Правна уредба на споразуменията за избор на съд по граждански и търговски дела
Статията е част от новоиздадената монография на Дафина Сърбинова „Споразуменията за избор на съд по граждански и търговски дела“.
Дафина Сърбинова е доктор по право, магистър по международно бизнес право от Лондонския университет, колеж „Куин Мери“, главен асистент по международно частно право в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и адвокат към Софийската адвокатска колегия.
Книгата e първото монографично изследване в българското международно частно право по темата. Действието на споразуменията за избор на съд е изследвано от позицията на българския съд като избран съд или съд, чиято компетентност е дерогирана. Изяснена е уредбата на споразумението за избор на съд с изключителна и неизключителна компетентност и съотношението му с другите основания за компетентност. Разгледани са често срещаните в практиката асиметричните споразумения за избор на съд.
1. Обща характеристика
Споразуменията за избор на съд са израз на процесуалната автономия на волята на страните да изберат съда на определена държава, който да реши техния спор по повод на определено частноправно отношение с международен елемент. В материята на гражданските и търговските дела този институт е развит в пълнота както с оглед на нормативната база, така и на практиката на националните и наднационалните съдилища. Практическото му значение е съществено. Въпросът за избора на съд може да се появи в различен момент във времето от развитието на едно правоотношение с международен елемент пред множество правни субекти и държавни органи. Юрисдикционните споразумения предоставят възможност още на етапа на възникване на едно материално правоотношение, страните да планират рационално бъдещите съдебни процеси, както и да намалят свързаните с тях разходи, като изберат съд, който отговаря в най-голяма степен на техните интереси и правни очаквания. В случай на спор между страните по повод на едно гражданско или търговско отношение (с международен елемент), споразумението за избор на съд представлява основание за определяне на международната компетентност на избрания съд, което е в полза на правната сигурност.
Гарантирането на ефективността на споразуменията за избор на съд може да стане единствено посредством уеднаквен международен или поне регионален правен режим за признаване на юрисдикционните споразумения, както и за признаването и изпълнението на съдебни решения, постановени в рамките на производства, основаващи се на такива споразумения. От гледна точка на българския съд такъв уеднаквен правен режим се съдържа на първо място в Регламент № 1215/2012[1] (чл. 25) при избор на съд на държава членка на ЕС (включително български съд) и в кореспондиращата му Луганска конвенция от 2007 г[2]. (чл. 23) при избор на съд на държава членка на Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ), която не е държава членка на ЕС[3], както и в други международни конвенции, между които основна е Хагската конвенция от 2005 г.[4] при избора на съд на договаряща държава, която не е държава членка на ЕАСТ. Специфичното по отношение на трите основни акта е, че те са част от правото на ЕС и българският съд е обвързан от практиката на Съда на ЕС при тълкуването и прилагането на техните норми. Вътрешноправният източник ‒ Кодексът на международното частно право (КМЧП)[5] (чл. 23), има остатъчно значение при преценката на дерогационния ефект на споразумението за избор на съда на трета държава, която не е държава членка на ЕС или договаряща държава по конвенциите.
Извън общата уредба на юрисдикционните споразумения в посочените четири акта, норми относно избора на съд в специални области се намират в други международноправни източници (основно в конвенциите в областта на международния транспорт), както и в други актове от правото на ЕС. Фактът, че някои от международните конвенции в специални области са част от правото на ЕС, а по други страни са отделните държави, налага уточняване на съотношението между нормите от специалните конвенции и съвместимостта им с принципите, залегнали в основата на съдебното сътрудничество по граждански и търговски дела в ЕС.
Уеднаквената правна уредба на споразуменията за избор на съд утвърждава процесуалната автономия на страните да изберат съда на държавата, който да реши техния спор по повод на конкретно частноправно отношение с международен елемент. Това споразумение има двойнствена природа. От една страна, то представлява материалноправно договорно отношение, а от друга – то има за цел да породи процесуалноправни последици. Характерът му е на процесуален договор.
Споразуменията за избор на съд се характеризират с няколко елемента – споразумение, съдебно дело, страни и съдържание[6]. На първо място е необходимо да има споразумение между страните[7], което, от своя страна, поставя въпроси, свързани с постигането на съгласие, дееспособността на страните, материалноправната действителност на споразумението. На второ място, споразумението трябва да се отнася до съдебно дело, а не производство, което се развива пред арбитраж или друга алтернативна форма за разрешаване на правни спорове. Следващият елемент се отнася до страните по юрисдикционното споразумение и по-конкретно дали то има обвързващ характер за страни, различни от оригиналните страни по споразумението (при правоприемство и други хипотези).
Четвъртият елемент касае самото съдържание на споразумението и вида на неговия процесуален ефект. Юрисдикционното споразумение има два аспекта – единият е положителен пророгационен (който възлага компетентност на избрания съд), а другият е отрицателен дерогационен (който отнема компетентност на съд, притежаващ компетентност на друго основание по силата на обективен критерий).
