Приложимост на правилото ne bis in idem относно определенията по допустимостта на иска (процесуалните решения)
Задачата на анализа е да се постави начало на дискусия по някои принципни въпроси на последиците на актовете, с които съдът се произнася относно допустимостта на предявения иск. Основната цел при това не е да се навлезе в задълбочена дискусия по съдържанието и конкретните разрешения, предоставени в момента от теорията и прилагани в практиката, макар техен кратък коментар да е неизбежен.
Считам за по-важно конкретната тема да се постави в светлината на същностния за гражданското съдопроизводство въпрос за гарантирането на правната сигурност, вкл. предвидимост, последователност и безпротиворечивост на произнасянията на съдилищата по частноправни спорове. В тази връзка ще бъдат анализирани само някои развития в съдебната практика, които са особено тревожни сигнали, поне по мое мнение.
Особено отчетливо се поставя в този ред на мисли напоследък въпросът за прилагането на правилото ne bis in idem при определенията, с които производството се прекратява поради недопустимост. Подобни определения представляват актове на съда, с които се решава въпросът относно законосъобразното предявяване на правото на иск и така делото също намира своето разрешаване, без да е необходимо да се стига до произнасяне по съществото на материалноправния спор[1].
Поради тази своя особеност и сериозното ѝ отражение върху материалноправния спор по делото и оттук върху интересите на страните тези определения подлежат на проверка от висшестоящата инстанция по пътя на самостоятелното обжалване (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК). В това относително самостоятелно т.нар. „производство относно производството“ по частни жалби се решава отделно само въпросът за допустимостта на иска, както той е поставен в обжалваното определение (чл. 278, ал. 2, изр. първо ГПК).
Характерно е при това, че понякога този спор относно процесуалните предпоставки може да зависи от произнасяния по материалноправни въпроси, разрешаването на които може да е много по-сложно от самия спор по същество (вкл. може да се развие производство по доказване на обстоятелствени факти във връзка с процесуалния спор: чл. 278, ал. 2, изр. второ ГПК). Примери са различни хипотези на оспорвания на правния интерес, арбитражна клауза, антиципирано или формирано действие на сила на пресъдено нещо (СПН) и др., които често предпоставят едно много трудоемко и продължително производство с потенциал за две инстанции по обжалването.
Това, обаче, което като същностен белег отличава подобни определения сред актовете, които съдът постановява по хода на делото (чл. 252 ГПК), е обстоятелството, че към процесуалните решения, за да могат да придобият това качество, следва да се прилага правилото ne bis in idem, т.е. да се формира непререшаемост (res iudicata) по разгледания и разрешен процесуален спор относно законосъобразното упражняване на правото на иск. Без този ефект няма да може да се прегради възможността за предявяване отново на същия иск, като спорният процесуален въпрос ще се поставя за пререшаване при всяко ново предявяване на иска.
По-специфично и също така много опасно за интересите на страните е положението при определения, които потвърждават законосъобразността на предявяването на иска и подлежат на самостоятелно обжалване. Ако към тях не се прикрепва непререшаемост, защото не са обжалвани (определението, с което съдът приема, че делото му е подведомствено: чл. 15, ал. 2 ГПК), това ще са определения като всяко друго, т.е. ще подлежат на преразглеждане от самия първоинстанционен съд или при обжалването на решението (арг. чл. 253 ГПК).
Затова например в решение на СЕС по производството по С-456/11 се приема, че актът относно липса или наличие на юрисдикционно споразумение по спор с трансграничен елемент се ползва с автономна правна последица по правото на ЕС, изрично определена като res iudicata. Посочва се, при това, че по смисъла на правото на ЕС подобен акт представлява решение по допустимостта (също изрично обозначен като „Prozessurteil“), независимо как актът се квалифицира в юрисдикцията, където се иска неговото зачитане.
Съгласно решението по цитираното производство последицата осигурява финалния характер на произнасянето в смисъл на неговата непререшаемост, т.е. спорният въпрос не може да се преразглежда и пререшава нито служебно, нито по възражения на страните (окончателността на акта относно производството е резултат от правилата по стабилността на съдебните актове) дори когато се иска зачитането на определението в друга юрисдикция на държава членка по реда на Регламент 1215/2012 и дори когато тази юрисдикция счита, че споразумението може да е невалидно[2].
Така формулираното действие на акта по допустимостта (в смисъл на правна последица – процесуално правоотношение, което се прикрепя автоматично по силата на закона,и по което правоотношение съдът има правомощието за прекрати, вкл. служебно, всяко последващо производство за пререшаване на вече решения спор) представлява елемент от силата на пресъдено нещо (СПН), когато става въпрос за приложимост на националните правила[3], който елемент също определяме като непререшаемост. .
В тази връзка следва да се отчете на първо място, че въпросът за законосъобразното упражняване на правото на иск е част от постановленията на съдебното решение[4]. Когато постановява решение по същество, съдът окончателно се произнася и по правото на иск, било изрично, когато е необходимо да се разгледа и разреши спор относно това право, било мълчаливо, когато нито страните повдигат този спор, нито съдът намира пречки пред хода на делото и затова разглежда и разрешава материалноправния спор, без да разрешава изрично спорове относно съдбата на правото на иск.
Аргумент в тази насока е разпоредбата на чл. 281, т. 2 ГПК и правомощията на инстанцията по обжалване на решението, когато установи, че правото на иск е упражнено незаконосъобразно (чл. 270, ал. 3, изр. първо ГПК). Произнасянето по правото на иск е иманентна част от акта по съществото на делото, защото той абсорбира цялата дейност на съда относно допустимостта, а съдът в общия случай едва с решението постановява окончателно дали производството пред съответната инстанция е допустимо, или не, като прави окончателна проверка на своите констатации досега (арг. чл. 246 и чл. 253 ГПК).
