Преглед на съдебната практика относно съучастието
Съучастието поражда едни от най-сложните проблеми на наказателното право. Те са свързани с основанието на наказателната отговорност и състава на престъплението, с причинната връзка и вината, с диференциацията на наказателната отговорност, с квалификацията на престъпното поведение и др. Всички тези въпроси придобиват специфично наказателноправно звучене при съучастието. Счита се, че съучастието е най-сложният институт на наказателното право – „венец на учението за престъплението“
Нормите на общата и на особената част на НК, които регулират задружното престъпно поведение, образуват института на съучастието. Целият комплекс от норми относно съучастието е правен институт с определена структура и функции. Вътре в института на съучастието протича специализация („разделение на труда“) между нормите. Различните общи и специални норми относно съучастието изпълняват различни функции. Нормите на общата част на НК регулират различните форми, свойства, страни, елементи, особености и т.н. на съучастието. А нормите на особената част на НК регулират различните видове задружно престъпно поведение. Тази специализация на нормите позволява да се отчете по-точно тежестта на задружните престъпни прояви и да се предвиди съответна отговорност. Следователно специализацията на нормите относно съучастието обслужва диференциацията и индивидуализацията на наказателната отговорност за задружна престъпна дейност и в последна сметка – справедливостта на наказанието.
1. При съучастието множество лица осъществяват задружно едно умишлено престъпление. Институтът на съучастието определя белезите на различните форми на съучастие, кръга на наказателноотговорните лица, т.е. видовете съучастници, условията и пределите на тяхната отговорност. В съдебната практика възникват редица спорни въпроси при квалификацията на престъпления, извършени в съучастие. А юридическата квалификация на престъпните деяния има важно правно и обществено значение. Тя е гаранция за законност на наказателното правосъдие – осигурява равенство на гражданите пред закона, справедливост на наказанието и т.н. По-долу се разглеждат някои по-важни проблеми, които възникват в практиката по прилагане на нормите относно съучастието в престъпление – чл. 20–22 от НК.
I. Извършителство и съизвършителство
2. Основният проблем е да се разграничи извършителството от помагачеството. В съдебната практика беше разпространено разбирането, че деецът, който съгласно предварително разпределение на ролите присъства на местопрестъплението, е съизвършител (а не помагач). Приемаше се например, че съизвършител в кражбата е този, който по силата на предварителен сговор а) стои на стража пред къщата, докато друг вътре краде (98-1970-11, Сб., 106–107)[1]; б) който отвлича вниманието на охраната, като дава възможност на другиго да проникне в завода и да открадне произведените стоки; в) който подмамва стадото към гората, за да улесни другиго да открадне овцете, и т.н.
Това разбиране следва да се отхвърли. Да се съгласим с него означава да приемем субективната теория, според която извършителят (съизвършителят) може и да не участва в изпълнителното деяние. Решаващо е, че той разглежда изпълнителното деяние като свое.
Нашият законодател обаче е възприел обективната теория за извършителството. Съгласно чл. 20, ал. 2 НК „извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението“. А помагачът само съдейства за извършване на престъплението, без да участва в изпълнителното деяние. С други думи, критерият за разграничаване на извършителство от помагачество е обективен и определен от закона. Това е „изпълнението“ на престъплението. А съизвършител е този, който заедно с другиго извършва изцяло или отчасти изпълнителното деяние (т.е. осъществява поне отчасти обективни признаци от състава на престъплението).
С ТР 54-1989-ОСНК, Сб., 40–45 бе преодоляна незаконосъобразната практика на съдилищата. ВКС застана на категоричната позиция, че никакви обстоятелства (нито предварителният сговор, нито предварителното разпределение на ролите, нито присъствието на местопрестъплението) не могат да превърнат дееца в съизвършител, ако той не е участвал в изпълнителното деяние. Предварителната организация на престъпната група и разпределението на ролите не превръщат съучастниците в съизвършители. Както правилно се приема в Реш. 121-1971-II: „дали лицето е проявило по-голяма или по-малка активност в помагаческата си дейност, това не може да промени положението му на помагач, щом е установено от обективна и субективна страна, че той умишлено само е улеснил извършването на престъплението и не е участвал в изпълнителното деяние“ (Сб., 29).
Общността на умисъла също не превръща съучастниците в съизвършители. Общият умисъл е присъщ на всички форми на съучастие, а не само на съизвършителството.
От тази принципна позиция ВКС в ТР 54-1989-ОСНК, Сб., 43 даде ясен отговор на поставения по-горе проблем. Когато съучастниците в кражбата предварително разпределят ролите си така, че единият отнема вещта, а другият само го пази, то първият е извършител, а вторият – помагач. Поведението на „пазача“ следва да се квалифицира като помагачество, защото той обективно не е участвал в изпълнителното деяние на кражбата.
3. Формалният обективен критерий („изпълнението на престъплението“) не винаги позволява да се отграничи ясно извършителството от помагачеството.
Колкото по-абстрактно е очертано изпълнителното деяние в състава на престъплението (напр. с оценъчни, бланкетни признаци или чрез вредните му последици), толкова по-трудно за правоприлагащите органи е да установят, къде точно минава границата между извършителство и помагачество.
Този проблем се поставя особено остро, когато в състава на престъплението липсва указание относно способа на извършване на престъпното деяние, т.е. относно формата на деянието. Например изпълнителното деяние на всички кражби е едно и също по съдържание – „отнемане“. Но то се проявява в различни форми в зависимост от характера на конкретния обект и предмета на посегателството, мястото и времето, средството за извършване на престъплението и т.н. Конкретното изпълнение на отделните кражби обхваща различни съчетания от движения. Поради това въпросът, дали дадено действие (бездействие) представлява част от изпълнението се решава конкретно във всеки отделен случай.
Когато е трудно да се разграничи съизвършителството от помагачеството в дадено престъпление, следва да се използва и материалният критерий. Това значи да се изясни – дали въпросното деяние е насочено пряко срещу обекта, създава ли то конкретна опасност за съответното обществено отношение или не. Както е известно помагачът само улеснява изпълнението, а извършителят (съизвършителят) въздейства върху предмета на престъплението, като причинява пряко общественоопасния резултат. Материалният критерий позволява да се установи действителното социално значение на деянието. Затова към него трябва да се прибягва, когато е нужно да се провери правилността на направеното (въз основа на формалния критерий) разграничение между помагачество и съизвършителство.
В съдебната практика правилно се приема, че изнасилването е започнато с отвличането на пострадалата[2]; или че взломната кражба е започната с разбиването на вратата (прозореца), с поставянето на стълбата върху прозореца, с проникването в двора (помещението) и т.н. „Когато крадецът – гласи ТР 36-1961-ОСНК – насочва дейността си към помещения или места, като складове, магазини, жилищни или други помещения, железни каси, джобове и др., където обикновено се намират движими вещи, които могат да бъдат предмет на кражба, налице е опит, щом като той е наченал изпълнението на престъплението, т.е. щом като например той е проникнал в помещението, разбил желязната каса, бръкнал в джоба и пр. независимо от това, че в конкретния случай такива вещи не са се оказали там и поради тази причина кражбата не е била довършена.“[3] Лицето, което е извършило посочените действия или е участвало по някакъв начин в тяхното изпълнение, се счита с основание за съизвършител.
