Приращение, неговото дерогиране и съпружеска имуществена общност върху построеното в поземления имот
Авторът
Благовест Пунев дълги години беше върховен съдия (от 1990 г.) и председател на Гражданската колегия на Върховния касационен съд (от 1996 г. до 2006 г.). От 2006 г. до 2015 г. е конституционен съдия, а до 2024 г. беше председател на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата.
Темата на статията е полемична, тъй като представлява дебатиране и критика на постановка на задължителната практика на Върховния касационен съд (ВКС), формирана с тълкувателно решение на неговата Гражданска колегия – ТР №4/2019 г. на ОСГК. С това решение се приема, че при извършен строеж от съпрузи по време на брака им, без учредено право на строеж, в поземлен имот, съсобствен между единия съпруг и трето лице, частта от построеното, съответстваща на правата на съпруга от съсобствеността върху терена, се придобива в режим на съпружеска имуществена общност, ако в имуществените отношения между съпрузите е приложим режимът на чл.18, ал.1, т.1 от Семейния кодекс. Във връзка с темата се поставят за разглеждане и други въпроси на приращението, свързани с неговото дерогиране чрез учредяване и придобиване на вещно право на строеж върху чужд поземлен имот.
Разпоредбата, която урежда приращението, е чл.92 от Закона за собствеността (ЗС), според която собственикът на земята е собственик и на построеното и насажденията върху нея, освен ако не е установено друго, т.е. тази разпоредба урежда способ за придобиване на собственост върху недвижим имот (извън предмета на тази статия е въпросът дали този способ е оригинерен, или производен) и оборима презумпция, че тази собственост следва собствеността върху земята, върху която е създадена, освен ако не е установено друго – по волята на правните субекти или на закона.[1]
Тази уредба на приращението е тясно свързана с чл.110, ал.1 ЗС, който дава легалната дефиниция на недвижимата вещ. Като такава според разпоредбата се третират земята, сградите, насажденията и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено по траен начин към замята (за постройките, прикрепени по такъв начин към друга построена върху нея сграда), т.е. представляват неделимо единство с терена, което не може да се разкъса без разрушаване или унищожаване на построеното или засаденото. Това единство обуславя приложението на чл.92 ЗС и оборимата презумпция, че собствеността на земята определя собствеността на постройките и насажденията върху нея.
Между постройките в поземления имот и насажденията не съществува само разликата, че първите са изкуствен продукт, резултат на човешкия труд и на вложени в тях материали, представляващи овеществен труд, а вторите, макар че се касае до културни растения, които са засадени и отглеждани от собственика на земята, се развиват и узряват, като се превръщат от семе под действието на естествените природни процеси в полезна за него растителност. Наред с това съществено различие, между тях съществува фундаментална разлика и по отношение на посоченото по-горе единство с поземления имот, което при насажденията е задължително не само като фактическо, но и като правно, докато при постройките съществува възможността при определени хипотези в правно отношение да се отдели построеното от земята и с това да се обори презумпцията на чл.92 ЗС, т.е. собствеността върху сградата да не следва собствеността върху терена. В този случай, правните субекти, които притежават собствеността върху терена на поземления имот, може частично или изцяло да се различават от тези, притежаващи сградата, построена в него. Може да бъде различен и режимът на собственост върху земята и върху тази сграда не само с оглед на нейните собственици, но и поради това как е възникнала тази самостоятелна собственост на построеното по отношение на терена – например теренът може да бъде индивидуална собственост, а построеното върху него СИО или обикновена съсобственост.
За пълнота на изложението и в контекста на казаното по-горе, е необходимо да се отбележи, че насажденията (например овощна или зеленчукова градина) и постройките, които нямат самостоятелен статут на собственост (като бараки, складови помещения, летни кухни, навеси), следват този на обекта, който има такъв статут и по отношение на който нямат самостоятелно значение и са с обслужващо предназначение. В тази хипотеза правното им единство с терена на поземления имот е преодоляно за сметка на това със сградата, представляваща самостоятелен обект на собственост (жилище, вила или гараж), независимо че са дистанционно разположени от този обект и не представляват фактическо единство с него, каквото съществува със земята (извън обсъждането са спомагателни помещения като избени и тавански, които са част от жилищната сграда и съществуването им е определено от строителни норми, които ги предвиждат като задължителна част от нея, за да притежава тази характеристика). Поради това и тези несамостоятелни обекти не може да се притежават отделно от земята чрез някой от способите, предвидени в чл.55 и чл.63 ЗС, с които се дерогира приращението, освен когато са прехвърлени заедно с главната вещ-самостоятелен обект на собственост, която обслужват.