Затова, независимо, че произнасянето по този въпрос е формално в мотивите, решението по съществото на спора може да се обжалва като недопустимо, вкл. да се обжалва само на това основание като вкл. съдът по обжалването следислужебно, за този въпрос, дори той да не е повдигнат в жалбата обжалването (чл. 269, ал. 1, предл. второ ГПК), без значение, дали предходният съд е постановявал попътни определения в хода на производството по правилата на чл. 253 ГПК.
Тези виждания следва да се поставят в светлината и на обстоятелството, че гражданското производство е динамичен фактически състав[5], при който решението образно казано поглъща в себе си/инкорпорира цялата извършвана досега процесуална дейност[6], включително и произнасянията относно правото на иск, срещу които страните могат да се защитават само по реда на чл. 253 ГПК, респективно при обжалване на решението, когато тези произнасяния са се превърнали в пороци на самото решение.
Може следователно да се твърди, че когато решението по същество влезе в сила, от гледна точка на правото на иск се формира непререшаемост по споровете относно законосъобразното упражняване на това право, произнасянията по които не подлежат на самостоятелен контрол[7].
Надали има основание създаването на обратното правило, съгласно което, когато решението по същество е обжалвано като недопустимо и съдът по обжалването прекрати производството с решение по този въпрос (чл. 270, ал. 3, изречение първо ГПК), един и същи иск, чието упражняване е вече обявено за незаконосъобразно съгласно съдопроизводствените правила, да може да се предявява безконечно отново и отново, без да е настъпило нищо ново, което го прави законосъобразно предявен.
Също така не следва да се приеме за надлежно предявен иск, че изпълненото по едно недопустимо, но влязло в сила решение, подлежи на връщане поради неоснователно обогатяване. Това ще е обаче напълно възможно, ако се допусне, че правилото ne bis in idem не се прилага към установяване на законосъобразното упражняване на правото на иск и следователно въпросът за допустимостта на първото производство може да се пререшава, независимо че има формирана СПН относно материалните права, а оттук ще може да се пререшават и констатациите относно самия материалноправен спор, което изцяло противоречи на правната сигурност[8] и смисълът на СПН[9].
По тази логика няма принципна пречка СПН да може се прикрепи и когато актове по допустимостта подлежат на самостоятелно обжалване (чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК), т.е. когато се е развило така нареченото „производство относно производството“ (по обжалване на определения относно законосъобразното упражняване на правото на иск) или когато подобни произнасяния, не бъдат обжалвани.
В тези производства по допустимостта на иска се решава целенасочено само въпросът за законосъобразното упражняване на правото на иск по повдигнатия процесуален въпрос, който иначе би бил част от решението по същество. След като при произнасяне в решението по същество може да се постигне непререшаемост и относно надлежното упражняване на правото на иск, по аргумент на по-силното основание това следва да стане и когато въпросът се решава предварително по пътя на самостоятелното обжалване. Иначе решението по същество се поставя на твърде нестабилна основа.
От тази гледна точка за настъпването на последицата не би имало никакво значение, че постановяването на окончателния акт става по реда на самостоятелното обжалване, след като нейното формиране е принципно възможно. Този ред е предвиден не сам за себе си, а за да може на един по-ранен етап да се постигне яснота по спорния въпрос за правото на иск, без при това попътно да се извърши цялата дейност по разглеждане на спора по същество, която може в крайна сметка да се окаже излишна.
Това ще е редът, когато съдът е намерил иска за недопустим и е прекратил делото (чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК) или когато въпросът относно допустимостта е от естество, чиято значимост и/или потенциална сложност налагат една предварителна проверка, дори и без да е прекратено основното производство (чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК и вж. напр. чл. 15, ал. 2 ГПК, вкл. и във връзка с чл. 8, ал. 1 ЗМТА[10], чл. 28 КМЧП).
Без съмнение може да се установи същевременно в този ред на мисли, че понастоящем в националната правна доктрина е прието per definitionem, че определенията в гражданското съдопроизводство не могат да представляват процесуални решения[11]. Наскоро становищата в тази насока бяха синтезирани с оглед на настоящите проблеми при проверката на допустимостта при частичните искове и при отчитане на последната тълкувателна практика[12].
Изводите в тази насока ще имаме привилегията да ползваме наготово. Само за пълнота за целите на настоящия анализ можем да сведем аргументите срещу формирането на сила на пресъдено нещо до два основни момента: i) след като въпросът за правото на иск се разглежда и разрешава в мотивите на съдебното решение, относно него не може да се формира сила на присъдено нещо, защото тя действа само относно диспозитива на решението; и ii) разпоредбата на чл. 278, ал. 3 ГПК постановява, че определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд, т.е. prima facie не е задължително за други органи.
Относно мотивите на решението следва обаче да се има предвид, че те съдържат произнасяния от различно естество, които механично се слагат под един знаменател, без да се държи сметка за природата им. В трудовете на проф. Сталев не се дава изричен отговор защо приетото от него правило се разпростира автоматично по аргумент от обратното на чл. 212 ГПК и на чл. 298, ал. 4 ГПК и относно СПН относно всички други въпроси и спорове, които намират разрешение в мотивите, а не само относно проблема, който всъщност пряко се урежда[13], а именно за липсата или наличието на СПН относно преюдициалните правоотношения[14].
