Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт?
Тълкувателно дело № 1/2023 г. на ОСНГТК на ВКС и ВАС I и II колегия*
1. Предмет на тълк. д. № 1/2023 г. на ОСНГТК на ВКС и ВАС I и II колегия е следният въпрос: „Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт?“
1.1. Въпросът е формулиран във връзка с констатирана противоречива практика, формирана както следва:
1.1.1. Актове, даващи отрицателен отговор:
1.1.1.1. Актове на ВКС:
С решение № 47 от 10.09.2010 г. на ВКС, ІІ т. о. по т. д. № 625/2008 г. е даден отрицателен отговор на въпроса, като е прието, че присъждането на обезщетение за неимуществени вреди по правилото на чл. 52 ЗЗД на юридическо лице – търговец е лишено от основание в закона. ВКС е приел, че претърпените от търговеца – юридическо лице вреди от установено правонарушение несъмнено се отразяват в патримониума му, но поради безспорно паричния еквивалент на този патримониум тези вреди не могат да имат неимуществен характер, което само по себе си изключва приложението на чл. 52 ЗЗД. Като допълнителен аргумент е изложено и че самият общопризнат смисъл, вложен в понятието „неимуществени вреди“, налагал извода, че тези вреди нямат своя имуществена стойност и следователно парично изражение, което е несъвместимо с правната същност и начин на възникване на юридическото лице – търговец. Посочено е, че действително с нормата на чл. 52 ЗЗД, законодателят е създал правно задължение за обезвреда на неимуществените вреди при всички състави на непозволено увреждане, но при неизричното посочване на конкретните правни субекти, имащи право на обезщетяване, то явно е възприето правилото те да бъдат определяни според вида на вредата, т.е. от вида на засегнатото право, поради което и при съобразяването с така сочения критерий се налагал изводът, че неимуществените вреди са причинени, когато увреждането е засегнало психическата сфера на пострадалия като трайно и продължително състояние, а това житейски и правно е неприложимо към юридическото лице, дори и то да е търговец. Могат да бъдат посочени и други предшестващи решения на ВКС в същия смисъл: Решение № 197/19.02.1997 г. по гр. д. № 250/1995 г., ВКС, V г. о.;[1] Решение № 236/28.04.2009 г. по гр. д. № 1820/2008 г., ВКС, II г. о. и др. Тези актове са следвани от множество решения на инстанции по същество, по някои от които ВКС се е произнесъл в обратния (положителен) смисъл – актовете по по-долу т. 1.1.2.1., но вероятно не се посочват при обосноваването на противоречива практика, защото тези по-стари актове не са по чл. 290 ГПК.
1.1.1.2. Актове на ВАС:
С Решение № 6382/15.05.2018 г. по адм. д. № 3691/2017 г. на ВАС, Решение № 9494/20.09.2021 г. по адм. д. № 3112/2021 г. на ВАС и Решение № 499/15.01.2021 г. по адм. д. № 8051/2020 г. на ВАС на поставения въпрос също се дава отрицателен отговор – че дружеството не търпи неимуществени вреди, поради което не му се следва обезщетение за такива. Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда за конкретно претърпени физически и психически болки, страдания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразните действия или бездействия на административния орган, физическите болки и душевните страдания са присъщи единствено и само на физическите лица и не могат да се свържат с юридическо лице. Ако се накърнят доброто име и авторитетът на юридическо лице, то вредите от това за него са съизмерими с намаляване на имущественото му състояние, поради което имат характер на имуществени. В този смисъл са Решение № 6382/15.05.2018 г. по адм. д. № 3691/2017 г. на ВАС, Решение № 9494/20.09.2021 г. по адм. д. № 3112/2021 г. на ВАС, Решение № 499/15.01.2021 г. по адм. д. № 8051/2020 г. на ВАС.
1.1.2. Актове, даващи положителен отговор:
1.1.2.1. Актове на ВКС:
На първо място бих посочил Определение № 400/26.11.2013 г. на ВКС, ІІ г. о. по ч. гр. д. № 6155/2013 г., по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, което поставя началото на обрата в съдебната практика.[2] Съставът на ВКС, II г. о. застъпва становище обратно на даденото в Решение № 47 от 10.09.2010 г. на ВКС, ІІ т. о. по т. д. № 625/2008 г. и така отваря пътя за развитие на правото, довело както до последвалите решения на ВКС – Решение № 274/18 от 18.03.2019 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 5120/2017 г., Решение № 206 от 26.03.2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. по гр. д. № 4762/29017 г., Решение № 29 от 10.03.2020 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 1690/32019 г., Решение № 35 от 12.08.2022 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 3901/2018 г. и др., така и до настоящото тълкувателно дело.
1.1.2.2. Актове на ВАС:
1.1.2.2.1. Част от съдебните състави на ВАС дават положителен отговор на въпроса като считат, че предявените искове за заплащане на претърпени неимуществени вреди от юридически лица заради накърнената им търговска репутация са процесуално допустими, но неимуществените вреди трябва да се докажат, като в постановените актове се прима, че в конкретния случай неимуществените вреди на юридическите лица не са доказани и исковете са отхвърлени: Решение № 14285/23.12.2016 г. по адм. д. № 11417/2015 г. на ВАС; Решение № 12323/01.12.2021 г. по адм. д. № 5542/2021 г. на ВАС; Решение № 10366/16.11.2022 г. по адм. д. № 8595/2021 г. на ВАС; Решение № 8469/13.07.2021 г. по адм. д. № 1134/2021 г. на ВАС; Решение № 7983/01.07.2021 г. по адм. д. № 9328/2018 г. по на ВАС; Решение № 7807/31.08.2022 г. по адм. д. № 11641/2021 г. на ВАС; Решение № 6974/12.07.2022 г. по адм. д. № 2043/2022 г. на ВАС; Решение № 5718/18.05.2020 г. по адм. д. № 6529/2019 г. на ВАС и др.
1.1.2.2.2. Съществуват и решения по административни дела, с които са уважени претенции за неимуществени вреди на юридическо лице по ЗОДОВ, причинени от незаконосъобразно запечатване на търговски обект, макар и в по-малък (10 000 лв.) от поискания размер (20 000 лв.) – Решение № 6638 от 03.11.2023 г. по адм. д. № 1882/2022 г. на АС – София, обжалвано и от двете страни, по които жалби е образувано адм. д. № 134/2024 г. на ВАС, трето отделение, спряно с протоколно Определение от 18.04.2024 г. във връзка с настоящото Тълкувателно дело.
1.2. Прегледът на актовете показва, че в повечето случаи делата са образувани по предявени в сравнително неголям размер претенции за:
1.2.1. Обезщетяване на вреди, свързани с накърняване на доброто име на юридически лица с нестопанска цел, чрез публикации в медиите – казусът „Свидетелите на Йехова в България“ срещу „Скат” ООД – Решение № 274/18 от 18.03.2019 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 5120/2017 г., както и Решение № 206 от 26.03.2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. по гр. д. № 4762/29017 г. – казусът „Свидетелите на Йехова в България“ срещу „Ню Медиа Груп“ АД, с позоваване и на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), като за това развитие в практиката решителна роля изиграва Определение № 400/26.11.2013 г. на ВКС, ІІ г. о. по ч. гр. д. № 6155/2013 г.;
1.2.2. Обезщетения за вреди, свързани с накърняване на доброто име на юридически лица – търговци – Решение № 35 от 12.08.2022 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 3901/2018 г., отново с позоваване и на практиката на ЕСПЧ;
1.2.3. Обезщетения на вреди, свързани с незаконни административни актове – адм. д. № 2043/2022 г. на ВАС; адм. д. 2142/2020 на ВАС; адм. д. № 134/2024 г. на ВАС.
1.3. Практика на ЕСПЧ и на някои национални юрисдикции:
1.3.1. Относно практиката на ЕСПЧ и нейното развитие препращам към цитираната практика на ВКС – актовете по по-горе т. 1.1.2.1., към Особено мнение на съдия Геника Михайлова към Решение № 206 от 26.03.2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. по гр. д. № 4762/29017 г., а също и към теоретичните и коментарни публикации.[3] Общата констатация е, че тази практика отдавна бележи ясна тенденция да допуска обезщетения за неимуществени вреди в полза на юридически лица, включително и търговци.
1.3.2. Практиката на националните съдилища на много европейски страни от десетилетие и повече допуска обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица.[4]
1.4. Тенденцията:
1.4.1. Изложеното по-горе еднозначно показва съществуването на ясна тенденция и в националното ни право към преодоляване на традиционния възглед, че само физическите лица могат да претендират обезщетения за неимуществени вреди, а юридическите лица, бидейки лишени от психика, не са легитимирани да търсят обезщетение за неимуществени вреди. Без значение в случая е въпросът, доколко тази тенденция е вдъхновена или се легитимира с аргументи, черпени и от европейски актове и сравнително право. Мисля, че макар тази тенденция да би могла да изглежда някому екстравагантна, тя следва да бъде решително подкрепена и бидейки вече факт, да бъдат търсени аргументи в полза на съществуващата вече съдебна практика, развила правото в една правилна посока. Всъщност, може да се приеме, че противоречието между актовете на ВКС и ВАС е историческо – някогашното мислене днес е преодоляно, но решението по настоящото тълкувателно дело има задачата да препотвърди тази промяна в разбиранията относно обезщетяването на неимуществени вреди на юридически лица по един категоричен и обобщен начин.
1.4.2. Трябва да посоча, че много преди лансираните в последните няколко години в литературата аргументи в полза на възможността юридически лица да получат обезщетение за неимуществени вреди[5], българската доктрина, макар и първоначално плахо – по-скоро като намек, е приемала възможността юридически лица да търпят неимуществени вреди. Още Димитър Антонов[6] очертава няколко големи групи неимуществени вреди, първата от които свързва с: „неимуществени права (име, псевдоним, фирма, авторство)…“. Може да се спори какво авторът е имал предвид под малко употребявания тогава термин „фирма“[7], но това едва ли дава повод да се игнорира написаното от него, още повече, авторът сам развива ясно мисълта си по-нататък в съчинението[8]. В началото на 90-те години на миналия и началото на настоящия век вече ясно беше лансирана тезата, че и юридическите лица, макар да нямат психика, имат право на обезщетение за неимуществени вреди.[9] Аргументират се обаче и противоположни – отрицателни тези,[10] които въпреки количественото им съотношение с положителните, могат да определят въпроса като теоретично, а предвид особените мнения на членове на състави, постановили положителни решения, и като практически,[11] спорен.
