Правомощието на съдилищата по чл. 150, ал. 2 от КРБ при установено по наказателно дело противоречие с правото на ЕС
Преди близо година[1] на българските съдилища бе предоставено правомощие да сезират пряко Конституционния съд (КС) и до края на м. октомври 2024 г. постъпиха 15 искания от съдебни състави. От съществено значение е изискването на чл. 150, ал. 2 от КРБ законовата разпоредба, чието съответствие с Конституцията се оспорва с искане до КС, да е приложима по конкретното дело, което сезиращият съдебен състав разглежда.
КС потвърди[2] своята практика, според която изясняване на приложимото вътрешно право в контекста на правото на ЕС е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС (и особено когато представлява акт по транспониране на съюзна директива) и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от всеки правен субект, който я прилага, и в частност от всеки съд в съдебната система[3].
По изричната формулировка на КС[4], необходимо е да припомня, всеки съд по всяко дело ipso jure следва служебно[5] да провери дали предметът на делото, или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с ПЕС (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му, или по друг начин е свързана с него[6]), и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от неговото действие[7].
Това означава последователно да бъде установено:
- дали в правото на ЕС има самоизпълними норми (годни за прилагане като източник на субективни права)[8],
- ако не – кои са относимите съюзни правни норми (вкл. принципи)[9];
- дали те налагат определено съдържание на приложимата вътрешноправна уредба[10]; дали допускат изключение (дерогация);
- дали оставят на държавата свобода на преценка (дискреция) при приемането на вътрешни мерки (особено при транспониране на директива) или право на отклонение (дерогация) и дали са спазени границите на допустимата дерогация и/или дискреция;
- какво е съответстващото на ПЕС тълкуване на приложимите вътрешноправни норми[11],
- вкл. и дали то не преодолява евентуално съмнение за противоречие на тези норми с Конституцията;
- както и дали дотук определените за приложими по делото вътрешни правни норми не са несъвместими с правото на ЕС (при което възниква задължение за националния съдия – „сам, на своето равнище и по своя собствена преценка” – да ги остави неприложени. Именно това задължение в най-голяма степен засяга суверенитета и ще го разгледам самостоятелно).
- Задължението за неприлагане на никакви противоречащи на правото на ЕС вътрешноправни разпоредби е прогласено отдавна и съвсем категорично[12]. Това задължение произтича от природата на съюзното право, което „ще бъде лишено от смисъл, ако отделна държава може валидно да му противопостави своя вътрешна норма”.
Всеки национален съдия е и съдия по правото на ЕС и по силата на принципа на примат на правото на ЕС, когато установи, че разпоредба от вътрешното право противоречи на правото на ЕС, той може и е длъжен „сам, на своето равнище и по своя собствена преценка” да остави тази разпоредба неприложена[13]. Дори по българско преюдициално запитване Съдът е ЕС е прогласил ясно, че „съгласно трайно установената съдебна практика националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на ПЕС, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива (т.е. служебно, виж по-горе) остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат”[14].
Конституционният съд е възприел това разбиране: „Ако съответстващо на правото на ЕС тълкуване на приложимата вътрешна правна норма се окаже невъзможно, тъй като би противоречало пряко на смисъла на нормата (тълкуване contra legem), е налице противоречие, при което вътрешната правна норма трябва да бъде оставена неприложена /…/, с резервата за съмнение за порок на относимата съюзна правна норма (ultra vires или друг) или за нарушаване на националната конституционна идентичност, при което ще е необходимо произнасяне на Съда на ЕС.”[15]. И е посочил ясно: „Неизпълнението на дължимото ipso jure от компетентния национален съд, в случаи на несъответствие с ПЕС на националната правна норма, релевантна за произнасянето му в съдебното производство пред него (когато встъпва в ролята на сезиращ субект на основание чл. 150, ал. 2 от Основния закон преди това дължимо да бъде изпълнено), поставя в риск спазването на принципа на еднакво и ефективно прилагане на ПЕС”[16].
Всичко това се дължи, тъй като КС е потвърдил изрично[17]: Република България, като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията, е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС[18] и от задължението за съответстващо му тълкуване на попадащите в неговото приложно поле вътрешните правни норми.
И затова „само ако след осъществяването в пълнота на този анализ за съда остане или възникне основателно съмнение за противоречие с Конституцията на приложима вътрешна правна норма или на относима съюзна правна норма, той следва да потърси произнасяне на КС със съответните доводи.”[19] Тази проверка е не само дължима, но и може да има решаващо делото по същество значение. Затова изричното посочване на резултата от такава проверка е незаобиколимо изискване към искането от съд до КС[20].
