I. По предложение на председателя на Висшия адвокатски съвет, на основание чл. 125 ЗСВ, поради съществуваща противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 124, ал. 1, предл. първо от ЗСВ, с разпореждане на председателя на Върховния касационен съд е образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии, за приемане на тълкувателно решение по следния въпрос: „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“.

В искането за тълкуване и в разпореждането е посочено, че по въпроса са налице две групи съдебни актове, постановени от различни състави на ВКС по аналогични казуси.

Според едното становище „нормите, уреждащи нищожността на сделките, са от императивен характер и за приложението им съдът следи служебно. Когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност – форма, предмет, и без да има позоваване на нищожност“ (Решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г. по описа на ВКС, Първо ГО).

Според другото становище, за да се произнесе съдът по въпроса за нищожността, той трябва да е въведен като част от предмета на делото чрез съответно възражение, заявено в преклузивните срокове, или по предявен инцидентен установителен иск. „Прогласяването на нищожността на сделка поради противоречие със закона предпоставя твърдения за нарушаване на конкретна императивна правна норма, изразяващо се в определени действия, бездействия или волеизявления, т.е. – излагане на факти и обстоятелства, и на доводи за нарушаване на императивната правна норма“. (Решение № 305/27.04.2009 г. по гр. д. № 5803/2007 г. по описа на ВКС, Четвърто ГО; Решение № 202/27.02.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. по описа на ВКС, Второ ТО). Според това разбиране, въпросът за валидността на договора трябва да бъде разгледан само доколкото ответникът е оспорил действителността му и е посочил фактите и обстоятелствата, от които извежда противоречието му с конкретна императивна правна норма.

II. Позитивното право съдържа различни разпоредби, визиращи основания, при които сделката е нищожна. Едни от тях са обозначени като „общи“ – това са уредените в чл.26 ЗЗД. Съгласно чл.26, ал.1: „Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства“. Съгласно ал.2 на чл.26 ЗЗД: „Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното“.[1]

Уредените в редица други законови разпоредби основания за нищожност на отделни видове договори, освен че отразяват тяхната специфика, притежават и общите белези на понятието, поради което за нуждите на настоящия коментар и при отговора на поставения в тълкувателното дело въпрос, би било достатъчно изводите да бъдат направени върху анализа на предвидените и посочени по-горе общи основания за нищожност.

Видно от текста на разпоредбите на чл.26, ал.1 и 2 ЗЗД, за да е валиден, договорът трябва да отговаря на определени законови изисквания. Валидността е налице при тяхното кумулативно наличие. Неспазването на което и да е от тях, несъответствието на сделката дори с едно от изискуемите за нейната валидност условия, обуславя нейната нищожност. Такава сделка не може да породи правни последици.

III. За да се даде отговор на поставения в тълкувателното дело въпрос, трябва да се отговори на няколко предварителни въпроса.

1.Първият се отнася до характера на разпоредбите, уреждащи основанията за нищожност на сделките. Те имат императивен характер в качеството им на материалноправни правила за поведение на правните субекти. Когато правораздава, съдът следва да следи служебно за прилагането на императивните материалноправни норми.  Това, разбира се, се отнася до действието на първоинстанционните съдилища, сезирани с искане за разглеждане и решаване на правен спор. То обаче, важи и за действията на следващите инстанции. Това е разгърнато последователно в съдебната практика още при действието на ГПК (отм.) – в този смисъл е становището на ОСГК на ВКС в ТР №1/2001 г. То е възприето и мотивирано и в т.2 на ТР. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, независимо дали страната се е позовала на нарушението на материалния закон, въззивният съд следва да постанови решението си като сам издири и приложи императивната правна норма към установените по делото факти. Когато допусне касационната жалба, ВКС трябва да отмени въззивното решение по чл.281,т.3, пр.1 ГПК, ако с него е допуснато нарушение относно прилагането на императивно правило за поведение, независимо дали заинтересуваната страна се е позовала на това касационно основание.

