Някои проблеми на производството по чл. 51 ЗН във връзка с укриването на наследник
Статия за награда
Владимир Стоянов завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 2023 г.
Статията му е класирана на второ място в „Национален конкурс за научни съчинения в чест на доц. Кристиан Таков“, организиран от Кръжока по „Гражданско и търговско право“ към ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски“, Съюза на съдиите в България, ЛексАрт – Практически обучения за юристи и електронно издание „Предизвикай правото!“. Конкурсът се провежда ежегодно и дава възможност за разработване на съчинение на свободно избрана тема от областта на римското частно право, гражданското право, вещното право, семейното и наследственото право, търговското право, международното частно право, правото на ЕС, гражданскопроцесуалното право, конституционното право и право на интелектуалната собственост. Тазгодишното издание бе проведено на 18.03.2023 г. на заключителна конференция в СУ „Св. Климент Охридски“, като научните разработки бяха представени пред научно жури.
Статията е публикувана в сп. „Търговско право“ (2023 г., бр. № 1).
I. Встъпление
Участниците в гражданския оборот сключват договори помежду си с оглед преследването на определен интерес. Понякога още преди да бъде изпълнено от страна на задълженото лице, се получава така, че било преди образуване на съдебен процес, било по време на висящ такъв, длъжникът по договора, сключен между физически лица, умира. Смъртта, като юридически факт от вида на юридическите събития, внася съществена промяна в правоотношението с оглед на правоприемството на починалото лице. Именно тук се намесват правилата на наследственото право, които могат да внесат яснота за кредитора от кого да търси изпълнение на дължимата му престация, както и да доведат до сигурност в гражданския оборот с оглед преминаване на наследственото имущество към наследниците.
Както е известно, придобиването на наследство в българското наследствено право се урежда по „системата на приемането“, при която наследството не преминава автоматично в патримониума на наследника[1]. Правоприемството се осъществява чрез изрично волеизявление за приемане на наследството или чрез конклудентни действия съгласно чл. 48 и чл. 49 ЗН. Понякога обаче призованите към наследяване лица бездействат, неупражнявайки правото си на наследяване, поради което кредиторът инициира охранителното производство по чл. 51 ЗН, като целта е да стане известна в рамките на дадения от съда срок волята на наследника дали приема наследството, или се отказва от него, а при продължаващо бездействие да се впише отказ от наследство в особената за това книга.
Не са редки случаите, при които наследникът, имайки регистриран адрес, не може да бъде намерен на него и не се открива лице, което да е съгласно да получи съдебните книжа. Напълно възможно е в такава хипотеза целенасочено наследникът да не отваря вратата на жилището си, като по този начин не могат да му бъдат връчени съдебните книжа по чл. 51 ЗН, с което се възпрепятства производството, а даденият от съда срок за упражняване правото на наследяване не може да започне да тече и в крайна сметка производството бива прекратено. До същия развой би се стигнало и ако смъртта на ответника-длъжник е настъпила по време на висящ исков процес, съдът разпореди спирането му съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, бъдат изпълнени в необходимия срок съответните указания и кредиторът поиска по реда на чл. 51 ЗН да се изясни волята на наследниците, но същите се укриват– производството по чл. 51 ЗН ще бъде прекратено, а това от своя страна ще доведе до прекратяване и на основното производство, което е било спряно.
В подобни хипотези Гражданският процесуален кодекс разрешава проблема чрез няколко фикции (чл. 40 и сл. ГПК), съгласно които съдебните книжа се считат за връчени, а предвид чл. 47, ал. 6 ГПК се стига до назначаване на особен представител. Към настоящия момент обаче съдебната практика е категорична в отрицателния си отговор[2] дали е възможно особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК да приеме или откаже наследството от името на наследник по реда на чл. 51 ЗН, поради което се стига до посочените последици.
Именно това е акцентът на изложението – приложима ли е фигурата на особения представител в охранителното производство по чл. 51 ЗН, който да заяви от името на укриващия се наследник дали приема или отказва наследство? До каква степен разпоредбата на чл. 51 ЗН в сегашния си вид защитава интереса на кредитора и каква законодателна промяна би могла да бъде предприета с оглед защита интересите на страните и сигурността в оборота? Разрешава ли проблема с укриването фигурата на управителя на наследство? В случай че не се приеме приложимостта на особения представител в това производство, какви са възможните разрешения? На тези въпроси ще бъде направен опит да се отговори въз основа на преглед на практиката на българските съдилища и правната доктрина по темата.
1. Предварителни бележки
По темата за особения представител в производството по чл. 51 ЗН не е писано много в правната доктрина. На проблема се обръща внимание от страна на проф. д.ю.н. Методи Марков[3] и д-р Васил Петров[4], а през последните няколко месеца темата придобива актуалност в написаното от д-р Галина Николова[5], както и от доц. Анна Станева[6]. Д-р Николова, стъпвайки на съдебната практика, заключава, че „липсата на възможност за лично призоваване на наследника, което е еквивалентно на невъзможност лицето да бъде намерено на посочения от заинтересованото лице или от справките адрес, налага прекратяването на производството съгл. чл. 539, ал. 1, т. 2 ГПК“[7]. Доц. Станева пък отбелязва, че „чл. 51 ЗН е средство за преодоляване на бездействието на наследника, което нерядко е съзнателно; такъв наследник би могъл да избегне получаването на съдебните книжа и така да блокира провеждането на процедурата по чл. 51. Трябва да се намери балансирано решение, което да защитава едновременно интересите на наследника и на лицето, поискало призоваването му“[8], като посочва, че „не следва да бъдат пренебрегвани и аргументите в полза на обратната теза“[9], т.е. допустимостта на особен представител.
Въз основа на тук маркираното, в настоящия труд ще бъдат направени предложения de lege ferenda, ще бъде проследена уредбата на чл. 51 ЗН назад във времето чрез метода на историческо изследване, а също посредством сравнителноправния метод ще бъдат разгледани някои чужди законодателства както във връзка с чл. 51 ЗН, така и във връзка с управителя на наследство по чл. 59 ЗН.
За тази цел, след извършване на историческия и сравнителноправния анализ, ще бъдат изложени аргументи „против“ и „за“ приложимостта на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК в производството по чл. 51 ЗН. Накрая, предвид развитието на съдебната практика към момента, ще бъдат отбелязани и коментирани някои проблеми на законодателно равнище от гледна точка на неприложимостта на особения представител във въпросното производство.
2. Кратък исторически преглед на уредбата у нас
До 1992 г. у нас е съществувало правилото на чл. 50 ЗН, съгласно което „правото да се приеме наследството, открито в страната, се погасява с изтичането на петгодишна давност от откриването му“. С отмяната на тази разпоредба се дава възможност на наследниците по закон и по завещание, както и на заветниците да изявят воля за приемане на наследството или завета без ограничение във времето.[10] Това от своя страна създава поле за бездействие от страна на призованите наследници, тъй като за тях отпада времевото ограничение, в което да заявят дали приемат или отказват наследството. Подобно бездействие създава за кредитора несигурност към кого може да потърси изпълнение. Такава хипотеза в теорията е обозначена като „вакантно наследство“ или „незаето наследство“.[11] Именно за такава ситуация законодателят е предвидил разпоредбата на чл. 51 ЗН, която има за цел да прекрати бездействието на призования наследник и да го принуди да заяви в определен срок дали приема, или отказва наследството на своя наследодател.
Първият Закон за наследството в следосвобожденска България е този от 1890 г., утвърден с Указ от 17.12.1889 г. При неговото действие е било спорно коя е приложимата система на наследяване[12]. Въпреки това първообраз на сега действащата разпоредба на чл. 51 ЗН е съществувал.[13]
С влизането в сила на Закона за наследството на 30.04.1949 г.[14] се създава и чл. 51 ЗН. В Стенографския дневник на 20-то заседание на Великото народно събрание от 29.12.1948 г.[15] са изложени мотивите на законодателя, като така може да се проследи причината за уреждането на това право на кредитора. Посочено е следното: „Приемането на наследството (изрично или мълчаливо) имаше само това значение, че отказ от наследството след това беше невъзможен. Приемаше се също така единодушно, че наследникът, който фактически владее наследството, върши това и за сънаследниците си, т.е. давност между наследниците върху откритото наследство не течеше … В това понятие се влагаше съдържанието, че нито е необходимо да приемаш наследството, нито има срок, след изтичането на който ще бъдеш лишен от него … На тази система и на тази практика, разбира се, трябва да се тури край … Комисията намира, че правилно е възприет принципът наследството да се придобива с приемането му …“[16]
Също така в мотивите е посочено, че: „Проектът предвижда възможността за всяко заинтересувано лице да застави наследника да се произнесе ще приеме ли наследството или се отказва от него. В такъв случай молбата се подава до околийския съдия, който е длъжен да призове наследника и да му определи срок.“[17]
Всичко това показва, че разпоредбата на чл. 51 ЗН е естествено продължение на промените в наследственото право и цели преодоляване на правната несигурност по отношение на това кой е титуляр на наследственото имущество вследствие на бездействие на наследниците.
