Нормативната сила на фактическото – изостава ли и изоставен ли е законът при уреждането на семейните отношения?

Анна-Мария Събева 03 септември 2024, 7:47 933 17

Авторът

Анна-Мария Събева е кандидат за младши съдия в Софийския градски съд след класиране в конкурс, обявен от Висшия съдебен съвет през 2024 г.

Завършила е Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” с отличие. Обучавала се е по програма за студентски обмен в Автономния университет в Мадрид, Испания. Наградена е за отличното си представяне в стажантска програма „Фулбрайт” към Софийския районен съд и Софийския градски съд (2021 г. – 2022 г.).

След завършването на юридическото си образование Анна-Мария Събева работи като правен съветник във водещо адвокатско дружество, а впоследствие – като съдебен помощник в Софийския градски съд.

Настоящият труд е разработен с подкрепата на фондация „Кристиан Таков”, за чийто стипендиант Анна-Мария Събева е избрана през 2021 г. – 2022 г. През март 2023 г. темата е представена пред научно жури на заключителната конференция на Националния конкурс за научни съчинения в чест на доц. Кристиан Таков, в който Събева е класирана на първо място.

Поради обема на разработката, „Лекс“ я представя със съкращения. Пълният ѝ текст, който съдържа значими правни и социални изводи и детайлен преглед на института на фактическото съжителство, публикуваме в отделен документ, достъпен в първия абзац на статията.

Въведение

Правото на създаване на семейство, наред с правото на встъпване в брак, е регламентирано в чл. 12 на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), както и в чл. 9 на Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС). По този начин международноправната уредба на правата на човека обхваща най-различни форми на създаване на семейство, признати от националните законодателства, явяващи се алтернатива на сключването на граждански брак. На една такава форма, а именно фактическото съпружеско съжителство, е посветено и настоящото изследване (пълния текст на разработката на Анна-Мария Събева виж тук).

Фактическото съпружеско съжителство се определя традиционно в правната доктрина и съдебната практика като интимен съюз между мъж и жена, възникнал по обща воля и изграден върху отношения на взаимност, фактическа и физическа близост, в общ дом и при полагане на обща грижа за семейството и децата. Причините за съществуването му могат да бъдат от различно естество – недоверие в брачната институция, нежелание за настъпване на правните последици на брака, възможност за лесно възникване и бързо прекратяване.

Българското семейно право понастоящем се дезинтересира от това фактическо социално явление. В нормативни актове, регулиращи различни отрасли, са закрепени отделни негови правни последици, а други се извеждат казуистично от съдебната практика. Следователно то има проекции в законодателството, но съществуването му не намира място в кодифицираната уредба на семейните правоотношения.

Статистическите данни от последните десетилетия красноречиво сочат, че фактическото съжителство е все по-предпочитана от българските семейства алтернатива на брака. В тази връзка би могъл да бъде поставен въпросът загубил ли е законът регулативната си функция. Основателно би могло да бъде дискутирано също така дали правото е принудено под напора на нормативната сила на фактическото да уреди в пълнота личните, имуществените, наследствените, социалноосигурителните и други последици на института, както и съответните въпроси на произхода, осиновяването и родителските права.

Настоящото изследване има за цел да бъдат анализирани преди всичко правните измерения на фактическото съпружеско съжителство, но не изолирано от социалните, моралните, емоционалните, личностните и битовите му такива.

Поддържаното становище в настоящата разработка е, че с оглед сравнителноправния преглед на законодателствата на другите страни членки на Европейския съюз все по-осезаема е необходимостта от уреждането на института на фактическото съпружеско съжителство в българското право. Както ще стане ясно по-долу, по този начин ще бъде гарантирано осъществяването на основното човешко право на семейство, независимо от избраната от партньорите форма за организирането му. Необходимо е постигането на справедлив консенсус между изискванията на фактическото положение, иманентно присъщите на българското правно съзнание ценности и разрешенията на европейския правопорядък.

De lege ferenda подобна регулация би поставила на преден план и въпроса за признаването на правните последици на фактическото съжителство между лица от един и същи пол. Несъмнено българското общество все още демонстрира липсата си на готовност за участие в дискусия по повод регистрираните партньорства и еднополовите бракове, но веднъж направило своя цивилизационен избор, то не следва да изостава от достиженията на европейската правна мисъл.

I. Понятие за фактическо съпружеско съжителство

1. Терминологични уточнения

За обозначаване на фактическите семейни отношения с траен характер между партньори от различен пол съществуват в правната литература и съдебната практика различни термини, сред които „фактическо съжителство”, „фактическо семейство”, „извънбрачно съжителство”, „извънбрачна двойка”, „свободен съюз”, „съжителство на съпружески начала”, „фактическо съпружеско съжителство”. С едни или други нюанси в употребата всички те се използват за назоваване на фактическата връзка между лица, които живеят съвместно като съпрузи, но без формализиране на отношенията си чрез сключването на граждански брак. В международноправната литература със сходно значение се употребява и понятието “de facto union” (фактически съюз).[1] Рядко, предимно съдебната практика си служи и с термина „конкубинат[2]”, като в периода от 1997 г. до 2000 г. най-често той отразява отрицателното отношение към поведението на един от съпрузите, явяващо се основание за развод, а впоследствие започва да се свързва със защитата на правата на децата, родени в такова съжителство[3].

За целите на настоящото изследване авторът ще си служи с термина „фактическо съпружеско съжителство”, а като негови синоними – „съжителство на съпружески/семейни начала” и „фактически съюз”, за да обозначава явлението, което ще бъде анализирано по-долу. Трите елемента на понятието, а именно „фактическо”, „съпружеско” и „съжителство” функционират в своето единство за определянето на разглеждания институт като правно отношение между мъж и жена и отличаването му от брака и отношенията на лично социално партньорство[4].

2. Характерни особености на фактическото съпружеско съжителство и съпоставка с института на брака

Основните характеристики на института на фактическото съпружеско съжителство в българския правопорядък са следните. На първо място, то представлява строго личен, интимен и доброволен съюз между лица от различен пол – мъж и жена. По-нататък, характерно за него е обстоятелството, че този съюз е с продължителен, траен характер, който се състои в „относително стабилно фактическо състояние (corpus), без да е необходимо намерение да се съжителства трайно (animus)”[5]. Достатъчно е да е възникнала воля, разбирана като субективното отношение на партньорите към бъдещето на фактическата връзка[6], за започване на съжителство на съпружески начала, която да се поддържа определено време, без да има изискване за продължителност на този период. Така фактическото съпружеско съжителство съществува именно докато е налице воля на партньорите за това. В тази връзка е и следващата характеристика на института – неговият неформален характер, тъй като не съществува задължение за партньорите да извършват каквито и да било правни действия, свързани с поставянето на началото и прекратяването на съвместното им съжителство, или с други думи – не е необходимо спазването на правно регламентирана процедура. На следващо място, от съществено значение е обстоятелството, че съжителстващите лица споделят общо домакинство, в рамките на което, както вече бе по-горе изяснено, поддържат отношения на взаимност, фактическа и физическа близост в общ дом и при обща грижа за семейството и децата, като споделят разходите според възможностите си, но без правно задължение за това. Именно по тези белези отношенията на партньорите във фактическо съпружеско съжителство наподобяват тези между съпрузи.

Посочените характеристики сами по себе си могат да послужат като добра отправна точка при изследването на института на фактическото съпружеско съжителство, но задълбоченото му познаване изисква съпоставянето му с института на гражданския брак[7]. Това е така, тъй като съжителството на семейни начала се разглежда преди всичко като алтернатива на брака.

Що се отнася до приликите между двата института, които обосновават това фактическото съжителство да се нарича именно „съпружеско”, те се изразяват в обстоятелствата, че те са състояния, че съюзът е винаги между мъж и жена, че отношенията между партньорите имат както имуществени (материални), така и неимуществени аспекти, че от тях могат да бъдат родени деца, че партньорите живеят в общо домакинство. Най-съществената прилика обаче е именно тази, че и в двата случая лицата целят да създадат една семейна единица, а именно общност между мъж, жена и техните деца, при упражняването на своите субективни права на зачитане на личния и семейния живот и на създаване на семейство[8]. Като се вземат предвид всички тези сходства между брака и фактическото съпружеско съжителство, би могъл да се направи правилният извод, че с оглед съдържанието на отношенията между партньорите, съжителството на семейни начала не би могло да бъде разбирано като антипод на брака[9].

Най-голямото различие[10] между институтите на гражданския брак и фактическото съпружеско съжителство се състои в неформалния характер на втория. Липсата на задължение за спазване на правно регламентирана процедура дава своето отражение както върху възникването, така и върху прекратяването на съжителството на съпружески начала. Докато началото на брачното правоотношение е белязано от извършването на определени действия пред и от длъжностното лице по гражданското състояние в качеството му на представител на държавата, фактическото съпружеско съжителство възниква само и единствено по волята на партньорите и независимо от санкцията на държавата. В тази връзка е и следващата разлика – бракът се прекратява чрез исково (развод по исков ред) или охранително (развод по взаимно съгласие) съдебно производство и при наличието на изрично регламентирани в закона основания и/или предпоставки[11], докато фактическото съпружеско съжителство би могло да бъде преустановено във всеки един момент по волята на който и да е от партньорите или по взаимно съгласие, без спазването на процедура и без оглед съществуването на конкретни причини за това. Съществено е и обстоятелството, че поради формалния характер на сключването на граждански брак за удостоверяването му се съставя официален документ, акт за гражданско състояние с конститутивно действие. За сравнение – фактическотo съпружеско съжителство „не се конституира, а се констатира”[12]. То би могло да се доказва при необходимост като факт чрез допустимите по закон доказателствени средства – разпит на свидетели, декларация на страните за съвместно съжителство (със или без нотариална заверка), сключване от партньорите на ненаименуван договор за съвместно съжителство за уреждане на личните и имуществените им отношения в пределите на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД, който да не противоречи на закона и добрите нрави[13].

