1. Въведение

Нуждите на професията налагат практикуващите адвокати да познават практиката на Върховния касационен съд (ВКС) и да се съобразяват с нея. Понякога четем тази практика, за да се ориентираме в материя, в която нямаме достатъчно опит. Друг път сверяваме собственото си тълкуване на закона с това на ВКС – за да избегнем неприятни изненади в работата си. В трета група случаи цитираме практика на ВКС, за да сме по-убедителни в писанията си пред съдилищата. И най-вече – работим в детайли с тази практика, когато сме принудени да преведем клиентите си през „иглените уши“ на селективните критерии за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

За съжаление, има и случаи, в които практиката на ВКС се „пресява“ с порочния мотив да бъдат открити инструменти за корпоративен произвол, които да бъдат предложени на платежоспособния клиент. В практиката именно този съзнателно търсен от някои колеги „философски камък“ ни сблъсква с тълкувания на ВКС, които са несъвместими със закона и с правното ни чувство.

Едната опция в тези случаи е послушно да се съгласим с възприетото от ВКС тълкуване и да съветваме клиентите си в руслото на тази практика – знаейки, че тя не почива на закона и извращава действителния му смисъл, а понякога, и че влиза в колизия със самите устои на правовата държава и справедливостта. Другата възможност е да се опитаме да се борим за промяната на тази практика – за нейното изобличаване с правни аргументи и с призива за основана на разума и закона нейна ревизия.

Настоящата статия адресира една от най-проблемните области в практиката на ВКС – тази на изключването на съдружници в дружества с ограничена отговорност. По-конкретно, предмет на настоящата работа е въпросът в кой момент настъпва прекратяването на членственото правоотношение при изключването на съдружник – в момента на приемането на корпоративното решение по чл. 137, ал. 1, т. 2 от ТЗ или в момента на неговото вписване в ТРРЮЛНЦ.

2. Практиката на ВКС

 Развитието на практиката на ВКС по анализирания тук въпрос премина през три различни фази.

 2.1. В по-старата си практика ВКС приемаше, че прекратяването на членственото правоотношение при изключване на съдружник настъпва с вписването на решението по чл. 137, ал. 1, т. 2 от ТЗ и съответно, че това вписване има конститутивно действие. Тази тълкувателна теза е намерила място в Решение № 744 от 04.12.2006 г. по т. д. № 365/2006 г., I т. о. на ВКС, докладчик – зам. председателят на ВКС, Любка Илиева, в което се приема следното:

„Върховният касационен съд е дал указания именно да се зачете конститу-тивното действие на съдебното решение за вписване на решението на общото събрание за изключването на съдружник. На основание чл. 140, ал. 4 ТЗ (ДВ, бр. 58/2003 г.) тези решения имат действие от вписването им в търговския регистър. Следователно, за да произведе действие решението на общото събрание за изключване на съдружниците, е необходимо това решение на общото събрание да бъде вписано. До вписването решението на общото събрание за изключването на първия съдружник няма действие….“.

Идентично тълкуване е възприето и в Решение № 160 от 26.01.2010 г. по т.д. № 379/2009 г. на Върховен касационен съд, ТК, според което „ Участието на съдружник в дружество с ограничена отговорност се прекратява по реда на чл.125, ал.1, т. 2 ТЗ с решение на общото събрание на съдружниците по чл.137, ал.1, т. 2 ТЗ, предшествано от писмено предупреждение за изключване, като решението има действие от вписването му в търговския регистър – чл.140, ал.4 ТЗ.“. (подч. мое).

 Горната по-стара практика на ВКС с нищо не смущава правното ни чувство. След като възникването на членственото правоотношение е обвързано с проверка от страна на регистърния орган, а вписването има конститутивен характер, то е логично да очакваме, че и прекратяването на това правоотношение ще следва идентичен правен модел и също ще изисква конститутивно вписване. Цитираната практика на ВКС съответства и на буквалното тълкуване чл. 140, ал. 4 от ТЗ, както и на неговото систематическо и логическо тълкуване във връзка с чл. 140, ал. 1 и чл. 119, ал. 2 от ТЗ (виж т. 5 и т. 6 по-долу).

 2.2. През 2008 г. обаче в горната практика на ВКС тръгна една нова линия на развитие, която, в своята кулминация, по-късно достигна до трудно удържимите тълкувателни предели, наложени от практиката, която разглеждам в т. 3 по-долу.

Вратата за това ново развитие беше отворена от Решение № 690/03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г. на ВКС, II т. о. Това решение на ВКС е пряко постановено по материалноправен въпрос, който ВКС е формулирал по следния начин: „относно съществения за делото материалноправен въпрос, касаещ правновалидния момент за настъпване на подлежащите на вписване обстоятелства по чл.140, ал.4 ТЗ за съдружниците в търговско дружество, правно и структурно обособено в ООД и за третите лица.“.

 Даденият от посоченото решение на ВКС отговор на този въпрос е следният:

 „…в изчерпателно предвидените от законодателя случаи, в които и чл.140, ал.4 ТЗ се включва, вписването има конститутивен ефект. Явява се елемент от правопораждащия фактически състав – условие за настъпване на целената правна промяна.

Но дори и при разпореденото от законодателя конститутивно действие на вписването в разглежданата законова хипотеза- чл.140, ал.4 ТЗ, правновалидният за търговеца и неговите съдружници момент на настъпване на подлежащите на вписване и произтичащи от взетото от върховния орган на ЮЛ- ОС на съдружниците решение, промени е моментът на постигане необходимото съгласие, формиращо волята на последното.

В този смисъл решенията на ОС, касаещи промяна в капитала и персоналния състав на съдружниците, избора и освобождаването на управител, във вътрешните отношения между дружеството и неговите съдружници пораждат незабавно действие, като предвидения в чл.140, ал.4 ТЗ конститутивен ефект на вписването им намира своето проявление само спрямо трети за същото лица.

Това не означава, че на вписването в този случай се придава оповестително действие, а че конститутивният ефект касае крайния окончателен правен резултат, а не всички последици на така взетото решение.“.

Горното тълкуване на чл. 140, ал. 4 от ТЗ е обосновано от ВКС със следния аргумент, който касационният състав  е назовал „допълнителен“, без да забележи, че същият практически се явява единствен мотив за тезата му:

Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е самата създадена от законодателя езикова разлика в употребения от него израз в чл.140, ал.4 ТЗ „имат действие от момента на вписването им в търговския регистър”, противостоящ на възприетия такъв в чл.140, ал.3 ТЗ (ДВ бр.58/2003 г.) ”влизат в сила след вписването им в търговския регистър”. Несъмнено е че последните (чл.140, ал.3 ТЗ) до момента на вписването им не пораждат своето действие нито вътре в ТД, нито по отношение на трети за последното лица, но разглежданият случай не попада в тази хипотеза.“.

2.3. Анализът на цитираното Решение №690/03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г. на ВКС, II т. о. е важен по няколко причини.

2.3.1. На първо място, доколкото ми е известно, това решение е хронологически първото, което прави отстъпление от постановката за конститутивен характер на вписванията по чл. 140, ал. 4 от ТЗ и приема, че правните последици на изключването на съдружници („във вътрешните отношения между дружеството и неговите съдружници“) настъпват преди вписването му.

2.3.2. На второ място, не може да не направи веднага впечатление, че въпросът, по който ВКС се е произнесъл в Решение №690/03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г. на ВКС, II т. о., далеч надхвърля конкретните особености на казуса, с който съдът е бил сезиран.

Посоченото решение е постановено по жалба срещу въззивно решение, с което е потвърден отказ за вписването на „промяна в наименованието на търговеца и промяна в действащия дружествен договор“. Т.е. в случая става въпрос за едностранно регистърно производство, а не за исков спор. В конкретния случай са били налице невписани промени, касаещи персоналния състав на дружеството, настъпили в резултат на прехвърляне на дружествени дялове, както и последващи промени във фирменото наименование и дружествения договор.

Практически, ключовият въпрос, с който ВКС е бил сезиран по съществото на казуса, не е бил широкият въпрос по тълкуването на чл. 140, ал. 4 от ТЗ, с оглед на който е допуснато касационното обжалване, а много по-ограниченият въпрос дали прехвърлянето на дружествени дялове трябва да бъде вписано, за да може новоприетият съдружник-приобретател да гласува валидно на последващо общо събрание, на което са приети решения за промени във фирменото наименование и дружествения договор.

На този въпрос ВКС е дал следния отговор:

Следователно в разглеждания случай е съществувала правна възможност, след преценка на приложените с молбата за вписване писмени доказателства да бъде едновременно осъществена регистрацията на новонастъпили за търговеца промени във фирмата му и клаузите на действащия до момента дружествен договор, предизвикани от взетите от проведеното на 30.10.2007 год. ОС решения, за които общото съгласие на променения персонален състав на съдружниците и дяловото им участие в капитала, съобразно ОС от 22.10.2007 год. е валидно постигнато, независимо от липсата на извършено към този момент вписване на тези променени за търговеца обстоятелства.“ (подч. мое).

Казано с други думи, ВКС е приел, че макар членственото правоотношение на новоприетия съдружник-приобретател да не е било консолидирано чрез вписване, то от гледище на вътрешните си отношения с дружеството и с останалите съдружници този приобретател е имал качеството на съдружник и правото да гласува промени във фирменото наименование и дружествения договор, макар собственото му членствено правоотношение все още да не е било вписано.

