Съдията (няколко мисли за него)
Бележка от проф. д-р Веселин Вучков
През 1941 г. Министерството на правосъдието издава юбилеен сборник „60 години българско правосъдие (1878 – 1941)“. Книгата е библиографска рядкост. В уводната бележка министърът на правосъдието Васил Митаков отбелязва: „С издигането на Софийската съдебна палата – най-големият веществен паметник на българската култура, се завършва една цяла епоха в развитието на нашия съдебен живот… Настоящият сборник ще остане като един втори – духовен – паметник на същата епоха, който ще свидетелства пред потомството за крайните усилия на поколенията…“. Това наистина е така: сборникът е подготвен от най-компетентните български правници от онзи период (съдии, прокурори, адвокати, професори) и съдържа информация за конституционното положение на съдебната власт, за принципите на съдебната организация, за тенденциите в развитието ѝ, за дейността на конкретни съдебни институции, изразена в съответни таблици и диаграми в абсолютни и относителни цифри, за адвокатурата, за затворното дело, за амнистиите, помилванията и мораториумите, за съдебните сгради и пр.
Четейки текстовете, не мога да не споделя оформилото се у мен усещане за наличие на плеяда образовани юристи и за излъчване на етична професионална атмосфера.
Представям на читателя текста на председателя на ВКС по това време д-р Димитър Протич. Той е роден през 1874 г. във Велес, завършва педагогическото училище в Кюстендил и право в германския гр. Хайделберг, където през 1898 г. защитава дисертация. Ориентира се към углавното (наказателното) съдопроизводство. Работи като нотариус и съдия в Хасково и Кюстендил, също като прокурор, а от 1938 г. до 1942 г. е Председател на ВКС. Умира през 1945 г.
Ето как го описва негов съвременник, когато кандидатства за работа при Протич, по това време председател на Кюстендилския окръжен съд: „Явих се пред председателя на съда треперещ и уплашен. Той беше висок, слаб, с прошарени коси, изискано облечен в тъмни дрехи. Пушеше цигари в кафяво стъклено цигаре. Беше строг, студен, отличен правник…“.
Направил съм единствено стилова корекция, както и осъвременяване на правописа.
Произходът на това понятие – съдия (т.е. съдник; не е известно защо хубавият български израз съдник не бе приет, вместо съдия), трябва да се търси нейде в предисторията, когато човекът е влязъл в общежитието и е добил усет за право.
Той, съдията, е станал много скоро необходимост, защото без него не е могло да мине развилото се в най-различни форми общежитие.
Разбира се, съдията в това далечно минало е виждан обикновено в старейшината, или в лицето, в което е била съсредоточена властта над всички. До скоро, пък още и сега, в оформени в държави общежития, върховният съдия (последната инстанция) е монархът, респективно стоящият на върха.
Съдия в широк смисъл се разбира лице, избрано, натоварено, приело, да разрешава спорове, или да заповядва прилагането на закона.
При разрешаване на спорове съдията може да се води единствено от справедливостта, както той я схваща; а при прилагане на закона, само от повеленията на него, пак, както той ги разбира.
Някога (в някои страни и сега) съдията се е избирал. Той е трябвало да бъде, по общо убеждение, най-мъдрият човек, и да се ползва с доверието на най-моралния.
Има съдия по закон, по избор или по договор – за предварително определен спор (арбитър, съдебен заседател); има и по избор; или със закон назначен, овластен, да решава за всички или срещу всички (държавен, коронен съдия). Този последният, професионалният съдия, е от голям обществен интерес и той е именно разглежданият предмет на тази статия.
Почти никъде професионалният съдия не добива правоспособността си по наследство или само чрез научна подготовка. Той е орган на публична власт в типична форма и е овластен до там, че става реч за трета (съдебна) власт в държавата, наред с изпълнителната и законодателната.
Назначен отгдето и да е, съдията, в изпълнение на съдийската си власт, е подчинен само на закона.
Овластен и срещу онези, чрез които бива установен на своя пост, той решава задължително и срещу тях.
