1. Въведение

Домашното насилие е сериозен социален проблем. Макар и в повечето случаи насилието да се извършва в рамките на семейството и дома, извън обществото, това не означава, че държавата няма задължение да противодейства и да осигури защита на жертвите. В своята практика Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) нееднократно е отбелязвал, че защитата от домашно насилие е естествен ангажимент на държавата, която има задължението да се намесва в отношения от личния и семейния живот, и тези задължения могат да включват приемането на мерки в сферата на отношенията между индивидите[1]. В този смисъл, намесата на държавата не представлява недопустимо вмешателство в интимния живот на гражданите, тъй като наличието на по-близки отношения не може да бъде оправдание за осъществяване на насилие или тормоз.

За съжаление, многообразието от форми, които може да приеме насилието, не могат да бъдат предварително предвидени и изчерпателно изброени, поради което нито законодателството, нито пък съдебната практика, могат да наложат отнапред ясни критерии, при които да се приеме, че определен тип поведение или въздържане от такова, може да представлява домашно насилие или не. Друг съществен проблем е и обстоятелството, че насилието се извършва най-често „на четири очи“, без свидетели, без видими физически следи, а и в рамките на семейството, където връзките между отделните членове се крепят на по-особени отношения и е характерно както по-силното емоционално натоварване, така и склонността към оправдаване и опрощаване на извършеното. Не е без значение и дългогодишната традиция в някои държави, а и в някои краища на България, в които домашното насилие не се разпознава като проблем – начин за засягане на жертвата, а като нормален подход в рамките на семейството.

До преди близо двадесет години, законодателят дори не предвиждаше механизъм, по силата на който да предостави защита на жертвите от домашно насилие. В тези случаи гласност се придаваше единствено на по-тежките деяния, при които засягането на жертвата е толкова съществено, че оправдава намесата на държавата чрез реализиране наказателната отговорност на извършителите. Още тогава обаче в теорията ясно се подчертаваше нуждата от регламент, който да дава навременна защита на жертвите от домашно насилие, предвид тяхната по-особена уязвимост[2]. Трябва да се спомене, че идеята за приемане на специален нормативен акт е изцяло заимствана от чуждестранното законодателство, както и от международните актове в областта на защитата от домашно насилие[3]. Може би именно механичното пренасяне на разпоредби, действащи в друг правопорядък, сред различни социални и икономически условия, доведе до множество проблеми в практиката по приложението на закона[4].

2. Проблемът

Един от сериозните проблеми, пред които е изправена съдебната практика, касае възможността влезлите в сила решения по Закона за защита от домашното насилие[5] (ЗЗДН) да бъдат атакувани по реда на чл. 303 и сл. от Гражданския процесуален кодекс[6] (ГПК).

Според едното становище, производството по реда на ЗЗДН представлява спорна съдебна администрация[7], поради което и решенията, с които се администрират граждански правоотношения, се характеризират с отменимостта или изменимостта на постановения правен резултат въз основа на нови обстоятелства – факти с правно значение, преценявани от съда по целесъобразност. Решенията в производствата по спорна съдебна администрация не са годни да породят сила на пресъдено нещо. „Те нямат за предмет субективно право, по отношение на което възниква силата на пресъдено нещо. С тях не се разрешава материалноправен спор относно съществуването на такова право, чрез правоустановяващото действие на силата на пресъдено нещо в аспектите на нейното проявление – правопотвърждаващо или правоотричащо действие към момента на приключване на устните състезания. Същите актове не разрешават и процесуалноправни въпроси… Решенията, постановени в производства по спорна съдебна администрация, имат за предмет промяна на граждански правоотношения на страните […], която обаче не произтича от упражняване на конкретно право, регламентирано от закона, а от разрешението, което съдът дава, за да уреди тези правоотношения, съгласно очертани от закона критерии и интереси въз основа на факти, преценявани по целесъобразност. Тези въпроси не са от естество да формират предмет, годен да породи сила на пресъдено нещо. […] При решенията, постановени в производства за спорна съдебна администрация, промяната на правното положение може да се реализира въз основа на факти, съществували към момента на постановяване на съдебния акт, но останали неизвестни за страната, респективно и за съда, тъй като не са били процесуално въведени и са останали извън неговата преценка. Затова при разглежданата категория решения не може да се прояви и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Постановеното решение може да бъде изменено или отменено въз основа на новооткрити или нововъзникнали факти по искане на страната“[8]. Въз основа на тези доводи, по-голямата част от практиката приема, че влезлите в сила решения по ЗЗДН не подлежат на отмяна, поради което и подадените молби в тази насока се оставят без разглеждане[9].