Законът не закъсня да отрази изрично същата идея, макар и не особено сполучливо, само относно една хипотеза. Такава е нормата на чл.7, ал.3 ГПК, според която съдът следи служебно за неравноправност на клаузи, съдържащите се в договор, сключен с потребител. Идеята е, че правилото за изискуема равноправност на клаузите при тези договори съобразно принципа за равнопоставеност между страните, е императивно и съдът трябва да се съобразява с него, независимо от позоваването на страната.

Има и съдебна практика, изхождаща от разбирането, че неприлагането на императивна материалноправна норма от въззивния съд е такава „квалифицирана форма на нарушение на материалния закон“, че представлява случай на „очевидна неправилност“ на решението му и е основание за допускането му до касация.[2]

Спазването на комплекса от тези изисквания не е предоставено на волята на страните по сделката. Изискванията за валидност на сделката са регламентирани като правила за поведение, от които страните не могат да се отклоняват – т.е. тези правила имат императивен характер.

2. На второ място, трябва да се подчертае, че „нищожност“ е правно понятие – то изразява правна квалификация на сделката като юридически факт (ЮФ) на материалното право, годен да породи правни последици. Нищожността сама по себе си не е ЮФ, който съдът да провери. „Нищожността“ е правен извод, резултат от проверката на други ЮФ, които съдът трябва да установи и в резултат на това установяване да обобщи достигнатите фактически изводи под правната норма, чрез правния извод за валидност или нищожност на съответната сделка.

Ситуацията наподобява тази в семейното право, при т.нар. „дълбоко и непоправимо разстройство“ на брака. То не представлява конкретен ЮФ, а правна квалификация на доказаните и установени от съда юридически факти, характеризиращи съвместния живот на съпрузите в брачното правоотношение, които обосновават извода за наличие или липса на дълбоко и непоправимо разстройство на брака.

Самата правна квалификация на сделката предпоставя подвеждането ѝ под съответната правна норма. Съдът е този, който издирва и прилага тази правна норма и следователно, правният извод относно съответствието или противоречието на сделката като ЮФ с правната норма, като част от преценката за нейната валидност, също е част от служебната преценка на съда. Следователно, нищожността е правно понятие, тя трябва да бъде квалифицирана от съда служебно, подвеждайки отделните основания под някое от визираните в правната норма основания за нищожност.

3. Казаното дотук обаче означава само, че когато преценява валидността на посочената по делото сделка, като годен да породи правни последици юридически факт, съдът е длъжен да прилага изискванията за нейната валидност, посочени в закона, тъй като те имат императивен характер, но не дава еднозначен отговор на въпроса дали той трябва служебно да издирва наличието на обстоятелства, които изключват валидността. За да отговорим на този въпрос обаче, не е достатъчно да се позовем само на понятието за принципа и проявленията на служебното начало, нито само на принципа на състезателността. Трябва да се характеризират общо и поотделно конкретните основания за нищожност на договорите, посочени императивно в разпоредбите на чл.26, ал.1 и 2 ЗЗД.

IV. Освен горното, изводите, които се налагат от правната уредба, сочат, че всяко едно от предвидените в нормата „основания“ за нищожност само по себе си не представлява конкретен юридически факт, а също изразява обобщено правно понятие, под което се субсумират конкретни житейски обстоятелства, които именно поради това представляват и конкретните юридически факти, относими към валидността (респ. нищожността) на конкретна правна сделка. Следователно, изводите за параметрите на съдебната активност трябва да бъдат направени именно от гледна точка на характеристиката на основанията за нищожност като регламентирани правни понятия, а не като конкретни ЮФ. Налага се изводът, че отговорът на поставения в тълкувателното дело въпрос зависи от собствената същност на всяко от визираните в закона основания, обуславящи нищожност на сделката, представляващи недостатъци, характеризиращи нейното съдържание или процеса на нейното сключване, както и от конкретното им проявление.

1. Нищожност на сделката, изразяваща се в основанието за нищожност, обозначено в чл.26, ал.1 ЗЗД като „противоречие на закона“.