Освен по преюдициалните правоотношения, ако има подобни, съдът прави обаче констатации по доказателствените и обстоятелствените факти, както прави и своите правни изводи (чл. 236, ал. 2 ГПК), произнася се по косвения контрол над административните актове (чл. 17, ал. 2 ГПК), установява приложимото чуждо право (по същество на спора, към доказателствата, по някои процесуални въпроси, ако е необходимо и т.н: арг. чл. 42 КМЧП и вж. чл. 31 КМЧП), както и неговото съдържание (чл. 43, ал. 1, изр. първо КМЧП), разглежда различни попътни обстоятелства по делото, които не са свързани с неговия изход и не на последно място съдът се произнася, както посочихме, окончателно и относно законосъобразното упражняване на правото на иск.
Също така, при съвременното развитие на правото, ако изходът от делото зависи от признаването на решение на съд на държава членка на ЕС или чуждестранно решение, съдът може да признае инцидентно това решение, като след това прекрати делото с определение поради формирана СПН относно спора (вж. чл. 118, ал. 1-1 КМЧП)[15]. Винаги ще се формира СПН към това определение относно спора по правото на признаване, защото инцидентното признаване е напълно равностойно на предявяването на иск за признаване.
Ако пък делото не се прекратява, а се признае решението, за да се ползва установеното в него относно едно преюдициално правоотношение, пряко ще се формира СПН на мотивите относно правото на признаване, както и относно преюдициалното правоотношение. Включително това може да стане пряко по реда на пререшаване на преюдициалния частноправен спор в мотивите на националното решение, когато е приложим КМЧП (арг. чл. 121, ал. 2-3 КМЧП).
Не на последно място, в хипотезата на чл. 223, ал. 2 ГПК се урежда задължителната сила на мотивите относно общите факти между главната и подпомагащата страна[16]. Изрично е посочено, че те не могат да се оспорват, освен при определени предпоставки и ред, което ясно е проява на правилото ne bis in idem[17]. Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) е още по-ясна: чл. 39, ал. 1 от Конвенцията постановява, че превозвач, срещу когото е заведен регресен иск, не може да оспори по същество основателността на плащането, извършено от превозвача, предявил регресния иск, когато обезщетението е определено със съдебно решение, при условие че е бил своевременно уведомен за процеса и че е имал възможност да встъпи в него.
Както може да се установи, по някои от въпросите разрешавани в мотивите, като например правото на иск или по чуждото право и инцидентното признаване на решения, произнасянията следва да се ползват с непререшаемост. Това е напълно в унисон и с правото на ЕС: Решението на СЕС по дело С-456/11 гласи дословно: т. 40 „Освен това обхватът на понятието за сила на пресъдено нещо в правото на Съюза не е свързан само с диспозитива на съответното съдебно решение, а обхваща и мотивите на последното, които са необходимата основа на неговия диспозитив и поради това са неразривно свързани с него (вж. по-специално Решение от 1 юни 2006 г. по дело P & O European Ferries (Vizcaya) и Diputación Foral de Vizcaya/Комисия, C-442/03 P и C-471/03 P, Recueil, стр. I-4845, т. 44, както и Решение от 19 април 2012 г. по дело Artegodan/Комисия, C-221/10 P, т. 87)“.
В този смисъл относно единството на мотиви и диспозитив е в крайна сметка и чл. 121, ал. 4 от Конституцията, който постановява, че актовете на правораздаването (решенията) съдържат мотиви, като в РКС-7-2020 изрично е пояснено, че правораздавателен акт без мотиви не просто е винаги порочен, а създава конституционно нетърпимо положение, защитата срещу което трябва да се уреди в процесуалните закони. При това положение понастоящем е неоправдано да се разделят мотиви от диспозитив само поради наличието на някои фрагментарни разпоредби в ГПК, които имат при това съвсем различна задача. А и ГПК отдавна не се слави с яснота и последователност на текстовете си.
Тези въпроси са били разглеждани и в съображенията по т. 6 на Тълкувателно решение № 7/2017 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на ВКС. Постановленията в него, подобно на ГПК, също съвсем не са издържани в изказа и изводите си. Например в решението изрично се приема на стр. 22, че непререшаемостта е правна последица на силата на пресъдено нещо (която сама по себе си е правна последица, а непререшаемостта е нейна съставна част, съгласно теорията на проф. Ж. Сталев) и др. Така или иначе, сравнително ясно е посочено, че определенията по прекратяване на производството не се ползват със СПН (освен определението при отказ от иска – чл. 233 ГПК).
Същевременно обаче изрично се посочва становището на немалка част от съдиите във ВКС, че макар и да не разрешават материалноправен спор със СПН, определенията по прекратяването имат сходни правни последици с тези на влязлото в сила решение (стр. 18 от ТР № 4/2017). Също така в това становище се приема изрично, че при тези определения, след влизането им в сила, спорът за процесуалната недопустимост на съдебното производство не може да бъде пререшаван (действие на правилото ne bis in idem – стр. 19). Но се допълва, че тъй като при прекратяване на делото, не се разрешава правният спор, то правото на иск не се погасява и няма пречка пак да се предяви идентичен иск. Съответно този иск подлежи на самостоятелна проверка относно допустимостта.
Ако се анализират тези аргументи, може да се направи извод, че с провеждане на проверката за допустимост на производството съдът не следва да повтаря предходната проверка за процесуална допустимост, в резултат на която е било постановено предходното определение за прекратяване на съдебното производство, защото тя е фиксирана с непререшаемост, а наново се реализира служебно контролът за липсата на положителни или наличието на отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на производството, които обаче не са обхванати от предходната проверка. Вкл. и поради наличието на нововъзникнали или новооткрити факти, които не са били налични при първата проверка.
С други думи, ако производството е прекратено например поради липса на представителна власт на процесуалния представител, при повторно предявяване на иска вторият съд следва да зачете предходното определение и да приеме, ако е представено същото пълномощно за същия процесуален представител, че представителна власт няма. Непререшаемост ще се осигури като се приеме, че възможността да се повдига този спор е преклудирана за страните и съответно и съдът не може служебно да направи съответната проверка по техните искания и възражения.