4. Поведението на лице, което присъства по време и място на престъплението, може да има различно правно значение. Това е част от по-общия въпрос за престъпното бездействие. Съществуват два вида престъпно бездействие. В първия случай бездействието има причиняващ, каузален ефект. Бездействието тук е условие за настъпване на престъпния резултат (например убийство чрез бездействие на стрелочника, който трябва да премести стрелката в даден момент и да промени движението на влака; или убийство чрез бездействие на майката, която е длъжна своевременно да нахрани новороденото). Това са т.нар. резултатни престъпления чрез бездействие. Във втория случай се касае за „чисто“ бездействие, при което субектът не извършва определено, заповядано от наказателноправната норма действие. Той отговаря не защото е допринесъл за настъпване на престъпния резултат, а защото не е попречил на другиго да причини този резултат (например неоказване на помощ по чл. 139 НК или допустителство на престъпление по чл. 285 НК). Тези престъпления чрез бездействие са винаги формални (безрезултатни).
Когато с „присъствието“ си субектът само окуражава извършителите на престъплението, той е интелектуален помагач. Но когато с „присъствието“ си субектът упражнява психическа принуда върху пострадалия и принудата е част от изпълнителното деяние на престъплението (грабеж, изнасилване), тогава субектът е съизвършител (разбира се, при наличието на общ умисъл). В останалите случаи бездействието на присъстващото лице съставлява допустителство на престъпление, което поначало не се наказва (освен в изрично предвидените от закона случаи – чл. 322, 285 НК и др.).
ВКС неведнъж е изтъквал, че „знанието само че се върши престъпление, не прави лицето съучастник в умишленото престъпление (в разглеждания случай – длъжностното присвояване)“ – Реш. 220-1990-I, Сб., 17. Друг е въпросът, ако това лице е участвало в изразходване на присвоените пари и е знаело или предполагало, че те са придобити от другиго чрез престъпление. Тогава е налице вещно укривателство по чл. 215 НК. В Реш. 182-89-III, Сб., 56 ВКС правилно отбелязва, че съпругът, който при преминаването на границата знае, че другият съпруг извършва валутно престъпление по чл. 250 НК (отм.), не носи наказателна отговорност за проявеното бездействие.
II. Подбудителство
5. В практиката си ВКС винаги е излизал от правилното разбиране, че подбудителство има, когато лицето е мотивирало с повeдението си другиго да извърши престъплението. Подбудителят е инициатор на престъплението. Психическото въздействие на подбудителя върху извършителя съставлява решаващо условие за осъществяване на престъплението (ТР 39-1988-ОСНК, Сб., 117).
6. Няма подбудителство, когато психическото въздействие се упражнява върху лице, което вече е решило да извърши престъплението. Както изтъква ВКС, „подсъдимият не може да бъде подбудител, когато извършителят сам е взел решение да извърши престъплението“ – Реш. 220-1990-I, Сб., 17. Тук се засяга интересният въпрос за разликата между подбудителство и интелектуално помагачество. Общото е, че и в двата случая се касае за психическо въздействие върху извършителя. Но докато подбудителят създава умисъла на извършителя, то интелектуалният помагач действа при вече взето решение на извършителя да извърши престъплението, т.е при съществуващ умисъл у извършителя. Интелектуалният помагач само подкрепя, засилва вече взетото решение на извършителя да извърши престъплението.
III. Помагачество
7. Помагачеството е умишлено улесняване на другиго да извърши умишлено престъпление (Реш. 39-1988-ОСНК, Сб., 117). Поради това поведението на помагача стои в причинна връзка с престъпния резултат. Тази връзка обаче не е пряка, а опосредствана от изпълнителното деяние на извършителя.
От обективната характеристика на помагачеството следва, че „дейността на помагача трябва да предшества или съпътства изпълнителното деяние на непосредствения извършител. Това е така – гласи Реш. 101-1977-I, Сб., 31, – защото дейността на помагача трябва да улеснява извършването на престъплението на извършителя чрез средствата, посочени в чл. 20, ал. 4 НК. Вън от това помагачът трябва да действа умишлено и неговото намерение да е насочено към улесняване на престъплението“.
Помагачеството бива два вида: физическо и интелектуално. Най-разпространените форми на помагачество са указани в закона. Докато физическото помагачество се изразява в създаване на материални, външни за извършителя условия за изпълнение на престъплението, то интелектуалното помагачество се свежда до психическо въздействие върху извършителя. Както се отбелязва в Реш. 220-1990-I, Сб., 17, „интелектуалното помагачество може да се изрази в даването на съвети, обещание за прикриване и други форми на психическо въздействие върху извършителя, решил вече да извърши престъплението“.
8. В съдебната практика не винаги се разграничава ясно интелектуалното помагачество, което се е изразило в обещание да се даде помощ след престъплението, от вещното укривателство на същото престъпление. Понякога прояви на интелектуално помагачество се квалифицират като вещно укривателство.
Както е известно, вещното укривателство (наред с недоносителството и допустителството) е форма на прикосновеност към престъплението. То е вторична престъпна дейност на лице, което не е участвало в основното престъпление и се изразява в укриване, придобиване или пласиране на предмета на престъплението. „Вещното укривателство – гласи Реш. 780-1991-I, Сб., 46 – е друго престъпление, различно от кражбата, присвояването, обсебването. Субектът на това престъпление е различен от този на основното престъпление“. А обещанието да се даде помощ след извършване на престъплението (в т.ч. и чрез реализиране предмета на престъплението) е форма на интелектуално помагачество.
Проблемът е как следва да се квалифицира поведението на лице, което е укрило предмета на престъплението – като вещно укривателство по чл. 215 НК или като интелектуално помагачество към съответното престъпление?
ВКС дава принципен отговор на този въпрос с Реш. 51-1977-ОСНК, Сб., 30–31:
„От съществено значение за разграничаване интелектуалното помагачество, изразяващо се в обещание да се даде помощ след извършване на престъплението и вещното укривателство, представляващо реализиране предмета на престъплението – гласи решението – е моментът, в който е дадено обещанието. При вещното укривателство деецът пряко не участва в присвояването на обществено имущество и се намесва, след като престъплението окончателно е завършило с цел да укрие предмета на престъплението.
Когато обаче деецът обещае помощ за реализиране предмета на престъплението, преди още то да е извършено, налице е помагачество по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК, защото окуражава извършителя да осъществи решението си да извърши престъплението.“
В този смисъл са и Реш. 54-1972-I, Сб., 25–26; 322-1975-I, Сб., 29–30; 37-1977-I, Сб., 31; 585-1980-I, Сб., 31–32; 482-1983-I, Сб., 74; 26-1991-III, Сб., 15; 780-1991-I, Сб., 45–46.
