Представлява ли особена повелителна норма принципът на справедливост в чл. 52 ЗЗД
Авторите
Д-р Маргарита Балабанова е завършила „Право“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ с пълно отличие. Вписана е като адвокат през 2017 г. в Адвокатска колегия – Пловдив.
Маргарита Балабанова е главен асистент по търговско право в Института за държавата и правото при БАН и практикува в сферата на търговското и застрахователното право.
През 2020 г. успешно защитава дисертационния си труд на тема „Дружествен дял в ООД“ и придобива образователна и научна степен доктор по Стопанско/Търговско право в Института за държавата и правото към БАН. През 2021 г. трудът е публикуван като монография от издателство „Сиела“. През 2023 г. започва постдокторантура в ИДП при БАН на тема „Застраховка гражданска отговорност на автомобилистите“.
Автор е на множество публикации периодичния правен печат – сп. „Правна мисъл“, сп. „Търговско и облигационно право“ и сп. „Търговско право“. Участва в множество конференции и семинари в страната и в чужбина.
Даниел Петров Георгиев е завършил Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с отличие. Участва в стажантската програма „Фулбрайт“ към Софийския районен съд и Софийския градски съд (2023 г. – 2024 г.), за което участие е отличен. Участва в програмата и 2024 г. -2025 г. Има интереси в областта на гражданското и търговското право.
I. Особени повелителни норми
Особените повелителни норми, известни още като норми за непосредствено приложение, са уредени в чл. 46, ал. 1 от Кодекса на международното частно право (КМЧП), според който разпоредбите на кодекса не засягат прилагането на повелителните норми на българското право, които с оглед на техния предмет и цел трябва да бъдат приложени, независимо от отпращането към чуждото право. В българското право тези норми не сa ясно идентифицирани, което позволява на съда по-голяма свобода в процеса на тълкуване. Определението, което въвежда чл. 9, пар. 1 от Регламент 593/2008 („Рим I“) и доразвива чл. 7 от Римската конвенция, ги квалифицира като „норми, чието зачитане дадена държава смята, че е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси, такива като политичeска, социална или икономическа организация, до такава степен, че те са приложими към всяка ситуация, попадаща в обхвата им, независимо от приложимото към договора право съгласно настоящия регламент“[1]. Единствено съдът е компетентен да прецени дали дадена норма е от решаващо значение до такава степен, че да се квалифицира като особена повелителна норма[2]. Определението за особени повелителни норми за пръв път е дефинирано от Съда на Европейския съюз в Решение от 23 ноември 1999 г. по дело Jean-Claude Arblade и Arblade & Fils SARL, C-369/96, от където е възприето и в чл. 9, пар. 1 на Регламент „Рим I”[3].
За установяването на „особена повелителна норма“ по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“ националният съд трябва да констатира, въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази разпоредба, че тя има такова значение в националния правен ред, че обосновава изключението от приложимото право, определено съгласно член 4 от този регламент. Тоест разпоредбата следва не само да балансира индивидуалните интереси, но и да е свързана в достатъчна степен с обществени интереси, за които в рамките на правния ред на съответната държава членка се счита, че има решаващо значение[4].
По-конкретно съдът трябва да установи особено важни причини, като явно накърняване на правото на ефективни правни средства за защита и ефективна съдебна защита в резултат от прилагането на правото, определено като приложимо по силата на член 4 от посочения регламент.
Съгласно член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“, освен ако не е предвидено друго в този регламент, приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт.
Съгласно член 16 от Регламент „Рим II“ разпоредбите на този регламент не ограничават прилагането на правните норми на държавата на съда в случаите, когато те са повелителни, независимо от приложимото към извъндоговорното задължение права.
Определението на понятието „особени повелителни норми“ по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“, както произтича от определението на понятието „особени повелителни норми“ по смисъла на член 9 от Регламент „Рим I“ трябва да се тълкува във връзка със съображение 32 от Регламент „Рим II“, което предвижда, че „съображения от обществен интерес оправдават предоставянето на възможност на съдилищата в държавите членки, при изключителни обстоятелства, да прилагат изключения, основани на съображения за обществен ред и особени повелителни норми“.
С решение на Съда на ЕС по делото Unamar, съдът отбелязва, че определянето на кои разпоредби от националното право на съда сезиран с даден спор (lex fori) представляват особени повелителни норми е изцяло в компетентността на този съд. СЕС се въздържа да предостави допълнителни упътвания към националните съдилища как точно да извършат тази преценка и се ограничава до това да посочи методология за определянето им, като по този начин остава широка свобода на националните съдилища в този аспект. Отговорът дали дадена разпоредба от националното законодателство представлява „особена повелителна норма“ следва да се даде след ”щателна преценка“, разглеждаща “не само точния текст на тази норма, но също и общата структура и всички обстоятелства, при които посочената норма е била приета“. Този подход, предложен от СЕС, следва да бъде тълкуван в смисъл, че националните съдилища следва да проведат внимателен и пълен анализ на съответните разпоредби, като ясно обособят особения интерес за съответната държава-членка от приложението на дадената разпоредба[5].
Директива на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка (Първа директива) и Втора директива на Съвета от 30 декември 1983 година относно сближаването на законодателствата на държавите-членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства, целят, от една страна, да осигурят свободното движение както на моторните превозни средства с обичайно домуване на територията на Съюза, така и на лицата, които се возят в тях, и от друга страна, да гарантират, че пострадалите от произшествия, причинени от тези моторни превозни средства, ще се ползват от сходно третиране, независимо от това къде на територията на Съюза е настъпило произшествието[6].
Следователно Първа директива, уточнена и допълнена по-специално с Втора директива, налага на държавите членки да гарантират, че гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства с обичайно домуване на тяхна територия е застрахована, и уточнява по-специално видовете вреди, които тази застраховка трябва да покрива[7].
Следва да се напомни, че задължението за покриване от застраховката „Гражданска отговорност“ на вредите, причинени на трети лица от моторни превозни средства, се различава от обхвата на обезщетяването на тези вреди на основание на гражданската отговорност на застрахования. Всъщност, докато първото се определя и гарантира от правната уредба на Съюза, второто по същество е уредено от националното право[8]. В това отношение Съдът на ЕС е приел, че от предмета по-специално на Първа и Втора директива и от текстовете им е видно, че те не целят да хармонизират режима на гражданска отговорност в държавите членки и че при сегашното състояние на правото на Съюза последните остават свободни да определят режима на гражданска отговорност, приложим към произшествията, причинени при използването на моторни превозни средства[9]. Следователно при сегашното състояние на правото на Съюза държавите членки остават свободни да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на поправяне вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението за тези вреди и лицата, които имат право на такова обезщетение[10].
Директиви първа и втора допускат както национално законодателство, което налага на националните юрисдикции задължителни критерии за определяне на подлежащите на обезщетение неимуществени вреди, така и специални режими, съобразени с особеностите на пътнотранспортните произшествия, дори когато при тези режими начинът на определяне на обхвата на правото на обезщетение за някои неимуществени вреди е по-неблагоприятен за пострадалото лице от този, който се прилага за правото на обезщетение на пострадалите лица при произшествия, различни от пътнотранспортните.
В хипотезата, в която приложимата правна уредба по силата на член 4 от Регламент „Рим II“ попада в приложното поле на Директива 2009/103, за да се изключи прилагането ѝ, като вместо нея се приложи lex fori поради основание, изведено от императивния характер в правния ред на сезирания съд, би следвало да се установи въз основа на подробен анализ на тези разпоредби, че при транспонирането на Директива 2009/103 законодателят на сезирания съд е счел, че в рамките на своя правен ред е от решаващо значение да предостави на близките роднини на пострадал при пътнотранспортно произшествие „закрила, която надхвърля предвидената от цитираната директива, като в това отношение вземе предвид естеството и целта на тези разпоредби, определени като императивни“[11].