Ако е представено обаче ново пълномощно, същото ще се провери самостоятелно и ще се направи самостоятелен извод за правоотношението по представителство. Ще се проверят естествено и всички други условия, свързани с повторното предявяване на иска някои от които ще са напълно нови като заплащане на държавна такса, редовност на исковата молба и т.н., а другите ще са били налични и при първото дело, но съдът не ги е взел предвид при прекратяването. Например наличието на правен интерес.
Това е крайно опростен пример за целите на яснота на проблема. Първата хипотеза ще срещнем рядко на практика, защото в общия случай всяка страна ще предпочете да се съобрази с вече постановеното и ще предостави доказателството за съответната представителна власт отново, ако изобщо е допуснала да не се поправи преди да бъде прекратено производството.
Но при хипотези като интерес от предявяването на правото на иск, подведомственост, действие на арбитражна клауза, действие на СПН, вкл. антиципирано, международна компетентност, трансгранична компетентност по граждански и търговски спорове в рамките на европейския граждански процес и т.н., значението на непререшаемостта на подобни определения относно правото на иск изпъква много ясно по отношение на предвидимостта и правната сигурност в отношенията между страните.
Затова и се допуска самостоятелно обжалване на част от тези определения, дори и производството да не е било прекратено – целта е спорът да се разреши веднъж за винаги и страната да не стои в неизвестност дали например последната инстанция няма да прекрати производството, въпреки че първата е приела международна компетентност по съществото на спора и това не е било обжалвано.
Подобна неизвестност е свързана и с натрупването на много разноски, изхабяване на ресурси от съдилищата и страните в хода по доказателствата и по същество, вероятност от изтичане на погасителната давност и прочее. Или с други думи, подчертаваме отново, задачата е да се осигури стабилност в отношенията на страните, където именно действа непререшаемостта, както и предвидимост (безпротиворечивост) в произнасянията на съда[18].
Въпросите на непререшаемостта на определенията биха повдигнали самостоятелни проблеми, свързани с границите на обективния и субективния обхват на последицата. Изследването им не е задача на настоящия анализ. Ще обърнем внимание само на един специфичен проблем, който възниква от обстоятелството, че частта от тълкувателното решение относно правните последици на изследваните определения остана в крайна сметка рудиментарна и неясна в общата картина.
Стъпили на извода, че подобни определения не се ползват със СПН, съдилищата приемат, че макар съгласно чл. 278, ал. 3 ГПК постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд, това може лесно да се прескочи като се приложи правилото, че е служебно задължение на всеки съд да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на предявения иск и редовността на исковата молба. Т.е. няма пречка съдът служебно да преразгледа и разреши въпроса дори без изрично искане на страната в този смисъл.
По този начин, на практика под предлог, че се следи служебно за допустимостта на иска, се стига до извода, че низшестоящата инстанция няма никакъв ангажимент да спазва постановеното от висшестоящата, вкл. и от Върховния касационен съд. Например в производство по Определение № 346 от 09.05.2013 г. по ч. пр. д. № 1566/2013 г. на ВКС, след първото произнасяне на ОС, с което прекратяването на производството се отменя и делото се връща за разглеждане, съдията в РС, комуто е върнато делото, си дава отвод и се сменя от нов съдия. Новият съдия преразглежда въпроса и прекратява. Това се потвърждава от друг състав на ОС и впоследствие от ВКС.
Първата и втората инстанция може би са решили, че след отвода и смяната на състава имат „нов“, а не низшестоящ съд по смисъл на чл. 278, ал. 3 ГПК и понеже е нов състав, няма проблем пак да се прецени допустимостта по смисъла на тълкувателната практика на ВКС за липса на СПН. ВКС от своя страна не влиза в тази главоблъсканица, чието разрешение от предходните инстанции е очевидно несъстоятелно, а си измива ръцете, като направо заявява, че няма пречка всеки първоинстанционен съд да пренебрегне определение на въззивната инстанция по обжалване прекратяването на делото (на практика да го отмени), стига вътрешното му чувство да гласи, че правилното произнасяне е друго. В рязко противоречие именно с чл. 278, ал. 3 ГПК[19].
В поредица от актове също може да се наблюдават подобни еквилибристики, които използват обаче конструкцията, че щом според възприетата теория определенията по законосъобразното упражняване на правото на иск не се ползват със СПН, въззивът може да провери отново допустимостта на иска по тези въпроси, дори и да има влязло в сила определение по частна жалба, защото то е задължително само за първата инстанция. А ВКС може да провери винаги, когато реши, без значение от предходни обжалвания.
В този смисъл са Решение № 117 от 19.08.2016 г. по гр. д. № 2011 / 2014 г. на ВКС, 1-во гр. отделение (тук СГС като въззивен съд по въззивна жалба е игнорирал определение на САС по частна жалба), определение № 4451 от 29.12.2022 г. по ч. гр. д. № 3650 / 2022 г. на ВКС, 1-во гр. отделение, определение № 119/11.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2233/2017 г. на ВКС, II-ро г. о., определение № 489/05.10.2018 г. по гр. д. № 1527/2018 г. на ВКС, II-ро г. о. (определението по допустимостта на въззивната инстанция е влязло в сила, но ВКС е решил да го преразгледа по реда на касационната жалба по същество).
В резултат е без значение дали първата инстанция ще спази, или не, чл. 278, ал. 3 ГПК, защото въззивът по същество ще провери отново спорния момент, а ВКС може да поправи всяка инстанция, когато си реши, вкл. и самата касационна инстанция при повторно разглеждане на делото. При това положение се стига до краен резултат, че първата инстанция на практика няма причина да следи ще спази ли чл. 278, ал. 3 ГПК. Произнасянето на първата инстанция, както и дали спазва, или не определението по въззивната жалба остава без значение – все решава някоя от горните инстанции, стига решението да е обжалвано.