И още един въпрос – възможно ли е едно лице да извърши съвкупност от две престъпления – участие в дадено престъпление и укривателство на същото престъпление. Според И. Ненов, когато деецът предварително е обещал помощ и след извършване на престъплението от другиго е изпълнил обещаната укривателска дейност, то налице е съвкупност от интелектуално помагачество (подбудителство) към престъплението и вещно укривателство[4]. Това разбиране не може да бъде споделено. Интелектуалният помагач е вид съучастник, „съавтор“ на престъплението. А съучастникът (било то извършител, подбудител или помагач) не отговаря за укривателство на собственото си престъпление. Участието в дадено престъпление под каквато и да е форма изключва прикосновеността (укривателство, допустителство, недоносителство) към същото престъпление. Поради това не може да има съвкупност от съучастие и прикосновеност към едно и също престъпление. Съучастието поглъща прикосновеността. В случая интелектуалното помагачество към престъплението поглъща последвалите действия по укриване на предмета на това престъпление.
IV. Акцесорност на отговорността за подбудителство и помагачество
9. Съгласно основополагащия принцип на чл. 35, ал. 2, НК само деяние, което е обявено от закона за престъпление, поражда наказателна отговорност. С други думи, единственото основание на наказателна отговорност е деяние, което осъществява признаците на предвиден в закона състав на престъпление. Подбудителят и помагачът не осъществяват състав на престъпление. Те само съдействат на извършителя да извърши престъпното деяние. Въпреки това и те „се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление“ – чл. 21, ал. 1 НК. От това следват два основни извода. Първо, разпоредбите на НК относно съучастието в тесен смисъл (подбудителство и помагачество) разширяват основанието на наказателната отговорност извън състава на престъплението, защото предвиждат наказателна отговорност за поведение, което не съдържа признаците на законов състав. Второ, отговорността на подбудителя и помагача е акцесорна. Тя зависи от поведението на извършителя, който трябва да е извършил или поне започнал изпълнението на престъплението (т.е. да е налице поне опит към престъплението). Акцесорността не означава, че подбудителят и помагачът отговарят за чуждо поведение. Те отговарят за собственото си поведение – за това, че обективно и виновно са допринесли за осъществяване на престъплението. Но възникването на тяхната отговорност е поставено в зависимост от едно условие – от изпълнението на престъплението.
ТР 48-1976-ОСНК, Сб., 93–94 ясно посочва акцесорния характер на отговорността на подбудителя и помагача: „В нашия Наказателен кодекс е възприето основното начало, че съучастниците в едно престъпление се наказват, когато престъплението, в което са съучаствали, е осъществено – чл. 21, ал. 1 НК. Следователно, ако престъплението не е осъществено, подбудителите и помагачите не се наказват“. А съгласно Реш. 35-1990-ВК, Сб., 17–18 отговорността на едно лице като помагач може да бъде ангажирана само ако престъплението действително е извършено. Лицето „не може да отговаря самостоятелно при условията на чл, 20, ал. 4 НК за престъпление, което не е извършено“. Подобно е и Реш. 35а-1974-II, Сб., 27.
Поведението на подбудителя и помагача, макар да не осъществява състав на престъпление, трябва да притежава основните свойства на всяко престъпление, посочени в чл. 9, ал. 1 от НК. С други думи, деянието на съучастника трябва да е общественоопасно, обективно да допринася за извършване на престъплението и да е виновно. Поради това не съставлява съучастие: а) деянието, което обективно улеснява престъплението, но не е общественоопасно, защото например е извършено при неизбежна отбрана; или б) деянието, което не е виновно, защото е налице грешка или случайно деяние. Умисълът на подбудителя и помагача трябва да е насочен към довършване на престъплението. Друг е въпросът, че престъплението може по едни или други причини да остане в стадия на опита.
10. Без да бъде извършено престъпление или поне опит към престъпление – няма подбудителство и помагачество. Съгласно този принцип за акцесорност неуспялото подбудителство и неуспялото помагачество, при които липсва дори и опит към престъпление, не се наказват.
В нашия НК обаче съществуват някои изключения от принципа за акцесорност на съучастието. Законът предвижда наказателна отговорност за неуспяло подбудителство (подбуждане) към определени по-тежки престъпления – например убийство (чл. 117, ал. 2 НК), лъжесвидетелстване (чл. 293 НК) и др.
В редица решения ВКС изтъква различието между подбудителство и подбуждане към лъжесвидетелстване. Съгласно Реш. 635-199-I, Сб., 14:
„Наказателна отговорност от подбудителя по смисъла на чл. 20, ал. 3 НК може да се търси само ако престъплението, към което е подбуждал, е извършено. Това разбиране следва от редакцията на самия законодателен текст, в който е посочено, че подбудителят носи отговорност за извършеното от подбудения престъпление. Аргумент за това е и чл. 293 НК, с който самото подбуждане към лъжесвидетелстване е въздигнато в самостоятелно престъпление. Следователно в случаите, когато се подбуди едно лице към лъжесвидетелстване, но то по едни или други причини, стоящи вън от волята на подбудителя, не лъжесвидетелства, отговорността на подбудителя е по чл. 293 НК, а не по чл. 290, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 НК“. В същия смисъл са и Реш. 48-1976-ОСНК, Сб., 94; 31-1973-I, Сб., 117–118.
V. Ексцес
11. От субективна страна, за да е налице съучастие, е нужна общност на умисъла. Това означава, че съучастникът трябва да съзнава освен елементите на състава на престъплението, още и обстоятелството, че действа задружно с останалите съучастници за осъществяване на едно и също престъпление. Принципът „без вина, няма отговорност“ е намерил конкретен израз в разпоредбата на чл. 21, ал. 2 НК, съгласно която подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя. ВКС последователно следва разбирането, че при ексцес – когато поведението на някой от съучастниците надхвърля общия умисъл, то за това, което е извършено в повече, не отговарят останалите съучастници (Реш. 236-1973-II, Сб., 35–36; 88-1975-I, Сб., 30–31; 97-1988-ОСНК, Сб., 24). Както точно е отбелязано в Реш. 236-1973-II, Сб., 36, „Всеки от съучастниците отговаря само в рамките на онова, което обхваща неговия умисъл“.
VI. Лични обстоятелства, които влияят върху наказателната отговорност на съучастниците
12. Наказателната отговорност, която законодателят предвижда за дадено престъпление, се определя от неговата тежест, т.е. от обществената опасност и моралната укоримост (вината) на престъплението – чл. 35 от НК. Когато определено лично обстоятелство (свойство или отношение на личността на престъпника) влияе съществено върху обществената опасност на престъплението или по друг начин обуславя нуждата от диференциране на отговорността, тогава законодателят въздига това обстоятелство в квалифициращо, като създава съответен по-тежко или по-леко наказуем състав на престъплението. Отговорността на съучастниците в този случай се урежда от правилото на чл. 21, ал. 4 НК, съгласно което „Особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице“.