II. Представлява ли чл. 52 ЗЗД особена повелителна норма
1. Проблем
Във връзка с висящо производство по т. д. 330/2021г., свързано с обезщетяване на неимуществени вреди на български граждани от смъртта на тяхно дете, настъпила при ПТП в Германия, ВКС е отправил преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. По правилото на чл. 4, пар. 1 от Регламент „Рим II” приложимото право към казуса пред ВКС следва да е германското, доколкото вредата е настъпила на територията на Република Германия[12]. Съгласно трайната практика на Върховния съд на Федерална република Германия (ВСФРГ) към момента на ПТП, обезщетение за болки и страдания от смъртта на близък се дължи само, ако тези болки и страдания са довели до патологично увреждане на здравето – заболяване (решения на ВСФРГ – от 10.05.2015 г. BGH VI ZR 8/14; от 16.01.2001 г., BGH VI ZR 381/99)[13].
От друга страна, според принципа за справедливост, предвиден в чл. 52 ЗЗД, на обезщетение подлежат всички претърпени вреди, независимо дали са довели до патологично увреждане на здравето. В този аспект германското и българското право се основават на напълно различни схващания относно правото на обезщетение. Така в едни и същи случаи за претърпените морални страдания и болки, които не са причинили никакво патологично увреждане, съгласно българското право пострадалото лице би могло да получи обезщетение, което в хипотезата на загуба на дете може да достигне около 120 000 лева. Ако ВКС приложи германското право към момента на настъпилото ПТП и тълкуването на ВСФРГ, би следвало да отхвърли исковете на ищците, защото техните болки и страдания от смъртта на детето им не са довели до патологично увреждане на тяхното здраве[14]. С оглед на изложеното, преюдициално значение за изхода на спора, се явява въпросът кое е приложимото право. В тази връзка ВКС отправя следното питане до Съда на ЕС: „Трябва ли член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“) да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право като разглежданата в главното производство, която предвижда прилагане на основен принцип на правото на държавата членка, какъвто е принципът на справедливост, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член?“
С Решение от 5 септември 2024г., постановено по дело С-86/23, Съдът на Европейския съюз прие, че член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 („Рим II“), трябва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на починало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма “ по смисъла на този член, освен ако – когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд – въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент.
Съгласно чл. 52 от сега действащия ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. С оглед на горното, за да се отговори на въпроса представлява ли чл. 52 ЗЗД особена повелителна норма, следва да се направи кратък исторически анализ на теорията и практиката по време на действието на Закона за задълженията и договорите (Обн. 1892 г.) и „новия“ Закон за задълженията и договорите (Обн. 1950 г.).
2. Исторически анализ
Столетия наред паричните обезщетение при лични увреждания и смърт се определяли като „пенали“ (като откуп или като наказание), но не и като „обезщетение“ за неимуществени вреди, като ефектът им най-вероятно се е оценявал чрез моралната утеха на възмездието, а не чрез потребителната стойност на обезщетението. През XIX век се наблюдава преход към идеята, че паричните плащания при личните увреждания дават на пострадалия и едно икономическо обезщетение. Към края на XIX век се формира възгледът, че с пари могат да бъдат „поправени“ и нематериални вреди – такива, чиято пряка парична оценка е невъзможно. Парите имат свойството да изразяват множество блага, чието придобиване, макар да не може да премахне причината за страданието, може чрез радостта, която доставя, да отмени болката и яда. Това е така защото право има за задача в определени граници, чрез установяване на едно обезщетение, да търси изравняване на физическите и психическите болки[15].
Поради особения характер на моралните вреди, а именно невъзможността за тяхната парична оценка, невъзможно се оказва и създаването на ясни и константни критерии, по които да се определя размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. С оглед това законодателят избира един значително по-прагматичен подход, а именно справедливостта като критерий за преценка на размера на дължимото обезщетение. В теорията справедливостта се определя като абстрактно понятие, една морална категория, която законодателят очертава, без да дефинира, отваряйки вратите пред доктрината и практиката на съдилищата да попълнят със съдържание нейните рамки. Справедливостта е и нормативно понятие, с помощта на което се подлага на оценка конкретно решение или действие и дали то съответства на приетата от социалния ред в дадена човешка общност обективна мяра[16].
Други автори отричат абстрактния характер на понятието, като изтъкват, че критерият „справедливост“ е свързан с преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства[17]. Посочва се, че „справедливостта е едно относително правно понятие, своеобразна празнина в нормативността, от която законът “изтича”, като по този начин пречи на правния ред да постигне своята абсолютност. По този начин разкрива същността си на несамодостатъчна конструкция, която зависи от работата на съдиите като комплексни човешки същества”[18], предоставяйки им възможност да преценят конкретната обстановка и специфичните обстоятелства и по този начин да изградят убедително и предвидимо своето вътрешно убеждение[19]. Посочва се, че под справедливост следва да се разбира господстващите в обществото, в даден момент, разбирания за това, какво трябва да бъде правото, кое би било „правилното право“, както и еднаквото да се третира еднакво[20]. Според друго виждане справедливостта е средство да се достигне до конкретното правило, с оглед на което да се реши всеки правен спор при отчитане на конкретните обстоятелства[21]. Що се отнася до съдебната практика, тя дефинира справедливостта като изискването да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес[22].
По отношение на подлежащите на обезщетяване вреди в теорията и практиката са съществували, макар и за кратко, известни колебания. По време на действието на ЗЗД (1892 г.) са битували различни възгледи – съгласно първия на обезщетение подлежат както имуществените, така и неимуществените вреди, доколкото в редакцията му към онзи момент, чл. 56 ЗЗД (1892 г.) не прокарва разграничителна линия между двата вида вреди. Застъпва се и друго виждане, съгласно което на обезщетение подлежат само материалните вреди, доколкото моралните такива нямат точна оценка, поради което не може да бъде присъдено точното обезщетение. С Решение от 10.11.1897 г. на I-во УО[23], ВКС слага край на този спор, допускайки предмет на обезвреда да бъдат не само материални, но и морални вреди. Сочи се, че доколкото чл. 56 ЗЗД (1892 г.) не прави разлика между имуществени и неимуществени вреди, то съдът по същество е компетентен да присъди и обезщетение за морални вреди, като се ръководи от обстоятелствата на делото и положението на страните[24]. С приемането на Определение №8/13.10.1909 г., ВКС, окончателно се оформя възгледът на съда, че на обезщетение подлежат и моралните вреди[25], „стига те да са действителни и сериозни“. Красноречиви в тази насока са изразените в теорията виждания, съгласно които „когато се твърди, че целта на гражданската отговорност е да се поправят вредите, това не значи, че в случай на невъзможност за поправяне пострадалият няма право на нищо. В многото случаи човек ще трябва да се задоволи с една равностойност, един еквивалент.“ И за това, добавят същите автори, истинската роля на вредите, които присъжда съдът, е „удовлетворителна“[26], както и че “мъчността за присъждане размера на претърпените морални вреди не трябва да ни кара да се откажем от самия принцип за обезвреда на всяка една вреда, защото тогава по технически причини ние ще следва да оставим голям брой права без защита”[27].
При това положение се стига до приемането на ЗЗД (1950 г.), който в чл. 52 нормативно закрепва правилото, съгласно което неимуществените вреди подлежат на обезщетение, а последното се определя от съда по справедливост. По този начин, следвайки естественото развитие на обществените отношения, едно правило, прилагано десетилетия преди приемането на ЗЗД (1950 г.), намира своя адекватен завършек чрез уреждането му в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД[28].
Последователна е актуалната съдебната практика на ВКС, която приема, че справедливостта не е абстрактен критерий, а е свързан с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера. Справедливостта до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдещето болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД предполага намиране от страна на съда на точния паричен еквивалент на болките страданията, емоционалните, физическите и психически сътресения нанесени на пострадалото лице[29].
3. Активно легитимирани лица
Възниква проблемът кои лица са активно легитимирани да търсят обезщетение за претърпените от тях морални вреди и кои точно неимуществени вреди подлежат на обезщетяване.
Въпросът за обезщетението за неимуществени вреди от смърт на близък е бил уреден за пръв път в чл. 262, ал. 2 от Наказателния закон от 1896 г. в първоначалната му редакция, която е предвиждала, че право на обезщетение при смърт имат само възходящите, низходящите и съпругът. Това законодателно разрешение е било отменено още в началото на XX век. Отмененият Закон за задълженията и договорите от 1892 г. не е предвиждал изрични правила за обезщетяване на неимуществени вреди, но такива са се присъждали. По отношение на кръга на лицата, които имат право да получат обезщетение, достъпната съдебна практика споменава най-вече бащата на семейство за вредите от смъртта на децата си[30].