При дадения от ВКС отговор на процесуалния въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, горните конкретни рамки на казуса са били съществено надхвърлени, като ВКС е извел много по-генералната теза по прилагането на чл. 140, ал. 4 от ТЗ, че „решенията на ОС, касаещи промяна в капитала и персоналния състав на съдружниците, избора и освобождаването на управител, във вътрешните отношения между дружеството и неговите съдружници пораждат незабавно действие“.

 2.3.3. Не може да не направи впечатление също така важният факт, че казусът, предмет на Решение №690/03.12.2008 г. по т.д. №349/2008 г. на ВКС, II т. о. не е касаел хипотеза на спор между съдружници, а още по-малко – на изключването на съдружник. В случая преюдициалните (и невписани) обстоятелства по прехвърляне на дружествени дялове и приемане на нов съдружник не са били предмет на спор между съдружниците. Спорът е бил чисто регистърен, а не исков.

В този смисъл, тезата на ВКС, че новоприетият съдружник-приобретател е имал правото да гласува последващите промени във фирменото наименование и дружествения договор не накърнява ничии интереси и в частност – тези на съдружника-прехвърлител. Хипотезите на изключване на съдружници, които са предмет на настоящата статия, обаче са коренно различни – доколкото в тях въпросът относно прекратяването на членственото правоотношение на изключения съдружник по правило е предмет на ожесточен спор, а моментът на това прекратяване – ключов за адекватната правна защита на изключения.

2.3.4. Парадоксално, макар и не непознато за практиката на ВКС [1], е как казус с определени специфични параметри (в случая, едностранно и безспорно регистърно производство по обжалване на отказ за вписване, а не спорно производство с изключен съдружник) може да създаде „прецедент“ с много по-широко приложно поле (в случая – всички корпоративни решения по чл. 140, ал. 4 от ТЗ), без да се забележи същественото различие между казусите и фактът, че докато в контекста на казуса – „прецедент“ възприетата тълкувателна теза може да няма никакви вредни последици за правоприлагането, то неговото прилагане в съществено различни хипотези може да е опустошително за точното прилагане на закона.

2.3.5. На следващо място, видно от цитата в т. 2.2. по-горе, Решение №690/03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г. на ВКС, II т. о. формално не отрича конститутивния характер на вписванията по чл. 140, ал. 4 от ТЗ. Този конститутивен характер обаче се свързва от ВКС само с „крайния окончателен правен резултат, а не [с] всички последици на така взетото решение.“.

Оказва се, че вписването на решенията по чл. 140, ал. 4 от ТЗ остава такова с конститутивен характер, но „във вътрешните отношения между дружеството и неговите съдружници“ ефектите на съответните корпоративни решения настъпват преди и независимо от вписването им. Каква е правно-логическата стойност на подобно съждение  и как тя се отразява на утвърденото понятие за конститутивен правен акт поставям само като реторичен въпрос. В хипотезата на изключване на съдружник не е ли „крайният окончателен правен резултат“ именно прекратяването на членственото правоотношение на изключения и промяната в персоналния състав на дружеството? Кой в случая е различният, „междинен“, некраен и неокончателен „правен резултат“, който според ВКС настъпва преди и независимо от вписването? Оказва се, че този „краен и окончателен правен резултат“ (прекратяването на членственото правоотношение) съвпада с междинния, защото ядрото и практическото значение на членственото правоотношение е в самото него, а не в отношенията с трети лица.

Извън хипотезите на относителна недействителност, членственото правоотношение не може да не съществува за едни лица („във вътрешните отношения между дружеството и неговите съдружници“), но да съществува за други (в отношенията с третите лица). А и какъв е смисълът изключеният да е съдружник „във външните отношения“, но не и в тези, които осмислят самото членствено правоотношение и му придават практически смисъл – неправилно наречени от ВКС „вътрешни“?

В светлината на горните дълбоки вътрешни противоречия в тезата на Решение №690/03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г. на ВКС, II т. о. е повече от очевидно, че тази теза почива на утилитарни, а не на правни съображения. Целта е била „да бъде едновременно осъществена регистрацията“ на две групи корпоративни промени, приети в тесните темпорални рамки на една седмица, без да се отрича безспорното по делото качество на новоприет съдружник единствено поради липсата на неговото вписване. От този, търсен от ВКС, безобиден практически резултат до тезата, че изключването на съдружници настъпва в момента на корпоративното решение по чл. 137, ал. 1, т. 2 от ТЗ и без оглед на неговото вписване, има правно-логическа, легална и етична пропаст.

 2.3.6. Не на последно място, тълкувателната основа на Решение №690/03.12.2008 г. по т. д. №349/2008 г. на ВКС, II т. о. е крайно крехка и почива единствено на незначителното различие в редакциите на чл. 140, ал. 3 и чл. 140, ал. 4 от ТЗ (влизат в сила след вписването им“ – „имат действие от вписването им“). Според мен това редакционно различие може да бъде обяснено по различни начини, от които този, възприет от ВКС, е най-малко защитим. В допълнение, тълкуване, основано само на буквата на закона, без оглед на систематическата и логическа връзка с други разпоредби и на тълкувателните резултати, е изначално порочно и крайно несигурно.

2.3.7. В тълкувателното русло, очертано от Решение №690/03.12.2008 г. по т. д. №349/2008 г. на ВКС, II т. о., са и последващите Решение №100/04.06.2010 г. по т. д. №799/2010 г. на II т. о. на ВКС, както и Решение №39/15.04.2011 г. по т. д. №526/2009 г. на I т. о. Общото между тези две по-късни решения на ВКС е, че те са постановени в спорове по чл. 74 от ТЗ, при които се е поставял въпросът, дали ищецът разполага с активна легитимация, при положение, че качеството му на новоприет съдружник не е било вписано към датата на провеждане на атакуваното от него общо събрание. Позовавайки се на вече формираната от Решение №690/03.12.2008 г. по т. д. №349/2008 г. на ВКС, II т. о. практика, ВКС е признал тази активна легитимация.

2.3.8. Важният според мен факт обаче е, че и в трите казуса, предмет на анализираните по-горе решения на ВКС, по делото не е бил налице спор относно надлежното приемане на новия съдружник, който законосъобразно е гласувал (в казуса, предмет на Решение №690/03.12.2008 г. по т. д. №349/2008 г. на ВКС, II т. о.), респективно, незаконосъобразно е бил лишен от право на глас в общото събрание (в хипотезите, предмет на Решение №100/04.06.2010 г. по т. д. №799/2010 г. на II т. о. на ВКС и Решение №39/15.04.2011 г. по т. д. №526/2009 г. на I т. о.). Респективно, предходният съдружник-прехвърлител, не е оспорвал извършеното от него прехвърляне на дружествени дялове и прекратяването на членственото си правоотношение.

В този безспорен контекст горната практика на ВКС може да намери оправданието си ако не в закона, то поне в прагматични и етични съображения за защита на законните интереси на новоприетия съдружник. Тази практика брани този съдружник, а не го уврежда.

3. През 2017 г. и 2018 г. обаче на сцената на юриспруденцията се появяват две нови решения на ВКС, които – въпреки претенцията си да „стъпват“ на анализираната по-горе предходна практика на касационната инстанция – практически драстично я доразвиват и дори, подменят, обосновавайки нови, дълбоко неправилни и крайно вредни тълкувателни и практически резултати. Това са Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС. и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС.

3.1. Общите моменти между тези две решения на ВКС, които драстично ги различават от анализираните по-горе, са следните: 

  • Те са постановени по дела с правно основание чл. 74 от ТЗ, при които дружеството е оспорвало качеството на ищеца на съдружник;
  • Ищец по делата е било лице, което с предходно решение на общото събрание е било изключено като съдружник;
  • Към момента на провеждане на атакуваното общо събрание решението за изключване не е било вписано в ТРРЮЛНЦ;
  • Корпоративните решения за изключване на съдружника са били отменени с влязло в сила съдебно решение по чл. 74 от ТЗ, но тази отмяна е следвала по време провеждането на последващото общо събрание, което изключеният съдружник атакува.

3.2. При горните факти, позовавайки се на анализираната в т. 2 по-горе предходна своя практика, ВКС е приел, че решенията за изключване на съдружника са породили действие от момента на приемането им (въпреки липсата на тяхно вписване в ТРРЮЛНЦ), поради което вече изключеният съдружник не разполага с активна легитимация да води иск по чл. 74 от ТЗ по отношение на последващи изключването му корпоративни решения.

В допълнение, ВКС е приел, че настъпилата по реда на чл. 74 от ТЗ отмяна на изключването настъпва само занапред, поради което не възстановява ex tunc вече изгубеното качество на ищеца на съдружник и съответно, не му позволява да атакува с иск по чл. 74 от ТЗ корпоративни решения, приети преди отмяната на изключването.

Тук ще си позволя да вметна, че тезата на ВКС, че отмяната по чл. 74 от ТЗ има действие ex nunc е сама по себе си проблемна и според мен почива на неоснователно пренасяне на регистърните разрешения на Тълкувателно решение №1 от 6 декември 2022г. на ОСГК на ВКС по отношение на иска по чл. 74 от ТЗ. От това, че заличаването на вписването на порочните решения на общото събрание ще има действие само за в бъдеще далеч не следва, че и самата материалноправна отмяна трябва да има същото действие. Напротив, по самата си същност и практически защитни цели, отмяната на порочно корпоративно решение в контролно исково производство трябва да има обратно действие. В противен случай защитните ефекти на тази отмяна биха били осакатени, а авторите на порочното решение – несправедливо премирани за сметка на увредения съдружник.