Както е изяснено в теорията, това основание, което представлява „несъобразяване с предписанията на императивни правни норми(курс. М.Павлова)[3], всъщност „може да погълне почти всички останали основания“, но не е спорно, че след като законът визира наред с него и други основания за недействителност на сделките, следва да се отграничи  приложното поле на всяко едно от тях, и следователно – всяко отделно визирано основание, което разкрива собствена същност, изключва приложението на най-общото – противоречието на закона, което поради това има субсидиарен характер.[4]

След като съдът е длъжен да следи служебно за прилагането на императивните материалноправни норми, а нарушаването им представлява основание за отмяна на решението като неправилно, съобразно чл.281, т.3 ГПК, той следва служебно да прогласи и нарушаването на такава норма, проявяващо се като противоречие с нейното съдържание на една материалноправна сделка. Противоречието на клаузите на договора със законова разпоредба само по себе си е нарушение на този закон, констатирането на което не може да зависи от волята на страните. В тези случаи състезателното начало отстъпва пред служебното. Затова не може да се сподели разбирането, че ответникът е този, който трябва да посочи конкретната императивна норма, която сделката нарушава. Спазването на които и да е приложими императивни норми е служебен ангажимент на съда. Той трябва да знае приложимото право. Няма пречка ответникът да се позове на тази норма, но ако той не го направи, това не означава, че съдът не е длъжен да я приложи. Активността на страната е ирелевантна, защото  възражението за нищожност в случая представлява един директен правен довод на ответника, изводим от твърдението за наличие на императивна норма, който не се опосредява от твърденето на някакви други  конкретни обстоятелства, извън съдържащите се в сделката волеизявления.

Съдът следва служебно да прилага материалноправната норма, на която сделката противоречи, без да се интересува дали насрещната страна е направила такова възражение за нищожност. В този случай поведението на оспорващия валидността на сделката не включва твърдене на насрещни ЮФ, а всъщност би представлявало само правен довод, че е налице противоречие с императивна правна норма. Съдът обаче няма нужда от този правен довод, защото той трябва да приложи последиците на сделката само ако те са в съответствие с императивните законови правила, така че противоречието с тях е част от служебния му ангажимент да ги прилага.

2. Макар че противоречието с императивна норма и нейното заобикаляне, както и отклонението от добрите нрави, като основания за нищожност, да са нарушения от един и същ порядък, защото ясно прозира целта им – да служат директно и предимно на защитата на обществения интерес от законосъобразност, отговорът на поставения въпрос при тях води до по-различни изводи. За разлика от горното основание за нищожност, при което е налице „обективното несъответствие“ на сделката с императивната правна норма, то при основанията, изразяващи се в заобикаляне на закона или в отклонение от добрите нрави, има и допълнителен субективен елемент.[5] Именно той обикновено остава скрит за съда от представеното съдържание на сделката и съдът не може служебно да го разкрива, без да навлезе в полето на активност на заинтересуваната да го разкрие страна. Това е така, защото констатацията за „противоречие на закона“ личи директно от представените пред съда волеизявления и не е опосредена от допълнителни обстоятелства, за да бъде направена правната квалификация на сделката като „нищожна“ директно, поради което това основание има „обективен“ характер.

a) Заобикалянето на закона е основание, което обичайно е „скрито“, невидимо за съда, то не става явно от съдържанието на сделката. Това основание се изразява в наличието на определени намерения и  скрити цели на страните да се домогнат неправомерно до правния  резултат, произтичащ от сключената сделка. При заобикалянето на закона страните са имали намерение чрез сделката да постигнат непозволени от закона цели, поради което самата сключена сделка видимо е валидна, но всъщност е нищожна, тъй като тя е само средство за постигане на друга, забранена от закона цел. Поведението и волеизявленията на страните, които обективират постигането на тази забранена от закона цел, стои формално извън съдържанието на сделката, поради което самото основание за нищожност – заобикалянето на закона, остава скрито за съда.