Действащият ЗЗД също не предвижда изрично кои са легитимирани лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък. Първата стъпка към решаването на този належащ въпрос е направена с приемането на ППВС №4/25.05.1961 г., съгласно което право да получат обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане имат онези лица, които са понесли такива вреди, като самия пострадал, а в случай на смърт – неговите деца, съпруг, родители, братя и сестри и други близки, които поради нетрудоспособност действително са били издържани или имат право на издръжка по закон от пострадалия[31]. ВС посочва, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, поради което следващото се за тях обезщетение, както и кръгът на лицата, имащи право на него, се определят на принципа на справедливост. С оглед на това приема, че право на обезщетение за неимуществени вреди следва да имат само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт – низходящи (деца), съпруг, възходящи (родители) и то след като се установи, че действително са претърпели такива вреди. За да се предотврати рискът това право да се превърне в способ за неоснователно обогатяване, изрично се изключват от кръга на легитимираните лица тези близки на починалия в следствие на непозволено увреждане, които са били в лоши лични отношения с него, като примерно се посочват съпрузи, живеещи в дълга фактическа раздяла, родители, оставили децата си и други, доколкото те не понасят морални вреди в степен, обуславяща възникване право на обезвреда.
С ППВС №5/24.11.1969 г. кръгът на активно легитимираните е допълнително разширен, като се посочва, че „право на обезщетение за неимуществени вреди имат и отглежданото, но неосиновено, съответно, отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие на непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала“[32]. През 1984 г. е постановено ППВС №2/30.11.1984 г., в което се посочва, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, е изчерпателно посочен в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г.[33] По този начин от кръга на активно легитимираните лица са изключени братята и сестрите, възходящите от втора и по-горна степен, както и низходящите внуци и правнуци[34]. С оглед съвременното развитие на обществото, практиката стига до извод, че изчерпателното изброяване едва ли е най-подходящото разрешение на проблема, доколкото по този начин ще бъдат накърнени интересите на лицата, които търпят болки и страдания от настъпилата смърт на техен близък, но с оглед така установената практика, не биха имали право да търсят обезщетение за морални вреди.
Създадените неудобства и недостатъците на посочената практика налагат приемането на ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. №1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, с което още веднъж се разширява кръгът на материално легитимираните да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. ВКС посочва, че с оглед принципа на справедливостта, право на обезщетение следва да има „по изключение и всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени“.
В основата на тълкувателното решение стои преди всичко аргументът за справедливостта, разбирана, от една страна, като оправдана нужда всички реално претърпени вреди да получат обезщетение, и от друга, като оценъчна концепция, че само вредите, аналогични по интензитет на тези, които търпят най-близките, заслужават да бъдат обезщетени. Хипотезите на човешки отношения и проявления на моралните вреди са житейски твърде разнообразни, а преценката на страданието твърде сложна, за да бъде предварително определена всяка хипотеза, при която се дължи обезщетение. Поначало в основата на обезщетението за неимуществени вреди в случай на смърт стои загубата на спътник в живота, на лице, на което изначално е отредена определена житейска функция по запълване на бита и съпреживяване на всекидневието. Житейски обаче са възможни и отношения с други лица, които по интензивност и функционално съдържание да са равностойни на връзката с най-близките лица и които също заслужават признание[35].
С оглед това да не се създава несигурност и да не се засягат правата и интересите на пострадалите, на посоченото тълкувателно решение е придадено обратно действие[36], като право да претендира обезщетение има всяко лице, намиращо се в посочената трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, макар че моралната вреда се е реализирала преди постановяването на горецитираното тълкувателно решение[37]. От тук следва, че всяко чуждо законодателство, което не признава на посочените категории лица право да търсят обезщетение за претърпените морални вреди, ще бъде дерогирано за сметка на българското и в частност чл. 52 ЗЗД.
Приетото тълкувателно решение е в съответствие с принципите на Европейското деликтно право, които, независимо че нямат задължителна сила, имат за цел да допринесат за хармонизирането на деликтното право на европейско ниво. Според тях обезщетение за неимуществени вреди може да се дължи на всяко лице, което успее да докаже близки взаимоотношения с жертвата, както в случай на смърт, така и при настъпили увреждания без фатален край. Принципите не въвеждат критерий за родствена близост, а използват по-широкото понятие за „близки взаимоотношения с жертвата” („persons having a close relationship with a victim“, „proches d’une victime“), което легитимира не само братята и сестрите, но и лицата извън тесния семеен кръг да търсят обезщетение за неимуществени вреди[38].
Разширяването на легитимираните да търсят обезщетение лица съответства и на практиката на Европейския съд по правата на човека[39], според която кръгът на лицата, признати за жертви (близки на починалия), не се изчерпва с родителите, съпруга/ата или децата на починалото лице, а включва и лицето, с което починалият е живял във фактическо съжителство[40], братята и сестрите[41], a дори и племенникът на починалото лице[42].
Макар и стъпка в правилната посока, тълкувателното решение не отстранява недостатъците на предходните такива, а именно опита да бъде изчерпан “списъкът” на активно легитимираните по чл. 52 ЗЗД лица. В този смисъл следва да бъде споделено изложеното в теорията виждане, съгласно което от гледна точка на правоприлагането много по-ефективно би било да се определят ясни критерии, които абстрактно да определят условията за разпределяне на тежестта и характера на претърпените вреди, които, с оглед тяхната специфика, следва да бъдат преценявани от съда ad hoc, за да бъде осигурена възможността да получи обезщетение лице, което реално е претърпяло неимуществени вреди, а не такова, включено в списък[43]. Чл. 52 ЗЗД не е поставил ограничение върху легитимираните да получат обезщетение за неимуществени вреди, а е вменил на съда правото и задължението да реши въз основа на справедливостта всеки конкретен случай[44]. Еднаквите по вид и степен вреди следва да намират еднаква компенсация, която да отговаря на действително преживените страдания. Поради това би следвало да се признае правото на обезщетение на всеки човек, който се е намирал в емоционална връзка с починало при непозволено увреждане лице, поради това, че е загубил тази връзка. Съдебната практика не би следвало да замества ролята на законодателя. Установеният от чл. 52 ЗЗД критерий – справедливостта на обезщетението, не следва да се ограничава до предварително определен кръг от лица, а наличието му следва да се преценява по всяко конкретно дело[45]. В закона не е дадено право на съда да определя кръга на лицата, които имат право на неимуществени вреди, а му е предоставено да определи обезщетението – за кои неимуществени вреди и в какъв размер[46].
Тенденцията, особено в близки на България страни, е за разширяване на кръга на лицата, на които се присъжда обезщетение, както и за диференциране на размера на обезщетенията според степента на близост между починал и правоимащ. Обществото възприема за справедливо да се обезщетяват претърпените емоционални болки от загубата на близък човек, което налага и цялостно обръщане на доктрината за неимуществени вреди. Налага се и разбирането, че близостта не следва да се възприема с оглед на формален критерий за родство или брачна връзка, а с оглед на фактическите отношения между починалия и правоимащите[47]. Дефинитивното изключване на принципната възможност тези родственици да търпят неимуществени вреди е почти непозната в европейските държави, особено в случаи, в които последните са единствените близки на загиналия. Правото на обезщетение на братята и сестрите е признато в Италия, Франция, Румъния, Чехия, Република Хърватска, Македония, Гърция и др. Правната уредба в почти всички държави акцентира върху действителния характер на поддържаните отношения, като изключва близки роднини, които са били в лоши отношения с починалия, и признава правото на по-далечни родственици, които са поддържали по-тесни от обичайното отношения със загиналия[48].
По английското право обезщетение на косвено пострадалото лице се дължи, ако между него и пряката жертва са съществували отношения на любов и привързаност. Съдилищата приемат, че само най-близките – родители, деца и съпрузи имат право на обезщетение. Изброяването е неизчерпателно, но в тези случаи съществуването на любов и привързаност се предполага. Роднини, извън този кръг, имат право на обезщетение, ако докажат наличие на близка връзка с починалия. По делото Alcock исковете на братя и сестри са отхвърлени, а иск на годеница е уважен. В друг случай е присъдено обезщетение на баба, отгледала детето от съвсем малко[49].