Обикновено двата аспекта (положителният и отрицателният) се съчетават, когато споразумението има за цел да възложи изключителна компетентност на избрания съд. В този случай е налице изключително споразумение за избор на съд, с което едновременно се дерогира компетентността на нормално компетентните съдилища и се възлага изключителна компетентност на определен съд или съдилища. От друга страна, неизключителните споразумения за избор на съд имат за цел да възложат компетентност на съда или съдилищата на определена държава без да отнемат компетентността на други компетентни съдилища. Ако неизключителната компетентност е уговорена в полза само на една от страните, докато другата страна е обвързана от сезирането на един конкретен национален съд, тогава споразумението е асиметрично или едностранно.
2. Споразумения за избор на съд на държава членка
Раздел 7 от Глава ІІ на Регламент № 1215/2012 урежда възможността за избор на съд на държава членка[8]. Тя има две проявни форми: (1.) споразумение за избор на съд на държава членка (чл. 25) и (2.) явяване на ответника пред съд на държава членка, който не е компетентен по силата на други разпоредби на регламента (чл. 26). Универсален ограничител пред действието и на двете разпоредби са основанията за учредяване на изключителна компетентност по чл. 24. При изричния избор на съд, някои особености се наблюдават допълнително при компетентността по дела във връзка с отношения, по които участва по-слаба страна (раздели 3, 4 и 5 от Глава ІІ). Явяването на ответника пред съд на държава членка по чл. 26 има предимство пред изричния избор на съд на държава членка по чл. 25.
Двете форми на учредяване на компетентност от страните – изричната по чл. 25 и мълчаливата по чл. 26, се поставят под общия знаменател на процесуалната автономия на волята на страните[9], но те не са подчинени на една и съща цел. Докато разпоредбата на чл. 25 има за цел да даде израз на автономията на волята на страните, то чл. 26 основно се стреми да обезпечи правната сигурност и реализирането на процесуална икономия[10].
Уредбата на споразуменията за избор на съд, понастоящем с оглед на редакцията на чл. 25 от Регламент № 1215/2012, се характеризира със следните основни черти:
- приложима е при избор на съд на държава членка на ЕС; при избор на съд на трета държава действителността на юрисдикционното споразумение се определя от съответно приложимата международна конвенция или източник на националното международно частно право на държавата членка (за българския съд това е чл. 23 КМЧП, освен ако не се прилага Хагската конвенция от 2005 г. за споразуменията за избор на съд[11] или международна конвенция в специална област[12]);
- намира приложение както в случаите, в които е избран национален съд (напр. български съд), така и когато конкретно е избран съдът в определено населено място (напр. компетентният съд в гр. София);
- намира приложение както по отношение на вече възникнали спорове, така и във връзка с бъдещи спорове, винаги свързани с конкретно частно правно отношение (с международен елемент);
- урежда както споразуменията, които предоставят изключителна, така и тези, които предоставят неизключителна международна компетентност; при действие на презумпцията, че споразумението за избор на съд, предоставя изключителна компетентност;
- прилага се независимо от местоживеенето на страните;
- разпоредбата посочва какви са автономните критерии за формалната действителност на споразумението;
- множество аспекти от материалноправната действителност на споразумението се определят от правото на държавата членка на избрания съд;
- нормите на регламента относно изключителната компетентност (чл. 24), както и тези във връзка със спорове за отношения, по които участва по-слаба страна (спорове във връзка със застраховането, потребителски и индивидуални трудови договори) имат предимство пред разпоредбата за избор на съд в чл. 25;
- мълчаливо учредената компетентност на съд на държава членка при условията на чл. 26 също има предимство пред изричния избор на съд по чл. 25;
- в разпоредбата на чл. 31, пар. 2 се предвижда изключение от правилото за първия по време сезиран съд при висящ процес в полза на избрания съд.
В случай че споразумението за избор на съд е действително и една от страните иска да се полза от него, то сезираният избран съд на държава членка няма право на допълнителна преценка дали да приеме делото за разглеждане[13]. Ако сезираният съд на държава членка не е избран според юрисдикционното споразумение, той трябва да спре производството до произнасянето на избрания съд, след което евентуално да прекрати делото (чл. 31, пар. 2). Страните не са длъжни да се съобразят със сключеното от тях споразумение за избор на съд като например една от тях сезира съд на друга държава членка, а насрещната страна не се противопостави на това като приеме компетентността на сезирания съд (чл. 26). Макар правилото за висящ процес да е модифицирано при изключителните споразумения за избор на съд в полза на избрания съд, зачитането им не се гарантира в производството по признаване и изпълнение на съдебно решение, постановено от съд на държава членка, който не се е взел под внимание изключителния избор на съд на друга държава членка[14].