3. Някои бележки в сравнителноправен аспект
Действащият Закон за наследството е създаден основно по пример на Италианския Граждански кодекс (ИГК) в частта за Наследственото право[18]. Именно от там законодателят ни е заимствал разпоредбата на чл. 51 ЗН, която е почти еднаква с чл. 481 от ИГК[19].
Сред останалите законодателства, които често са били вдъхновение за българския законодател през годините – френското и германското – може да се открие разпоредба, подобна на чл. 51 ЗН, само в първото посочено. Причината се състои в това, че съгласно германския ГК наследството преминава върху призованите наследници автоматично, по право с откриване на наследството[20], поради което няма причина да бъде инициирано производство от страна на заинтересувания с оглед изясняване на въпроса кой е титуляр на наследственото имущество. Френското законодателство пък, възприело системата на приемане на наследството, урежда подобна разпоредба[21], като за разлика от уредбата у нас наследникът разполага с двумесечен срок, с чието безрезултатно изтичане[22], е установена необорима презумпция, че той е приел наследството направо, т.е. мълчанието на наследника е приравнено на волеизявление за приемане на наследството.[23].
Руското законодателство, също като нашето, е приело принципа за придобиване на наследството с неговото приемане.[24] За разлика от нашата уредба обаче в Гражданския кодекс на Русия липсва разпоредба като тази в чл. 51 ЗН. Причините най-вероятно се коренят в това, че в чл. 1154, ал. 1 от ГК на Русия[25] е уредено, че наследството може да се приеме в 6-месечен срок от откриване на наследството, поради което е счетено, че не е необходимо иницииране на производство по даване на срок с оглед преодоляване на бездействието, както е в нашето законодателство, поради липсата на времево ограничение за упражняване правото на наследяване.
Направеният преглед показва, че в Германия и в Русия разпоредба, подобна на чл. 51 ЗН, няма, докато във френския и в италианския ГК, има, като във Франция уредбата разкрива известни различия, а в Италия е почти идентична с тази в българския Закон за наследството. Въпреки това на този етап въз основа на изброените законодателства трудно би могла да бъде привнесена идея, която да намери своя израз в чл. 51 ЗН с оглед възможното разрешение на засегнатия проблем. Ето защо, в изложението по-долу ще бъдат направени някои предложения с оглед на маркираните проблеми в настоящата ни уредба. Част от тях ще бъдат провокирани от уредбата, свързана с управителя на наследство по чл. 59 ЗН, а друга част – във връзка с особения представител по реда на чл. 47 ГПК.
II. Особен представител в производството по чл. 51 ЗН
Съгласно чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗН „По искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото.“. Законът използва доста широк термин по отношение на инициатора на производството – „всеки заинтересуван“. Такива могат да бъдат всички наследници по закон и по завещание, заветниците, управителят на наследство, изпълнителят на завещание, както и държавата и общините.[26] Най-често сред посочените лица заинтересуван е кредиторът. Той може да предизвика приемането на наследството, като съществува и възможността, както и в практиката понякога се случва, да насочи иска си директно срещу наследниците без да инициира производството по чл. 51 ЗН. Подобна хипотеза обаче не е предмет на разглеждане[27]. В посочените хипотези на чл. 51, ал. 1 ЗН (изр. 1 и изр. 2) съществува опасност наследникът да не бъде редовно призован за съдебно заседание, съответно да не му бъдат редовно връчени книжата по чл. 51 ЗН. Неоткриването от страна на връчителя на наследника на посочения от него адрес забавя делото с месеци, като дори в крайна сметка вземането на кредитора може да не бъде удовлетворено. Създава се предпоставка за шиканиране на процеса и се стимулира укриването на наследника, особено, когато му е известно, че пасивът в наследствената маса е по-голям от актива. В тази насока изменението на чл. 112 ЗЗД, влязло в сила на 2 юни 2021 г., с което се въведе институтът на 10-годишната абсолютна погасителна давност срещу физически лица[28], би могло да засили интереса от укриване[29].
От къде изхождат аргументите в полза на становището, съгласно което следва да се назначи особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК в посочената ситуация и къде според мен то е приложимо? На този въпрос ще бъде направен опит да се отговори, но преди това ще се посочат аргументите, изведени от практика, които са против това виждане, с цел представяне на двете гледни точки по разглеждания въпрос.
1. Аргументи „против“
Основополагащо по разглежданата тема е Определение № 315/18.06.2015 по гр. д. № 3092/2015 на I ГО на ВКС, към което препраща почти всеки постановен от долните инстанции съдебен акт след 2015 г. В Определението се отрича категорично възможността особен представител да приеме наследството от името на бездействащия и неоткриваем длъжник по чл. 51 ЗН. Аргументите, които се излагат, са следните: „Приемането или отказът от наследство имат строго личен характер и зависят изцяло от личната преценка на лицето призовано към наследяване“, като въз основа на това се посочва: „Затова и кредиторите на призования наследник не могат да бъдат овластени по реда на чл. 134 ЗЗД да приемат наследството“. Допълва се, че „Съгласно чл.540 ГПК в охранителното производство се прилагат съответно и правилата на исковото производство. При съответното приложение на общите разпоредби на ГПК следва да се имат предвид особеностите на производството по чл.51 ЗН“, поради което „в производството по чл. 51 ЗН се изключва приложението на предвидените в ГПК фикции по чл. 40 и чл. 41 ГПК, както и призоваване чрез залепване на уведомление или чрез „Държавен вестник“. Заключава се, че „Следва да се има предвид, че целта на закона е да се постигне равновесие в интересите на всички заинтересовани лица, без да се ограничава и нарушава правото на приемане на наследството“ – израз, който ще бъде обсъден и по-долу с оглед на това дали наистина се постига равновесие в интересите на всички и дали възникналите проблеми всъщност не насърчават укриването на наследник.
2. Аргументи „за“
Въпреки посоченото от върховните съдии и следващата това разбиране практика на долните инстанции, считам, че тезата за назначаване на особен представител в производството по чл. 51 ЗН заслужава подкрепа. Аргументи за това са предложени от правната доктрина в лицето на проф. Методи Марков и д-р Васил Петров, а също така и от част от съдебната практика.
а. На първо място ще бъде обсъден аргументът на ВКС, свързан с аналогията между чл. 134 ЗЗД и чл. 51 ЗН. Струва ми се, че той е неправилен. Причините се коренят в това, че двете разпоредби лежат на различни плоскости. Докато тази по чл. 134 ЗЗД се упражнява по реда на общия исков процес (или извънсъдебно), то правото на кредитора по чл. 51 ЗН се упражнява в рамките на охранителното производство. При косвения иск са налице две противостоящи си страни, като на страната на процесуалния субституент задължително като съищец ще бъде конституиран и длъжникът, чието материално право бива упражнявано. Охранителните производства е известно, че са едностранни. Крайният акт, с който завършват двете производства също има различни последици – чл. 134 ЗЗД завършва с решение, което поражда сила на пресъдено нещо (ако правото се упражнява по съдебен ред), а производството по чл. 51 ЗН с решение[30], което няма сила на пресъдено нещо и може да бъде подадена нова молба (чл. 538, ал. 3 ГПК). На следващо място, извън тези чисто процесуални разлики, контраст в двете разпоредби се забелязва още и в последиците от упражняването им. Евентуалната допустимост по чл. 134 ЗЗД кредиторът да приеме наследството в качеството си на процесуален субституент от името на длъжника би могло да е особено застрашаващо за имуществото на длъжника, тъй като с цел удовлетворяване интересите си кредиторът ще приеме наследството направо, без да съобразява положението на длъжника. Напротив, при чл. 51 ЗН нещата не стоят по този начин. Там се намесва едно трето лице, различно от кредитора-молител и наследника. Това е особеният представител. Някой би отбелязал, че на още по-голямо основание той може да злоупотребява с приемането на наследството, но всъщност той може да го приеме по опис, което ще бъде разгледано по-долу.
Към посоченото по-горе ще си позволя да добавя и предложеното от д-р Васил Петров[31] по отношение разграничение на двете хипотези. Той отбелязва, че „аргументът на ВКС, че кредиторите не могат да искат по реда на чл. 134 ЗЗД да бъдат овластени да приемат наследство вместо бездействащия им длъжник наследник, е верен, но от него не следва, че волеизявлението за приемане или отказ от наследство зависи от строго личната преценка на наследника, позволяваща му да мълчи или да се укрива от призоваващия орган на съда“. По-нататък авторът обсъжда съотношението между двата закона – ЗЗД и ЗН, като посочва, че „съгласно т.нар. „кодификационен принцип“ при липсата на изрична уредба на даден проблем в кодификационния закон съдът не търси уредба в друг – общ закон, а прибягва до прилагане по аналогия на правилата и принципите на самия кодификационен закон. Понеже кодификационните законни преуреждат цели материи … то трябва да се считат с влизането в сила на кодификационния закон отменени всички предишни закони и наредби, които се отнасят до същата наредба“. Поради това д-р Васил Петров достига до извода, че кредиторите не могат по реда на чл. 134 ЗЗД да упражнят правото на приемане на наследника, като причината не се корени в самия косвен иск, а в естеството и логиката на ЗН. След като е налице предоставена възможност по реда на ЗН кредиторът да принуди длъжника да упражни правото си на наследяване, то е видно, че няма нужда от чл. 134 ЗЗД в тази ситуация, а не поради „строго личната преценка“ на длъжника в нормата на ЗЗД.
