Погасителната давност за данъчни задължения в контекста на принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания
Авторът
Евгени Стоянов e бил прокурор в Софийската районна прокуратура и в Софийската градска прокуратура. От 2017 г. до 2021 г. беше заместник-министър на правосъдието. В момента е съдия в Административен съд София – град.
През 2009 г. придобива научната степен „доктор по право“. Провеждал е семинарни занятия по дисциплината „Административно право и административен процес“ като хоноруван асистент в Университета за национално и световно стопанство. Магистър е по „Международни отношения“, професионална квалификация „Магистър по право на Европейския съюз“, придобита в Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Стоянов е автор е на книгите „Наказателноизпълнително право“ (2007 г. и 2008 г.); „Съдебен контрол върху индивидуалните административни актове“ (2009 г.); „Предварително изпълнение на индивидуални административни актове“ (2016 г.); „Текучество на човешките ресурси в администрацията на изпълнителната власт“ (2021 г.) и др.
В данъчноправната теория се поддържа, че като правен институт погасителната давност гарантира правната сигурност, защитава субектите срещу трудностите при доказването и стимулира бързото развитие на правните отношения.[1] Първата функция на погасителната давност – да гарантира правната сигурност – обуславя необходимостта да се постави въпросът за юридическото съдържание на едноименния принцип. Принципът на правна сигурност е неразривно свързан с принципа на защита на оправданите правни очаквания. Границата между двата принципа е неясна и понякога е трудно да се прецени всъщност кой принцип намира проявление. Затова в настоящото изследване не се прави опит за разграничение между двата принципа. Те се разглеждат заедно, като вниманието е насочено върху проявлението им в правото на ЕС и в част от европейските национални правни системи. Този подход вече е прилаган в българската административноправна наука.[2]
Необходимостта от адекватност между тема и съдържание не позволява тук да се отдели подробно и задълбочено внимание на въпроса за принципите в правото. Подробният и задълбочен анализ на правните принципи би надхвърлил целите на изложението. Достатъчно е да се посочи, че те имат нормативно значение. Нормативната структура на правото се състои от четири елемента: правната норма, правната доктрина, правния принцип и съдебната практика. [3] Правните принципи заемат своето самостоятелно място в нормативната йерархия. [4] Доказателство за нормативната сила на правните принципи е разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). Ако изобщо липсва разпоредба, която да се приложи към конкретния случай, „отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото в Република България“. Тоест прилагат се правните принципи (аналогия на правото).
1. Правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания в правото на ЕС
Като предварителна постановка на въпроса, удачно е да се посочи значението на термините „правна сигурност” (legal certainty) и „оправдани правни очаквания” (legitimate expectations). Терминът „legal certainty“ (правна сигурност) е сполучливо определен в юридическия речник Dictionary of Law. Third edition. Peter Collin Publishing. 2000. В него терминът legal certainty е обяснен по следния начин: принцип на правото на Европейския съюз, който повелява, че придобитите права не трябва да бъдат засягани с обратно действие (ретроактивно); че законодателството не би трябвало да има ретроспективен ефект; че легитимните очаквания на субектите трябва да бъдат зачитани.[5] В същия речник терминът „legitimate expectations” е обяснен като юридически израз, който също се използва в контекста на Европейския съюз (in the EU), и означава очаквания на работника, които са нормални и които работниците се очаква да имат. [6]
Принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания не се появяват случайно в правото на ЕС. Търсенето, намирането и утвърждаването им е обусловено от практическа необходимост. През 1952 г. влиза в сила Договорът за създаване на Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). През 1957 г., по силата на Римските договори, са създадени Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (ЕВРАТОМ). Не закъсняват и съдебните спорове, свързани с новата правна рамка, очертана от договорите, с които са създадени тези международни организации. Наднационалната правна уредба е оскъдна. От друга страна, Съдът на ЕО не може да откаже правосъдие (забраната non liquet), под предлог, че няма правна норма, въз основа на която да разреши правния спор. Това дава повод в теорията да се приема, че формулирането и разработването на основните принципи на административното право на ЕО като равенство, пропорционалност, право на защита, защита на оправданите правни очаквания, правна сигурност, са заслуга на Съда на ЕС. Те имат огромно значение при запълването на празнини или като средство за тълкуване на правото на ЕО. По делото Algera, Съдът на ЕО постановява, че „за да не откаже правосъдие, съдът е длъжен да разреши случая чрез позоваване на нормите, които се съдържат в законите, правната доктрина и съдебната практика на държавите – членки.“[7]
Правната сигурност е основен (фундаментален) принцип, изведен в практиката на Съда на ЕС. Тя изисква разпоредбите на нормативните актове да са ясни и предвидими и да не се променят ретроактивно. Правната сигурност предпоставя три изисквания към държавната власт: 1. Да осигури яснота и предвидимост на нормативната уредба; 2. Нормативните актове да влизат в сила с приложението на подходящ vacatio legis (ретроактивното действие на нормативната уредба трябва да се разглежда като изключение). 3. Нормативната уредба да бъде съгласувана.[8]
Появата на принципа на правната сигурност в практиката на Съда на ЕО неизменно се свързва с произнасянето по съединени дела 42 / 59 и 49 / 59, SNUPAT (Cases 42 and 49 / 59 SNUPAT). [9] Съдът на ЕО се произнася с решение по тези съединени дела през 1961 г. На мотивите на това решение специално внимание обръща и проф. Paul Craig в контекста на правната възможност незаконосъобразните административни актове да бъдат отменяни с обратна сила (ex tunc) в разумен период от време.[10] В мотивите на Съда на ЕО се посочва, че нито принципът на правна сигурност, нито принципът на законност трябва да се прилагат по абсолютен начин. Кой принцип ще надделее в конкретния случай ще зависи от сравнението между обществения интерес, от една страна и частните интереси, от друга.
Правната сигурност предполага съществуването на юридически механизми, които да я обезпечават и гарантират. Срокът в правото е един от тези механизми. Това е принципно положение и се отнася за всички видове срокове – инструктивни, преклузивни, рекламационни, давностни и т. н. Връзката между правната сигурност и срока притежава различна сила и интензитет. Разликата е обусловена от вида на срока. Няма да е преувеличено твърдението, че връзката между правната сигурност и срока на погасителната давност е изключително силна. Това положение е валидно както за отделните национални правни системи, така и за правото на ЕС.
Погасителната давност е предмет на тълкуване и анализ от страна на Съда на ЕС. Общностната юрисдикция поставя акцент върху връзката между погасителната давност и правната сигурност. Срокът на погасителната давност цели да гарантира правната сигурност на икономическите оператори. Те трябва да са в състояние да установят кои техни операции са породили окончателни последици и кои все още могат да бъдат обект на преследване (Решение от 11 юни 2015 г. по дело С – 52 / 14 Pfeifer & Langen срещу „BLE” – Федерална служба за селското стопанство и храните). Решението е по въпроси, свързани с тълкуването на погасителната давност по Регламент № 2988/95 на Съвета относно налагане на административни мерки и санкции с цел защита на финансовите интереси на Европейските общности.