Поради функционалната си връзка обаче със сградата, която обслужват, нейният режим на собственост се отразява и на този на насажденията и спомагателните постройки, като те следват него, а не този на терена, върху който са разположени. Така е възможно теренът да е индивидуална собственост, а жилищната сграда, построена върху него, да е СИО между собственика на земята и неговия съпруг или тя да е собственост на трето лице или лица, различни от притежаващия поземления имот, при което в резултат на посочената функционална връзка с насажденията и спомагателните постройки в този имот, те ще бъдат собственост на лицата, притежаващи сградата. Ако обаче не само теренът, но и самостоятелната сграда в него е индивидуална собственост на едно и също лице, спомагателните постройки с обслужващо предназначение, независимо че са придобити по време на брака му, не стават СИО, ако това е приложимият режим на имуществени отношения между съпрузите.
Описаното обслужващо положение на насажденията и спомагателните постройки по отношение на самостоятелната сграда в поземления имот, ги характеризират като принадлежност към главната вещ по смисъла на чл.98 ЗС. По тази причина и без да бъдат изрично упоменати в транслативни актове с предмет главната вещ, те следват последната в нейния вещноправен статут при промяна на титуляра на правото на собственост върху нея в резултат на извършеното разпореждане. По този начин може да се процедира и когато в имота не е изградена сграда със самостоятелен статут, представляваща главна вещ, която те обслужват и е запазена връзката им само с терена, върху който са изградени, при което прехвърлянето на поземления имот може да се извърши заедно с тях, без същите да бъдат изрично посочени в транслативния акт.
Възможна е и обратната хипотеза, при която постройката или надстройката на съществуваща самостоятелна сграда не се намират в такова функционално единство с нея и може да се обособят като самостоятелни обекти на собственост не само по отношение на земята, но да притежават автономия на вещноправния си статут относно тази сграда в имота, към която са надстроени или пристроени. Тази хипотеза визира чл.66, ал.4 ЗС, според която право на надстрояване и право на пристрояване се учредява за надстрояване, съответно пристрояване на съществуваща сграда, т.е. предвиден е специфичен вид суперфиция, чрез който се дерогира приращението и с реализацията на правото на строеж се създават бъдещи самостоятелни обекти на собственост върху постройки, надстроени или пристроени към вече налична сграда.
Основният способ за дерогация на приращението и разделяне на собствеността на земята от тази на изградената върху нея постройка е суперфицията – чл.63, ал.1 ЗС, заедно с предвидените частни хипотези на учредяване на право на строеж в чужд имот – чл.66, ал.3 и ал.4 ЗС. Тя се отнася до бъдещи сгради, при което собствеността върху тях възниква със завършването им в груб вид до покрив, т. нар. “карабина“, при което се приема, че правото на строеж се е реализирало и трансформирало в право на собственост на суперфициара върху постройката, изградена на чужда земя. Отделянето на собствеността на земята от тази на съществуващата постройка върху нея може да се извърши чрез прехвърлянето на последната от собственика ѝ отделно от терена или чрез доброволна делба със същия ефект – чл.63, ал.2 и ал.3 ЗС. В резултат на това се постига аналогично положение със строеж, осъществен чрез суперфиция, при което вещното право е учредено върху чужд имот, тъй като различни лица са собственици на построеното от тези на земята, върху която то е изградено.
И в двете хипотези се реализира предвиденото в чл.55 ЗС придобиване или учредяване на вещно право върху чужда вещ чрез правна сделка – разликата е, че при суперфицията тя предхожда построяването и възникването на правото на собственост върху изградената в нейната реализация сграда, а в другата хипотеза се касае за прехвърляне в последващ на изграждането им момент на съществуващи сгради, отделно от земята, на която са построени.