На следващо място, двата института се разграничават и във времево отношение. Гражданският брак, от една страна, предполага бъдещо съвместно съжителство между съпрузите, поради което и правните му последици като правопораждащ юридически факт възникват занапред (ex nunc). Фактическото съпружеско съжителство, от друга страна, се основава на вече осъществени фактически отношения на живот на семейни начала през даден период, предхождащ констатирането му.

Безспорно с най-голямо значение е разликата в правните последици на двата института. Тъй като гражданският брак се основава освен на взаимната воля на сключилите го лица, още и на санкцията на държавата, той се отличава със стабилност и се ползва от изрично регламентирани механизми за защита на правата на съпрузите и децата както по време на съществуването му, така и при прекратяването му. Освен това законодателството предвижда редица имуществени и неимуществени права на съпрузите, каквито не съществуват за съжителстващите на семейни начала лица. Тъй като фактическото съпружеско съжителство представлява едно фактическо отношение, понастоящем все още нерегламентирано като институт на кодифицираното семейно право, то се свързва с определени правни последици единствено в изрично предвидените в отделни нормативни актове случаи. Всякога правните последици на фактическото съпружеско съжителство ще бъдат по-ограничени в сравнение с тези на брака, тъй като противното би било юридически недопустимо. Именно поради тази причина прилагането по аналогия спрямо фактическото съпружеско съжителство на правните норми, регулиращи брачното правоотношение, следва да бъде по-скоро изключение, отколкото правило.

II. Действащата нормативна уредба и предизвикателства, които предпоставя

1. Липса на уредба на института на фактическото съпружеско съжителство в кодификацията на семейните отношения

Както бе вече посочено, понастоящем фактическото съпружеско съжителство не e регламентирано като институт на българското кодифицирано семейно право. Така законодателят не се противопоставя на явлението, тъй като не санкционира като противоправно поведението на съжителстващите лица[14], но и не отчита съжителството като алтернативно на брака основание за създаване на семейство[15]. Неколкократно обаче този въпрос е бил поставян за обсъждане – както в рамките на публичното пространство, така и на политическата сцена, кулминацията на който дебат се разгръща в периода преди приемането на новия Семеен кодекс от 2009 г. Към онзи момент реформата, целяща приемането на нов Семеен кодекс, представлява част от процеса по модернизиране на правните отрасли в условията на новата правна, социална и икономическа действителност[16] в резултат на приемането на Конституцията на Република България през 1991 г. и влизането на страната в Европейския съюз през 2007 г.

В мотивите към Законопроекта за Семеен кодекс, внесен от Министерски съвет през 2008 г.[17], се подчертава, че 20-годишният период на прилагане на Семейния кодекс от 1985 г. показва необходимостта от регламентация на вече създадените фактически отношения. Проектът предвижда за пръв път в българското гражданско право уредбата на фактическото съпружеско съжителство на мъж и жена чрез закрепването на основното положение, че то има правно значение в предвидените от закона случаи[18]. Институтът е диференциран с оглед възможността за вписването му в регистри, поддържани от общините и кметствата, като се предвижда регистрирано и обикновено (нерегистрирано) съжителство. Предложението е регистрацията да се извършва чрез подаване на заявление лично от двамата партньори до кмета на общината или кметството по постоянния или настоящия адрес на един от партньорите.

Значението на съжителството на семейни начала, такова, каквото е заложено в Законопроекта, се проявява при уреждането на произхода на децата, родени от това съжителство[19], при осиновяването[20], като е предвидено да има отражение и в материята на издръжката[21]. Що се отнася до родителските права и задължения, проектът за нов Семеен кодекс въвежда задължение за партньора на родителя при фактическо съпружеско съжителство да съдейства на родителя при изпълнение на неговите задължения[22].

След внимателен анализ на предложенията за уредба на разглеждания институт би могло да се достигне до заключението, че законодателят към онзи момент се въздържа от твърде интензивна намеса в чувствителната сфера на семейните отношения и се задоволява с идеята за една скромна базова регламентация на основни постулати, които да внасят яснота в правното положение на съжителстващите на семейни начала. Всичко това той прави при отчитането на частните интереси на партньорите и обществените такива, търсейки баланса между тях и автономията на волята на лицата да не институционализират семейството, което създават.

Може да бъде споделено, че неуспехът[23] на тази законодателна инициатива демонстрира недостатъчната зрелост на българското общество да приеме новото си положение на направило цивилизационен избор за придържане към европейските ценности. Както е видно от дебата, разгърнал се в Народното събрание преди приемането на новия Семеен кодекс от 2009 г.[24], към онзи момент сред управляващите преобладават консервативните настроения, поддържащи традиционния модел на семейството, разбирано като създадено в брак между мъж и жена. Само ново поставяне на този щекотлив въпрос за обсъждане в пленарна зала като кулминация на вече разгръщащия се обществен дебат би могло да послужи за катализатор на по-либералните нагласи относно модела на семейството. Те следва да отговорят на необходимостта правното положение да се доближи до фактическото такова при съблюдаване на демократичните ценности толерантност и зачитане на свободната воля на човека.

2. Спорадична регламентация на фактическото съпружеско съжителство в българския правопорядък

Понятието фактическо съпружеско съжителство понастоящем е възприето легално в редица нормативни актове, най-вече публичноправни. По обстоятелството, че то все пак има правно значение, макар да не е узаконено в Семейния кодекс, съжителството на семейни начала напомня римския конкубинат, който не се намира изцяло вън от правна регламентация, а напротив – доближава се към нея чрез постепенното предвиждане на правните му последици[25]. По-надолу ще бъде обсъдена накратко нормативната рамка на фактическите съюзи към настоящия момент у нас.

На първо място, съществува група от нормативни актове, в които фактическото съпружеско съжителство е предвидено като обстоятелство, което създава конфликт на интереси, тъй като партньорите се считат за „свързани лица”. Този подход е възприет например в чл. 39, ал. 1, т. 5 КСО („Членове на надзорния съвет, управител и подуправител на Националния осигурителен институт не могат да бъдат: (…) 5. лица, които са съпрузи или се намират във фактическо съжителство или се намират в родство по права или по съребрена линия или по сватовство до четвърта степен с членове на надзорния съвет, управителя и подуправителя.”) и чл. 107а, ал. 1, т. 1 КТ (Не може да бъде сключван трудов договор за работа в държавната администрация с лице, което: 1. би се оказало в йерархическа връзка на ръководство и контрол със съпруг или съпруга, с лице, с което е във фактическо съжителство (…).”)[26]. Ключов в това отношение е Законът за отнемане на незаконно придобитото имущество, който съдържа легална дефиниция[27] на понятието „фактическо съжителство на съпружески начала”, а именно – „доброволно съвместно съжителство на съпружески начала на две пълнолетни лица, по отношение на които не съществува родство, представляващо пречка за встъпване в брак, което е продължило повече от две години и при което лицата се грижат един за друг и за общо домакинство.” (пар. 1, т. 18 от Допълнителните разпоредби на ЗОНПИ). Освен това отново в Допълнителните разпоредби на същия закон лицата, които се намират във фактическо съжителство, са обявени за „свързани лица” (пар. 1, т. 15, б. а), а според т. 19 лицето, с което проверяваното лице е във фактическо съжителство, попада в обхвата на понятието „членове на семейството”. В обхвата на незаконно придобитото имущество, което подлежи на отнемане, попада това, придобито от лицата, намиращи се във фактическо съжителство, както и имуществото на лицето, с което проверяваното лице е във фактическо съжителство[28]. Данъчно-осигурителният процесуален кодекс, от своя страна, включва лицата, живеещи във фактическо съпружеско съжителство, в понятието „домакинство” (пар. 1, т. 2 от ДР на ДОПК).

Втората група от норми, които предвиждат правни последици за лицата, живеещи на семейни начала, се съдържат в процесуалните закони. Тя е свързана с възможността за партньорите да направят отказ от свидетелстване. Такива разпоредби са чл. 166, ал. 1, т. 2 от ГПК, в който е регламентирано това право за лице, с което страна по делото е във фактическо съпружеско съжителство; чл. 119 от НПК, който постановява, че „Съпругът, възходящите, низходящите, братята и сестрите на обвиняемия и лицето, с което той се намира във фактическо съжителство, могат да откажат да свидетелстват.”, и чл. 121, ал. 1 НПК, съгласно който „Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство.”. Процесуалният закон познава фактическото съпружеско съжителство и като основание за отвод по делото – чл. 22, ал. 1, т. 3 ГПК („Не може да участва като съдия по делото лице, което живее във фактическо съпружеско съжителство със страна по делото или с неин представител.”) и чл. 575, ал. 1 ГПК („Нотариусът не може да извършва нотариални действия, когато страна в нотариалното производство или участващо в него лице са самият нотариус, неговият съпруг или лицето, с което живее във фактическо съпружеско съжителство.”).