б. На следващо място, ГПК по изричен път в чл. 540 посочва кои разпоредби на общия исков процес са приложими и по отношение на охранителните производства. Съгласно чл. 540 ГПК: „За охранителните производства освен общите правила на този кодекс се прилагат съответно и правилата на исковото производство, с изключение на чл. 207 – 266 и чл. 303 – 388.“. Видно е, че законодателят ограничава уредбата до посочените правила, като сред неприложимите разпоредби не присъстват тези на чл. 37-55, касаещи съобщенията и призовките. Наистина охранителното производство по начало няма насрещен субект, тъй като тези производства се отличават с едностранния си характер, но пък именно в това се състои особеността на чл. 51 ЗН – наличието на „особен насрещен субект“ – призования наследник.[32] Поради това виждам противоречие между законоустановеното, посочващо по изричен ред кои правила са неприложими, и прилагащото се в практиката.
в. След като са неприложими правилата на чл. 47 ГПК в охранителното производството по чл. 51 ЗН и съдиите прекратяват поради това производството, за кредитора не остава друга възможност за удовлетворяване. Евентуален изход би могло да се търси във фигурата на управител на наследство. Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗН „Когато лицето, което има право да наследява, е с неизвестно местожителство или макар местожителството му да е известно, но не е поело управлението на наследственото имущество, районният съдия, служебно или по искане на заинтересуваните, назначава управител на наследството.“, а според изр. 2 на ал. 2 от същата разпоредба „Той предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения.“
В тази връзка не считам, че и редът за назначаване управител на наследството по чл. 59 ЗН е релевантен с оглед решаване на проблема. В разпоредбата са посочени двете предпоставки, при които може да бъде назначен управител. Изглежда, че и двете са неприложими. Първата предпоставка няма да бъде коментирана, защото в изложението става въпрос за наследник с известно местожителство, който се укрива. По-интересна е втората предпоставка, според която „макар местожителството му да е известно лицето не е поело управлението на наследственото имущество“. Тълкувайки тази част на разпоредбата във връзка с горната (чл. 58), в която е посочено, че до приемане на наследството лицето, което има право да наследява, „може“ да управлява, се достига до извода, че управителят на наследство е факултативна фигура.[33] Така се получава противоречие между чл. 58 и чл. 59, ал. 1, предл. 2 ЗН. От една страна, наследникът не е длъжен да управлява наследственото имущество, а от друга страна, чл. 59 превръща тази негова възможност в задължение, при неизпълнението на което следва да се назначи управител на наследство. Освен това следва да се вземе предвид и фактът, че на наследника не са му връчени съдебните книжа по чл. 51 ЗН, като е мислимо той дори да не е разбрал за откриването на наследството, за да поема управлението – например влошени семейни отношения, довели до липса на контакт между призованите наследници. Ето защо смятам, че разпоредбата е неприложима към разглеждания проблем.
Но дори и да се приеме, че поначало управителят на наследство е мислим вариант за така възникналия проблем, важно е да се отбележи, че управителят на наследство не може да приеме наследството. Той по идея на закона е една временна[34] и факултативна фигура. В крайна сметка дори и кредиторът да насочи иск срещу управителя на наследство и да удовлетвори вземането си, то поради невъзможността на лицето по чл. 59 ЗН да приема наследството, ако в първи ред наследници има само един призован към наследяване, който всъщност се укрива, наследството ще остане незаето или „вакантно“, както впрочем е бил озаглавен чл. 233 ЗН (отм.)[35], подобен на настоящия чл. 59 ЗН. Не ми се струва, че целта на закона е такава. Нещо повече, то ще остане незаето неопределено време напред, тъй като няма как да се премине към следващия ред наследници, без да е упражнено правото на наследяване от предишния ред, което право от своя страна не е ограничено времево след законодателната промяна през 1992 г. Освен това в България не съществува регистър на откритите наследства, даващ информация на заинтересуваните лица дали призованите към наследяване лица са приели наследството, или са се отказали от него[36]. Така, при наличие и на други кредитори, различни от иницииралия производството по чл. 51 ЗН, нов иск по чл. 51 ЗН би бил безполезен и ще има за резултат само понасяне на разноски. По този начин се вижда, че „равновесието в интересите на всички заинтересовани лица“, което търси горепосоченият акт на ВКС, е в ущърб на следващите редове наследници, спрямо които ще е неизвестно в неопределен, а и неопределяем срок, дали биха могли да упражнят правото си на наследяване.
Още по-проблематична става хипотезата, при която в първи ред наследници към наследяване са призовани например двама, единият от които приема наследството, а другият се укрива. Подобна ситуация е била предмет на разглеждане през 2019 г. в Окръжен съд-Добрич.[37] В разглеждания случай е установено, че починалият длъжник е оставил трима наследници – съпруга и двама синове, вторият от които е непълнолетен. Съпругата и пълнолетният син приемат наследството. Молителят (кредитор по отношение на починалия длъжник) инициира производство по чл. 59 ЗН поради липсата на известност относно волята на непълнолетния наследник. По така инициирания процес съдът казва, че молбата е неоснователна, тъй като липсват предпоставките за назначаване на управител на наследство поради следните причини: „известни са имената и адресите на призованите към наследяване лица- съпругата на починалия и техните две деца. Известна е волята поне на един от тях – С.С., да приеме наследството … Така установеното дава основание за извод, че един от тримата наследника е поел управлението на наследството. При това положение не е налице интерес от назначаване на нарочен управител, който да упражнява това право. Назначаването на управител цели да замести действията от страна на наследниците по управление на наследството с оглед неговото запазване до откриване на наследниците или приемането на наследството от тях. С приемането на наследството от някой от наследниците, вече е налице възможност наследството да бъде управлявано, доколкото всеки от наследниците, може да извършва действия по управление по отношение на цялото наследство. С приемането на наследството от страна на жалбоподателката С.С., същата може да извършва всички действия по управление на наследството и не е необходимо да бъде назначаван управител на наследството.“ По-нататък се допълва: „Недопустимо е да се назначава управител на наследството само защото не е известна волята на един от наследниците при наличие на наследник, поел управлението на наследството. Недопустимо да се назначава управител и само на частта на непълнолетния наследник, който очевидно не е приел наследството, тъй като назначеният при наличие на предпоставките на чл.59 ЗН управител действа от името и за сметка на наследствената маса, а не на една част от нея.“[38]
Макар и да няма изрично инициирана процедура по чл. 51 ЗН, разгледаният случай показва, че когато има повече от един призован наследник, поне единият от които е приел наследството, а другият се укрива и не може да му бъде връчена молбата по чл. 51 ЗН, то фигурата на управителя на наследство не идва на помощ поради обстоятелството, че с приемането на наследството вече съществува възможността наследството да бъде управлявано, а и управлението му не може да се извършва по отношение само на една част от наследственото имущество (тази на укриващия се), а относно цялата наследствена маса.[39] В тази връзка проф. дюн. Методи Марков отбелязва: „Налице е едно състояние на неизвестност кой ще бъде титуляр на това имущество. Неизвестността продължава и след приемането на наследството от един от наследниците, докато всички призовани наследници се произнесат приемат ли наследството, или се отказват. Това създава несигурност както за лицата, включени в широкия кръг на наследниците по закон, за посочените в завещания като наследници и заветници, за кредиторите и длъжниците на наследодателя. Неопределена е и продължителността на състоянието. Все пак, всеки заинтересован може да му сложи край, като поиска от съда определяне на срок на наследниците по чл. 51 ЗН“.[40]
По този начин, вземайки предвид това, че назначаването на управител на наследство за част от наследството е недопустимо и че управителят на наследство не може да приема наследството, се стига до това, че частта от незаетото наследство ще е във „висящо положение“, защото няма как да се знае каква е волята на укриващия се наследник. Това води до два проблема.
Първият е, че неприложима става разпоредбата на чл. 53 ЗН, съгласно която „Частта на отреклия се или на оня, който е изгубил правото да приеме наследството, уголемява дяловете на останалите наследници.“ Така с оглед неизвестната воля на укриващия се няма да е ясно дали евентуалният му отказ ще доведе до уголемяване дела на вече приелия наследство (или ако няма друг наследник в реда да доведе до преминаване към следващия ред) или пък правото му на наследяване ще бъде изгубено, тъй като по арг. от чл. 51, ал. 2, ако в дадения срок наследникът не отговори, то се вписва отказ от наследство в особената книга, но в разглежданата хипотеза този срок няма дори да е започнал да тече поради липсата на връчване на съдебните книжа.