Едно от постъпилите наскоро искания до КС от съд (РС-Свиленград) бе допуснато за разглеждане, въпреки че според мен представлява ярък пример за неизпълнение на условията за сезиране на КС от съд по смисъла на чл. 150, ал. 2 от КРБ. Поради това трима съдии възразихме срещу неговото допускане и подписахме с особено мнение определението на КС[21].
Конституционното дело е образувано по искане на наказателен състав на Районния съд – Свиленград относно чл. 343б, ал. 5 от НК (отнемане на МПС, управлявано след употреба на алкохол или наркотични вещества, или на равностойността на МПС, ако деецът не е собственик).
Искане на осн. чл. 150, ал. 2 от КРБ може да има за предмет само законова разпоредба, която е приложима по конкретно дело пред сезиращия съд. Както обаче бе посочено, всеки съдия е длъжен да не прилага по делото, което решава, никоя правна норма, която противоречи на правото на ЕС. В разглежданото искане сезиращият съд излага изрично и неколкократно категорични изводи за противоречие с редица съюзноправни актове на разпоредбата, чиято конституционосъобразност оспорва с искането. Това лишава разпоредбата от качеството „приложим закон” по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията.
СЕС неведнъж е потвърждавал[22] задължението за неприлагане и на разпоредба от националния наказателен закон в случай на установено противоречие (очевидно косвено[23]) с правото на ЕС. Практиката му в този смисъл е изобилна[24]. От особено значение за българската правна система в този контекст е решението на СЕС от 2018 г. по преюдициално запитване, отправено от същия съд, който е вносител и на разглежданото тук искане до Конституционния съд[25] – там СЕС прогласява, че правото на ЕС „не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство”[26]. От което следва само едно: националният съд е длъжен да остави тази правна уредба неприложена. Въпреки че няма съюзна норма, която да приложи на нейно място, нито може да приложи (поне по аналогия) друга вътрешна правна норма. Изводът е несъмнен: правото на ЕС не само може да се окаже свързано с едно наказателно производство в ДЧ, но и може да обоснове неприлагане на (единствената годна за прилагане!) национална наказателноправна норма.
Подчертавам: конкретният случай с посоченото искане до КС е достатъчно аналогичен на предишно наказателно дело от 2018 г. пред същия съд (Районния съд в Свиленград) и дори пред същия съдия, по което той остави норма от НК неприложена (чл. 251) и оправдателната му присъда бе потвърдена (nullum crimen, nulla poena sine lege…), а след това Народното събрание измени разпоредбата на НК.
В разглежданата хипотеза (вторият случай) съдът трябваше да постъпи по същия начин: щом установява противоречие с правото на ЕС, да реши делото като не приложи нормата от НК. В този случай той няма нито необходимост (разполага с необходимия инструментариум и без произнасяне на КС да остави конкретната норма от НК неприложена), нито изобщо право да сезира КС (противоречащата на правото на ЕС норма не е „приложимо право”). Поради това и Конституционният съд не може да упражни своята юрисдикция.
Преценката на сезиращия съд относно приложимото по делото пред него право (и в частност определянето на оспорената пред КС законова норма като приложима) дължимо подлежи на контрол от КС, след като бъде сезиран, защото определя неговата компетентност да се произнесе по направеното искане и поради това е съществен елемент от преценката за допустимостта на искането до КС[27]. „Конституционният съд не е обвързан от преценката на сезиращия съд за приложимото право, защото тази преценка предпоставя собствената на Конституционния съд компетентност да се произнесе по направеното искане (неговата юрисдикция)”[28]. Затова КС може да провери и дори да установи, че преценката на сезиращия го съд за приложимото по делото пред него право е неправилна[29].
Макар да не обвързва КС, преценката на сезиращия съд е обвързваща за самия него. Включително (както в конкретния случай) и в качеството му на съд и по правото на ЕС (и ако изобщо не сезира КС). Щом сам установява, че законова (или друга) правна норма противоречи на действаща разпоредба от правото на ЕС, той е обвързан от задължението да я остави неприложена.