Уредбата на споразуменията за избор на съд по Луганската конвенция от 2007 г. (чл. 23) се характеризират със следните разлики в сравнение с избора на съд по Регламент № 1215/2012:
- при прилагането на нормата на чл. 23 е необходимо поне една от страните по делото (независимо от процесуалното ѝ качество) да има местоживеене в държава членка на ЕАСТ;
- липсва указание за това как се определя приложимото право към материалната действителност на споразумението; в този случай преценката се прави според националното право на сезирания (а не на избрания) съд;
- не е предвидено изключение от правилото за първия по време сезиран съд в полза на избрания съд; това означава, че сезираният първи по време съд се произнася за действителността на споразумението за избор на съд.
Разпоредбата на чл. 25 от Регламент № 1215/2012 намира приложение независимо от местоживеенето на страните. Тази промяна в сравнение с нормата на чл. 23 от Регламент № 44/2001, която изисква поне една от страните да има местоживеене в държава членка, води до уеднаквяване на изискванията за зачитане на юрисдикционните споразумения в държавите членки, както и предотвратява възникнали в практиката проблеми, които идват от промяната на местоживеенето на страните[15]. Разпоредбата на чл. 25 се прилага и към споразуменията за избор на съд на държава членка, по които страните имат местоживеене в трети държави. В случай че това споразумение е действително при условията на регламента, сезираният съд няма основание да приложи норми от националното си МЧП. Ако споразумението възлага изключителна компетентност на избрания съд, това означава, че всеки сезиран съд на друга държава членка трябва да си направи отвод за некомпетентност, дори ако би бил компетентен според нормите на националното си МЧП, приложими при условията на чл. 6 от регламента. Разпоредбата на чл. 31, пар. 2 за висящ процес също проявява действие в тази хипотеза.
В доктрината се застъпва тезата, че ако никоя от страните по споразумението за избор на съд на държава членка няма местоживеене в държава членка и споразумението не отговаря на изискванията за действителност по чл. 25 от регламента, но е съобразено с тези по националното МЧП на държавата на избрания съд, то така избраният съд ще е компетентен да разгледа делото на това основание[16]. В този случай обаче разпоредбата на чл. 31, пар. 2 няма да се прилага и съответно другите държави членки не са длъжни да дадат предимство на компетентността на избрания съд на друга държава членка. Възприемането на това разбиране е спорно доколкото засилва значението на националните норми за международната компетентност и създава условия за съществуването на паралелни производства и потенциално противоречащи си съдебни решения, което е в разрез с основните принципи, на които се основава регламента.
Предметният обхват на разпоредбата на чл. 25 съвпада с предметния обхват на регламента. Споразуменията за избор на съд, които не се отнасят до учредяване на компетентност по граждански и търговски дела, съгласно автономната квалификация, с която се ползва това понятие, или се отнасят до изключена от регламента материя по чл. 1, пар. 2, следва да намерят уредба в други източници на правото на ЕС, международноправни източници или национални източници на международното частно право.
Разпоредбата на чл. 25 се прилага от 10 януари 2015 г., което означава, че всички съдебни производства, започнали на или след тази дата, са подчинени на нормите на регламента, независимо от това кога точно е било сключено самото споразумение за избор на съд. Това се отнася и до споразуменията за избор на съд на държава членка, по която страните нямат местоживеене в държава членка, независимо от това дали са сключени преди 10 януари 2015 г.
Съгласно чл. 25, пар. 1, със споразумението за избор на съд се учредява компетентност на съд или съдилища на държави членки. Страните могат да определят като компетентни да разгледат спора им повече от един съд на държава членка. В решението по делото Meeth срещу Glacetal[17] Съдът на ЕС е приел за действително споразумението за избор на съд между френски продавач и немски купувач, според което споровете между тях ще се разглеждат от съда по местоживеенето на ответника[18]. Съдът е добавил, че такова юрисдикционно споразумение би могло да се окаже процесуална пречка за ответника, срещу когото е заведен иск пред съда на държавата членка по местоживеенето му, да предяви пред същия съд насрещен иск или да направи възражение за прихващане, което мотивира частичния дерогационен ефект на това споразумение.
Страните могат да посочат избрания от тях съд само с неговата националност, например „български съд”, или да индивидуализират своя избор като посочат конкретен съд, например Софийски градски съд. И в двата случая изборът на страните е допустим, но той не може да надделее над императивните процесуални норми за местна и родова подсъдност на държавата членка. Ако според правилата за родовата подсъдност не Софийски градски съд, а Софийски районен съд е компетентен да разгледа делото, пророгационното споразумение ще бъда зачетено, доколкото то учредява компетентност на български съд, но при съобразяване на императивните норми на вътрешното процесуално право. В определени хипотези, извън чл. 25, прилагането на някои норми за международна компетентност има за резултат определяне и на местната подсъдност[19].