Така се обръща напълно логиката на разпоредбата на чл. 278, ал. 3 ГПК, която, погледната от друг ъгъл, е следната: последващи оспорвания на страните при влязло в сила определение по допустимостта ще са недопустими, вкл. при условията на служебното начало, щом определението е задължително за съда. Щом обаче са веднъж недопустими, те следва да останат недопустими и при обжалване на решението пред висшестоящата инстанция. Без това действие на определението за по-горните инстанции няма никакво основание определението да е задължително и за низшестоящия съд.
При обратното разрешение определението по частната въззивна жалба също остава без смисъл, както и определението на съда по въззивната жалба, ако пред въззива за първи път се повдига този въпрос, защото касационната инстанция по обжалването на решението може да не е съгласна с никое от предходните произнасяния и да счете, че следва да се намеси по касационната жалба по същество, дори и страните да са имали възможност да обжалват различните определения по реда на частната касационна жалба, но не са го направили, или пък са го направили.
Тези изводи следва да се поставят и в светлината на обстоятелството, че да се урежда задължителност, в смисъл на изрично обвързване на низшестоящата инстанция с определението на висшестоящата, не е необходимо, защото произнасянето на висшестоящата инстанция се зачита от низшестоящата, така както и защото е обвързващо за самата по-горна инстанция, която ще следва да зачете своето определение (арг. чл. 297, предл. първо и второ ГПК), което вече е постановила, ако се обжалва решението по съществото на спора, вкл. и като недопустимо[20].
Интересна в този ред на мисли е еволюцията на разпоредбата в Закона за гражданското съдопроизводство. Чл. 704 от 1891 г. е гласял, че определенията „се съобщават“ (т.е. зачитането е прието за достатъчно; срв. и формулировката на крайно важната разпоредба на чл. 438, изр. второ ГПК), но с изменение от 1922 г. е променен на „се изпращат за изпълнение“, явно, за да няма никакво съмнение, че определението е задължително, т.е. въпросът не може да се пререшава, вкл. по почин на съда, което е запазено след реформата от 1930 г. съгласно текста на чл. 529 в редакцията от 1930 г. (на този въпрос ще се върнем по-подробно по-долу).
Обратният подход напълно обезсмисля функцията на производството по частни жалби във връзка с допустимостта на исковата молба. Той противоречи на самия смисъл на съществуването на „производството относно производството“, което остава като някаква предварителна проверка, чиито резултати обаче могат всеки момент да се изменят, което го прави ненужна от гледна точка на интересите на страните.
Затова уредбата може да се счита за на практика отменена от ВКС, ако тази тенденция се превърне в доминираща. Използването на частните жалби ще предпоставя всъщност само безцелно разиграване на страните между инстанциите и трупане на разноски, защото както и да се произнесе първата, респ. въззивната, респ. касационната инстанция по частната жалба, това няма да има значение до окончателното произнасяне на касационната инстанция по обжалване на решението (включваме и определението по допускане на жалбата за разглеждане при условията на чл. 280 ГПК).
Може лесно да се види възможността дори и за недопустим юридически пинг-понг, при който делото се прехвърля между инстанциите, като всяка пререшава отговора на процесуалния спор, даден от предходната инстанция, без да се стига до решение по същество. Първата и втората инстанция например могат да си подхвърлят по този начин производството до безкрай: първата прекратява, втората отменя и връща, първата пак прекратява и всичко започва отново.
Страната, която губи делото на процесуално основание (производството се прекратява) или счита, че то не следва да се гледа по същество, ще е принудена същевременно да обжалва с надежда да се постанови продължаване на производството по материалноправния спор, респ. да се прекрати, но нито тя, нито другата страна ще имат някаква правна сигурност, че е имало смисъл от продължаване на делото, докато не се произнесе ВКС по реда на касационната жалба по същество.
Още по-несъвместимо с принципите на правната сигурност и предвидимост ще е и обстоятелството, че след като най-сетне касационната инстанция се е произнесла и производството е прекратено, ако е подаден нов идентичен иск, то проверката по констатациите относно същите обстоятелства ще започне отново в първата инстанция (ако се следва докрай логиката на ВКС). И отново ще се приложат същите правила за обжалване и проверка без край.
В нашата правна действителност сме свикнали със всякакви въртележки, но тези разрешения започват да граничат с абсурда. Особено предвид, че световната тенденция е на концентриране на решаването на споровете в едно производство, изчерпването на фактическите и правни основания за спор между двете страни също в едно производство и постигането по този начин на цялостно прекратяване на спора, т.е. на правна сигурност и предвидимост в отношенията на страните (достатъчно е да се анализира цитираната практика на СЕС, която при това не е възникнала сама за себе си от нищото, а стъпва на общия разум на еднообразните законодателни разрешения в държавите членки).
В този ред на мисли, следва, разбира се, да се отчита, че не може по никакъв повод да се изключи правомощието нито на първата, нито на въззивната, нито на касационната инстанция самостоятелно да проверят законосъобразното предявяване на иска, без при това конкретният съдия да се смята обвързан от извършените действия на административния ръководител или от действия, извършени от друг съдебен състав (така: Определение № 346 от 09.05.2013 г. по ч.пр. д. № 1566/2013 г. на ВКС).
Това следва обаче да се детайлизира при произнасяния, които е могло да се обжалват, или са обжалвани. Всеки съдия, вкл. и по реда на въззива и касацията по същество, може по собствен почин да провери определенията, които са в обхвата на чл. 253 ГПК при установена промяна на обстоятелствата, вкл. грешка. Съвсем друго е положението по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Самото производство е създадено, за да се постига сигурност на един по-ранен етап относно съдбата на правото на иск. Иначе, както посочихме, уредбата на това производство няма смисъл.