Следва да се има предвид и че неотдавна именно по българско преюдициално запитване СЕС намери за необходимо ясно да потвърди, че „националният съд е длъжен по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които противоречат на правото на ЕС, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен способ”[30]. Това очевидно включва и разбирането, че националният съдия не само не може да изчаква произнасянето на националната конституционна юрисдикция относно съответствието на същата правна норма с Конституцията (ако е сезиран от същия съд или друг субект), но и не може да потърси такова произнасяне[31].
От своя страна КС не е компетентен и да се произнася по противоречие на закон (или друг акт) с правото на ЕС[32]. Нарушението на правото на ЕС самò по себе си не е нарушение на Конституцията. Безусловно нарушението на правото на ЕС не е нарушение в частност на чл. 5, ал. 4 от Конституцията, приложим единствено за международното право и по никакъв повод или начин за който и да е било източник на правото на ЕС.
Давам си ясно сметка, разбира се, че съдиите, особено произнасящите се като първа инстанция, изпитват притеснения да оставят неприложена законова норма и имат потребност от „подсигуряване” чрез произнасяне на СЕС (като в първия случай) или на КС (като в разглеждания тук случай). Поради това все още е
необходимо да бъдат категорично окуражени и насърчени
да осъществяват своите произтичащи от правото на ЕС права и задължения без никакви притеснения относно преценката на горната инстанция. Изпълнението от един съдия на негово съюзно задължение не само не може да бъде основание нито за отмяна на неговия съдебен акт, нито за негативна оценка (при атестиране, съвсем не и за дисциплинарна отговорност) – точно обратното: неизпълнението, в частност неприлагане и/или неспазване, на съюзна правна норма е основание за търсене на отговорност от държавата както пред СЕС (по реда на чл. 258 от ДФЕС), така и за вреди от противоречащ на правото на ЕС съдебен акт (по вътрешния правен ред).
[1] С последните изменения в Конституцията (обн. ДВ, бр. 106 от 2023 г.) разпоредбата на чл. 150, ал. 2 гласи: „Всеки съд по искане на страна по делото или по своя инициатива може да сезира Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията. Производството по делото продължава, като съдът, чието решение е окончателно, постановява съдебния акт след приключване на производството пред Конституционния съд.”
[2] Определение № 2 от 13. 3. 2024 г. по к. д. № 8/2024.
[3] Виж и Определение от 24. 2. 2022 г. по к. д. № 15/2021.
[4] Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021.
[5] Несъмнено потвърдено в практиката на СЕС още от CJCE, 22. 10. 1987, Foto-Frost, 314/85, и пост. практика, сравнително наскоро и в CJUE, 22. 1. 2019, Cresco Investigation, C-193/17. Виж също CJCE, 6. 10. 2009, Asturcom, С-40/08; CJСЕ, 14. 12. 1995, Peterbroeck, C-312/93; 4. 6. 2009, Pannon GSM, C‑243/08, т. 35 и т. 2 от диспозитива, както и българското дело CJUE (Опр.), 17. 1. 2023, TBI Bank („ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД), C‑379/21, т. 35 и т. 1 от диспозитива, и мн. др.
Съвсем наскоро СЕС потвърди изрично: „Принципът на предимство на правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба или практика, съгласно която общите съдилища на държавата членка /…/ не могат служебно да оставят без приложение /съдебна практика/, дори когато в светлината на дадено решение на Съда смятат, че тя е в противоречие с разпоредби от правото на Съюза с директен ефект.” – CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, C‑107/23 PPU, т. 2 от диспозитива.
[6] Подробно в А. Семов, Приложното поле на Правото на ЕС, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2023 (568 стр. и накратко в Наръчник и Требник).
[7] От своя страна Върховният административен съд (ВАС) не само потвърди концепцията на КС, изложена в решението по к. д. 13/2021, но и го направи в цялост и по същество със същата текстова редакция/лексика: всеки национален съд като съд по правото на ЕС дължи служебно проверка дали приложимата вътрешна правна норма, по-общо ситуацията и делото по повод нея, попадат в приложното поле на правото на ЕС и ако да: всеки съд дължи ipso jure, служебно и винаги, тълкуване на вътрешната правна норма в съответствие с правото на ЕС (когато тази норма попада в приложното му поле), защото България е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, директен ефект и примат на правото на ЕС и от задължението за съответстващо тълкуване – Искане до КС от 5. 7. 2022 г. по силата на Определение от 23. 6. 2022 по адм. дело № 198/2022.