Когато избраният съд е на държава членка на ЕАСТ, която не е държава членка на ЕС, приложение намира чл. 23 от Луганската конвенция от 2007 г., в случай че поне една от страните има местоживеене в държава съдоговорителка по конвенцията[20]. Ако страните са избрали швейцарски, исландски или норвежки съд, но никоя от тях няма местоживеене в държава съдоговорителка по конвенцията, тогава приложение намира националното право на съда в случай че делото не попада в обхвата на акт в специална област. Според правилото на чл. 23, пар. 3, когато споразумение за избор на съд е между страни, никоя от които няма местоживеене в държава членка на ЕАСТ, съдилищата на други държавите, обвързани по Луганската конвенция от 2007 г., не са компетентни по отношение на споровете им, освен ако избраният съд се е отказал от компетентността си.
3. Споразумения за избор на съд на трета държава
Разпоредбата на чл. 25 от Регламент № 1215/2012 урежда само пророгационния ефект на споразумението и то в случай на избран съд на държава членка[21]. Регламентът не може да съдържа уредба на пророгационното действие на споразуменията за избор на съд на трета държава[22], доколкото актът няма задължително действие към тези държави. Това може да стане единствено при условията на международна конвенция. В Регламент № 1215/2012 са включени за първи път норми – чл. 33 и чл. 34, които уреждат отношенията в случай на висящ процес и свързани искове между държави членки и трети държави, включително когато компетентността на съда на третата държава произтича от юрисдикционно споразумение.
Когато страните изберат съд на трета държава, то разпоредбата на чл. 25 от регламента не е приложима в пълнота към едно такова споразумение. В този случай се оспорва въобще доколко по отношение на едно такова споразумение биха били от значение принципите, на които се основава правилото на чл. 25. На първо място, разпоредбата на регламента не може да се прилага, включително и по аналогия, във връзка с пророгационния ефект на такова споразумение, тъй като ЕС няма компетентност да приема актове, които се отнасят до определянето на компетентния национален съд извън ЕС.
От друга страна, в доктрината се обсъжда въпроса дали разпоредбата на чл. 25 от Регламент № 1215/2012[23] намира все пак приложение по отношение на дерогационния ефект на такова споразумение, доколкото, ако конкретно дело има нормативно призната връзка с държава членка, такова споразумение за избор на съд на трета държава има за резултат и отнемането на компетентността на съд на държава членка. Такова дерогиране може да бъде налице и в случаите, когато съд на държава членка би бил изключително компетентен да разгледа делото по чл. 24 или би бил компетентен при прилагане на нормите по чл. 15, чл. 19 и чл. 23 за защита на по-слабата страна.
В решението по първото относимо по този въпрос дело на Съда на ЕС Coreck Maritime GmbH срещу Handelsveem BV[24] във връзка с действителността на юрисдикционна клауза в коносамент е постановено, че приложимата тогава норма на чл. 17 от Брюкселската конвенция от 1968 г. не се прилага по отношение на споразуменията за избор на съд на трета държава нито по отношение на техния пророгационен, нито във връзка с дерогационния им ефект. Действителността на такова споразумение, според Съда, се преценява с оглед националното (процесуално) право на сезирания съд на държавата членка, което включва и нормите на международното частно право. За българското право това означава, че в разглежданата хипотеза се прилага чл. 23 КМЧП.
Разгледаното решение на Съда на ЕС търпи развитие в контекста на делата с по-слаба страна по делото Ahmed Mahamdia срещу Алжирска демократична народна република[25]. Според фактите по това дело посолството на Алжир в Германия уволнява шофьора към посолството, който от своя страна предявява иск срещу посолството пред германски съд при условията на регламента. В трудовия договор между страните е включено изключително юрисдикционно споразумение в полза на алжирския съд. Съдът на ЕС приема, че такова споразумение е недействително поради нарушаването на чл. 21 от Регламент № 44/2001 (сега чл. 23 от Регламент № 1215/2012) за благоприятната за работника и служителя международна компетентност.
В този контекст се поставя по-общия въпрос дали регламентът оставя преценката за действителността на избора на съд на трета държава на националното право на всяка една държава членка или нормите на регламента (не само чл. 25) се прилагат винаги с предимство пред юрисдикционно споразумение, което определя като компетентен съда на трета държава. Второто разбиране изхожда от императивния характер на разпоредбите на Регламент № 1215/2012. Според него например нормата на чл. 4 от регламента, която определя като компетентен съдът на държавата членка по местоживеенето на ответника, трябва да намери приложение винаги, дори когато има сключено действително споразумение за избор на съд на трета държава, ако са налице условията по чл. 4.
Същото действие биха имали и другите разпоредби на регламента, например на чл. 7, пар. 1, който предоставя компетентност на съда на държавата по местоизпълнението на задължението по дела, свързани с договор. Това би дало възможност да се предяви иск пред съд на държава членка, където са намира местоизпълнението на договорното задължение и да не зачете сключено споразумение за изключителна компетентност на съд на трета държава. Такъв би бил случаят, когато българско и австрийско търговско дружество сключат договор, в който е включена юрисдикционна клауза, съгласно която страните изберат за компетентен да реши всички техни спорове, които могат да възникнат във връзка с договора, съда на щата Ню Йорк, САЩ, но мястото на предоставянето на услугите по договора е в Испания. В тази хипотеза, ако българското дружество предяви иска си срещу австрийското дружество пред испански съд, то той трябва да приеме, че е компетентен на основание чл. 7, пар. 2 от регламента и да не признае действието на юрисдикционното споразумение за избор на съда на щата Ню Йорк.