Това е и едно от различията между съдията и другите лица, органи на публична власт; защото инак и той, както всички други изпълнители на държавни функции, е държавен служител.
Установяването на съдийски пост (по правило) не е и не трябва да бъде за кратко време. И, ако може да се говори за съдийска кариера, тя е бавна, тъй като придобиването на опитност да се издават решения и те да се налагат задължително на хората по техните спорове, както и да се прилагат закони най-често против волята на мнозина – се обуславя не само от лични дарования и способности, но и от продължителна практика. Касае се, прочее, често до издаване на тежки решения, съдбоносни за отделни лица, които все току трябва и да удовлетворяват обществените нужди и морал.
Съдийството – това е най-деликатната обществена деятелност, при която са оставени на разположението на съдията хорската чест, имот и живот.
Научната съдийска подготовка, при усложнените в живота правоотношения и множеството издадени закони, е, разбира се, една необходимост, и придобиването ѝ в училището върви по същите пътища, както и за подготовката в другите специалности, нужни за живота. Наред с нея и, като че ли, по-важна за съдията, следва практическата подготовка, чрез която той влиза в съдийския живот и добива способност да разбира споровете и законите – да съди.
Тук обаче трябва да се забележи, че успехът на тази практическа подготовка зависи от продължителността ѝ, при това във връзка със солидната теоретическа такава, но само при наличието на още едно по-важно условие: моралните способности на личността, която се посвещава да съди близките си, равните на себе си. Всеки съдия е желателно да бъде добър правник, но не всеки добър правник трябва да бъде съдия.
Моралните съдийски качества или способности, тъй необходими за това звание, за съжаление не могат да се изнесат от училището, нито да се придобият в живота чрез практика. Те трябва да са дошли на белия свят заедно с бъдещия съдия.
Но какви са тези особени морални дарования, които трябва да съчетава у себе си съдията заедно с другите общочовешки положителни качества, за да бъде истински съдия (защото има и… неистински)? Та нима за другите интелектуални професионалисти не са потребни морални качества? Безспорно – да, особено когато се касае до натоварени с обществени функции, до просветителите, народните водачи и пр.
Тук обаче не става реч за общия човешки морал, който и съдията трябва да има, а до особени съдийски морални способности, които не са необходими за другите, но без които съдията би могъл да бъде само добър чиновник, доблестен гражданин, милостив човек, но не истински съдия.
Този тъй наречен съдийски морал е твърде интересен. Има нещо парадоксално в него.
Докато съдията в частния си живот трябва да бъде милостив и състрадателен, в съдийската си дейност не може да се проявява като такъв, защото би нарушил преди всичко клетвата си, би се обезличил като съдия.
В душата на лицето, което се посвещава на съдийство, сякаш трябва да има място за две поделения, за съхраняване на два различни морала, и при това самото лице да е надарено и със способността да отваря и затваря своевременно тези две поделения.
Желателно е при изпълнение на съдийския дълг да се проявява всякога човешката доброта, обаче тази последната съдията, когато съди, вижда само в изпълнения дълг – правилното приложение на закона. По-нататък той е често под критиката, даже под порицанието на близките си. Защото изпълненият съдийски дълг може и да не бъде милостива постъпка по схващането на околните. Интересно е, че милосърдието и жестокостта са еднакво отрицателни качества за съдията.
Тук е именно и парадоксът в съдийския морал. Суровите повели на закона понякога отричат човешката доброта, схващана по християнския морал, тъй че най-добрият съдия може и да бъде отречен като добър човек; пък и най-добрият човек може да бъде считан за негоден съдия.
За изглаждане на противоречието поне в душата на съдията се култивира с течение на времето убеждението, че най-добрите и най-полезните хора за обществото са най-точните изпълнители на закона. Тази максима, прочее, съдията запазва само за собствено успокоение.