[8] При наличие на такива съюзни правни норми, съдията е длъжен да приложи именно тях – независимо дали в националното законодателство съществува по същество същата (според него…, понякога само наглед!) правна уредба. В уредена с така норма материя прилагане на вътрешни правни норми е допустимо само за доуреждане на неуредени в съюзното право аспекти на обществените отношения и/или когато самата съюзна норма изисква или допуска това.
[9] И обратно: „относимите” съюзни правни норми позволяват, понякога изискват прилагане (разпоредбите на директивите често изискват и нарочно приемане) на вътрешни правни норми – и в такъв случай приложими (в тесен смисъл) по делото пред националния съдия са именно вътрешните правни норми в материята. Подробно виж в А. Семов, Действие, изпълнение, прилагане и спазване на Правото на ЕС. Приложно поле на Правото на ЕС – разбиране за реална връзка (релевантност), „Научни и практически публикации”, Lex.bg [Онлайн], 10. 1. 2022 г., и в А. Семов, Когато спазваме, прилагаме ли? – в: Ст. Костов, И. Стойнев, Хр. Христев (съст.), Либер амикорум в чест на доц. д-р Юлия Захариева, УИ „Св. Кл. Охридски”, София, 2020, стр. 221-253.
Именно затова се дължи тълкуване на приложимите вътрешни правни норми в съответствие с относимите норми от ПЕС.
[10] Типичен пример са нормите на директива, които изискват транспониране – постигане на целения с тях резултат, понякога и възпроизвеждане – във вътрешни разпоредби.
[11] Подробно в А. Семов, Задължението за съответстващо на Правото на ЕС тълкуване на вътрешните правни норми. Най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС, УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2022 (488 стр., накратко в Наръчник и Требник).
[12] „Националният съд, натоварен с прилагането на нормите на общностното право в рамките на своята компетентност, е длъжен да гарантира пълния ефект на тези норми, като при необходимост на своя отговорност оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи” – CJCE, 9. 3. 1978, Simmenthal, 106/77, т. 24 и пост. практика.
[13] „Когато целеният от правото на Съюза резултат не може да бъде постигнат с тълкуване на вътрешното право в съответствие с правото на Съюза (очевидно цялото – б.м.), националните съдилища по-специално са длъжни да гарантират пълното действие на разпоредбите на правото на Съюза, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение всяка разпоредба на националното законодателство, която им противоречи” – CJUE, 18. 9. 2014, Vueling Airlines, C-487/12, т. 48, където СЕС изрично припомня CJCE, 9. 3. 1978, Simmenthal, 106/77, т. 21; CJCE, 3. 5. 2005, Berlusconi et a., C‑387/02, C‑391/02 и C‑403/02, т. 72; CJCE, 16. 6. 2005, Pupino, C‑105/03, т. 43 и CJUE, 22. 6. 2010, Melki et Abdeli, C-188/10 и C-189/10, т. 43.
Виж съвсем наскоро и CJUE (Голям състав), 13. 7. 2023,YP e.a., C‑615/20 et C‑671/20.
[14] CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, т. 34, където Съдът на ЕС припомня CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C‑396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C‑5/14, т. 32 и (цитираната там практика и CJUE, 5. 4. 2016, PFE, C‑689/13, т. 40 и цитираната там практика.
[15] Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021.
[16] Определение № 2 от 24.02.2022 г. по к. д. № 15/2021.
[17] Определение № 2 от 13. 3. 2024 г. по к. д. № 8/2024.
[18] В този смисъл и Решение № 14 от 12. 10. 2021 г. по к. д. № 14/2020 г.
[19] Решение № 5 от 14.6.2022 г. по к. д. № 13/2021.
[20] „Когато сезиращият субект /…/ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията счита, че приложимият в производството пред него закон, транспониращ директива на ЕС, противоречи на Основния закон, решението му да отнесе този въпрос до Конституционния съд не го освобождава от посочените по-горе отговорности предвид функцията му и на съд по правото на ЕС (решение на СЕС по дело С-5/14, Kernkraftwerke Lippe-Ems, пар. 34 и цитираната съдебна практика; решение от 20.12.2017 по дело С-322/16, Global Starnet Ltd срещу Ministero dell’Economia е delle Finanze, Amministrazione Autonoma Monopoli di Stato, nap. 21-23).” – Разпореждане на съдия-докладчика по к. д. № 14/2020.
[21] Виж Определение от 10. 10. 2024 г. по к.д. № 16/2024 и особеното мнение по него.