Такива опосредяващи обстоятелства са онези други юридически факти, които не са част от самите волеизявления, и са „извън“ предмета на делото. Съдът не може и не е длъжен да ги знае. Включването им във фактическия материал зависи от волята на страната, която има интерес да ги установи, защото твърди, че те опорочават сключената сделка до степен на негодност тя да породи правни последици. Тази страна трябва да направи възражение за нищожност поради заобикаляне на закона, като посочи тези конкретни обстоятелства, които изграждат това понятие.

б) Не по-различно е положението и при третото, визирано в чл.26, ал.1 ЗЗД основание – „противоречие на добрите нрави“, частен случай на което е последното визирано там основание – сключването на сделки върху неоткрити наследства. „Добрите нрави“ са правно понятие, чийто общ смисъл отразява установените морални възгледи на обществото на определен етап от неговото културно развитие, които са критерии за неправомерно поведение.[6] Съдът е длъжен да знае правилата на морала и да преценява служебно съответствието на сделката с тях, но откриването на отклонение в конкретната сделка невинаги може да се изведе от   нейното съдържание. Често това отклонение се изразява в конкретно извънпроцесуално поведение – действия или бездействия, както и  волеизявления на страните – обстоятелства, които са извън делото, те не са част от самата сделка. Например, когато сделката се сключва, защото извън волеизявленията в нея от една от страните се очаква поведение, което само по себе си е извън границите на установения морал. В тези случаи от съда не може да се очаква да знае, нито е налице процесуална норма, която да му възлага служебно да издирва такива стоящи извън делото обстоятелства. При такива хипотези заинтересуваната страна е тази, която по силата на състезателното начало има правен интерес да възрази, че сделката е нищожна на това основание и да подкрепи с конкретни фактически твърдения възражението си за нищожност, като посочи такива релевантни за нищожността обстоятелства.

Когато обаче заобикалянето на закона или отклонението от правилата на морала може да бъде извлечено от съдържанието на сделката и не е опосредено от стоящи извън нея обстоятелства, съдът може и е длъжен да направи правния извод за наличието на съответното основание за нищожността на сделката, без да е необходимо заинтересуваната страна да прави възражение за това. В този случай основанието за нищожност не се проявява чрез други юридически факти, които страната да трябва да  посочи по делото. След като правовият ред проявява нетърпимост към нищожните сделки, а самите норми, които предвиждат основанията за нищожност имат императивен характер, съдът не е обвързан от възражението за нищожност от насрещната страна, което да опосредява собствения му правен извод относно нищожността. Такъв е примерът с наличието на неравноправни клаузи за насрещните субекти по договор, сключен от потребител, което директно следва от неговото съдържание. Съобразно изричната нова разпоредба в чл.7, ал.3 ГПК, която задължава съда изрично да следи за наличието на такива клаузи, съдът следва да прогласи договора за нищожен поради наличието на неравноправни клаузи в него, защото тази неравноправност, като типична хипотеза на противоречие с добрите нрави, се съдържа в делото и съдът не може да я игнорира.

3. Всяко от другите основания в закона, водещи до нищожност на сделката, визирани в чл.26, ал.2 ЗЗД, също разкрива собствени белези, което позволява тяхната характеристика, водеща и до отговор на поставения в тълкувателното дело въпрос.

Линията на разделението при тяхното групиране, може да бъде проведена именно във връзка с баланса между действието на основните процесуални принципи, чрез проявлението на които конкретните основания за нищожност на сделката биват релевирани в процеса по оста „служебно начало – състезателно начало“. Разграничението на базата на горните принципи при квалифицирането на нищожността на сделката, следва от същностната характеристика на тези основания. За разлика от противоречието със закона, при което наблюдаваме припокриване на правния извод за нарушаване на императивна норма със самото основание за нищожността, при останалите основанието за нищожност би се изразявало в нещо различно.

4. При отговора на поставения в тълкувателното дело въпрос трябва да се прави разлика между ситуацията, при която е налице някое от тези основания за нищожност на сделката, от ситуация, при която е налице липса на елементи от нейния фактически състав (ФС), които я правят недовършена и сделката на това основание не поражда последици.