Доброволната делба е също вид сделка, с която се прекратява една съсобственост върху сграда, представляваща групов строеж, изграден върху съсобствен терен и поради това със съсобствен вещноправен статут по приращение. В резултат на извършената доброволна делба на съсобствената сграда, върху която построилите я съсобственици на терена притежават идентични идеални части на собственост, съсобствеността ѝ се превръща в етажна собственост ,като правата на съсобствениците се трансформират в индивидуална собственост на отделни жилища в нея за всеки от тях. По този начин се отделя собствеността на жилищни имоти от тази на земята, в която са изградени. Аналогично е положението и при хоризонтално, а не само при вертикално изградени сгради в съсобствения имот, които стават индивидуална собственост при доброволна делба на съсобствениците на терена. Подобен ефект има доброволната делба и в хипотезите, когато съсобствениците на терена на имот са си учредили взаимно право на строеж върху него или трето лице, собственик на такъв терен, е учредило на няколко лица суперфиция, от която те притежават идеални части, тъй като не са определени в учредителния акт конкретните реални обекти, които ще получи всеки от тях след реализацията на строежа. Този въпрос ще се разреши с доброволната делба, чрез която ще се прекрати съсобствеността върху суперфициарното право като всеки съсобственик ще получи бъдещ конкретен реален обект в изградената обща сграда в резултат на реализацията на неговата част от отстъпеното му право на строеж.
Когато става въпрос за изградена съсобствена сграда, която има тази характеристика по приращение като групов строеж или въз основа на отстъпено право на строеж, но без да са посочени реалните жилищни обекти, в които ще се трансформира това право, съсобствеността може да се прекрати не само с доброволна, но и със съдебна делба, тъй като последната е приложима само към съществуващи, а не и към бъдещи вещи и вещни права. Поради това чрез нея, поради принудителния ѝ характер, не може да се учреди собственост върху постройка отделно от земята, т.е. вещно право върху чужда вещ, без съгласието на нейния собственик или нейните съсобственици, което изисква това да може да стане само чрез сделка, каквато е и доброволната делба. Последната няма да е необходима тогава, когато с акта на суперфиция са определени и конкретните обекти на собственост, които всеки от суперфициарите ще придобие след нейната реализация, тъй като в този случай ще липсва предмет на делба, в резултат на която идеалните части от правото на строеж ще се реализират в бъдещи реални обекти на собственост върху отделни жилища.
Тази констатация би трябвало да намери съответно приложение и когато предмет на делба е съсобствено право на строеж, което не е реализирано, въпреки че според т.1 на ППВС №7/73 г. не само доброволната, но и съдебната делба на такава съсобственост е допустима в контекста на чл.111 във връзка с чл.34 ЗС. При доброволната делба, както се отбеляза по-горе, може да се конкретизират реалните обекти на собственост и то не само изградените, но и тези, които ще се изградят след реализацията на съсобственото право на строеж, т. е. по този начин може да се учреди собственост върху такива обекти отделно от земята. При съдебната делба това е недопустимо, както вече се изтъкна, тъй като няма наличен обект на съсобственост, който подлежи на поделяне и съответно не може да се учреди бъдещото съществуване на реален обект на собственост. При това положение, силно ограничена е възможността за приложимостта на този способ за прекратяване на съсобственост, тъй като не може да се извърши делбата чрез възлагане, разпределение на дялове или образуването на такива и теглене на жребий, при които съсобствеността в идеални части би се превърнала в реален обект на собственост на един правен субект. Единствената възможност е публичната продан на съсобственото право на строеж, което е с рядко и с почти липсващо приложение, защото би означавало отказ на съсобствениците или на някои от тях от изграждане на сграда в чужд имот, което е била тяхната цел. В резултат на извършване на проданта едно лице ще стане собственик на учреденото право на строеж, което ще изгуби съсобствения си характер.
Сделките с поземлени имоти, които са застроени със сгради със самостоятелен вещноправен статут, макар и притежавани от един и същи правен субект, поставят въпроса за отношението между приращение и разпореждане с такива имоти по отношение на положението на посочените сгради. Те трябва да присъстват в прехвърлителния акт наред с терена, върху който са построени, за да се приеме, че са прехвърлени с него, за разлика от спомагателните постройки, които, без да са упоменати в такъв акт поради действието на приращението, са прехвърлени със земята, с която се намират не само във фактическо, но и в правно единство. В случая със сградите със самостоятелен статут всъщност се касае за два имота, макар и притежавани от един и същи собственик – земя и постройка, поради което ако теренът е прехвърлен самостоятелно без посочване на последната в транслативната сделка, не може да се приеме, че поради действието на приращението, прехвърлянето се отнася и до нея[2].