1.4.3. Разглежданата тенденция има своето историческо обяснение. След началото на 50-те и преди началото на 90-те години на миналия век частната стопанска инициатива на юридическите лица, с изключение донякъде на кооперациите, беше отнета – икономиката беше държавна, юридическите лица с нестопанска цел имаха обществени функции, определени и подчинени до голяма степен на държавната (партийната) политика, медиите също бяха държавно контролирани, а и техниката малко позволяваше този контрол да бъде заобиколен (нямаше ги съвременните цифрови медии и възможности за общуване и публикуване на съдържание). В условията на такава действителност беше много малко вероятно репутацията на юридическо лице да бъде засегната чрез публикации или пък определени общности да претендират за легална защита своите имуществени (стопански) права – икономиката беше държавна и всяка съществуваща недържавна стопанска дейност можеше „правомерно“ да бъде прекратена, ограничена или затруднена, заради произволен избор на държавата. Също така, беше много малко вероятно юридически лица с нестопанска цел да търсят защита на неимуществените си интереси – в крайна сметка религията се разглеждаше като „опиум“ за народите, а провеждането на антирелигиозна пропаганда беше конституционно проявление на свободата на съвестта.[12] Вероятно изложеното правеше практически безинтересен въпроса за неимуществените вреди на юридическите лица. От началото на 90-те години всичко това се промени решително – свободната стопанска инициатива, частните юридически лица със стопанска или нестопанска цел, свободата на изповеданията и частните нестопански инициативи получиха нова свобода и действителна конституционна защита, което постави въпроса за неимуществените интереси на юридическите лица в нова светлина, така че промяната в оценката на тези интереси и въпросът за обезщетяването на неимуществените вреди на юридическите лица доби съвършено ново измерение, съответно теорията и съдебната практика се наложи да бъдат осъвременени: „с оглед изменения в законодателството и обществените условия.“[13]
2. Анализ:
2.1. Аргументите против материалноправната легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт в полза на юридически лица се свеждат до следното:
2.1.1. Неимуществените вреди теоретично се определят негативно чрез противопоставяне на имуществените по два начина: неимуществените вреди са неблагоприятни последици, които не се отразяват в имуществото; това са вреди, които не подлежат на директна парична оценка. Съществуват и позитивни определения – неимуществените вреди са вредите, които са последица от засягането на неимуществени права[14]; неимуществените вреди са негативни, нежелани емоции – болки и страдания – физически и психически,[15] като тези определения се възприемат и в съдебната практика.
2.1.2. Обезщетението за неимуществени вреди има за цел да компенсира, доколкото е възможно, чрез потребителната стойност на парите, която е в състояние да даде на увредения възможност да изпита радост, която да притъпи болката и яда,[16] а не чрез моралната утеха на възмездието, поради което няма функцията на наказание, защото размерът на обезщетението се определя спрямо размера на претърпените вреди, а не с оглед степента на вината или флагрантността на поведението на ответника.[17]
2.1.3. Юридическото лице няма психика, нито физика, и следователно няма как да „изживее“ негативни психически емоции или физически страдания.
2.1.4. Комбинацията от тези три постулата дава опора на традиционния отговор – юридическите лица нямат право на обезщетение за неимуществени вреди. Намирам обаче, че макар първият и третият постулат да са верни, поне за мен, и днес, обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде признато.
2.2. Аргументи в полза на материалноправната легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт в полза на юридически лица:
2.2.1. За същността на юридическите лица у нас са известни множество изследвания,[18] които анализират теориите за обясняването им – фикционни, органични, реалистични, безсубектни, отрицателни, нормативни и др., като в крайна сметка може да се приеме, че юридическите лица, макар изкуствено създадени въз основа на закона, са „реално“ съществуващи субекти на правото, които съществуват обаче не във физическата (материалната, сетивната реалност), а в правната, нормативната реалност,[19] като със своята обществена и правна дейност задоволяват определени интереси на хората, които са поставили целите на юридическото лице и се идентифицират с тези цели и постигането им.[20]
2.2.1.1. Юридическите лица са: „правната форма, която позволява да се обособява имущество, което чрез дейността на физическите лица, които формират органите му, да се използва за задоволяване на интересите на участниците в него и/или в интерес на цялото общество.“[21] Към изложеното по-горе бих добавил, че фикционните теории излизат от предпоставката, че субект на правото е само човекът (някога дори не всеки), поради което приемат, че юридическото лице, макар и да не е човек, действа в правото като единен субект – човек, а не като общност от отделни хора.[22] От тази гледна точка зад юридическото лице, макар често и опосредено чрез други юридически лица, винаги стоят хора, които означаваме като „персонален субстрат“ на юридическото лице, при това тези хора са не само органите, формиращи волята му[23], но и членовете му, както и неговите работници и служители, но и онова множество от хора, които се идентифицират като свързани с него и целите му – привърженици, фенове, вярващи, клиенти[24] и др., въпреки възможността тези хора да се променят – едни да излизат от този разширен персонален субстрат, а други да влизат.[25] Ако ограничим персоналния субстрат само до органите, ще стигнем до парадокса, че юридическото лице е създадено в интерес на управляващите го, което е явно неприемливо – ще излезе, че църквата е създадена и действа в интерес на главата на църквата, държавата в интерес на монарха, президента или правителството (в зависимост от формата на управление), а публичната администрация в интерес на самите администратори – очевидно неприемливо, макар някои да мислят тъкмо така[26]. Що се отнася до дееспособността приемам, че юридическите лица не са дееспособни – те нямат възможност сами да волеизявяват[27], а се фингира, че изявленията на техните представителни органи са изявления на юридическите лица[28], така като се фингира, че волята на част от техния персонален субстрат – съдружници, членове, акционери, е воля на юридическото лице.
2.2.1.2. По отношение на деликтоспособността, съдебната практика у нас приема, че юридическото лице не отговаря за свои действия, а за действията на лицата от своя персонален субстрат (работници и служители) – т. 7 от Постановление пленума на ВС № 7 от 1959 г.: „…и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди“ вероятно, защото юридическото лице няма своя психика и воля, а волята му се формира и изявява от органите му – тя е воля на физически лица, които единствено могат да имат психика и воля,[29] защото societas delinquere non potest.[30] Тъкмо оттук и принципът, че субект на престъпление в наказателното право може да бъде само физическо лице – човек[31], но не и юридическо лице. Все пак обаче и у нас съществуват теоретични съмнения,[32] а поне в областта на административните нарушения и легална опора – Глава четвърта ЗАНН. Подхващам тази тема, защото административното наказване на юридически лица, дори да го наричаме „санкция“, а не „наказание“ има присъщата за наказателната отговорност функция на „специална“ и „генерална превенция“ – да създава контрамотив и с това да предотвратява извършването на правонарушения, като логиката на това санкциониране е косвено да въздейства върху персоналния субстрат[33] на юридическото лице, рефлектирайки върху интересите на физическите лица, които стоят зад юридическото лице. Още по-ясно механизмът на тази генерална превенция се вижда от правилата за определяне на размера на някои имуществени санкции.[34] Следователно, можем да обобщим, че „санкционирането“ на юридическите лица, както „наказването“ на физически лица, има функциите на специална и генерална превенция – да създава контрамотив за извършването на нарушения, но и в двата случая този контрамотив се създава у физически лица, защото само те сред днес нормативно признатите правни субекти имат психика и само те могат да изпитват емоции, формирайки контрамотив.
2.2.2. Макар някога да се е мислило, че обезщетението за неимуществени вреди има характер на възмездие, наказание или откуп,[35] а и самият термин poena в латинския език идва от старогръцки – ποινή с основно значение тъкмо откуп,[36] българската теория приема, че това обезщетение е компенсаторно – заради възможността парите да донесат наслада.[37] Последните години обаче може да бъде открита и нормативна тенденция за възприемане на наказателна (назидателна), функция на деликтните обезщетения, чрез съизмеряването им не с размера на доказаните вреди, а с флагрантността на поведението на ответника, което повишава ролята на деликтната отговорност за изграждане на контрамотиви, за специална и генерална превенция.[38] Нека разгледаме няколко от по-новите редакции на български закони – чл. 95, ал. 3 и 4 и чл. 95а, ал. 2 ЗАПСП (редакция 2018 г.)[39]; чл. 118, ал. 2 и 3 ЗМГО[40]; чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗЗТТ[41]. Някои автори квалифицират тези искове като „деликтна кондикция“.[42]
Въпреки изразеното в съображение № 26, изр. последно[43] от Преамбюла на Директива 2004/48/ЕО (чийто чл. 13, ал. 1, б. „а“ е имплементиран с 95, ал. 3 и 4 и чл. 95а, ал. 2 ЗАПСП) и въпреки предпоследното изречение от съображение № 30[44] от Преамбюла на Директива (ЕС) 2016/943, която ЗЗТТ имплементира[45], вероятно по-убедителното интерпретиране е в посока на наказателно деликтно обезщетение – exemplary damages, punitive damages, каквото някои правни системи – например common law, познават. Наказателното деликтно обезщетение се присъжда от съда в полза на ищеца отделно от обезщетението за реално претърпените от него вреди, като размерът му се определя не в съответствие с вредите, а като оценка за флагрантността на поведението на ответника, при което има специфична предупредителна функция, да отнеме ползата от нарушението:[46] „да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото“ – чл. 118, ал. 3 ЗМГО. Ето защо предпочитам да разглеждам тези нови за континенталната правна система правила като проява на наказателни деликтни обезщетения, отколкото в посока на кондикция. Аргументи за което дават както краят на второто изречение на съображение № 27 от Преамбюла на Директива (ЕС) 2016/943: „… да бъде достатъчна за отстраняване на всички търговски предимства, които третата страна е могла да извлече от незаконното придобиване, използване или разкриване на търговската тайна“, така и възможността мерките да не се прилагат при небрежни нарушения – съображение 30, изр. последно.[47] Изложеното показва, че макар да се търсят алтернативни обяснения, съвременното българско право познава „наказателни“ обезщетения, при които, макар особеното наказателно обезщетение да не се присъжда от съда отделно от обезщетението за доказани вреди, както е в common law, размерът на обезщетението се определя не съобразно действителните и доказани вреди[48], а съобразно извлечената от делинквента полза, чието „изземване“ в полза на увредения обезсмисля извършването на правонарушение и така създава превенция – контрамотив,[49] а заедно с това позволява да признаем на обезщетението и функцията на морално възмездие, на удовлетворяване на чувството за справедливост.