Тази сигурност не може да се постигне, ако съдилищата не са обвързани от тези определения. В тази връзка е възможен и по-детайлен анализ на разпоредбата на чл. 276, ал. 3 ГПК, която буквално гласи, че постановеното определение по частната жалба е задължително за долустоящия съд. Така формулираната разпоредбата е prima facie напълно излишна (като се имат предвид и формулировките по ЗГС), защото, както посочихме, всеки съд зачита актовете на другите съдилища, както и собствените си (чл. 297 ГПК)[21]. Те са задължителни за него, вкл. и при условията на чл. 253 ГПК, т.е. съдът може да пререши въпроса, само ако установи изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск.
В резултат на това правило, дори и съдът да е прекратил делото и да не е съгласен с изводите на висшестоящата инстанция, че прекратяването е незаконосъобразно, той трябва да разгледа иска, щом определението на въззивната или на касационната инстанция е в този смисъл. Така, както например не може да се откаже издаване на изпълнителен лист, дори и съдът по издаването да счита, че решението на съда по съществото на спора е незаконосъобразно.
Не може да се пренебрегне по същата причина и съдебно решение, постановено по преюдициален въпрос и т.н. С други думи, решението се прилага от всички държавни органи, вкл. съдилищата, а не се „коментира“. Именно в този смисъл влезлите в сила актове на съдилищата са винаги задължителни: съдът и др. държавни органи ще ги приложат, без значение от поведението, становището и оспорванията на страните.
Зачитането на решенията в обхвата на прикрепената СПН[22] не значи обаче, че при определени условия не може да се иска преразглеждане и пререшаване на спора от страните по делото или от трети лица. Това е различно явление, което се регулира от разпоредбите на чл. 298-299 и др. от ГПК.
Примерно, изпълнителен лист в полза на кредитора ще се издаде, защото решението се зачита, независимо че поръчител оспорва наличието на главния дълг в последващо производство с кредитора (чл. 142 ЗЗД). За поръчителя правото на иск не е погасено. Изпълнителен лист срещу длъжника ще се издаде, вкл. и ако поръчителят успее да докаже, че договорът по главния дълг е примерно нищожен.
Длъжникът обаче е обхванат от СПН и затова няма възможност да се противопостави на зачитането при издаване на изпълнителен лист като представи решението по иска на поръчителя, освен ако не разруши тази СПН по реда на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения, т.е. при наличие на специалните предпоставки за това. Едва тогава за него възниква отново възможността спора да се преразгледа и евентуално пререши (чл. 307, ал. 3-4 ГПК).
Ситуацията с произнасянията по допустимостта на производството не е обаче съвсем идентична. В тази хипотеза, освен че зачита определението, съдът има и самостоятелни разширени правомощия по проверка на законосъобразното упражняване на иска, като най-интензивни са те при абсолютните процесуални предпоставки – пълни служебни правомощия да повдига спора относно законосъобразността на упражняването на правото на иск (срв. разпоредбите на чл. 126 ГПК, 130 ГПК и др.), дори и когато страната бездейства.
Така към задължението да се зачита определението се наслагва и правомощието служебно да се повдига процесуалният спор и така да се упражнят и правата на заинтересуваната страна, без тя да е направила изрично искане в тази насока. Именно тази възможност цели да изключи формулировката на разпоредбата на чл. 278, ал. 3 ГПК, когато въпросът по допустимостта е вече решен окончателно, постановявайки, че определението е задължително за съда.
Това именно е специфичната проява на непререшаемостта, която се цитира в становището на съдиите в тълкувателното решение, защото след като на съда се забранява служебно да пререшава спора, при положение, че принципно разполага с тази възможност, на още по-силно основание това ще важи и при искане в този смисъл от недоволната страна. Определението е задължително, защото то не само се зачита, но и правото на страната да се оспорва допустимостта на иска по разрешения с това определение въпрос е погасено, което от своя страна изключва и възможността за служебна проверка.
Тази непререшаемост няма друга собствена изрична регулация. Оттук изводът, че подобна липсва, защото ще се прилагат разпоредбите на чл. 298-299 ГПК, т.е. ще се формира сила на пресъдено нещо при спазване на правилото ne bis in idem, е доста близък[23].
[1] Силяновски, Д. „Процесуални решения и тяхната законна сила.“ С. Правна мисъл, 1962, №. 3, стр. 6-11. Използваме даденото от него наименование на тези актове.
[2] Белгийски съд е постановил, че белгийските съдилища не разполагат с компетентност по спора по същество, защото се установява валидно юрисдикционно споразумение, което предвижда исковете да се предявяват пред исландските съдилища. При повторно предявяване на иска вече пред немски съд е прието, че той следва да зачете (в рамките на приложимостта на правилата на Европейския граждански процес) решението по допустимостта на белгийския съд (като „Prozessurteil“), в частта, в която се постановява, че международна компетентност е предоставена на юрисдикция извън ЕС, като въпросът не подлежи на повторно разглеждане и пререшаване по възражения, изложени от страните пред немския съд (непререшаемост).