Приема се, че в националните законодателства източник на сигурност са давностните срокове. Тяхното изтичане ограничава възможността настъпили в миналото факти да бъдат безкрайно поставяни под съмнение[11]. Така сред основните цели на давностния срок се поставя гаранцията на правната сигурност. За да изпълнят тази си цел, давностните срокове обаче трябва да бъдат предварително определени[12]. Въвеждането на давностни срокове с ретроактивно действие не би могло да доведе до този резултат.[13]
Както общностната юрисдикция е възприела в т. 21 от решението по дело 52/69, Geigy срещу Комисията (Решение от 14 юли 1972 г. по дело 52/69, Geigy AG срещу Комисията, ECLI:EU:C:1972:73, т. 21.), компетентността да се определи продължителността на давностните срокове и детайлните правила за тяхното приложение принадлежи на законодателната власт. При липсата на правна уредба в тази насока, принципът на правна сигурност предотвратява възможността компетентните органи да бавят до безкрайност упражняването на своите правомощия.[14]
Принципът на защита на оправданите правни очаквания, схващан като производен на принципа на правна сигурност, се появява в практиката на Съда на ЕО през 1957 г. с решението по дело 7/56, Algera. В посоченото решение Съдът на ЕО изследва административното право на държавите членки, за да стигне до извод, че издадените благоприятни административни актове (в полза на служители на Европейската общност за въглища и стомана) не могат да бъдат едностранно оттеглени, когато същите са законосъобразни.[15]
По отношение на принципа на защита на оправданите правни очаквания практиката на Съда на ЕС е установила, че трябва да са налице няколко условия, за да може да се приложи. Първо, публичният орган трябва да е предоставил на заинтересованото лице конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници. Второ, тези уверения трябва да са от естество да породят оправдано очакване в съзнанието на този, до когото са адресирани. Това е т. нар. „субективен елемент“ в защитата на оправданите правни очаквания. Трето, дадените уверения трябва да бъдат съобразени с приложимите норми. Обещания contra legem не могат да породят правни очаквания. Защитата на оправданите правни очаквания не може да бъде абсолютна и не би трябвало да нарушава принципа на законността.[16]
За да има оправдани правни очаквания трябва да има действие на орган, което да ги е породило – било чрез приемането на акт, било под формата на постоянна практика, предоставена информация, направени изявления или обещания.[17] Посочват се четири типични хипотези. Първо, обвързване на административен орган от постоянната му практика. Второ, обвързване на органа от предоставени от него информация или изявление. Трето, обвързване на административен орган от индивидуално дадено уверение или обещание. Четвърто, очаквания, породени от нормативен акт.[18]
След като отговори на въпроса, дали съществува акт на административен орган, принципно годен да породи оправдани очаквания, трябва да се анализира субективната страна.[19] Защитата на оправданите правни очаквания предполага освен наличието на обективен (акт на орган на ЕС) и субективен елемент и причинна връзка между тях.[20] Всъщност субективният елемент е най-отличителната черта на оправданите правни очаквания. Действието на органа трябва да е формирало субективни очаквания (вяра) относно съществуването на определени права и задължения.
Принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания в европейското административно право са обект на анализ от утвърдени западноевропейски учени и изследователи. Професор Paul Craig ги определя като „свързани концепции“ (The connected concepts). Принципите на правна сигурност и на легитимните очаквания се откриват в много правни системи, въпреки че тяхното точно и конкретно правно съдържание може да се различава.[21] Принципът на правна сигурност е основен (фундаментален) принцип на правото на ЕС. [22] Съгласно този принцип, разпоредбите трябва да са ясни и точни, така че адресатите им да могат да установят недвусмислено какви са техните права и задължения и да предприемат съответните действия.[23] Авторът разглежда различни хипотези на приложението на принципа на правна сигурност, като го поставя в контекста на обратното действие на правните норми (Retroactivity). Професор Paul Craig разделя хипотезите на две големи групи: 1) правна сигурност и същински обратен ефект, в смисъл на същинско обратно действие на правните норми (Legal certainty and „actual retroactive” effect) и 2) правна сигурност, легитимни правни очаквания и несъщинско обратно действие (Legal certainty, Legitimate Expectations, and Apparent Retroactivity). Критерий за това разграничение е дали разпоредбата се прилага към събития и факти, които вече са завършили, респ. се прилага занапред (ex nunc), но има влияние върху събития и факти, които все още не са завършили. Първата хипотеза се определя от автора като „actual retroactive” effect. Втората хипотеза се определя като „Apparent Retroactivity” (несъщинско обратно действие).[24]
Пример за първата хипотеза, според професор Paul Craig, е криминализирането на деяние, което не е било престъпление към момента на извършването му.[25] Втората хипотеза е малко по-усложнена, като професор Paul Craig посочва, че при нея действието на юридическия акт е занапред (ex nunc), но той се прилага за минали събития, които към настоящия момент все още не са приключили. Професор Paul Craig дава следния пример за „Apparent Retroactivity”: публичните власти приемат решение (формален акт), което засяга отделен човек или ограничена група от хора и после тези власти търсят начин да отменят решението.[26]
Подобно разграничение са прави и в българската административноправна наука. Авторите Росица Балтаджиева и проф. Иван Тодоров посочват като пример за актове със същинско обратно действие (т.е. актове, които преуреждат за минал период правните последици от настъпил вече юридически факт), хипотезата, при която нормативен акт влиза в сила на дата, която предхожда датата на обнародването му.[27] Според авторите на практика по-често срещани са случаите на несъщинско обратно действие на административните актове – преуреждат се занапред (ex nunc) правните последици от вече настъпили юридически факти.[28]
Вторичното нормотворчество не е единствената област от правото на ЕС, в която се проявява принципът на правна сигурност. Друга голяма област на приложение на този принцип е отмяната на индивидуалните административни актове от органа, който ги е издал. Европейските съдилища последователно налагат за законосъобразните актове правилото, че облагоприятстващите измежду тях обвързват администрацията и тя не може впоследствие да ги отмени. [29]
Оправданите правни очаквания предполагат определено активно поведение от публичноправен субект, включително орган на ЕС. Това поведение може да има различни форми. Проф. Paul Craig отбелязва, че защитата на оправданите правни очаквания, като общо правило, обхваща всеки субект, който е в ситуация, от която е ясно, че като дават точни и конкретни уверения, институциите на ЕС формират у него основателни надежди. Няма стриктни правила относно формата на изявлението. То може да произтича от писма, факсове, доклади, комюникета, административна практика, кодекси за поведение и други.[30]
Прави се извод, че принципите на правна сигурност и на легитимните очаквания са конкретни проявления на принципа на законността.[31]
Като първоначално, но все още непълно обобщение е възможно да се посочи, че в правото на ЕС зачитането на легитимните (т.е. оправданите правни) очаквания е част от принципа на правна сигурност. Или по-точно казано – той произхожда от него. Това, не без основание, дава повод на някои автори да приемат, че в практиката на Съда на ЕС защитата на оправданите правни очаквания се възприема като продължение и доразвитие на общия за правото на ЕС принцип на правна сигурност. [32] Принципът на правна сигурност се свързва с нормотворчеството, от една страна и с придобитите, по силата на административен акт, права от субектите, от друга. Друг важен извод, който се налага, е принципната недопустимост за обратно действие на нормативните и административните актове, от което има изключения.