2.2.3. Анализът на правните характеристики на юридическите лица (по-горе т. 2.2.1.) и функциите на обезщетението за неимуществени вреди (по-горе т. 2.2.2.) е в състояние да ни подскаже един, може би неочакван, път за обосноваване правото на юридическите лица на деликтно обезщетение за неимуществени вреди, независимо от това, че тези лица, бидейки лишени от психика и физика, не са в състояние да изпитат „лично“ болки или психически неудобства и да формират „лично“ цели, мотиви и контрамотиви. Но както посочих, юридическото лице, макар и да не е човек, действа в правото като единен субект, отделен субект, като човек, а не като общност отделни хора. Не бива обаче да забравяме, че зад юридическото лица, макар често и опосредено чрез други юридически лица, винаги стоят хора, които означаваме като „персонален субстрат“, който, поне за мен, включва не само органите, формиращи волята му, но и членовете му, както и неговите работници и служители, но и онова множество от хора, които се идентифицират като свързани с него и целите му – привърженици, фенове, вярващи, клиенти и др. (по-горе т. 2.2.1.1.), поради това, въпреки наличието на юридическо лице – субект различен от хората, от персоналния му субстрат, независимо от това дали определяме този самостоятелен субект като фикция, юридически прийом, персонификация на комплекс от норми, или като „реално“ съществуващо, но не във физическата, а в правната реалност, правно образувание, или обособено от това на хората, стоящи зад него, имущество – за мен всички тези различни обяснения, всяко от които е вярно, особено за целите на това изследване, не са съществено различни, защото ще направим огромна грешка, ако схващаме юридическото лице като толкова автономно юридически, че да забравим, че то е човешко творение, че зад него стоят целите на хората, на неговия персонален субстрат.[50]
2.2.3.1. Вече видяхме (по-горе т. 2.2.1.2.), че юридическото лице самостоятелно отговаря граждански и административно за съвкупните действия на своя персонален субстрат, макар самото то да е лишено от психика и възможност да формира мотиви и контрамотиви, дори тогава, „когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил“ – когато не е ясно, кой точно член на персоналния му субстрат е сгрешил и дали въобще някое физическо лице от този субстрат е сгрешило, защото е възможно съвкупният резултат от тези действия да е противоправен, без всяко от тях да е противоправно само за себе си, в който смисъл т. 7 от Постановление на Пленума на ВС № 7 от 1959 г. удачно вменява отговорност на юридическото лице, фингирайки, че противоправният резултат от действията на отделни и неопределени по друг признак, освен като част от персоналния субстрат на юридическото лице, физически лица, е резултат от действията на юридическото лице, при това днешната нормативна правна реалност ясно обосновава отговорността на юридически лица и за грешки на физическите лица, които не са техни служители, работници или управляващи, а в отделни хипотези и за грешките на техни привърженици и фенове,[51] като логиката е ясна – заради особената емоционална връзка наложените на юридическото лице отговорности (санкции) създават контрамотив – генерална и специална превенция спрямо феновете.
2.2.3.2. Вече видяхме (по-горе т. 2.2.2.), че и деликтната отговорност може да се разглежда като източник на специална и генерална превенция и че действащото и у нас право познава хипотези на обезщетения, които не са ограничени в рамките на претърпените от увредения вреди, а надхвърлят решително тези рамки, наблягайки на превантивната функция на обезщетението.
2.2.3.3. Това, което остава да направим, е да синтезираме тези изводи в отговор на поставения за решаване въпрос. Щом като нямащото собствена воля юридическо лице разчита на волята на своя персонален субстрат, отчитайки и мнението на фенове, клиенти, вярващи и други последователи, щом като юридическото лице, нямайки психика, отговаря за действията на своя персонален субстрат, включително привърженици и фенове, като чрез тази отговорност се осъществява възпиращата функция на генерална и специална превенция, е ясно, че липсващата психика на юридическото лице се замества от психиката на хората от неговия персонален субстрат, което означава, че негативните емоции на този персонален субстрат, включително привърженици, последователи, фенове и клиенти, могат да бъдат обезщетени като неимуществени вреди на юридическото лице, в размер определен от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД, като това обезщетение за юридическото лице ще зарадва физическите лица, които могат, за разлика от юридическото лице, което не може (защото няма психика), да се радват, било чрез моралната утеха на възмездието, било чрез ползата за юридическото лице, която би помогнала за по-пълно осъществяване на целите му, а значи и на съвпадащите с тях цели и желания на хората, които стоят зад него, било чрез простото въздаване на справедливост.
Няма причина да допускаме, че юридическото лице може да „страда“ и да го санкционираме, а да отхвърляме възможността то да се „радва“ на обезщетението за неимуществени за вреди, казано иначе, ако фингираме, че волята, действията и грешките на персоналния субстрат на юридическото лице са воля, действия и грешки на юридическото лице, длъжни сме да фингираме, че негативните емоции на персоналния субстрат, включително привърженици, последователи, фенове и клиенти, са негативни емоции на самото юридическо лице, защото вече знаем, че юридическото лице е „правната форма, която позволява да се обособява имущество, което чрез дейността на физическите лица, които формират органите му, да се използва за задоволяване на интересите на участниците в него и/или в интерес на цялото общество“,[52] че то е юридическата фикция, която позволява да гледаме на него като на един „човек“ (лице, субект), различен и отделен от правна гледна точка от стоящите зад него хора (които си остават хора – физически лица – субекти) и в този смисъл самостоятелен правен субект – юридическо лице. Обратно, ако търсим психика и усещане (сетивност) у юридическото лице като предпоставка за присъждане на неимуществени вреди, ще трябва да се съгласим, че увреденото физическо лице, което поради увреждането си или друга причина не изпитва болка, не е в съзнание и не може да оцени състоянието си, няма право на обезщетение за неимуществени вреди,[53] на каквото нямат право и безспорно страдащите негови близки, съгласно практиката на ВКС, включително Тълк. решение № 1 от 21.06.2018 г., защото пряко увреденият не бил умрял. Накрая, ако откажем на юридическите лица обезщетение за неимуществени вреди, ще загубим функцията на отговорността да създава контрамотив, превенция, която отговорността за вреди играе и трябва да играе, и ще направим злословието[54] и високомерното отношение на администрацията[55] обществена норма на безнаказано поведение.
2.2.3.4. Изложеното по-горе в т. 2.2.3.3. решава, според мен, поставения пред ВКС, ОСНГТК и ВАС, Първа и Втора колегии въпрос, по ясен и, надявам се елегантен, и автономен начин, без да влиза в конфликт с националните разбирания за неимуществени вреди и да привлича излишно авторитета на чужд опит и родената във връзка с него теория, и без да търси директна опора в ЕКПЧ и практиката по нейното прилагане, като едновременно с това съобразява духа на този опит и практика, а така също отчита и съвременните реалности и тенденции, без да се опира на текстове, негодни сами да решат въпроса – по-долу т. 2.2.4.
2.2.3.5. Можем да се запитаме, обаче, до къде стига тази единна персонализация на хората от персоналния субстрат на юридическото лице – всеки от тези хора „очевидно“ си остава физическо лице,[56] със свои болки и радости. От конструкцията, че деликтната отговорност може да обезщетява и вредите, причинени на трети – косвено увредени лица,[57] ще стане ясно, че деликтът по чл. 45 ЗЗД, осъществен спрямо благата на пряко увредения, дава иск и на косвено увредения, което поставя въпроса за съотношението между тези искове – например увреждането на репутацията на юридическото лице рефлектира в личната психическа сфера на неговия управител или инвеститор,[58] ще кумулираме ли обезщетението на юридическото лице с това на физическото? Мисля, че тази кумулация е допустима, а и не бива да ни смущава, защото всичко зависи от конкретните особености на отделния случай и проверката за справедливост с оглед сериозността и продължителността на негативните емоции на ищеца физическо лице. Във всички случаи изискването за сериозност и продължителност на негативните емоции няма да позволи обезщетяването на много или цяла група физически лица по самостоятелно предявените от тях искове – едва ли при приетите от практиката ограничения за обезщетяване на неимуществени вреди на трети лица, при това само при смърт на пряко увредения, ще се даде положителен отговор с аргумент за справедливост за уважаване на иск за неимуществени вреди, предявен от фен на отбор или група от фенове.
Поради това концепцията, че обезщетението за неимуществени вреди присъдено на юридическо лице обезщетява емоциите на неговия персонален субстрат трябва да бъде препотвърдена, защото тъкмо ако откажем обезщетение на юридическото лице, ще възникне въпросът за множеството обезщетения и множеството дела, образувани по множеството искове на множество физически лица. Ако обаче, засегната репутация на юридическото лице или затрудненията в дейността му причиняват на определено или определени физически лица достойни за обезщетяване по справедливост неимуществени вреди, тяхното самостоятелно обезщетяване – кумулацията на обезщетение за юридическото лице и за тези на физически лица трябва да бъде допусната – например клеветническите твърдения едновременно засягат репутацията на юридическото лице и на конкретно свързано с него физическо лице – собственик, управляващ, лидер и др., така както „санкционирането“ на юридическото лице не изключва „наказването“ на виновните физически лица.