Според чл.55 ЗС вещни права върху чужда вещ може да се придобиват и по давност. Така правото на строеж върху чужд имот може да бъде предмет на давностно придобиване, преди да бъде реализирано – например при опорочен акт на неговото учредяване. То ще бъде такъв обект на оригинерно придобиване, докато възникне сградата като самостоятелен обект на собственост, в който то се трансформира, но продължава да съществува в латентно състояние – арг. от чл.66, ал.2 ЗС. Изградените в негова реализация сгради като самостоятелни обекти на собственост може да бъдат придобивани по давност, в резултат на което ще се получи отделяне на собствеността върху земята от тази на построеното върху нея заедно с включеното в тях право на строеж.
Както при сделките, така и при придобиването по давност на самостоятелни постройки в поземления имот, при тяхното отделяне от земята, се прехвърля и вещното право на строеж в чуждия имот, независимо че те не са били изградени чрез неговото учредяване и реализация.
С ТР №44/71 г. и т.4 от ППВС №4/72 г. се прие, че, когато в имот, индивидуална собственост на единия съпруг, е изградена жилищна сграда по време на брака му, същата става СИО с другия съпруг. Този тълкувателен извод се обосновава с аргумента, че този способ за придобиване на собственост върху общи вещи на съпрузите е онова “друго“, което според чл.92 ЗС оборва презумпцията за приращение. Тази презумпция се изразява в това, че собственикът на земята е такъв и на построеното върху нея, а в случая тя е оборена, тъй като едно трето лице на собствеността върху терена придобива вещно право върху изградена в чуждия имот сграда, без да му бъде учредено право на строеж.
Макар че крайният тълкувателен извод е правилен, това не означава, че СИО представлява онова „друго“, което оборва презумпцията на чл.92 ЗС, различно от предвиденото в чл.55 и чл.63 ЗС относно учредяване и придобиване на вещно право върху чужда вещ. Това е така, защото се касае за специална хипотеза, която се свързва със спецификата на СИО и с обстоятелството, че тази чужда вещ е индивидуална собственост на единия от съпрузите. Посочената специфика се изразява в това, че СИО е особен вид съсобственост, тъй като е бездялова и представлява съвместна собственост на двамата ѝ титуляри – съпрузите, върху цялата вещ, а не върху идеални части от нея за всеки от тях. При това положение, правото на собственост на съпруга, който е трето лице по отношение на собствеността върху терена, ще възникне без учредяване на суперфиция, тъй като с другия съпруг – собственик на земята, са съпритежатели на правото на собственост върху постройката в нейната цялост и следователно в лицето на последния се слива качеството на суперфициент и суперфициар. Това означава, че той не следва да учредява право на строеж на другия съпруг, за да придобие и той права на собственост върху изградената по време на брака им жилищна сграда или друг самостоятелен обект, който може да се притежава отделно от земята, а този резултат се постига директно с изграждане на постройката, върху която възниква СИО.
Този извод се подкрепя от уредбата от действащия Семеен кодекс на имуществените отношения между съпрузите, при която СИО не е императивен, а диспозитивен режим върху придобитите по време на брака им вещи и вещни права, който се прилага само ако те не са избрали друг законен или договорен режим на уредба на тези отношения. Ако те са избрали режим на разделност, какъвто не е съществувал по време на приемане на ТР №44/71 г. на ОСГК и т.4 на ППВС №5/72 г., на общо основание, за да се дерогира действието на приращението по отношение на терена, собственост на единия съпруг, тъй като той би станал изключителен собственик на построената, макар и по време на брака сграда върху него, за да се включи и другия съпруг в тази собственост, първият трябва да учреди на втория право на строеж – например за ½ идеална част от бъдещата постройка, за да станат съсобственици на същата. Ако няма такова учредяване, а съпругът, който не е собственик на земята, е допринесъл със средства и труд в построяване на сградата, която ще бъде индивидуална собственост на съпруга-собственик на терена, той би могъл да претендира при развод този свой принос само като облигационно вземане, а не като вещно право. В тази връзка е необходимо да се отбележи, че като способ за придобиване на собственост върху постройката в поземления имот, приращението предпоставя единствено собственост върху земята, върху която тя е изградена, но не и влагане на средства в това придобиване, за разлика от СИО, която наред с акта на придобиване през времетраенето на брака на вещта или на ограниченото вещно право предполага и съвместен принос с общи средства в това придобиване.
