията, тепърва ще я чета внимателно, че работата не чака, но ми прави впечатление, разширителният подход към темата на професора. Не казвам, че не е прав, ще го мисля за себе си, но си давам сметка как пандемията хуманизира доктрината, остава да го видим и в съдебната практика

Анонимен
Анонимен
17 март 2021 9:21
Гост

Какво лошо има? Време е доктрината да се върне на правилния път, от който отдавна се е отклонила