Приложното поле на принципа на правна сигурност е по отношение на нормативните актове, с които се приемат вторични правни норми и по отношение на издаването на индивидуални административни актове. Практиката на Съда на ЕС разглежда случаи на влязъл в сила акт преди датата на публикацията (обнародването) му. В приложното поле на принципа на правната сигурност попада и отмяната на индивидуален административен акт от органа, който го е издал. В тази хипотеза от значение е обстоятелството дали индивидуалният административен акт е законосъобразен, или не; дали е облагоприятстващ, или утежняващ; дали създава права, или има декларативен ефект. Практиката на Съда на ЕС се консолидира около разбирането, че принципно законосъобразните облагоприятстващи актове не подлежат на последваща отмяна, освен при изключителни случаи. Незаконосъобразните административни актове принципно подлежат на отмяна със задна дата, но в рамките на разумен период. При последната хипотеза трябва да се вземат предвид евентуално породилите се оправдани правни очаквания на адресатите и те да се съпоставят с обществения интерес от отмяната на акта. [33]
2. Правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания във френското административно право
Принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания са основни за правото на ЕС. Те са познати и на отделните национални правни системи. Така например авторите L. Neville Brown и John S. Bell, в своя труд French administrative law, посочват конкретни примери от практиката на френските съдилища, включително и от тази на The Conseil D’Etat, в които тези принципи са в основата на мотивите на съответните съдебни актове.
По отношение на принципа за защита на оправданите (легитимни) правни очаквания авторите посочват делото на компанията Entreprise Transports Freymuth (TA Strasbourg, 8 December 1994). Freymuth e компания, която е имала за предмет на дейност внос на отпадъци от Германия във Франция. През 1992 г. френското правителство въвежда нормативна забрана на вноса на определена категория отпадъци, в която попадат и тези, които Freymuth внася. Изключението (дерогацията) от забраната е позволявало отпадъците да се внасят от друга държава-членка, доколкото схемата за продажбата и унищожаването им вече е съществувала.
Компанията Freymuth предявила иск, като претендирали обезщетение от държавата. Компанията твърдяла, че в резултат на забраната техният бизнес бил ощетен с около една трета. Преди промяната в законодателството от 1992 г., законът от 15 юли 1975 г. (изменен през 1988 г.) е позволявал вносът, износът и транзитът на определена категория отпадъци да бъде забраняван, регулиран или осъществяван по силата на предварително споразумение между засегнатите страни. Правната уредба от 1990 г. въвела необходимостта от одобрение за внос на отпадъци, но не е забранявала вноса на определена категория. Freymuth получила одобрение за осъществявания от компанията внос.
Съдът в Страсбург приел, че компанията вносител е претърпяла вреди. Това е станало в резултат на нарушаване на принципа на оправданите правни очаквания (le principe de protection de la confiance légitime). В мотивите на решението е посочено, че нормативната уредба от 1990 г. е променена неочаквано. Промяната е имала незабавен ефект и е извършена без каквито и да било преходни разпоредби в полза на осъществяващите дейност вносители (т.е. без да се уреждат т. нар. „заварени случаи“). Тези вносители са имали формирани очаквания и увереност, че нормативната уредба от 1990 г. няма да бъде променена неочаквано. Промяната на нормативната уредба, според съда в Страсбург, е осъществена в нарушение на принципа за защита на оправданите правни очаквания.[34]
В труда на L. Neville Brown и John S. Bell принципът на правна сигурност не е посочен конкретно с този термин. Използван е терминът „Non – retroactivity“ – забрана за обратно действие. Подобно на вече разгледаните примери за правната сигурност, авторите приемат, че забраната за обратно действие, според практиката на френските съдилища, се обективира в две основни форми. Първо, правните разпоредби принципно не би трябвало да имат обратно действие. Второ, този принцип обвързва и администрацията и издаваните от нея административни актове. Ако е издаден административен акт, който е благоприятен за определен гражданин (субект), то този акт впоследствие не може да бъде отменен. [35] Посочва се конкретен пример от съдебната практика – Cashet (CE 3 November 1922). Жалбоподателят бил предоставил зеленчукова градина на наемател. Това станало преди началото на Първата световна война. По силата на военновременното законодателство наемателят бил освободен изцяло от плащането на наем. След края на войната наемодателят (жалбоподателят) поискал обезщетение. Местните власти отпуснали обезщетение, но наемодателят не бил съгласен с размера му, като го намирал за недостатъчен. Решението на местните власти било обжалвано по административен ред пред министър. Той не само отказал да увеличи размера на обезщетението, но и отменил решението на местните власти. Формалният мотив бил, че това не е зеленчукова градина, а земеделско стопанство. Държавният съвет (The Conseil D’Etat) отменил решението на министъра и потвърдил решението на местните власти. Той приел, че администрацията няма законово правомощие да отменя решение (благоприятен административен акт), с което са създадени права за адресата.
Авторите посочват и втори пример – Journal L’Aurore (CE 28 June 1948). В този съдебен акт е прието, че заповед на министър, с която се определя цена на електроенергия, може да има правно действие само занапред, като не се допуска обратно действие.[36]
3. Правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания в английското административно право
В своето сравнителноправно изследване Tradition and Change in Administrative Law. An Anglo – German Comparison авторът Martina Künnecke проследява развитието на принципа на защита на оправданите правни очаквания в съвременното английско административно право. Според автора това развитие е повлияно от правото на ЕС. Тя цитира De Smith. Според De Smith защитата на оправданите правни очаквания е в основата на конституционния принцип за Върховенството на закона (The Rule of Law), който изисква редовност, предвидимост и сигурност в административната дейност на изпълнителната власт. [37]
В труда на Martina Künnecke (Tradition and Change in Administrative Law. An Anglo – German Comparison.) се посочват и двете проявни форми на принципа на оправданите правни очаквания: процесуалноправната и материалноправната. Концепцията за процесуалния аспект на оправданите правни очаквания описва „правото, което субектът твърди че притежава като резултат от поведението на администрацията, което поражда очакване”[38] Концепцията за материалноправния аспект „се отнася за ситуацията, при която субектът търси конкретна полза или продукт, като социална помощ или лиценз” [39].