2.2.4. Значението на чл. 631а ТЗ за обосноваване на обезщетяването на неимуществени вреди на юридически лица, според мен е никакво. Както посочих по-горе в бел. № 9 този текст не може да се използва като сериозен аргумент, защото не създава ясна легитимация за юридическите лица. Смисълът на текста е съвършено друг – да създаде специална хипотеза на деликтна отговорност за умисъл или груба небрежност без засягане на обекти на чужди абсолютни права.[59] Разпоредбата на алинея 1 на чл. 631а ТЗ има следния текст: „Когато с влязло в сила решение молбата на кредитор за откриване на производство по несъстоятелност бъде отхвърлена, длъжникът – физическо или юридическо лице, има право на обезщетение, ако кредиторът е действал умишлено или с груба небрежност.“ Отговорността не е ограничена до противоправния резултат по чл. 45, ал. 1 ЗЗД – засягане на благо обект на чуждо абсолютно право и е аналогична по квалификацията си „специална деликтна отговорност“ на много други текстове, както стари – чл. 12, чл. 21, ал. 2, чл. 28, ал. 3, чл. 42, ал. 1 ЗЗД, чл. 3 ГПК (действащ и отменен) и др., така и по-нови – ЗОДОВ, ЗЗТТ, чл. 73, ал. 1 ЗННД и др.[60] Пояснението на ал. 2, изр. 1: „Обезщетение се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането“, както и аналогичните уточнения в други хипотези на специална деликтна отговорност – ЗОДОВ, ЗЗТТ и др.[61] не внася, според мен, нищо ново относно вида на кредитора – физическо или юридическо лице[62], като възможността да се претендира обезщетение за неимуществени вреди ще зависи от общите условия за уважаване на такава претенция, включително от отговора на поставения пред ВКС, ОСНГТК и ВАС, I и II колегия въпрос, предмет на настоящото тълкувателно дело, поради което намирам, че позоваването на тези текстове при мотивиране на отговора е не само излишно, но и некоректно, и не бива да бъде използвано.
3. Извод:
С оглед изложеното намирам, че правилният отговор на въпроса: „Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт?“ е единствено положителният:
Юридическите лица притежават материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт.
* Текстът съдържа становището ми представено съгласно чл. 129, ал. 2 ЗСВ пред ОСНГТК на ВКС и I и II колегия на и ВАС по тълкувателно дело № 1/2023 г.
[1] Публикувано в Съдебна практика на ВКС на РБ ГК 1997 г. С, 1999, с. 169 – 171, пореден № 106.
[2] С това определение, постановено по частна касационна жалба на религиозна организация („Свидетелите на Йехова в България“) се приема: „Разпоредбата на чл. 45 ЗЗД не съдържа ограничения относно страните в правоотношението, възникнало от непозволеното увреждане – всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, в т. ч. и на юридическо лице /ЮЛ/“. Изписаните с италик и поставени в кавички текстове са цитат от посочения документ по делото, нормативен или друг публичен акт, включително литературен източник.
[3] Вж. Костов, С. Извъндоговорната отговорност на ЕС и на държавите членки, Сиби, С, 2017, с. 320 – 322; Стоянов, Д. Обезщетяване на неимуществените вреди на гражданския ищец в наказателния процес в: Годишник на Департамент „Право“ – НБУ, т. 2 /2013/, Издателство на НБУ, 2014, с. 461 – 463; Байрактарова, Ц. Управление и представителство на капиталово търговско дружество, в: електронен сайт „Предизвикай правото“ публикация от 02.11.2014 г., достъпна на: https://www.challengingthelaw.com/targovsko-pravo/upravlenie-kapitalovi-drujestva/; Генчев, И. Могат ли юридическите лица да търпят неимуществени вреди и подлежат ли те на обезщетяване в: „Лекс БГ“, Електронно издание ISSN 2682-9606, публикация от 13.03.2023 г., достъпна на https://news.lex.bg/, повторна публикация в: Търговско право, 2023, бр. 2, с. 81 – 104; Генчев, И. Критерии за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени на юридически лица в: „Лекс БГ“, Електронно издание ISSN 2682-9606, публикация от 10.04.2023 г., достъпна на https://news.lex.bg/, а така също и множество други публикации: Кривулева, Н. Някои проблеми на обезщетяването на неимуществени вреди при юридически лица, в: електронен сайт „Предизвикай правото“, публикация от 05.07.2020 г., достъпна на https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/neimushtestveni-vredi-ul/; Илиева, Г. Иск за неимуществени вреди претърпени от юридически лица, достъпна на https://www.legaldl.com/, Димов, Д. Обезщетение за неимуществени вреди при юридически лица в: Търговско право, 2023, бр. 2, с.105- 122 и др.
[4] Вж. Стоянов, Д. цит. съч., с. 458 – 461; Генчев, И. Могат ли юридическите лица…, т. 3, в: Търговско право, с. 90 – 94.
[5] Стоянов, Д. цит. съч., с. 450 – 464; Байрактарова, Ц. цит. съч.; Генчев, И. Могат ли …, цит. съч.; Генчев, И. Критерии за обезщетяване …, цит. съч; Кривулева, Н. цит. съч.; Илиева, Г. цит. съч.; Димов, Д. цит. съч. и др.
[6] Антонов, Д. Непозволено увреждане, Наука и Изкуство, С, 1965 г., с. 53.
[7] Терминът фирма повторно навлиза широко в българския юридически речник чрез предвестника на възраждането на българското търговско право – Указ № 56 за стопанската дейност (ДВ, бр. 4 от 13.01.1989 г. – отм. бр. 59 от 12.07.1996 г.), който се използва там по-скоро като синоним на „търговец“ и за да не бъде използван тъкмо този термин – чл. 10: „Фирмата е имуществено, социално и организационно обособен участник в стопанската дейност с отделно наименование и работи на стопанска сметка. Фирмата е юридическо лице освен едноличните и колективни фирми на гражданите“, поради което е малко вероятно Антонов да го използва в този смисъл – по вероятно е да го е използвал в днешния смисъл на чл. 7, ал. 1 ТЗ: „Фирма е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва“, който е аналогичен на онзи по чл. 17 ТЗ (1897 г. – отм.), вж. и Кацаров, К. Систематичен курс по българско търговски право, четвърто издания, 1948 (фототипно 1990), с. 79 – 80. За защитата на търговската фирма, без да твърдя, че там се лансира ясно идеята за обезщетяване на неимуществени вреди, вж. Джидров, П. Коментаръ на Търговския законъ, том първи, С, Държавна печатница, 142 – 150; Кацаров, К. цит.съч. с. 86 -87.
[8] Антонов, Д. цит. съч. с. 180, от където става ясно, че авторът изрично допуска юридически лица да имат право на обезщетение за неимуществени вреди: „Но ако от нарушението на такива лични права като производствена марка, фирма, добро търговско име не са настъпили имуществени вреди, не е ли юридическата личност все пак засегната и не следва ли да се допусне обезщетението на такива неимуществени вреди? Струва ми се, че принципната допустимост на такъв иск не трябва да се отрича.“
[9] Герджиков, О. Коментар на Търговския закон книга първа чл. 1 -112, „Алиена Дочев – 55“, С, 1991, с. 74; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Сиби, С, 2001 г., с. 353, теза, която авторът поддържа и днес – вж. цит. съч. Осмо издание, Сиби, С, 2020, с. 368 – 369, вече с позоваване на чл. 361а ТЗ. Голева, П. Деликтно право, II преработено и допълнено издание Фенея, С, 2011, с. 251; Голева, П. Деликтно право, III преработено и допълнено издание Нова звезда, С, 2015, с. 286; Голева, П. Деликтно право непозволено увреждане IV преработено и допълнено издание Нова звезда, С, 2018, с. 311. Според авторката чл. 631а ТЗ изрично давал право на обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица – търговци. Трябва да споделя още, че имам ясен спомен, че скоро след приемането на чл. 631а ТЗ (ДВ, бр. 58 от 2003 г.), покойният вече професор Траян Лялев (1930 – 2012 г.) публикува статия, в която изложи аналогична теза, че и юридическите лица имат право на обезщетение за неимуществени вреди с позоваване на чл. 631а ТЗ. За съжаление опитите ми да открия повторно това съчинение на проф. Лалев в различни база данни, включително и чрез наследниците му, се оказаха неуспешни, така че не съм в състояние да цитирам коректно съчинението му, но държа да го посоча, защото тогава то предизвика у мен подчертан скептицизъм заради аргумента теглен от чл. 631а ТЗ, който лесно се преодолява с подразбиращото се условие – „когато е приложимо“. Относно този аргумент вж. Особено мнение на съдия Михайлова, Г. към Решение № 206 от 26.03.2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. по гр. д. № 4762/29017 г.; Димов, Д. цит. съч., с. 112 – 116; Голева, П. Въпросът за търговеца – юридическо лице и неимуществените вреди в: електронно списание Търговско и облигационно право 2023 кн. 4 https://e.trudipravo.bg/targovsko-i-obligatzionno-pravo/targovtzi/vaprosat-za-targovecza-yuridichesko-licze-i-neimusthestvenite-vredi/ и по-долу т. 2.2.4. Ще спомена също, че и Марков, М. Облигационно право modus studendi (още в първото издание) Сиби, С, 2004 г., с. 131 – 132, твърди, без да сочи автори, че доктрината приемала, че и юридически лица могат да претендират неимуществени вреди – например заради засягане на търговската им репутация. Както казах, аргументите, теглени от чл. 631а ТЗ и аналогичните по-нови разпоредби са лесно преодолими, доколкото могат с лекота да бъдат оборени чрез подразбиращото се условие „когато е приложимо“, за това тогава – в началото на века тезата, че юридическите лица имат право на обезщетение за неимуществени вреди, ми изглеждаше твърде екстравагантна, днес обаче тази теза се оказва много повече визионерска, независимо от нейната оскъдна или неудачна аргументация. Също така, следва да посоча, че в относително ново свое съчинение – Конов. Т. Пропуснатата полза – вероятна или сигурна вреда в: Търговско право 2022, бр. 1, с. 56, за да подчертая значението на чл. 162 ГПК при определяне размера на пропуснатата полза като имуществена вреда, съм използвал реторичния въпрос: „Изглежда обаче българският съд се стъписва от тази дадена му от Закона власт за преценка и се страхува да я упражни – по-добре да се присъди обезщетение по справедливост за неимуществени вреди на търговеца, на търговското дружество – юридическо лице ли?“ – днес бих предпочел да не бях използвал това красноречие, тъй като се оказва, че увреждането на търговската репутация има не само имуществено измерение – причинява не само пропуснати ползи, но и правно релевантни негативни емоционални, психически и социални последици на хората, свързани с юридическото лице.