Вторият проблем е по какъв начин в подобна ситуация кредиторът-ищец ще индивидуализира своето вземане, тъй като отговорността на наследниците е разделна, а не солидарна и нему няма да са известни дяловете на наследниците с оглед на това, че не се знае каква е волята на укриващия се наследник. По този начин той няма да знае към кого за каква част от вземането да насочи иска си. Така например при дълг в размер на 10 000 лв., при наличие на двама наследници и евентуално приемане от укриващия се всеки от тях ще наследи по 1/2 от наследственото имущество, съответно всеки от тях ще бъде пасивно легитимиран за сума в размер от 5000 лв. При отказ от укриващия се ще бъде уголемен делът на другия и той ще отговаря за цялата сума в размер на 10 000 лв. Именно липсата на индивидуализиране на дяловете изглежда, че би могла да е процесуална пречка с оглед упражняване правото на иск.
Подобно разрешение защитава само интересите на укриващия се наследник и по този начин се толерира поведението на недобросъвестните лица, нежелаещи участие в съдебни процедури. Поради това е удачна аналогията, която е приложима и към настоящия случай, направена от проф. В. Попова: „Невинаги кредиторът е богат човек или банка, а длъжникът е беден човек като в разказа на Елин Пелин за Андрешко, за да заслужава протекцията на законодателя.“[41]
В продължение на посоченото, като евентуален проблем, маркирам и въпроса по какъв начин ще се разреши случаят, в който е назначен управител на наследство и от него/срещу него е предявен иск относно наследствено право/задължение и в рамките на висящия процес пред първа инстанция се появи „укриващият“ се наследник и приеме наследството. Проблемът се състои в това, че с приемане на наследството „отпадат правата и задълженията на управителя на наследството, в т.ч. правото да се разпорежда с наследственото имущество и да предявява искове за запазването му“.[42] Известно е също така, че съгласно българското наследствено право приемането на наследството произвежда действие от неговото откриване (чл. 48 ЗН), т.е. има обратно действие. Оказва се, че от момента на приемането от страна на „укриващия“ се наследник управителят на наследство губи своята активна/пасивна легитимация във висящия процес. Възниква въпросът как следва да се процедира. С оглед принципа на обратното действие на приемането, мисля, че същото следва да важи и по отношение действията на управителя на наследство, т.е. и те отпадат с обратна сила. Това от своя страна влече изначална липса на процесуална легитимация, която представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск. Нейната липса води до недопустим процес, съответно до неговото прекратяване като такъв.
Като възможен проблем може да се посочи и обстоятелството, че понякога наследодателят може да няма никакви права, а само и единствено задължения, като част от наследствената маса. В подобна хипотеза не би имало интерес дори и от назначаване на управител на наследство, тъй като евентуално заведените искове срещу него биха били безполезни, след като не е налице имущество, от което да се удовлетвори кредиторът.
Ето защо считам, че управителят на наследство не само не разрешава възникналия проблем в хипотезата на „укриващ“ се наследник по чл. 51 ЗН, но и би могъл да създаде още проблеми. Поради това смятам, че следва да бъде назначен особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.
г. Поради тази причина разрешаване на проблема следва да се търси с назначаването на особен представител, който да приеме/откаже наследството от името на укриващия се наследник. Именно с оглед посоченото в решението на ВКС „равновесие в интересите на всички заинтересовани лица“ особеният представител ще следва да приеме (ако приеме) наследството по опис, като така ще се защитят в максимална степен интересите както на кредитора по отношение на вземането му, така и на длъжника по отношение на отговорността му към кредиторите на наследодателя. Във връзка с последното има спор в практиката и доктрината в какво се изразяват последиците на приемането по опис, което обаче не е предмет на разглеждане в настоящия труд.[43] Проблемът на това виждане би могъл да е срокът, в който следва да се приеме по опис съгласно чл. 61, ал. 1 ЗН. По този въпрос обаче проф. Методи Марков счита, че „при отсъствието на наследника е голяма вероятността той да не е узнал за отриване на наследството, така че срокът по чл. 61, ал. 1 ЗН все още няма да е изтекъл“. Споделям това становище, като считам, че е напълно възможно укриващият се наследник дори да не е узнал за откриването на наследството, особено при ситуации, в които отношенията между наследниците са обтегнати и същите не поддържат контакт, както бе посочено по-горе. Авторът също добавя, че е „неприемливо да се жертват интересите на множество заинтересовани лица за сметка защитата на наследника“, като заключава, че „се налага изводът, че особеният представител би следвало да направи изявление за приемане на наследството по опис“.[44]
д. Друг аргумент в полза на становището за допустимост на особения представител в производството по чл. 51 ЗН е свързан със затрудненията, които се получават в практиката с личното връчване на съдебните книжа. В тази насока, въпреки че д-р Николова не е привърженик на идеята за особения представител, тя отбелязва[45], че ако лицето не бъде открито на посочения от кредитора адрес, който в повечето случаи е посоченият в удостоверението за наследници, то съдът може да разпореди извършване на справка по чл. 47, ал. 3 ГПК за установяване на постоянен и настоящ адрес или пък да извърши служебна справка за установяване на местоработата, местослуженето или мястото за осъществяване на стопанска дейност. След тези действия призоваването следва да бъде направено на посочения в справката адрес, като д-р Николова отбелязва, че това трябва да се прави с изричното указание за лично връчване на съдебните книжа[46], доколкото редовност на връчването би имало само при наличие на съвпадение на качеството на наследника с това на работодател, управител на търговско дружество или на самоосигуряващо се лице, например земеделски производител, едноличен търговец и пр. Авторката също така пише, че осигуряването на редовно призоваване се затруднява и от разпоредбата на чл. 46 ГПК, която предвижда връчване на друго лице, което може да бъде както пълнолетен от домашните му или който живее на адреса, така и работник, служител или работодател на адресата. Тя заключава, че „С получаването на съдебните книжа от друго лице няма лично уведомяване на наследника за дадения от съда срок“ и че „Това лишава от практически смисъл издирването им“.
В обобщение на горепосоченото се присъединявам към виждането на д-р Николова, че предвиденото в чл. 46 ГПК „връчване на друго лице“ в конкретния случай противоречи на изискването за лично връчване на призования наследник, което е наложено в съдебната практика. Дори и да се допусне връчване на друго лице, то няма сигурност, че връчването ще има за последица достигането на съдебните книжа до наследника.
Ето защо, макар и да споделям обратното мнение, което е противовес на изходната позиция в аргументацията на д-р Николова само и единствено за наличие на лично връчване, е видно, че дори и в разпространеното към този момент виждане за неприложимост на особен представител в производството по чл. 51 ЗН, е налице съществен проблем с получаването на съдебните книжа. Следователно, често се случва така, че и „личното връчване“ до наследника, се оказва невъзможно.
е. На следващо място споделям и позицията на д-р Васил Петров, който отбелязва развитието на практиката на ВКС в последните години в посока на това, че особеният представител по чл. 47 ГПК придобива както пасивна, така и активна представителна власт за волеизявления, които традиционно биват разглеждани като „строго лични“ или които трябва да бъдат съобщени лично на даден субект, но с оглед нуждите на гражданския оборот се приема, че могат да бъдат правени от/до особен представител по реда на чл. 47 ГПК.[47] Той посочва като пример волеизявлението, с което се обявява предсрочната изискуемост на договор за банков кредит на особен представител вместо лично на длъжника[48], както и възражението за погасителна[49] и за придобивна давност.
В тази линия на развитие в последните години бих добавил и уведомяването за извършена цесия на длъжника, чието задължение е било прехвърлено, по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Конкретният въпрос в практиката все още е спорен, но изглежда, че с посоченото вече Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК практиката се ориентира към надлежно уведомяване по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД и чрез връчване на особен представител.[50]
ж. След краткия поглед към практиката по сходни на разглежданата тема случаи, следва да бъде насочено внимание към практиката, която допуска да бъдат приложени правилата на чл. 47 ГПК към производството на чл. 51 ЗН.
С Определение № 1163 от 01.11.2013 г. по в. ч. гр. д. № 275/2013 г. на ОС – Разград е отменено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлена като неоснователна молбата за призоваване по чл. 51 ЗН. Съставът на ОС-Разград посочва, че „РС-Разград е следвало да съобрази разпоредбата на чл. 540 ГПК, по смисъла на която, при удостоверената със справка от молителя невъзможност за установяване адресна регистрация на всички, посочени в удостоверенията наследници, съдът е следвало да пристъпи към призоваването им към наследяване по реда на чл. 48 ГПК.“ Съдът, след като отменя решението на първата инстанция, призовава в диспозитива на съдебното решение наследниците да заявят дали приемат, или се отказват от наследството, като посочва, че призоваването следва да се извърши чрез публикация на поканата в Държавен вестник. По този начин, препращайки към нормата на чл. 540 ГПК и прилагайки чл. 48 ГПК, съдът имплицитно признава и приложимостта на правилата на чл. 46-48 ГПК. Разликата е, че в конкретния случай са били налице предпоставките по чл. 48 ГПК и не е обсъждан по изричен начин въпросът по чл. 47, ал. 6 ГПК. Въпреки това считам, че уповаването на чл. 540 вр. чл. 48 ГПК от съдебния състав насочва към допускане на възможността за назначаване на особен представител в производството по чл. 51 ЗН.