По отношение на подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди трайно се приема в теорията, че правно релевантната неимуществена вреда е тази, която надхвърля определен праг на поносимост, засягайки дълбоко психичната сфера на пострадалия[50]. Вредата може да е настъпила в резултат на психическо или физическо въздействие върху пострадалия. Обезщетява се само действителната, наличната вреда[51]. Справедливостта, обаче, изисква обезщетението действително да предоставя удовлетворение, а не да бъде толкова малко, че само да маркира наличието на вреди[52]. Посочва се, че релевантните неимуществени вреди настъпват обективно (те са факт от обективната действителност, въпреки че са част от психическото състояние на човека, поради което подлежат на установяване, оценяване и справедливо обезщетяване)[53], поради което не е необходимо същите да са съзнавани. Като критерии за установяване размера на обезщетението практиката посочва характера, продължителността и интензивността на увреждането, възрастта на увредения, общественото и социалното му положение, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, родствената близост между починалия и лицето, претендиращо обезщетение, действителните отношения помежду им, възрастта на починалия и други[54]. Когато става въпрос за обезщетение в случай на смърт, следва да се вземат предвид характерът на отношенията между починалия и лицето, претендиращо обезщетение – степен на родство, фактически отношения на близост и привързаност, тяхната продължителност, възрастта на лицата и други[55].
4. Анализ
От представения исторически анализ ясно личи, че в модерната история на българското право никога не е имало съмнение по въпроса подлежат ли на обезщетяване претърпените неимуществени вреди, а единствено кой е активно легитимиран и може да търси такова обезщетение. Положително отговаря на въпроса ВКС още през далечната 1897 г. с горецитираното Решение от 10.11.1897 г. на I-во УО, в което се аргументира възгледът, че макар и да нямат материален израз, моралните вреди, изразяващи се в болки и страдания (в казуса – поради неизпълнение на обещание за сключване на брак), не следва да се пренебрегват, а дори напротив – съдът следва да присъди обезщетение, съответстващо на претърпените болки и страдания, използвайки като критерий за преценка справедливостта. Посоченото решение поставя основите на бъдещото развитие на правото в областта на обезвредата на неимуществени вреди, основана не на изначално зададени и константни стойности, а на абстрактни категории като морал и справедливост, които в максимална степен отговарят на трудностите за количествено измерване на вреди, изразяващи се в болки, страдания или накърняване честта и достойнството на отделния индивид.
Като междинен извод може да се направи заключение, че правото на обезщетение е исторически ценностен културен феномен на българскoто правно мислене и на практика част от нациoналната правна системa и тя се ползва от всеки български гражданин където и когато и да претъпи увреждане. Затова не може българските граждани и вредите, който те са претърпели, да се третират различно в зависимост от това къде е настъпила смъртта на техните близки. Закон, който предвижда различни критерии за обезщетяване на страданието от тези в България, би довел до дискриминация на българските граждани. Това би влязло в противоречие с установения у нас правопорядък, защото семейството и обезщетяването на близки на починалите за претърпените от тях неимуществени вреди са висши ценности.
В този смисъл несъвместим с обезщетяването на неимуществените вреди по справедливост e и въведеният с разпоредбата на §96 ал. 1 от ЗИД на Кодекса на застраховането (КЗ) лимит, в който се определя размер на обезщетението от 5000 лева, до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2 КЗ. Посоченият временен лимит от 5000 лева се отнася за обезщетение на близки лица, непопадащи сред посочените от ВС – съпруг или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, осиновено или отглеждано дете и пр. Тази несъвместимост не се изключва и от обстоятелството, че посочените лимити се отнасят само за застрахователни събития, реализирали се след влизането в сила на посочената по-горе разпоредба.
В решение на СЕС по дело C-277/12[56] се посочва, че правото на ЕС не допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5. Следва да се посочи и Решение на СЕС по дело C-577/21, постановено по преюдициално запитване на СГС, в което се посочва, че национална правна уредба, съгласно която обезщетяването от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства на неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на пострадалите при пътнотранспортни произшествия, зависи от условието тези вреди да са довели до патологично увреждане на близките роднини, не противоречи на правото на ЕС, доколкото така определеното обезщетение не спада под установения минимум. По този начин СЕС затвърждава своето становище, изразено още с Решение по дело C-22/12, съгласно което, макар и Първа и Втора директива да имат за цел да гарантират, че пострадалите от произшествията ще бъдат третирани по сходен начин, независимо от това къде на територията на Съюза е настъпило произшествието, то държавите членки остават свободни да определят режима на гражданската отговорност, приложим към произшествията, причинени при използването на МПС.
За несъвместимостта на горепосочените лимити, въведени с разпоредбата на §96 ал. 1 от ЗИДКЗ, свидетелстват и множество решения на ВКС, в които върховната касационна инстанция присъжда обезщетения многократно надхвърлящи 5000 лева. Този подход е правилен, доколкото преценката налице ли е изключителност, обосноваваща присъждане на обезщетение за морални вреди, следва да се извършва ad hoc, след конкретно изследване на житейската връзка и степента на емоционална близост и обвързаност между починалия и претендиращия обезщетение, а не въз основа на константни критерии, изначално зададени в закон или подзаконов нормативен акт. В този смисъл е Решение №70/03.06.2019 г., в което ВКС е стигнал до извода, че претендираното от сестрата на починалия обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде присъдено, доколкото безспорно се установява „силна и трайна взаимна близост и обич между двете сестри, смъртта на по-голямата от тях е трагедия, отразила се тежко в психо-емоционален план на ищцата“. От по-новата практика следва да се посочат и Решение №50108/09.11.2023 г., постановено по т. д. №1631/2022 г., I т. о.[57] , както и Решение №25/12.01.2024 г., постановено по гр. д. № 4660/2022 г., I г. о., в които ВКС обръща внимание не само на силната емоционална и духовна връзка между ищец и пострадал, но и на българските традиции и ценности, които в още по-голяма степен засилват чувството за справедливост и морал, доколкото семейството безспорно заема централно място в българската традиция и самосъзнание.
В контекста на горепосоченото се поставя въпросът еднакво ли е съдържанието на принципа за справедливост във всички правни системи, които го въвеждат, или следва да бъде преценяван в съответствие не само с действащото в съответната държава право, но и с историята, традициите, културата на дадения народ и икономическите му стандарти. Считаме, че вторият възглед е за предпочитане, доколкото в противен случай прокламираното от чл. 52 ЗЗД правило не би постигнало крайната си цел.
Приложимото право към задълженията, произтичащи от непозволено увреждане, урежда „наличието, вида и определяне на размера на вредите или на търсеното обезщетение“ (чл. 15 буква в) от Регламент „Рим II”), съответно „определянето на размера на вредите или щетите, доколкото това е уредено от правни норми“ (чл. 114, ал. 1, т. 5 КМЧП). В деликтния статут попада изчисляването на дължимото обезщетение, както и съобразяването на предвидени в закон ограничения на неговия размер. Определянето на дължимото обезщетение ще попада в деликтния статус съгласно КМЧП само ако „това е уредено с правни норми“ (чл. 114, ал. 1, т. 5 КМЧП). Това означава, че за неуредените от правни норми въпроси, свързани с обезщетението, които имат процесуален характер, ще се прилагат правилата на закона на сезирания съд. Регламент „Рим II“ в чл. 15, буква в) не поставя изискване определянето на дължимото обезщетение да попада в деликтния статус само ако е уредено с правни норми. Този въпрос не се счита за процесуален, а за материален и поради това е включен безусловно в предметния обхват на приложимото право. В същото време не трябва да се пренебрегва обстоятелството, че определянето на размера на обезщетението е в пряка причинна връзка с доказаните факти, които от своя страна са подчинени преимуществено на lex fori. Така индиректно отново ще бъде съобразен неизбежният процесуален елемент[58].