4. Практически резултати от практиката на ВКС обективирана в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС

4.1. Не са нужни особени усилия, за да видим до какви драстични и необратими практически резултати води горната (най-нова) практика на ВКС по прилагането на чл. 140, ал. 4 от ТЗ.

Според тази практика е достатъчно общото събрание да приеме решение за изключване (за което изключваният не гласува и за което решение е напълно възможно дори да не знае), за да бъде прекратено членственото правоотношение – „тук и сега“ и независимо от вписването на изключването в ТРРЮЛНЦ.

4.2. При това, практически няма никакво значение дали решението за изключване е материално законосъобразно и дали изключеният изобщо знае за него. Според ВКС щом корпоративното решение за изключване е факт, то факт е и прекратяването на членственото правоотношение, а останалите съдружници са свободни да провеждат каквито си искат следващи общи събрания, респективно, „поелият“ освободените дружествени дялове на изключения „едноличен“ собственик – да приема каквито си пожелае последващи решения.

4.3. Практиката еднозначно показва, че тези последващи корпоративни решения винаги следват един и същи модел – на размиване на капитала на дружеството чрез приемането на нови съдружници. Именно този подход гарантира останалите съдружници, че когато изключеният (след отмяна на изключването му по реда на чл. 74 от ТЗ) се завърне в дружеството, той няма да възстанови правното си и икономическо положение отпреди незаконното изключване, а ще се окаже в съвършено нова ситуация, най-често на миноритарен съдружник, от чийто глас не зависи нищо.

4.4. В допълнение на горния модел, няма никаква пречка след невписаното в ТРРЮЛНЦ изключване, дружеството да приеме (напълно валидни според ВКС) решения за разпореждане с недвижимите си имоти, както и всякакви други действия по източване на активите на дружеството или по тяхното обременяване в полза на свързани лица. Срещу тези увреждащи го действия изключеният съдружник няма да може да се защити по никакъв начин – защото според ВКС не е съдружник и няма нито правен интерес, нито правен способ за такава защита.

 4.5. За капак, тезата на ВКС, че отмяната на корпоративните решения по реда на чл. 74 от ТЗ няма обратно действие „гарантира“, че изключеният съдружник няма да може да използва решението за уважаване на иска му, за да обоснове защита на членствени права, предхождащи отмяната на изключването. Защото според ВКС такива права просто не съществуват.

4.6. Горната картина е достатъчно безнадеждна за изключения съдружник. За съжаление, тя не изчерпва практическите резултати, до които водят недоказаните постулати на Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС.

Нека допуснем, както най-често се случва в практиката при изначално незаконни и недобросъвестни изключвания на съдружници, че рано или късно, искът по чл. 74 от ТЗ за отмяна на изключването, ще бъде уважен с влязло в сила решение. Какво пречи на останалите съдружници веднага да изключат повторно „завърналия“ се съдружник, релевирайки формално „нови“ факти, които не са преклудирани от влязлото в сила решение по чл. 74 от ТЗ и от вече отмененото изключване?

Очевидният отговор на този въпрос е „нищо“. Достатъчно е съдружниците да внимават да не попаднат под хипотезата на чл. 75, ал. 2 от ТЗ, за да приемат повторно решение за изключване на съдружника – което решение, според ВКС, отново ще има практически незабавен ефект и ще доведе до ново прекратяване на членственото правоотношение. Излишно е да посочвам, че подобна схема може да бъде разиграна многократно, така, че веднъж изключеният съдружник никога да не може реално да упражни правата по членственото си правоотношение. Това членствено правоотношение ще бъде отново и отново незаконно прекратявано – вероятно, докато съдружникът не благоволи да умре.

4.7. Горните неизбежни практически резултати от тълкуването, възприето в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС, не би трябвало да оставят безразличен никой юрист, който вярва, че принципът на правова държава е реална конституционна и правна ценност, а не голо пожелание. Тези практически резултати са несъвместими с бранените от Конституцията ценности, с правното чувство, с приложимите легални разпоредби и със справедливостта.

За съжаление, тези резултати тацитно или изрично се приветстват от част от адвокатската гилдия, която, яхнала „правата вяра“ на Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС, ожесточено сече невинни съдружнически глави. Това донякъде обяснява както дългогодишното мълчание по темата в правния печат, така и инцидентните и мотивирани от конкретни казуси опити горната практика на ВКС да бъде легитимирана с „научни“ аргументи.

Повече от очевидно е, че възприетото от ВКС тълкуване на чл. 140, ал. 4 от ТЗ отваря широко вратите за корпоративни кражби и насърчава най-недобросъвестната категория съдружници (със съжаление трябва да добавя – и техните адвокати). Практиката ясно показва, че от няколко години, България е обхваната от истинска „епидемия“ по корпоративни кражби, които имат претенцията за абсолютна легалност, основана пряко на Решение № 86/01.09.2017г. по т. д. № 1068/2016г. на II т. о. на ВКС и Решение № 251/06.03.2018г. по т. д. № 593/2017г. на II т. о. на ВКС. Нещо повече, в правния печат се появиха и публикации, претендиращи за научност и защитаващи тази практика на ВКС като законосъобразна и справедлива [2].

Оказва се така, че според критикуваната тук практика на ВКС, всеки Бай Ганьо – съдружник може с лекота да превземе дадена компания, да изключи напълно добросъвестен съдружник, да „поеме“ дружествените му дялове и да не позволи на изключения да се завърне в дружеството (или поне не в „същото“ дружество) – при това, практически завинаги. Нещо повече, тези резултати биват постигнати без никакъв съдебен контрол върху изключването (или дори – въпреки отмяната на изключването), без контрол от страна на длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписванията и при пълно обезсмисляне на регламентираната в чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ процедура по спиране на регистърното производство. Защото тази процедура предполага заявяване на изключването за вписване, а в случая се оказва, че според ВКС целеният резултат (изключването) настъпва без вписване в ТРРЮЛНЦ, а следователно, и без неговото заявяване.

4.8. Нека добавим към горната „смес“ още една отровна съставка. Максималният преклузивен срок за предявяване на иска по чл. 74 от ТЗ е тримесечен. Нека допуснем, че съдружникът не е бил редовно поканен за общото събрание, на което е изключен – критикуваната тук практика на ВКС далеч не стимулира подобна покана. Както вече отбелязах, при тезата на Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС дружеството няма особен интерес да заяви изключването за вписване. Веднъж активирало тежката артилерия на недобросъвестното и неоснователно изключване на съдружник, дружеството вероятно ще може да си позволи и имуществените санкции за неизпълнение на регистърните си задължения.

Повече от очевидно е, че в горната хипотеза преклузивният тримесечен срок по чл. 74, ал. 2 от ТЗ ще изтече преди съдружникът изобщо да е разбрал, че е изключен. А с това ще бъде окончателно блокиран и пътят му за смислена искова защита. Същевременно, според критикуваната тук практика на ВКС той ще бъде „изключен“, въпреки липсата на вписване в ТРРЮЛНЦ, което не само своевременно би го информирало за изключването, но и би му позволило ефективно да се защити по реда на чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ. А дружеството, което напълно съзнателно и недобросъвестно не е изпълнило регистърните си задължения и контролиращите го съдружници, ще получат неочаквана премия – изключването е факт, при това, необратим.

4.9. Горните практически резултати са достатъчно смущаващи, за да ни подскажат, че „има нещо гнило в Дания“ и че законите на европейска правова държава не би трябвало да ги позволяват. Следващото изложение напуска телеологическото и етично русло на анализа и се концентрира върху чисто правните аргументи и юридическата критика на тезите на ВКС, възприети в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС.

5. Критика, основана на буквалното тълкуване на чл. 140 от ТЗ

 5.1. В своята първоначална редакция [3] чл. 140, ал. 3 от ТЗ имаше следното съдържание:

 „(3) Решенията относно изменение и допълнение на дружествения договор, увеличаване и намаляване на капитала, приемане и изключване на съдружник, преобразуване и прекратяване на дружеството, избор и освобождаване на управител, както и назначаване на ликвидатор влизат в сила след вписването им в търговския регистър.“.

 С промените в ТЗ, приети през 2003 г. (ДВ. бр. 58 от 2003 г.) повечето от хипотезите, предмет на цитираната ал. 3 на чл. 140 от ТЗ преминаха в новата ал. 4 като в допълнение относимият към тях израз „влизат в сила след“ бе променен на „имат действие от“. Като краен резултат, след промените от 2003г., се оказа, че според законодателя „Решенията относно изменение и допълнение на дружествения договор, и прекратяване на дружеството, влизат в сила след вписването им в търговския регистър“, докато решенията по чл. 140, ал. 4 от ТЗ – „имат действие от вписването им в търговския регистър.“.