[22] По повод българско преюдициално запитване (CJUE, 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14) СЕС постанови относно разпоредба от НК ясно, че „правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска запитващата юрисдикция да приложи национално правило като разглежданото в главното производство, за което е прието, че противоречи на правото на Съюза“ (т. 3 от диспозитива), като преди това е уточнил, че „националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на ЕС, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат” (т. 34 от мотивите) и „в настоящия случай запитващата юрисдикция е длъжна да осигури пълното действие на чл. 267 от ДФЕС, като при необходимост по собствена инициатива не приложи чл. 29 от НПК (т. 36).
[23] Косвено е противоречието на вътрешна правна норма със съюзна, която не е годна да бъде приложена като източник на субективно право (тъй като не е самоизпълнима), а пряко е противоречието с годна за прилагане съюзна правна норма, при което сама тя трябва да бъде приложена (вместо нормата от вътрешното право).
[24] Той сам припомня CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C 396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C 5/14, т. 32 и цитираната там практика и CJUE, 5. 4. 2016, PFE, C 689/13, т. 40 и цитираната там практика.
[25] CJUE (Опр.), 12. 7. 2018, Pinzaru et Cirstinoiu, C-707/17.
[26] Т. 35 и диспозитива. Аналогично на това решение е и предходното решение CJUE, 16. 7. 2015, Chmielewski, C‑255/14.
[27] Определение № 2 по к. д. № 8/2024. Нека цитирам отново: „Преценката на сезиращия по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията съд относно приложимото право е в обхвата на отсъждане от Конституционния съд, доколкото пряко се отнася към решаването на преюдициалния въпрос за неговата юрисдикция (Определение №2/2021 г. по к.д. №15/2021 г.). /…/”
[28] Определение № 6 от 16. 9. 2022 г. по к. д. № 13/2022 (докл. съдия С. Янкулова). Виж също Определение № 2 от ……. 2021 г. по к.д. № 15/2021 и Определение № 2 от 13. 3. 2024 г. по к. д. № 8/2024.
[29] Виж напр. Определение № 2 от 13. 3. 2024 г. по к. д. № 8/2024. Виж преди това Определение от 29. 4. 2014 г. к. д. № 4/2014 по искане на 3-членен състав на ВКС (докл. съдия Кр. Стойчев) и Определение № 5 от 26. 7. 2022 г. по к. д. № 12/2022 (докл. съдия Я. Стоилов).
През 2021 г. Съдът потвърди еднозначно, че когато е сезиран от съд (тогава ВКС или ВАС), „изясняването на приложимото право е задължение на съда, разглеждащ делото, и задължителен елемент от преценката дали законовата разпоредба, чиято конституционосъобразност се оспорва пред Конституционния съд, има отношение към предмета на разглежданото от него дело” – Определение от 14. 9. 2021 г. по к.д. № 13/2021 (докл. съдия А. Семов).
През 2022 г. Съдът потвърди: „изясняването на приложимото право е задължение на сезиращия съдебен състав и необходим елемент от преценката му дали законовата разпоредба, чиято конституционосъобразност се оспорва, влияе върху решаването на делото, което разглежда” – Определение № 5 от 26. 7. 2022 г. по к. д. № 12/2022 (докл. съдия Я. Стоилов).
[30] CJUE (Голям състав), 5. 7. 2016, Ognyanov (Огнянов), C‑614/14, т. 34, където Съдът припомня CJUE, 20. 10. 2011, Interedil, C‑396/09, т. 38 и цитираната там практика; CJUE, 4. 6. 2015, Kernkraftwerke Lippe-Ems, C‑5/14, т. 32 и цитираната там практика и CJUE, 5. 4. 2016, PFE, C‑689/13, т. 40 и цитираната там практика.
Още по-наскоро CJUE (Голям състав), 24. 7. 2023, Х, C-107/23 PPU, т. 95. Същото е прогласено от СЕС еднозначно в обилна и постоянна практика: CJUE (Голям състав), 21. 12. 2021, SC Euro Box Promotion SRL, C‑357/19, C‑379/19, C‑547/19, C‑811/19 и C‑840/19, т. 252. Съдът припомня изрично CJUE, 18. 5. 2021, Asociaţia „Forumul Judecătorilor din România“, C‑83/19, C‑127/19, C‑195/19, C‑291/19, C‑355/19 и C‑397/19, т. 247 и 248 CJUE, 23. 11. 2021, IS, C‑564/19, т. 80.
