Пет необходими бележки
Съдебният контрол при изготвяне на Европейска заповед за арест от прокурор
Влезе в сила Законът за изменение и допълнение на Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА) – ДВ, бр. 100 от 01.12.2023 г. ЗЕЕЗА беше допълнен с няколко нови члена. Сред тях е и чл. 56a. С него се въведе съдебен контрол при изготвянето на европейските заповеди за арест от българските прокурори. Заповедите им имат значение само в рамките на Европейския съюз (ЕС). Те се отправят от едни негови държави-членки към други държави-членки. С европейска заповед за арест прокурорите от България могат да искат от такива държави предаване на избягали лица, които са обвиняеми по български досъдебни производства.
Съдебният контрол в тези случаи е задължителен. Контролира се както актът на прокурора за задържане на търсеното лице, който предпоставя издаването от прокурора на европейската заповед за арест на лицето, така също и самата европейска заповед на прокурора за ареста му.
1. Станало е ясно, че по необходимост (най-вече заради посоченото в мотивите на Решение на Съда на ЕС от 10.03.2021 г. по дело № C-648/20), за да може прокурор в България да издаде европейска заповед за арест, актът за задържане на търсеното за досъдебно производство лице трябва да бъде издаден или поне потвърден от български съд. Няма ли определение на съда за задържане на лицето или поне за потвърждаване на прокурорския акт за задържане, издадената от наш прокурор европейска заповед за арест не е действителна и не подлежи на изпълнение[1]. Неговото постановление за задържане по чл. 64, ал. 2 от българския НПК не е достатъчно. То не се признава в ЕС, въпреки че прокурорите са овластени да издават европейски заповеди за арест.
Контролираният прокурорски акт за задържане е наименуван “национална заповед за задържане”. Съгласно чл. 56a, ал. 1 от ЗЕЕЗА, тази заповед се изготвя от прокурора при наличие на основанията за задържане под стража по чл. 63, ал. 1 от НПК. Cъдът проверява дали те са налице и се произнася с определение – чл. 56a, ал. 3 от ЗЕЕЗА. От текста на тази разпоредба не личи, че ако основанията за задържане са налице, съдът потвърждава националната заповед за задържане, макар очевидно това се има предвид. Щеше да бъде по-добре, потвърждаването ѝ от съда да cе сочи изрично в закона. Така нямаше да има никакви колебания зад граница относно нейната правна стойност.
Съдът осъществява контрол и върху изготвен от прокурора проект за европейска заповед за арест на търсеното лице – за нейната законосъобразност и пропорционалност (чл. 56a, ал. 3, пр. II ЗЕЕЗА). Съдебният контрол е двуинстанционен, съгласно чл. 56a, ал. 4 от ЗЕЕЗА. Ако съдът потвърди националната заповед за задържане и проекта за европейска заповед за арест на търсеното лице, прокурорът може да издаде европейска заповед за ареста му – чл. 56a, ал. 5 от ЗЕЕЗА.
Основният проблем тук е, че съдебният контрол върху задържането на търсени за досъдебни производства лица се явява ограничен по предмет. Той е предвиден само за да позволи на прокурорите да изготвят европейски заповеди за ареста на такива лица. Не беше предвиден обаче съдебен контрол и върху задържането на търсените за досъдебни производства лица, когато предаването им ще се иска чрез (обща) екстрадиция от чужбина.
Пропускът е сериозен. Защото, ако българската изходяща молба за екстрадиция на такива лица остане да се основава само на непотвърдено от съд 72-часово прокурорско постановление за задържане и бъде изпратена в този си вид на държава с англосаксонско право, а те не са една или две, отказът ще е много вероятен. В такива държави прокурорът като цяло няма нищо общо с работата по досъдебните производства и най-малкото може да постановява нечие задържане. По същите тези съображения държавите с англосаксонско право не приемат за нормални и задържанията, постановени само от прокурори зад граница – дори актовете им за задържане да не нарушават местното право. Затова в крайна сметка въпросните държави не екстрадират, без да има съдебно задържане на търсеното лице в молещата държава. Отделно от това и държави, които не следват англосаксонската правна традиция, също ще ни отказват екстрадиция заради непотвърденото от съд наше прокурорско задържане[2].