Много съществена е разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Закона за защита от домашното насилие: „Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка[29].”. Законът постановява още, че защита по него може да търси всяко лице, пострадало от домашно насилие, извършено от лице, с което се намира или е било във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка (чл. 3, т. 2 ЗЗДН), както и от възходящ или низходящ на лицето, с което се намира във фактическо съпружеско или в интимна връзка (чл. 3, т. 9 ЗЗДН) и лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка (чл. 3, т. 10 ЗЗДН). По този начин се предоставя защита на съжителстващите лица и по-конкретно на по-уязвимия по една или друга причина партньор.

В трета група биха могли да бъдат обособени всички останали норми, предвиждащи правни последици за съжителството на семейни начала от най-различен характер. Въвеждането на такива разпоредби в действащото законодателство демонстрира тенденция за приравняването на правното значение на брака и фактическите семейни отношения в определени области, в които лицата се нуждаят от допълнителна закрила на своите права и законни интереси. Примери в такава посока могат да бъдат открити в чл. 130, ал. 1 във вр. с чл. 129 от Закона за здравето, в който законодателят се дезинтересира от правното положение на двойката при предоставянето на достъп до асистирана репродукция; чл. 26, ал. 2, т. 1 от Закона за трансплантация на органи, тъкани и клетки във връзка с възможността по изключение за донорство приживе от лице, с което реципиентът съжителства фактически без сключен граждански брак (т.е. донор може да бъде само лице от срещуположния пол в тази хипотеза поради обстоятелството, че в брак могат да встъпят само мъж и жена)[30]; чл. 3, ал. 2 от Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления, съгласно която разпоредба „Когато пострадалият е починал в резултат на престъплението, правото на подпомагане и финансова компенсация преминава върху неговите наследници или върху лицето, с което се е намирал във фактическо съжителство.”; чл. 410, ал. 2 от Кодекса за застраховането относно встъпването от застрахователя в правата на застрахования (суброгация) и чл. 442, ал. 1 КЗ относно възможността за сключването на договор за взаимно застраховане от лица, намиращи се във фактическо съпружеско съжителство, като при прекратяването на връзката между лицата за тях съществува съгласно чл. 442, ал. 4 КЗ възможност да поискат разделяне на застраховките, освен ако договорът е сключен в полза на дете, родено и припознато или осиновено от тези лица.

Тези три групи от правни норми представляват фрагментираната понастоящем уредба на института на фактическото съпружеско съжителство в България. Действително законодателят не е игнорирал напълно социалното явление, но може да бъде споделено становището, че с оглед последиците му, регламентирани на законово равнище, бракът все още е „привилегированата форма за създаване на семейство, която е достъпна само за лица от различен пол на този етап”[31].

Обстоятелството, че на съжителството на семейни начала не е придаден официален статут от правото, както и начинът, по който законодателството третира партньорите веднъж като съпрузи в определени хипотези, а в други им гарантира по-ограничени права или изобщо не предвижда за тях такива, създава известна непоследователност в отнасянето. Така двойки, които в определени аспекти правната система разглежда като приравнени на сключили брак, съвсем не без основание биха могли да вярват, че разполагат със законовата закрила, с която се ползват съпрузите в области, в които това не е така. По този начин те пропускат сами да гарантират своите права, сключвайки определени споразумения например[32].

3. Предизвикателствата

Въз основа на всичко гореизложено, би могло да бъде споделено, че фрагментираната уредба на правните последици, свързани с фактическото съпружеско съжителство, несъмнено поставя съответните предизвикателства пред партньорите, избрали тази неинституционализирана форма да създадат семейство. Безспорно, стига да не са налице пречки за брак, пред лицата стои изборът да сключат такъв, за да се ползват от възможно най-пълния комплекс от права, които законодателството може да им гарантира като съпрузи. Правата обаче са придружени от задължения и други правни последици, които партньорите е възможно да искат да избегнат, без това да представлява противоправно, неморално или обществено неприемливо поведение. Още повече, новата социална реалност, която се заформя в страната през последните десетилетия, сама изисква някои изживели своето време постулати на семейното право да бъдат реформирани, за да отговарят на нуждите и очакванията на обществеността.

Така предизвикателствата, които поставя пред партньорите действащата нормативна уредба, са в следните аспекти:

На първо място, не е предвидено задължение за партньорите да допринасят за посрещането на разходите на домакинството, нито да се грижат за отглеждането на родените в съжителството лица. Макар разпоредбата[33] в този смисъл, постановяваща тези задължения за съпрузите, да звучи по-скоро пожелателно, това далеч не е така. Липсата на идентична норма, приложима към живеещите на семейни начала лица, създава неяснота относно приноса, който се очаква те да имат за благополучието на семейството.

На второ място, законодателството не предвижда възникването на правни последици в имуществената сфера на лицата, които съжителстват трайно на семейни начала. Не е уредена възможност за избор на имуществен режим, който да гарантира поделянето на придобито с общи усилия и употребявано в общото домакинство имущество при потенциално прекратяване на фактическите отношения, нито съществуват норми, които да регулират разпореждането с права върху семейното жилище или покъщнина, докато траят фактическите отношения. Нещо повече, съгласно § 1. от Допълнителните разпоредби на СК „семейно” е това „жилище, което е обитавано от двамата съпрузи и техните ненавършили пълнолетие деца”. Тоест по смисъла на легалната дефиниция семейно жилище могат да имат само съпрузи. По този начин законът не охранява интереса на родените извън брак деца, тъй като не съществува регламентация на възможността след прекратяване на фактическите отношения жилището, обитавано от семейството, да бъде предоставено за ползване на родителя, на когото е възложено упражняването на родителските права по реда на чл. 127, ал. 2 СК[34].

Липсва уредба освен това относно пределите на свободата на договаряне при сключването на споразумения между партньорите. Действащото законодателство не дава категоричен отговор на въпроса дали освен имуществените си отношения лицата могат да договорят и неимуществените аспекти на своето съжителство.

На следващо място, не е установено право на иск за издръжка срещу партньора, когато едно от лицата се намира в невъзможност да посреща самостоятелно нуждите си – било поради особеностите на здравословното си състояние и неработоспособност, или в резултат на ангажираността си с грижата за децата или общото домакинство. Впрочем, последната хипотеза не е предвидена и в отношенията между съпрузи като основание за претендиране на издръжка[35].

Неясно също така е положението на преживелия партньор при смъртта на едно от лицата с оглед обитаването на семейното жилище. Не са предвидени за него наследствени права по отношение на имуществото на починалия, освен при наличието на завещание, към която хипотеза следва да се прилагат общите правила на Закона за наследството, включително тези с оглед запазената част на необходимите наследници.[36] Съставяне на завещание в полза на лицето, с което партньорът живее на съпружески начала, мотивирано от фактическите отношения, макар това съжителство да не е изрично регламентирано като институт на семейното право, не би могло да се третира като противоречащо на закона, обществения ред или добрите нрави и оттам – нищожно при условията на чл. 42, б. в) от ЗН. Изводът е, че не е предвидена възможност преживелият партньор да изисква по-благоприятно третиране поради фактическите семейни отношения, които е поддържал с починалия[37].

За пълнота, при анализирането на въпроса за наследяването при фактическото съпружеско съжителство следва да се посочи една по-рядко срещана на практика хипотеза, в която лицето все пак може да получи имуществото на починалия си партньор въпреки отсъствието на съставено в негова полза завещание. Този правен ефект би се реализирал чрез приложението на т.нар. наследствена трансмисия, уредена в чл. 57 от ЗН[38] в следната ситуация: лицето А и лицето Б живеят във фактическо съпружеско съжителство, от което се ражда лицето В. В има установен произход от двамата си родители. Когато Б почине, негов законен наследник ще бъде В по силата на чл. 5, ал. 1 от ЗН, но такъв няма да се явява А поради липсата на сключен граждански брак с починалия. Ако по стечение на обстоятелствата В (което не е оставило низходящи) почине преди да приеме наследството на Б, то негов законен наследник, от своя страна, ще бъде преживелият му родител А на основание чл. 6 от ЗН. Така А, ако приеме наследството на своя наследодател В, ще наследи и наследствените му права по отношение на наследството, оставено от Б. Упражнявайки ги чрез волеизявление за приемане, в крайна сметка наследството на починалия партньор ще премине в патримониума на преживелия.

Най-деликатен, може би, остава въпросът за защитата на правата на децата, родени във фактически съюз, и изравняването на правното им положение с това на родените в брак деца[39]. Предвид липсата на презумпция за бащинство в хипотезата на фактическо съпружеско съжителство, за разлика от приложението ѝ при брака[40], буди съмнение поддържането на становище за равенство на децата, независимо от формата на организиране на семейните отношения, която техните родители са избрали. Неопределеността в правното положение на детето с оглед произхода от бащата създава проблем във връзка с наследяването по закон, когато то е родено във фактическо съжителство. Това, от своя страна, има отражение върху правото на детето да разполага със запазена част от наследството съгласно чл. 28, ал. 1 от ЗН, както и с всички други правни възможности, които би имало то като наследник по закон от първи ред[41]. Тези въпроси не са без значение, предвид обстоятелството, че по данни на Европейската комисия през 2020 г. в 8 държави членки на ЕС, сред които и България, броят на родените извън надвишава този на родените в брак деца[42].