Виж по-рано и: CJCE, 11. 9. 2014, A c/ B et a., C‑112/13, т. 36, и преди това в същия смисъл (и припомнено изрично от СЕС) в CJCE, 9. 3. 1978, Simmenthal, 106/77, т. 21 и 24 и по-наскоро CJCE, 19. 11. 2009, Filipiak, C‑314/08, т. 81; CJUE, 22. 6. 2010, Melki et Abdeli, C-188/10 и C-189/10, т. 43 и цитираната съдебна практика, както и CJUE, 26. 2. 2013, Åkerberg Fransson, C‑617/10, т. 45.
[31] „В случай, че националният съд установи противоречие на приложимата от него законова разпоредба с директива на ЕС този въпрос е изцяло такъв за определянето на приложимото право, а не е въпрос за конституционност на националното правно правило, и се разрешава от националния съд в производството пред него.” – Разпореждане от юни 2021 г. на съдия-докладчика (М. Карагьозова-Финкова) по к. д. № 14/2020.
Пак там са посочени ясно и дължимите правни последици, когато съответстващо на правото на ЕС тълкуване е невъзможно: „Във всеки случай националният съд следва да предприеме, доколкото е възможно, съответстващо тълкуване на националния закон с относимата разпоредба на директивата. Когато такова тълкуване е невъзможно, националният съд обявява националната норма за неприложима…”.
[32] Изрично в Решение № 8 от 30. 6. 2020 г. по к. д. № 14/2019.
16
Коментирайте
Наско, как стана конституционен съдия? Не си бил съдия, не си бил адвокат……
Ех, Насе, Насе…
Голям пич беше тейко ти, на когото не можеш да стъпиш и на малкия пръст. Вместо да пишеш статийки, време е да почнеш да пишеш решения в КС, за което народа ти плаща по 20 бона заплата на месец, която ти и останалите ти колеги не оправдавате.
Хайде, остани си със здраве и прати много хабер на второмандатната председателка, която отдавна е въвела новоначалните постулати в КС.
За цяла година има едно дело, по което е докладчик.
Тези кратки, стегнати анализи са крайно необходими за „редовите“ магистрати за точното правоприлагане при съобразяване с ПЕС, като съвкупност от норми и практика и ще е добре, тези стъпки да бъдат формулирани и систематизирани от ВСС или друг орган чрез инкорпорирането им в обща методика с инструктивен характер, важаща за всички съдилища, за да се стимулира имплементирането на чл.150, ал.2 от КРБ по един организиран и най-вече ефективен начин, т.е да не се допуска прахосване на енергия и време в безплодни опити за сезиране на КС с предизвестен край.
Съдът упражнява конституционни правомощия, а и Конституционният съд (той, макар и юрисдикция, не е съд в структурата на съдебната власт) е длъжен да упражни своите конституционни правомощия – да реши дали е допустимо и основателно, или пък не, искане за обявяване на противоконституционност на законова норма. Това се нарича вяра в институциите – те притежават законоустановени (в широкия смисъл на това понятие) правомощия, които са длъжни да упражнят. Все едно някой съдия по искове на „Топлофикация“ в статия да „изясни“ как да си пишат исковите молби, защото се „прахосва енергия в безплодни опити за сезиране на съда с предизвестен край“.… Покажи целия коментар »
Стигнах отново до „националната конституционна идентичност“ и спрях до там – едно и също по десет пъти, това вече не е просто тавтология, а досада. Не по-късно от месец и конституционният съдия Семов ще разбере от решение на СЕС какво представлява примат на съюзното право и че няма „такова животно“ като „непрекъсваемост на държавната власт“ в една демократична държава с регламентирана мандатност на конституционно установените органи, както и националният съд да не приложи съюзна норма дори и да счете, че тя противоречи на Конституцията. Твърде дълго и натрапчиво дори и за поредната „статия на доцент Денев“, вживял се на „тълкувател“… Покажи целия коментар »
От малкото адекватни в тая страна
Поздравления за труда на господин Семов
Супер анализ
Винаги са му такива.
Пожелавам му успех в бъдеше на Семов. Доказал се с уменията си
Да, добър оратор е безспорно.
Чудесен професионалист е Семов. Жалко, че му се налага да работи в КС с пълни профани, като Деси от ГЕРБ
Семов, и на теб не ти е лесно в тая шашава държава
Че на кого му е лесно.
Браво! Много изчерпателно.