а) Всъщност, някои от визираните основания за нищожност, се изразяват в липсата на елементи от ФС на сделката. Такива са липсата на форма, съгласие, основание на сделката или невъзможен предмет.

Този, който се позовава на сключена валидна сделка, трябва да установи и да докаже всички елементи от нейния фактически състав. Той носи доказателствената тежест за тях, трябва да проведе пълно главно доказване  и би претърпял неизгодните последици, ако не убеди съда по несъмнен начин в осъществяването им. Другата страна може да проведе насрещно доказване, ако отрича осъществяването на отделните елементи от сделката – т.е. да твърди, че сделка не е сключена, но тя не е длъжна да проявява каквато и да е активност в тази насока. Пасивността на тази страна не освобождава заинтересувания от сключената сделка да докаже нейните елементи.

Например, относно изискването за спазване на форма като част от изискванията към ФС, е ясно, че твърдението за спазването на формата е част, елемент, от самото твърдение на страната, която се позовава на сключената валидно сделка. В този смисъл, съдът би следвало да изисква именно от тази страна да докаже своето твърдение, а ответникът би могъл   да твърди, че формата не е спазена, но би могъл и да бъде напълно пасивен, защото тежестта на доказване на спазената форма принадлежи на страната, която твърди сделката.

Същото се отнася, например, до изискването за възможен предмет, липсата на който е основание за нищожност. Няма валидна сделка без годен предмет. В този смисъл, страната, която се позовава на сключената сделка, трябва да обозначи и нейния конкретен предмет, което означава да твърди и да докаже качеството му на „годен“. Поведението и активността на насрещната страна в този случай не са необходими. Разбира се, тя може да обосновава, да аргументира с фактически доводи  наличието на негоден предмет на сделката, но и без позоваване от нейна страна на това основание за нищожност, съдът не може да приеме, че е налице валидна сделка, ако от представените от самия ищец данни и доказателства, това не се установи. Следователно, в случая възражението за нищожност не е необходимо, тъй като ответникът чрез него не твърди и не включва по делото някакъв различен ЮФ, а всъщност отрича твърдения от ищеца ЮФ, по отношение на който може, но не е длъжен да провежда насрещно доказване. Ответникът в такива хипотези би могъл да се защитава чрез съответни фактически и правни доводи, но и без тях съдът следва да формира такива доводи, тъй като това се включва в правораздавателната му функция по делото.

б) В някои случаи предвиденото в закона основание за нищожност на сделката би могло да се обективира чрез някакво друго обстоятелство, което представлява конкретен юридически факт. В съответствие с регламентираното в закона взаимодействие при проявлението на функциониращите правни принципи на съдопроизводството, тези конкретни ЮФ, които са в интерес на страната, срещу която се твърди едно правоотношение, породено от сключена валидна сделка, следва да бъдат заявени изрично от нея като правоизключващи обстоятелства.