На последно място, несправедливо изглежда и разрешението партньорите, намиращи се във фактическо съпружеско съжителство, да не могат да осиновяват съвместно едно лице[43], или най-малкото съжителстващият с родителя да не разполага с правото да осинови детето на своя партньор. Така би могло да се стигне до ситуация, в която лица, между които фактически са установени отношения и емоционална близост като между родител и дете, да не могат да се наследяват едно друго или да предявяват иск за издръжка едно на друго при необходимост[44].

III. Възможно развитие на правото и предложения de lege ferenda

1. Нормативната сила на фактическото[45] – изостава ли и изоставен ли е законът при уреждането на семейните отношения?

Отговорът на този въпрос изисква добро познаване на динамиката на обществените процеси. Правото, претворено в закона, е инструмент за гарантиране на справедливо развитие на човешките взаимоотношения и на спокойствието на гражданите да упражняват правата си с граница нормативно закрепените правила за поведение и свободата на другия. Законът като източник на правото съдържа абстрактни правни норми, които привързват към определен фактически състав конкретни правни последици. Той е призван да регулира по траен начин основни обществени отношения. Освен да задава параметрите, в които е допустимо да се развиват те, законът следва да се адаптира към естествените промени, които неизменно настъпват в тях в хода на времето[46], за да не бъде изоставен от обществото. В това се изразява същността на завещаната ни от римското право концепция, според която законът по-скоро следва развитието на обществените отношения, отколкото интервенира радикално в тях[47].

От друга страна, закрепените в закона правни норми притежават потенциал да оказват дълбоко възпитателно въздействие върху обществеността. Нещо повече, поради своята задължителност те способстват за формиране на съзнание на отделния индивид за категориите справедливост, морал и добросъвестност, върху които се крепи демократичният правопорядък.

Не изпълнява следователно регулативната си функция онзи волеви нормативен акт, който не може да постигне своите цели да регламентира обществените отношения и да защитава правата и интересите на гражданите. Безпомощен е законът, когато е непълен и не отговаря на общественото мнение. Този закон е „мъртъв”, защото е изоставен под напора на фактическите обстоятелства. Проф. Сталев счита, че под влиянието на фактори от различен характер, например социално положение, икономически интереси, религиозни убеждения и други, в съзнанието на човека се формират правни преживявания, които не зависят от официалното обективно право. Така те в своята съвкупност изграждат т.нар. „интуитивно право”. То въздейства върху установения от държавата правопорядък в две насоки – утвърждавайки го и засилвайки ефикасността му или катализирайки общественото настроение за неговото реформиране[48].

Тъй като правото е жива материя, непрестанно променяща се поради динамиката на оборота и под натиска на обществените нагласи и очаквания по чувствителни въпроси, осезаема е необходимостта то обективно да посрещне изискването за гарантиране на правото на всеки гражданин да създаде семейство по свой избор. Това законодателят следва да извърши при съобразяване на фактори от различно естество – достойните за защита интереси на лицата, действителните икономически условия в страната, справедливостта, добрите нрави, обичаите и нуждите на живота.

Може да бъде споделено следователно становището, че няма да изостава и съответно няма да бъда изоставян от адресатите онзи закон, който съответства в най-пълна степен на убежденията на преобладаващата част от членовете на дадено общество и то на определено стъпало от неговото развитие. Както твърди проф. Живко Сталев, „Справедливото вчера не е справедливо днес и справедливото днес няма да е справедливо утре”[49]. Естественото приспособяване на справедливостта към неминуемите промени в обществото следва да има проекция в адаптирането на правните норми към същите. Това, разбира се, не бива да се отразява в твърде чести, безконтролни, необмислени и прибързани законодателни промени, особено що се отнася до толкова деликатни отношения като семейните, защото така би се накърнила правната сигурност и то в материя, към която обществото е извънредно чувствително.

От всичко дотук изложено може да се направи правилният извод, че всяка една законодателна инициатива трябва, от една страна, да отчита вече утвърденото фактическо положение и да се съобразява с преобладаващите убеждения на гражданското общество, а от друга – да се стреми да въздейства върху човешкото поведение в определена благоприятна посока. Това е така, тъй като „правните норми крият в себе си необозрими възможности за културно-възпитателно, социално-педагогическо въздействие”[50]. Наложителна в този смисъл се явява правната уредба на фактическото съпружеско съжителство в България, която рано или късно ще бъде факт, но е важно реформата да се извърши чрез подходящите механизми. Без съмнение съобразяването с „естеството на нещата[51]” би обезпечило ефикасността на законодателството.

2. За регистрираното и нерегистрираното фактическо съпружеско съжителство

За да бъдат предвидени каквито и да било правни последици на фактическите семейни отношения, законодателят първо следва да се справи с проблема във връзка с доказването им. За реализирането на тази задача може да послужи регистрацията на фактическото съпружеско съжителство. Независимо от начина и условията за извършването ѝ, тя никога не би могла да бъде равносилна на сключване на граждански брак. Осъществяването ѝ би било с оглед създаването на яснота относно съществуването на това фактическо състояние и установяването на продължителността му.[52] Тези обстоятелства сами по себе си биха могли да служат като основание за признаването на повече правни последици на конкретната хипотеза на съжителство на семейни начала. Особено съществено е доказването на фактическия съюз с оглед положението на родените в него деца, за което ще стане дума по-долу.

В сравнителноправен план се наблюдават различни подходи в държавите членки на ЕС относно доказването на фактическото съжителство. Във Франция например все още в някои кметства може да се получи удостоверение за съжителство, но с въвеждането в законодателството през 1999 г. на гражданския пакт за солидарност (pacte civil de solidarité – PACS), отпада задължението на кметствата да издават този документ. Интересен пример в това отношение представлява Испания, която традиционно се счита за една от най-прогресивните европейски държави що се отнася до реализирането на свободната воля на личността и създаването на семейство. Част от автономните области в страната имат компетентност да създават закони в материята на гражданското право (Навара, Балеарски острови, Баска автономна област, Галисия, Каталуния, Арагон)[53] и това са тези, които към момента на влизане в сила на Испанската конституция през 1978 г. са имали собствена уредба на гражданскоправните отношения. Всички те имат закони относно фактическото съпружеско съжителство със собствени дефиниции на понятието и специфични изисквания към партньорите. Регламентация на фактическите отношения на семейни начала има и в още няколко области, които по принцип нямат гражданскоправна компетентност[54] (Мадрид, Астурия, Андалусия, Канарски острови, Екстремадура, Кантабрия и Валенсия). В някои области, например Балеарските острови, за приложението на относимия закон (Ley 18/2001, de 19 de diciembre, de Parejas Estables[55]) е необходимо вписване в специален регистър, на което е придадено конститутивно действие. В сходния регистър, който се поддържа в Баската автономна област[56], биха могли да се вписват освен декларациите за конституиране и прекратяване на фактическите съюзи, още и споразуменията, които партньорите сключват относно имуществените си отношения. Подобна възможност предвижда и законът за фактическото съжителство в област Мадрид[57].

В българската правна доктрина са направени различни предложения de lege ferenda за процедура по регистрация на фактическото съпружеско съжителство. Първото се състои във възможността за вписване по реда на Закона за гражданското състояние на съжителството пред длъжностно лице по гражданското състояние по местоживеенето на партньорите, в резултат на което да бъде издавано удостоверение за фактическо съпружеско съжителство. Такова вписване би имало единствено констативно значение с оглед облекчаването на доказването на фактическото положение и не би променяло гражданското състояние на лицата. Втората възможност би могла да бъде уредбата на специално охранително съдебно производство, което молителите да предприемат с цел постановяване на определение от съда за констатиране наличието на фактическо съпружеско съжителство между тях[58]. Друг вариант е регламентация на правото на партньорите да сключват пред нотариус договор за съжителство[59], който освен да установи предвидимост в отношенията им, би служил и за удостоверяване на съвместния им живот като семейство.

С доказателствено значение би се ползвала и нотариално заверена декларация, но съставянето на такава не би било равнозначно на регистрация на фактическите отношения. Впрочем, няма пречка тази възможност да бъде осъществявана и понастоящем, но не може да се очаква от нотариуса да проверява наличието на определени обстоятелства при липсата на изрично уредено производство, което да му вменява подобни задължения. В такава хипотеза нотариусът удостоверява изявленията на лицата, а декларацията има единствено свидетелстващо значение. С нея се доказва твърдението на страните, но не и действителното положение.

Така чрез намесата на длъжностното лице по гражданското състояние, съда или нотариуса в процеса по регистрация ще бъде осъществяван контрол от страна на държавата за наличието на условия или пречки (ако такива бъдат законодателно регламентирани) за установяване на фактическо съпружеско съжителство, но без да бъде извършвана твърде инвазивна намеса в тези отношения. Несъмнено правото не може да предотврати поставянето на началото на живот на семейни начала от лица, за които съществуват пречки или не са налице дадени условия, но то разполага с механизмите да лиши партньорите от по-благоприятните правни последици, от които е предвидило да се ползват фактическите отношения, съобразени с изискванията му.