Според Martina Künnecke, в случаите, в които административният орган иска да се отклони от съществуваща до този момент политика, както например това е посочено в делото R v Secretary of State for the Home Department, ex p Asif Mahmood Khan, припокриването между тези две концепции (оправданите правни очаквания в материалноправен и процесуалноправен аспект) е очевидно. В конкретния случай процесуалните очаквания са свързани с правото на лицето да бъде изслушано от административния орган. [40]
Делото R v Secretary of State for the Home Department, ex p Asif Mahmood Khan е свързано с циркулярно писмо на Държавния секретар по вътрешните работи. С това писмо се дава възможност на Държавния секретар да разреши влизане в Обединеното кралство на дете – чужд гражданин. Това разрешение може да бъде дадено за целите на осиновяване, дори съответните разпоредби да го забраняват. За даването на разрешението е необходимо да са налице определени и конкретни условия. Те включват: осиновяването да е действително и да не е само средство за получаване на разрешение за влизане; условията на пребиваване на детето в страната ще бъдат осигурени в пълна степен; да съществува висока степен на вероятност съдът да допусне осиновяването; поне единият от кандидат-осиновителите да има местожителство в Обединеното кралство. Заявителят (кандидат-осиновител) и неговата съпруга искали да осиновят дете на техен роднина, което живеело в Пакистан с неговата биологична майка. Заявлението за даване на разрешение за влизане било подадено в Исламабад. Всички условия, посочени в циркулярното писмо, изглежда, че били изпълнени. Независимо от това, разрешението за влизане на детето от Пакистан било отказано. Основният мотив бил този, че детето живеело при добри условия с неговата биологична майка.
Според мотивите на съда: „заявителят е имал оправдани правни очаквания, че процедурата, установена в циркулярното писмо, ще бъде следвана”. Отказът е обявен за незаконосъобразен.[41] Посоченият пример отразява принципа на защита на оправданите правни очаквания в процесуален аспект, но има и материалноправни измерения.
Според Künnecke, проф. Paul Craig поставя акцент върху идеята за правната сигурност.[42] Според него това е важна част от оправданите правни очаквания. Целта на този принцип е да предпазва очакванията, които субектът може да има при определени случаи. Основният аргумент срещу съществуването на оправданите правни очаквания (в материалноправен аспект) е това, че този принцип има нежелан ефект – накърнява (засяга) избора на определена политика от страна на изпълнителната власт. За да има ефективна изпълнителна власт (правителство), според някои, това правителство трябва да притежава абсолютната власт да променя своите политики по всяко време.[43]
Концепцията за оправданите правни очаквания в английското административно право (в материалноправен аспект) е утвърдена в Решението по делото R v North and East Health Authority, ex p Coughlan. Госпожа Coughlin била пострадала в пътен инцидент, в резултат на което физически била поставена в неравностойно положение. През 1993 г. била настанена в специално жилище и получила уверение от здравните власти, че това ще бъде нейният дом до края на живота ѝ. Независимо от това, здравните власти решили да затворят този дом. В жалбата си срещу това решение на здравните власти, г – жа Coughlin посочила, че на основата на обещанието тя е имала оправдани правни очаквания (в материалноправен аспект) да остане в този дом. Съдът уважил жалбата ѝ като приел, че тя действително е формирала оправдани правни очаквания (в материалноправен аспект).
Авторът Künnecke прави заключение, че принципът на оправданите правни очаквания е „пуснал корени” в английското административно право. [44] В обобщение трябва да бъде посочено, че принципът на защита на оправданите правни очаквания е утвърден в английското административно право. Този принцип включва в себе си принципа на правната сигурност.
4. Правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания в германското административно право
Принципите на правна сигурност и оправданите правни очаквания (в материалноправен аспект), равенство и пропорционалност са установени и утвърдени в Германия при упражняването на съдебен контрол върху оперативната самостоятелност на административните органи. Принципите на правна сигурност и оправданите правни очаквания (в материалноправен аспект) се основават на чл. 20 и чл. 28 от Основния закон на Германия (Grundgesetz). Те заедно оформят основата на принципа за правовата държава (Rechstaat). Конституционният статус на тези принципи има ефекта те да придобият сила, равна на тази на закона.
Ако възникне конфликт между принципа за съответствие на действията на администрацията с разпоредбите на закона (принцип на законността), от една страна, и посочените по-горе принципи, от друга, трябва да се извърши внимателен процес на преценка на противоположните интереси.[45] Съдебните решения и научната литература осигуряват детайлни критерии относно баланса между обществения интерес и правото на защита на оправданите правни очаквания, както при законосъобразните, така и при незаконосъобразните административни актове.
Случаят на вдовицата (The Widow case) се отнася до отмяната на социални помощи. Помощите били изплатени на вдовица в периода между 1953 – 1954 г., след като тя се преместила от Източна в Западна Германия. Плащанията били отменени впоследствие с мотив, че те били отпуснати незаконосъобразно и вдовицата била задължена да възстанови недължимо платените суми. В своето решение съдът приема, че са засегнати оправданите правни очаквания на вдовицата, че плащанията са законосъобразни. Решението на Федералния административен съд (The Federal Administrative Court) през 1959 г. е голям пробив за утвърждаването и възприемането на принципа на оправданите правни очаквания и води до включването на разпоредба в §48, ал. 2 от Закона за административното производство на Германия (Verwaltungsverfahrensgesetz – VwVfG).[46] Параграф 48 от този закон е озаглавен „Оттегляне на незаконосъобразен административен акт”.
Авторът Martina Künnecke цитира разпоредбата на §48, ал. 2 от Закона за административното производство на Германия. Алинеята е много детайлна, като приблизителното ѝ съдържание е следното: Незаконосъобразен административен акт, с който се предоставя еднократна или постоянна парична облага или делима облага в натура, или който е предпоставка за това, не може да бъде оттеглен, ако адресатът на акта е разчитал на съществуването на административния акт и доверието му заслужава защита при преценка на обществения интерес от оттеглянето. По правило доверието е достойно за защита, ако адресатът на акта е използвал предоставените ползи или е извършил разпореждане с активи, което вече не може да отмени или може да отмени само с неоправдани неудобства. Адресатът на акта не може да разчита на доверието, ако:
- Административният акт е бил получен чрез измама, подвеждане под отговорност, заплахи или подкуп;
- Административният акт е получен чрез предоставяне на информация, която е била невярна или непълна в съществени аспекти;
- е знаел за незаконосъобразността на административния акт или не е знаел за нея поради груба небрежност.
В случаите, посочени в изречение 3, административният акт по правило се отменя с обратно действие (§ 48, ал. 2 VwVfG).
В §48, ал. 1 от Закона за административното производство на Германия е установено правилото, че незаконосъобразният административен акт може да бъде оттеглен изцяло или частично с действие за в бъдеще или с обратно действие, дори и след като е станал необжалваем. Административен акт, с който е установено или потвърдено право или правно значимо предимство (благоприятен административен акт), може да бъде оттеглен само при спазване на ограниченията, посочени в алинеи от 2 до 4.