Според другото становище, което в практиката се възприема без аргументи, влезлите в сила решения по ЗЗДН могат да бъдат предмет на оспорване по извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения[10]. Сходно становище наскоро беше застъпено и в теорията[11].

Независимо от малцинството на поддържащите второто становище, намирам именно него за правилно, като по-долу ще изложа аргументите си в подкрепа на тезата за допустимост на производството по отмяна.

3. Непреодолими последици на влязлото в сила решение по ЗЗДН

На първо място, следва да се посочи, че влязлото в сила решение по ЗЗДН може да има своите абсолютно непреодолими последици, които да тежат по отношение на осъденото лице. Така например, в хипотезата на издадена заповед за защита, съдът е длъжен да наложи мерки за защита, от които, като минимално съдържание, винаги се налага мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН – задължаване на извършителя да се въздържа от извършването на домашно насилие.

Това е най-често налаганата мярка, като нейното съдържание включва и част от другите мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН, като например забраната за доближаване на пострадалия или пък забраната за посещаване на определени места. Дали тази мярка ще бъде нарушена или не е въпрос на тълкуване на всички конкретни обстоятелства и доколко те представляват „домашно насилие“ по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН.

За разлика от останалите мерки, тази се налага без определен срок и на практика има действие до края на живота на извършителя (доколкото ЗЗДН не предвижда производства, сходни на реабилитацията)[12]. Освен, че законът не поставя срок за изпълнение на тази мярка, житейската логика също води до извод, че задължението на извършителя да се въздържа от домашно насилие не следва да бъде ограничено по някакъв начин. Насилието, без значение от неговия вид, е забранено и тази забрана следва от общия принцип да не се вреди другиму, чието действие не може да бъде поставено в зависимост от изтичането на какъвто и да било период. В този смисъл, напълно е възможно налагането на тази мярка да се окаже „обременително“ за извършителя на домашно насилие за много дълъг период от време (например повече от 20 години), като дори и след изтичането на този срок, адресатът на мярката ще е заплашен от възможността спрямо него да бъде реализирана наказателната отговорност по чл. 296, ал. 1 от Наказателния кодекс[13] (НК). Тези съображения, макар и да са принципно верни, не мисля, че следва да са притеснителни от гледна точка на житейската, а и правна логика, защото домашното насилие е еднакво укоримо, независимо дали е извършено един ден, или двадесет години след първоначалния акт. Отделно от това, тук следва да се има предвид, че за разлика от производството по ЗЗДН, за да бъде реализирана наказателната отговорност на извършителя, доказването в наказателния процес следва да отговаря на стандартите за доказване на обвинението по несъмнен и категоричен начин.

Диспозитивът на тази мярка в повечето съдебни актове се изписва като „задължава [Х] да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо [Y]“[14]. По мое мнение обаче, заповедта не следва да съдържа ограничение спрямо лицата, към които ответникът трябва да се въздържа. Този извод следва от възможността да се реализира наказателна отговорност по реда на чл. 296, ал. 1 НК, като обществената опасност за нарушаване на издадената заповед би била еднакво тежка, независимо спрямо кое лице се осъществява нов акт на домашно насилие. Нелогично ми се струва да се санкционира един извършител за това, че е ударил два пъти едно и също лице, но не и когато е ударил сто пъти сто различни лица (защото не му е забранено да го прави спрямо последните). Отделно от това, при съпоставка с останалите, предвидени в закона мерки за защита, струва ми се неслучайно, законодателят не е ограничил действието на тази мярка. Така например, отстраняването на извършителя от съвместно обитаваното жилище, може да стане единствено от жилището, което се обитава заедно с жертвата. Забраната за доближаване или за посещение на определени места също е обвързана с конкретно лице. Забраната да се извършват нови актове на домашно насилие обаче е обща и няма логика тя да бъде стеснявана само спрямо потенциалния пострадал[15].

Обобщавайки всичко изложено по-горе, следва да се посочи, че влязлото в сила решение по ЗЗДН (когато спрямо ответника по молбата е издадена заповед за защита) представлява своеобразен жълт картон за извършителя. За последния съвсем няма да е все едно дали решението ще тежи без дори хипотетична възможност за отмяна. Ако си позволя за заема примера, даден в теорията[16], следва ли да приемем за справедливо едно лице да остане осъдено, с последици за цял живот, ако се установи, че единственият „свидетел“ по делото е излъгал?