Съобразяването на икономическите стандарти и дадености в държавата по обичайно местопребиваване на претърпелия вредите, независимо от приложимото по същество право, позволява да се присъди обезщетение, което да е съответно на увреденото благо. Въпреки че европейският законодател в Регламент „Рим II” не въвежда специална норма с такова съдържание, в съображение №33 е предвидено, че при пътнотранспортни произшествия, при които произшествието е било в държава, различна от държавата на обичайното местопребиваване на пострадалия, при определяне на обезщетението за претърпените вреди „сезираният съд взема предвид всички относими обстоятелства, касаещи съответното пострадало лице, включително, по-специално, претърпените загуби и разходите за последващи медицински грижи“. Размерът на претърпените вреди ще се доказва във връзка с държавата по обичайно местопребиваване, доколкото тези факти не могат да бъдат откъснати от мястото, където са се осъществели. Размерът на вредите е фактически въпрос, който е неразривно свързан с мястото на проявление на самите факти[59].
Неправилно би било да се приеме, че критериите за определяне на обезщетението на братя и сестри по справедливост от българския съд и от чужд такъв при реализирало се ПТП например, биха били еднакви. Съвсем разбираемо е, че брат, който живее извън семейството си от ранна възраст, търпи в много по-малка степен душевни болки и страдания от смъртта на свой брат или сестра от друг такъв, прекарал значителна част от живота си, живеейки заедно със своето семейство. Посочените болки и страдания биха били още по-значителни, ако разгледаме семейната обвързаност през призмата на националната култура и традиция на съответния народ. Различната обстановка води до разлика в претърпените болки и страдания, а справедливостта налага в този случай различно да бъде и присъденото обезщетение, въпреки че формално родствената връзка е еднаква. Именно тук в още по-голяма степен изпъква несъвместимостта между характера на претърпените вреди и евентуални опити за изчерпателно изброяване както на критерии за определяне на дължимата обезвреда, така и на кръга активно легитимирани лица. Макар посочените критерии да имат не толкова правен, а по-скоро житейски характер, те в значителна степен обуславят и насочват дейността на правораздавателния орган при прилагането на чл. 52 ЗЗД и „попълването“ със съдържание на законоустановените рамки на принципа на справедливост.
С оглед централното място на семейството в българската култура, традиция и идентичност, безсъмнено справедливостта е не само фундамент за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, но и стожер на българското самосъзнание. За това свидетелства и Преамбюлът на Конституцията на Република България от 1991 г., който посочва справедливостта като общочовешка ценност на българския народ, която способства създаването на правова и социална държава – цел, която е немислима без справедливостта не просто като принцип, а като част от идентичността на българския гражданин. Понятието за национална идентичност е въведено за първи път с Договора от Маастрихт. В §3 на неговия чл. F (след Договора от Амстердам чл. 6) изрично е записано, че „съюзът зачита националната идентичност на своите държави-членки”. Договорът от Лисабон закрепи защитата на националната идентичност на държавите-членки като принцип, балансиращ принципите на интеграция и на лоялно сътрудничество[60].
Принципът на справедливост е основен принцип на българското право и част от обществения ред на държавата, който принцип стои в основата на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според дадените от ВКС (преди Върховен съд) тълкувания на същата, именно въз основа на този принцип се определя кръгът на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, включващи при това всички претърпени от тези лица морални болки и страдания, който принцип е и в основата на определянето на размера на вредите. Справедливостта е правен принцип – основно начало на правото на Република България по смисъла на чл. 46, ал. 1 и 2 ЗНА[61].
Представлява ли чл. 52 ЗЗД особена повелителна норма – именно това е поставеният от ВКС въпрос в отправеното до СЕС преюдициално запитване. В постановеното решение от 5 септември 2024 г. по дело С-86/2023 г. съдът приема, че компетентен да реши този въпрос е сезираният съд на държавата членка, който следва да направи подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба.
В този смисъл е и заключението на генералния адвокат по дело C-86/23, който посочва, че единствено запитващата юрисдикция е способна да дефинира дадена норма от вътрешното ѝ законодателство като особена повелителна или да отрече този неин характер[62]. Европейският съд не е компетентен да даде еднозначен отговор, доколкото не може, а и не е длъжен да познава българското право, както и неговото историческо развитие. СЕС обаче дава критерии за тълкуване, които следва да се използват. С оглед постановеното решение по преюдициалното запитване, следва да се приеме, че ВКС е компетентен да даде окончателния отговор дали нормата на чл. 52 ЗЗД е особена повелителна като приложи критериите, изведени от СЕС.
Германското право, действащо към момента на ПТП, поставя изискване неимуществените вреди да се обезщетяват само ако са довели до патологично увеждане на здравето, което би означавало в разглежданата от ВКС конкретна хипотеза увредените лица, роднини на починалото при ПТП, да не получат никакво обезщетение. Това условие е в противоречие с българския правен ред[63]. Принципът на справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД, не поставя изискване неимуществените вреди да бъдат обезщетявани само ако са довели до патологично увреждане. Според принципа на справедливост, неимуществените вреди се обезщетяват във всеки случай, когато са реално претърпени от увреденото лице. Този принцип изисква също така еднаквото третиране на сходните случаи.
В тази връзка, ако в случая бъде приложено германското право, ще се стигне до съществено нарушаване на българския обществен интерес, доколкото увредените лица ще са лишени от обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди. В България семейството е висша ценност и обезщетението за неимуществени вреди от загубата на близък е защитимо от закона и Конституцията право на всеки български гражданин още от създаването на третата българска държава до сега. Всеки български гражданин може да се ползва от тази защита, независимо където е настъпила смъртта на неговия близък. Затова германската уредба, изключваща защитата на този значим за българите правен интерес, в случай че неимуществените вреди не са довели до патологично увреждане, противоречи на целите на българския закон, поради което безсъмнено може да се заключи, че чл. 52 ЗЗД отговаря на дефиницията на чл. 16 от Регламент „Рим II“, поради което представлява особена повелителна норма, дерогираща приложението на националното право на друга държава членка[64]. В рамките на българския правен ред е от решаващо значение да се предостави закрила на близките на пострадал при ПТП, която надхвърля предвидената в Директива 2009/103. Съобразно константната и трайна практика на ВКС по тълкуване на чл. 52 ЗЗД може ясно да се изведе изводът, че обезщетението за неимуществени вреди при смърт на най-близките роднини е изключително важно, за да може тяхното страдание да бъде компенсирано.
Следва да се има предвид, че както е посочил СЕС чл.16 от Рим II е изключение[65] от общото правило на деликтния статут, поради което следва да се прилага само в хипотези, при които приложимото право в случая значително и явно[66] се отклонява от целта и смисъла на тълкуване на чл. 52 ЗЗД, като изцяло ограничава хипотезите на присъждане на обезщетението или активно легитимираните лица или налага размери драстично несъвместими с националния ред, като по този начин изключват преценката на съда. Следва да се сподели и мнението на генералния адвокат и аргументите му, изложени в т. 60-62 от заключението му. При тези обстоятелства считаме, че разпоредбите, с които се защитават индивидуалните права и свободи, могат да бъдат квалифицирани като „особени“ по смисъла на член 16 от Регламент „Рим II“, ако освен факта, че те балансират индивидуални интереси, е установено, че те са свързани в достатъчна степен и с обществени интереси, за които в рамките на правния ред на съответната държава членка се счита, че имат решаващо значение.
Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД не брани просто индивидуалните интереси на жертвите и техните най-близки, тя има общозначимо регулативно и възпиращо въздействие спрямо неправомерните деяния и разпределянето на рисковете и вредоносните последици от тях. Това еднообразно тълкуване в юриспруденцията определя и особеността на българската правна система, в която гражданската отговорност има и стимулиращата функция[67], която е от изключително значение за правилното функциониране на цялата правна система[68].
Когато с деликта се накърняват най-важните конституционни ценности – животът и здравето на човека, с което се засягат и семейните връзки, изключително значими за правния ред, тези лица следва да получат справедливо значимо обезщетение, което да оцени техните загубени блага и засегнати права. Оценката на тези блага и права в пари защитава не само индивидуалния, но и обществения интерес, тъй като по този начин се утвърждава тяхната значимост в конституционния ред на страната и се осигурява адекватна им защита съобразно изискванията на ЕКПЧ.