2. Текстът на чл. 56a, ал. 1 от ЗЕЕЗА сочи, че търсеното лице следва да има качеството на „обвиняем“. Рамково решение на Съвета на ЕС от 13 юни 2002 г. относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите-членки обаче не съдържа такова изискване. Рамковото решение визира всяко издирвано лице, заподозряно в извършване на някое от изброените в неговия чл. 2 престъпления – виж чл. 1, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от Решението.
Може да става дума за терминологично недоглеждане. Но, така или иначе, от текста на чл. 56a, ал. 1 ЗЕЕЗА излиза, че лицето ще трябва най-напред да премине, съгласно чл. 54 и чл. 206 или чл. 219 НПК, през процедурата по привличане в това качество. Очевидно, не е било отчетено достатъчно добре това, че в немалко случаи лицето успява да избяга в чужбина, преди да бъде разкрито и заловено. И в тези случаи обаче се налага, по довод от чл. 56a, ал. 1 ЗЕЕЗА, лицето да се привлича като обвиняем – за да може да се издаде и европейска заповед за неговия арест. При това задочното привличане на такива лица става по една не много бърза, твърде капризна, а и често оспорвана процедура, уредена донякъде с чл. 206 във вр. с чл. 269, ал. 3, т. 4 от НПК.
За отбелязване е, че тази точка 4 не само не съдържа достатъчно подробни правила[3]. Тя също така може да затвори пътя за необходимото задочно привличане като обвиняем на избягалия, а следователно – и за изготвянето след това на европейска заповед за ареста му. Куриозното е, че т. 4 препятства изготвянето на заповедта и в случаи, когато предаването на лицето от другите страни-членки на ЕС е принципно възможно.
Така, например, ако местоживеенето на търсеното лице в чужбина (даже краткосрочно и непредполагащо никакво постоянно пребиваване там), е било известно у нас, то по довод за противното от буква „а“ на т. 4, лицето не може да стане обвиняем. След това няма как да се издаде и европейска заповед за неговия арест по силата на ЗЕЕЗА – с изискването му търсеният да бъде обвиняем. Издаването на тези два последователни акта не е възможно по нашето право, макар наличието на информация в България за местоживеенето на лицето не пречи то да бъде предадено на България от страна-членка на ЕС в изпълнение на европейска заповед за арест.
Пречка може да се окаже единствено и само това, че известното местоживеене на търсеното лице е прераснало в постоянно негово пребиваване в другата страна – виж и чл. 4, т. 6 от Рамковото решение. Все пак подобно развитие в полза на лицето е повече или по-малко изключение. В множеството случаи става дума само за негово известно местоживеене в другата страна. Това обстоятелство обаче не позволява привличане на лицето като обвиняем, а оттук и – изготвяне на европейска заповед за неговия арест, макар фактът, че неговото местоживеене е известно, да не пречи на предаването на същото това лице в изпълнение на такава заповед.
Дори когато търсеното в чужбина лице бъде привлечено като обвиняем задочно, обвинението не му се предявява задочно. Непредявяването на обвинението може да стане повод за непредвидени трудности в другата държава. Явно не се е имало предвид, че в много държави (в и извън ЕС) формално привличане като обвиняем изобщо няма и тези държави не биха го изисквали от България.
Впрочем, и за общата екстрадиция не се изисква търсеният заподозрян да е станал обвиняем в молещата държава – например, чл. 1 и чл. 12, ал. 2, б. „a“ от Европейската конвенция за екстрадиция (ДВ, бр. 8 от 1995 г.). Няма съмнение, че подобни неоправдани изисквания само ще бавят процедурата, могат да предизвикат недоразумения и ще дават време на търсеното лице да се укрие по-добре в чужбина.
Затова понятието „обвиняем“ не би следвало да се използва. Подходящо е то да бъде заменено с по-общото „търсено лице“ – както е и в Рамковото решение на Съвета на ЕС. Така биха се избегнали посочените ненужни усложнения при изготвянето и изпълнението на европейската заповед за арест.
Не виждаме най-после пречка националната заповед за задържане по чл. 56a, ал. 1 ЗЕЕЗА да е относима към всякакви търсени зад граница лица. По-скоро обратното – тази специфична заповед приляга тъкмо и само на тях.