[3] Теорията на проф. Ж. Сталев е съгласно националното законодателство, действащо към момента на написване на монографията, и съществуват значителни разлики с приетото в други юрисдикции, макар в основата да е правилото ne bis in idem. Срв. разработките при Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., Наука и изкуство, 1959, Barnett. P. Res judicata, Estoppel, and Foreign Judgments, Oxford University Press, Oxford, 2001; Bower, S, Turner, A. & Handley, K. The Doctrine of Res Judicata, Butterwords & Co (Publishers), 3rd Ed., London-Edinburgh-Dublin, 1996; Гурвич, М. Судебное Решение. И. Юридическая литература, Москва, 1976; Rosenberg, L., Schwab, K. H. und Gottwald, P. Zivilprozeßrecht, C. H. Beck Verlag, 16. neubearbeitete Auflage, München, 2004; Bosch, W. Rechtskraft und Rechtshängigkeit im Schiedsverfahren, J.C.B. Mohr (Paul Siebeck), Tübingen, 1991.
[4] Силяновски, Д. Процесуални решения … , стр. 6-10. Силяновски, Д. Материална законна сила. Год. на ЮФ. София, Унив. Печатница, 1934; Яновски, Б. Актове, подлежащи на преглед по реда на надзора по граждански дела. – С.: Наука и изкуство, 1965, стр. 120-189.
[5] Сталев, Ж. Производството като динамичен фактически състав. – Годишник на Софийския университет, том LVI, Юридически факултет. С.: Наука и изкуство, 1965. Този анализ и неговите резултати са една безспорна заслуга на професора.
[6] Определенията по хода на делото обуславят съдържанието и валидността на решението по същество – Сталев, Ж. Пак там, стр. 122-123.
[7] Яновски, Б. Пак там. стр. 95-109, 160-189, стр. 194-197.
[8] Силяновски, Д. „Процесуални решения … , стр. 9-10 и Яновски, Б. Актове, … , бел. № 306 на стр. 172-173. Ако правото е упражнено незаконосъобразно, то не се погасява при прекратяване на производството, защото няма формирана СПН по материалноправния спор, който продължава да съществува и съответно правото на иск може да се упражни законосъобразно.
[9] Обхващането на въпросите на законосъобразното предявяване на правото на иск от СПН на решението не е кохерентно с основите на теорията на проф. Ж. Сталев, която в крайна сметка е основана на едно тясно разбиране за предмет на делото. Практическите и теоретични проблеми, на които се основа това разширяване на обхвата са ясни и многократно изтъквани от авторите, съвременници на професора. Конкретни примери от съвременността се предоставят в настоящето изследване.
[10] Желязкова, В. Арбитражът като способ за решаване на имуществени спорове. С. Нова Звезда, 2019, стр. 153-154 и цитираната там съдебна практика.
[11] Сталев, Ж. Сила на … , с. 330-336. Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10-то допълнено и преработено издание, С., Сиела, 2020, с. 171-172, 329.
[12] Стамболиев, О., Градинарова, Т. „Правни последици на определенията по допустимостта на исковото производство“ 2021: https://news.lex.bg/.
[13] Индиректно аргументът е в становището на професора, че мотивите не са част от решението, а решението е само диспозитивът: Сталев, Ж. „Сила на пресъдено нещо на мотивите и тяхното обжалване.“, Социалистическо право, С. 1966, №. 9. Това становище не е общо възприето и обратното приема ППВС-1–1953, съгласно което, макар и неясно, но използвано често от авторите-съвременници, се приема, че мотиви и диспозитив са неразривно свързани, което ги прави едно цяло.
[14] Проф. Д. Силяновски и проф. Б. Яновски например също приемат, че констатациите относно факти не се ползват със СПН: Силяновски, Д. „Законната сила и мотивите на решението.“ В: Правни изследвания, посветени на професор Венелин Ганев по случай 30-годишната му академична дейност. С., Придворна печатница, 1939, но не пренасят това върху целите мотиви. Съгласно техните становища произнасянето на съда относно законосъобразното упражняване на правото на иск се ползва от СПН: Силяновски, Д. „Процесуални решения и тяхната законна сила.“, С., Правна мисъл, 1962, №. 3, стр. 6-10. Яновски, Б. Актове, подлежащи на преглед по реда на надзора по граждански дела., С., Наука и изкуство, 1965, стр. 95-109, 160-189, стр. 194-197.
[15] Опр-9863/2015-ВРС-20 с-в по гр.д. 9939/2014; Опр-1358/2018-ВРС-21 с-в по гр.д. 1292/2018; Опр-6870/2023, СРС-142 с-в по гр.д. 149920/2021.
[16] Целта на закона е да възникне непререшаемост (правилото ne bis in idem) относно фактите, които имат общо значение за правата и задълженията между главната и подпомагащата страна. Проф. Сталев определя последицата като задължителна сила на мотивите, защото например регулиращата и правоустановяващата съставка няма как да се проявят. Има се и предвид, че в тази хипотеза може да се иска пререшаване при възражение за лошо воден процес, без да е необходимо производство за отмяна на решението, ако страната, която би подпомагала, не е участвала в делото, или при наличие на груба небрежност или умисъл у главната страна, когато подпомагащата страна е била конституирана (срв. и у Цолова, К. Подпомагащата страна в исковия процес, С. Сиби, 2009, стр. 263-291).
[17] До този извод стига и Цолова, К. в Подпомагащата … , стр. 263-276 относно удостоверяванията на факти и преюдициални правоотношения в хипотезата на чл. 223, ал. 2 ГПК. Обосновано тя посочва разликите от СПН, така както тази последица се разбира съгласно теорията на проф. Сталев като определя, че това е последица на мотивите – доказателствена сила. Доколкото се установява проява на правилото ne bis in idem този термин не изглежда напълно подходящ, затова в настоящото изследване се ограничаваме до очевидното: непререшаемост/задължителна сила на мотивите.
[18] Относно характера и ролята на производството по частни жалби в административното правосъдие вж. Георгиев Б. Касационно производство в административното правосъдие, Бургас – ISBN 978-619-7126-46-4, 2017 г., с. 243-249.