Както гласи Реш. 2-1974-II, Сб., 30–31 „Престъплението е привилегировано или квалифицирано само за този съучастник, за когото тези обстоятелства се отнасят, а деянията на останалите съучастници, за които те не са налице, ще се квалифицират по основния състав на престъплението. Фактът, че другите съучастници предварително са знаели за особените обстоятелства, засягащи някои от съучастниците, е без правно значение и не може да доведе до еднаква квалификация на деянията на всички съучастници, каквото разрешение беше дадено в чл. 19, ал. 2 НК (отм.).“ В същия смисъл са и ТР 54-1989-ОСНК, Сб., 44 и Реш. 315-1972-II, Сб., 27.
Аналогично е положението, когато е налице лично основание за освобождаване от наказателна отговорност на извършителя на престъплението. Това обстоятелство не се отразява върху отговорността на подбудителя и помагача, които отговарят на общо основание за осъщественото престъпление. Принципът за акцесорност изисква само поведението на извършителя да е престъпление, но не и извършителят да бъде наказан.
Когато обаче е налице лично обстоятелство (напр. длъжностно или военно качество), което обосновава отговорността на извършителя, т.е. налице е обстоятелство, поради което законът въздига извършеното в престъпление, тогава за същото престъпление ще отговарят и подбудителят, и помагачът, които не притежават това качество (чл. 21, ал. 3 НК). Както се отбелязва в Реш. 183-1989-II, Сб., 72: „Помагачи и подбудители по чл. 311 НК могат да бъдат и недлъжностни лица. Важното е да се установи общност на умисъла по време на изпълнителното деяние, когато се съставя документът, като лицата обективно и виновно трябва да са допринесли за осъществяване на лъжливото документиране от длъжностното лице.“
VII. Съучастие в съставно престъпление и в продължавано престъпление
13. Съучастието и по-точно съизвършителството в съставно престъпление (грабеж, длъжностно присвояване по чл. 202, ал, 1, т. 1 НК) разкрива известна специфика. Тя произтича от сложния характер на изпълнителното деяние на съставното престъпление. Както е известно, съставното престъпление е съчетание от две сами по себе си престъпни деяния, които, взети в определена обективна и субективна връзка, образуват едно трето, сложно престъпление. Първото деяние в съставното престъпление изпълнява подчинена, служебна, инструментална роля – то улеснява второто деяние, което е основно.
В литературата и съдебната практика е общоприето, че участието в една от двете части на съставното престъпление представлява участие в цялото и следва да се квалифицира като съизвършителство в съставното престъпление. Това положение, обаче се нуждае от съществено уточнение. За да е налице съизвършителство, субектът трябва с участието си в едното деяние да е съдействал за осъществяване и на другото деяние.
Субектът на първото (улесняващото) деяние в съставното престъпление допринася за осъществяване и на второто. Поради това, не е нужно той да извърши нещо повече, за да се квалифицира поведението му като съизвършителство. Но субектът, който участва само във второто (основното) деяние, „ще носи отговорност за цялото съставно престъпление единствено в случай, че с отделни свои действия е подбудил или подпомогнал съучастника си да извърши „другото“ престъпление или пък се е предварително уговорил с него за съответно разпределение на ролите“[5]. И това е така, защото предварителното уговаряне е форма на подбуждане или на подпомагане към първата част на съставното престъпление.
Аналогично е положението при помагачество и при подбудителство към едно от двете деяния, включени в съставното престъпление. Само когато има основание лицето да отговаря и за другото деяние, то ще отговаря за цялото – за съставното престъпление. Както е посочено в постановление З-1970-Пл. ВС, Сб., 15, относно длъжностното присвояване „подбудителят и помагачът отговарят за присвояване по чл. 202, ал. 1 НК само ако първият е подбудил към извършване и на улесняващото престъпление, а помагачът е помогнал за извършването и на това престъпление“.
В редица свои решения ВКС правилно подчертава, че „при съставните престъпления съизвършителство има и когато участниците в изпълнението разпределят ролите си така, че всеки от тях участва в едно от престъпленията, елементи на общото съставно престъпление. В този случай не се изисква задължително всеки да участва във всяко престъпление“ (Реш. 363-1982-I, Сб., с. 20 по чл. 199 НК).
А Реш. 505-1977-I, Сб., 27–28 относно грабежа гласи: „Грабежът е съставно престъпление, затова когато две или повече лица, решили да извършат грабеж, разпределят ролите си, като една част от тях нанасят побой, за да сломят съпротивата на жертвата, а другата част отнемат имуществото му без негово съгласие, налице е съизвършителство по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК и затова всичките лица ще носят отговорност по чл. 256, ал. 1 НК, независимо дали пряко са участвали и в отнемането на имуществото му“[6].
14. В съдебната практика възникват проблеми при квалификацията на съучастието в съставни престъпления, за извършването на които са нужни специални качества – т.нар. „особени субекти“. Става дума за съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК длъжностно присвояване, за улесняването на което е извършено и друго престъпление, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание.
В Реш. 750-1974-I, Сб., 28–29 например ВКС застъпва обратното становище, че „недлъжностните лица, които участват в документните престъпления, улесняващи присвояването, не могат да бъдат извършители на квалифицираното длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, а само подбудители или помагачи, независимо че пряко участват в осъществяване състава на документното престъпление“. Подобно е и Реш. 367-1982-I, Сб., 74–75, в което се приема, че когато след предварителен сговор едно недлъжностно лице извърши улесняващото престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, а длъжностното лице извърши самото присвояване, т.е. втората част на съставното престъпление по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК, то цялостната дейност не може да се квалифицира като престъпление, извършено от две или повече лица по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. Защото „предварително сговаряне по смисъла на чл. 202, ал. 1, т. 2 има само, когато в самото присвояване на обществено имущество участват най-малко двама извършители, на които общественото имущество е поверено за пазене и управление“ – Реш. 367-1982-I, Сб., 74–75.
Това становище не държи сметка за характера на престъплението по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. Касае се за съставно престъпление. Спецификата на съставното длъжностно присвояване е, че изпълнителното му деяние се състои от две части, от две действия (за разлика от едноактното присвояване по чл. 201 НК). Поради това при съизвършителство първата съставка (улесняващото деяние), за която не се изисква специално длъжностно качество, може да бъде извършена и от недлъжностно лице. Това лице е последователен съизвършител в съставното присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. А съчетанието от действията на двамата съизвършители като цяло образува „присвояване, извършено от две или повече лица“ по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. В практиката е разпространена тъкмо тази хипотеза – последователно съизвършителство в съставното присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК. А „чистият“ случай – съизвършителство в обикновено присвояване по чл. 201 НК, когато дадено имущество е поверено едновременно на две длъжностни лица, се среща твърде рядко.