3. Чл. 56a, ал. 2 от ЗЕЕЗА предвижда още възможност защитник на търсеното в чужбина лице да участва в потвърждаването от съда на акта за задържането му – на издаваната от прокурор национална заповед за задържане на лицето. Не намираме друга държава, която (задължена или задължила се, напр., чрез своята Конституция) дава подобно право на защитника. Той няма такова право във Франция, например[4]. Италианските власти също приемат за достатъчно актът на съдебното задържане, обуславящ получената европейската заповед за арест, да е бил издаден („подписан“) еднолично от съдия в издаващата страна. За издаването на този акт на задържане не се изисква да е имало открито съдебно заседание, в което да е участвал защитник на търсеното лице[5]. Решението на Съда на ЕС от 10.03.2021 г. (т. 38 и следващите) също не дава повод да се мисли, че защитникът трябва непременно да участва в издаването или потвърждаването на националната заповед за задържане от съда (съдия). Решението на Съда на ЕС е било съобразено с това, че въпросното задържане има за цел само довеждането на търсеното лице пред съда – т. 40 от Решението[6]. Защитникът участва след задържането на лицето.
Не намираме също така молеща или издаваща държава, където защитникът може: (a) да участва във вземането на решението лицето да бъде търсено зад граница и (или) да се иска предаването му, бъде ли то намерено някъде, или (б) да участва в изготвянето на самата молба за неговото предаване – тази за екстрадицията му или европейската заповед за неговия арест. Нормално е всякакви такива участия на защитника да се изключат, защото те му дават възможност да предупреди своевременно подзащитното лице – да го посъветва да се укрие по-добре и най-вече да иде в трета държава, откъдето България не би могла да го получи. Такива държави – дал Господ и всеки грамотен защитник може да предложи няколко, нелоши за живеене. Няма значение как точно ще се осъществи връзката му с подзащитния. Ако съгласно чл. 91, ал. 2 от НПК като защитник се конституира близък роднина на търсения обвиняем, той изначално няма от какво да се притеснява – най-малкото от наказателна отговорност за лично укривателство, предвид разпоредбата на чл. 294, ал. 3 от НК.
По изложените съображения за неразгласяване на предстоящите действия срещу обвиняемия, неговият защитник не участва също и в издаването на съдебните разрешения за претърсване и изземване – чл. 161, ал. 1 от НПК и (или) за използване на специални разузнавателни средства – чл. 174 от НПК[7]. Защото обвиняемият и неговият защитник нямат еднакво правно положение с прокурора – особено в подготвителните действия и актове за искано от България международно правно сътрудничество по наказателни дела[8]. Следователно, защитата на търсеното лице трябва да е осъществима в цялост срещу уважаването на европейската ни заповед за арест в компетентния съд на другата държава. Не би следвало да има каквато и да е самостоятелна защита срещу издаването на обуславящия заповедта акт на съдебно задържане в България.
4.A. След като е упражнен съдебен контрол върху изготвената от прокурор национална заповед за задържане – чрез едноличното ѝ потвърждаване от съдия, чл. 56a, ал. 3 и 4 ЗЕЕЗА предвиждат съдебен контрол и върху самата европейска заповед за арест, издавана от български прокурор. Явно, нямало се е предвид, че Решението на Съда на ЕС от 10.03.2021 г. не налага съдебен контрол и върху нея, ако такъв контрол е упражнен върху обуславящата я национална заповед за задържане.
Дори европейската заповед за арест да се издава от прокурор – нещо напълно допустимо (т. 38 от Решението), пак е достатъчен само съдебният контрол, упражнен върху изготвената преди това от прокурор национална заповед за задържане – под формата на едноличното ѝ потвърждаване от съдия (т. 48 от Решението[9]). Затова, щом съдебният контрол върху националните заповеди за задържане е задължителен съгласно чл. 56a, ал. 3 и 4 ЗЕЕЗА, тогава съдебният контрол и върху изготвяните от прокурори въз основа на тях европейски заповеди за арест ще е излишен, а и обременителен.
Нещо повече, съгласно т. 56, изр. I от Решението, този втори съдебен контрол може да се извърши само в изпълняващата (замолената от нас) държава. Отделно от това, неговото осъществяване в България не може да се приветства, тъй като ще се окаже източник на сериозни проблеми – най-вече заради сегашната му правна уредба. Според чл. 56a, ал. 6 от ЗЕЕЗА, изпратената от България европейска заповед за арест не е окончателна. Тя подлежи на обжалване у нас в 7-дневен срок, и то откогато търсеното лице узнае за нея. Лицето обаче ще узнае за нея след полицейското си задържане в другата държава – за да бъде доведено в съда ѝ, който следва да му определи най-напред мярката за неотклонение.