Защитата на оправданите правни очаквания (в материалноправен аспект) се гарантира дори ако първоначалният административен акт е незаконосъобразен. Подходът при прилагането на този принцип обаче не е абсолютно постоянен. Той се адаптира в контекста на Европейските изисквания, които се отнасят до регулирането на държавната помощ.[47] Ако отпускането на държавна помощ е в противоречие със законодателството на ЕС, правилата за отмяна на такова незаконосъобразно решение са приложими. Martina Künnecke посочва пример от практиката на Съда на ЕС (The European Court of Justice) – Case C – 24 / 95 (Rheinland – Pfalz / Alcan Deutschland GmBH). Делото се отнася до връщане на незаконосъобразно отпусната държавна помощ, доколкото е бил нарушен член 93 от Договора за ЕО, който установява задължението да се уведоми Европейската комисия преди помощта да бъде отпусната.
Принципът на защита на оправданите правни очаквания е обект на анализ и от Mahendra, P. Singh. Показателно е, че в неговото сравнителноправно изследване German Administrative Law in Common Law Perspective. (Mahendra, P. Singh. Springer – Verlag Berlin Heidelberg, 2001), принципът са разглежда в Глава 6, озаглавена „Съдебен контрол върху оперативната самостоятелност”. Отново се поставя акцент върху това, че в административното право на Германия принципът на оправданите правни очаквания има конституционен статус. Според автора, този принцип е тясно свързан с принципа на равенството. Развива се първоначално в контекста на отмяната и оттеглянето на административните актове. Принципът на оправданите правни очаквания повелява, че субектът, който е разчитал на издаден административен акт, не трябва да търпи вреда от отмяната му, която не се дължи на неговото поведение. Той поне трябва да бъде обезщетен.[48]
В обобщение трябва да се посочи, че в административното право на Германия двата принципа се разглеждат като равнопоставени. Взети заедно те изграждат основата на принципа за правовата държава (Rechstaat). Водещо значение има принципът за защита на оправданите правни очаквания в материалноправен аспект.
5. Правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания в българското законодателство
В българската правна система правната сигурност се гарантира от правилото, че обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение и то с изрична разпоредба. Това е така по силата на чл. 14, ал. 1 ЗНА, призната от Конституционния съд за норма с конституционен ранг.[49] Обратна сила на административен акт може да се придава само ако нормативният акт от по-висока степен, на който се основава, има подобно действие (чл. 14, ал. 2 ЗНА).
По отношение на общите и индивидуалните административни актове, ако те са незаконосъобразни, се прилагат разпоредбите за възобновяването. Те се съдържат в чл. 99 и сл. от Глава седма на АПК. Срокът е разумен, като е определен на три месеца от влизане в сила на акта (срокът е приложим, ако основанието за възобновяване е това, че съществено е нарушено някое от изискванията за законосъобразността му – чл. 99, т. 1 от АПК). При останалите основания за възобновяване срокът е три месеца, считано от момента на узнаване на обстоятелството, но не по-късно от една година от възникване на основанието. Отмяната има обратна сила (ex tunc), като чл. 105 АПК установява закрила за правата, придобити от трети добросъвестни лица.[50]
Тясно свързан с материалноправните аспекти на принципа на правна сигурност е и принципът на защита на оправданите очаквания. [51] И тук някои автори настояват за разграничение на процесуалните оправдани очаквания – че ще се спази определена процедура, която иначе не е изрично предписана, и материалноправните – че ще се вземе определено благоприятно решение по същество.[52]
В българската правна система принципът на оправданите очаквания „намери отражение в чл. 6 ЗОАРАКСД и започна съответно да се прилага по отношение на специалните производства – предмет на този закон. По-късно формулировката беше пренесена в сходен вид и в чл. 13 АПК и придоби обща значимост при издаването на всички видове административни актове”. [53] Съгласно чл. 13 АПК, озаглавен „Последователност и предвидимост”, административните органи своевременно огласяват публично критериите, вътрешните правила и установената практика при упражняване на своята оперативна самостоятелност по прилагането на закона и постигане на целите му. В теорията се приема, че този принцип важи в производството по издаване на административни актове и само за случаите на издаването им при оперативна самостоятелност, т. е. не е основен за процеса като цяло. [54]
Разпоредбата на чл. 13 АПК е в основите на мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 25.06.2012 г. по тълкувателно дело № 2 от 2011 г., ОСК на ВАС. Този акт разглежда правната природа на вътрешните правила, които органът по назначаване приема, за да установи критерии за извършване на подбор на служители в държавна администрация, чиито длъжности се съкращават. Според върховните съдии, при прекратяване на служебното правоотношение органът по назначаване е длъжен да се съобрази с тези правила, доколкото те са гаранция за спазване на принципите на равенство, публичност и прозрачност, безпристрастност, последователност и предвидимост в административния процес.[55]
В заключение: В българското законодателство принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания са отразени адекватно. Съществуващите разпоредби гарантират в достатъчна степен проявлението на тези принципи, както по отношение на нормативните актове, така и по отношение на административните. Посоченото не означава, че тези разпоредби не трябва да търпят развитие.
6. Изводи и приложение на двата принципа спрямо погасителната давност за данъчни задължения
По своята същност, правната сигурност се явява основно свойство на правната система.[56] Като основен принцип правната сигурност се свързва с принципа на правовата държава. Последният е установен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България. Този текст гласи, че Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.
Принципът на правна сигурност всъщност е един от елементите на правовата държава. Това разбиране е изведено в практиката на Конституционния съд на Република България. Правната сигурност е формалният елемент от съдържанието на понятието за правова държава[57]. В мотивите на това решение на Конституционния съд е отбелязано, че принципът на правна сигурност и легитимните очаквания, че държавата ще действа по дължимия към гражданите начин, е формалният елемент на правовата държава. Законността, правната сигурност, предвидимостта и стабилността на правния ред са устойчиви характеристики на правовата държава.[58] Принципът на правна сигурност обаче не трябва да се абсолютизира и разбира като задължение за неизменност на законодателството.[59] Този принцип въвежда формално юридическо изискване към законодателството да бъде вътрешно непротиворечива, хармонична система от норми. [60]
От гледна точка на института на погасителната давност за данъчни задължения трябва да се посочи, че принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания установяват определени изисквания към всяка една законодателна промяна и към нормотворчеството като цяло. Тези изисквания трябва да бъдат спазвани, когато се правят промени в този институт.