В хипотезата на чистата спорна съдебна администрация, установеното лъжесвидетелстване би представлявало новонастъпило обстоятелство и ще отвори вратите пред молителя за нов процес. В производството по ЗЗДН обаче новият процес по никакъв начин няма да заличи последиците от осъждането на лицето, поради което и в случая е налице съществено отклонение от общите правила на спорната съдебна администрация.

4. Последици на решението по ЗЗДН, произтичащи от други закони

Извън последиците, които специалният закон урежда със самия факт на осъждане на извършителя, редица други закони също предвиждат рестрикции, които осъденото лице не може да преодолее по никакъв начин.

Така например, според разпоредбата на чл. 25, ал. 1, т. 2 от Закона за личната помощ[17] (ЗЛП) асистентът не може да е осъждан за умишлено престъпление от общ характер и спрямо него като извършител на домашно насилие не следва да са налагани мерки за защита по ЗЗДН. Това означава, че веднъж осъждан по реда на специалния закон, едно лице никога няма да може да се реализира като асистент. Нещо повече, всъщност осъждането по ЗЗДН ще е единствената непреодолима пречка, доколкото осъждането за умишлено престъпление от общ характер може да се „преодолее“ или по реда на реабилитацията, или по реда на отмяната на влязло в сила решение на наказателния съд.

Аналогични забрани са въведени например за назначаването на лица като горски инспектори (чл. 31, ал. 3, т. 9, б. „а“ от Наредба № 1 от 30.01.2012 г. за контрола и опазването на горските територии[18]).

Ограничение, но пък вече със срок, е въведено и по отношение на разрешенията, които се издават за придобиване и/или съхранение на взривни вещества и пиротехнически изделия, разрешения за придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях, доколкото е налице забрана такъв административен акт да се издава по отношение на лице, спрямо което през последните три години са налагани мерки за защита по ЗЗДН – чл. 58, ал. 1, т. 8 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия[19].

В обобщение, видно е, че осъждането по реда на ЗЗДН има своите необратими последици, най-малкото в личен и професионален план. Тези последици на решението, макар и да са далеч от силата на пресъдено нещо, показват, че производството по ЗЗДН няма типичната цел да повлияе на спорното правоотношение и да го регулира, без последващи последици за страните, и най-вече за осъденото лице.

5. Последици на решението по ЗЗДН във връзка с налаганата глоба

С § 6 на Закона за изменение и допълнение на Закона за защита от домашното насилие[20] беше изменен съществено текстът на чл. 5 ЗЗДН, като включително беше изоставено изискването за налагане на глоба, когато се издава заповед за защита[21]. Преди това изменение на закона обаче редица лица са осъдени да заплатят определена сума в резултат на издаването на заповед по ЗЗДН.

Ясно е, че глобата за извършено домашно насилие не е наказание по смисъла на наказателното право, макар и такъв вид наказание да съществува – чл. 37, ал. 1, т. 4 НК. Това е така, най-малкото, защото специалният закон урежда и специален вид отговорност, различна от наказателната. По българското право обаче глобата е вид наказание – било то за извършено престъпление, или за извършено административно нарушение – чл. 13, б. „б“ от Закона за административните нарушения и наказания[22] (ЗАНН). И при двата вида санкции, законът изисква наличието на вина, за да бъде реализирана отговорност, респективно – да бъде наложено наказание – чл. 9, ал. 1 НК и чл. 6 ЗАНН.

В българското право е познат и трети вид глоба – т.нар. „изпълнителна глоба“ (глоби-принуждения, понудина), която се налага с цел принуда за извършване на определено действие[23]. Макар и процесуалният ред за налагането на тази глоба да е различен, пак става въпрос за наказание, което винаги следва да бъде извършено виновно[24].

Всичко изложено по-горе идва, за да покаже, че глобата по ЗЗДН не може да бъде разглеждана извън контекста на основните принципи на наказателното право – както от гледна точка на процеса, така и на материалното право. Глобата по ЗЗДН не е нищо по-различно от административно наказание, налагано по специален ред.

При всички положения, налагането на глоба има неблагоприятни имуществени последици за извършителя. Ако се установи извършено престъпление от вещо лице, чието заключение е възприето по делото, например, няма причина осъденото лице да бъде лишено от възможността да поиска преразглеждане на влязлото в сила решение, и респективно – да поиска отмяната на този порочен съдебен акт.