Странно е, а и пак не можем да разберем, какво задължава България да праща на други държави невлезли в сила европейски заповеди за арест. Конкретният проблем в случая идва от това, че навсякъде в Европа несъдебното задържане може да трае до 4 дни съгласно чл. 5, т. 3 от Европейската конвенция за правата на човека – ДВ, бр. 80 от 1992 г. (ако не и по-кратко)[10]. До изтичането на тези 4 дни обаче няма как европейската ни заповед за арест да влезе в сила и да стане валидна – ако бъде изобщо потвърдена при нейното очаквано обжалване. Дори да се запишеше някъде, че тя подлежи на предварително изпълнение, едва ли чуждият съд ще се впечатли от обявяването му и ще го зачете. По-скоро ще намери, че подобно предварително изпълнение не отговаря на местните правни разбирания. Затова ще предпочете да не прави прогнози, какво може да стане с тази българска заповед след месец-два. Така, заради липса на валидна европейска заповед за арест, съдът няма да задържи лицето и то ще се укрие, освен ако случайно не се задържа по друго производство.
Учудваща е най-сетне и възможността да има две паралелни съдебни производства (у нас и в чужбина) с един и същи предмет – европейската заповед за арест, изготвена от български прокурор. Разликата е единствено в това, че в България заповедта може да бъде отменена, а в чужбина – само да не бъде уважена, което при създалото се положение ще е най-вероятният резултат. Но, така или иначе, неуспехът на българските власти да задържат търсеното лице ще е почти сигурен.
4.Б. Правото на търсеното лице да обжалва в България европейската заповед за арест беше щедро допълнено на второ четене на проектозакона в Народното събрание. С чл. 56a, ал. 7, изр. второ от ЗЕЕЗА лицето получи още и възможността да участва пряко (т.е. лично) или поне от разстояние, чрез видео- или телефонна конференция, в съдебното заседание за оспорваната от него европейска заповед за арест, стига изрично да поиска това в своята жалба.
Възможността за лично участие на търсеното лице в българското съдебно заседание (без имунитет, подобен на този за призоваваните от чужбина свидетели – вж чл. 12 от Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателно-правни въпроси) не се нуждае от коментар. Такова негово участие на българска територия, без да има какъвто и да е имунитет, постига на практика резултата на неговата екстрадиция за България и следователно я обезсмисля – той може да бъде задържан веднага и нищо друго няма да е нужно да се прави след това с другата държава.
Що се отнася до участието на търсеното лице от чужбина, чрез видео- или телефонна конференция в съдебното заседание у нас, добре е да се знае най-напред това, че лицето ще може да обжалва и да иска да участва в него поне три дни, след като бъде освободено от съда на другата държава. Явно, очакването на законодателя ни е лицето да остане на място след своето освобождаване и да бъде на разположение, докогато трябва – за да участва в българското съдебно заседание. Дотогава лицето трябва да пребивава на територията на другата държава за своя сметка и да си осигури настаняване, а също и официален адрес, от където да бъде призовано за конференцията със съда в България, за да може в крайна сметка да лежи в български затвор. То едва ли ще бъде междувременно настанено, при това без пари, в жилищния комплекс на българското посолство или в база на другата държава, предназначена за бездомни бегълци от правосъдието, например.
Най-после, търсеното лице може да отиде в държава извън ЕС, където да се настани спокойно. Правото му да участва от разстояние в съдебното заседание обаче няма да отпадне, дори да е отишло в такава държава, от която не може да бъде екстрадирано за България – да речем, такава, която признава единствено и само договорната екстрадиция (като Кения, Сомалия, Танзания и пр.), а между нея и България няма какъвто и да е екстрадиционен договор.
Преместването на лицето в друга държава не засяга неговото право да участва в съдебното заседание у нас. Няма законова разпоредба, която да го лишава от възможността да участва във видео- или телефонната конференция у нас заради това, че е в трета държава. Следователно (забавно или не) българският съд продължава да има задължението да организира нужната връзка с тази трета държава, която и да е тя, особено ако лицето настоява да участва във видео- или телефонната конференция и е посочило своя нов адрес за връзка с България по случая. Впрочем, може да се очаква, че лицето дори ще съдейства на съда за установяване на връзката, щом е поискало да участва в неговото заседание. Няма как да се обоснове и липса на правен интерес у лицето, като се има предвид, че то може да иска да пътува за държава от ЕС, а тя би могла да го предаде в изпълнение на европейската заповед за арест, ако тази заповед не бъде отменена, а остане в сила.