Както се спомена по-горе, дейността на човека-съдия е да налага решенията си на други хора често против тяхната воля. А понеже всичко, което се налага насилствено другиму, не е приятно, за да се одобри дейността на съдията от обществото поне, което е зрител на открито раздаваното правосъдие – крайно необходимо остава тези неприятни, а понякога и тежки задължителни решения, да изхождат от лица с престиж, крепен на убеждението в обществото, че съдията е високо морална личност и при това разбира по-добре от другите закона и живота.
Макар и привидно затворен в себе си, съдията е най-големият наблюдател на живота във всичките негови прояви, тъй като пред него идват за изглаждане почти всички стълкновения в частния и корпоративния живот. Колкото по-продължително правораздава той, толкова по-голям става кръгът на познанията му из реалността.
Няма личност, която да е изложена на критиката на обществото повече от съдията. Почти при разрешаването на всеки спор той увеличава числото на своите открити и анонимни врагове, защото едната страна остава обикновено незадоволена. Ами възмущенията и проклятията на изпратените в затворите и техните близки!
Ако всичко това събрано оставаше да тежи през живота на съдията, той не би издържал за дълго. Той обаче си отдъхва и се чувства облекчен при постоянно будното у него съзнание за изпълнен важен обществен дълг, дори и проявена доблест, като крепител на държавните устои. Защото няма по-жалка държава от оная, останала без истинско правосъдие.
Само от тези отбелязани особености по работата на съдията е лесно да се разбере, че човекът, който се отдава на съдийска професия, трябва да има високи морални качества, непомрачена от предразсъдъци душа, твърд, смел характер, широк поглед, овладени страсти, а и още: да е най-строг съдия към себе си. На тези имено качества се крепи главно тъй необходимият негов престиж.
Като става дума за престиж, какъвто инак е еднакво необходим на всеки обществен служител, трябва да се разбере, че се касае пак до особения съдийски престиж, чрез който съдията парира до известна степен недоволствата на неприятно засегнатите лица от неговите решения.
За съдията преди всичко не е простимо незнанието и невниманието при прилагане на закона, чрез което прилагане той безпокои другите. Той не трябва никога да греши при съденето на другите; нему никой не прощава грешката по простата причина, защото е съдия над другите.
По-нататък: за опазване на престижа си той е принуден да се въздържа в своя живот да върши даже и неща, които за другите могат да бъдат доблест. Той не може да се проявява нито като обществен борец, нито като професионален такъв (не считам за оправдано съществуването и на професионалните съдийски сдружения, които, както всички други, трябва да се борят); не може да прави никаква политика, нито да принадлежи нейде партийно.
Това последното се отрича на съдията, защото е несъвместимо със запазването на едно друго условие – да бъде независим.
Независимостта на съдията е едно условие извън субективните особени качества, също нужно за неговия престиж. Без него той не може и да правораздава за всички, а той е правораздавач за всички. За осигуряването на тази независимост, която не е само вродено лично качество, се въведе почти навред в културните страни тъй наречената съдийска несменяемост; в подкрепа все за същата съдийска независимост някои страни въведоха и по-скъпо заплащане за носителите на съдебната власт.
От тези бегло изложени характерни черти за съдията е видно, че подбирането му и установяването му не е твърде лесно.
Лицето, което се посвещава на съдийска кариера, трябва предварително да носи у себе си съдийски манталитет. То не може да очаква от тази кариера материални изгоди; съдията и в частния си живот остава силно повлиян от своите съдийски схващания за право, справедливост и закон, които не му позволяват да се погрижи добре за себе си. А при това съдийското занятие не е кратковременно. Други обаче трябва да се грижат за съдийския сносен материален живот.
Съдията ще остане необходимост за вечни времена, в какъвто и вид да се реформира обществото, защото той служи в него като крепител не само на държавни устои, но и като страж и регулатор на морала, без който не може да става реч за културно човешко общежитие.
Отдавайте нужното уважение на съдията!
35
Коментирайте
Прекрасен изказ и ясна, подредена мисъл. Удоволствие беше за мен да го прочета!