 5.2. В мотивите към ЗИДТЗ от 2003 г. не откриваме нито дума, която да обяснява горните промени и допълнения в чл. 140 от ТЗ. Тази липса на мотиви оставя тълкувателя в недоумение какви са били намеренията на законодателя. Ако си позволим да потънем в темпоралния и терминологичен ребус, поставен от чл. 140, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ, няма да стигнем по-далече от следните първоначални изводи:

  • Корпоративно решение за изменение на дружествения договор или за прекратяване на дружеството, което не е вписано, не може да влезе в сила и следователно, при липсата на изрична разпоредба за незабавното му изпълнение, не може и да породи и действие преди вписването му;
  • Корпоративните обстоятелства по чл. 140, ал. 4 от ТЗ „имат действие от вписването им в търговския регистър“ – което би трябвало да означава или че до вписването им създалите ги корпоративни решения не влизат в сила (но, ако е така, защо те се изваждат от приложното поле на чл. 140, ал. 3 от ТЗ?) или, че макар тези решения да са влезли в сила, те нямат действие до вписването им.

5.3. По-внимателното вглеждане в чл. 140, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ обаче разкрива още едно редакционно различие, което според мен дава както обяснение на новелата от 2003 г., така и отговор на повдигнатите в настоящата статия тълкувателни въпроси.

Чл. 140, ал. 3 от ТЗ има за предмет корпоративните решения „относно изменение и допълнение на дружествения договор“ и „прекратяване на дружеството“. В контраст, чл. 140, ал. 4 от ТЗ не визира корпоративни решения, а подлежащи на вписване обстоятелства.

 На влизане в сила подлежат юридическите актове, сред които са и корпоративните решения. Подлежащите на вписване обстоятелства не влизат в сила. Те могат единствено да съществуват или не и съответно, да имат или да нямат действие.

5.4. Горният редакционен детайл според мен обяснява причините за новелата на чл. 140 от ТЗ от 2003 г. и изваждането на част от хипотезите от приложното поле на чл. 140, ал. 3 от ТЗ. Тази чисто редакционна, а не смислова промяна в чл. 140 от ТЗ обяснява и защо не откриваме никакви мотиви за нея в законопроекта за изменение и допълнение на ТЗ от 2003 г.

5.5. Повече от очевидно е обаче, че незначителното различие в редакциите на чл. 140, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ е твърде крехка основа за обоснования от ВКС (т. 3 по-горе) генерален извод, подменящ конститутивния характер на вписванията по чл. 140, ал. 4 от ТЗ и обосноваващ тезата, че прекратяването на членственото правоотношение на е независимо от вписването на изключването в ТРРЮЛНЦ.

5.6. Напротив, в светлината на горните разсъждения използваният в чл. 140, ал. 4 от ТЗ израз „имат действие от вписването им в търговския регистър“ е основание за тълкувателен извод, който е точно противоположен на възприетия от ВКС в цитираната в т. 3 по-горе негова практика. И този извод е, че независимо от „влизането в сила“ на съответните корпоративни решения или на определени техни аспекти, подлежащите на вписване материалноправни обстоятелства по чл. 140, ал. 4 от ТЗ не могат да настъпят (и съответно – нямат действие) до вписването им.

 5.7. Горното тълкуване е съвместимо с основанията на практиката на ВКС, анализирана в т. 2 по-горе, защото определени аспекти на корпоративните решения трябва да бъдат „живи“ (да са в сила) и преди вписването на следващите от тези решения подлежащи на вписване обстоятелства, тъй като са основание за извършването на определени действия на съдружниците, представляващи предпоставка за вписването. Това далеч не означава обаче, че и самите обстоятелства, предмет на чл. 140, ал. 4 от ТЗ, ще настъпят преди вписването им.

Така например, решението за увеличаване на капитала е основанието за извършване на съответните имуществени вноски. За да бъдат извършени имуществените вноски, това решение очевидно трябва да е „влязло в сила“, но това далеч не означава то е равнозначно на подлежащото на вписване обстоятелство „увеличение на капитала“.

Подписването на дружествения договор от новоприет съдружник предполага „влязло в сила“ решение за неговото приемане като съдружник, но това далеч не означава, че членственото правоотношение между този съдружник и дружеството е вече възникнало.

Поемането на дружествените дялове на изключен съдружник и отразяването на тази промяна в дружествения договор или в учредителния акт също предполага решението за изключване да е „влязло в сила“, но това далеч не означава, че е настъпило правоприемство в дружествените дялове и че членственото правоотношение на изключения е прекратено в деня на проведеното общо събрание.

Не на последно място, за да бъдат вписани обстоятелствата по чл. 140, ал. 4 от ТЗ, съответните корпоративни решения очевидно трябва да са влезли в сила и да са породили частноправните си последици. В противен случай, дори и да бъдат вписани, те не могат да породят действие и валидно да конституират подлежащи на вписване обстоятелства.

5.8. Характерно за смесения фактически състав обаче е именно това – че неговият частноправен елемент (в случая – корпоративното решение) има правни последици, които са по-тесни и различни от тези на цялостния смесен фактически състав. В този смисъл, наличието на влязло в сила корпоративно решение за увеличаване на капитала не означава, че капиталът е увеличен, защото за да бъде финализиран фактическият състав на увеличението са необходими допълнителни елементи – както частноправни, така и публични.

По същата логика общото събрание може да вземе решение за изключване на съдружник и това решение ще бъде „влязло в сила“ (потенциално годно да породи последиците си), но това не означава, че членственото правоотношение на изключения ще бъде прекратено преди вписването в ТРРЮЛНЦ.

Горните разсъждения предлагат разумен тълкувателен модел, който обяснява разделянето на първоначалната ал. 3 на чл. 140 от ТЗ на две отделни алинеи. Този тълкувателен модел обаче налага изводи, които са коренно противоположни на възприетите в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС.

5.9. Правилото е, че действието на юридическия акт е функция на неговото влизане в сила. Знаем, че от това правило има редица изключения. Възможно е даден юридически акт да не е влязъл в сила, но въпреки това да поражда действие. Едва ли можем да се съмняваме обаче, че дадено корпоративно решение може да е влязло в сила и въпреки това да не е породило крайните правни последици, които преследва – защото законът е уредил вписването му като конститутивно. Процедурата по учредяване на дружество с ограничена отговорност е пряк пример за това – приетият на учредителното събрание дружествен договор е материалноправен факт (този договор е влязъл в сила), но до вписването му дружество и членствени правоотношения не съществуват.

5.10. Не на последно място, чл. 140, ал. 4 от ТЗ не дава никакво основание за тезата, че тази разпоредба касае само отношенията между дружеството и трети лица. Напротив, текстът на закона е общ и за разлика от чл. 7 и чл. 10 от ЗТРРЮЛНЦ не съдържа никакво квалифициране на отношенията, в които се прилага. Поради това провежданото от ВКС разграничение (отношения с трети лица – вътрешни отношения с дружеството) не намира никаква легална опора в чл. 140 от ТЗ и е изцяло изкуствено и необосновано в контекста на тази легална разпоредба.

6. Критика, основана на систематическата и логическа връзка между 140 и чл. и чл. 119, ал. 2 от ТЗ

 6.1. На следващо място, след като в своята материалноправна основа дружеството с ограничена отговорност се създава с дружествения договор, а последният, съгласно чл. 115, т. 1 и т. 5 от ТЗ съдържа данни за съдружниците и за размера на дружествените им дялове, би трябвало да допуснем, че съдружници в дружеството са лицата, посочени в обявения в ТРРЮЛНЦ актуален дружествен договор, от който (по неумолим аргумент от чл. 119, ал. 2 от ТЗ – препращащ към чл. 115 от ТЗ) се идентифицират самите съдружници и размерът на техните дялове.

6.2. При тезата, възприета от ВКС в критикуваната тук негова практика (т. 3 по-горе), обаче се оказва, че обявеният в ТРРЮЛНЦ актуален дружествен договор сочи изключения като съдружник, но въпреки това той няма това качество. Оставяйки настрана раздвоението между ТРРЮЛНЦ, от една страна, и действителното материалноправно положение, от друга (чл. 7 и чл. 10 от ЗТРРЮЛНЦ регулират именно това раздвоение), не виждам как възприетото от ВКС тълкуване би преодоляло чл. 140, ал. 3 от ТЗ.

След като поемането на дяловете на „изключения“ съдружник все още не е вписано в ТРРЮЛНЦ (а може и дори да не е заявено за вписване) и той съответно фигурира като съдружник в дружествения договор, как може да бъде обоснована тезата за прекратяване на членственото му правоотношение? По необорим аргумент от чл. 140, ал. 3 от ТЗ следва, че в сила е актуалният и обявен в ТРРЮЛНЦ дружествен договор, а не необявеният такъв. Именно този обявен в ТРРЮЛНЦ дружествен договор обаче сочи изключения като актуален съдружник и е основата на членствените правоотношения. А друг обявен пред ТРРЮЛНЦ дружествен договор в разглежданата хипотеза просто няма.

6.3. В допълнение, оказва се, че в случая раздвоението между действителното материалноправно положение (твърдяното от ВКС прекратяване на членственото правоотношение на „изключения“ съдружник) и вписванията в ТРРЮЛНЦ може да бъде плод единствено на нежеланието на дружеството да изпълни регистърните си задължения и да заяви изключването за вписване. И защо да го прави, след като практиката на ВКС по т. 3 по-горе неглижира правното значение на това вписване и го прави изцяло ирелевантно за настъпването на правните последици на изключването? За дружеството и неговите съдружници в случая е важен настъпилият (според ВКС) ефект на „изключването“, а санкцията за неизпълнение на регистърните си задължения дружеството с готовност ще понесе, ако интересът му от изключването е достатъчно голям.