4.В. Същевременно, за почти всички държави по света (и тези от ЕС, където лицето може да е задържано, и третите държави, където то може да иде) осъществяването на такава видео- или телефонната конференция с лице на тяхна територия съставлява предоставяне на международна правна помощ. Тук не става дума за провеждане на някакъв частен разговор, а за упражняване на властнически правомощия от чужд съд. Предвид на това, бранейки своя суверенитет, държавите препятстват подобни чуждестранни вмешателства, ако не са дали предварително съгласие за всяко от тях поотделно[11].
За да получи такова съгласие, България като заинтересована страна трябва да изпрати на държавата, където търсеното лице се намира, молба за правна помощ и да очаква положителен отговор. Ако такъв отговор бъде получен, не е изключено другата държава да поиска техническо съдействие. Ако тя не познава добре България, може да се наложат преговори с нейните власти по редица въпроси на изпълнението на нашата молба, дори да има някакъв двустранен или многостранен договор за правно сътрудничество между двете държави чрез видео- или телефонни конференции – вж, напр., чл. 18, т. 18 от Конвенцията на ООН срещу транснационалната организирана престъпност (ДВ, бр. 98 от 2005 г.) и чл. 46, т. 18 от Конвенцията на ООН срещу корупцията (ДВ, бр. 66 от 2006 г.). Този вид нечесто срещани разпоредби обаче, ако изобщо ги има, за уреждане на отношенията ни с другата държава, се отнасят само до разпитите по наказателни дела. Затова властите на другата държава трябва да бъдат да бъдат убедени, че тези разпоредби могат да се ползват по аналогия за нуждите на странното за тях българско производство по чл. 56a, ал. 7, изр. II от ЗЕЕЗА и т. н.
Явно, разходите на време, средства и усилия ще са значителни. Те едва ли биха могли да се оправдаят във всички случаи и без оглед на реалната перспектива търсеното лице да бъде върнато в България. Затова, особено ако лицето е вече в трета държава, участието му в такива конференции трябва да не е задължително, а да става по преценка на българския съд.
По принцип не е нужно организирането на конференцията да остава като някакво безусловно задължение на българските власти. Практиката по прилагането му неминуемо ще го сведе пак до въпрос на избор от страна на съда по чл. 56a ЗЕЕЗА. Най-напред задължението няма да се изпълнява в повечето случаи – главно заради замолената държава.
В съответствие с чл. 56a, ал. 7 ЗЕЕЗА, българският съд ще моли държавата, където лицето се намира, да му съдейства за провеждане на исканата от него конференция. Най-често обаче замолената държава няма да иска да се ангажира с непознати процедури и ще предпочете да откаже съдействие. По същите съображения и българските власти ще са доволни да получат отказ. Нещо повече, те имат интерес да стимулират негласно отказа, за да не рискуват с непривични им процедури, при което и отговорността за непровеждането им се прехвърля изцяло на другата държава. Така, фактическият резултат ще бъде приблизително същият като организирането на конференциите по преценка на съда.
Следователно българският съд може да бъде задължен да иска нещо от друга държава. Няма как обаче той да бъде задължен да го постигне, щом то зависи от другата държава. Съдът не бива да се задължава да прави искания до други държави, ако те водят до значителни и твърде вероятни разходи, а желаната последица е съмнителна и без решаващо значение. Такава последица е и невероятното участие на търсеното лице в обжалването на европейската заповед за ареста му от територията на друга държава.
5. Законът за изменение и допълнение на ЗЕЕЗА определи c преходна разпоредба (§ 9) и съдбата на заварените европейските заповеди за арест, издадени от български прокурори. Това са заповедите им, съобразени със закона отпреди декември 2023 г. и изпратени на държави от ЕС, по които обаче произнасяне още няма. Никоя от тези заповеди не е действителна и не подлежи на изпълнение заради липса на съдебен акт, който потвърждава задържането на търсеното лице – Решение на Съда на ЕС от 10.03.2021 г. по дело № C-648/20. Сега тези заповеди трябва да се оттеглят в 14-дневен срок (той едва ли интересува и ограничава други държави), за да се започне процедура по вече действащия закон за издаване на заместващи ги европейски заповеди за арест – при спазване на всички осъвременени изисквания. Това задължение се предвиди изрично с § 9 от Закона за изменение и допълнение на ЗЕЕЗА.