В Определение от 12.12.2014 г. по в. ч. гр. д. № 505/2014 г. на ОС – Габрово се посочва, че след като районният съд е разпоредил изпращане на молбата, с която да се даде срок по чл. 51 ЗН, наследниците били уведомени чрез залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК, но не се явили в съда да получат книжата. Поради характера на делото първоинстанционният съд е счел, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК. Окръжен съд – Габрово е отменил постановеното от районния съд определение, като посочва, че оставянето без разглеждане на подадената молба пренебрегва обстоятелството, че молителят е установил правния си интерес и без това производство не би могъл да защити правата си по събиране на дължимите парични средства, а освен това не може и евентуално да премине към друг ред наследници. Допълнено е, че районният съд е следвало, след като наследниците не са отговорили в дадения срок и не са се явили в съдебно заседание, да се произнесе по същество. Въпреки че не мога да споделя част от аргументацията на съда, че в случая не става въпрос за строго лични отношения, то считам за правилен извода, че след залепяне на уведомление по чл. 47, ал. 1 ГПК и неявяване в съда да се получат книжата съгласно ал. 5 на същата разпоредба, е следвало да се действа по същество и да се приеме, че е загубено правото на наследяване по аргумент от чл. 51, ал. 2 ЗН.
Интерес представлява и Определение № 646 от 23.10.2014 г. по в. ч. гр. д. № 686/2014 г. на ОС – Враца. То обаче ще бъде обсъдено по-долу.
III. Чл. 51 ЗН без приложение на „особения представител“
Както бе посочено по-горе, практиката отрича приложимостта на особения представител. Основополагащо за това е Определение № 315/18.06.2015 по гр. д. № 3092/2015 на I ГО на ВКС. Именно поради тази причина в изложението надолу ще бъде разгледано производството без приложимост на особения представител, като ще се направи опит да бъдат анализирани проблемите, които възникват от възприемането на това становище.
Многобройни са делата[51], при които след смъртта на длъжника, поради бездействието на призованите наследници, кредиторът упражнява правото си по чл. 51 – било преди образуване на процеса за вземането, било по време на висящ процес. И в двете хипотези, както бе посочено в началото, след снабдяване с необходимите документи за производството, се получава така, че един от наследниците или единственият такъв не може да бъде открит на регистрирания адрес. Изход обаче от така създалата се ситуация в посочената практика не се открива, съдът не дава указания на кредитора как следва да процедира в такава ситуация и какво следва да направи, за да продължи ходът на делото. Всички съдии са единодушни в диспозитива на решенията си – те прекратяват делото, като по този начин усилията на кредитора, свързани с ангажиране на необходимите документи и понасяне на съответните разноски за снабдяването им, остават напразни. Ищецът-кредитор се оказва в ситуация, в която „нарушението от страна на ответниците – неприсъствие / или укриване на официалния постоянен / настоящ адрес би им създало право, а не би ги санкционирало … Ищецът не може да установи нищо, а ако се приложи правилото на чл. 51 от ЗН, процесът от негова гледна точка става обречен“, както се посочва в Решение на СРС от 2016 г.[52]
Надали обреченост на някоя от страните по правоотношението е целта на закона. Напротив, субективните права са правно установени средства за задоволяване на интересите на правните субекти.[53] Такъв интерес има както при договорните, така и при извъндоговорните източници на облигационни отношения.[54] Следва, че само изпълнението на дължимата престация може да задоволи интереса на кредитора. Прекратяването на производството по чл. 51 ЗН обаче го лишава от възможността да получи дължимата му престация и прегражда по-нататъшния му път за удовлетворяване на вземането. Дори алтернатива за „по-нататъшен път“ не е предложена от съдебните състави с оглед възможността да бъдат дадени указания за предприемане в срок на дадени действия от кредитора, за които ще стане по-долу дума. Вярно е, че съдиите не нарушават конкретна законоустановена правна норма, тъй като подобно задължение за указание не им е вменено. Струва ми се обаче, че такова следва да бъде уредено с цел процесуална икономия, като по този начин в един и същ процес ще бъде установена невъзможността особен представител да приеме/откаже наследството от името на неуспешно призования наследник и ще се установи нуждата от назначаване на управител на наследството, който в крайна сметка да бъде възможен развой в тази хипотеза. Чл. 59 ЗН позволява по молба на страната или служебно от съда да бъде назначен управител на наследството, но както се вижда от практиката районните/окръжните съдилища не се ориентират към служебното назначаване. А защо трябва да се прекратява процесът и да се чака евентуално сезиране от заинтересуваната страна, след като остава единствено възможността за назначаване на управител на наследство? Това от своя страна ще бъде полезен ход както за кредитора, така и за самата наследствена маса, която ще бъде запазена и управлявана.
Какво би могло да е разрешението на създалата се ситуация? Макар и инициирано производството по чл. 51 ЗН по време на висящ процес и в изпълнение на задължението по чл. 230, ал. 2 ГПК, мисля, че определението на ВКС[55], което ще бъде коментирано, следва да бъде приложено и в практиката на долните инстанции, като в крайна сметка бъде назначен управител на наследство. Последното, разбира се, ще стане, ако ищецът изпълни указанията на съда в дадения му срок за назначаване на управител. В конкретното дело става въпрос за иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с който ищецът-кредитор иска да бъде обявена спрямо него за относително недействителна сделка за покупко-продажба на ½ ид.ч. на лек автомобил между негов длъжник и трето договарящо с длъжника му лице. Въззивният съд[56] потвърждава първоинстанционното решение[57], с което частично бива уважен предявеният иск. Касаторите-ответници подават касационна жалба срещу въззивното решение, като след подаване на жалбата единият от касаторите умира. Съдът изпълнява процедурата по чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗН, като след откази от наследство на първите три реда се стига до призоваване на наследниците от четвърти ред, с оглед на което им е даден срок, в който да заявят дали приемат или отказват наследството. Наследниците от този ред са шестима, като в дадения срок трима от тях представят доказателство за надлежно заявен отказ от наследство. Един от наследниците, на когото лично е връчено съобщението по чл. 51 ЗН, не заявява дали приема наследството и спрямо него се прилага фикцията по чл. 51, ал. 2 ЗН. Съобщенията до останалите двама са върнати в цялост, като е отбелязано, че не са открити на посочените адреси. И двамата са с регистриран постоянен и настоящ адрес, но с неизвестно местоживеене.
Получава се ситуация, подобна на горецитираната практика на районни и окръжни съдилища, в която длъжникът, призован към наследяване по този ред, не може да бъде открит. Интересът на кредитора от това да получи вземането си отново е застрашен (в коментираното дело са му дължими 155 500 лв., произтичащи от издаден запис на заповед). Тук обаче ВКС постъпва по по-различен начин, като дава алтернатива на кредитора. Макар и да посочва, че „по отношение на тези две лица, в производството по чл. 51 ЗН, няма как да се приложат предвидените в ГПК фикции по чл. 40 и чл. 41 ГПК, нито да бъдат представлявани чрез особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК.“, ВКС отбелязва следното: „Остава процедурата по чл. 59 ЗН – ищецът, който е и кредитор на ответника-наследодател следва да поиска от районния съд назначаване на управител на наследството, който осъществява и процесуално представителство на наследниците, като отговаря по исковете срещу наследодателя им в рамките и с наследствените имуществени права и задължения. Ето защо, на ищецът по делото следва да бъде указано в шестмесечен срок да предприеме действия по назначаване на управител на незаетото наследство, който да действа от името и за сметка на наследствената маса, до поемането на управлението или приемането на наследството“. В крайна сметка кредиторът не изпълнява даденото указание и така ВКС обезсилва решенията на районния и на окръжния съд, като прекратява производството пред себе си.[58]
С този пример целя да покажа, че практиката на районни и окръжни съдилища към този момент, вкл. и след това определение на ВКС, е в насока делата да бъдат прекратявани, след като приемат, че особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК не може да бъде назначен. Струва ми се, че практиката би могла да се развие с оглед даване на указания на кредитора в рамките на същия процес за възможността да поиска назначаване на управител на наследството по реда на чл. 59 ЗН, като с това ще бъде осъществена процесуална икономия и същевременно по-бърз ред за удовлетворяване на кредиторовия интерес.
В тази връзка съществуват два основни нормативни модела за правното положение и функции на управителя на наследство, като в повечето държави назначаването му е факултативна охранителна мярка, която може да се предприеме при определени предпоставки с акт на съдебен или друг компетентен орган.[59] У нас уредбата не е изключение от факултативния характер на тази правна фигура и нейното назначаване става по искане на заинтересувано лице или пък служебно от съда. В литературата се посочва, че назначаването на управител на наследство по реда на чл. 59 ЗН у нас е рядко явление.[60] Поради факултативния характер на управителя на наследство и въпреки възможността за служебно назначаване, съдът не дава указания за назначаване на последния, като при липса на искане от страна на ищеца се прибягва до прекратяване на делото, което се обосновава с неприложимостта на правилата за призоваване по реда на ГПК. Струва ми се, че тази практика е неправилна. По този начин съдът не упражнява в достатъчна степен служебните си правомощия и най-вече не обезпечава процесуалната легитимация на страните[61]. В противен случай се получава така, че без изрично сезиране от заинтересувания до назначаване на управител на наследство не се стига. Ето защо в тази част мисля, че има нужда от законодателна промяна.