Ако при индивидуална собственост върху земята на единия съпруг при режим на СИО относно имуществените отношения с другия съпруг не се изисква учредяване на право на строеж в полза на последния, за да придобие права на собственост върху построената по време на брака сграда в имота, се поставя въпросът дали учредяване на такова право е необходимо, когато теренът е съсобствен с трето лице. На този въпрос е даден тълкувателният отговор с ТР№4/2019 г., ОСГК на ВКС, който е предмет на критично обсъждане със статията. Този отговор е погрешен, тъй като към различен казус е приложен същият тълкувателен подход, както при ТР №44/71 г. и т.4 на ППВС №5/72 г., макар че това различие е съществено и се изразява в изграждане по време на брака на постройка, самостоятелен обект на собственост не върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, а на такава върху терен, съсобствен между него и трето лице. По отношение на последното оборването на презумпцията за приращение не може да се осъществи чрез възникване на СИО, която не може да му бъде противопоставена и е от значение само за вътрешните отношения между съпрузите по отношение на изградената по време на брака им сграда. Като се е позовало на установената тълкувателна практика на ВКС относно СИО като „установеното друго“, което изключва прилагането на чл.92 ЗС, ОСГК е приело, че при липса на учредено право на строеж от другия съсобственик на земята, построената сграда от другия съсобственик и съпруга му по приращение ще бъде съсобствена между съсобствениците на терена, като ще възникне СИО върху идеална част от нея, съответна на притежаваната такава върху земята от съпруга-съсобственик.
В това тълкуване неправомерно се смесват две презумпции – за приращението и съвместния принос при СИО, макар че първата не включва финансирането на строителството, за да се придобие идеална част от обект, изграден без учредена суперфиция в съсобствен имот. Излиза, че ако финансирането е осъществено от другия съсобственик, няма да възникне СИО върху идеалната част на съсобственика-съпруг, с което се оборва презумпцията за съвместен принос, както и в хипотезата, когато съсобственикът-съпруг е осъществил това финансиране с лични средства от небрачен произход, макар че този въпрос е неотносим към придобиването по приращение на тази идеална част. До още по-абсурден резултат от тълкувателната постановка се стига, когато е построена и друга сграда в имота със средства на третото лице-съсобственик без учредено право на строеж, при което, докато не обори презумпцията за съвместен принос, ще възникне СИО върху идеалната част от постройката, съответна на притежаваната идеална част от съпруга-съсобственик.
Както се изтъкна по-горе, за да се отдели собствеността на сградата, представляваща самостоятелен обект от терена, е необходимо учредяване на право на строеж преди нейното изграждане, а след този момент това може да стане чрез делба или по давностно владение. В случая на съсобственост на терена, съсобственикът трябва да учреди право на строеж на другия съсобственик, който да построи сградата през времетраенето на брака със съпруга си, за да стане тя СИО с различен режим на собственост от този на терена. Същото се отнася и до последния, ако неговият съсобственик иска да построи собствена сграда в съсобствения имот – трябва да му бъде учредена суперфиция, за да бъде тази сграда след построяването ѝ негова индивидуална собственост, т. е. двамата съсобственици трябва взаимно да си учредят право на строеж, за да построят самостоятелни сгради за всеки от тях в общия поземлен имот.
Казусът, предмет на тълкуване от ОСГК на ВКС, се отнася до вече изградена сграда в съсобствения имот, без учредено право на строеж и се отнася до възникване на СИО върху частта от нея, която по приращение принадлежи на съпруга-съсобственик.
С оглед на гореизложеното тълкувателният извод би трябвало да бъде коригиран, като се приеме, че в разглежданата хипотеза на изградена сграда от двамата съпрузи по време на брака им не възниква СИО върху частта от построеното, съответно на правата на съпруга върху съсобствеността на имот до прекратяване на съсобствеността върху сградата и евентуално върху терена (който може да не е делим при повече от една сграда, построени в него) чрез делба или чрез придобиване по давност на собствеността върху постройката в нейната цялост, заедно с включеното в нея вещно право на строеж. Едва след като собствеността върху сградата се отдели от тази върху терена чрез посочените способи за учредяване и придобиване на вещно право върху чужд имот, ако тя е била изградена по време на брака на единия съсобственик, може да се приеме, че върху нея е възникнала СИО, ако това е възприетият от съпрузите режим на имуществените отношения по отношение на придобитите от тях вещи и вещни права.