[10] Стойчев, К. Теориите за юридическото лице и как те се възпроизвеждат в правната ни система в: Държава и право, 2003, кн. 1, с. 48; Стойчев, К. Към въпроса за правната природа на юридическото лице в: Актуални проблеми на гражданското, търговското и семейното право. Юбилеен сборник по случай 80-годишнината на академик проф. Чудомир Големинов, Фенея, С, 2010, с. 55, където авторът посочва, че юридическото лице: „не може да претърпи неимуществени вреди, защото тези вреди са свързани с причиняването на физическа болка, душевни страдания, мъка и други отрицателни психически преживявания, този вид вреди засягат емоционално-психическата сфера на увредения и са свързани с нарушаването на лични неимуществени права,“ следва позоваване Решение № 197/19.02.1997 г. по гр. д. № 250/1995 г., ВКС, V г. о. и на Стойчев, К. Преглед на съдебната практика относно неимуществени вреди в: Правна мисъл, 1982, брой 5, с. 80 – вж. критика на тезата, че неимуществените вреди се свързват само с нарушаването на лични неимуществени права у Конов, Т. Понятието противоправност в областта на непозволеното увреждане според българското гражданско право, Годишник на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Юридически факултет. Том 79, 1986, Книга 1, С, 1989, с. 195, повторна публикация в: Търговско право, 2000, № 6, с. 83 и там цитираните съчинения; Конов, Т. Още веднъж за понятието противоправност и системата на българската извъндоговорна отговорност – отговорност за чиста икономическа загуба, в: Търговско право 2022, брой 2 – 3, с. 37 – 38, бел. № 10 (публикувана и в Лекс БГ – научни и практически публикации – публикация от 06.03.2023 г.) и по-долу бел. № 14. Скептични относно присъждането на обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица е и Тасев, С. Деликтната отговорност, трето преработено и допълнено издание, Нова звезда, С, 2016, с. 137 и Цонева, С. Английското и българското деликтно право Сравнителноправно изследване, Авангард прима, С, 2019, с. 215 – 218. В по-ново свое съчинение Цонева, С. Обезщетение за вреди при договорна отговорност, НБУ, С, 2021, с. 295 авторката е склонна да допусне обезщетение за неимуществени вреди в полза на юридически лица нетърговци, като настоява за разширяване на неимуществените вреди отвъд категорията претърпени болки и страдания. Миналата година и Голева, П. Въпросът за търговеца – юридическо лице … изглежда преосмисли тезата си от Голева, П. Деликтно право, II преработено…, с. 251, III преработено …, с. 286, IV преработено …, с. 311 и влезе в „лагера“ на отрицателните тези.
[11] Вж. например Михайлова, Г. Особено мнение към ….
[12] Съгласно чл. 53 , ал. 1 от Конституцията (1971 г. – отм.): „На гражданите се осигурява свобода на съвестта и на изповеданията. Те могат да извършват религиозни обреди и да водят антирелигиозна пропаганда“, а разликата между извършване на обреди и водене на антирелигиозна пропаганда е очевидна – първото е въпрос на тайнство и вярване, а второто е публично разобличаване на религията като „опиум“ за народите.
[13] Точка 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК.
[14] В този смисъл Стойчев, К. Преглед на съдебната практика …, с. 80. Намирам това определяне за неточно по две причини: първо, вредите са всяко зло, което ни е сполетяло, независимо от причината, но на обезщетяване подлежат само онези, които са причинени от правонарушение – вж. Конов, Т. Понятието противоправност …, с. 195, Търговско право, с. 83 и там цитираните съчинения; Конов, Т. Още веднъж за понятието противоправност и системата …, с. 37 – 38, бел. №, 10 и второ, защото е възможно увреждането на имуществени права да причини психически страдания – вж. например Решение № 1102 от 09.04.1981 г. по гр. д. № 623/1981 г. на ВС, I г. о., публикувано в Съдебна практика на ВС на НРБ гражданска колегия 1981, Наука и изкуство С, 1982, с. 75 – 76, пореден № 50, с което иск за неимуществени вреди причинени от увреждане на имуществени права (пожар) е отхвърлен по съображения за справедливост, а не поради имуществения характер на унищожените блага. Вж. също и Гройсман, С. За неимуществените вреди, произтичащи от страданията, причинени на вещ в: електронно издание „Предизвикай правото“, https://www.challengingthelaw.com/biopravo/stradania-na-vest/.
[15] Това може да се смята за общоприетото определение. Вместо всички вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Осмо издание. С.: Сиби, 2020, с. 364 – 367 и там цитираните други автори и български съдебни решения. За видовете неимуществени вреди вж. Цонева, С. Английското и българското …, с. 204 – 215 и Цонева, С. Обезщетение …., с. 283 – 296, където авторката пледира за разширяване на неимуществените вреди отвъд категорията претърпени болки и страдания – с. 295.
[16] Вместо всички други вж. Конов, Т. Още веднъж за съотношението между договорна и деликтна отговорност и обезщетяването на неимуществени вреди, в: Търговско право, 2012, № 3, с. 23 – 26.
[17] Конов, Т. Основание на гражданската отговорност С, 1995, Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, с. 17., С, 2002, „Регули”, с. 22, С, 2010, „Сиела” Подбрани съчинения, с. 31 и сл. (изданията са идентични, поради което занапред ще соча страниците по трите издания в хронологичен ред: Конов, Т. Основание … с. х – х/х – х/х – х); Конов, Т. Още веднъж за съотношението …, с. 36. Неслучайно тук цитирам само себе си, доколкото не е изключено днес да бъда обвиняван в раздвоение на личността и вътрешно противоречие, предвид онова, което по-долу ще аргументирам. Все пак, за „оправдание“, ще посоча, че както нормативната уредба – вж. по-долу т. 2.2.2, така и възгледите на писателите, които я третират теоретично, могат да търпят своето развитие – вж. и Конов. Т. Пропуснатата полза …, с. 57 -58; Конов, Т. Още веднъж за понятието противоправност и системата…, с. 48 – 51, от друга страна, винаги съм схващал деликтната отговорност като институт, който обладава и превантивни, възпитателни и стимулиращи функции, а това значи, че осъществява специална и генерална превенция – вж. Конов, Т. Основание …, с. 15/ 20 – 21/29.
[18] Вж. Ганев, В. Учебник по обща теория на правото, том II част първа: правни субекти, трето издание, Университетска библиотека № 344, С, 1947, с. 263 – 747; Диков, Л. Курс по българско гражданско право томь I обща част 1936, с. 184 – 190; Василев, Л. Гражданско право обща част, нова редакция проф. д-р Чудомир Големинов, Варна 1993, с. 145 – 153; Таджер, В. Гражданско право на НРБ обща част, Дял II „Наука и изкуство“, С, 1973, с. 73 – 78; Бояджиев, С. Към въпроса за същността на юридическите лица като субекти на гражданското право в: Правна мисъл, 1994, кн. 2, с. 40 – 46; Джеров, А. Гражданско право обща част, трето преработено и издание, ИК „Труд и право“, С, 2012, с. 201 – 211; Павлова, М. Гражданско право обща част, „Софи-Р“, С, 2002 г., с. 301 – 310; Стойчев, К. Теориите …, с. 38 – 52; Стойчев, К. Към въпроса …, с. 42 – 60; Русчев, И. Приложим ли е института на „договаряне сам със себе си“ при органното представителство, в: Liber amicorum сборник в чест на Проф. д-р Огнян Герджиков и Проф. д-р Огнян Стамболиев по случай 65 години от рождението им, Фенея, С, 2013, с. 17 – 51; Марков, М. Един въпрос, свързан с органното представителство на юридическите лица (ТР № 3/2013 по т.д. № 3/2013 на ОСГТК), в: Търговско право 2014, бр. 4, с. 85 – 91 и др.
[19] В този смисъл юридическите лица са персонификация на правната норма, както пише Келзен, Х. Чистото учение за правото увод в проблематиката на правната наука, С, 1937, с. 50 (№ 25, б.“е“): „персонификация на комплекс от норми“, което според него основателно се отнася до всеки правен субект, включително физическите лица. И наистина, правният субект е правна и в този смисъл „нормативна“ категория, защото и правосубектността на физическите лица е правна (нормативна) категория – последица на правната норма, защото ако днес схващаме всеки човек като субект на правото, това също е последица на правните норми – някога не е било така, въпреки очевидната еднаквост на физическото и биологическо битие на хората, а утре вероятно ще се питаме, дали да не признаем нормативно за субекти на правото дадености, различни от хората и юридическите лица – роботи и животни – вж. Ставру, С. За правосубектността и бъдещето на вещите, в: Съвременно право 2009, бр. 3, с. 22 – 41 и особено т. 4, с. 36 – 41; Ставру, С. Интелигентните агенти – нов правен субект или специфична форма за изразяване на воля, в: Правна мисъл 2011, кн. 3, с. 102 – 109. Всеки път, когато се замислям по тези въпроси се сещам за Айзък Азимов и юридически визионерския му разказ Двестагодишният човек (написан през 1976 г. във връзка с 200 годишнината на САЩ), публикуван у нас в Айзък Азимов Избрани фантастични произведения Том 2, Народна младеж, С, 1989, с. 311 – 348, в който интригата е представена много по-юридически от онова, което се вижда от едноименния филм – роботът не може да бъде признат за субект (човек), защото за разлика от човека е безсмъртен, което налага героят (Ендрю Мартин) да осигури необратимото си „остаряване“, което да отнеме безсмъртието му и това е условието юридически да бъде признат за човек – с. 345 – 348. Този аспект на юридическото (нормативното) признаване на автокефалността на роботите, който не касае разбира се животните, изглежда не е отчетен от Ставру. Този аспект обаче има сечение и със санкциите, които създават за субектите контрамотив, неприсъщ за безсмъртните и недосегаеимите. Сещам се също и за някогашния „страх“ на суверена от принципното „безсмъртие“ на юридическите лица, позволяващо акумулиране на средства, които не се раздробяват, както е при смъртта на физическите лица, и заплашва те да станат по-богати от държавата (суверена), което ражда разрешителната система за образуването им – вж. Капитан, А. Увод към изучаването на гражданското право. Общи понятия (превод Златка Керемекчиева), С, 1920, с. 127 – 135. Днес модерното демократично общество отдавна е преодоляло съперничеството суверен – юридически лица и принципно е преминало към нормативната система за създаването им.