III. Заключение
Като заключение, с оглед всичко изложено, според нас, произнасянето на ВКС[69] следва да е в смисъл, че принципът за справедливост, залегнал в чл. 52 ЗЗД, отговаря на дефиницията на чл. 16 от Регламент “Рим II”, поради което представлява особена повелителна норма, която дерогира приложението на националното право на друга държава членка.
Приложимото към конкретния казус пред ВКС германско право предвижда стеснителни условия за присъждане на неимуществени вреди, които на практика драстично ограничават легитимираните лица, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Това ограничение е очевидно несъвместимо с националния ред в България и с принципа на справедливост, поради което следва да се приложи чл. 52 ЗЗД като особена повелителна норма.
[1] Вж. Решение на съда на ЕС от 23 ноември 1999 г. по дело Jean-Claude Arblade и Arblade & Fils SARL, C-369/96, и Bernard Leloup, Serge Leloup и Sofrage SARL, C-376/96, точка 30.
[2] Така Тодор, Т. Международно частно право, Европейският съюз и Република България, трето издание, С., Сиби, 2010, с. 147.
[3] Така Rome II Regulation – Commentary, Verlag Dr. Otto Schmidt, p. 553.
[4] Вж. Заключение на M. Szpunar – дело c-86/23 HUK-COBURG-Allgemeine Versicherung II, достъпно на https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:62023CC0086
[5] Така Темников, О. Избор на приложимо право в договорите за търговски представители – особени повелителни норми. Европейски правен преглед, том XVIII, достъпна на https://evropeiskipravenpregled.eu/t186/
[6] Така Решение от 23 октомври 2012 г. по дело Marques Almeida, C‑300/10, точка 26 и цитираната в него съдебна практика.
[7] Така Решение от 24 октомври 2013 г. по дело Haasová, C‑22/12, точка 38.
[8] Така Решение от 24 октомври 2013 г. по дело Drozdovs, C‑277/12, точка 30 и Решение по дело С-577/21.
[9] Вж. Решение по дело Marques Almeida, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика.
[10] Вж. Решение по дело Haasová, посочено по-горе, точка 41 и Решение по дело Drozdovs, посочено по-горе, точка 32.
[11] Това се отбелязва от M. Szpunar — Дело C-86/23 HUK-COBURG-Allgemeine Versicherung II, достъпно на https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:62023CC0086 Вж. в този смисъл решения Unamar (т. 50—52) и Da Silva Martins (т. 30).
[12] Вж. Решение от 15.12.2022 г. по дело LM и NO срещу HUK-COBURG-Allgemeine Versicherung AG, C-
577/21, по въпроса допустима ли е национална правна уредба, която поставя обезщетяването на неимуществените вреди в зависимост от това моралните болки и страдания да са довели до патологично увреждане на здравето.
[13] Следва да се отчете при прилагането на закона, че към настоящия момент това право е променено. Германският законодател е премахнал изискването, че психичните увреждания следва да се разглеждат като увреждане на здравето само ако са част от патология и надхвърлят уврежданията на здравето, от които засегнатите лица по принцип може да страдат при смърт или тежко нараняване на близък роднина с приемане на член 844, параграф 3 от BGB; вж. BGBl 2017 I, стр. 2421, което се отбеляза изрично и от Заключение на генералния адвокат M. Szpunar, представено на 14 март 2024 г. След 22 юли 2017 г. германското право предвижда обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от трети лица, ако тези лица се намират в особено близки отношения с пострадалия, като изрично се въвежда законова оборима презумпция, че такава има с родител и деца, съпруг и граждански партньор. Виж за тълкуването и прилагането на член 844, параграф 3 от BGB след 2017 в Gerhard Dannemann Reiner Schulze , Jonathon Watson. German Civil Code Btirgerliches Gesetzbuch (BGB)Volume IBooks 1-3: §§1-1296A rticle-by-Article Commentary.С.2020, с.1678-1681. Изменението на закона очевидно е нова стъпка в развитието на германското право, с което вече е налице пълно съответствие с чл. 52 ЗЗД.
[14] Максимален размер на обезщетението от 2500 евро, присъждан в германското право и изплатени в този случай, сравнено с обичайния размер по българко право също следва само по себе си да се счита за несъвместимо с правната норма на чл. 52 ЗЗД, тъй като с такъв размер на обезщетението гражданската отговорност не може да постигне от функциите и целите, които са и признати за значим в българската правната ни система. Тези размери противоречат и на правото на ЕС. С новото изменение на германския закон след 2017 г. размерите на обезщетенията са от 5 000 евро до 15 000 евро, предложени като обичайни размери. Въпреки това съдът може да се вземе предвид специални обстоятелства, за да промени тези суми. Следователно и това разрешение вече след 2017 г. съответства на тълкуването на чл. 52 ЗЗД и за бъдеще няма да има несъответния и нужда от позоваване на особени повелителни норми. Така German Civil Code Btirgerliches Gesetzbuch (BGB)Volume IBooks 1-3: §§1-1296A rticle-by-Article Commentary.С.2020, с.1681, както и BeckOGK BGB/Eichelberger, § 844 BGB mn. 217 with further references, както и Schmerzensgeld Beträge 2025 inkl. Online-Version mit juris-Rechtsprechung 43. Auflage, С.2025, с.253, достъпна на https://www.anwaltverlag.de/media/pdf/26/95/b5/9783824017478.pdf
[15] Така Конов, Т. Още веднъж за съотношението между договорната и деликтната отговорност и за обезщетяване на неимуществени вреди – с. Търговско право, 2012, кн. 3, с. 25-26.
[16] Вж. Тодоров, Х. Що е справедливост?, публикувана в сборник: Предизвикателства към правото. Научни четения в памет на Кристиан Таков, НБУ, 2021.
[17] Така Калайджиев, А. Облигационно право, обща част, осмо издание, с. 410.
[18] Вж. Ставру, Ст. Обезщетение за морални вреди в България., Цит. съч.,с.13.
[19] Пак там., Виж и размисли теория и практика при Йотов,С. Що е това обезщетяване „по справедливост“?, достъпна на https://www.challengingthelaw.com/pilosofia/shto-e-to-spravedlivost/
[20] Вж. Апостолов, И. Облигационно право, част първа, общо учение за облигацията, с.33-34.
[21] Така Павлова, М. Гражданско право, обща част, с. 93.
[22] Вж. Тълкувателно решение №1/2009 на ОСТК на ВКС от 15.06.2010г.
[23] По същество ВКС посочва, че “точното определение на моралните вреди е почти невъзможно, доколкото честта и доброто име на човека едва ли могат да бъдат възнаградени парично, но това не значи, че подобно възнаграждение не трябва да бъде присъждано. Колкото се отнася до размера му, съдът по тоя въпрос е суверен и може да присъди такова количество, каквото по неговото вътрешно убеждение той намери за уместно, предвид обстоятелствата по делото и положението на страните”.
[24] Вж. Апостолов, И. Облигационно право, част първа, Общо учение за облигацията, с. 96.
[25] В този смисъл Диков, Л. Курс по българско гражданско право, том III, Облигационно право, Обща част, III изд., София 1943, 616, бележка 1.
[26] Вж. Оливенбаум, Л. Морални вреди (публикувана в сп. „Юридически архив“, г. VI (1934/1935) с. 396, достъпна на https://www.challengingthelaw.com/obligacionno-pravo/moralni-vredi/
[27] Пак там.
[28] Според Конов, Т. Теоретични възгледи и анализи по тълкувателни дела. Сборник със статии – Още веднъж за съотношението между договорна и деликтна отговорност и обезщетяването на неимуществени вреди, с. 192 правилото на чл. 52 ЗЗД е прието, за да се преодолеят ограниченията на Наказателния закон (1897г.) където се предвиждало, че граждански иск за неимуществени вреди може да се предяви само в предвидените в Наказателния закон случаи, като в чл. 262, ал. 2 НЗ (в редакцията му след 1935г.) по отношение на убийството е предвидено, че съдът може да присъди на съпруга, низходящите и възходящите на убития парично удовлетворение. Извън убийство и други престъпления са давали иск за парично удовлетворение, но само в полза на пострадалия.