С удоволствие се чете материал от брилянтен ум. Е не, не е носталгичен, той е вечен, част от нематериалното наследство. Ретро ли е Ботев, ретро ли е Вазов. Не – те са във вечността в литературата. Този автор – в правото. И най-много ми допада частта за житейския опит! Преди да имаш такъв, няма как да се очаква да си добър съдия колкото се изисква например за да си въззивен съд. А сега примери бол колко съдии с ПО-МАЛЪК СТАЖ са командировани в горни съдилища, а опитните с повече от 20-годишен стаж не са заради липса на връзки със ССБ… Покажи целия коментар »
Може и да е брилянтен, но статията е абсолютно несъответна и се използва за превратни цели.
Lex никога не пише нищо позитивно за прокурорите и полицаите. Тук иде реч за друго – идеализиране на съдийската професия, за да бъде прието по- лесно от “народа” или плебса създаването на неограничена власт чрез ВСС и КС. Разбира се съдийските назначения са чисто политически и повечето от тях единствено с цел лобизъм, но това е ясно вече за всички
На ул. Тарас Шевченко в кв Изток се появи ограда на поредната градинка. Станала е частна по неведоми пътища. Сега, познайте колко време ще трябва да се появи поредният лъскав луксозен блок за настаняване на селяни от изтока, додрапали до София.
Направо кв Изтк да го преименуват на името на някоя частна строителна фирма.
Правен свят, що не направите репортаж със снимки. Снимайте оградата, и напишене статия как градинката стана частна.
Апелът е до лекс, а не до Правен свят. Грешка няма-и лексът пише за светът на правото.
„За опазване на престижа си той е принуден да се въздържа в своя живот да върши даже и неща, които за другите могат да бъдат доблест. Той не може да се проявява нито като обществен борец, нито като професионален такъв (не считам за оправдано съществуването и на професионалните съдийски сдружения, които, както всички други, трябва да се борят); не може да прави никаква политика, нито да принадлежи нейде партийно.“ Тази част от есето на Протич трябва да се разпечата на хартия, навие на руло и с нея се тупне по няколко пъти по главата всеки от 10- те члена на… Покажи целия коментар »
На съдията, майката…
Има необяснима носталгия по архаичното – то е вече минало като маниери даже.
Съвременните съдии боравят с модерни кодекси, какво искат повече. Щели да сменят и Наказателният кодекс – може и да е правилно и това.
Оооооо, сенсей!
Пускайте повече такива статии, Лекс. И за прокурори, и за полицаи от онова време.
Професор Вучков ми преподаваше в НБУ и го поздравявам, гордея се!
Lex никога не пише нищо позитивно за прокурорите и полицаите. Тук иде реч за друго – идеализиране на съдийската професия, за да бъде прието по- лесно от “народа” или плебса създаването на неограничена власт чрез ВСС и КС. Разбира се съдийските назначения са чисто политически и повечето от тях единствено с цел лобизъм, но това е ясно вече за всички.
Пълен анахронизъм. Влезте в час със сегашната действителност, мили мишлета. Излишно идеализиране на съдийската професия, за да може месомелачката СРС да работи…
„Лицето, което се посвещава на съдийска кариера, трябва предварително да носи у себе си съдийски манталитет.“
Съдийският манталитет как се разглежда на фона на момченцата с бели ризки и лаптопчета, които присъстват и наблюдават събранията на ССБ от името на спонсорите им – Америка за България и други, пращащи редовно активните лобисти на екскурзии и подсигуряващи им лекторски и други изяви?
„Америка за България“ отдавна не кадрува в съдебната система, мили мой. Четеш стар вестник. Там кадрувам аз и моите корпулентни началници.
Ха ха ха. Тя Америка за България никога не е кадрувала. Хич. Направо са по- бели ОТ ЯНУАРСКИ СНЯГ инсталираните от нея… Както пишат ЗА ЧОВЕКА ПОД ТОГАТА – такива душици мили златни, отдадени на всякакви каузи…
Важното за ССБ е, че утвърден доайен е признал веруюто им, че лицето трябва да е родено със съдийски манталитет. Е, естествено изминалото време е усъвършенствало изискванията и сега, според ССБ, лицето следва да е заченато с такъв.