[20] На тази особеност специално внимание обръща Бояджиев, С. цит. съч., с. 40: „Към същностната характеристика на юридическите лица могат да бъдат включени и тяхната вторичност и производност, защото те винаги възникват на базата на съществуващи преди това субекти и в резултат на определено волеизявление,“ като развива тезата на следващите страници (41 – 42).
[21] Павлова, М. цит. съч., с. 310.
[22] Подобно и у Стойчев, К., Теориите …, с. 39 – 40, Стойчев, К. Към въпроса …, с. 45 – 46.
[23] Както приемат Таджер, В. цит. съч., с. 77 и Павлова, М. цит. съч., с. 307 и с. 310.
[24] На онези, които ще кажат, че клиентите няма как да формират волята на юридическото лице, ще припомня честата практика на много производители на стоки и услуги, които се допитват до мненията и настроенията на потребителите си, практика, която дори ни дразни понякога в модерното информационно общество, но без съмнение играе роля при формиране на пазарни и други стратегии.
[25] Така и Павлова, М. цит. съч., с. 307. Обстоен анализ вж. у Ганев, В. цит. съч., с. 331 – 345.
[26] Вж. и Конов, Т. За облигационното право и правото, в: електронно списание IUS ROMANUM, Извънреден брой „70 години ЗЗД“, 2021, ISSN (online) 2367-7007, достъпна на https://iusromanum.info/online_magazine/, с. 20 – 21, бел. № 19, повторна публикация в: Търговско право, 2021, № 3, с. 14, бел. № 19.
[27] Дори да приемаме органичните теории – за тях вж. Ганев, В. цит. съч., с. 533 – 656; Таджер, В. цит. съч., с. 81; Павлова, М. цит. съч., с. 309; Стойчев, К. Теориите …, с. 41; Стойчев, К. Към въпроса …, с. 45 – 46, повече от ясно е, че юридическото лице няма как изрази само воля, да изпитва сърбеж, нито удоволствие от почесването, нито само да се почеше, при което антропоморфното му представяне отново остава фикция, юридически прийом, или персонификация на комплекс от норми, чрез който хората – физическите лица осъществяват целите си.
[28] Така и Павлова, М. цит. съч., с. 307: „Фактически юридическото лице е толкова самостоятелен правен субект, колкото и недееспособното физическо лице“. Вж. и Таджер, В. цит. съч., с. 77: „… макар да няма своя психологическа воля, която е необходима за придобиване на субективни права и задължения, то може по силата на закона да придобива и упражнява самостоятелно граждански права и задължения“; Русчев, И. цит. съч., с. 32; Марков, М. цит. съч., с. 86 – 87 и др.
[29] Критичен анализ на тази теза и нейната връзка с фикционната теория вж. у Стойчев, К. Теориите …, с.46 – 48 и там посочените автори; Стойчев, К. Към въпроса…, с. 51 – 55 и там посочените автори.
[30] Относно произхода на фразата вж. Патон, В. Неримският произход на фразата „societas delinquere non potest“ в: електронно списание IUS ROMANUM I/2023 Delicta & poenae, достъпно на https://iusromanum.info/wp-content/uploads/2023/10/IusR_2023_1_DELICTA.pdf., с. 411 – 451.
[31] Долапчиев, Н. Наказателно право том първи обща част, шесто издание, С, 1945, с. 136 – 140; Стойнов, А. Наказателно право обща част, Сиела, С, 1999 г., с. 112 – 113; Груев, Л. Наказанието за престъпление, БАН, С, 2020, с. 162 – 170. Този принцип излиза от идеята за понятието престъпление и изключването на колективни наказания – наказания на общности.
[32] Съвременното им начало изглежда тръгва от Гергинов, А. Наказателноотговорни лица, Софи-Р, С, 2001, с. 320 – 420. Други съвременни автори вж. у Груев, Л. цит. съч., с. 162, бележка 80. Че въпросът може да се интерпретира и като практически актуален се вижда и от решение на Министерски съвет от 12.06.2024 г. за одобряване на искане до Конституционния съд за даване на задължително тълкуване на чл. 5, ал. 3, чл. 30 и чл. 31 от Конституцията във връзка с отговор на въпросите: „Разпоредбите на чл. 5, ал. 3, чл. 30 и чл. 31 от Конституцията на Република България предвиждат ли, че единствено физическо лице е наказателно отговорно, и в случай на положителен отговор – дали това, че само физическо лице е наказателноотговорно представлява основен принцип на българското право?“ – обявено на официалния сайт на Министерски съвет https://www.gov.bg/special/bg/prestsentar/zasedaniya-na-ms/dneven-red-na-zasedanie-na-ministerskiya-savet-na-12-06-2024-g, мотивирано с: „оглед изпълнение на препоръка относно отговорността на юридическите лица от Доклад за Република България от Петия кръг на взаимни оценки на Комитета на Съвета на Европа за борба с изпирането на пари и финансирането на тероризма (MONEYVAL), както и с цел осигуряване на съответствие с правен стандарт на Групата за финансово действие (FATF), включително във връзка с включването на Република България в т.н. „сив списък.“
[33] В същия смисъл и Дерменджиев, И., Д. Костов и Д. Хрусанов. Административно право на Република България, обща част, четвърто издание Сиби, С, 2001, с. 311: „В посочените случаи законодателят прибягва всъщност до своеобразна обективна отговорност за извършени административни нарушения, при които мъчно могат да се открият персонално отговорните лица от колектива на юридическата личност. А виновни лица има, и понеже трудно може да се посочи кои са те – отговорността следва да носи целият колектив на организацията, върху който ще падне тежестта на имуществената санкция.
[34] Вж. например Методика за определяне на санкциите и глобите, налагани по Закона за защита на конкуренцията (ДВ, бр. 51 от 18.06.2021 г.), където в чл. 4 са посочени целите на санкциите: „Имуществените санкции и глобите по ЗЗК имат за цел да накажат нарушителя, да го възпрат от повторно извършване на нарушението (специална превенция) и да предотвратят извършването на нарушения от други предприятия, сдружения на предприятия или физически лица (обща превенция). Периодичните имуществени санкции и периодичните глоби се налагат с цел да се принуди нарушителят да преустанови нарушението“, а в чл. 6 са посочени способите за постигане на тези цели: „За да се постигне достатъчен възпиращ ефект, конкретните размери на имуществените санкции, глобите, периодичните имуществени санкции и периодичните глоби следва да надвишават възможните противоправни стопански облаги, които могат да бъдат придобити в резултат на нарушението. Този принцип се прилага само когато е възможно изчисляването на размера на тези стопански облаги, като КЗК не е задължена да извършва такива изчисления.“ Цяло щастие е, че ЗЗК съдържа автономна процесуална уредба по разкриване и санкциониране на нарушенията – чл. 94 – чл. 98, за разлика от други закони, предвиждащи значителни по размер санкции, които препращат към процедурата по ЗАНН – например Закона за митниците – чл. 225, доколкото една от действителните практически причини за дебата относно наказателната отговорност на юридическите лица е процедурата по ЗАНН, която макар и усъвършенствана многократно последните години, все още носи родилните петна на закон, създаден изначално за казуса: „имаш ли пожарогасител – нямам – пет лева глоба“. Това е вероятно и причината, макар да отхвърля идеята за наказателна отговорност на юридическите лица, Груев, Л. цит. съч., с. 169 и с. 177 да предлага създаването на отделен закон за санкциониране на юридическите лица.
[35] Вж. Конов, Т. Още веднъж за съотношението …, с. 11 – 17, за съвременните проявления на това мислене вж. Стоянов, Д. цит. съч., с. 431 – 434; Генчев, И. Могат ли юридическите лица …, т. 2.3., т. 2.4. и т. 5, в: Търговско право, с. 87 -89 и с. 103 – 104.
[36] Вж. Войнов, М., и др. Старогръцко български речник, С, 1949, с. 659 – нещо, което да замени с даване на имущество необходимостта да се понесе или направи нещо, макар отдавна да схващаме poena само с производното й значение – наказание. Че poena идва от гръцката дума ποινή в смисъла на откуп (Sühnegeld) настоява и Jhering, R. Geist des römischen Rechts auf den Verschiedenen stufen seiner Еntwicklung Erster Tail, § 18, Zweite verbesserte Auflage, Leipzig, 1866, S. 277, като обяснява, че етимологията на „откуп” (Sühnegeld) e „очистване” – да бъдеш „изчистен”, така както в латинския castigatio (наказание) идва от castum agere – чист (нравствен) да направя, посочвайки и връзката с целта на религиозните ритуали за жертвоприношения. Също и Конов, Т. Още веднъж за съотношението …, с. 11, бел. № 7.
[37] Вместо всички вж. Конов, Т. Още веднъж за съотношението …, с. 23 – 26 и там цитираното съчинение на Kohler, J., Zwölf Studien zum Bürgerlichen Gesetzbuch, Das Obligationsinteresse in: Archiv für bürgerliches Recht, Bd. 12, 1897, S. 10.