Този § 9 обаче не дава изчерпателна правна уредба на оттеглянето на старите европейски заповеди за арест, издадени от български прокурори. Той не очертава възможните случаи, когато заповедите няма да се оттеглят. Законовата непълнота може да дезориентира нашите съдебни и изпълнителни власти.
Вероятно оттеглянето на старите ни европейски заповеди за арест е лесно постижимо, когато, дори да са постъпили в други държави от ЕС, делата за тяхното разглеждане и решаване още не са образувани. По-често обаче дела вече има, но те още не са приключили. При такива висящи дела проблеми възникват най-напред, когато правото на другата държава не позволява оттегляне на европейска заповед за арест. Възможно е и обратното – да позволява оттеглянето ѝ, но да предвижда, че когато производството се прекрати на това основание, същата молеща (издаваща) държава не може да прави повторно искане за предаване на същото лице за същото престъпление.
Налице ли е в другата държава някое от тези две законоположения, нашата европейска заповед за арест не може да бъде оттеглена или съответно – не бива да се оттегля, защото практическият резултат ще е безусловно непредаване на лицето. По-скоро трябва да се преодолее главната спънка за уважаването европейска ни заповед за арест, издадена от наш прокурор. Тази спънка е липсата на потвърдена от български съд национална заповед за задържане на търсеното лице. С оглед на това, властите ни следва да проучат, дали могат да представят допълнително и в какъв срок такава потвърдена от българския съд заповед, съгласно чл. 56a, ал. 3 и 4 ЗЕЕЗА. Възможно е също така властите на другата държава да изискат по своя инициатива от България потвърдена от съд заповед за задържане на лицето.
Независимо чия е инициативата, срокът за представянето на тази заповед няма да е комфортно дълъг. Затова изглежда, че прокурорът и съдът в България ще трябва да приложат закона “творчески” (да го позабравят отчасти), като се ограничат само до своевременното издаване и съдебното потвърждаване на националната заповед за задържане на лицето, без да се занимават и с европейската заповед за ареста му. Това ще е особено наложително, ако при неуважаване на нашата европейска заповед за арест, а то може да стане твърде скоро, второ искане до същата отказала ни държава за предаване на лицето за същото престъпление (европейска заповед за негов арест или молба за неговата екстрадиция) няма да може да се прави или би било възможно, но само след изтичането на някакъв неприемливо дълъг период от време.
Ако съдебното потвърждаване от български съдия на националната ни заповед за задържане подлежи на изрично отбелязване в европейската заповед за арест, постъпила в другата (изпълняващата) държава, това най-вероятно ще може да стане чрез промяна в изпратената ѝ заповед. Едва ли ще е нужно тя да се заменя с нова. Тук трябва да се има предвид, че другата държава поначало няма да бъде заинтересувана от получаването на две последователни заповеди с едно и също искане и от провеждането на две процедури за решаване на българския проблем.
Възможно е съдът на другата държава от ЕС вече да се е произнесъл и съвсем очаквано да е отхвърлил европейската ни заповед за арест, издадена по стария закон – отпреди декември 2023 г. Всеки сезиран с нея съд от ЕС би бил длъжен да я отхвърли заради липсата към нея на съдебен акт, потвърждаващ задържането на търсеното лице, и предвид на общозадължителното Решение на Съда на ЕС от 10.03.2021 г по дело № C-648/20.
Този случай е извън обхвата на § 9 от Закона за изменение и допълнение на ЗЕЕЗА. Оттегляне или промяна на европейска заповед за арест, по която вече има произнасяне, не се предвижда, нито може да има някакъв смисъл – заповедта е вече без значение. Вместо това, българските власти ще трябва без указания в закона да проучат, дали могат да поискат отново предаване на лицето – под каква форма (c европейска заповед за арест или само с молба за екстрадиция), при какви условия и в какъв срок. След като получат нужната информация, те ще трябва да решат какво точно да правят. Ако искането може да се направи, и то с европейска заповед за арест, очевидно ще трябва да се преминат всички процедури по чл. 56a от ЗЕЕЗА.