3. Пределите на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД в материята на семейните правоотношения

Друг основополагащ въпрос освен този за регистрацията на фактическото съпружеско съжителство се явява възможността лицата да сключват договори за партньорство при проявление на принципа на диспозитивност, с които да внасят отнапред яснота в своите отношения и които да служат за доказването на възникналото фактическо положение. В изработените от Комисията по европейско семейно право (КЕСП) Принципи на европейското семейно право относно имуществото, издръжката и наследствените права на двойките във фактически съюзи е закрепено правилото за свободата за сключване на споразумения между партньорите с оглед личните, финансовите и имуществените им отношения[60].

Широко прието е и в чуждите вътрешни законодателства, че партньорите могат да се споразумяват относно отделни правни аспекти на съвместния си живот. В правната доктрина[61] е застъпено схващането, че такива споразумения не противоречат на обществения ред, поради което няма да се явяват недействителни с оглед разпоредбата на § 138 от Гражданския законник (Bürgerlichen Gesetzbuches – BGB) на Федерална Република Германия, освен при наличието на изключителни обстоятелства. Такива хипотези са тези, при които клаузите на договора прекомерно навлизат в личния живот или ограничават правото на самоопределение на партньорите. Красноречив пример в такава посока би могло да бъде поемането на задължение за използване на определени методи за контрацепция.

Понастоящем възможност за сключване на подобни споразумения не е предвидена в българското действащото семейно право. Поради това, ако две лица, живеещи на семейни начала, желаят да създадат някаква предвидимост и да зададат параметри на своята връзка, ще намерят приложение общите правила на гражданското право. Едва ли може да се сподели становището, че това е най-справедливото разрешение, когато става дума регулиране на семейни правоотношения.

Следва да бъде подкрепено изложеното в правната доктрина разбиране, че при фактическото съпружеско съжителство е налице „социална и интимна обвързаност, а съвместният им живот (на съжителстващите лица – бел. моя – А. С.) има характеристики, съдържание и морални измерения, съвършено различни от това на обикновени съконтрагенти по граждански договор”[62]. Безспорно фактическите съюзи представляват явление, касаещо семейните отношения, поради което е логично и съглашенията относно тях да бъдат подложени на по-различен правен режим от общия, приложим към гражданските договори.

В тази връзка, каквито и резерви да бъдат изложени относно изричното регламентиране на договорите за партньорство, те ще се окажат в голямата си част несъстоятелни, най-малко поради съществуването на застъпената в чл. 37 СК възможност за сключване на брачен договор, включително преди момента на встъпване в граждански брак, с който лицата да уредят имуществените си отношения. Това обстоятелство до голяма степен предрешава въпроса за допустимостта предмет на договорите за партньорство по нашето право да бъдат именно тези отношения. По-деликатен е проблемът за неимуществените аспекти на съжителството и в частност – положението на родените в него деца. Действащото право предвижда в чл. 123 от СК упражняване на родителските права и задължения по общо съгласие на родителите от тях заедно и поотделно и в интерес на детето. Уреден е и механизъм за разрешаването на споровете относно родителските права, дори когато родителите не живеят заедно (чл. 127 от СК). При тези законови разрешения изглежда резонно да бъде споделено изложеното от чл.-кор. проф. д.ю.н. Цанка Цанкова становище[63] относно допустимостта в съглашенията за фактическо съпружеско съжителство или в отделни договори на клаузи относно отглеждането, възпитаването, образованието и други аспекти от живота на децата при отчитане на техния висш интерес и императивните повели на закона.

Макар в действащата уредба на семейните отношения да не е заложено сключването на договори за партньорство, такава принципна възможност съществува и у нас, стига страните да се съобразят с императива на чл. 9 от ЗЗД, а именно съглашението да не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Пределите на свободата на договаряне, които поставя наличието на императивни правни норми, лесно биха могли да бъдат идентифицирани. По-голямо затруднение би представлявало за страните да държат сметка за границите на добрите нрави. За да внесе яснота именно в това отношение и да защити правата както на партньорите, така и на техните деца, законодателят следва да зададе обсега, в който съжителстващите лица могат да се договарят, полагайки основите на семейния си живот. Нещо повече, с цел по-голяма защита на лицата, в правната сфера на които подобен договор би имал действие, е препоръчително да се предвиди квалифицирана форма за сключването му ad solemnitatem (най-удачно писмена форма с нотариална заверка на подписите). Тя ще бъде елемент от фактическия състав на споразумението и несъблюдаването ѝ ще влече нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 от Закона за задълженията и договорите.

4. Предложения de lege ferenda

В семейноправната доктрина промените в законодателствата на европейските страни относно фактическото съпружеско съжителство се означават с понятието „тиха революция”[64]. В хода на реформирането на основните положения на фактическите отношения следва да бъде даден отговор на принципните въпроси: 1) „Заслужава ли явлението позитивно отношение от правото?”; 2) „Как да се отрази в закона това отношение?” (при утвърдителен отговор по т. 1); 3) „Каква да бъде мярката за евентуално правно уреждане?[65]”. Цялото изложение на настоящото изследване дотук навежда към положителен отговор на първия въпрос, а вторият и третият ще бъдат анализирани подробно в настоящата точка.

Като за начало, може да бъде подкрепено предложението в доктрината на чл.-кор. проф. д.ю.н. Цанка Цанкова за създаване на обща норма в Семейния кодекс, която да закрепва принципното положение, че „Фактическото съпружеско съжителство има правно значение в предвидените от закона случаи”[66]. По този начин ще се отдаде дължимото на това социално явление, като се признае то за институт на семейното право. Оттам нататък чрез законодателната дейност на народните представители понятието ще бъде изпълвано със съдържание и към съжителството на семейни начала ще могат да бъдат привързвани отделни правни последици, регламентирани в Семейния кодекс или в други нормативни актове на частното и публичното право.

Положителен момент при уреждането на обща норма в посочения смисъл е създаването на добра изходна позиция за узаконяването на института, без да бъде той дефиниран в Семейния кодекс. Това ще гарантира на законодателя гъвкавост при предвиждането на допълнителни квалифициращи признаци на съжителството за целите на регулирането на обществените отношения в дадена материя. Такива добавъчни характеристики биха могли да бъдат продължителността на съвместния живот, наличието на родени в него деца, обитаването на общо домакинство и други.

Преди да бъдат разгледани и другите конкретни предложения за нормативни промени, свързани с фактическото съпружеско съжителство, следва да бъде направено предварителното уточнение, че регламентацията му далеч не означава промяна в гражданското състояние на партньорите. По този начин се избягва институционализирането на това явление, което напълно съответства на имплицитно заявената чрез несключването на граждански брак воля на съжителстващите лица сами да определят правилата на съвместния си живот.

Безспорно една от най-съществените и респективно най-наложителни промени във връзка с правния режим на фактическото съпружеско съжителство е придаването му на правно значение с оглед произхода на децата. Това би могло да бъде постигнато чрез допълването на разпоредбите на Семейния кодекс с текст, който да гласи, че „За баща на детето се счита партньорът на майката, ако детето е родено по време на фактическото съпружеско съжителство или преди да са изтекли триста дни от прекратяването му[67]”. Такава уредба би съответствала на конституционно и законово закрепения принцип за равенство на децата, родени във и извън брака[68]. Това е така, тъй като идентична презумпция въвежда чл. 61, ал. 1 от СК в духа на известната сентенция на Паул от D. 2.4.5, която гласи, че „Баща е този, когото бракът посочва.” („Pater… is est quem nuptiae demonstrant”.)[69]. Не е била непозната на римското право също така и презумпцията, според която детето се считало за законно, ако било родено не по-рано от шест месеца след сключването на брака и не по-късно от десет месеца след прекратяването му. Определянето на тези периоди намира почва в наблюденията относно възможното времетраене на бременността[70].

Предложената правна конструкция би кореспондирала с едни от най-често срещаните житейски ситуации, в които съжителстващите семейни двойки попадат. Както бе вече аргументирано по-горе, у нас все повече деца се раждат извън брака, а сключването на такъв отдавна не се счита за морално наложително, когато се очаква появата на поколение. В тази връзка оправдано е да бъде споделено казаното от френския юрист Марсел Планиол, а именно „Трябва да се съжалява, че презумпцията за бащинство е ограничена само за случая, когато е налице формален брак. Има един твърде голям брой „незаконни семейства“, при които мъжът и жената живеят като съпрузи в явен конкубинат, в много от тези случаи те се представят като съпрузи. При тях бащинството е достатъчно сигурно, то е признато от бащата и от майката и може да се каже че законът, като не го признава, просто си затваря очите пред очевидното. Здравият разум, както и римските и обичайните традиции, би трябвало да ни позволят да смятаме родените от явен конкубинат деца като имащи един безспорен баща.”[71].