6.4. Видно от горното изложение, критикуваната тук практика на ВКС до голяма степен обезсмисля не само чл. 140, ал. 3 от ТЗ, но и функцията на дружествения договор. След като дружеството няма стимул да заяви за вписване изключването на съдружник, то няма и стимул да измени съответно дружествения си договор. Това дружество може да продължи да функционира със стария си (неактуален според ВКС) дружествен договор, в който изключеният съдружник фигурира, като същевременно системно отрича членственото правоотношение на този съдружник.

6.5. Тук оставям настрана въпроса за защитата на трети лица и в частност, на кредиторите на „изключения“ съдружник и на кредиторите на съдружника, поел „освободените“ в резултат на изключването дялове. Повече от ясно е, че в корпоративните си спорове с изключения съдружник дружеството последователно ще се позовава на Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС и ще твърди, че дружествените дялове на „изключения“ са поети и не му принадлежат.

В отношенията си със своите кредитори обаче поелият тези дялове (и най-често – недобросъвестен) съдружник ще твърди точно обратното – че според ТРРЮЛНЦ и обявения дружествен договор той не е титуляр на дружествените дялове на изключения и те не могат да бъдат запорирани. Нещо повече – подобно твърдение дори няма да е нужно, защото дялове, на които според ТРРЮЛНЦ този съдружник не е титуляр, няма и как да бъдат практически поставени под запор от кредиторите му.

6.6. Вредните практически ефекти от практиката на ВКС, обективирана в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС следователно не се свеждат само до описаните в т. 4 по-горе, но и до насърчаването на най-недобросъвестната група съдружници и дружества, които считат, че могат да функционират безпроблемно вън и независимо от изпълнението на регистърните си задължения – все едно, че ТРРЮЛНЦ е досадна муха, която могат да отпратят с едно махване на ръката.

6.7. В допълнение на горното изложение, ще припомня и аргумента, изложен в края на т. 2.1. по-горе. Не виждам никаква логика при учредяването на дружеството или при увеличаването на неговия капитал възникването или промяната на членственото правоотношение да са обусловени от вписването, но прекратяването на това правоотношение да не изисква никакъв регистърен контрол и да настъпва вън и независимо от вписването.

Нещо повече, доведена до своите крайни консеквенции, тезата на Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС. и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС, позволява функционирането на дружества с абсолютно окултни съдружници. Защото, ако „взетите от ОС на съдружниците решения, подлежащи на вписване в търговския регистър, имат незабавно действие във вътрешните отношения между дружеството“, то не би следвало и да има никаква пречка съдружници в дружеството да се окажат лица, за които дружественият договор и ТРРЮЛНЦ не съдържат никаква информация. Достатъчно за това ще бъде спазването на формата по чл. 129 от ТЗ и вземането на съответните корпоративни решения за приемането на нови съдружници. Вписването на тези промени и отразяването им в обявения дружествен договор ще се окаже ирелевантно за актуалните членствени правоотношения.

6.8. Считам, че горните практически резултати, напълно допустими от гледище на Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС, са несъвместими с правовата държава, с цялостната логика на чл. 140 и чл. 119, ал. 2 от ТЗ и с функциите на регистърното право. Целта на това право не е да насърчава и генерира невярност на ТРРЮЛНЦ, а да гарантира неговата достоверност и да регулира по ефективен начин хипотезите на разминаване с действителното правно положение – които би следвало да са изключение, е не насърчавано от ВКС правило.

 7. Критика, основана на института на спиране на регистърното производство (чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ)

 7.1. Чл. 536 ГПК и чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ уреждат важния и ключов в корпоративната и в регистърната практика институт на спиране на охранителното и в частност, на регистърното производство. Очевидните цели на този институт са следните:

  • В случаите на вписвания, които имат само оповестително действие – да се парират ефектите по чл. 7, ал. 1 и чл. 10, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ;
  • В случаите на конститутивни вписвания – в допълнение, да бъдат блокирани и самите конститутивни правни последици на вписването, които, по аргумент от чл. 7, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ, не биха имали действие спрямо трети лица до момента на вписването, а по аргумент от чл. 140, ал. 4 от ТЗ – не биха имали такова действие и на плоскостта на членствените правоотношения с дружеството.

7.2. Не би могло да има никакво съмнение, че изключването на съдружник е предмет на конститутивно вписване. Този извод следва пряко от чл. 7, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ във връзка с чл. 140, ал. 4 от ТЗ, още повече, че тези две разпоредби използват напълно идентична терминология – „освен ако закон изрично предвижда то да породи действие след вписването“ (чл. 7, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ) иимат действие от вписването им в търговския регистър“ (чл. 140, ал. 4 от ТЗ).

7.3. Нека си зададем очевидния въпрос – какъв е правният интерес на изключения съдружник от спирането на регистърното производство по вписване на собственото му изключване? Дали този интерес е свързан главно с вътрешните отношения между съдружника и дружеството (със съдържанието на самото членствено правоотношение), или е свързан с отношенията на същия съдружник с трети лица?

По аргумент от уреденото в чл. 7, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ изключение (освен ако закон изрично предвижда то да породи действие след вписването“) изключеният съдружник няма особен правен интерес да спира вписването с аргументи, основани на отношенията си с трети лица. Това е така по силата на семплия факт, че вписването на изключването на съдружник е конститутивно и по силата на чл. 7, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ изключването няма никакво действие спрямо трети лица до вписването му. Този извод не се отрича дори от критикуваната в настоящата статия практика на ВКС.

7.4. Очевидно е обаче, че изключеният съдружник има интензивен правен интерес да спре вписването на собственото си изключване – от гледище на членственото си правоотношение с дружеството и на отношенията си с останалите съдружници. Това е така поради факта, че по силата на чл. 140, ал. 4 от ТЗ изключването има действие от вписването в ТРРЮЛНЦ.

7.5. Следователно, de lege lata именно вписването на изключването ще го превърне в окончателен правен факт в отношенията между съдружника, от една страна и останалите съдружници и дружеството, от друга.

На това основание изключеният съдружник има пряк и несъмнен правен интерес да блокира вписване, което по окончателен начин ще увреди интересите му и ще прекрати членственото му правоотношение.

7.6. Видно от горното изложение, практиката на ВКС, обективирана в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС представлява дълбоко порочно и contra legem отрицание на института на спирането на регистърното производство и на неговите практически цели.

Тезата на посочените две решения на ВКС обезсмисля както самото легално задължение за заявяване на изключването за вписване, така и самото спиране на вписването. След като целеният от останалите съдружници практически резултат (прекратяване на членственото правоотношение на изключения съдружник) според ВКС настъпва преди и независимо от вписването на това изключване, то дружеството няма никакъв правен интерес да инициира това вписване, а дори и да го инициира – неговото спиране по реда на чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ и чл. 536 от ГПК ще бъде напълно лишено от практически смисъл.

 7.7. Считам, че чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ и чл. 536 от ГПК имат ясни правнополитически основания и практически цели. Тези основания и цели следва да имат своята тежест и при тълкуването на чл. 140, ал. 4 от ТЗ, защото да се урежда легален способ за защита, който на практика (според критикуваната тук теза на ВКС) не дава такава защита, е правен и житейски non sense, който не може да бъди приписан на разумен законодател.

 8. Критика, основана на чл. 10 от ЗТРРЮЛНЦ

 8.1. Критикуваната тук теза на ВКС се опровергава per argumentum a fortiori и от практиката на ВКС по прилагането на чл. 10 от ЗТРРЮЛНЦ и от основни и дълголетни принципи на регистърното право.

 8.2. Още в първото си монографично съчинение [4] проф. Живко Сталев прави ясно разграничение между „трети лица“ и „лица заинтересовани от вписването“, подчертавайки, че „…като трети лица трябва да се третират членовете на корпоративни търговски дружества, освен когато се касае за обстоятелства, чието вписване е конститутивно, защото при последните самите членове са участващите в подлежащите на вписване правни актове“…Предвид естеството на общественото доверие, то не може да важи, освен спрямо лицата, които са причинили привидността или са пропуснали да я отстранят. А тези лица са заинтересовани от вписването“. (подч. мое).

8.3. Видно от горните цитати от класическото съчинение на проф. Живко Сталев, „лицата, които са причинили привидността“  са „заинтересовани от вписването“, а не „трети“ (още по-малко – „добросъвестни“) лица. В случаите на изключване на съдружници такива заинтересовани от вписването лица са преди всичко останалите съдружници  и най-вече тези, с чиито гласове е прието решението за изключване.

Поради това тези лица не са активни субекти (правоимащи) по уреденото в чл. 10, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ обществено доверие във вписването, а негови адресати (пасивни субекти). Спрямо тях неистинското вписване може да бъде противопоставено от трети добросъвестни лица, но на това вписване „заинтересованите от вписването“ лица не могат да се позовават – нежели в отношенията си с увредения от действията им съдружник.

 8.4. След като „авторите“ на дадено порочно решение на Общото събрание – поне според горецитирания проф. д-р Живко Сталев, от който всички сме се учили на граждански процес, не могат да се позовават на тези решения, дори същите да са вписани в ТРРЮЛНЦ, то по силата на очевиден argumentum a fortiori, тези заинтересовани лица не могат да се позовават и на невписаните порочни решения, които сами са приели.