Разглежданата теория намира подкрепа в Становище 1/03 на Съда на ЕС, постановено във връзка с характера на компетентността на ЕС (без държавите членки) да стане страна по Конвенцията от Лугано от 2007 г. В Становището са застъпва тезата, че стълкновителните процесуални норми на регламента относно определянето на международната компетентност се прилагат винаги, когато една от страните има местоживеене в държава членка, включително независимо от това дали е направен избор на съд на държава, която не е член на ЕС[26]. Споразумението за избор на съд в полза на трета държава би било зачетено единствено, ако то се основава на разпоредба от международна конвенция, по която страна е ЕС, и е избран съдът на трета държава страна по конвенцията – например по Луганската конвенция от 2007 г.
Второто разбиране, което споделям, е в полза на зачитането на споразуменията за избор на съд в полза на съда на трета държава при някои условия. То се обосновава с два аргумента. Единият се основава на огледалното действие на определени разпоредби от регламента, а другият на националното МЧП на всяка държава членка. Според виждането, което придава на разпоредбите на чл. 24 и чл. 25 т.нар. „отразяващ ефект” („effet réflexe”), регламентът съдържа в себе си подразбиращи се правила, според които сезираният съд следва да приеме, че не е компетентен да разгледа спора, ако в полза на трета държава съществуват основания за учредяване на изключителна компетентност или е осъществен избор на съд[27]. Другата обосновка на зачитането на споразуменията в полза на съда на трета държава приема, че е необходимо да се приложат нормите на националното МЧП относно учредяването на международна компетентност по силата на споразумението за избор на съд, като се отчита възможното действие на международни конвенции[28].
В този контекст действителността на избора на съд на държава извън ЕС с оглед на неговия дерогационен ефект следва да се прецени при прилагане на нормите на националното МЧП на държавата членка, чийто съд е сезиран. Българският съд следва да направи тази преценка въз основа на чл. 23, ал. 2 във вр. с чл. 23, ал. 1 от КМЧП[29]. Пророгационният ефект на това споразумение се преценява с оглед на процесуалните норми на МЧП на избрания съд на трета държава. Това е така дори когато посредством споразумението за избор на съд на трета държава (напр. на руски съд или на съда на щата Ню Йорк, САЩ) се стигне до дерогиране на компетентността на съд на държава членка, която се основава например на местоживеенето на ответника в тази държава членка[30].
Това разбиране намира подкрепа както в практиката на Съда на ЕС по прилагането на чл. 17 от Брюкселската конвенция от 1968 г.[31], така и в практиката на националните съдилища и доктрината. Изводът остава непроменен вследствие на постановеното от Съда на ЕС по делото Owusu срещу Jackson[32], както и от въвеждането на нова изрична разпоредба в Регламент № 1215/2012 (чл. 33) за съобразяване на компетентността на трета държава във връзка с правилата за висящ процес. За разлика от доктрината за forum non conveniens[33], която според решението по делото Owusu е несъвместима с Брюкселския режим (вкл. Регламент № 1215/2012), гарантирането на автономията на волята е една от основните цели на регламента[34], като няма основание да се прилагат абсолютни ограничения пред упражняването й при избор на съд на трета държава.
В теорията се застъпва разбирането[35], че при наличието на споразумение за избор на съд на трета държава, което води до изключване прилагането на норми на регламента във връзка с определянето на компетентния съд, това споразумение следва да отговаря все пак на изискванията за формална действителност по чл. 25, както и да не се намира в противоречие с основанията за изключителна компетентност по чл. 24. Такова споразумение за избор на трета държава трябва също да е съобразено с допълнителните изисквания към споразумението за избор на съд по дела с по-слаба страна по чл. 15, чл. 19 и чл. 23 от Регламент № 1215/2012. В подкрепа на това разбиране е постановеното от Съда на ЕС в решението по дело Mahamdia[36], в което е приет за недопустим изборът на съд на трета държава (Алжир) по отношение на дело във връзка с индивидуален трудов договор в отклонение от благоприятните за работника и служителя норми в регламента[37].