6. Последици на решението по ЗЗДН при отхвърляне на молбата за защита

По-горе бяха разгледани последиците на съдебното решение в производството по ЗЗДН, когато молбата за защита е уважена. Аргументи в подкрепа на тезата за допустимост на производството по отмяна на влязлото в сила решение обаче са налице и когато молбата е оставена без уважение.

За разлика от останалите производства по спорна съдебна администрация, при които често се приема, че разноските остават за страните така както са направени, в производството по ЗЗДН отговорността, свързана с изхода на делото е ясно определена – чл. 11, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДН.

От друга страна, преклузивният срок по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН няма да позволи на страната дори и при наличие на някоя от предпоставките на чл. 303, ал. 1 ГПК, да предяви отново същата молба за защита, ако не се възприеме тезата за допустимост на производството по отмяна на влязло в сила решение по ЗЗДН. Няма друго производство по спорна съдебна администрация, което да въвежда преклузивен срок за предявяването на молбата.

7. Заключение

Всичко изложено по-горе идва, за да покаже, че производството по ЗЗДН макар и да разкрива редица белези на спорната съдебна администрация, всъщност показва и множество отклонения, които са нетипични за този вид производства. Именно последиците от влязлото в сила решение и противопоставимостта на тези последици на страните по делото, дават основание да се застъпи тезата, че влезлите в сила решения по ЗЗДН подлежат на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК.