На първо място, законодателните промени в разпоредбите на погасителната давност за данъчни задължения не трябва да имат обратно действие. Те трябва да се прилагат ex nunc (занапред). Институтът на погасителната давност за данъчни задължения, установен в Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), е променян няколко пъти.[61] Детайлен анализ на промените в този институт е правен на друго място.[62] Тук само трябва да се отбележи, че с промените постепенно се увеличават изключенията, при които абсолютната 10-годишна давност за данъчни задължения не може да се приложи, като се ограничава правото на длъжника да се позове на нея. При влизане в сила на ДОПК (обн. ДВ, бр. 105 от 2005 г., в сила от 1 януари 2006 г.) изключението е едно, докато към настоящия момент те са пет. Тоест абсолютната давност става все по-малко „абсолютна“.[63]
Законодателят не е придавал обратно действие на тези промени. Независимо от това, в съдебната практика се забелязват отделни случаи, при които новите разпоредби се прилагат към срок на погасителната давност за данъчни задължения, започнал да тече преди промените. Тази практика е критикувана в научната литература.[64]
Институтът на погасителната давност за данъчни задължения е материалноправен. Това означава, че при промяна на законодателството, което засяга този институт, за заварените случаи ще се приложат нормите, действащи по време, когато е започнала да тече давността. По този повод в специализираната литература е посочено, че „ако се приеме, че институтът е материалноправен, при промяна на законодателството по отношение на заварените случаи ще се приложат нормите, действащи по време, когато е започнала да тече погасителна давност.”[65] Тоест промяната в разпоредбите относно давността за данъчни задължения не се прилага по отношение на заварени случаи.
Това се отнася както до промените, свързани с промяната на продължителността на давностните срокове, така и до останалите промени на института. Според проф. Сашо Пенов обратно действие на срокове е принципно невъзможно. Авторът приема, че „при решаването на правния спор трябва да се приложи тази материалноправна норма, която е в сила към момента на възникване на публичното вземане. Институтът на давността има съществено значение за осигуряване на правна сигурност. Обратно действие на срокове е принципно невъзможно, защото това не е обратно действие, а преуреждане на изтекли давностни срокове. Неприложимостта на новите давностни срокове към заварените правоотношения следва именно от това, че обратното действие няма за задача да преуреди заварена напълно или частично изтекла давност. Както не може да се преуреждат последиците на напълно изтекла погасителна давност и не може да се възстанови завареното от новия закон погасено по давност задължение, така и не може да се преурежда заварената частично изтекла давност. Това заварено от новия закон положение не може да бъде преуредено в смисъл да бъде обявен частично изтеклият давностен срок за изтекъл не като част от старата давност, а като част от новата давност. Въз основа на описаното разбиране съм склонен да приема, че въведените изключения за неприлагане на абсолютната давност не могат да се прилагат спрямо започнали да текат давностни срокове преди влизането им сила и разбира се за изтекли давностни срокове.“[66] Правилото за неретроактивност на данъчните норми е израз на конституционния принцип за правовата държава и законност в областта на данъчното право (в този смисъл е Особеното мнение на конституционните съдии Милчо Костов, Станислав Димитров, Николай Павлов, Димитър Гочев и Иван Григоров по конституционно дело № 9 от 1996 г.).
На второ място, всеки един нормотворчески акт трябва да осигурява яснота, предвидимост и съгласуваност в разпоредбите за погасителната давност за данъчни задължения. В тези разпоредби са установени определени юридически факти. Част от тези юридически факти са основание за спиране на относителната 5-годишна погасителна давност за данъчни задължения, други са основание за прекъсване на тази давност. Има и трета категория юридически факти – те изключват прилагането на абсолютната 10-годишна погасителна давност за данъчни задължения.
В действащите разпоредби на ДОПК има предвидени юридически факти, които попадат едновременно в две категории. Те едновременно спират относителната давност и са основание за изключване на прилагането на абсолютната. Тоест в определени хипотези един и същ юридически факт има различно правно действие. Това създава неяснота при прилагането на тези разпоредби. Посоченото може да бъде илюстрирано със следния пример: ако е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение, това е основание да се изключи приложението на абсолютната 10-годишна погасителна давност за данъчни задължения (чл. 171, ал. 2, т. 3 ДОПК). Същият юридически факт е основание да се спре и относителната 5-годишна давност за данъчни задължения (чл. 172, ал. 1, т. 6 ДОПК). Тоест един и същ юридически факт – образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение – има различно правно действие и предизвиква различни правни последици. Всяка една промяна в правната уредба на погасителната давност за данъчни задължения трябва да бъде съгласувана с останалите разпоредби. Така ще се осигури яснота, предвидимост и кохерентност между отделните разпоредби.
На трето място, влизането в сила на промените в нормативната уредба на погасителната давност за данъчни задължения трябва да има подходящ vacatio legis. Удачно е тези промени да влизат в сила от 1 януари на следващата година, което невинаги се спазва. Пример за промени в режима на погасителната давност за данъчни задължения, които не се съобразени с това правило, е §24 от ЗИД на ДОПК (обн. – ДВ, бр. 64 от 2019 г.). С този параграф е допълнен чл. 171, ал. 2 ДОПК. Добавено е ново основание, което изключва абсолютната погасителна давност за публичните вземания, включително и за данъчни задължения. Установена е хипотеза на подадена жалба за разрешаване на спор по Глава 16, раздел IІа от ДОПК. Хипотезата се отнася до започнала процедура за разрешаване на спорове между държави-членки на Европейския съюз, във връзка със спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане или други международни договори със сходен характер. Промяната е в сила от деня на обнародването на Закона за изменение и допълнение на ДОПК в Държавен вестник, а именно – 13 август 2019 г.
[1] Петканов, Г. Данъчен процес. С.: Тилиа, 1996, с. 161.
[2] Балтаджиева, Р., Ив. Тодоров. Взаимодействие между европейското и българското административно право. С.:Сиела, 2008, с. 191 – 209. Авторите изрично посочват, че двата принципа се намират в тясна връзка помежду си, поради което ги разглеждат заедно.
[3] Радев, Д. Нормативната структура на правото. С.: ЛИК, 2008, с. 150.
[4] Пак там, с. 165. Професор Радев разглежда принципите в правото от философски аспект като търси съотношението на правния принцип и действителността. Той приема, че правните принципи създават правната действителност. Разбирането, че всеки принцип представлява едно обобщение на действителността, че той е отражение на реалността, на материята, според него, е характерно за диалектикоматериалистическия подход в правната наука. с. 168.
[5] Collin. P. H. Dictionary of Law. Third edition. Published by Peter Collin Publishing Ltd. 2000, p. 212.
[6] Ibid. 212 – 213.
[7] Балтаджиева, Р., Ив. Тодоров. Цит. съч., с. 55 – 56. Algera v. Common Assembley, joined cases 7 / 56 and 3 to 7 / 57.
[8] Бъбаров, М. Принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания в светлината на тълкувателно дело № 7 / 2017 г. на ОСГТК на ВКС. Статията е достъпна на сайта „Предизвикай правото” на интернет адрес: www.challengingthelaw.com
[9] Пак там.
[10] Craig, P. EU Administrative law. Second Edition. Published by Oxford University Press Inc. New York, 2012, p. 563.
[11] Бъбаров, М. Цит. съч. В бележка под линия авторът посочва Решение от 28 октомври 2010 г. по дело C-367/09, SGS Belgium and others, ECLI:EU:C:2010:648, т. 68.