[1] За подробности по тълкуването и прилагането на чл.92 ЗС вж. статията на М. Димитров „Приращението по чл.92 ЗС – някои дискусионни въпроси“ публикувана в списание „Собственост и право“ бр.2/2018 г.
[2] Вж. цитираната статия на М. Димитров, в която този извод се аргументира с тълкувателното разрешение на ТР№5/2015 г. на ОСГК, според което при публична продан на недвижим имот, в който е описан и оценен само теренът, а не и сградата , построена в него, проданта не обхваща последната.
Въпрос, който може и да е разрешен от практиката: „Според чл.55 ЗС вещни права върху чужда вещ може да се придобиват и по давност. Така правото на строеж върху чужд имот може да бъде предмет на давностно придобиване, преди да бъде реализирано – например при опорочен акт на неговото учредяване.“ Как се придобива по давност ограничено право на строеж (не на завършена сграда) при положение, че суперфициарят има задължение да го упражни, т.е. да построи обекта до „груб строеж“, когато и възниква самостоятелната вещ, годна да бъде притежавана, в 5-годишен срок, съответстващ по продължителност на този по чл. 79, ал.2… Покажи целия коментар »
Давностният срок по чл. 67 ЗС няма връзка с придобивната давност. За да тече давностен срок по чл. 67 ЗС, трябва да има валидно учредено право на строеж, а за да тече придобивна давност в полза на суперфициаря, правото на строеж не трябва да е валидно възникнало, например поради порок на учредителната сделка, както е посочил съдия Пунев. Суперфициарят не може да придобие по давност нещо, което вече е придобил по силата на валидна учредителна сделка, но може да го загуби, ако не го упражни в рамките на законовия срок.
Благодаря за разяснението.
Ясно е, че няма как да се погасява право, което все още не се притежава, но във връзка с горното не се ли получава така, че добросъвестният владелец на ограниченото право на строеж е поставен в по-изгодна позиция от суперфициаря с валидната сделка, защото ако първият се мота, докато изтече придобивната давност, през което време той демонстрира, че строи и т.н., през деня, следващ 5-те години, той вече ще е официално (оригинерен) носител на правото на строеж, считано от тази дата, и така на практика ще се рестартира срокът за строителство от още 5 години, а в същата ситуация юридически… Покажи целия коментар »
Другата страна на монетата е, че собственикът на земята може да прекъсне владението на суперфициаря във всеки един момент и да го остави „с празни ръце“, докато при валидна суперфиция придобиването по приращение е изключение и става чак след изтичане на давността.
„Да живее правото, да погине светът“ са казали римляните и ми се струва, че в случая съдията Пунев основава анализа си на тази сентенция. Естествено, че от правна гледна точка СИО няма как да е „друго“ по смисъл на чл. 92 ЗС, това е било вярно както през 1971г., така и сега. Приносът не е от значение за приращението, това, което е от значение, е фактическата воля на съпрузите. След като правото на строеж на собственика се упражнява съвместно с неговия съпруг по време на брака за задоволяване нуждите на семейството, то резултатът от неговото упражняване е общ не вследствие… Покажи целия коментар »
Страхотна статия и анализ. Супер старт на седмицата. Благодарим!
Добре, че е разгледана хипотезата, при която постройката или надстройката на съществуваща самостоятелна сграда не се намират в такова функционално единство с нея.
Интересното е, че правото на строеж върху чужд имот може да бъде предмет на давностно придобиване, преди да бъде реализирано.
Брилянтен както винаги.
Само изразявам лично мнение, и то не по отношение на личността, а на трудовете на въпросните господа, нищо повече.
Има си доста вратички обаче
Добре е да се знае, че доброволната делба е също вид сделка, защото имаше едни умници, дето ми спореха онзи ден
Радвам се, че публикувате такива подробни анализи
Наистина полезно четиво
Поздравления за добрия анализ
Доста изчерпателно
Добро четиво за тези, които специализират в тази област на правото
Полезни съвети
Това ще е интересно, но няма как да го прочета – за съжаление съм натоварен, но – ще се съобразя с изложеното, малко е хлъзгава материята – както и да е.
Честит имен ден!