Единият вариант е въвеждането на задължителния управител на наследство, подобно на част от скандинавските страни и англо-американския правен кръг[62]. Това, което обаче следва да се има предвид е, че самата идея на задължителния управител в сравнение с модела на факултативния такъв сред страните от романския и германския правен кръг, е, че наследствената маса се разглежда като “sui generis” юридическо лице, което се представлява в оборота от нарочно овластено лице.[63] Смисълът се изразява в това, че наследникът в англо-американския правен кръг е лице, облагодетелствано от чистия актив на наследствената маса, т.е. това, което остава, след като управителят погаси всички задължения към третите лице. Това обяснява и концепцията на двете системи – докато при романската правна система управителят е само една временна мярка за запазване на наследствената маса до момента, в който призованите наследници заявят дали приемат, или отказват, то по англо-саксонската правна система назначаването на управител е елемент от юридическия механизъм на наследяването въобще като способ за придобиване на права.[64] Т.е. двата модела (задължителен или факултативен) управител на наследство се намират на две различни плоскости и англо-саксонският модел не изглежда приложим към нашата правна система и модел на правоприемство в случай на смърт. Ето защо, по приетата система у нас не би могло към този момент да се въведе фигурата на задължителния управител на наследство, но пък може да се въведе de lege ferenda в чл. 51, ал. 1 правило, което да задължи съда да укаже на ищеца, че в определен срок следва да предприеме действия по назначаване на управител на наследство, като аргументите за тази идея бяха изразени по-горе.
Другият възможен вариант е, вместо да се назначава управител на наследство (с изключение на изрична молба от страна на ищеца предвид диспозитивното начало в гражданския процес), да се преминава при бездействие на наследниците и тяхното неоткриване на регистрирания адрес директно към следващия ред наследници. Идеята отново е съобразена с това да се продължи делото и да се даде възможност на кредитора да удовлетвори интереса си. И този втори вариант обаче е трудно осъществим, доколкото няма изрична правна норма, уреждаща „прескачане“ към следващия ред. В този смисъл е и практиката[65], според която „В охранително производство като това по чл. 51 от ЗН съдът може служебно да събира доказателства във вр. с искането, с което е сезиран, но не може служебно да разшири предмета на производството, като премине към призоваване на следващия ред наследници“.
Подобен възглед за директно преминаване към следващия ред наследници се среща и в литературата.[66] Проф. Методи Марков отбелязва, че „при неявяване, респ. непроизнасяне на наследника в дадения му от съда срок, следва да се впише изгубването на правото на наследяване.“ Привърженик съм на виждането на проф. Марков, тъй като то позволява да се преодолее укриването на наследниците и блокирането на производството. Въпреки това, към настоящия момент то е неприложимо, тъй като за подобен ход следва да има изрична законова уредба, въз основа на която да се извлича преминаването към следващия ред наследници. Понастоящем е уредена единствено хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗН, според която, ако не се отговори в дадения срок, наследникът губи правото да приеме наследството. В последния случай обаче наследникът е надлежно призован и той лично е получил призовката, с която бива информиран за дадения му срок от съда. С нейното получаване започва да тече срокът по чл. 51 ЗН. Напротив, в тук разглежданата хипотеза призованият към наследяване не е получил призовката на съда по чл. 51 ЗН, следователно не е започнал да тече срокът, в който да заяви дали приема или отказва наследството. Поради това, единственият вариант, в който може да се премине в тази хипотеза към следващия ред наследници, е чрез законодателна промяна.
Считам, че би могло по аргумент от чл. 230, ал. 2 ГПК да се даде шестмесечен преклузивен срок, в който призованият наследник да се появи на регистрирания си адрес, като този срок следва да тече от момента на последното посещение на връчителя по реда на чл. 47, ал. 1 и сл. от ГПК, т.е. чрез залепване на уведомление. Продължителността на срока е съобразена и с риска, че ако се прибърза към преминаване към следващия ред наследници още с изтичане на срока, който съдът е щял да даде при редовно призоваване по чл. 51 ЗН, съществува опасността призованият наследник да се появи на адреса си скоро след посещенията на връчителя съгласно чл. 47, ал. 1 ГПК. Така би се стигнало до ситуация, в която ще се е преминало към следващия ред, но същевременно вече откриваемият наследник от преден ред няма да е заявил волята си относно това наследство. Вярно е, че това би било санкция за неговото бездействие, но все пак в това отношение подобна законодателна промяна трябва да бъде по-снизходителна и да уреди шестмесечен срок, който е достатъчно дълъг период от време, за да се премине директно към следващия ред без произнасяне волята на предния ред. Изглежда, че това би било и в духа на нормативната ни уредба, която към този момент не случайно не позволява такова преминаване. Евентуалното му уреждане ще бъде изключение от правилото за волеизявление лично от наследника, поради което заключавам, че за преминаването отвъд правилото трябва да бъде уредена по-висока граница с оглед срока.
В този ред на мисли изглежда, че Определение № 646 от 23.10.2014 г. по в. ч. гр. д. № 686/2014 г. на ОС – Враца дава насока за разрешаване на коментирания до момента проблем с невъзможността да се премине към следващия ред наследници. В определението окръжните съдии разрешават случай, в който РС-Мездра е прекратил производството по чл. 51 ЗН. Жалбоподателите считат, че съдът неправилно е приел призоваването за нередовно, при положение, че е предприето връчване на книжата при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК, при което съобразно чл. 47, ал. 5 ГПК лицето следва да се счита за редовно известено. Окръжният съд приема за основателна въззивната жалба като посочва, че правилно районният съд е спазил процедурата по чл. 51 ЗН, но не е така по отношение на един от наследниците, спрямо когото е прието, че не е редовно призован – „Не така, обаче стои въпросът с призоваването ѝ за следващото съдебно заседание, което съдът е провел на 03.10.2014 г., тъй като за това заседание съдът е разпоредил призоваване по реда на чл. 47, ал.1 от ГПК. Процедурата за призоваване чрез залепване на уведомление е била изпълнена, при това положение, съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл. 47, ал.5 от ЗН и да приеме редовното призоваване на наследницата К. Ц., като съответно даде ход на делото и по отношение на нея … Това, че тя няма да се яви или ще се яви, за да заяви приема или не наследството, рефлектира върху преклудиране на правото ѝ за приемане на наследството съобразно разпоредбата на чл. 51, ал.2 от ЗН … без да е необходимо назначаването на особен представител“. Приносът на това решение е, че по този начин бива разрешен проблемът с „прескачането“ на наследствените редове, който не е уреден законодателно. Именно чрез общата разпоредба на чл. 540 ГПК следва да се стъпи върху правилата на чл. 46-48 ГПК, след като се приема, че особен представител не може да бъде назначен, и по този начин след изпълнение на процедурата по чл. 47, ал. 1-4 ГПК съобщението да бъде счетено за връчено с изтичане на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината. От своя страна това ще „активира“ разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗН, тъй като вече е налице редовно връчване и срокът, в който наследникът е следвало да отговори, е започнал да тече. С безрезултатното му изтичане, „укриващият“ се наследник ще загуби правото си да приеме наследството, ще се впише отказ от наследство в особената книга, като така ще може да се премине към следващия ред призовани наследници или пък съгласно чл. 53 ЗН ще бъде уголемен делът на останалите наследници в хипотезата, когато има повече наследници в един ред и те са приели наследството. Това разрешение ми се струва, че е в съответствие с целта на закона, тъй като идеята на ал. 5 на чл. 47 ГПК е процесуална икономия и препречване на умишленото забавяне на делото.
Ето защо (освен ако практиката не стъпи върху чл. 540 ГПК) предложението ми de lege ferenda в тази насока е да бъде създадена нова алинея (4) в чл. 51 ЗН, с която да бъде сложен край на безрезултатния процес спрямо кредитора в случай на укриване от призования наследник: „(ал. 4) В производството се прилага съответно чл. 47, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс.“
IV. Заключение
Направеният анализ разкрива някои актуални проблеми на съдебната практика. Действащото законодателство в светлината на коментираните разпоредби предразполага към шиканиране на съдебния процес и улеснява недобросъвестните длъжници. Това от своя страна засяга не само интересите на кредиторите, но и на останалите призовани наследници.
Както се видя, неприложимостта на особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК в производството по чл. 51 ЗН често има за последица прекратяване на образуваното дело, а евентуалното назначаване на управител на наследство по чл. 59 ЗН не винаги разрешава проблемната ситуация. Управителят на наследство би могъл да удовлетвори кредиторите, но в дългосрочен план този начин на действие също не закриля всички засегнати интереси поради факултативния характер на фигурата на управител на наследство и невъзможността му да приеме или откаже наследството, като така то ще остане неограничено време незаето. В практиката се приема и че управител на наследство не може да бъде назначен за част от наследството, когато един от призованите наследници вече е приел наследството, а друг бездейства.