[29] Така Решение № 89 от 07.07.2022 г. по т. д. № 1146 / 2021 г. на ВКС, I т. о.
[30] Вж. Георгиев, А. Кои лица имат право да поискат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък?, публикувана в https://gramada.org/%D0%BA%D0%BE%D0%B8-%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D0%B8%D0%BC%D0%B0%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B8%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82-%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D0%B7%D1%89%D0%B5%D1%82/
[31] Вж. Кунчев, К., Закон за задълженията и договорите, задължителна съдебна практика, част III, с.440.
[32] Пак там.
[33] Предварителният проект постановлението от 1961 г. предвиждал: „Право да получат обезщетение за претърпени от непозволено увреждане вреди имат само низходящи, възходящи и съпруг, когато действително са понесли такива вреди“. Окончателно приетият текст гласи: „Кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпругата“. Сравнението между предложения и приетия текст е достатъчно показателно и не оставя никакво съмнение относно това, ограничил ли е ВС кръга на лицата само до посочените три категории, каквато интерпретация се появява през 1984 г. – така Желев, С. Актуални проблеми на обезщетението за неимуществени вреди в светлината на съдебната практика – с. Търговско и облигационно право, 2017, кн. 3, с. 39 и сл.
[34] Вж. Таджер, В. Право на обезщетение за неимуществени вреди – с. Правна мисъл, 1986, кн. 2, с. 90, който отбелязва, че в посочените тълкувателни постановления на ВС не се съдържа тълкуване, а регулиране.
[35] Така Цонев, С., Английско и българско деликтно право. Сравнителноправно изследване. Авангард, С., 2019, с. 149-150, според която при определяне на обезщетението водещ следва да бъде интензитета на близост и привързаност, съществували към момента на смъртта, като не по-малко достоен да получи обезщетение е този, който философски или с религиозно смирение приема загубата на близък и продължава с достойнство живота си или се ангажира с разни дейности, за да преодолее страданието.
[36] Вж. Особено мнение към решение по т. д. 1597/22 г., ВКС, II ТО, докладчика (Галина Иванова), съгласно което в случаите, когато има приети два тълкувателни акта, по отношение на една и съща правна норма, съдът следва да прецени дали първоначалното тълкуване с тълкувателно решение е било обявено за загубило сила изрично или следва да се приеме, че има основание да се обяви за загубило сила и да не се приложи, като приложи тълкувателния акт, който е приет впоследствие. Трябва да се прецени дали последващото тълкуване не отнема възникнали права и дали не създава процесуални пречки за упражняване на такива права, които да правят невъзможно реализирането им.
[37] В този смисъл константна практика на ВКС обобщена с Определение № 2603 от 10.10.2024 г. по т.д. № 597/2024г., I т. о, ВКС, в което е посочено изрично, че съществува трайна практика на Върховния касационен съд, която е в смисъл, че и за случаи, когато смъртта на близкия е настъпила преди 21.06.2018г., може да бъде определено и получено обезщетение за неимуществени вреди от лицата, посочени в Тълкувателно решение № 1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д. № 2016г. на ОСНГТК на ВКС. В този смисъл са постановените многобройни решения на състави на ВКС (решение № 50122 от 09.01.2023г. по т.д. № 1481/2021г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 50123 от 17.01.2023г. по т.д. № 1220/2021г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 50012 от 24.07.2023г. по т.д. № 2383/2021г. по описа на ВКС, ГК, І г.о., решение № 50026 от 25.07.2023г. по т.д. № 2401/2021г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50112 от 11.01.2024г. по т.д. № 2095/2022г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 25 от 12.01.2024г. по гр.д. № 4660/2022г. по описа на ВКС, ГК, І г.о., решение № 50116 от 23.04.2024г. по т.д. № 1725/2022г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 50001 от 10.05.2024г. по т.д. № 1813/2022г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.).
[38] Така Георгиева, Ж. За правото на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък – има ли нужда от промяна?, достъпна на https://www.blhr.org/media/documents/statia_final__compensation_for_non-pecuniary_damage.pdf, с. 9.
[39] Така Георгиева, Ж. Цит, съч., с. 10.
[40] Velikova v. Bulgaria, no. 41488/98.
[41] Çakici v. Turkey, no. 23657/94, Angelova and Iliev v. Bulgaria, no. 55523/00, Bubbins v the United Kingdom, no. 50196/99, Renolde v. France, no. 5608/05, Bekirski v. Bulgaria, no. 71420/01 , Bljakaj and Others v. Croatia, no.74448/12.
[42] Yaşa v. Turkey, no. 22495/93.
[43] Така Кунчев, К., Цит. съч., с.445., който посочва, че макар и въвеждането на изчерпателен списък да се аргументира с необходимостта да се ограничат до обозрим кръг активно легитимираните лица, за да се избегнат множество неоснователни претенции, то този подход противоречи на справедливостта и не съответства на съвременното развитие на обществото.
[44] Така Конов, Т. Цит. съч., с. 191 и Конов, Т. Някои въпроси на отговорността за непозволено увреждане спрямо трети лица, Правна мисъл, 1987, кн. 4, с. 58-62, където авторът посочва, че всяко засягане на благата на пострадалия, което има белезите на непозволено увреждане и може да се разглежда като източник на вредни последици в сферата на трети лица, ангажира отговорността на деликвента и спрямо тях и не е необходимо между пострадалия и третите косвено увредени лица да съществуват определи правоотношения, достатъчно е и фактическа връзка между тях.
[45] Така Георгиев, А. Цит. съч.
[46] Така Таджер, В. Цит. съч., с. 86, който предлага чл. 52 ЗЗД да се прецизира, като се изясни, че съдилищата определят по справедливост основанието и размерът на обезщетението за неимуществени вреди.
[47] За уредбата в европейските държави и балканските държави вж. Георгиев, А. Цит. съч.
[48] Така Желев, С. Цит. съч.
[49] Така Цонева, С. Цит. съч., с. 141
[50] Така Голева, П. Деликтно право, С.,Фенея, с.380.
[51] Вж. Антонов, Д. Обезщетяване на неимуществени вреди, публикувано в сп. „Социалистическо право“, 1961, № 6.
[52] Пак там.
[53] Така Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите, Задължителна съдебна практика, с.439.
[54] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право, обща част, осмо издание, с.410-411, който цитира редица решения на ВКС, като р.213-2009-III ГО; р. 179-2016- I ТО, както и някои по-стари такива, като р.24-1970-III НО; р.-716-1976-I ГО.
[55] Така Голева, П. Обезщетяване на пострадали при пътно-транспортни произшествия, Издателство на БАН, С., 1991, с. 51-52.
[56] В своите мотиви СЕС посочва, че Първа и Втора директива не дават основание да се заключи, че идеята на законодателя е право на обезщетение да имат само лицата, непосредствено участвали във вредоносното събитие. С оглед това държавите членски са длъжни да гарантират, че обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на ПТП, което се дължи съгласно тяхната национална уредба, се покрива от задължителната застраховка “ГО” до минималните суми, посочени в чл.1, пар.2 от Втора директива.
[57] По същество ВКС посочва, че ищцата и починалата ѝ сестра са се намирали в близки отношения и привързаност, грижили са се една за друга. Установява се наличието на взаимна помощ и емоционална подкрепа, като с оглед на традиционните за българското общество ценности, конкретните отношения между двете сестри надхвърлят обичайните за такава родствена връзка.
[58] Така Мусева, Б. Деликтът в международното частно право. Регламент „Рим II”. KMЧП – глава XI, С., Сиби, 2011, ISBN 978-954-730-731-5, с. 230-231.
[59] Така Мусева, Б. Цит. съч., с. 233-234.
[60] Така Семов, А. Неприлагане на правото на ЕС поради зачитане на националната идентичност, публикувана в lex.bg, достъпна на https://news.lex.bg/%D0%BD%D0%B5%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D1%81-%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8-%D0%B7%D0%B0/
[61] Така Таджер, В. Цит. съч., с. 89.