[19] Наистина произнасянето на първия състав на ОС е в противоречие пък с друга последователна и напълно обоснована практика, че отрицателен установителен иск за обявяване на погасени по давност публични държавни вземания е недопустим, но не следва вместо да се изпишат вежди да се вадят очите. Заради едно разрешение ad hoc се отварят вратите за много по-кардинални проблеми. Това е един много ярък пример как липсата на механизъм за гарантиране на последователна практика може да доведе не просто до нежелани, а до абсурдни резултати и то при очевидно напълно добросъвестно желание да не се дава ход на изцяло ненужно производство.
[20] Това правило не следва да се прилага, когато при отказ да са издаде заповед за изпълнение и успешно обжалване висшестоящата инстанция връща на първата с указания да издаде акта. Природата на определенията е съвсем различна, защото в тази хипотеза втората инстанция не решава сама въпроса по същество и не изпраща на първата за изпълнение, а постановява на първата съдържанието на нейния акт (вкл. и за разлика от указанията, които ВКС дава на предходната инстанция по реда на чл. 294, ал. 1, изр. второ във вр. с чл. 283, ал. 3 ГПК). Този подход е напълно недопустим от гледна точка на чл. 12 ГПК и на конституционния принцип за независимостта на съдиите при вземане на решението. Не случайно СЕС, в решение С-379/21, постанови, че по тези производства първата инстанция не е обвързана от акта на втората, макар и в спецификите на контекста на защитата на потребителите.
[21] Все още не се обръща достатъчно внимание, вкл. и в тълкувателната практика на ВКС, че чл. 297 ГПК е озаглавен „Зачитане на решението“ и продължава да се използва „зачитане на СПН“: срв. и Цолова, К. Частичният иск, С. Сиби, 2012, стр. 195-203, където се предоставя и пример за зачитане на решение.
[22] СПН се реализира като властническо правоотношение (проява на държавната санкция) между съда и субектите, които искат пререшаване на спора, по което правоотношение съда има конкретни правомощия да прекрати или не производството (срв. чл. 299, ал. 2 ГПК). Това е различно от основополагащия момент, че всеки орган, вкл. друг съд, трябва да прилага безпрекословно установеното в постановленията на решението. Правилата за СПН определят, кой може да поиска пререшаване на формулата на разрешаване на спора, която органът зачита, докато (ако) не се постанови нещо различно. „Зачитане на СПН“ следва да се разбира съгласно конкретния контекст в смисъл, че се зачита решението, че само произнасянията, които се ползват със СПН подлежат на зачитане, или че съдът следва да приложи правилата за СПН. Срв. у Цолова, Пак там.
[23] Спасова, С. поддържа, че при определенията за обезпечение на иска се формира непререшаемост. Вж. Обезпечение на иска. С. Сиби, 2014 г., стр. 236-252, с посочена практика, като са засегнати и становищата относно непререшаемост на определенията по обжалване действията на съдебните изпълнители и по издаване на изпълнителен лист.
18
Коментирайте
Видео как Боец търсят прокурори в Апелативна прокуратура-поименно посочено кои и защо-за да подадат документи-посочено какви във видеото. И не ги откриват, в работно време. https://www.youtube.com/watch?v=ZkI9IlC1hEM
Безспорно в нашата правна действителност сме свикнали със всякакви въртележки.
Интересна е ситуацията със съдебното решение, постановено по преюдициален въпрос.
Много добре е разяснено положението при определения, които потвърждават законосъобразността на предявяването на иска и подлежат на самостоятелно обжалване.
Много добър анализ. Обожавам
Хубаво ще е да го прочетат повече хора.
Е, чели сме и по-добри.
Ужас бе
Ами постарал се е човекът… да намери под вола теле, аргументирайки се с международното право и строго специфичните юрисдикционни спорове, при които преклузията е издигната на съвсем друго ниво, заради реалната липса на ефективен инструмент за уеднаквяване на практиката, понеже всеки съд разглежда делото по свое, потенциално драстично различаващо се от това на останалите, усмотрение, и няма как да се прилагат универсално в националната правна система, защото някого не му харесва да го разиграват по инстанциите и всеки път да започва отначало – напълно разбираем довод, но решението трябва да се търси е кохерентност на тълкуването, не да се почва… Покажи целия коментар »
Вашият анализ Проскубан бухал е в пъти по-стойностен от статията. Приравняването на липсата на процесуална предпоставка към определен момент с последиците на влязъл в сила съдебен акт постановен след състезателен исков процес е израз на върховна правна неграмотност, макар и напудрена с европейски нонсеснуси. Статията е безобразна и безобразието се състои в това, че се подменя цял процесуален ,конституционно заложен като състезателен правен ред с „мнението“ на един съдия, относно липсата или наличието на процесуална препоставка, а по веригата напред ако попаднеш на луд или мързелив въззив или на съдебен помощник във ВКС ще гледаш достъп до правосъдие през крив… Покажи целия коментар »
Страхотно като текст, отдавна чаках нещо смислено, аз съм ултимативен хищник в правната области в други области – Хасковска, Шуменска.
Въпросителната е назряла – тъй като имаме празнини в науката.
Лека, докога ще допускате по 5-6 напълно неадекватни на съответната статия коментари (а често и повече), написани за по 1-2 минути, част от които с политически характер? Админите Ви само трият ли или могат да блокират тролове и неадекватници по ай – пи адрес? Съвсем сваляте нивото за професионален правен сайт.
Ще видим след време как ще е. Ох. Вълнувам се.
Рязчитаме, че ще можем да станем адекватна демокрация
Много хубаво
Прекрасно
Много полезно!
това е страхотно Бях впечатлен от писането ти. Радвам се да видя такава тема. Моля, елате в моя блог и го прочетете. Your Texas Benefitsi Login