Същевременно съдилищата категорично отричат възможността за назначаването на особен представител, който да приеме или откаже наследството, като не дават алтернатива за движение на делото. Поради това смятам, че възможността особеният представител да приеме или откаже наследството в тези случаи е разрешение, което защитава едновременно неудовлетворените кредитори (с волеизявлението на особения представител те са наясно кой е титуляр на наследственото имущество и могат да индивидуализират претенциите си) и останалите наследници (с волеизявлението на особения представител ще е известно дали техният дял се уголемява съгласно чл. 53 ЗН, респективно ще може да се премине към следващия ред наследници при отказ от страна на особения представител, когато укриващият се наследник е единствен призован в съответния ред).
Тази идея обаче към момента изглежда трудно осъществима поради развитието на съдебната практика. Ето защо след анализираните проблеми и изложените идеи считам, че приложимо би могло да бъде предложението, съгласно което при неоткриване на адреса на призования наследник, следва да се премине към следващия ред наследници. Това може да се осъществи, като по аргумент от чл. 230, ал. 2 ГПК съдът по чл. 51 ЗН даде шестмесечен срок, считано от момента на последното посещение на връчителя по чл. 47 ГПК, в рамките на който призованият наследник да заяви волята си или пък без да се дава подобен срок още с първоначалното неоткриване на адреса (след призоваване по реда на чл. 47, ал.1 от ГПК) съгласно чл. 47, ал. 5 ГПК съобщението да се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината. По този начин ще бъде осъществена процесуална икономия, ще се осигури движението на делото, укриващият се наследник ще загуби правото си на наследяване и ще може да се премине към следващия ред наследници, като в крайна сметка ще има възможност да се изясни кой е титуляр на наследственото имущество.
[1] Тасев, Х. Българско наследствено право. Нова редакция С. Тасев. С.: Нова звезда, 2020, с. 120
[2] Решение № 7747/07.07.2022 г. по ч. гр. д. № 6664/2022 г., СРС; Определение № 729/12.04.2023 г. по к. ч. гр. д. № 1090/2023 г., I ГО, ВКС; Решение № 340/09.05.2023 г. по ч. гр. д. № 308/2023 г., РС – Горна Оряховица и други
[3] Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев. Закон за наследството. Научноприложен коментар. С.: ИК „Труд и право“, 2016, с. 554-556
[4] Петров, Васил. Проблеми на българското наследствено право, С.: Нова звезда, 2021, с. 90-93, 113-118, както и Петров, Васил. – В: Ставру, С. Предизвикай: Вписванията!. С.: Сиела, 2021, с. 209-212
[5] Николова, Г. Производството по чл. 51 ЗН. Процесуални предизвикателства и проблеми, С.: Сиела, 2022, с. 55-58, 89-91
[6] Станева, А. Наследствено право, С.: Сиела, 2022, с. 313
[7] Николова, Г. Цит. съч., с. 91
[8] Станева, А. Цит. съч., с. 313
[9] Пак там, с. 313
[10] Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев. Цит. съч., с. 549
[11] Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев. Цит. съч., с. 621; Петров, Венцислав. Наследяване на задължения и отговорност за завети, С.: Сиела, 2020, с. 82
[12] Вж. подробно за прегледа на становищата в старата доктрина за системата на наследственото правоприемство у Петров, Венцислав. Цит. съч., с. 84
[13] Съгласно чл. 207 ЗН (отм.): „Обаче, ако наследникътъ, по завещание или по закона се призове отъ лице, което има искъ срещу наследството, предъ съда за да обяви: желае ли да приеме наследството или се отрича отъ него, то съдебната власть назначава срокъ за това обявяване. Ако обявлението не се направи въ определения отъ съда срокъ, наследникътъ се счита, че се е отрекълъ отъ него.“
[14] Обнародван с Държавен вестник – бр.22 от 29 Януари 1949г.
[15] Мотивите от двете четения на закона могат да бъдат намерени на сайта на Народното събрание, в секция Стенограми от пленарни заседания. – https://parliament.bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/3666
[16] Стр. 287 от мотивите на посочения сайт
[17] Стр. 280 от мотивите на посочения сайт
[18] Станева, А. Цит. съч., с. 15 и Токушев, Д. История на новобългарската държава и право 1878-1944, С.: Сиби, 2008, с. 183-184
[19] Art. 481: “Chiunque vi ha interesse può chiedere che l’autorità giudiziaria fissi un termine entro il quale il chiamato dichiari se accetta o rinunzia all’eredità. Trascorso questo termine senza che abbia fatto la dichiarazione, il chiamato perde il diritto di accettare.” – “Всеки, който има интерес, може да поиска от съдебния орган да определи срок, в който призованата страна да заяви дали приема или се отказва от наследството. След изтичането на този срок, без да е направила декларация, призованата страна губи правото си да приеме.”
[20] Матеева, Е. Германското наследствено право като приложимо право към наследяването на недвижими имоти в Република България. С.: Фенея, 2012, с. 189
[21] Art. 771: „L’héritier ne peut être contraint à opter avant l’expiration d’un délai de quatre mois à compter de l’ouverture de la succession.“ – „Наследникът не може да бъде принуден да се откаже преди изтичането на четиримесечен срок от откриването на наследството.“
„A l’expiration de ce délai, il peut être sommé, par acte extrajudiciaire, de prendre parti à l’initiative d’un créancier de la succession, d’un cohéritier, d’un héritier de rang subséquent ou de l’Etat.“ – „След изтичането на този срок той може да бъде призован с извънсъдебен акт да вземе страна по инициатива на кредитор на наследството, сънаследник, наследник от по-късен ранг или държавата.“
[22] Art. 772: „Dans les deux mois qui suivent la sommation, l’héritier doit prendre parti ou solliciter un délai supplémentaire auprès du juge lorsqu’il n’a pas été en mesure de clôturer l’inventaire commencé ou lorsqu’il justifie d’autres motifs sérieux et légitimes. Ce délai est suspendu à compter de la demande de prorogation jusqu’à la décision du juge saisi.“ – „В срок от два месеца от получаването на призовката наследникът трябва да вземе решение или да поиска от съдията удължаване на срока, ако не е успял да приключи започнатия опис или ако има други сериозни и основателни причини. Този срок спира да тече от момента на искането за удължаване до решението на съдията, до когото е отнесен въпросът.“
„A défaut d’avoir pris parti à l’expiration du délai de deux mois ou du délai supplémentaire accordé, l’héritier est réputé acceptant pur et simple.“ – „Ако наследникът не е взел решение до края на двумесечния срок или на предоставения допълнителен срок, се счита, че той е приел направо.“
[23] Матеева, Е. Цит. съч., с. 195
[24] Матеева, Е. Цит. съч., с. 185
[25] „Наследство может быть принято в течение шести месяцев со дня открытия наследства.“ – „Наследството може да бъде прието в рамките на шест месеца от датата на откриване на наследството“
[26] Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев. Цит. съч., с. 552-553
[27] Вж. по-подробно Петров, Венцислав. Цит. съч., с. 81-82, както и т. 5.3. – Димитров, В. За конклудентното приемане на наследство. – Търговско право, 2021, № 4, с. 106-107
[28] Обнародван с Държавен вестник бр. 102 от 01.12.2020 г.
[29] Калайджиев, А. За абсолютната давност. – lex.bg, 27.07.2020, където се посочва „Предложеният десетгодишен срок не е съобразен и със случаите, при които възникват задължения (по правило с по-голям размер), които имат срок за издължаване равен или надвишаващ срока на абсолютната давност. В такива случаи недобросъвестният длъжник се стимулира да спре плащанията,“
[30] Съществува спор относно вида на крайния акт в производството. Според Петров, Васил. Цит. съч., с. 98, „актът е решение“, докато според Николова, Г. Цит. съч., с. 65 „актът на съда следва да е определение, а не решение.“. Внимание на проблема обръща и Станева, А. Цит. съч., с. 315
[31] Петров, Васил. Цит. съч., с. 116
[32] Петров, Васил. Цит. съч., с. 117
[33] Матеева, Е. Цит. съч., с. 220; Петров, Венцислав. Цит. съч., с. 387
[34] Петров, Васил. Цит. съч., с. 118
[35] „Чл. 233. Когато наследниците на едно наследство не са известни или наследниците по завещание и по закона са се отрекли от него, то наследството се счита незаето и се назначава попечител, за да пази и управлява наследственното имущество.“
[36] Калинова, С. Производството по чл. 51 от Закона за наследството – необходимост и предизвикателство. – Собственост и право, 2021, кн. 12, с. 52
[37] Определение № 78 от 25.01.2019 г. по в. гр. д. № 531/2018 г. на ОС – Добрич, потвърдено с Определение № 481 от 30.07.2019 г. по в. ч. гр. д. № 329/2019 г. на Апелативен съд – Варна
[38] В този смисъл и Решение № 1116/19.03.2018 г. по ч. гр. д. № 15390/2017 г., РС-Варна; Решение № 116/27.03.2019 г. по в. ч. гр. д. № 184/2019 г., ОС-Велико Търново; Решение № 260003/25.02.2022 г. по гр. д. № 242/2019 г., РС – Каварна
[39] По въпроса вж. Петров, Венцислав. Цит. съч., с. 388. Авторът отбелязва, че поначало виждането, че е недопустимо да се назначи управител на наследство, ако част от наследниците са приели наследството, а други не са, следва да получи подкрепа, но и посочва, че е възможно един от наследниците, който е приел наследството, да предприема действия, които не са в интерес на останалите сънаследници. В подобна хипотеза би следвало съдът да може да назначи управител, като в противен случай интересите на останалите наследници биха били накърнени.