* * *
Международното правно сътрудничество по наказателни дела е една твърде специфична дейност. Когато България иска такова сътрудничество, тя се обръща към друга държава. Тази държава е независима и от нея може да се очаква (почти) всичко – и помощ, и неочаквани изненади. Успехът никога не е гарантиран. Известен е лозунгът на международното правно сътрудничество „Очаквай неочакваното“. Това обаче не трябва да означава, че сме оставени на произвола на съдбата и че всичко е въпрос на късмет. Вярно е обратното – има какво да се направи, за да може да се успее. Всяка молеща държава има за задача или най-малкото следва да има задачата да намали риска от неуспех. България не е изключение. Затова българските власти трябва да се постараят да изградят най-напред такава национална правна уредба на международното правно сътрудничество по наказателни дела, която не създава излишни трудности и поне не увеличава риска от неуспех. Нужни са обаче знания и опит. Не бива да се разчита на „проба и грешка“ – това е мъчителен и нежелан подход.
[1] Това понякога се разбира трудно и мъчително. Показателен в това отношение е случаят с убийството, извършено през м. юли тази година (настоящата 2023) в с. Цалапица, Пловдивско. Там основният заподозрян, Рангел Бизюрев, избяга в Германия преди да бъде разкрит и още не може да бъде върнат у нас въз основа на сегашна европейска заповед за арест, издадена от български прокурор. По информация от https://news.bg/crime/ubietsat-ot-tsalapitsa-na-svoboda-zaradi-nevalidna-zapoved-za-arest.html, достъпен на 25.11.2023 год и https://www.marica.bg/plovdiv/krimi/zadarjaniqt-za-ubiystvoto-na-mitko-rabotel-kato-staklomiqch-v-daniq-kril-se-v-nqkolko-strani-video, достъпен на 29.11.2023 год. Проблемът е, че издадената от наш прокурор европейска заповед за арест се оказва недействителна заради липса на съдебен акт, потвърждаващ задържането на търсения Бизюрев. Сега обаче тези заповеди трябва да се оттеглят и да се издадат нови при спазване на всички изисквания – виж това задължение, предвидено с § 9 от закъснелия Закон за изменение и допълнение на ЗЕЕЗА. Ако е вярна постъпващата информация, че лицето е било задържано в Дания, за да бъде разследвано и съдено за престъпление, което може да е извършило там, тогава българските власти ще имат нужното време да заменят недействителната с действителна европейска заповед за неговия арест.
[2] По- подробно Гиргинов, А. Взаимността за екстрадиция и ограниченията на личната свобода, Адвокатски Преглед, 2023, бр. 5-6/май-юни, с. 23 (точка 12).
[3] Липсата им предизвиква понякога колебания и недоразумения в съдебната практика. Затова Кюстендилският О Съд, например, сочи следното в свое Определение от 27.05.2015 г: “Не се споделят доводите на ДРС, че привличането на лицето като обвиняем не може да бъде извършено задочно. Това разбиране е в противоречие с разп. на чл. 206 НПК, която при точно определени хипотези предвижда възможност за задочно разследване. Позоваването на чл. 423 НПК е несъстоятелно, доколкото тази разпоредба представлява извънреден способ за контрол върху влезли в сила актове и чрез нея се предоставя възможност на задочно осъдения да поиска отмяна по реда на възобновяването на влязлата в сила присъда, ако наказателното дело е разгледано в негово отсъствие. Упражняването на това право зависи изцяло от волята на задочно осъдения и не е свързано с наличието на пороци при постановяване на влязлата в сила присъда.” – по https://kos-bg.eu/post/0070eb15/21952715.htm, достъпно на 29.11.2023 г.
[4] Там прокурорът също е този, който издава и изпраща европейската заповед за арест (чл. 695-16 до 21 от френския НПК). За целта той трябва да посочи в нея наличието на акт за задържане на търсеното лице – чл. 695-13.3.II от френския НПК. Актът се изготвя от съдия-следовател, съгласно чл. 122, ал. 1 от френския НПК. Съдия-следователят обаче го изготвя самостоятелно; участие на защитник в процедурата по неговото изготвяне не се предвижда. По своето предназначение актът представлява, съгласно алинея 6 на същия чл. 122, само една заповед до органите на изпълнителната власт да арестуват и доведат лицето пред съдия-следователя. Защитникът встъпва след ареста и довеждането на това лице в съда.
[5] По Gruszczak, А. European Arrest Warrant – success story or constitutional troublemaker. In: European Arrest Warrant – Achievements and Dilemmas, European Centre – Natolin, Warsaw, 2006, p. 11.
[6] По https://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=238710&pageIndex=0& doc lang=BG&mode=req&dir=&occ=first&part=1&cid=4365443&fbclid=IwAR0G_QcEedcKqATRthYfh20Avy5XN4x5ILGwRDNS8YuzSqS9MQDU6W6S4KY, достъпен на 06.12.2023 г.