Проблемът, на който презумпцията за бащинство във връзка с фактическото съпружеско съжителство ще даде разрешение, се състои в това, че понастоящем, ако не бъде използван някой от другите способи за установяване на произход – припознаване (чл. 64 СК) или по исков ред (чл. 69 СК), съществува опасност детето да остане с неустановено бащинство. Така ще бъде обективно невъзможно да възникнат отношения на родство между него, другия родител (тъй като произходът от майката е винаги установен при раждането) и роднините на бащата. Това би означавало то да бъде лишено от редица права, които установеният произход му гарантира – в материята на издръжката, наследяването и други. С основание би могло да се твърди, че гореспоменатите способи не могат всякога да заместят липсата на презумпцията за бащинство. Достатъчна е пасивността от страна на съжителстващият с майката мъж да припознае детето. Нещо повече, възможно е родителят да се намира в невъзможност за извършване на правния акт за припознаване поради недееспособност. Недееспособността би го възпрепятствала също така да оспори вече установено бащинство по реда на новата разпоредба на чл. 62, ал. 5 от СК[72], но тази хипотеза не би накърнила интересите на детето в толкова висока степен, защото тя предполага вече установен произход от друго лице.

Без съмнение презумпцията за бащинство във връзка с фактическото съжителство на родителите следва да разкрива същите правни характеристики като тази, основана на брака. Поради това тя ще може да бъде оборвана чрез предявяване на отрицателен установителен иск, идентичен с този, от който може да се ползва съпругът по реда на чл. 62, ал. 5 СК. До оборването на презумпцията детето ще бъде с установен произход от баща и ще може да се ползва от редица права, които произходът му обезпечава. Така то ще има правото на издръжка от този родител (чл. 143 СК) и ще бъде негов необходим наследник от първи наследствен ред, разполагайки респективно с право на запазена част от наследството (чл. 28, ал. 1 от Закона за наследството).

Друга проблематична и много специфична материя във връзка със съществуването на фактическо съпружеско съжителство е тази на осиновяването. Както имаше повод вече да се посочи в настоящото изследване, действащото право не позволява едно лице да има повече от един осиновител, освен ако осиновителите не са съпрузи (чл. 81, ал. 1 СК). Не е възможно също така партньорът на родителя да осинови неговото дете, отново с изключение на хипотезата, в която този партньор е съпруг на родителя (чл. 81, ал. 3 СК). Може да се сподели становището, че уредбата на осиновяването в настоящия ѝ вид накърнява правото на семейство на лицата, които живеят на съпружески начала, тъй като потенциално може да представлява пречка пред реализирането на желанието на едно семейство да има дете и на шанса на едно дете да има родители. Не без основание бихме си задали въпроса в такъв случай защо партньорите не сключат граждански брак, за да се справят с пречките, които поставя пред тях законът. От друга страна, е ли това оказване на натиск върху лицата да предприемат едно поведение, което те субективно не желаят и което освен всичко останало влече след себе си редица правни последици в тяхната лична и имуществена сфера? Няма съмнение, че решението за осиновяване на дете следва да почива на сериозните намерения на бъдещите родители да го възпитават и да се грижат за осигуряването на една спокойна, стабилна и здравословна семейна среда за него, но при настоящата социална реалност изглежда несправедливо тези намерения да могат да бъдат демонстрирани единствено чрез сключването на граждански брак.

Преодоляването на посочените две забрани крие своите опасности и резервите към него могат да бъдат в най-различни посоки – социални, морални, юридически. При всички положения обаче, материята на осиновяването е една от най-чувствителните за уреждане и създава предизвикателството пред законодателя винаги да съобразява висшия интерес на детето и чувствителността на отношенията родители-деца при регламентирането ѝ. Всички изложени по-горе аргументи за наложителност на придаването на правно значение на фактическото съпружеско съжителство са приложими и тук. Не бива правото на свободна реализация на личността и правото на семейство да бъдат поставяни от едната страна на везната на справедливостта, а интересите на децата – в срещуположното блюдо. Тези ценности следва да се намират на една и съща плоскост и това може да бъде извършено единствено чрез постигането на взаимодействие и баланс между тях.

Може да се твърди, че това би било осъществено именно чрез признаването на възможността лица, намиращи се във фактическо съпружеско съжителство, да осиновяват едновременно, както и тази партньорът на родителя да осиновява неговото дете. Така на практика децата, отглеждани в семейства на родители, сключили брак, ще бъдат равнопоставени във всяко едно отношение с тези, израснали в условията на фактически съюз. За целта в Семейния кодекс следва да бъде въведен текст със съдържанието, което е било предложено още със законопроекта за нов Семеен кодекс от 2008 г.[73], а именно, че забраната за осиновяване от две лица не се прилага по отношение на партньора на родителя при регистрирано фактическо съпружеско съжителство, както не намира понастоящем приложение за съпруга на родителя.

Би могла да бъде направена и още една прогресивна стъпка, като се допусне едновременното осиновяване от две лица, които се намират във фактическо съпружеско съжителство. Разбира се, за да бъдат гарантирани правата и законните интереси на осиновения, това фактическо съжителство трябва да отговаря на допълнителни характеристики, които да го превръщат в квалифицирано такова. Освен напълно резонното изискване за регистрация, би могло да се постави като условие фактическите отношения на потенциалните осиновители да са продължили известно време след осъществяването на тази регистрация, като за целите на доказването да се използват допустимите по закон средства. Справедлив период би бил двугодишният, тъй като житейски това би означавало, че партньорите са изградили вече свои семейни отношения, общност на интереси и трайна ангажираност. Освен това, ако лицата са регистрирали съжителството именно с идеята да разполагат с възможността да осиновят дете съвместно, изчакването да изтече двугодишният срок би засвидетелствало силното им желание и готовност да поемат отговорността да бъдат родители.

Следващото предложение de lege ferenda се състои в предоставянето по силата на закона, след раздяла и при непостигането на съгласие по този въпрос от партньорите, на срочно право на ползване на семейното жилище на един от тях, ако на него по една или друга причина е възложено упражняването на родителските права. За да бъде реализирано това обаче, следва да бъде допълнено понятието за „семейно жилище” в пар. 1 от ДР на СК в смисъл, че в обхвата му попадат и жилищата, обитавани от лица във фактическо съпружеско съжителство и техните ненавършили пълнолетие деца.

В Принципите на европейското семейно право относно имуществото, издръжката и наследствените права на двойките във фактически съюзи (Принципите) са предвидени допълнителни признаци на фактическите отношения, за да бъде предоставено от компетентния орган ползването на семейното жилище и покъщнината на един от партньорите. За целта е необходимо фактическият съюз да е квалифициран по смисъла на Принцип 5:1, т. 2 и Принцип 5:18, т. 2, а именно – партньорите да са били в дълготрайна връзка от поне пет години или да имат общо непълнолетно или нуждаещо се от тяхната издръжка дете. Принципите не обвързват предоставянето на срочното право на ползване на семейното жилище и покъщнина с упражняването на родителските права (вж. чл. 56, ал. 2 СК). За да бъде консистентен режимът на семейните отношения по вътрешното ни право обаче, по-удачно е да бъде предвидено такова изискване с цел доближаване на положението на лицата във фактическо съпружеско съжителство до това на тези в брак, без то да се изравнява напълно. Именно заради запазването на различие между институтите се предлага да се въведе елементът срочност. Практично би било закрепването на сходно правило и при смърт на един от партньорите, като в този случай срокът за ползване[74] би послужил на преживелия партньор да вземе мерки относно обезпечаването на жилищните нужди на семейството.

Друго положително разрешение, което дават Принципите, е свързано с предоставянето на право на иск за издръжка при прекратяване на квалифициран фактически съюз. Така при раздялата на партньорите, които са били в дълготрайна връзка от поне пет години или имат общо дете, право на такъв иск има този от тях, който се намира в затруднено финансово положение и не може да посрещне нуждите си. При произнасянето по иска за издръжка компетентният орган трябва да държи сметка за следните фактори: грижата за децата, разпределението на задълженията през време на фактическия съюз, възрастта, здравословното състояние и работоспособността на партньорите, продължителността на съюза и всеки брак, регистрирано партньорство или друг фактически съюз[75]. Може да бъде отчетено като позитивно въвеждането на изискване за съобразяване на тези обстоятелства, тъй като по този начин биха били защитени интересите на икономически по-слабия партньор, без да се злоупотребява с по-благоприятното финансово положение на другия. По-нататък, принцип 5:21 (Ограничение във времето и начин на плащане) предвижда определянето на срок, включително предоставянето на правото на издръжка като безсрочно, да бъде изцяло в дискрецията на компетентния орган. Най-подходящо с оглед българската уредба на института на издръжката би било правото на иск за издръжка да бъде предвидено като срочно при фиксиран максимален срок, в рамките на който съдът да се движи, преценявайки всички горепосочени фактори. В изключителни случаи този срок би могъл да бъда продължаван, каквото е и разрешението по отношение на издръжката на бивш съпруг, дадено в чл. 145, ал. 2 СК.

Последното предложение, свързано с легализирането на фактическото съпружеско съжителство като пълноправен институт на семейното право, се състои в предвиждането на условия и пречки, сходни с тези за сключването на граждански брак по чл. 6 и 7 СК, а именно – пълнолетие на съжителстващите лица, отсъствие на болести и родство. Тези обстоятелства, разбира се, биха могли да бъдат контролирани единствено чрез регистрирането на фактическия съюз по законово установен ред. В хипотезата, в която такава регистрация не е извършена, партньорите ще трябва чрез допустимите доказателствени средства да удостоверяват наличието на фактически отношения с цел да се ползват от едни или други последици, които законът придава на съвместния им живот.