[62] Заключение на M. Szpunar — Дело C-86/23 HUK-COBURG-Allgemeine Versicherung II, достъпно на https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/PDF/?uri=CELEX:62023CC0086, както и Jonathan Harris – Mandatory Rules and Public Policy under the Rome I Regulation и цитираните там автори, според които преценката дали приложението на дадена норма от националното законодателство е от решаващо значение за гарантиране на нейните обществени интереси е до голяма степен субективна, поради което за съдилищата на другите държави членки е налице трудност да определят коя норма има качеството на “особена повелителна” по смисъла на чл. 9 от Рим I.
[63] За сравнение вж. Определение № 2865/04.11.2024г. по т.д. 881/2024г. на ВКС, I т. о., където е разгледан въпроса за право на обезщетение на лице, упражняващо заместваща грижа на баща спрямо дете, за ПТП, настъпило в Швейцария. Делото е допуснато до касационно обжалване по въпроса за активната легитимация за предявяване на иск за неимуществени вреди от смъртта на отглеждано дете, като предстои произнасяне на съда. По делото приложимо към заявената претенция е швейцарското материално право, а именно чл. 65 от Закона за движение по пътищата от 1958 г., който урежда прекия иск на пострадалия срещу застрахователя. Според чл. 47 от Швейцарския Граждански кодекс /ШГК/ легитимирани да получат обезщетение са роднините на убитото лице, близките на жертвата, които са тежко засегнати от смъртта, защото са поддържали тесни – по правило семейни – отношения с нея. Размерът на обезщетението за настъпилата морална вреда се определя по справедливост при преценка както на обстоятелствата, така и на степента на вината – чл. 43, ал. 1 от същия кодекс. Съвкупната оценка включва интензитета и продължителността на ефектите (от смъртта) върху личността на засегнатото лице, степента на родство, интензитета на контактите преди смъртта, възрастта на убитото лице, както и всякаква съвина на пострадалия – чл. 44, ал. 1 ШГК. Видно е, че за разлика от германската уредба, действаща към момента на ПТП, правилата на швейцарския закон са напълно съвместими с правилото на чл. 52 ЗЗД.
[64] Следва да се посочи, че този извод вече е потвърден от ВКС по повод на друго ПТП, настъпило в Германия, с починал български гражданин, при еднакво приложимо право – германското, където на родителя на починалия е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 98 000 лева, поради което едва ли разумът и принципът на справедливост биха допуснали за пострадали в еднакво положение, страдащи родители от смъртта на децата им, да се постанови различно решение. Виж решение №266/30.01.2018г. по гр.д.№317/16г. на Софийски апелативен съд, което не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 13 10.01.2019г. по т.д.№1476/18г., I т.о., ВКС.
[65] Що се отнася до спора в съдебната доктрина относно тълкуването на съображение 32 от Регламент „Рим II“, вж. по-специално Wautelet, P. Article 1 — Commentary on the Rome II Regulation, op. cit., p. 554, p. 15; Francq, S., Jault-Seseke, F. Les lois de police, une approche de droit comparé — Le règlement communautaire Rome I et le choix de loi dans les contrats internationaux, op. cit., p. 360—371, Pailler, L. Conflit de lois: CJUE, 6e ch., 31 janv. 2019, aff. C‑149/18, Agostinho da Silva Martins c/ Dekra Claims Services Portugal SA. — Journal du droit international (Clunet), № 3, 2019, p. 890—894.
[66] В този смисъл виж John Ahern ,William Binchy.The Rome II Regulation on the Law Applicable to Non-Contractual ObligationsA New International Litigation Regime. С.2009, с.273-275.
[67] Конов, Тр .Подбрани съчинения, Основание на гражданската отговорност. С., 2010, с.28 -29., Борис, Б., Гражданска отговорност за вреди причинени при автомобилни злополуки. С.,1970, с.90-93.
[68] Стимулиращата функция на гражданската отговорност, която е призната у нас ясно следва да се разграничи от прекомерно обезщетение с наказателен или назидателен характер, използвано като понятие в регламента Римев II, с което се отразява института punitivе damages, познато на англосаксонската система, тъй като от целите на отговорността у нас отсъства възмездието. Виж в този смисъл подробно: Конов, Тр .Подбрани съчинения, Основание на гражданската отговорност. С.2010, с.30 -31. Апостолов. И. Основания на договорната отговорност – Год. СУ ЮФ , 36, С. 1941, с. 14-26.
[69] ВКС ще следва да отговори на този въпрос и във връзка с евентуално бъдещо касационно обжалване на Решение от 09.01.2025г., постановено по в гр. д. 2602/2023г. на САС, което касае същото ПТП, настъпило в Германия, но по което ищци са децата на починалата.
21
Коментирайте
Браво на младите колеги! Страхотна статия.
Прекрасна статия!
Гледай къде пресичаш, да не си бръснат ти..
Амииии…доста пошло да се коментира външния вид на двама млади юристи, направили си труда да засегнат важен въпрос.
Остави го, той сигурно е дърт и смърди по сайтовете, защото няма работа и завижда.. 🙂 интелигентните хора пишат трудове, не коментари по сайтовете и статиите.
‘ората се жегнаха на външен вид веднага първосигнално – не било хубаво така, бил дърт и смърди тоя, дето го е писал (а пишат отдолу коментати същите като, тези срещу, които роптаят). Пичове и пички, морални стожери, високоинтелигентни преждепишещи не се правете, че визията няма значение и съдите хората единствено по ума им. Бъдете честни – авторите, еле момъкът си е грозник!
смешен сте!
Поздравления за смислената статия!
Значи и нашето право може да се оказва далеч по-човешко от това на развитите демокрации…
Обстойно и ясно поставен въпрос, за да разберем, че СЕС е рекъл- а, оправяйте се, не ни е работа.
Има данни колежката, ще се чете значи :)))
Приятен за четене анализ за начало на седмицата, който разглежда подробно, вкл. исторически, така чувствителния проблем за присъждането на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, като дори само за положеното усилие да резюмират европейската и националната съдебна практика, колегите трябва да бъдат поздравени, въпреки че на места се създава усещане за повторяемост на тезите, вероятно защото авторите са двама, и изводът, че „…по-ефективно би било да се определят ясни критерии, които абстрактно да определят условията за разпределяне на тежестта и характера на претърпените вреди..“, звучи леко като оскиморонно. П.С. Не може да не направи впечатление обаче, че след избирането на… Покажи целия коментар »
В случая не мисля, че става въпрос за консерватизъм, а за здрав разум и правна логика.
Сложно и лаконично е написано в същото време – жалко, че времето не позволява да се прочете.
По принцип – не трябва да сме максималисти в нищо.
Е, не е толкова сложно написано, а е дълго защото общо взето се дъвче едно и също нещо – какъв е кръгът от легитимирани лица да преявявят искове за (не)имущестени вреди, другото са исторически бележки и преразказване на съдебна практика, нищо оригинално няма.
Една прелестна дама с блестящ ум! Адмирации за труда! Когато видя млад човек, работещ и мислещ над законодателството и проблемите му, се изпълвам с надежба за бъдещето ни!
Мислещ над законодателството – да. Работещ – не. Академичната среда е стерилна. Хубаво нещо е, но не за реални ползотворни резултати. Ако искаш да работиш за някаква промяна, пътят не са статиите. Скачаш в практиката, напъваш се да промениш нещо, скоро разбираш, че си крайно малцинство и нищо не зависи от теб. Но поне си опитал. Докато стоиш „книжен плъх’, колкото и да си добър, полза от теб няма. Иначе статията беше приятна за четене, въпреки обема и повторенията в нея.
Германците също си промениха уредбата и това не е случайно. Предишната, за която се отнася преюдициалното запитване и решението на СЕС, беше направо нехуманна. Добре са го обяснили авторите.
Поздравявам младите колеги за анализа. Очакванията ми са за произнасяне на ВКС в същия смисъл, разбира се, в по-кратка форма. При такава драстична разлика в уредбите и ефекта от прилагането им няма как да не бъде зачетено като повелително определянето на вредите по справедливост.
Отлично написана статия. Задълбочена, аналитична и смислена.Не е преразказ на правни текстове. Навремето цялостен труд по темата за обезщетението за неимещуствени вреди написа поконият проф. Владимир Петров.