Без позоваването на такива обстоятелства, съдът не следва служебно да се ангажира с проверка на основанието за нищожност. Ако съответната форма видимо е спазена, ответникът може да възрази например, че документът е неавтентичен.Такова е и твърдението за липса на съгласие, например поради осъществено срещу страната насилие – без активност от страната, която го твърди, съдът не следва да проверява валидността на изразената воля, защото така би нарушил принципа на равенството при проявлението на състезателността: от една страна е ищецът, който представя сключената сделка, твърдейки че всички условия за нейната валидност са спазени, и от друга – ответникът, който не просто отрича валидната си воля, а твърди други конкретни обстоятелства, изразяващи се в определено поведение на ищеца, които са я направили невалидна. Т.е. основанието за нищожност е опосредено от други, външни на условията за валидността на сделката обстоятелства. В тези случаи ответникът трябва да направи възражение за нищожност на договора поради насилие, посочвайки и конкретните факти, които го обективират. Дали сделката е нищожна, е въпрос дали са се осъществили такива други ЮФ, които са попречили да бъдат изпълнени условията за нейната валидност. Това е въпрос, който трябва да е предоставен на защитните възможности на заинтересуваната страна. Съдът не може да измества страната, която отрича правните последици на сделката, като служебно търси и попълва фактическия материал по делото с обстоятелства, обуславящи нищожността. Съдът не може да  „адвокатства“ на страната, която се противопоставя на сделката, защото така би излязъл от ролята си на арбитър. Така се създава неравнопоставеност между страните, нарушават се и други основни процесуални принципи на защитата. Няма законово основание тезата, че позоваването на ЮФ на сделката  трябва да бъде направено от заинтересуваната от тази сделка страна, която в резултат на състезателното начало трябва да бъде активна и да посочи този ЮФ още в исковата молба, а насрещната страна – която е заинтересувана от невалидността на сделката, да бъде толерирана, като интересите ѝ бъдат защитени просто чрез изчакване на служебната намеса на съда. Излиза, че ответникът например, може удобно да не подава отговор на исковата молба, да не извършва никакви действия в първото открито заседание, да не прави никакви възражения, осланяйки се на служебното начало.

Така пряко се накърняват принципите на състезателното начало и свързаното с него равенство на насрещните страни. След като  заинтересуваният от наличието на един ЮФ трябва да го посочи, то и този, който отрича правния му ефект, трябва да се позове на конкретните ЮФ за това. В този случай не става дума за насрещно поведение, с което ответникът отрича твърдения от първоначалната страна ЮФ. Както вече беше посочено, той не е длъжен да отрича самото осъществяване на сделката, самото ѝ случване като ЮФ. В разглежданите хипотези става дума за друго. Нищожността предпоставя случването на други ЮФ, чийто правен ефект има въздействието да обезсили, да игнорира, да заличи произтичащия от сделката правен ефект. Става дума за насрещни ЮФ, за други обстоятелства, които се противопоставят, които се „състезават“ с твърденията за наличие на валидно сключена сделка. В такива случаи  основанието за нищожност се обективира (изразява) в осъществяването на други конкретни ЮФ, които се противопоставят на създадената видимост, че е сключена валидна сделка.

Тези други обстоятелства трябва да бъдат част от защитата на насрещната страна – част от нейното активно защитно поведение. Тя трябва да  упражни предоставените от закона процесуални възможности, като в предвидените в процесуалния закон форма и срокове изрично се позове на  тези факти. Тези насрещни ЮФ имат правоизключващ характер и следва да бъдат част от фактическите твърдения на насрещната страна, с които тя подплътява, обосновава и аргументира възражението си за нищожност.

V. В обобщение се налагат следните изводи:

При основанията за нищожност на сделките, в случаите, когато доводът за нищожност може да бъде направен само въз основа на посочените от самия ищец елементи на сделката, активността на ответника чрез релевиране на възражение за нищожност е излишна, защото самите твърдения на ищеца са достатъчни да бъде направен съответстващият правен извод. Такъв извод съдът прави служебно поради самата характеристика на правораздавателната си функция. Разбира се, това е възможно, ако ищецът е посочил и представил достатъчно доказателства, за да обоснове спазването на законовите изисквания за валидността, в случаите, в които такива са необходими. Например, спазването на изискуемата от закона писмена форма налага самият ищец да представи съответния документ.

Обратно, когато от самите елементи на сделката изводът за нейната нищожност не може да бъде направен, защото основанието за това не е явно, а е скрито от правораздавателния орган, ответникът е този, който трябва да направи възражение за нищожност, позовавайки се на конкретни обстоятелства, за които носи доказателствената тежест, която съдът следва да му укаже.

Поради императивния характер на разпоредбите относно основанията за нищожност, служебната активност на съда трябва да се разпростре и върху релевантни за конкретното основание обстоятелства, които са му служебно известни, като укаже изрично на страните, че ги изключва от обсега на доказване (чл.146, ал.1, т. 4, във вр. с чл.155 ГПК), за да могат да съобразят с това по-нататъшните си доказателствени усилия.     