Така, чрез предвиждането на този екзистенц-минимум на правна уредба на фактическото съпружеско съжителство, правопорядъкът ще отговори на нуждите на обществото в този конкретен момент от неговото развитие. Признаването, че този социален феномен е реалност, което досега законодателят уклончиво е правил чрез спорадичната му уредба в различни нормативни актове, не би имало за резултат ерозия на традиционните нравствени и духовни принципи на обществото, каквито опасения все още битуват. Точно обратното – ще утвърди още веднъж семейството като ценност, за която държавата се грижи и към зачитането на която лицата следва да бъдат насърчавани.

Заключение

Допълването на действащата уредба с норма, която да въздигне фактическото съпружеско съжителство в пълноправен институт на семейното право, както и разширяването на действието на презумпцията за бащинство и по отношение на лица, живеещи на семейни начала, въвеждането на възможност за партньори, които не са сключили граждански брак, да осиновяват съвместно, както и за партньора на родителя да осинови детето на последния, представляват необходими законодателни изменения, които фактическата реалност сама извиква на живот. Тези нормативни промени, наред с разширяването на приложното поле по отношение на фактическите партньори на уредбата на предоставянето на право на ползване на семейното жилище при смърт или прекратяване на отношенията, установяването на възможност за такива лица да предявяват искове за издръжка след раздяла и регламентирането на условия и пречки за регистрирането на фактическо съпружеско съжителство ще доближат българското законодателство до това нa преобладаващата част от държавите в Европейския съюз и немалко от тези в световен мащаб.

Неоспоримо е обстоятелството, че е време българският законодател да отговори на нуждите на действителната структура на обществото що се отнася до моделите за създаване на семейство. За тази цел постоянно повдигащият се и стихващ дебат, заглушаван от консервативни аргументи и неоснователни опасения от обезличаване на традиционния институт на брака, следва да бъде пренесен в пленарна зала. Така може с надежда да се очаква, че в резултат на впрягането на експертния ресурс, с който законодателната власт разполага, фактическото съпружеско съжителство като институт, за чиято стабилност, чувствителност и публичност свидетелстват правни, литературни източници и надгробни надписи още от времето на римското право[76], ще намери своето място в българската кодифицирана уредба на семейните отношения. По този начин фактическото положение най-после ще получи своето нормативно битие.

[1] Този термин е възприет например от Комисията по Европейско семейно право (КЕСП) – фондация, създадена по законодателството на Нидерландия, която се финансира от различни източници, сред които и Европейската комисия, в изработените от нея Принципи на европейското семейно право относно имуществото, издръжката и наследствените права на двойките във фактически съюзи.

[2] От латински – „concubinatus” – извънбрачно или фактическо съпружеско съжителство на лица от различен пол. Вж. Berger, A. Encyclopedic Dictionary of Roman Law. Philadelphia: The American Philosophical Society, 1953, p. 402. Следва да се има предвид, че конкубинатът, освен институт на римското право, е уреден и в съвременното френско законодателство. Чл. 515-8 на Френския граждански кодекс предвижда, че „Конкубинатът е фактически съюз, определен от стабилно и дълготрайно съжителство между две лица от различен или от същия пол, които живеят заедно като двойка.” (Le concubinage est une union de fait, caractérisée par une vie commune présentant un caractère de stabilité et de continuité, entre deux personnes, de sexe différent ou de même sexe, qui vivent en couple.).

[3] Новкиришка-Стоянова, М. Concubinatus. В: Актуални въпроси на семейното и наследственото право. Сборник в памет на проф. Лиляна Ненова. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2017, с. 172.

[4] Повече за понятието и терминологията – Вж. Цанкова, Ц. За понятието и определението на фактическото съпружеско съжителство. – Юридически свят, 2002, № 1, с. 28-43 и Цанкова, Ц. Фактическото съпружеско съжителство и българското семейно право. С.: Фенея, 2000, с. 28-39.

[5] Ставру, Ст. Фактическото съжителство – квазибрак или факт на нормативни стероиди? – Професионален правен сайт „Предизвикай правото!“, 20.05.2012 г., достъпно на: https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/faktichesko-sajitelstvo/ (последно посетено на 03.08.2024 г.).

[6] Така Цанкова, Ц. Фактическото съпружеско съжителство и българското семейно право. С.: Фенея, 2000, с. 95.

[7] Следва да бъде направено предварителното уточнение, че правната доктрина влага в термина „граждански брак” две значения, а именно на един от правопораждащите за семейното право юридически факти, от една страна, и на правоотношение между съпрузите, характеризиращо се с имуществени и неимуществени аспекти – от друга. Вж. Матеева, Е. Семейно право на Република България. Разширен лекционен курс по новия Семеен кодекс (2009). С.: ВСУ „Черноризец Храбър”, 2010, с. 61-62.

[8] Вж. чл. 9 и чл. 12 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 7 и чл. 9 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

[9] Така Цанкова, Ц. За понятието и определението на фактическото съпружеско съжителство. – Юридически свят, 2002, № 1, с. 35.

[10] За сравнение – в теорията на римското право се приема, че конкубинатът се отграничава от брака най-основно поради липсата на affectio maritalis, разбирано като „обич, любов, разположение, пристрастие” (D. 34.1.32.13.). Счита се още, че под affectio maritalis се има предвид „взаимното отношение между съпрузите като такива, респ. представянето им пред обществото за брачна двойка и зачитането им като такива”. – Вж. Новкиришка-Стоянова, М. Цит. съч., с. 188. Причините за отсъствието на affectio maritalis биха могли да бъдат от най-различен характер – не само юридически, но и икономически, социални и др. – така Рачев, Т. Еднополовите бракове в светлината на римското право. В: Сборник научни изследвания в памет на доц. д-р Кристиан Таков. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2019, с. 296.

[11] Вж. чл. 49 и чл. 50 СК.

[12] Така Цанкова, Ц. Три предложения de lege ferenda за изменение и допълнение на Семейния кодекс. – В: Семейните отношения в променящия се свят. Правни, социологически и икономически измерения. С.: Сиби, 2014, с. 79.

[13] Ставру, Ст. Фактическото съжителство – квазибрак или факт на нормативни стероиди? – Професионален правен сайт „Предизвикай правото!“, 20.05.2012 г., достъпно на: https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/faktichesko-sajitelstvo/ (последно посетено на 03.08.2024 г.).

[14] За сравнение – чл. 180 от НК (отм. – ДВ, бр. 1 от 1991 г.) е криминализирал поведението на съпуга, който напусне семейството си и заживее съпружески с друго лице.

[15] Така Еркянова, Г., А. Богданова. В подкрепа на отрицателния отговор. Дискисия XI – Следва ли да бъдат уредени фактическото съпружеско съжителство и регистрираните партньорства? В: Брак и отношения между съпрузите. П.: УИ „Паисий Хилендарски”, 2022, с. 329.

[16] Така Цанкова, Ц. Новият Семеен кодекс – кодекс на съгласието и на особената закрила на децата. – Общество и право, 2009, №7, с. 4.

[17] Вж. Законопроект № 802-01-37 от 01.04.2008 г.

[18] Чл. 13 от Проекта за Семеен кодекс гласи: „(1) Фактическото съпружеско съжителство между мъж и жена има правно значение в предвидените от закона случаи. (2) Фактическото съпружеско съжителство и неговото прекратяване се регистрират по реда на глава трета, раздел Х от Закона за гражданската регистрация. (3) Не може да се регистрира фактическо съпружеско съжителство, докато не се заличи съществуваща регистрация.”.

[19] Чл. 66, ал. 1 от Проекта въвежда презумпция за бащинство при фактическо съпружеско съжителство подобно на брака: „За баща на детето се счита партньорът на майката, ако детето е родено през време на регистрирано фактическо съпружеско съжителство или преди да са изтекли 300 дни от прекратяването му.”.

[20] Предвидено е изключение от правилото, съгласно което не може да се извършва осиновяване от две лица, освен ако те са съпрузи, за партньора на родителя при регистрирано фактическо съпружеско съжителство. Вж. чл. 85 от Законопроекта.

[21] Чл. 157, ал. 4 от Проекта е със следния текст: „Правото на издръжка на бившия съпруг се прекратява, когато той встъпи в брак или във фактическо съпружеско съжителство.”. Не се регламентира задължение за издръжка на партньорите, докато се намират в трайни фактически семейни отношения, освен ако е налице споразумение за това – вж. чл. 158 от Законопроекта.

[22] Чл. 133, ал. 2 от Законопроекта.

[23] В тази връзка чл.-кор. проф. д.ю.н. Цанка Цанкова счита, че „Може да се съжалява, че линията на съобразяване със съвременните реалности не е проведена докрай и дългото и горещо обсъждане на феномена „фактическо съпружеско съжителство” и неговото признаване от семейното право не намира дори най-общо отражение в кодекса”. Вж. Цанкова, Ц. Новият Семеен кодекс – кодекс на съгласието и на особената закрила на децата. – Общество и право, № 7, 2009, с. 4.

[24] Вж. Стенограми от заседания на Четиридесетото Народно събрание от обсъжданията на Проекта за Семеен кодекс № 802-01-37 от 25.09.2008 г. и 26.09.2008 г.