[7] По въпроса за необходимата конфиденциалност вж и Маджаров, И. Съдебен контрол върху досъдебното наказателно производство, изд. Сиела, С., 2022, с. 195.
[8] Същото важи, например, и за добиването на доказателства от чужбина чрез следствена поръчка за нуждите на разследването – чл. 475 от НПК. Вж още по въпроса Йорданова, М., Марков, Д. и Илчева, М. Правото на защита и принципът на равнопоставеност на страните в българския наказателен процес. Център за изследване на демокрацията, С., 2012, с. 23.
[9] Тази точка буквално предвижда “да може да се упражни съдебен контрол било по отношение на европейската заповед за арест, било по отношение на съдебния акт, въз основа на който е издадена тази заповед, преди да се пристъпи към изпълнението ѝ”. Така, двата съдебни контрола са алтернативни и който и да е от тях, вкл. върху акта за задържане, се явява достатъчен.
[10] Вж, например, решенията по допустимостта на жалба N 2894/66, „Х. срещу Холандия“, Yearbook of the Convention, vol. 9, p. 568 (1966), и на жалба N 4960/71, „Х. срещу Белгия“, Collection of Decisions, vol. 42, pp. 54-55 (1973). Също EUROPEAN COURT OF HUMAN RIGHTS. Guide on Article 5 of the Convention – Right to liberty and security, Council of Europe, updated 31 August 2022, p. 36 (point 179) – по https://www. echr.coe.int/documents/d/echr/guide_art_5_eng, достъпен на 26.11.2023 год.
[11] Вж и Foreign Witnesses: law enforcement requests to the Home Office. Home Office, London, 2021, p. 7 – по https://assets.publishing.service.gov.uk/media/600816608fa8f50d9afe1ca8/foreign-witness-guidance-v2.0-gov.uk.pdf достъпен на 03.12.2023 год.
18
Коментирайте
Полезно!@
Остава да се прочете от повече хора.
Абе ще се поевропейчим де ама ще мине време
И то доста.
Подкрепям
Изводът от статията е, че напускането на страната е достатъчна гаранция за всеки престъпник, че никога няма да бъде предаден на българските власти по чисто формални причини, които са извън умствените „възможности“ на местните „законодатели“!
абе то и на евросъюзните „законодатели“ не са им по-големи възможностите. защото тия недостатъци на национално ниво са уж да се присадят на местна почва принципи на ЕС. а там принципите са, че престъпникът има безумно много права, но не носи отговорност за действията си. законопослушният гражданин няма тези права, те могат да бъдат нарушавани по повод и по без повод.
Няма място за сантименти
Уточнено е всичко. Вълнуващо
Добра работа
Безспорно!
шокиран съм
Наистина има неразбиране на мотивите на решението на СЕС, щом в закона за изменение са допуснали двойното, паралелно, обжалване с участие на защитник на заповедта за арест и предвиждането на 7-дневен срок, който е на практика излишен и трудно приложим, иначе относно есктрадиция от държави от англосаксонския кръг, шансовете за успех независимо от процедурата са нищожни по ред политически причини.
Много добро изложение, но няма кой от НС и МС да го прочете.За тези идиотски конструкции господата бяха предупреждаване не веднъж, но от тях, начело с така наречения Министър на правосъдието, никой изобщо не разбираше, какво му се говори.
То да беше само текущият министър на правосъдието, та с мед да го намажеш. Ама когато друг министър не знае нито ЗНА, нито практиката на КС, какво да кажем? Когато състав на ВАС не знае за съществуването на института на правната помощ, или не знае по кой закон същата се дава, какво правим?
При нас винаги всичко трябва да става по трудния начин. Все се въвеждат допълнителни усложнения или някой нещо не е догледал и се стига до извращения. Това е като правило
Спокойното сътрудничество ще бъде по-полезно – отколкото – нервността.
Нормално е – след години да се уеднакви работата. Статията е обмислена и си е жив наръчник, доколкото разбирам, тясно специализирана е.
Тези международни конференции, може би трябва да са по-чести и да са профилирани – по темата, така ще има и вероятен резултат.
Аз съм против всякаква наказателна репресия. Поколението трябва да се отглежда в мир и спокойствие. А не – да се търчи после след причините.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
This is the ideal answer. Everyone should read this
Good article, keep it for future reference, thank you.
เว็บตรงไม่ผ่านเอเย่นต์