С Постановление 7-1987-Пл. ВС, т. 12 бе преодоляна противоречивата съдебна практика при квалификацията на съучастието в съставни престъпления, като ВКС застана на правилна, научно обоснована позиция:
„Присвояването по чл. 202, ал. 1, т. 1 НК – гласи Постановление 7-1987-Пл. ВС, Сб., 18-19, е съставно престъпление. Другото престъпление, улесняващо присвояването, може да се извърши и от лице, което не е длъжностно по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК. Когато това лице е действало по предварително сговаряне с длъжностното, налице е съизвършителство в съставното присвояване и то следва да се квалифицира не само по т. 1, но и по т. 2.“
15. Някои разпространени престъпления (кражба, грабеж, длъжностно присвояване, измама и др.) се извършват твърде често при съучастие и под формата на продължавана престъпна дейност. Проблемите, които възникват в случая, могат да се илюстрират със следния казус. Лицето А. присвоява 4500 лева при условията на продължавано престъпление. Във веригата на неговата продължавана престъпна дейност е включен и един присвоителен акт (не първият) на 300 лв., който е в съизвършителство с лицето Б. Пита се – как следва да се квалифицира тази единствена задружна проява и какво е нейното значение за квалификацията на цялостната престъпна дейност?
За да възникне по-тежката отговорност по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, длъжностното присвояване трябва да е „извършено от две или повече лица, сговорили се предварително“. А сговарянето е предварително, когато съгласието за задружна дейност е постигнато, преди да започне самото присвояване. В разглеждания случай като че ли липсва предварителен сговор, защото споразумението е сключено, след като лицето А. е започнало да присвоява. В действителност обаче моментът на сговарянето трябва да се преценява единствено по отношение на акта на съвместното присвояване. И тъй като сговорът за 300 лв. предхожда това задружно присвояване, то осъществен е съставът на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. Постановление 3-1970-Пл. ВС, раздел II, т. 3, Сб., 14 изрично подчертава, че „при продължавано присвояване съгласието може да бъде постигнато и по времеизвършване на отделните деяния“. От същото разбиране се ръководи ВКС и в Реш. 169-1977-II, Сб., 120 относно грабежа по чл. 199, ал. 1, т. 2 НК: „При продължаваното престъпление грабеж, извършен от две или повече лица, предварителното сговаряне като елемент от квалифицирания състав може да бъде постигнато и по времеизвършване на отделните деяния, съставляващи продължаваното престъпление. В този случай от значение е, как квалифициращото обстоятелство се отразява върху цялостната престъпна дейност“.
Вторият въпрос е, как следва да се квалифицира цялостната престъпна дейност на лицето А. – по основния състав на чл. 201 НК или по по-тежко наказуемия състав на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК. При това трябва да се посочи, че „единството на продължаваното престъпление не се разкъсва от това, че деецът е извършил една част от деянията си сам, а останалите в съучастие с трети лица“[7].
Този казус, когато са осъществени различни (обикновен и квалифициран) състави на едно и също престъпление, е уреден в самия закон. Съгласно чл. 26, ал. 3 НК, когато отделните деяния на продължаваното престъпление осъществяват различни състави, то цялото продължавано престъпление се наказва по по-тежкия от тях. По изключение само когато квалифициращите обстоятелства не се отразяват значително върху тежестта на цялостната престъпна дейност, последната се подвежда по по-лекия състав, а квалифициращите обстоятелства се вземат предвид при определяне на наказанието – чл. 26, ал. 4 НК.
Следователно проблемът не е юридически, а фактически. Трудността е да се определи във всеки отделен случай дали квалифициращите обстоятелства се отразяват (или по-точно – не се отразяват) „значително“ върху тежестта на цялостната престъпна дейност. А това е въпрос на конкретна преценка, която съдът прави въз основа на всички обстоятелства по делото. Както изтъква ВКС в ТР 3-1971-ОСНК, Сб., 34: „В кои случаи квалифициращите обстоятелства се отразяват или не се отразяват „значително“ на цялостната престъпна дейност, е въпрос, който се решава от съда, като се вземат предвид настъпилите – общ престъпен резултат, резултатът от отделните деяния, подбудите, мотивите, качеството на дееца и всички други обстоятелства“.
В разглеждания случай, ако приемем, че единственият задружен акт (300 лв.) не се отразява значително върху тежестта на цялото продължавано престъпление (4500 лв.), то цялото присвояване следва да се квалифицира по основния състав (чл. 201 НК), а единственото по-тежко наказуемо действие по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК следва да се отчете при индивидуализацията на наказанието на лицето А. като отегчаващо обстоятелство.
VIII. „Престъпления, извършени от две или повече лица“
16. За редица престъпления законът предвижда по-тежка отговорност, ако деянието е извършено „от две или повече лица“. Тези престъпления са: изнасилване (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК); противозаконно влизане в чуждо жилище (чл. 170, ал. 2 НК); кражба (чл. 195, ал. 1, т. 5 НК); грабеж (чл. 199, ал. 1, т. 2 НК); длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК); измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК); неразрешено произвеждане, преработване, придобиване и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, т. 2 НК, изм. – след изменението на НК през 2010 г., ДВ, бр. 26, това квалифициращо обстоятелство не съществува повече в досегашния му вид при посоченото престъпление). За други престъпления съответните разпоредби са формулирани по-различно – непозволеният промишлен риболов в български води от чужди граждани (чл. 240, ал. 2 НК), неизпълнението на заповед на началник (чл. 372, ал. 2 НК) и съпротивата срещу началник или военно длъжностно лице (чл. 376, ал. 3 НК) се наказват по-тежко, ако са извършени от „група лица“. А отклонението от военна служба за срок от eдно до три денонощия (чл. 381 НК) се наказва по-тежко, ако е извършено „групово“.
В този случай законодателят не прави разлика между „група лица“ и „две или повече лица“. Той просто използва различни изрази, за да означи едно и също обстоятелство, че в изпълнението на престъплението са участвали повече от едно лица.
Посочените по-горе конкретизиращи норми се отнасят до различни престъпления, но всички те съдържат един общ, повтарящ се признак, а именно задружният способ на извършване на престъпното деяние – „от две или повече (група) лица“. Всички тези разпоредби визират една и съща форма на задружно престъпно поведение. Това позволява да се създаде единно, родово понятие за задружното поведение по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н., понятието „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“. Към същата форма на задружно престъпно поведение се отнася и бягството на затворници чрез задружни усилия (чл. 298, ал. 2 НК).
„Престъплението, извършено от две или повече (група) лица“ поражда редица въпроси:
- Какви признаци притежава „престъплението, извършено от две или повече (група) лица“ като специфична форма на задружна престъпна дейност? С други думи, при какви предпоставки се прилагат нормите на особената част на НК, които предвиждат повишена отговорност, ако престъплението е извършено „от две или повече (група) лица“?
- Защо въпреки наличието на общи норми относно съучастието (чл. 20–22 НК), законодателят е създал и конкретните разпоредби на особената част относно престъпления, извършени от две или повече (група) лица (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н.), които регулират също прояви на съучастие? По такъв начин еднородни явления се уреждат от два вида норми – на общата и на особената част на НК.