 [1]  Относно основанията за нищожност на сделките вж. Павлова, М., Гражданско право, Обща част, Том втори, С, 1996,с.121-179; също Таджер, В., Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял втори, С, 1973, с. … На въпросите за основанията при тази недействителност  на сделките е посветен и дисертационния труд на О.Герджиков, защитен за придобиване на научната сктепен „кандидат на науките“ през 1979г. : “Нищожни сделки – понятие и основания“.
[2] Така   според Опр. № 291/06.06.2018г. по т.д. № 460/2018г самото неизпълнение на  задълженията на съд  служебно да се произнесе по приложението на императивната материалноправна норма   представлява  нарушение на основен принцип на гражданския процес и представлява хипотеза на „очевидна неправилност”/ Р.  № 199/2019г. по т.д. № 460/2018 г., І т.о. В същи ясмисъл  и . Р. № 36/ 2019г.  по гр. д. № 2677 /2018 г., ІІ г.о.
[3] Вж.Павлова, М., цит.съч., с.142
[4] Пак там, с.142.
[5]  Така Павлова, цит.съч., с.143 и сл.
[6] Вж.Павлова, М., цит.съч.,с.146.

23
Коментирайте

avatar
Картинки
 
 
 
Аудио и видео
 
 
 
Документи и архиви
 
 
 
нови хронологично най-добре оценени
pattra
pattra
31 март 2020 5:51
Гост
Ангел Марков
Ангел Марков
30 март 2020 21:31
Гост

Поради непознаване на материята „топлоснабдяване“ и правната й уредба, отново се оставя широко отворена вратата за беззаконието на Топлофикация. Съгласно Закона за енергетиката основните задължения на монополиста са: 1. да води отделна счетоводна отчетност за всяка от лицензираните дейности – „производство“ и „пренос на топлинна енергия“ – чл. 37. 2. да сключи договорза продажба – чл.38а. 3. да снабдява с топлинна енергия „клиентите“ при равни и недискриминационни условия – чл. 130 ЗЕ. 4. да поддържа баланса между производството и потреблението – 132. 5. да поддържа параметрите на топлоносителя в съответствие с температурния график на топлопреносната мрежа от проекта на топлоснабдителната… Покажи целия коментар »

Петко 2
Петко 2
30 март 2020 20:51
Гост

Единствено примерите с опорочената воля на страната по сделката не са издържани. В тези случаи се касае за унищожаемост – особено потестативно право на страната по сделката да я елиминира като юридически факт. Това без нарочно сезиране – било с иск, било с възражение по претенция за изпълтение на унищожаем договор – не може да стане. Статията е особено ценна с предложеното разграничение между различните хипотези на нищожност.

наблюдател
наблюдател
30 март 2020 18:10
Гост

Добре, макар че нямам симпатии към лицето, което беше сред слугинажа на крадлив дедо от Мадрид.

Сенека :)
Сенека :)
30 март 2020 14:50
Гост

Справедливо ли е да бъдат търпяни правни последици от сделки обременени с недостатъци, характеризиращи тяхното съдържание или процеса на тяхното сключване?

ала бала
ала бала
30 март 2020 13:52
Гост

Голям ферман е изписала – аз не знам защо си мисли че като пише много, става по-убедителна. Не съм съгласен че Ответникът трябвало да доказва валидност на сделката – напротив Ищеца да доказва основанията за нищожност, това не ОУИ.

123
123
30 март 2020 10:51
Гост

Чудесен анализ! Наистина, тези аргументи не са нови, но са поднесени по изключително систематизиран начин, който би улеснил ВКС при подготовка на мотивите си – не ми се мисли, че ще приемат обратната теза. Но ми се струва, че чл. 7, ал. 3 (нов) ГПК не е случайност, а съзнателно „ограничаване“ на служебната проверка на съда – само по отношение на неравноправните клаузи в потребителските договори. И то защото практиката на СЕС, претворена в пракитката на ВКС, е в този смисъл. Но законодателят не е намерил кураж да изведе основополагащото, че съдът следи служебно за нищожността, когато той може да… Покажи целия коментар »

Анонимен
Анонимен
30 март 2020 9:47
Гост

Мисля, че договорът трябва да се проверява само при положение, че ответникът е оспорил действителността му.