[38] Конов. Т. Пропуснатата полза …, с. 56 – 58, т. 5.2.
[39] Член 95, ал. 3: „При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя (подчертаването мое – Т.К.) вследствие на нарушението.“ Чл. 95, ал. 4: „Съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове (подчертаването мое – Т.К.) на обществото.“ Член 95а, ал. 2: „При определяне на обезщетението по ал. 1 се вземат предвид и приходите (подчертаването мое – Т.К.), получени вследствие на нарушението.“
[40] Член 118, ал. 2: „При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, както и приходите, получени от нарушителя (подчертаването мое) вследствие на нарушението“, ал. 3: „Съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове (подчертаването мое – Т.К.) на обществото.“
[41] Чл. 19, ал. 1: При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид всички обстоятелства, свързани с неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна, като: … 2. приходите, получени от нарушителя в резултат от неправомерното придобиване (подчертаването мое – Т.К.), използване или разкриване на търговската тайна“.
[42] Голева, П. Някои въпроси на неоснователното обогатяване в теорията и съдебната практика, в: Предизвикай: неоснователното обогатяване! София: Сиела, 2019, с. 113 – 114; Русчев, И. Допустимо ли е да се търси неоснователно обогатяване извън обезщетението за вреди от неизпълнен договор (или деликт), причинени от обогатилия се за сметка на обеднилото се лице, в: Правна мисъл 2023, № 1, с. 22 – 41; Русчев, И. За „деликтната кондикция“, в: Търговско право 2023, № 2 – 3, с. 5 – 29. Подобно и у Костов, А. Искове за неоснователно обогатяване, произтичащи от неизплатени авторски и лицензионни възнаграждения, публикация от 11.03.2019 г. в правен сайт „Грамада“: http://gramada.org/. Вж. обаче и Богданова, И. Искът по чл. 59 ЗЗД – дисертация за получаване на ОНС „доктор“, защитена на 30.06.2021 г., достъпна на: https://ras.nacid.bg/api/reg/FilesStorage?key=7012dacf-eefa-462c-afe6-378e59f9ada0&mimeType=application/pdf&fileName=%D0%94%D0%B8%D1%81%D0%B5%D1%80%D1%82%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F.pdf&dbId=1, с 226 – 229 и с. 368 – 370.
[43] „Целта не е да се въвежда задължение за предоставяне на наказателни щети (в смисъл на обезщетение – бел. моя – Т.К.), а да се даде възможност за обезщетение, което се основава на обективен критерий, като се вземат предвид извършените разноски от притежателя на правата, като например разходи за идентификация и проучване.“
[44] „Целта на този алтернативен метод е не да се въведе задължение за предвиждане на наказателно обезщетение, а да се гарантира обезщетение, което се основава на обективен критерий, като се вземат предвид разходите, направени от притежателя на търговската тайна, като например разходите за идентификация и проучване.“
[45] Вероятно цитираните съображения към Директива 2004/48/ЕО и Директива (ЕС) 2016/943 могат да се обяснят и с принципно негативното отношение на някои европейски държави към наказателните обезщетения – вж. Танчева, Х. Отговорност за вреди от дефектни продукти, Сиби, С, 2019, с. 244 – 245. Вж. и Голева П. Деликтно …, IV преработено …, с. 297 – 298. Обаче, опитът за автономно уреждане, едва ли изключва сравнителноправната аналогия.
[46] Подробности относно наказателните обезщетения в common law вместо всички други вж. у Танчева, Х. цит. съч., с. 237 – 243 и там цитираните автори. У нас също се предлага „гражданска имуществена санкция“ – вж. Дацов, В. Гражданска имуществена санкция, в: електронен сайт Грамата, публикация от 08.11.2016 г. достъпна на: https://gramada.org/.
[47] В същия смисъл и Богданова, И. цит. съч., с 226 – 229 и с. 368 – 370. Връзката между формата на вината и основателността на някои деликтни искове, при които няма засягане на обекти на абсолютни субективни права – например при ЗЗТТ и чл. 21, ал. 2 ЗЗД, чл. 631а ТЗ, управлява и други проблеми на гражданската отговорност, включително съотношението между аквилиевите традиции, днешния генерален деликт и actio de dolo – ограничаването на противоправния резултат в хипотезата на чл. 45 ЗЗД до засягане на благо обект на чуждо абсолютно право и обезщетяването на чисто икономическа загуба (pure economic loss) – вж. Конов, Т. За облигационното право и … IUS ROMANUM, с. 45 – 46; Търговско право, с. 38 – 39; Конов, Т. Още веднъж за понятието противоправност и системата …, с. 53 – 61.
[48] Вж. обаче и Голева П. Деликтно …, IV преработено …, с. 297.
[49] С нежелание ще посоча още един аргумент: ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, с което изрично се признава легалността на наказателни неустойки, или поне се приема, че неустойката има санкционна (наказателна) функция – т. 3, изр. 2 от диспозитива: „Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.“ Щом договорната отговорност, към която се причислява и неустойката имала такава „санкционна“ функция, щом неустойката можела да се кумулира с изпълнението или с обезщетението вместо изпълнение – вж. по въпроса за наказателните (кумулативните) неустойки Калайджиев, А. цит. съч., Осмо издание, Сиби, С, 2020, с. 423, a fortiori трябва да признаем такава и на деликтната отговорност. Нежеланието ми да използвам аргумента се корени в разбирането ми, че неустойката има само посочените в чл. 92 ЗЗД обезпечителна и обезщетителна, но не и наказателна функция, а твърдението на някои автори за такава „наказателна“ функция се подкрепа единствено от лошата намеса на законодателя при изчистването на термина „социалистически организации“ чрез пълната отмяна на ал. 3 към чл. 92 ЗЗД, вместо отмяната на първото изречение и запазване на второто с редакция: „Кредиторът може да иска неустойката заедно с изпълнение на задължението или заедно с обезщетение вместо изпълнение, само ако неустойката е уговорена за забава,“ поради което и съм критикувал и теоретичната теза и тълкувателното решение – вж. Конов Т. Още веднъж за съотношението …, с. 20 – 23, бел. № 27. Все пак обаче ТР № 1 от 15.06.2010 г., ВКС, ОСТК е действащ акт и използването му като аргумент не е лишено от основание. Ще спомена още, че в системите, от които тръгват назидателните обезщетения (exemplary / punitive damages), не признават наказателни неустойки – вместо всички вж. Матеева, Е. Към понятието неустойка и нейната правна същност (исторически и сравнителноправен преглед на концепциите относно понятието неустойка и нейната правна същност, в: Годишник на СУ „Св.Климент Охридски, юридически факултет, том 83/84, книга 2, с. 201, повторна публикация в: Търговско право, 2012, № 3, с. 120 – 122 и там цитираните автори.
[50] Подобен подход не е чужд и на ЕСПЧ – в Решение от 6.04.2000 г. по делото Comingersoll S.A. v. Portugal (жалба № 35382/97), т. 35 изр. последно се приема, че при разглеждане на претенции за неимуществени вреди се вземат предвид репутацията на юридическото лице, несигурността при планирането на решенията, смущението в управлението на компанията (за което няма точен метод за изчисляване на последиците) и накрая, макар и в по-малка степен, безпокойството и причиненото неудобство на членовете на управленския екип – т.е. чрез обезщетението присъдено на дружеството, макар и в по-малка степен се отчитат тревогите на персоналния му субстрат – директори и акционери – т. 36, изр. 1, която формулировка често се използва в последващи решения на ЕСПЧ. Вж. обаче и особеното мнение на съдия Rozakis, към което се присъединяват и съдиите Sir Nikolas Bratza, Caflisch и Vajic, че не може да се сподели подходът на Съда, присъждайки обезщетение за неимуществени вреди на юридическото лице, да възмезди между другото и безпокойството и неудобството, причинени на членовете на управленския екип. Вж. също интерпретацията на Михайлова, Г. Особено мнение към ….
[51] Наистина в Закона за опазване на обществения ред при провеждане на спортни мероприятия (Обн. в ДВ бр.96 от 29.2004 г., с последващи изменения) не е предвидена клубна отговорност за действия на фенове, но такава е предвидена например в Дисциплинарния правилник на БФС за сезон 2023/2024 г., приет от Изпълнителния комитет на БФС с решение по т. 1 от Протокол № 1 от 23 май 2023 г., достъпен на: https://bfunion.bg/uploads/2023-07-14/ – чл. 5, ал. 1: „Клубовете носят отговорност за поведението на своите ръководители, състезатели, служебни лица, привърженици, (подчертаването мое – Т.К.) както и за поведението на всички лица, които осъществяват или на които е възложено да осъществяват дейности от името на клуба,“ както и изброяването на нарушенията в чл. 8, сред които са и такива извършвани от феновете: „явно оспорване, чрез думи и действия (вкл. хвърляне или ритане на бутилки или други предмети, – саркастично ръкопляскане или други подобни жестове, показващи явна липса на ,уважение към длъжностните лица, … агресия (вкл. физическа, напр. наплюване или ухапване, бутане, блъскане) към противников играч, резерва, зрител, длъжностни или служебни лица (напр. децата, гонещи топките, стюард и т.н.)“. Логиката е ясна – заради особената емоционална връзка наложените санкции на юридическото лице – както парични, така особено непарични по чл. 13, ал. 1: „отнемане на точки – в текущото или в бъдещо състезание; … присъждане на служебна загуба (служебен резултат); … „лишаване от домакинство/провеждане на футболен мач на неутрален терен; …забрана за продажба на билети на привърженици за срещи на клуба като гост; … преместване на отбор в по-ниска група или ниво; отнемане на титла или награда; отнемане на лиценз“ и др. ще създадат контрамотив у „буйните“ фенове да не предизвикват с поведението си санкции за любимия отбор – юридическо лице.
[52] Павлова, М. цит. съч., с. 310.
[53] Вж. Голева, П. Деликтно …, II второ преработено …, с. 246; III преработено …, с. 281; IV преработено …, с. 306; Стоянов, Д. цит. съч., с. 455, бел. № 245.