17. В наказателноправната теория и съдебната практика е безспорно, че „престъплението, извършено от две или повече лица“, съставлява проява на съучастие. То притежава всички родови белези на съучастието – множество субекти, обективно единство на престъпната дейност, общност на умисъла на съучастниците. По-нататък обаче мненията се разделят на две. Според първото становище посочените конкретизиращи норми на особената част обхващат всички прояви на съучастие (както съизвършителство, така и съучастие в собствен смисъл), а според второто становище – те се отнасят само до съизвършителството.
Проблемът е да се определи приложното поле на конкретизиращите норми. Този въпрос предизвика разгорещен спор в съдебната практика. След сериозни теоретични и емпирични изследвания Народното събрание прие по мое предложение разпоредбата на чл. 93, т. 12 НК през 1982 г. (ДВ, бр. 28 от 1982 г.) и така реши спора по законодателен път.
Теоретичният извод за обхвата на нормите относно „престъпления, извършени от две или повече лица“ беше проверен посредством конкретно емпирично социологическо изследване, извършено през 1981 г – 1982 г.
17.1. През целия период от приемането на действащия Наказателен кодекс (1968 г.) до изменението му през 1982 г. в съдебната практика господстваше разбирането, че разпоредбите на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. обхващат и двете форми на съучастие – както съизвършителство, така и съучастие в собствен смисъл (когато едно лице извършва престъплението, а останалите го подбуждат и подпомагат). Това разбиране беше наложено с Постановление 3-1970-Пл. ВС относно длъжностните присвоявания и Постановление 6-1971-Пл. ВС относно кражбите.
Съгласно тогавашната редакция на Постановление 3-1970-Пл. ВС, т. II. 3. (изм.) квалифицирано длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК „може да бъде осъществено, ако най-малко един от участващите, като извършител в престъплението, се намира в посоченото в чл. 201 НК служебно отношение към имуществото, предмет на престъплението“ (Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ по наказателни дела. Под редакцията на И. Палазов, М. Теодосиев, П. Банков. София, 1982, с. 141). С други думи, за да се осъществи квалифицираният състав на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, бе достатъчен и един извършител, а останалите съучастници може да бъдат подбудители и помагачи.
По-късно с Постановление 6-1971-Пл. ВС, т. II. 13. Върховният съд разпростря това тълкуване и по отношение на кражбите, извършени „от две или повече лица“ по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК (Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд…, с. 135). Двете постановления ориентираха съдилищата към по-широко тълкуване и прилагане на разпоредбите относно престъпленията, извършени от две или повече лица.
Веднага трябва да се добави, че предпоставки за това съдържаше и самият наказателен закон. До 1982 г. разпоредбите относно длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК), измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК) и неразрешено изготвяне, придобиване, държане и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, б. „б“ НК – изм. ДВ, бр. 26, 2010 г.) предвиждаха по-тежка отговорност, ако престъплението е „осъществено от две или повече лица“. Изразът „осъществяване“ има по-широко значение от „извършване на престъплението“. Дейността по осъществяване на престъплението включва както самото изпълнение на престъпното деяние, така и подбудителската и помагаческата дейност. За да се приложат посочените квалифицирани състави, бе достатъчно в „осъществяването“ изобщо на престъплението (а не в самото изпълнение) да са участвали повече от едно лица. Така старата (до 1982 г.) формула на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК обхващаше както съизвършителството, така и съучастието в собствен смисъл.
17.2. В отделни свои решения обаче Върховният съд застъпваше обратното становище – че разпоредбите относно престъпления, извършени от две или повече лица, се прилагат само в случай на съизвършителство. Например Реш. 53-1975-ОСНК гласи: „За да е налице престъплението изнасилване по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, е необходимо две или повече лица пряко да участват в принудата и съвъкуплението или само в една от двете съставки на престъплението – насилието или съвъкуплението, т.е. да участват най-малко двама съизвършители… Помагачите и подбудителите на едно лице, което само върши и принудата, и съвъкуплението, не отговарят по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК… Те ще носят отговорност само за обикновено изнасилване по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК“ (Сборник решения на наказателните колегии на ВС за 1975 г., с. 52). В същия смисъл са и Реш. 617-1973-I, Сб., 72; 231-1976-I, Сб., 56 по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, както и Реш. 75-1977-I, Сб., 123 по чл. 298, ал. 2 НК.
18. Въпросът за понятието „престъпление, извършено от две или повече (група) лица“, респ. за обхвата на съответните конкретизиращи норми в НК, изисква ясен и научно обоснован отговор. За това трябва да се излезе от принципното положение, че в основния състав законодателят отразява типичната тежест (обществена опасност и морална укоримост) на престъплението. А когато дадено обстоятелство предизвиква съществено нарастване на обществената опасност или моралната укоримост, което надхвърля рамките на основния състав, тогава законодателят предвижда това обстоятелство в съответен по-тежко наказуем състав на престъплението. Конкретизиращите норми на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. предвиждат повишена отговорност, ако престъплението е извършено „от две или повече (група) лица“. Обстоятелството, което съществено повишава обществената опасност на престъплението в случая е съучастието.
Въпросът е дали и двете форми на съучастие предизвикват толкова голямо нарастване на обществената опасност, или само съизвършителството? С други думи, къде е съществената разлика, „скокът“ в равнището на обществената опасност – между „престъплението, извършено от едно лице“ и „престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи“ (съучастие в тесен смисъл) или между последното и „престъплението, извършено от две или повече лица“ (съизвършителство)? По-тежко наказуемият състав обхваща само този вариант на престъплението, който е значително по-опасен от основния вариант на престъплението.
При съучастието в тесен смисъл, както и при едноличното извършителство, върху предмета на престъплението въздейства само едно лице – извършителят. Останалите съучастници (подбудители и помагачи) му съдействат. Те не прилагат усилията си пряко върху предмета на престъплението, а увреждат обекта косвено, посредством поведението на извършителя. В крайна сметка престъплението се извършва от едно лице. По това съучастието в тесен смисъл прилича на едноличното извършителство. От друга страна, в осъществяването на престъплението участват няколко лица. По този белег съучастието в тесен смисъл прилича на съизвършителството.
Механизмът на увреждане на обекта при съизвършителството е друг – всички съучастници въздействат пряко върху предмета на престъплението. Като че ли престъплението се извършва от субект, който притежава обединените възможности на всички съучастници. Образно казано няколко чифта ръце нанасят ударите при телесната повреда или отнемат имуществото при кражбата. Поради това престъплението, извършено от две или повече лица (съизвършителство), причинява значително по-голяма вреда, отколкото престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи (съучастие в тесен смисъл) – при равни други условия.
Сравнението на трите форми на престъплението – еднолично извършителство, съучастие в тесен смисъл и съизвършителство, показва, че същественото различие, „скокът“ в равнището на обществената опасност е между „престъплението, извършено от две или повече лица“, и „престъплението, извършено от едно лице със съдействието на подбудители и помагачи“, а не между последното и „престъплението, извършено от едно лице“. Следователно разпоредбите, които предвиждат по-строга отговорност (чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н.), обхващат само проявите на съизвършителство, а проявите на съучастие в тесен смисъл следва да се квалифицират по основния състав на съответното престъпление във връзка с чл. 20–22 НК.