Анонимен
Анонимен
30 март 2020 9:53
Гост

Що за малоумие, ако имаш един договор за заем, в който сте се разбрали, че ако не върнеш парфите в срок, ще си отрежеш лявата ръка и заведеш дело, защото считаш, че трябва да си отрежеш само два пръста, съдът трябва да се съгласи, защото не си релевирал нищожност ли?!

без вируси
без вируси
30 март 2020 9:42
Гост

Проф. Мингова, както винаги на висота. Няма какво да се добави, изчита се на един дъх и връша в нормалността. Благодаря на lex.bg, че ни предложи стойностно четиво без вируси 😉

Теа
Теа
30 март 2020 9:31
Гост

Според мен без изрично изискване за проверка само ще се хаби човешки материал

Обретенова
Обретенова
30 март 2020 9:30
Гост

Имат си адвокати хората, те могат да видят един договор нищожен ли е или не е и да се позоват на тази нищожност.

Виденова
Виденова
30 март 2020 9:29
Гост

Съд и хора не могат да се занимават с проеврки на договори и договорчета освен ако една от страните не се позовава на такъв.

Син цвят
Син цвят
30 март 2020 9:29
Гост

Поради императивния характер на разпоредбите относно основанията за нищожност, служебната активност на съда трябва да се разпростре и върху релевантни за конкретното основание обстоятелства, които са му служебно известни, като укаже изрично на страните, че ги изключва от обсега на доказване (чл.146, ал.1, т. 4, във вр. с чл.155 ГПК), за да могат да съобразят с това по-нататъшните си доказателствени усилия.

Съгласявам се.

Ребека
Ребека
30 март 2020 9:28
Гост

Е да, хаде дайте съдъ за всяко едно дело между фирми или физически лица примерно първо да почне да проверява всеки един документ дали е нищожен или не, че чак тогава да започне и същинското дело. Нали ще се точат делата не както е сега по 2-3 години ми по 15.

Анонимен
Анонимен
30 март 2020 9:42
Гост

Пълен абсурд! Има си адвокати за тази цел.

Мишева
Мишева
30 март 2020 9:27
Гост

Според мен трябва да се проверява предварително дали един договор е нищожен или не, независимо дали има искане.

Благовест
Благовест
30 март 2020 9:26
Гост

Относно точка 2 – не мисля, че е така. Други ЮФ трябвало да се проверят и вече тогава на база и на тях да се каже, дали това, което е подписано, като хвърчащ лист наречен договор е нищожен или не.

Анонимен
Анонимен
30 март 2020 9:26
Гост

Бакансът между служебното и състезатеното начало е сложна работа и точно това е начинът да бъде намерен. Много полезно!

новия ГПК
новия ГПК
30 март 2020 9:27
Гост

тази сложност дойде да от новия ГПК, колега. да не отваряме темата за касацията, че… а и за новите упраженения по заповедното

логиката
логиката
30 март 2020 9:24
Гост

Голяма благодарност на проф. Мингова! Това е анализ основан на здравия разум и логика, от които трябва да се води и ВКС при произнасянето си. Не може да кажем автоматично, че съдът следи за всички основания за нищожност, защото без да са релевирани от страните, той няма как да знае за фактите, на коит се основават

Кирчева
Кирчева
30 март 2020 9:23
Гост

Когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точка на формалните основания за нищожност – форма, предмет, и без да има позоваване на нищожност“

Ами естествено, че трябва да провери за какво става дума. Има си хас.

Стаматова
Стаматова
30 март 2020 9:21
Гост

Възражение за нищожност му е майката, според мен. Чакай иначе да ти се сети съд. Наемайте си адвокати, хора. Гражданският процес не е за сам човек работа