[54] Решение № 274/18 от 18.03.2019 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 5120/2017 г.; Решение № 206 от 26.03.2019 г. на ВКС, ІІІ г. о. по гр. д. № 4762/29017 г.
[55] Вж. Решение № 35 от 12.08.2022 г. на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 3901/2018 г. и адм. д. № 134/2024 г. на ВАС – по-горе т. 1.2.3.
[56] Така и Марков, М. цит. съч., с. 87.
[57] Вж. Конов, Т. Още веднъж за понятието противоправност и системата …, с. 35 – 36, т. 1.2. и там цитираните по-стари мои публикации.
[58] В редица случаи са предявявани съединени искове за неимуществени вреди от името на юридическото лице и лично от физически лица (управляващи и/или собственици, в някои случаи и вярващи, извън ръководството), като са уважавани само исковете на организацията, но не и съединените искове на физически лица – например Решение от 16.09.2010 г. на ЕСПЧ по жалби № 412/03 и № 35677/04 (Светия Синод на Българската Православна Църква (Митрополит Инокентий) и други срещу България; Решение на Общия съд (четвърти състав) от 08.11.2011 г. по дело T-88/09 (Idromacchine Srl и др. срещу Европейската комисия), в други случаи са уважени само исковете на физическите лица, но не и тези на юридическите лица – например Решение от 20.09.2011 г. на ЕСПЧ по жалба № 17854/04 („Шести май инженеринг“ ООД и други срещу България), има и случаи, в които ищецът – юридическо лице претендира обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него и от физически лица (членове на ръководните органи и служители), като искът е уважен за юридическото лице, но е отхвърлен за физическите – Решение на Общия съд (трети разширен състав) от 10 януари 2017 година по дело T-577/14 (Gascogne Sack Deutschland GmbH и Gascogne срещу Европейския съюз).
[59] Вж. Конов, Т. Още веднъж за понятието противоправност и системата …, т. 2, с. 40 – 53, като просто се чудя как съм пропуснал да коментирам там и чл. 631а ТЗ – явно остарявам. Вж. и Михайлова, Г. Особено мнение към …; Димов, Д. цит. съч., с. 112 – 116; Голева, П. Въпросът за търговеца – юридическо лице …
[60] Вж. Конов, Т. Още веднъж за понятието противоправност и системата …, т. 2, с. 40 – 53.
[61] Пак там.
[62] Към същото клони в по-новите си публикация и Голева, П. Въпросът за търговеца – юридическо лице …, макар доскоро, в Деликтно право …, II преработено…, с. 251; III преработено …, с. 286; IV преработено …, с. 311, да приемаше, че чл. 631а ТЗ изрично давал на търговеца юридическо лице право на обезщетение за неимуществени вреди.
29
Коментирайте
Добре е да се „фингира“ „персоналния субстрат“.
Добре е да се обязди Висшият Адвокатски съвет от световно неизвестните адвокати Ценимир Братоев , Конов и сие.
За 67-те години, на които е Конов, трябва да кажем, че все още му се удава да суче локуми. Но въпреки това позицията, която защитава, е катастрофична. Да, вярно е, че аз мога да напсувам някое ЮЛ, или някое от ония сдружения, приятели на „Америка за България“, но това дава ли право ЮЛ-то, пребогато откъм финансови инжекции, в което работят само разни измислени юристи и юрисконсулти, да съди мен – бедният беден Йорик? Май не му дава право. Та, мисля че идеята не е лоша, но внедряването ѝ ще доведе до тотален крах в така или иначе изпърдялото ни общество… Покажи целия коментар »
На изпита по облигационно право, в четвъртък-27.06.2024г. проф. Иван Русчев обясняваше на висок глас на асистентите си, че е изготвил и изпратил във ВКС становището си по тълкувателното дело за неимуществените вреди на ЮЛ /дали ще бъде публикувано в лекс.бг.?- незнам, не говориха за това…/ дори колега го помоли да говори по-тихо, за което Русчев му се извини лично. После пренесоха разговора навън от залата, за да не пречат. Но споделяше на асистентите си своите аргументи, в смисъл, че ЮЛ не носят морални вреди. Дали е запознат, дали е чел становището на Тр. Конов- незная…..
Хахах, юрист ще става, не знае, че се пише „не знам“. Ама иначе претенции големи…
Брилянтен е моят преподавател от СУ!!! Респект, доц. Конов!!!
Милите юридически лица, най-накрая сълзите им ще бъдат обезщетени.
Изпълни ме този анализ, препоръчвам на всеки за добро начало на седмицата. Изказ, теза, аргументация, систематика. Доц. Конов <3
ВКС се напълни с идиоти и няма да се учудя на поредната им простотия под формата на ТР, обръщащо формираната десетилетия наред съдебна практика с краката нагоре! Либерастията настъпва мощно и иска да затвори устите на нормалните хора, налагайки им поредния вид цензура! Няма вече да мога да пиша, че ВКС е еманация на шуробджанащината, некадърността и корупцията в съдебната система, защото току виж ме осъдили за неимуществени вреди, нищо че години наред именно неговият нефелен персонален състав нанася реално значителни вреди на държавата и гражданите… За юридическата и словесна диария на Трянчо няма смисъл да се говори…
Което си е вярно си е вярно!
Тази статия все едно не е писана от доц. Конов- прекалено лесна е за четене, има доста постановки, които почиват повече на богато (литературно) въображение, отколкото на юридическа конкретика, която все пак присъства в достатъчно количество, и латинските термини изрази, вкл. позоваването на римската юрисрпуденция, са прекалено оскъдни. По всичко личи, че нещата отиват в посока на признаване на неимуществени вреди на ЮЛ, което обаче май ще се отанся само за частните субекти, не и тези от административно естество, независимо, че те също са организационни формирования с ръководство и служители, които могат да търпят щети в т.ч. работа под постоянен… Покажи целия коментар »
Евала, бухалче.
В статията постоянно се използва модната дума „тенденция“, но зад всяка тенденция стои икономическа причина. Изначалната причина и за въпросната „тенденция“ относно ЮЛ и за разни други изчанчени правни теории, които напоследък се развиват, всъщност е постоянният спад на клиенти, дела и пари към адвокатското съсловие, а и към свързаните с него /нотариално, ЧСИ/. Адвокатите оголяха и обосяха, та дайте да ги нахраним с нещо. И ето сега – ще ги нахраним с нови източници на забогатяване чрез дела на ЮЛ за неимуществени вреди, каквито от Освобождението до днес не сме им признавали, но сега ще им признаем. Браво, Траяне… Покажи целия коментар »
Ех, Траяне, Траяне…
Казвах ти да не хвърчиш в облаците, но все не ме слушаш.
Казвах ти да пишеш по-кратки изречения, а не по половин страница и с хиляди вметки, но все не ме слушаш.
Казвах ти да не лобираш в полза на разни интереси, клиенти и съсловия, но все не ме слушаш.
Казвах ти, че трябва да пишеш повече, а не по една книга на 20 години и по една статия на 10 години, но все не ме слушаш и затова си стоиш доцент.
Хайде, остани си със здраве и умната, ако не – русчевата…
Дълго чакано решение.
Сериозно анализиране е паднало, поздравления
Доц. д-р Конов точно в десятката както винаги!
Страхотен тълкователно дело!
Време беше да излязат с решение.
Концепцията с персоналния субстрат, която включва дори и феновете, ми бие на ексцентризъм. Сега аз като съм от Левски, явно съм част от персоналния субстрат на клуба, по тази логика и мога да заведа дело за неимуществени вреди от негово име? Или само ще ме ползват за доказване на болките и страданията ми от Наско Сираков и София Запад?
Следя да видя отговор на въпроса Ви…
Страданията от Наско Сираков и наследилия го от доказване нямат нужда, те са очеизвадни
„….ако фингираме, че волята, действията и грешките на персоналния субстрат на юридическото лице са воля, действия и грешки на юридическото лице, длъжни сме да фингираме, че негативните емоции на персоналния субстрат, включително привърженици, последователи, фенове и клиенти, са негативни емоции на самото юридическо лице, защото вече знаем, че юридическото лице е „правната форма, която позволява да се обособява имущество, което чрез дейността на физическите лица, които формират органите му, да се използва за задоволяване на интересите на участниците в него и/или в интерес на цялото общество“,[52] че то е юридическата фикция, която позволява да гледаме на него като на един… Покажи целия коментар »
но като се има предвид как феновете взаимно обиждат клубовете си – говеда, чорбари, кочина и т. н., нищо чудно футболните страсти да започнат да се вихрят и по съдебните зали с хиляди дела за неимуществени вреди… идиоти, сър!
Това тълкувателно дело е типичният пример за трудната борба с ретроградното мислене в правото, а може би и въобще в обществото. Не знам как го правят по Европата, ама тук виждането на СЕС не стига на немалко съдии, та се налага ВКС да кипри тълкувателно с ясен изход, за да може и тези, дето все още застъпват, че понеже ЮЛ не изпитва болки и страдания, не може да търси обезвреда за неимуществени вреди. Както беше написал един класик unfortunately съдът е консерва.
Съдът е гарантът за спазването на законите в държавата и затова трябва да е стабилна, консервативна институция. А евролиберастите искат да го превърнат в придатък на НПО-тата и канторите си и чрез него да калкулират неполагащи им се доходи, т. е. да се обогатяват неоснователно. За съжаление през годините те успяха да пуснат здраво пипалата си в съдебната система и да инсталират множество агенти, които сега да лобират за интересите им и да се гаврят с правото на най-високо ниво.
Когато Конов се изказва, няма какво да се добави, каквото го няма в текста, го има в бележките под линия 😉
Винаги на ниво
Да вземеш да върнеш диплома и парите на баща си……….
Траян Конов ме е учил, че съмнението е път към всяко познание. Впрочем така завършва и предговорът към публикацията на монографията му „Основание на гражданската отговорност“. Е, мисля, че дойде време у мен да се породят сериозни съмнения в тезата му в това становище, най-вече в аргументацията.