8.5. Цитираното в т. 8.2 по-горе класическо разбиране на проф. Живко Сталев се споделя и в практиката на ВКС, обективирана в Решение №144/22.11.2019 г. по т. д. №2579/2018 г. на ВКС, II т. о. Според тази практика недобросъвестният съдружник не може да се позовава на вписаните несъществуващи обстоятелства.

Установеният в чл. 10 от ЗТРРЮЛНЦ принцип на обществено доверие във вписванията брани единствено третите добросъвестни лица, но не и тези, които с поведението си (приемане на порочни корпоративни решения или тяхното заявяване за вписване) са станали причина ТРРЮЛНЦ да отразява несъществуващи (неверни) обстоятелства.

8.6. Цитираната в т. 8.2. по-горе теза на проф. Ж. Сталев и на Решение №144/22.11.2019 г. по т. д. №2579/2018 г. на ВКС, II т. о. са приложими и по темата на настоящата статия per argumentum a fortiori.

Това е така поради факта, че ако дружеството и недобросъвестният съдружник, с чиито гласове е прието незаконосъобразно решение за изключване, не могат да се позовават на изключването дори ако това изключване бъде вписано в ТРРЮЛНЦ, то е очевидно, че същата невъзможност за позоваване трябва да е налице и преди решението за изключване да бъде вписано.

8.7. Да се приеме противното би означавало недобросъвестните лица, които се ползват от евентуално порочно вписване, да разполагат с повече права преди вписването (право да се позоват на невписаното изключване съдружник), отколкото биха имали след вписването. Подобно тълкуване е очевидно незащитимо от гледище както на правната логика, така и на принципа на правовата държава.

8.8. Въвеждайки изцяло изкуственото на плоскостта на чл. 140 от ТЗ разграничение между „вътрешни отношения“ и отношения с „трети лица“ и същевременно игнорирайки базисното разграничение на третите лица на „добросъветни“ и „недобросъвестни“ (чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ) практиката на ВКС, обективирана в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС взривява самите темели на регистърното право и отваря широко вратите за корпоративни кражби.

8.9. Според тази практика парадоксално се оказва, че авторът на порочното корпоративно решение за изключване на съдружник има повече права без да впише това порочно решение, отколкото ако регистърното задължение за вписване (на контролирания от него емитент) бъде изпълнено.

В случай на вписване, авторът на порочното корпоративно решение за изключване няма да може да се позовава на вписването, защото се явява не „трето“, а заинтересовано от вписването недобросъвестно лице (Решение №144/22.11.2019 г. по т. д. №2579/2018 г. на ВКС, II т. о. – следващо правилната теза на проф. Ж. Сталев). В случай, че порочното решение за изключване обаче не бъде вписано в ТРРЮЛНЦ (и дори – не бъде заявено за вписване), размахвайки „знамето“ на критикуваната тук практика на ВКС недобросъвестният съдружник ще може безпроблемно за релевира „прекратяването“ на членственото правоотношение на изключения.

В същото време, според критикуваната тук теза на ВКС, увреденият „изключен“ съдружник ще има повече права след вписването на изключването му в ТРРЮЛНЦ отколкото преди това. Защото в периода след вписването, незаконно изключеният съдружник ще може да се позове както на недобросъвестността на изключилия го съдружник (а според мен – и на тази на контролирания от последния емитент), така и да предяви регистърен иск по чл. 29 от ЗТРРЮЛНЦ. В необясним контраст с горните възможности, в периода преди вписването изключеният съдружник ще разполага само с иска по чл. 74 от ТЗ, който, както вече обосновах в т. 4 по-горе, би му донесъл реален защитен ефект само ако дружеството и останалите съдружници стоят със скръстени ръце и междувременно не източат активите на дружеството или не разводнят капитала му.

9. Допълнителна аргументация

9.1. Правилният отговор на поставения в настоящата статия тълкувателен въпрос изисква и допълнителен анализ на последиците, които една или друга тълкувателна теза би имала по отношение не само на изключения съдружник, но и на самото дружество.

В т. 4 по-горе вече скицирах опустошителните и непреодолими практически резултати, до които води практиката, обективирана в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС по отношение на незаконно изключен съдружник.

9.2. На тези мои аргументи може да бъде противопоставено разбирането, че обвързването на ефектите на изключването на съдружник с вписването на изключването, е опасно за корпоративния живот и бизнеса на дружеството. Не мога да отрека този факт. Но хипотезите, които правото регулира обичайно са такива на колизии на интереси и регламентирането на правна защита винаги предполага, че някой няма да бъде доволен от съществуването на тази защита и ще страда от нея. В една правова държава обаче това страдание не би трябвало да бъде основание за прокламирането на безправие.

 9.3. Във вече цитираното в т. 4.7. съчинение [5] се поддържа, че „Приемането на тезата, че изключеният съдружник може да обжалва всяко следващо решение на ОСС, на практика означава, че той може напълно да блокира дейността на дружеството, подавайки искови молби срещу всяко решение на ОСС, което е заявено за вписване и вписването да бъде спряно с определение на съда въз основа на молба по чл.536 ГПК. При тези условия дейността на дружеството може напълно да бъде блокирана и това да доведе до други неблагоприятни последици – неизпълнение на договорни задължения, невъзможност за разплащане към доставчици и контрагенти, а тези обстоятелства да доведат до ликвидация или несъстоятелност“.

В допълнение, същата авторка поддържа, че „по отношение на частно търговско дружество законът е дал възможност на мнозинството съдружници да вземат решение за изключване на този от тях, който не полага грижа за дружествените работи или с поведението си блокира взимане на решения, които касаят работата и развитието на дружеството. В случая за каква злоупотреба може да става въпрос, след като съдружниците, които формират върховния орган на дружеството – общото събрание, в съответствие с изрично предоставено им от закона право, вземат решение за изключването на този от тях, който стои встрани от дружествените дела, не упражнява грижа или причинява вреда, или с поведението си и отношението, което взема по въпроси касаещи работата на дружеството, блокира същата.“.

 9.5. Цитираните доводи са лесно оборими по множество линии. Вярно е, че при застъпеното от мен разбиране изключеният съдружник може да „тормози“ дружеството с искове по чл. 74 от ТЗ и да затрудни дейността му. Но ако въпросният съдружник действително е такъв, защото изключването му не е вписано в ТРРЮЛНЦ и още повече е незаконосъобразно, тази защита е негово базисно право. Същевременно, ако атакуваните корпоративни решения са законосъобразни, те рано или късно ще бъдат потвърдени от съда. Като краен резултат – дейността на дружеството действително може да бъде затруднена (най-вече в резултат на спиране на регистърни производства), но това затруднение ще бъде временно, а ако изключването се окаже незаконосъобразно – и правно и етически оправдано.

При възприетото в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС тълкуване обаче увреждането на незаконно изключения съдружник няма само временен, а необратим характер. Ако бъде нарочен за системни изключвания, този съдружник никога няма да се върне в дружеството, колкото и дела по чл. 74 от ТЗ срещу изключванията си да спечели. А дори и да не бъде повторно изключен – ще се натъкне на размит капитал или на дружество с източени активи.

Като се изключи горната очевидна разлика в интензитета и обратимостта на вредните последици, цитираната авторка изглежда предпоставя, че всяко изключване на съдружник е по дефиниция законосъобразно – защото според нея е достатъчно, че „законът е дал възможност на мнозинството съдружници да вземат решение за изключване на този от тях, който не полага грижа за дружествените работи“. Тук изглежда правото и наличието на действителни основания за изключване нямат особена тежест, а е достатъчен гласът на „мнозинството“, което има „възможност“ да приема всякакви решения – включително незаконосъобразни и недобросъвестни такива. (А бих казал, че и „мнозинство“ не е нужно – чл. 137, ал. 3, изр. второ от ТЗ).

В българското право има цяла система от разпоредби, посветени на колизията между интересите на дружеството и неговите съдружници (да се ограничим до чл. 74 и чл. 140 от ТЗ и чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ). Тази колизия е ясно разрешена от законодателя в полза на принципа на правовата държава и конституционната закрила на правото на собственост, а не на утилитарни бизнес съображения. Всеки съдружник може да бъде изключен, но за това трябва да има законово основание. Дали такова основание действително е налице, в крайна сметка ще реши съдът, а не съдружниците. Докато процедурата по изключване не премине през контрола на ТРРЮЛНЦ (със съответните опции за исков процес по чл. 74 от ТЗ и спиране на регистърното производство) членственото правоотношение не може да бъде прекратено. Противното не е право, а произвол.

 10. Конституционни аргументи

 10.1. Очертаните в т. 4 по-горе практически и тълкувателни резултати от тезата на ВКС, застъпена в Решение № 86/01.09.2017г. по т. д. № 1068/2016г. на II т. о. на ВКС и Решение № 251/06.03.2018г. по т. д. № 593/2017г. на II т. о. на ВКС, се сблъскват с поне три конституционни разпоредби и уредените в тях принципи.

Съгласно чл. 56 от Конституцията „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси“. Бих призовал съдебните състави, постановили Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС, да идентифицират реда за защита на интересите на съдружник, който системно е изключван от дадено дружество без каквото и да било реално законово основание или който, макар да има късмета да не бъде повторно изключен, се завърне в дружество с източени активи или разводнен капитал. Лично аз не виждам подобна защита, още повече, че в контекста на горната практика на ВКС последващите корпоративни решения за разводняване на капитала на дружеството биха били напълно правомерни (изключеният не е съдружник и негови членствени права следователно не са нарушени).