4. Практика на българския съд при избор на съд на трета държава
Българският съд последователно застава на позицията, че действието на споразуменията за избор на съд на трета държава се урежда от националното право на съда и по-конкретно от чл. 23 КМЧП като не е имал повод да съобрази допълнителните условия по регламента във връзка с приложението на чл. 15, чл. 19 и чл. 23 и чл. 24 от Регламент № 1215/2012. В Определение № 1423 от 13.04.2024 г. на СГС по т. д. № 2182/2023 г., съдът е преценил действителността на споразумението за избор на съд на трета държава (турски съд) при условията на разпоредбата чл. 23 КМЧП и е прекратил производството поради липса на международна компетентност на българския съд. Като международен елемент, удовлетворяващ прилагането на чл. 23 КМЧП, съдът приема факта, че едната страна по договора, в който е включена клауза за избор на чужд съд на трета държава, е турско дружество, сключило договора чрез клона си в България, макар всички останали елементи на отношението да са свързани с България. В този случай съдът намира, че нормите на чл. 108 ГПК и чл. 20 ТЗ касаят местната компетентност на съда и се явяват неприложими при преценка на въпроса за наличие на международна компетентност на българския съд[38].
Съществуващата съдебна практика се отнася също така до производството по екзекватура на чуждестранни съдебни решения от трети държави, където въпросът за компетентността се свежда до проверка на индиректната компетентност и зачитане на дерогационната функция на споразуменията при условията на чл. 23, ал. 1 КМЧП. Едното от решенията е постановено по общия ред по чл. 177 КМЧП, а другото по реда на двустранен договор за правна помощ.
В решение по дело Решение № 260632 от 30.12.2020 г. на СГС по т. д. № 1743/2019 г.[39] се приема за обвързваща между страните договорената със споразумение за избор на съд подсъдност на спора пред съд в Тел Авив, Израел. Съдът стига до извода, че израелският съд е бил компетентен да разгледа делото, предвид това, че искът е бил за присъждане на възнаграждение и може да бъде дефиниран като такъв за имуществено право, доколкото липсва изключителна подсъдност на спора в полза на българския съд, т.е. отговаря на условията по чл. 23, ал. 1 КМЧП. Преценката се прави в контекста на чл. 117, т. 1 КМЧП, който изисква в производството по признаване и изпълнение на решенията на чуждестранните съдилища българският съд да се увери служебно, че чуждестранният съд е бил компетентен според разпоредбите на българското право. Тази преценка може да се направи съобразно българското право единствено от гледна точка на допускането на възлагане на делото на чуждестранен съд. Пророгационната функция на споразумението за избор на съд на трета държава се урежда от правото на тази държава. Последното не е предмет на проверка в производството по екзекватура по чл. 117 КМЧП.
Преценката на действието на споразумението за избор на съд на трета държава – руски съд, се прави също при условията на чл. 23, ал. 1 КМЧП в Решение № 3978 от 6.07.2020 г. на СГС по гр. д. № 15843/2018 г. като производството по признаване и допускане до изпълнението на руско съдебно решение е по договора за правна помощ със СССР[40]. Компетентността на руския съд произтича от разпоредба на договор за поръчка, от който произхождат вземания, предмет на делото, според която страните са постигнали съгласие „всички спорове, произтичащи от договора, да се разрешават в съответствие с действащото законодателство в Руската федерация от съответния руски съд по местоположението на принципала (възложителя по договора)“. Уговорката между страните в процесния договор представляват валидно споразумение по смисъла на чл. 23, ал. 1 КМЧП, по силата на което е учредена компетентност на руския съд да разгледа и реши спора, предмет на делото. Това е заключението, до което достига съдът, доколкото предмет на исковете са имуществени права, произтичащи от прекратяване на граждански договор и спорът не е от изключителната компетентност на българските съдилища, съответно няма пречка по писмено споразумение между страните разглеждането му да бъде възложено на чуждестранен съд (чл. 23, ал. 1 КМЧП).
5. Заключение
Практическото значение на споразуменията за избор на съд е причина за включването им в унифицирана правна уредба на международната компетентност в източници на международното право и правото на ЕС, приложими от българския съд, които имат за своя непосредствена цел да се подобри тяхната ефективност. Това би било невъзможно при различаваща се вътрешноправна уредба, чието значение прогресивно намалява, особено в държавите членки на ЕС. Засега отворен стои въпросът за уредбата на споразуменията за избор на съд на трета държава, чието решаване най-благоприятно може да се осъществи чрез разширяване на териториалния обхват на Хагската конвенция от 2005г.
[1] Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст), публикуван в ОВ L 351, 20.12.2012, 1–32.
[2] Конвенция относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, публикувана в OВ L 339, 21.12.2007, 3–41 (Лугано II).
[3] Такива са Швейцария, Норвегия и Исландия.
[4] Конвенцията за споразуменията относно избор на съд (ОВ L 133, 2009 г., стр. 1), съставляваща Приложение I към Решение № 2009/397/ЕО на Съвета от 26 февруари 2009 г. одобрена с Решение 2014/887/ЕС на Съвета от 4 декември 2014 г. (ОВ L 353, 2014 г., с. 5).
[5] Обн. ДВ. бр. 42 от 17.05.2005 г., с последващи изменения.
[6] Hartley, T. C. Choice-of-court Agreements under the European Instruments and the Hague Convention. Oxford University Press, 2013, пар. 1.1.