[1] Вж. решението на ЕСПЧ по делото Osman v. the United Kingdom от 28.10.1998 г., решението на ЕСПЧ по делото X and Y v. the Netherlands от 26.03.1985 г., решението на ЕСПЧ по делото August v. the United Kingdom от 21.01.2003 г., решението на ЕСПЧ по делото Bevacqua and S. v. Bulgaria от 13.06.2008 г. и други.
[2] Вж. Тишева, Г. Законът за защита срещу домашното насилие – пробив в разделението между публична и частна сфера при защитата на правата на човека в България. – Правна мисъл, 2005, № 2, с. 112.
[3] В своята Препоръка (2002) № 5 от 30.04.2002 г. относно защитата на жените от насилие, Комитетът на министрите на Съвета на Европа заявява, че държавите следва да въведат, развият и/или да подобрят, когато това е необходимо, националните политики срещу насилието във връзка с максимална безопасност и защита на жертвите, подкрепа и съдействие, с изменение на наказателното и гражданското законодателство, с повишаване на обществената осведоменост, с обучение за професионалисти, които се сблъскват с насилието срещу жените, и с неговото предотвратяване. По отношение на насилието в семейството, Комитетът на министрите препоръчва на държавите да квалифицират всички форми на насилие в семейството като престъпни деяния и да предвидят възможност за съдебната система да предприема своевременни мерки, целящи защита на жертвите, забрана за извършителя да осъществява контакт, да общува или да се доближава до жертвата или да пребивава или да влиза на определени места; да санкционира всички нарушения на мерките, наложени на извършителя и да установи задължителен протокол за действие от страна на полицията, медицинските и социалните служби.
[4] Вж. Karjeva, Ts., Iv. Georgiev. Problems of Application of Bulgarian Law on Protection against Domestic Violence. – Revista Forumul Judecãtorilor, 2013, No. 2, p. 252–266.
[5] Обн., ДВ, бр. 27 от 29.03.2005 г., с последващи изменения и допълнения.
[6] Обн., ДВ, бр  59 от 20.07.2007 г., с последващи изменения и допълнения.
[7] За характера на тези производства в практиката няма съществени спорове. Последователно се приема, че „[т]ези решения [решенията по чл. 12 – 19 ЗЗДН] са диспозитивни и представляват проява на съдебна администрация на гражданските правоотношения. Независимо от факта, че тези решения са насочени към промяна на гражданските правоотношения, те се постановяват от съда не по силата на потестативно право на една страна спрямо друга. Поради това актовете на спорна съдебна администрация не се ползват със силата на пресъдено нещо. При тях липсва потестативно право, което да е предмет на силата на пресъдено нещо, а новото правно положение, което тези актове пораждат, не може изобщо да се ползва от силата на пресъдено нещо“ – Решение № 159 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 1654/2009 г., IV гр. отд. на ВКС. „Провежда се спорно съдебно производство по реда на чл. 12, ал. 1 и чл. 15, ал. 1 ЗЗДН с възможност за събиране на доказателства от страните съгласно чл. 13 ЗЗДН, както и служебно от съда (чл. 14, ал. 1 ЗЗДН in fine).     Съдът се произнася с решение, с което отказва или издава заповед по чл. 16 ЗЗДН за налагане на една или повече мерки за защита. При определянето на защитната мярка по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН съдът не е обвързан от искането в молбата, а се ръководи от целта да се даде пълна и ефективна защита на пострадалото лице. Наложените от съда мерки не са административни наказания, тяхното предназначение е да охранят пострадалото лице, а не да санкционират извършителя. Неминуемо и неговите права са ограничени чрез предизвиканата от съда промяна на съществуващите с увредения правни отношения или фактическо положение, като преследваната цел е още и превенция по отношение на посегателства в рамките на семейството“ – вж. конкретно в този смисъл мотивите към т. 22 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС (тук, разбира се, следва да се направи забележката, че мотивите на тълкувателните решения нямат задължителен характер – така Дойнов, И. Съдебната практика като особен източник на гражданското право след промените в касационното производство с действащия Граждански процесуален кодекс. – Съвременно право, 2015, № 2, с. 54, Георгиев, И. Правна сила на мотивите на тълкувателните решения и тълкувателните постановления на върховните съдилища. – в: Право и права. Сборник в памет на проф. д-р Росен Ташев. Съст. С. Гройсман. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. 2016 г., 528⸺537, както и Пунев, А. Спиране на исковото производство. С.: Сиби, 2020, с. 124.
[8] Вж. Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС. Същите аргументи отдавна са застъпвани в теорията – вж. Градинарова, Т. Подлежат ли на отмяна по реда на Глава 24 ГПК влезлите в сила съдебни актове, постановени в производство по спорна съдебна администрация. – в: Сборник доклади от научно-практическата конференция посветена на живота и делото на проф. д-р Георги Боянов. Русе: Русенски университет „Ангел Кънчев“, 2015, с. 54-62.
[9] Вж. например Определение № 422 от 9.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4463/2016 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 3443 от 9.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4105/2023 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 351 от 26.01.2024 г. по гр. д. № 5450/2023 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 400 от 18.09.2018 г. по ч. гр. д. № 2961/2018 г., IV гр. отд. на ВКС, Определение № 3386 от 7.11.2023 г. по гр. д. № 4360/2023 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 3063 от 17.10.2023 г. по ч. гр. д. № 4104/2023 г., III гр. отд. на ВКС, Определение № 350 от 24.10.2018 г. по гр. д. № 3413/2018 г., III гр. отд. на ВКС и много други.
[10] Вж. в този смисъл Решение № 25 от 3.02.2015 г. по гр. д. № 3942/2014 г., III гр. отд. на ВКС, Решение № 344 от 12.10.2013 г. по гр. д. № 6882/2013 г., III гр. отд. на ВКС, Решение № 130 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 2354/2014 г., II гр. отд. на ВКС, Решение № 247 от 19.12.2016 г. по гр. д. № 1667/2016 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 285 от 8.01.2020 г. по гр. д. № 3097/2019 г., IV гр. отд. на ВКС, Решение № 128 от 27.06.2022 г. по гр. д. № 1295/2022 г., III гр. отд. на ВКС.
[11] Вж. Петров, В. Anti-duck test: Подлежи ли на отмяна влязло в сила решение по дело за защита от домашно насилие? – www.defakto.bg (6.11.2023 г.).
[12] Съвсем отделен е въпросът за воденето на регистри на лицата, спрямо които са налагани мерки за защита от домашно насилие, както и сроковете за съхранение на този тип информация.
[13] Обн., ДВ, бр. 26 от 2.04.1968 г., с последващи изменения и допълнения.
[14] Всъщност, при проучването на този въпрос, не можах да открия съдебни актове, в които диспозитивът да е по-различен от посочения тук.
[15] Вж. Георгиев, Ив. Защита от домашно насилие – същност, съдържание и изпълнение на мярката „Задължаване на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие“. – Правен алгоритъм, 2015, № 3, с. 7-20.
[16] Вж. Петров, В. Цит. съч.
[17] Обн., ДВ, бр. 105 от 18.12.2018 г., с последващи изменения и допълнения.
[18] Издадена от министъра на земеделието и храните и министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 11 от 7.02.2012 г., с последващи изменения и допълнения.
[19] Обн., ДВ, бр. 73 от 17.09.2010 г., с последващи изменения и допълнения.
[20] Обн., ДВ, бр. 66 от 1.08.2023 г., с последващи изменения и допълнения.
[21] Нееднократно съм настоявал глобата да отпадне като последица при издаване на заповед за защита, най-малкото заради абсолютно неизяснения статут на тази законова „последица“, която освен всичко останало, изискваше задължително кумулиране на мярка за защита с глоба – вж. например Георгиев, И. Практически проблеми при налагането на глоба за извършено домашно насилие. – Адвокатски преглед, 2104, № 7-8, с. 60-67
[22] Обн., ДВ, бр. 92 от 28.11.1969 г., с последващи изменения и допълнения.
[23] Вж. Славова, М., В. Петров. Административнопроцесуалният кодекс. Критичен преглед на съдебната практика. Коментар и предложения за усъвършенстване на уредбата. С.: Фенея, 2014, с. 332–335.
[24] Пак там, с. 336.