19. Научното разбиране за „престъплението, извършено от две или повече (група) лица“ и за обхвата на съответните конкретизиращи норми, трябваше да се проведе последователно в закона и съдебната практика. Поради това със Закона за изменение и допълнение на Наказателния кодекс от 31 март 1982 г. (ДВ, бр. 28, 1982 г.) бяха извършени следните промени в Наказателния кодекс: а) създадена бе общата норма на чл. 93, т. 12 НК, съгласно която „престъплението е извършено „от две или повече лица“, когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица“; б) в съответните конкретизиращи норми относно длъжностно присвояване (чл. 202, ал. 1, т. 2 НК), измама (чл. 210, ал. 1, т. 2 НК), неразрешено изготвяне, придобиване, държане и т.н. на наркотични вещества (чл. 354а, ал. 2, б. „б“ НК изм. – в редакцията му до 1982 г.) думата „осъществяване“ бе заменена с по-тесния и строг наказателноправен термин „извършване“ на престъплението. По такъв начин теоретичното разбиране, че конкретизиращите норми на чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. обхващат само проявите на съизвършителство, залегна в закона.
Извършено бе и съответно изменение в тълкувателните актове на Върховния съд: С Постановление 7-1987-Пл. ВС, т. 12 беше изменена т. 3 от раздел II на Постановление 3-1970-Пл. ВС относно длъжностното присвояване и сега тя гласи: „за да е налице престъплението по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, е необходимо участието най-малко на двама съизвършители, на които общественото имущество е поверено или връчено да го пазят и управляват“ (Сборник решения на наказателните колегии на ВС за 1987 г., с. 19).
Също така ТР 54-1989-ОСНК изрично подчертава, че „кражбата е извършена от две или повече лица, предварително сговорили се, само когато в самото изпълнение на престъплението са участвали най-малко двама съизвършители“ (Сборник решения на наказателните колегии на ВС за 1989 г., с. 43). В същия смисъл са и Реш. 208-1991-I, Сб., 34 и 780-1991-I, Сб., 45–46 относно квалифицираната кражба по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК.
20. След като бе създадена общата норма на чл. 93, т. 12 НК в съдебната практика не би трябвало да възникват затруднения при квалификацията на „престъпления, извършени от две или повече (група) лица“. Проблемът във всеки отделен случай се свежда до това, а) да се разграничи изпълнението на престъплението от помагачеството и б) да се установи колко (едно или повече) лица участват в „самото изпълнение“, т.е. колко са извършителите. В зависимост от това съответната задружна проява следва да се квалифицира по основния състав или по по-тежко наказуемия състав на престъплението.
21. По-долу ще отбележа два специфични въпроса, които възникват в съдебната практика при квалификацията на „престъпления, извършени от две или повече (група) лица“.
21.1. Конкретизиращите норми по чл. 152, ал. 3, т. 1 НК, чл. 170, ал. 2 НК, чл. 195, ал. 1, т. 5 НК и т.н. се прилагат само към прояви на съизвършителство. Но това не означава, че всички участници в задружната проява трябва да бъдат съизвършители. Възможно е освен съизвършителите в осъществяване на престъплението да участват и други лица – подбудители и помагачи. Те също следва да отговарят по по-тежко наказуемия състав на престъплението. Както подчертава ВКС в т. 3, раздел II на Постановление 3-1970-II. Пл. ВС (изм.), освен двамата съизвършители в квалифицираното длъжностно присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК „останалите съучастници… могат да бъдат подбудители или помагачи“.
Когато поведението на подбудителите и помагачите се квалифицира по по-тежко наказуемия състав на „престъпление, извършено от две или повече лица“, то обикновено не се уточнява ролята на всеки от тях – дали е подбудител или помагач, т.е. не се посочва чл. 20, ал. 3 или чл. 20, ал. 4 НК. Но при определяне на наказанието съдът е длъжен да вземе предвид „характера и степента на тяхното участие“ – чл. 21, ал. 1 НК. Поради това съдилищата трябва да изясняват ролята на всеки съучастник в престъплението (характера и степента на участието му) и да я отразят в правната квалификация – като посочат, освен конкретизиращата разпоредба на особената част, още и общата норма относно подбудителство (чл. 20, ал. 3 НК) или помагачество (чл. 20, ал. 4 НК). Тази прецизност на квалификацията не е самоцел. Тя изпълнява определена социална и правна задача – да отрази най-точно обществената опасност и моралната укоримост на престъпното деяние и да бъде основание за определяне на справедливо наказание.
21.2. За да е извършено престъплението „от две или повече лица“, трябва тези лица да са наказателноотговорни. С други думи, субектите на задружната проява трябва да са пълнолетни и вменяеми лица (чл. 31, ал. 1 НК). Това положение е безспорно в съдебната практика. Още в ТР 24-1967-ОСНК се изтъква, че съответните разпоредби относно изнасилване, противозаконно влизане в чуждо жилище, кражба и т.н. „изискват умишлено участие в изпълнителното деяние на престъплението от няколко лица, които са годни субекти за извършването. Малолетният, който участва заедно с наказателноотговорен субект – пълнолетен, в извършване на някои от тези престъпления, не е годен субект в наказателноправен смисъл на думата… Ето защо неговото участие в извършване на едно от визираните престъпления с друго наказателноотговорно лице не създава съизвършителство, поради което извършваното престъпление от наказателноотговорното лице не следва да се квалифицира като такова, извършено от „неколцина“ (Сборник постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ 1953–1973 г. С., 1974, с. 440). Терминът „неколцина“ по отменения НК съответства на израза „две или повече лица“ по действащия НК от 1968 г.
Подобно положение залегна и в Постановление 3-1970-Пл. ВС, раздел II, т. 3: „Няма квалифицирано присвояване по чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, когато длъжностното лице предварително се е сговорило само с малолетни или невменяеми лица, тъй като тези лица не могат да носят наказателна отговорност за извършените от тях деяния. В такива случаи престъплението следва да се квалифицира като обикновено длъжностно присвояване, ако не са налице други квалифицирани обстоятелства“ (Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ по наказателни дела. Под редакцията на И. Палазов, М. Теодосиев, П. Банков. С., 1982, с. 141). Тази забележка, че сдружаването с малолетни и невменяеми лица не образува съучастие, имаше място при старата практика до 1982 г. – когато, за да се осъществи съставът на чл. 202, ал. 1, т. 2 НК, бе достатъчен и един извършител (а останалите лица можеше да бъдат подбудители и помагачи). Но днес, когато законът изисква присвояването да е извършено от най-малко две длъжностни лица (а невменяеми и малолетни не могат да бъдат длъжностни лица), то посоченият текст на Постановление 3-1970-Пл. ВС е ненужен.
По-подробно вж. Филчев, Н. Съучастие в престъпление. Теория и съдебна практика. София, изд. Нова звезда, 2023.