[12] Пак там. В бележка под линия авторът посочва Решение от 24 септември 2002 г. по съединени дела C-74/00 P and C-75/00 P., Falck и Acciaierie di Bolzano срещу Комисията, ECLI:EU:C:2002:524, т. 139–140.
[13] Пак там.
[14] Пак там.
[15] Пак там.
[16] Пак там.
[17] Балтаджиева, Р., Ив. Тодоров. Цит. съч., с. 199. Авторите стъпват на тезата на Jurgen Schwarze. European Administrative Law, Revised 1 st Edition. Sweet & Maxwell, 2006.
[18] Пак там, с. 199 – 203.
[19] Пак там, с. 199. Авторите посочват, че в тази връзка трябва да се изследват: доколко очакването е конкретно и има обективен израз; оправдано ли е; доколко лицето е действало правомерно, за да постигне акта на администрацията, породил очакването; промяната предвидима ли е била; има ли съпричиняване от страна на лицето поради собственото му поведение.
[20] Пак там, с. 205.
[21] Craig, P. EU Administrative law. Second Edition. Published by Oxford University Press Inc. New York, 2012, p. 549.
[22] Ibid., p. 549.
[23] Ibid., p. 549 – 550.
[24] Ibid., p. 550 – 554.
[25] Ibid., p. 550.
[26] Ibid., p. 553.
[27] Балтаджиева, Р., Ив. Тодоров. Цит. съч., с. 192.
[28] Пак там, с. 193. Авторите в бележка под линия посочват пример на автора Jurgen Schwarze – решения на Европейската комисия, за одобрение на защитни мерки на държава – членка под формата на вътрешен нормативен акт, когато се отнасят до вече подадени заявления за внос, които още не са получили отговор.
[29] Пак там, с. 193 – 194.
[30] Craig, P. EU Administrative law… p. 567.
[31] Балтаджиева, Р., Ив. Тодоров. Цит. съч., с. 191.
[32] Панайотова, Е. Основни принципи на изпълнителната дейност по АПК. С.: Сиби, 2018, с. 139. В подкрепа на тезата в бележка под линия се посочва Решение по дело С – 63 / 93, Duff and Others v. Minister for Agriculture and Food and Attorney General от 15.02.1996; Решение по дело Niemann, C – 14 / 01 от 6.03.2003 г.; Решение по дело ANAFE, C – 606 / 10 от 14.06.2012 г.
[33] Балтаджиева, Р., Ив. Тодоров. Цит. съч., с. 195.
[34] Brown, L. Neville, John S. Bell. French administrative law. Fifth edition. Clarendon press. Oxford University Press Inc. New York: 2003, p. 235 – 236.
[35] Ibid., p. 236.
[36] Ibid., p. 236.
[37] De Smith, S.A., Judicial Review of Administrative Action, 1995, p. 417. Цитат по Künnecke, Martina. Tradition and Change in Administrative Law. An Anglo – German Comparison. Springer – Verlag Berlin Heidelberg, 2007, р. 105.
[38] Craig, P. Administrative Law, 1999, p. 611. Цитат по Künnecke, Martina. Tradition and Change…, p. 105.
[39] Craig, P. Administrative Law, 1999, p. 611. Цитат по Künnecke, Martina. Tradition and Change…, p. 105.
[40] Künnecke, Martina. Tradition and Change in Administrative Law. An Anglo – German Comparison. Springer – Verlag Berlin Heidelberg, 2007, р. 106.
[41] Ibid, p. 106.
[42] Ibid, p. 107.
[43] Ibid, p. 107.
[44] Ibid, p. 109.
[45] Ibid, p. 124 – 125.
[46] Ibid, p. 124 – 125.
[47] Ibid, p. 127.
[48] Mahendra, P. Singh. German Administrative Law in Common Law Perspective. Springer – Verlag Berlin Heidelberg, 2001, р. 175 – 176.
[49] Балтаджиева, Р., Ив. Тодоров. Цит. съч., с. 196. Авторите посочват Решение № 11 от 09.07.1996 г. по к. д. № 10 от 1996 г. на Конституционния съд на Република България.
[50] Пак там, с. 198. Авторите правят заключение per argumentum a contrario, че при отмяна на акта в резултат от възобновяване на производството правата на адресата могат да бъдат засегнати.
[51] Пак там, с. 199.
[52] Пак там, с. 199.
[53] Пак там, с. 207.
[54] Хрусанов. Д. Основни ли са „основните“ принципи на Административнопроцесуалния кодекс? – Административно правосъдие, 2008, № 2, с. 12.
[55] Тълкувателното решение е прието във връзка с масови съкращения в Агенция „Митници“. Съкращенията са свързани със структурни промени в отделни звена на митниците, започнали към края на 2009 г. Промените са продиктувани от новите функции и задачи на митническата администрация в условията на членство в Европейския съюз. По този повод е издадена заповед от директора на агенцията, с която е утвърдена „Процедура за съкращаване на персонала на Агенция „Митници“, като в част трета са предвидени правила за съкращаване на длъжности, заети по служебно правоотношение.
[56] Младенов, М. Правната сигурност като conditio sine qua non. – Сигурност и отбрана, 2022, № 1, с. 113.
[57] Решение № 12 от 13 октомври 2016 г. по конституционно дело № 13 от 2015 г. на Конституционния съд на Република България.
[58] Решение № 4 от 20 април 2021 г. по конституционно дело № 1 от 2021 г. на Конституционния съд на Република България.
[59] Решение № 10 от 2012 г. по конституционно дело № 13 от 2011 г. на Конституционния съд на Република България.
[60] Решение № 4 от 20 април 2021 г. по конституционно дело № 1 от 2021 г. на Конституционния съд на Република България.
[61] Конкретно разпоредбата на чл. 171 от ДОПК, озаглавена „Давност“, за периода от 2015 – 2024 г. е променяна общо четири пъти. Три от тези промени разширяват хипотезите, при които се изключва приложението на последиците от настъпването на абсолютната погасителна давност за данъчни задължения. Тоест преследвани са фискални цели. Последната четвърта промяна е свързана със създаването на нова алинея трета на чл. 171 от ДОПК, свързана с давността за лихви за публични вземания.
[62] Стоянов, Е. Спиране и прекъсване на погасителната давност за данъчни задължения. – Административно правосъдие, 2023, № 5, 5 – 21.