20
Коментирайте

avatar
нови хронологично най-добре оценени
Юлиян
Юлиян
13 май 2024 12:12
Гост

Съгласен съм, че производството по реда на ЗЗДН представлява спорна съдебна администрация.

Щерев
Щерев
13 май 2024 12:05
Гост

Абсурдно е някой да остане осъден, с последици за цял живот, ако се установи, че единственият „свидетел“ по делото е излъгал.

Лозан
Лозан
13 май 2024 12:07
Гост

Именно за това е редно решенията да подлежат на отмяна.

Под съмнение
Под съмнение
13 май 2024 11:58
Гост

Абе дали личните му дела по ЗЗДН от и срещу не са влезли в сила, че така се породи тоз теоретичен интерес….

Анонимен
Анонимен
13 май 2024 11:59
Гост

Най-вероятно……Друго обяснение няма.

Тихомир
Тихомир
13 май 2024 11:57
Гост

Много добър анализ като за начало на седмицата.

Ad pitanka
Ad pitanka
13 май 2024 10:39
Гост

Казва се в статията, че ще изложи аргументи за допускане на отмяната, но не се излага нито един аргумент, само казуистика…Ако и на това учи студентите по право…тежко на държавата от такива кадри…

Мавродиев
Мавродиев
13 май 2024 9:50
Гост

Млад човек с добре обяснен казус. Вземете го той да пише закони, бе. Повече разбира явно!

Силянова
Силянова
13 май 2024 9:49
Гост

Поздравления за статията. Изключително важна тема.

Копчев
Копчев
13 май 2024 9:49
Гост

Анализ от който имаше нужда

Елисавета
Елисавета
13 май 2024 9:48
Гост

Браво

Проскубания бухал
Проскубания бухал
13 май 2024 9:21
Гост

Въпреки, че избягвам задълбочаването в материята заради прекаленото ѝ политизиране през последните години и превръщането на домашното насилие във флаг на криворазбрания евролиберализъм и конкретни партии, нестандартния характер на производството на съдебна администрация с елементи на спорно право е интересна концепция, която си струва да бъде доразвита по принцип и за други случаи, ако е се окаже по-удачен вариант.

Новост за Бухала: глоби принуждения, понудина.

Анонимен
Анонимен
13 май 2024 9:44
Гост

Дори и Бухала се учи, не може да знае всичко

Проскубания бухал
Проскубания бухал
13 май 2024 14:03
Гост

„Scio me nihil scire.“

Сократ

Никифоров
Никифоров
13 май 2024 9:50
Гост

Така е.

Анонимен
Анонимен
13 май 2024 9:02
Гост

ЗЗДН отдавна се е превърнал в инструмент за злоупотреби. В тази връзка, колегата може би е прав, че трябва да има възможност за „изчистване“ чрез отмяна.

Елисавета
Елисавета
13 май 2024 9:51
Гост

Кое в България не се е превърнало в инструмент за злоупотреби

Анонимен
Анонимен
13 май 2024 8:55
Гост

Насилието към когото и да е било е недопустимо и от гледна точка на правото, и на морала. И при положение, че съдържанието на заповедта е такова, как въобще може да се мисли за отмяна. Да не говорим, че аргументите за липса на СПН са напълно валидни.

да, бе, да
да, бе, да
13 май 2024 8:53
Гост

Не може да бъде личен асистент и горски! Голям аргумент за отмяна на заповед, която казва не бий жена си.

Йорданов
Йорданов
13 май 2024 9:51
Гост

Простак!