На следващо място, не виждам как тезата на Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС се съгласува с конституционния принцип на неприкосновеност на собствеността. Критикуваната тук практика на ВКС позволява членственото правоотношение на незаконно изключения съдружник и неговият икономически еквивалент просто да се изпарят, без никакъв административен или съдебен контрол. Достатъчно е даден съдружник да „щракне с пръсти“ и да приеме решение за изключване (независимо по каква процедура и от това, дали е налице реално основание по чл. 126 от ТЗ), за да стане изключването правен факт.

Не виждам и как тезата на Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС се съгласува с конституционния принцип на правовата държава. Да се отнеме частна собственост въз основа на едностранна сделка-решение по чл. 137 от ТЗ и без тази едностранна сделка (поне откъм процедура) да премине през контрола на регистърното производство, ми се струва безкрайно далеч от всякакво право, камо ли от идеала за правова държава.

 11. Заключение

Горният анализ показва, че практиката, обективирана в Решение №86/01.09.2017 г. по т. д. №1068/2016 г. на II т. о. на ВКС и Решение №251/06.03.2018 г. по т. д. №593/2017 г. на II т. о. на ВКС няма никакво законово основание. Тази практика е откровено contra legem и почива на тавтологично преповтаряне на мотивите на други решения на ВКС (т. 2 по-горе), които обаче са постановени при съвършено различна фактическа обстановка и при липса на крайно колизионната ситуация на изключване на съдружник.

В допълнение, критикуваната тук практика на ВКС се крепи на крайно неубедителен и плитък аргумент от буквалното тълкуване на чл. 140, ал. 3 и ал. 4 от ТЗ, игнорирайки цяла система от много по-съществени и водещи в напълно противоположна посока аргументи от конституционен, правно-логически, систематичен, телеологически и етичен характер.

За съжаление, критикуваната тук практика на ВКС се използва масово като напълно легално „оправдание“ за корпоративни кражби, на чието правно дебелокожие би завидял дори Алековият герой. Нещо повече, появяват се правни съчинения, които – по формата на „научен“ принос – се опитват да придадат доктринерна „легитимност“ на една дълбоко порочна и незащитима с правни аргументи касационна практика.

Убеден съм, че всеки има право на грешки, но когато тези грешки станат очевидни, а привидната им аргументация – незащитима, те трябва да бъдат поправени максимално бързо. Този етичен диктум би трябвало да се отнася и до ВКС, който по Конституция е призван да бди за точното прилагане на закона, а не сам да се превръща в законодател – при това, в лош такъв.

Към настоящия момент в предмета на Тълкувателно дело № 1/2020г. на ОСТК на ВКС е включен и следният въпрос: „Допустим ли е иск по чл.74 ал.1 ТЗ за отмяна на решение на Общо събрание на съдружниците в ООД за освобождаване на управител, ако по предходна точка от дневния ред е прието решение за изключване на управителя като съдружник?“.

Считам, че горният въпрос дава достатъчно пространство на ОСТК на ВКС да адресира по принципен начин и проблемите, повдигнати в настоящата статия и да поправи крайно вредните последици от актуалната си практика в материята на изключване на съдружници.

За съжаление, практиката на ВКС (дори тълкувателната такава) в материята на корпоративното право и на регистърното производство страда и от множество други принципни слабости, цената за които ежедневно се плаща от добросъвестните съдружници. Настоящата статия е само първият ми и отдавна отлаган опит за адресирането на тези сериозни проблеми, някои от които са с повече от двадесетгодишна давност.

[1] Нека си припомним генезиса на дългогодишната практика на ВКС, че обезщетение за неимуществени вреди не се дължи при договорната отговорност, тръгнала от казус с неработещ асансьор в социалистическа сграда. Въпреки изписаните множество критични статии и монографии, на ВКС бяха нужни близо двадесет години (до постановяването на ТР № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС), за да излезе от „капана“, заложен от едно единствено решение на стария ВС. Горчивата цена за това създадено от практиката на върховните съдилища „право на юриспруденцията“ никога няма да бъде платена – нито от гледище на престижа на съдебната власт, нито от това на пострадалите от договорни неимуществени вреди.
[2] Виж Андреева, Н. Може ли изключен съдружник в ООД да обжалва последващо решение за освобождаването му като управител. Статията е публикувана в Lex.bg и е достъпна на адрес: https://news.lex.bg/може-ли-изключен-съдружник-в-оод-да-обж/.
В посочената статия авторката твърди, че „След като дружеството се счита възникнало от момента на подписване на дружествения договор, от този момент възникват и членствените отношения между дружеството като самостоятелен правен субект и учредителите“, както и че „…моментът, в който ще се прекратят тези членствени правоотношения между съдружника и дружеството, ще бъде моментът на настъпване на непреодолимо събитие – смърт или поставяне под запрещение, прекратяване на юридическото лице, напускане или изключване.“.
Очевиден е опитът на авторката да бъде оборен аргументът, изложен в т. 2.1. от настоящата статия и изключването на съдружници (и нещо повече – дори вписването на юридически лица) да бъде конструирано като „оповестително“, а не като конститутивно. За целта авторката не се е поколебала да твърди, че юридическото лице на дружеството и членствените правоотношения с него възникват „от момента на подписване на дружествения договор“. Феноменът на съществуването на „юридическо лице“, за което никое трето лице не знае, очевидно не смущава правното чувство на авторката.
[3] ДВ, бр. 84 от 2000г.
[4] Търговски регистър, Ново издание, издателство Софи-Р 1994г., стр. 291, 375 – 376 и 378.
[5] Андреева, Н., Може ли изключен съдружник в ООД да обжалва последващо решение за освобождаването му като управител.

39
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
Питанка
Питанка
05 октомври 2022 17:41
Гост

Някой, който е правил ОСС с изключване на съдружник може ли да ми каже дали когато съдружникът е бил изключен с решение напр. по т. 2 от дневния ред, същият този съдружник е участвал в гласуванията по т. 3 и сл. ако е имало такива (а обикновено има, точно за да се уреди огранизационно продължаването на дружеството след съответното изключване)?

Стефан Стефанов
Стефан Стефанов
07 октомври 2022 12:38
Гост

Според моя опит някак си „се подразбира“ от съдружниците, вкл. от изключения, че според логиката на чл. 137, ал. 3, изр. второ от ТЗ, той не гласува и по точките от дневния ред, пряко обусловени от изключването му. Иначе се изпада в правно-логическо противоречие – изключеният не може да блокира изключването си, но може да блокира обусловените от изключването му последващи решения на ОС.

Боби
Боби
01 октомври 2022 9:57
Гост

Авторът е напълно прав – разгледано именно през призмата на чл.140 (3) ТЗ, всяко вписване на промяна, на което и да от обстоятелдтвата по чл.140 (4) ТЗ – има без всякакво съмнение КОНСТИТУТИВНО действие. Това е така, защото промяната на всяко едно от тези обстоятелства изисква вписване на актуализиран дружествения договор, което съгласо чл.140 (3) ТЗ има конститутивно действие. С цитираната от автора практика на ВКС, II Т.О. от 2017-2018 се подменя смисъла на закона и това е очевидно !

управител
управител
27 септември 2022 9:39
Гост

Едно разширително корективно тълкуване на текста на чл. 140, ал. 4 ТЗ решава цялата драма: „Увеличаване и намаляване на капитала, приемане и изключване на съдружник, преобразуване на дружеството, избор и освобождаване на управител, както и назначаване на ликвидатор имат [ОПОВЕСТИТЕЛНО] действие [СПРЯМО ТРЕТИТЕ ДОБРОСЪВЕСТНИ ЛИЦА] от вписването им в търговския регистър.“

(в този смисъл вж. чл. 7 ЗТРРЮЛНЦ как именно е регламентирано действието на вписването)

Боби
Боби
01 октомври 2022 8:30
Гост

Недомислено е това предлжение, съжалявам, че трябва да го кажа. Решение на проблема виждам в последователно изоставяне нацитираната от Стефан порочна практика. Преодоляването й ще е най-сигурно чрез Тълкувателно решение, но дотогава … а и за приемането му ще е нужно мнозинство от мислещи и почтени върховни съдии, а те за мой ужас са на път да изчезнат, както динозаврите някога

Гошо
Гошо
01 октомври 2022 9:55
Гост

Т.е. искате да видите тълкувателно решение, ама да е точно в смисъла, който Вие си го тълкувате 🙂
Напротив – много смислено е това предложение и е точно в духа на действителния смисъл на термина „действие“ в контекста на регистърното производство , а именно да има по-скоро оповестителен, а по изключение и конститутивен ефект.

Пешо
Пешо
26 септември 2022 23:52
Гост

Прекрасни съждения. Върховниците минаха според мен всяка граница освен с цитираните от автора порочни решения, но също така и с другите си изцепки по проблема с неделимостта на акциите при наследяване и с абсолютно субективните си преценки при недопускане на касации по прекрасно мотивирани касационни жалби с оправдания за липса на селективни критерии, неотносимо формулирани въпроси и подобен тип правно жонглиране, което всъщност само оправдава нежеланието им да се товарят с определени дела, които за тях не представляват „практически“ интерес. Дори авторът да е лично засегнат от участие като пълномощник на страна по дело в подобен спор с изключване на… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
26 септември 2022 20:33
Гост

Чудесно е да се дебатира, чудесно е да се излагат различни становища, вкл. и да се критикуват съдебни актове – това е част от демократичността на обществото. Но защо трябва да бъде язвително и самоизтъкващо. Авторът задал ли си е въпроса – а ако някога и Аз греша!!! Трябва ли тогава съдат да бъде язвителен към него?!