Не, миличък. Пак не позна. Лицето трябва да е минало през моето одобрение и да е в моя списък.
И то заченато в чужбина при оргия…по възможност в нетрезво състояние…
Насочвам гражданите – като адвокат работя – към предсъдружни договорки и стискане на ръце – дори и за договори за наем. Просто имайки предвид житейската откъснатост на съда от битието.
Академията на науките вече не печата студии, но имаше една книга – „Изявата“, това е пълна монография.
Наистина очакваме професионализъм.
Този достоен мъж,найстина е бил съдия и се е водил по справедливостта и честността! Но сегашните съдийки по дъртите са си комунистически отрочета!Ще ви запозная с съдия Д.Стателова в П ще.Аз имам дядовимот и тя го дава на група от измамници начело с арх.Н.Младенов по чл.127ал1 и вещо лице подчинен на Статрлова пише иЗмамни и противоречиви становища Анг.Пецев по чл.79 Ал.1ЗС и дава10 год.давностен период също в противоречие въпреки ,че измамната група е под наем.Питам това ли е правосъдието на България,нагнездени измамници в РС ,както и в Общините на П ще.Нима требва съдебни дела срещу всеки,Ами като има съдия шамар… Покажи целия коментар »
Има нужда адвокат да поеме нещата. Това е свързано с жалби до Инспектората – те действат, донякъде. Наистина сме в мутренска ситуация и дори и повече.
По критериите в тази твърде поучителна статия разбираме, че в България от доста време съдии НЯМА, а съда е търговско дружество без никаква отговорност!
Поздравления за статията
Ма чакайте бе. Тук и това е опорочено
Съдията, съдията… Съдията весел мъж
Браво за анализа
Да, така е добре
Много полезна статия, особено в някои части, заслужаващи особено внимание, като се започне от това, че теоретичните познания не са достатъчни за качествено правораздаване, а трябва да бъдат съчетани с продължителен житейски и практически опит и се завърши с това, че магистратите с арбитражни функции НЕ могат да членуват в професионални сдружения с оглед изкривяване на фигурата на „съдника“, чиято работа изисква абсолютна независимост и доблест, не да прикрива политическите си възгледи зад псевдосиндикални елитарни НПО-та. „Защото няма по-жалка държава от оная, останала без истинско правосъдие.“ Този извод е също актуален и до днес, но медийната истерия, както винаги слугува… Покажи целия коментар »
Не може да мине статия, без коментар на съдъийчЕто Васка Петров.
Ако няма адвокат в системата – постоянно се объркват нещата. Съдията не различава отделните нюанси при неоснователното обогатяване, макар да е разписано в закона.
Примерно. Не се осигурява време за съдебна защита, страда от това клиентът – не им пука какво.
Добре, че сме ние адвокатите.
Поучителна статия за начало на седмицата!
Браво на професор Вучков, който единствен преди 20 г. в Симеоново ни водеше редовно на съдебни заседания.
Повечето съдии бързо се разболяват от съдийската болест, чиито симптоми се изразяват в: солипсизъм, чувство за непогрешимост, безчувственост към обикновения човек, надменност, често и арогантсност. Необходимо е да се полагат допълнителни грижи за психичното здраве за съдията, тъй като никой още не е решил древната дилема: Кой ще пази пазачите (на закона)?
Никой. Да не ти се случва съд и съдебна система – трябва да се поддържаме превантивно.
Не могат дори и при най-висока заплата да се справят с обстановката. Дори и на заповедно дело – то е едно глупаво озъртане – коя молба да разгледа първо, какво да направи. Обезпечителното – ми и то може да се критикува.
Основно исково дати влезе в къщи, казано на жаргон – основно дело да водиш с някого – ма – да не си се раждал един вид. Води с години едно дело и – накрая – решение. То вече няма смисъл от това.