[1] Решенията на Върховния касационен съд (ВКС) се посочват с номера на решението, годината на издаването му и органа (отделението, Общото събрание на наказателната колегия, Пленумът на ВКС), който го е постановил. Сборниците с решения на наказателната колегия на ВКС за съответната година (които се издаваха в миналото) се означават съкратено „Сб.“ Арабските цифри накрая сочат страницата от Сборника, където се намира цитираният пасаж от решението.
[2] Вж. Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 1. С., 1956, с. 451–452 и цитираната там съдебна практика.
[3] Постановления и тълкувателни решения на Върховния съд на НРБ по наказателни дела 1953–1979. С., 1982, с. 136. По-късно с Постановление 6-1971-Пл. ВС Върховният съд преутвърди това свое становище относно началото на изпълнението на кражбата – вж. т. 4 от раздел II на постановлението (Сб., 9).
[4] Ненов, И. Наказателно право. Особена част. Т. 1. София, 1956, с. 232.
[5] Лютов, К. За съучастието при съставни престъпления. // Правна мисъл, 1964, № 1, с. 35.
[6] От същото правилно разбиране излиза ВКС и при квалификацията на съизвършителство в изнасилване. „За да е налице съучастие под формата на съизвършителство в престъплението по чл. 152, ал. III НК – гласи Реш. 617-1973-I, Сб., 72, – именно изнасилване от две или повече лица, не е необходимо всички съучастници да са имали полово сношение с изнасилената. За съизвършителство ще отговаря и този, който, макар и да не е имал полово сношение с изнасилената, е присъствал при половото сношение на останалите, като е участвал в упражняване на насилието върху изнасилената…“. В този смисъл са и Реш. 53-1975-ОСНК, Сб., 52; 231-1976-II, Сб., 56.
[7] ТР 3-1971-ОСНК относно продължаваното престъпление (Сб., 33). В същия смисъл е и Реш. 409-1970-I, Сб., 38.
26
Коментирайте
Действащият НК е създаден в края на 60-те години. През 70-те и 80-те години ВКС формулира в своите решения основните проблеми, които възникват при прилаганне на нормите относно съучастието. И тогава тези проблеми са решени. Освен това съучастието е класически институт на наказателното право и доста въпроси са решени от съдебната практика и преди новия НК от 1968 г. Но през 70-те и 80-те години се преутвърждават старите решения и се решават нововъзникналите проблеми. Актовете на ВКС след това само ПОВТАРЯТ вече познатите решения. Поради това правилно Филчев разглежда старата практика на ВКС, когато е имало спорове. През 1990 г.… Покажи целия коментар »
Проблемът при Филчев е, че цитира едни и същи стари и нафталинени решения, колкото и добри да са те. За него сякаш съдебната практика в България е приключила с настъпването на 1991г. А после? В следващите години, защо не даде примери?
ЗАЩОТО СЛЕДВАЩИТЕ РЕШЕНИЯ САМО ПОВТАРЯТ ПЪРВОНАЧАЛНИТЕ РЕШЕНИЯ НА ВКС, КОИТО СЪЗДАДОХА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ПРИЛАГАНЕТО НА НК ОТ 1968 Г. ПРЕЗ 70-ТЕ И 80-ТЕ ГОДИНИ СЕ ОФОРМИХА РАЗЛИЧНИТЕ ПРОБЛЕМИ ПРИ ТЪЛКУВАНЕ И ПРИЛАГАНЕ НА НК. И ТОГАВА СЕ РЕШИХА ТЕЗИ ПРОБЛЕМИ. ЗАТОВА ПРАВИЛНО ФИЛЧЕВ РАЗГЛЕЖДА ВЪЗНИКВАНЕТО И РЕШАВАНЕТО НА ПРОБЛЕМИТЕ, А НЕ УСТАНОВЕНАТА СЛЕД ТОВА БЕЗПРОТИВОРЕЧИВА СЪДЕБНА ПРАКТИКА ОТНОСНО СЪУЧАСТИЕТО. АНАДЪНМУ.
Анадък!
Само дето, това, че после била налице изцяло непротиворечива практика е една ефимерна представа, която e спорна. Във всеки период от историята има възникване и решаване на проблеми в т.ч. на съучастието. Да се отричат изцяло периоди, защото видите ли, не в тях бил генезиса на проблемите води до стеснително тълкуване и в крайна сметка неправилност на изводите от гл.т. на тяхната пълнота.
Добра статия, Лекс си поизмиха очите като за край на януари 2024г., похвално. Дано да продължават все така с поне 2-3 по-качествени статии на месец, за да се поддържа виталността на сайта, а при непрестиране на това задължение към читателите има опасност от „предсрочна изискуемост“ на доверието в неутралността на редакцията и събуждането на лошата страна на Бухала.
П.С. Критиката ще бъде смекчена в известна степен, като бъде избягван ненужно острия тон, но си остава в зависимост характера и пристрастността и политизираността на публикациите.
Е, той какво иска?! Върви 80, няма да е вечно млад и здрав
Тази статия или не е писана скоро, или ако е писана скоро, авторът не е е чел и не чете съдебна практика в последните 34 години!!
Евала на Филчев! На 76 години, а с такава добра памет и изказ! Мръчков и Филчев са ветераните на правната наука.
Съдебната практика в статията е „застинала“ някъде докъм 1990 г. и след това НИЩО! Знаем отношението на Филчев към периода след 1990 г., но не бих казала, че съдебната практика по въпросите за съучастието не се е развила и не е казала нищо след 1990 г. Така, че атуалността на статията малко ми се губи.
Никола Филчев като учен -пеналист е ненадминат, но като човек е безмилостна душа. Всички помним като беше гл прокурор каква чистка и схеми ставаха. Прокурори се самоубиваха, уволняваха, калинки се бутаха в системата. Колеше и бесеше Филчев. Голям сталинист!!
Така е, но големите личности в историята обикновено НЕ СА БИЛИ демократи по душа, разбирания и поведение. ТЕМА ЗА РАЗМИСЪЛ!!!
Професора е страхотен
Добре, повече такива анализи
Точно казано!
Филчев ми беше асистент по наказателно право в края на 80-те години в ЮФ на СУ. Само добри неща мога кажа за него като преподавател! Голяма работа беше, понеже беше и съдия по това време, семинарните му упражнения се посещаваха от всички групи,нямаше места в залите, а той водеше упражнения само на две групи, тогава бяхме 14 групи! За разлика от скучноватия, суховат и комплексиран Александър Стойнов, който също беше асистент по онова време и врагове с Филчев, масово колегите не ходеха на упражненията на Стойнов, а посещаваха Филчев. Накрая изгониха Филчев, не му предложиха академично място в ЮФ на… Покажи целия коментар »
Силно се надявам, че скоро ще имаме още такива умове в сферата на правото
Добра работа. Поздрави за статията
Добър анализ
Проф. Филчев на тази възраст успява да твори доста смислени неща, което е похвално! Ученият си е Учен докрая!
Когато имаш мозък в главата, то това си личи на всяка възраст
Горещи момичета ви очакват ---> https://nu21.fun/girl?93144