[7] По изключение, изборът на съд може да се осъществи едностранно при предоставена компетентност чрез акт за учредяване на доверителна собственост (така чл. 25, пар. 3 от Регламент №1215/2012).
[8] Общо по темата вж. U. Magnus in Magnus/Mankowski. Brussels Ibis Regulation – Commentary, 2nd edition. Köln: Verlag Dr. Otto Schmidt, 2023, р. 580‒665; Garcimartin, F. Prorogation of Jurisdiction – Choice of Court Agreements and Submission. In: Dickinson, A., E. Lein. The Brussels I Regulation Recast. 2015, Chapter 6, p. 277‒306; Hartley, T. C. Choice-of-court Agreements under the European Instruments and the Hague Convention. Oxford University Press, 2013; Lazić, V., P. Mankowski. The Brussels I-bis Regulation: Interpretation and Implementation. Edward Elgar, 2023, p. 311‒334; Cheshire, North and Fawcett. Private International Law, ed. by JJ Fawcett and JM Carruthers. Fourteenth edition. Oxford University Press, 2008, p. 283‒296; Briggs, A. Agreements on jurisdiction and choice of law. Oxford University Press, 2008, p. 237‒298; Тодоров, Т. Международно частно право. Европейският съюз и Република България, второ издание, София, Сиби, 2009, 95-101; Мусева, Б. Споразумение за избор на съд по граждански и търговски дела. // Юридически свят, бр. 1/2013, с. 69‒96; Пандов, В. Международна компетентност по граждански и търговски дела. С., Сиела, 2018, с. 37‒39; с. 257‒264.
[9] Garcimartin in Dickinson, А., Е. Lein, Оp.cit, р. 307.
[10] Koechel, F. A. ‘Article 26’ in Requejo Isidro, M. (ed.), Brussels I Bis: A Commentary on Regulation (EU) No 1215/2012, Elgar Commentaries in Private International Law series, 2022, р. 378.
[11] Конвенцията за споразуменията относно избор на съд (ОВ L 133, 2009 г., стр. 1), съставляваща Приложение I към Решение № 2009/397/ЕО на Съвета от 26 февруари 2009 г. одобрена с Решение 2014/887/ЕС на Съвета от 4 декември 2014 г. (ОВ L 353, 2014 г., с. 5).
[12] Напр. в областта на международния транспорт.
[13] Отклонение е допустимо само при условията на чл. 33 и чл. 34 от регламента при производства в трети държави.
[14] Дело C‑90/22 „Gjensidige“ ADB, при участието на: „Rhenus Logistics“ UAB, „ACC Distribution“ UAB ECLI:EU:C:2024:252. Разпоредбата на чл. 45, пар.1, б. „а“ и б. „д“, подт. ii) от Регламент № 1215/2012 не допуска съд на държава членка да откаже да признае решение на съд на друга държава членка със съображението, че последният съд е приел, че е компетентен да се произнесе по предявен на основание на договор за международен превоз иск, като не е зачел споразумение за предоставяне на компетентност по смисъла на чл. 25 от регламента.
[15] Дело C-281/02 Owusu срещу Jackson ECLI:EU:C:2005:120.
[16] Hartley, T. Choice of Court Agreements and the New Brussels I Regulation. 2013, LQR 129, 316.
[17] Дело 23/78 Meeth срещу Glacetal ECLI:EU:C:1978:198.
[18] Без наличието на споразумение за избор на съд, това следва от общия принцип на чл. 4.
[19] Напр. нормите за специална компетентност в регламента на чл. 7, пар. 1 по дела, свързани с договор и чл. 7, пар. 2 по дела, свързани с непозволено увреждане, както и чл. 18 във връзка с благоприятната за потребителя компетентност по собственото му местоживеене. Така по дело C-774/22 JX срещу FTI Touristik GmbH ECLI:EU:C:2024:646, Съдът на ЕС постановява, че чл. 18 „определя както международната, така и териториалната компетентност на съда на държава членка, в чийто съдебен район е местоживеенето на потребителя“.
[20] Така според чл. 64(2)(а) от Луганската конвенция от 2007 г.
[21] Magnus in Magnus/Mankowski, Оp.cit.,. 600.
[22] Под трета държава се разбира държава, която не е член на ЕС или ЕАСТ.
[23] Преди това – чл. 17 от Брюкселската конвенция от 1968 г, съответно чл. 23 от Регламент № 44/2001 г.
[24] Дело C-387/98 Coreck Maritime GmbH срещу Handelsveem BV и други ECLI:EU:C:2000:157, т. 19.
[25] Дело С-154/11 Ahmed Mahamdia срещу Алжирска демократична народна република ECLI:EU:C:2012:491.
[26] Вж. т. 153 и т. 158 от Становище 1/03 на Съда на ЕС.
[27] Вж. Cheshire, North and Fawcett. Оp.cit., p. 333 и цитираните в бележка под линия № 1113 автори.
[28] За предпочитание към това разбиране вж. Briggs, A., op.cit., р. 294 и цитираните там автори в бележка под линия № 172. Недостатък на това разбиране е липсата на опора в нормативната уредба.