Анонимен
Анонимен
26 септември 2022 20:33
Гост

„съдЪт“, разбира се!

управител
управител
26 септември 2022 20:05
Гост

В духа на тези разсъждения по чл. 140, ал. 4 ТЗ – кой трябва да заяви за вписване новоизбрания управител на ООД – новият, току-що избран и още невписан (следователно избирането му не е породило действие, следователно все още не представлява дружеството) или старият (който може и да е умрял)???

Кристиян
Кристиян
27 септември 2022 17:23
Гост

За този случай законодателят е предвидил своеобразна фикция в чл. 15, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ и е дал отговор на въпроса Ви.

Автора, автора
Автора, автора
26 септември 2022 18:05
Гост

Високопарно и високомерно, много ланга лунга.
По колко дела е посечен?

Анонимен
Анонимен
26 септември 2022 17:50
Гост

Напълно едностранчиво статията стъпва на изходното положение, че изключеният съдружник е „увреден“, поради което неговите права следва да бъдат предпочетени пред дейността на дружеството. Възможно е останалите съдружници да целят да източат дружеството, но е също толкова възможно те да искат да продължат дейността му, а изключеният- да я саботира по всякакъв начин, докато бъде възстановен или докато задоволи чувството си за възмездие. В практиката едва ли има случай, в който изключеният съдружник да е съгласен с изключването си – ако беше съгласен, щеше сам да напусне дружеството. Това означава, че всеки изключен съдружник по правило се превръща в ищец… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
26 септември 2022 18:18
Гост

Написаното от Вас не съдържа нито един юридически аргумент, а се опитвате да търсите „житейдка логика“, ала Русчев.

Кирил Стефчов
Кирил Стефчов
26 септември 2022 13:33
Гост

Статията е плод на рядко адвокатско лицемерие.

Тити
Тити
26 септември 2022 14:09
Гост

И все пак някой се осмели да направи критичен анализ на практиката на ВКС.

Анонимен
Анонимен
26 септември 2022 13:26
Гост

Отмяната на решение за изключване на съдружник с обратно действие би представлявала самостоятелно основание за искане за отмяна на всяко последващо решение на съдружниците (стига да е взето в тримесечния срок по чл. 74). Разбирам гледната точка на колегата, но законовият дефицит не е по вина на ВКС…

Да избомбиш ВКС
Да избомбиш ВКС
26 септември 2022 10:20
Гост

Изключването на съдружник се използва често от недобросъвестните съдружници, които искат да „завладеят“ дружеството. Като формален повод се използва някое от основанията по чл. 126, ал. 3 ТЗ, като на основание чл. 137, ал. 3 ТЗ изключваният съдружник не гласува и неговият дял се приспада от капитала при определяне на мнозинството. Нотариусите като цяло не се съобразяват с постановките на ТР 3/2013 г. и искат решение на ОС на ООД, въпреки че ВКС казва, че няма нужда. Затова и нотариусите ще си искат вписване на изключването на съдружника в ТР, независимо какво казва ВКС. Лицемерието в статията всъщност е там,… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
26 септември 2022 10:40
Гост

ОК, и така да е, не смятам, че използваният от Вас довод с лицемерието на личността на автора е валиден, дори напротив. Съвсем нормално е, когато се занимаваш задълбочено с дадена материя, особено пък ако е право, да търсиш начини да постигнеш даден резултат или т.нар. вратички. Както знаем всеки си има глава на раменете, която би следвало да използва за мислене и никой не е длъжен да разкрива тайните на занаята (и специално тези от които могат да се изкарват пари). Наистина такива случаи са причината адвокатите да бъдат възприемани като двулични и безскрупулни, но е наивно да се… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
26 септември 2022 10:07
Гост

„На влизане в сила подлежат юридическите актове, сред които са и корпоративните решения. Подлежащите на вписване обстоятелства не влизат в сила. Те могат единствено да съществуват или не и съответно, да имат или да нямат действие.“ Тази част ми допадна особено много с разграничаването на понятията, и то добре аргументирано, тъй като съм привърженик на маскимално близко придържане към закона, така както е написан в съчетание със систематичните зависимости между нормите, а не на свободни разсъждения тип есе. Бих си позволил да допълня критичния анализ в тази си част, като обърна внимание, че в контекста на използваните различни словоформи (в… Покажи целия коментар »

Николов
Николов
26 септември 2022 9:56
Гост

Оценка 6 от 6 за статията

Проскубания бухал
Проскубания бухал
26 септември 2022 10:10
Гост

7 от 6, ако се сравнява с други творби в този сайт, които често са организирано „хвалени“ от анонимници с не повече от 3-4 думи 15-ина минути след публикуването им.

Лозан
Лозан
26 септември 2022 14:10
Гост

Перфектен анализ!

Хахахах
Хахахах
26 септември 2022 9:54
Гост

Само да допълня, че проблемът е отчетен още през 2016 и 2018 със статии в специализирани издания.
Вероятно на колегата му е „изпушила китарата“ от загубено дело.
Пак да кажа … виновно е Народното събрание, а не ВКС!

Николов
Николов
26 септември 2022 9:57
Гост

Царе сме на отчитането

Хахахах
Хахахах
26 септември 2022 9:51
Гост

Бедата идва от там, че за един и същ юридически факт, народните представители дават различно правно действие: – за съдружниците веднага, т.е. има конститутивен ефект по силата на транслативна сделка или по силата на решение на общото събрание; – за третите лица има оповестително-защитно действие, относно вписването. Защото едно е „влизане в сила след вписването“ (ТЗ чл.140, ал.3), съвсем друго е „има действие от вписването“ (ТЗ чл.140, ал.4). Освен това изрично в ЗТРЮЛНЦ (от чл.4 до чл.10) вписването е прогласено с оповестително или оповестително-защитно действие, ОСВЕН, ако в закон е предвидено друго. Т.е. според ЗТРЮЛНЦ вписването няма!!! конститутивен ефект, освен… Покажи целия коментар »

Проскубания бухал
Проскубания бухал
26 септември 2022 9:34
Гост

Не обичам да хваля автори на юридически статии, но тази определено ми хареса – написана е ясно, изчерпателно и разглежда поставения въпрос разностранно, признавайки някои собствени недостатъци, като проточването на регистърното производство с честите му спирания от изключения съдружник. Честно казано се затруднявам да намеря съществен недостатък в написаното от колегата, което показва, че определено е мислил задълбочено и се е постарал доста, при създаването на публикацията. Категорично този труд е значително по-добър и качествен от предходния, изложен в този сайт, изтъкващ прословутата целесъобразност и бързина на гражданския оборот, издигнати на „глинен пиедестал“, който съвсем закономерно щеше да се намокри… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
26 септември 2022 8:44
Гост

Авторът е прав. В последните години ВКС действително се превърна в законодател. Вярно е, че законодателството у нас вече е под всякаква критика и може би заради това и ВКС се намесва, но поне да го прави умно, а то …

santa
santa
26 септември 2022 8:43
Гост

Ето затова трябва да пишат хора от практиката, които го живеят правото. Със стабилна теоретична подготовка, разбира се. С ясни примери, на които надали има човек със здрав разум, който да възрази, които да покажат практическия ефект от създаденото върховно недоразумение.

Анонимен
Анонимен
26 септември 2022 8:41
Гост

Високомерието на ВКС е толкова голямо, че едва ли ще преразгледа практиката

Popov
Popov
26 септември 2022 10:03
Гост

И аз не вярвам

Рики
Рики
26 септември 2022 14:12
Гост

А би трябвало. Колкото и „върховни“ да са.

Анонимен
Анонимен
26 септември 2022 8:25
Гост

Дядо ви адвокат си оставя това четиво за довечера и ще коментира след това, че иска внимателно четене, не всеки ден нашего брата изригва тъй срещу ВКС-то.

Проскубания бухал
Проскубания бухал
26 септември 2022 9:35
Гост

Статията е хубава, на мене ми хареса доста, а това е рядкост. 🙂

Петко 2
Петко 2
26 септември 2022 19:48
Гост

Проскубаният бухал да напише още едно хвалебствие.

Проскубания бухал
Проскубания бухал
26 септември 2022 21:35
Гост

Стига толкова, че ще изневеря на природата си. Следващо хвалебствие за статия чакайте след около поне година.

Чанев
Чанев
26 септември 2022 10:02
Гост

Много е хубава

средният път
средният път
26 септември 2022 8:19
Гост

Струва ми се, че истината, както винаги, е по средата. И от статията става ясно, че има хипотези, при които няма как да се отрече, че във вътрешните отношения между съдружниците промяната е настъпила без значение, че вписването още не се е осъществило. Трябва обаче изключването на съдружник да се изключи изрично и специално, защото там са безобразията и белите, за които пише колегата.

Анонимен
Анонимен
26 септември 2022 8:23
Гост

Както винаги – залитаме от една крайност в другата и винаги мошениците се възползват. Вписването има конститутивен ефект, хубу де, тъй, но не може да се отрече, че вътре в дружеството всички знаят какви решения са приети и да чакат ДЛР. ВКС прояви напредничавост, но после беше доведена до абсурд. Поздравявам колегата за всестранния анализ!