[40] Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев. Цит. съч., с. 621
[41] Попова, В. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, В. Попова, О. Стамболиев, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право, десето преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК, С.: Сиела, 2020, с. 1049
[42] Определение № 290 от 4.06.2018 г. по гр. д. № 3800/2017 г., II г. о., ГК на ВКС
[43] Вж. по-подробно Петров, Венцислав. Цит. съч., с. 270-318; Станева, А. Цит. съч., с. 381-390
[44] Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев. Цит. съч., с. 556
[45] Николова, Г. Цит. съч., с. 55-57
[46] Авторът се позовава и на Определение № 60185/02.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2710/2021 г., II г. о., ГК, в което се указва: „В съобщенията да се отбележат указания за призовкаря, че следва да връчи лично съобщенията до М. Г. Л., Р. Б. Л. -Ц. и Е. Н. Л..“
[47] Петров, Васил. Цит. съч., с. 118
[48] По отношение на волеизявлението за предсрочна изискуемост ВКС дава положителен отговор на допуснатия касационен въпрос: „Допустимо ли е предявеният осъдителен иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване на копие от исковата молба на особения му представител, назначен на осн. чл. 47, ал. 6 ГПК?“ – Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 193/2018 г., I т. о., ТК; в този смисъл е и Решение № 148 от 2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015 г., I т. о., ТК
[49] Решение № 327 от 13.03.2020 г. на РС – Велико Търново по гр. д. № 2663/2019 г.
[50] Решение № 633 от 15.12.2021 г. на ОС – Бургас по в. гр. д. № 1549/2021 г.; Решение № 13 от 7.01.2022 г. на ОС – Бургас по в. гр. д. № 1557/2021 г.; Решение № 150 от 31.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 13164/2021 г. и др.
[51] Определение № 265140 от 9.07.2021 г. по ч. гр. д. № 2643/2021 г., РС – Варна; Определение № 262784 от 5.11.2021 г. по ч. гр. д. № 1700/2021 г., РС – Враца; Решение № 546 от 14.12.2021 г. по ч. гр. д. № 1308/2021 г., РС – Горна Оряховица; Решение № 7747/07.07.2022 г. по ч. гр. д. № 6664/2022 г., СРС; Определение № 176/10.03.2023 г. по ч. гр. д. № 917/2022 г., РС – Сандански и още много други
[52] Решение № 17086 от 27.10.2016 г. на СРС по гр. д. № 76642/2015 г.
[53] Кожухаров, А. Облигационно право, Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов, С.: Юриспрес, 2002, с. 36
[54] Калайджиев, А. Облигационно право – обща част, седмо издание, С.: Сиби, 2016, с. 52
[55] Определение № 52 от 25.02.2021 г. по гр. д. № 2307/2018 г. на ВКС, IV ГО
[56] Решение № 28 от 2.04.2018 г. на ОС – Силистра по в. гр. д. № 25/2018 г.
[57] Решение № 199 от 12.12.2017 г. на РС – Дулово по гр. д. № 122/2017 г.
[58] Определение № 60247 от 07.10.2021 г. по гр. д. № 2307 по описа за 2018 г. на ВКС, IV ГО
[59] Матеева, Е. Цит. съч., с. 220
[60] Тасев, Х. Цит. съч., с. 121
[61] Аргумент в тази насока е и възможността на съда служебно да прави справки за установяване на постоянен и настоящ адрес – вж. Наредба № 14 от 18.11.2009 г. за реда и начина за предоставяне достъп на органите на съдебната власт до регистъра на населението – Национална база данни „Население“
[62] Матеева, Е. Цит. съч., с. 241
[63] Пак там, с. 242
[64] Пак там, с. 247-248
[65] Определение № 1150 от 19.08.2021 г. на ОС – Плевен по в. ч. гр. д. № 656/2021 г.
[66] Марков, М. – В: Цанкова, Ц., Е. Матеева, М. Марков, В. Петров, Д. Танев, И. Георгиев. Цит. съч., с. 556
19
Коментирайте
Браво на колегата за издържаната статия!
Действащият Закон за наследството страда от множество слабости и въпросът за приемането на наследството е една от тях. Концепцията за активност на наследника чрез приемане изключва всяко от предложенията на автора. Особен представител не може да се назначи, защото преценката е строго лична, още повече, че особеният представител не би могъл да знае точно какви активи и пасиви се съдържат в наследствената маса, за да направи информиран избор вместо наследника, кое би било по-изгодно за него – да се откаже, като по този начин се отърве от кредитора, но потенциално изгуби наследствен имот, или да приеме, с което на практика… Покажи целия коментар »
Харесва ми, че е предложено решение при така създалата се ситуация в случая.
Добре е да знаем.
Интересно! И полезно преди всичко.
Taka, освежаваща статия за началото на седмицата, но интересно как авторът се е престарал да го играе другар в процеса с това, че постоянна „споделя/присъедиява се към“ вижданията на признати корифеи в областта на гражданскоправните науки, а несъгласието му е по отношение на „безлични съдебни състави“, което е индикатор за такт и най-вече избягване от отговорност да критикува поименно лицата, стоящи зад съответните актове. От всичко прочетено най-удачното разрешение на проблема при настоящата нормативна уредба се крие в последното определение на ОС – Враца – да се следват общите правила за връчване и при изтичането на срока за получаване/запознаване с… Покажи целия коментар »
„съгласно т.нар. „кодификационен принцип“ при липсата на изрична уредба на даден проблем в кодификационния закон съдът не търси уредба в друг – общ закон, а прибягва до прилагане по аналогия на правилата и принципите на самия кодификационен закон.“ Лично мнение“ Само почитател на извращаването на закона и/или привърженик на НПО сектора може да си помисли да не вземе предвид действащо законодателство и да си дописва както си иска с фикции, аналогии (juris и legis) и всякаква друга либерална правна техника валидно приета нормативната уредба. Нали уж някак как обществените отношения да бъдат строго разделени в реалния живот и в практиката… Покажи целия коментар »
Идеята за преминаване към следващия ред наследници заслужава внимание, но трябва да бъде скрепена с процесуални гаранции, за да се стигне до накърняване на наследствени права на наследник от по-горен ред, например защото е в чужбина и не е разбрал за откритото наследство. Иначе какво ще стане – преминал съм към братовчед, защото не е открит брат и какво става като се появи братът?!
При положение, че наследникът може въобще да е разбрал за наследството, няма практическа разлика между това да се назначи управител или особен представител, все същият резултат. Според мен и именно това е най-честата хипотеза, а не укриващ се наследник. При положение, че има право на отказ от наследство и да приключи драмата с пасива, който може да му се стовари, защо да се укрива? Ми не се укрива, а просто не знае. Роднини, дори и близки, се карат, не поддържат отношения, сега половин България живее в чужбина… Нормално е да не разбереш в тази хипотеза, а ако разбереш, да направиш… Покажи целия коментар »
Звучи логично, но не винаги е така. Т.к. у нас е традиция всеки да има свое собствено жилище, наследствените маси често се състоят от един имот и множество задължения. Наследникът, естествено, иска да запази имота без задълженията, и укриването от производство по чл. 51 ЗН е удобен начин да стори това. Не се отказва, но и не може да бъде открит за даване на срок да приеме, с което хем си запазва имота, хем парира напълно правните действия на кредитора, а давността неумолимо тече.
Ето така един юрист коментира тези въпроси. Друго е, когато е политик и си слага сам етикет на юрист, защиитаващ длъжниците.
Назовани конкретно проблеми и предложено решение. Браво!
Големият проблем идва от отпадането на петгодишния срок за приемане на наследството. Това безкрайно висящо положение е недопустимо и вреди на оборота, не само в хипотезата на кредитори на наследството, но и по-глобално – пустеещи сгради и тн. Може ли някой да обясни защо беше премахнат този срок от ЗН, който сам по себе си също беше дълъг, но все беше нещо?
Добавка – не е излишен, въпреки че съдът определя срок като се инициира производството по чл. 51 ЗН, поради изложените по-горе аргументи
От неразбиране
Забележителна работа на младия колега! Пожелавам му успех към която и професия са се насочи.
Абсолютно! Изключително задълбочено изследване на въпроса.
Просто е цитирал, когото трябва, но да, статията е полезна.
Браво на колегата, много добре написана статия, личи почеркът на професионалист!