[29] Натов, Н. Коментар на Кодекса на международното частно право. Книга първа, чл. 1‒47. С., Сиела, 2006, с. 218‒227.
[30] Garcimartin in Dickinson, А., Е. Lein. Op. cit., 281 и U. Magnus in Magnus/Mankowski, Оp.cit.,. 603-604.
[31] В този смисъл дело C-387/98 Coreck Maritime GmbH срещу Handelsveem BV и други ECLI:EU:C:2000:157, т. 19, в която се реферира към пар. 167 от Доклада на Schlosser относно Конвенцията от 1978 г. за присъединяване на Дания, Ирландия и Обединеното кралство към Брюкселската конвенция от 1968 г. и към Протокола за нейното тълкуване от страна на Съда на ЕO, ОВ 1979 С 59 [преводът е мой – Д.С.]: „… Член 17 от Конвенцията не се прилага към клаузите за избор на съд на трета държава. Съдът на държава членка, в случай че бъде сезиран, независимо от наличието на такава клауза, трябва да направи преценка за действителността на клаузата в съответствие с приложимото право на държавата на съда, включително стълкновителните норми на това право.“
[32] Дело C-281/02 Owusu срещу Jackson ECLI:EU:C:2005:120.
[33] Дискреционно разбиране на сезирания съд, че не е подходящ да разгледа делото при наличието на основание за неговата компетентност. Този институт се прилага от съдилищата на държавите, чиито системи се основават на общото право, и се изразява в това сезираният съд да спре или да прекрати производството, ако смята, че по-подходящ да реши спора би бил друг съд. Алтернатива е на правилото за lis pendens.
[34] Така в параграф 19 от съобразителната част.
[35] Garcimartin in Dickinson, А., Е.Lein. Op. cit., 281.
[36] Дело C-154/11 Ahmed Mahamdia срещу Алжирска демократична народна република ECLI:EU:C:2012:491, т. 58-66.
[37] Такива аргументи се извличат от съображение 14, второто изречение от съобразителната част към регламента.
[38] Съдът прилага чл. 23 КМЧП при преценката на действието на споразумението за избор на съд на трета държава включително и в случай на договор за правна помощ със съответната трета държава, в който изборът на съд от страните не е уреден като възможно основание за международна компетентност на съд на договаряща държава. Така в Определение № 260178 от 23.03.2021 г. на ОС – Кюстендил по в. ч. гр. д. № 276/2020 г., съдът също преценява действието на споразумението за избор на съд на трета държава (Северна Македония) при условията на чл. 23 КМЧП.
[39] Потвърдено с Решение № 376 от 23.06.2021 г. на САС по в. т. д. № 418/2021 г.
[40] Преценката относно условията за признаване и допускане изпълнение на чуждестранното решение на съд на Руската федерация следва да бъдат преценявани с оглед разпоредбите на двустранния договор като разпоредбите на КМЧП следва да се прилагат субсидиарно относно неуредените с договора въпроси – Решение № 101 от 09.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 919/2009 г., III г. о., ГК.
Ново
-
МВР трябва да доказва, че събира само при „абсолютна необходимост“ ДНК и отпечатъци за полицейска регистрация
-
Прокуратурата е осъдена да плати 60 000 лева заради нежеланието да намери виновните за срутената сграда на „Алабин“
-
ГЕРБ сезира Конституционния съд за мандата на ВСС и избора на тримата големи в съдебната система
Трябва да се реши въпросът с уредбата на споразуменията за избор на съд на трета държава.
Това може да се осъществи чрез разширяване на териториалния обхват на Хагската конвенция от 2005г.
Всичко написано в статията е отдавна, отдавна до болка известно и няма никакъв принос за правото!
Голям праз, нали трябва да има някакъв труд за доцентура все пак. Академичните изисквания вече не са това, което бяха.
Дано да се осъществи гарантирането на ефективността на споразуменията за избор на съд.
Интересна статия, кара човек да си припомни мразовитите вечери на упражение по МЧП при Пандов, но се чудя защо възражението за прихващане в условията на определяем съд на държава членка по споразумение за избор на такъв би предизвикало „процесуална пречка за ответника“ при положение, че в тази хипотеза се предполага, че актовното вземане е изискуемо и ликвидно (демек доказано по основание и размер, вкл. чрез влязло в сила решение или заповед за изпълнение) и в този смисъл ситуацията е аналогична на описаното негарантиране на правото на признаване и изпълнение на съдебно решение, при което избраната подсъдност на практика не се… Покажи целия коментар »
Госпожа Сърбинова е прекрасен професионалист
Госпожица, не госпожа
Безспорно!
ЧУдесна статия с много адекватна информация
Хубаво ще е повече хора да я прочетат.
И полезна.
Поздравления за статията
Да се ненадява човек, че има такива адекватни специалисти у нас
Поздравления за поучителната статия
А много адекватен анализ