[63] В първоначалната си редакция разпоредбата на чл. 171, ал. 2 ДОПК определя, че абсолютната погасителна давност за данъчни задължения настъпва независимо от спирането и прекъсването на давността с изтичането на 10 години. Установено е едно единствено изключение – ако данъчното задължение е отсрочено или разсрочено. Последователно във времето изключенията се увеличават. В края на 2015 г. е обнародвано първото допълнение. По силата на § 22 от ЗИД на ДОПК е добавена нова хипотеза, която изключва абсолютната погасителна давност за данъчни задължения – изпълнението е спряно по искане на длъжника. Допълнението влиза в сила от 1.01.2016 г. Следващото допълнение в разпоредбата на чл. 171, ал. 2 ДОПК е обнародвано в ДВ, бр. 64 от 2019 г. Добавено е ново основание, което изключва абсолютната погасителна давност за публичните вземания, включително и за данъчни задължения. Установена е хипотеза на подадена жалба за разрешаване на спор по Глава 16, раздел IІа от ДОПК. Хипотезата се отнася до започнала процедура за разрешаване на спорове между държави – членки на Европейския съюз, във връзка със спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане или други международни договори със сходен характер. През 2020 г. е обнародвано следващото допълнение на разпоредбата на чл. 171, ал. 2 ДОПК. (обн. – ДВ, бр. 105 от 2020 г., в сила от 1.01.2021 г.). От гледна точка на съдържанието на разпоредбата са добавени две нови хипотези, които водят до изключване на абсолютната погасителна давност за данъчни задължения. Първо – ако вземането е предявено в производство по несъстоятелност. Второ – ако е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.
[64] За подробности вж. Пенов, Сашо. Финансово право. Обща част. Учебен курс. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2021, с. 386 – 388 и посочената там съдебна практика.
[65] Велинов, Л. Погасителната давност по българското частно право. С.: Фенея, 2010, с. 101. Авторът застъпва тезата, че погасителната давност в частното право е материалноправен институт, „независимо от чл. 115, 116 и 120 ЗЗД, които са процесуални норми”, с. 102. Като възможно тълкуване се отбелязва и хипотезата, при която погасителната давност в частното право се приема за процесуалноправен институт. Тогава към заварените случаи приложим ще е законът по време на процеса, т. е. новият закон ще се приложи и по отношение на заварените случаи, с. 101 – 102.
[66] Пенов, Сашо. Финансово право. Обща част. Учебен курс. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2021, с. 387 – 388.
25
Коментирайте
Не е лош Стоянов, стига с този хейт.
Как правната сигурност и оправданите правни очаквания се отнасят в периода от ТР / 2015 г. до ТР / 2024 г. Новото тълкувателно решение за в бъдеще действа според анализа, а не с обратна сила. А той изглежда принципен и обективен. Тепърва предстои практика и по гражданските дела. А там засегнатите длъжници са в пъти повече.
Общо взето голяма плява. Напъва се да „услужи“ на някого, ама няма как да стане – изключенията за неприлагане на абсолютната давност могат да се прилагат спрямо започнали да текат давностни срокове преди влизането им сила. Прав е само, че за изтекли давностни срокове няма как да се прилагат.
Браво! Изключително стойностно изследване – добре структурирано, аргументирано и с адекватни изводи от анализа.
Полезна и добре написана статия, изследваща разностранно, вкл. и чрез сравнителноправен анализ, проблема, свързан с легитимните юридически очаквания като част от принципа за сигурност с акцент върху придържането на административните органи към собствената им практика, което на концептуално ниво е хубаво, отчитайки нуждата от предвидимост в рамките на тяхната оперативна самостоятелност, но при всяко положение, това не бива да бъде абсолютизирано, независимо от желанието на съдебната власт да започне да се меси в строго дискреционната компетентност на изпълнителната такава чрез de jure въвеждането на „автоцензура“ и закрепостяването на свободата на преценка в процесуален и материален план. Подобно лимитиране е в… Покажи целия коментар »
П.С. „Посоченото може да бъде илюстрирано със следния пример: ако е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение, това е основание да се изключи приложението на абсолютната 10-годишна погасителна давност за данъчни задължения (чл. 171, ал. 2, т. 3 ДОПК). Същият юридически факт е основание да се спре и относителната 5-годишна давност за данъчни задължения (чл. 172, ал. 1, т. 6 ДОПК). “ Тази част в изложението,буди известно недоумение, зашото от написаното не си личи да има чак толкова фрапиращо противоречие, както е представено, тъй като, колкото и формално да е, едната хипотеза… Покажи целия коментар »
Ааа става страшно
Наистина е сериозна тема
Полезно четиво
Добре написано и казано
Не знам, но половината са ала-бала. На практика е съвсем друг. Моите методи за събиране на задължения винаги работят, независимо от написаните в ДОПК. Не случайно съм награждаван за “служител на годината” в НАП. УНСС ни подготвя добри и изпълнителни икономисти.
Ми не го чети бе, галфон!
За тези, като мен, които нямат време за четене на цялата статия е достатъчно да прочетат четирите извода.
Пздравления за съдията. Напипал е противоречивата съдебна практика, но това се дължи на липсата на качествен подбор на административните съдии при създаването на административните съдилища.
Едва сега се виждат проблясъци, но от новоназначени и млади съдии, които са влезнали в съдебната система чрез изпити за съдии.
По повод темата за изпитите за проавоспособност и адвокатският …
Ако знаете какви са пък изпитите за съдии, прокурори и следователи, за главите ще се хванете.
Проверете …
Ако говорите за изпитите от гледна точка на сложност, то адвокатският изпит е в пъти по-сложен от съдийския. При съдийския има кратък тест с елементарни въпроси, докато в адвокатския изпит има голям брой въпроси, някои от които доста сложни, а и обхващат и трите основни направления. При адвокатския изпит също така има 2 казуса за 4 часа, докато при съдийския всеки си избира какъв казус да му се падне – граждански или наказателен. Проблемът при съдийският изпит е, че местата са ограничени и трябва много висок успех. Но най-големият проблем при съдийските изпити си остава не сложността им, а нагласеността… Покажи целия коментар »
Само оставям това тук, то няма нужда от коментар: „В действащите разпоредби на ДОПК има предвидени юридически факти, които попадат едновременно в две категории. Те едновременно спират относителната давност и са основание за изключване на прилагането на абсолютната. Тоест в определени хипотези един и същ юридически факт има различно правно действие.“
И на мен този цитат ми направи впечатление, но реших да го подмина. Но и по ЗЗД един и същи факт поражда различни правни последици – това е нормално за предявения основателен иск: едновременно спира (чл. 115 „ж“) и прекъсва (чл. 116) давността.
Няма правна сигурност. Особено по административни дела
Правна какво? Мисля, че някой в този форум беше написал, че правната сигурност е една от основните причини жителите на Финландия да са най-щастливи в света. Тук такова животно НЕМА!
Стойностен и задълбочен анализ! Държавата с приема привилегии и си прави абсолютната давност за данъчни задължения все по-малко абсолютна. Поздравления за съдията.
Присъединявам се и добавям, че е направено много добро представяне на практиката, изключително интересно.
Ново
-
„Тук сме, за да кажем, че така не бива“ – адвокатският протест за правова държава
-
Прокуратурата настоява за максималната присъда от 5 години затвор за близнаците от Цалапица
-
Бездействие след отменена наредба, защита срещу чиновнически действия и „хвърковатите чети“ на НАП – новите тълкувателни дела на ВАС
този що ми прилича на комсомолски секретар от 1980 г. като фейс и прическа ?