[25] Така Новкиришка-Стоянова, М. Concubinatus. В: Актуални въпроси на семейното и наследственото право. Сборник в памет на проф. Лиляна Ненова. С.: УИ „Св. Климент Охридски”, 2017, с. 185.

[26] Вж. още чл. 13, ал. 2, т. 2 от Закона за медиацията, в която разпоредба се предвижда задължение за медиатора да посочи обстоятелството, че живее във фактическо съпружеско съжителство със страна по спора – предмет на медиацията; чл. 42, ал. 1 от Закона за сметната палата („Конфликт на интереси при извършване на одитите”); несъвместимостта по чл. 5, ал. 1, т. 3 от Закона за гарантиране на влоговете в банките; изискването по чл. 24, ал. 7 ЗУЕС; чл. 3, ал. 1, т. 4 и 5 от Закона за Държавния фонд за гарантиране устойчивост на държавната пенсионна система и др.

[27] Сравни с легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 10 от Допълнителните разпоредби на Закона за чужденците в Република България, съгласно която „Фактическо извънбрачно съжителство“ е налице, когато лицата живеят в едно домакинство и съжителстват на съпружески начала.”. Видно е, че ЗОНПИ въвежда допълнителни квалифициращи елементи на понятието.

[28] Чл. 142, ал. 2, т. 2 и 5 от ЗОНПИ. Вж. още чл. 144 от същия закон.

[29] Съгласно новата разпоредба на пар. 1, т. 6 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита от домашното насилие (Обн. ДВ бр. 69 от 11 август 2023 г.) „Интимна връзка“ представлява съвкупност от доброволни и трайни лични, интимни и сексуални отношения между две физически лица от мъжки и женски пол, независимо от това дали споделят едно домакинство и чието възникване, съдържание и прекратяване не са обект на правно регулиране от друг закон. Трайни по смисъла на предходното изречение са отношения с продължителност поне от 60 дни”.

[30] Чл. 26, ал. 2, т. 1 от ЗТОТК поставя и допълнителното изискване съжителството да е продължило повече от две години и за това да са налице безспорни доказателства.

[31] Тодорова, В. В подкрепа на утвърдителния отговор. Дискусия XI – Следва ли да бъдат уредени фактическото съпружеско съжителство и регистрираните партньорства? В: Брак и отношения между съпрузите. П.: УИ „Паисий Хилендарски”, 2022, с. 307.

[32] Това становище е развито във връзка с правното положение на лицата, съжителстващи без брак в Англия и Уелс към 2016 г., но същият извод може да се сподели и с оглед действащата нормативна уредба на фактическото съпружеско съжителство в България. Вж. Probert, R., M., Harding. England and Wales. IEL Family and Succession Law. Kluwer Law International BV, Alphen aan den Rijn, The Netherlands, 2016, p. 108.

[33] Вж. чл. 17 от Семейния кодекс.

[34] Вж. чл. 56 от СК относно предоставянето на семейното жилище след развода.

[35] Вж. чл. 139 от Семейния кодекс.

[36] Чл. 28-37 от Закона за наследството.

[37] Цанкова, Ц. Наследяването при фактическото съпружеско съжителство. – Собственост и право, 2002, № 10, с. 39.

[38] Цанкова, Ц. Пак там, с. 38.

[39] Още отмененият Семеен кодекс от 1985 г. е предвиждал като принцип на семейното право в своя чл. 3 равенството на родените в брака, извън брака и на осиновените деца. Идентична е актуалната разпоредба на чл. 2, т. 5 от СК от 2009 г. Тези разпоредби са проекция на конституционно закрепеното правило на чл. 47, ал. 3 от КРБ в същия смисъл.

[40] Вж. чл. 61 от Семейния кодекс.

[41] Цанкова, Ц. Произходът на децата от фактическото съпружеско съжителство. – Собственост и право, 2006, № 9, с. 39-40.

[42] Останалите държави са Франция, Португалия, Естония, Словения, Швеция, Дания и Нидерландия. Вж. по-подробно – Marriage and divorce statistics – Statistics Explained, достъпно на: https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php?title=Marriage_and_divorce_statistics#A_rise_in_births_outside_marriage (последно посетено на 03.08.2024 г.). Съгласно данни на Националния статистически институт през 2021 г. броят на извънбрачните раждания е 35 446, или 60.0% от всички раждания в Република България, като за 79.8% от тези извънбрачни раждания има данни за бащата. Това означава, че тези деца най-вероятно се отглеждат в семейна среда от родители, живеещи в съжителство без брак. Вж. по-подробно – Население и демографски процеси през 2021 г., достъпно на следната хипервръзка: https://nsi.bg/sites/default/files/files/pressreleases/Population2021_6IY8TD4.pdf (последно посетено на 03.08.2024 г.).

[43] Вж. в тази връзка чл. 81, ал. 1 от Семейния кодекс.

[44] С оглед разпоредбите на чл. 140 и чл. 141 от Семейния кодекс.

[45] За пръв път изразът „нормативна сила на фактическото” е използван от немския юрист Георг Йелинек (1851-1911 г.) в смисъла му на присъщата на човека закономерност да превръща наблюдаваното повтарящо се поведение, предприемано при едни и същи условия, в нормално, редно и впоследствие дължимо. Вж. повече в Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото. Трето издание. С.: Сиела, 2022, с. 45 и сл. С посочения термин проф. Сталев обозначава зависимостта на правото от стоящи отвъд него факти на обективната действителност (природни, биологични, психични и обществени). В монографията си проф. Сталев поставя един много съществен предварителен въпрос, а именно дали е мислимо претендираното превръщане на фактическото в нормативно, в което се състои нормативната сила на фактическото.

[46] В правната литература зависимостта на правната уредба от подлежащата на уредба материя се обозначава с понятието „естество на нещата”^. Така Сталев, Ж. Пак там, с. 153.

[47] Така Новкиришка-Стоянова, М.. Цит. съч., с. 174.

[48] Така Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото. Трето издание. С.: Сиела, 2022, с. 53.

[49] Сталев, Ж. Пак там, с. 150.

[50] Сталев, Ж. Културно-възпитателно значение на правораздаването. Встъпителна лекция, публикувана в Годишника на Софийския университет, Юридически факултет. т. XXXII (1941-1942). С.: Унив. печ., 1942, с. 1-26.

[51] Вж. по-подробно Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото. Трето издание. С.: Сиела, 2022, с. 153.

[52] Цанкова. Ц. Реформата в българското семейно право. – Общество и право, 2007, № 1, с. 7.

[53] Bueno Medina, L. The spanish relationships legislation. In: Common Core and Better Law in European Family Law, ed. by Katharina Boele-Woelky. Antwerp-Oxford: Intersentia, 2005, p. 309.

[54] Beriain Flores, I. Las uniones no matrimoniales y el derecho al libre desarrollo de la personalidad (A propósito de la sentencia del Tribunal Constitucional 93/2013, de 23 de abril). – Derecho privado y Constitución, 2014, № 28, p. 139.

[55] Достъпен на: https://www.boe.es/buscar/doc.php?id=BOE-A-2002-917 (посетено на 03.08.2024 г.)

[56] Ley 2/2003, de 7 de mayo, reguladora de las parejas de hecho. Достъпен на: https://www.boe.es/buscar/pdf/2011/BOE-A-2011-18545-consolidado.pdf (посетено на 03.08.2024 г.).

[57] Ley 11/2001, de 19 de diciembre, de Uniones de Hecho de la Comunidad de Madrid. Достъпно на: https://www.boe.es/diario_boe/txt.php?id=BOE-A-2002-4374 (посетено на 03.08.2024 г.).

[58] Тези предложения са направени от д-р Стоян Ставру в Ставру, Ст. Фактическото съжителство – квазибрак или факт на нормативни стероиди? – Професионален правен сайт „Предизвикай правото!“, 20.05.2012 г., достъпно на: https://www.challengingthelaw.com/semeino-i-nasledstveno-pravo/faktichesko-sajitelstvo/ (посетено на 03.08.2024 г.).

[59] Еркянова, Г., А. Богданова. Цит. съч., с. 324.

[60] Вж. в тази връзка Принцип 5:7. Принципите на европейското семейно право относно имуществото, издръжката и наследствените права на двойките във фактически съюзи са публикувани на български език в превод на доц. д-р Велина Тодорова и д-р Димитър Топузов в сп. Правна мисъл, Институт за държавата и правото, 2021, 3-4, с. 69-77.

[61] Schwab, D., P. Gottwald, S. Lettmaier. Family and Succession Law in Germany. IEL Family and Succession Law. Kluwer Law International BV, Alphen aan den Rijn, The Netherlands, 2012, p. 75.

[62] Цанкова. Ц. Реформата в българското семейно право. – Общество и право, 2007, № 1, с. 8.

[63] Вж. Цанкова. Ц. Пак там, с. 9.

[64] Така Цанкова, Ц. За понятието и определението на фактическото съпружеско съжителство. – Юридически свят, 2002, № 1, с. 43.

[65] Тези въпроси идентифицира чл.-кор. проф. д.ю.н. Цанка Цанкова в Цанкова, Ц. За понятието и определението на фактическото съпружеско съжителство. – Юридически свят, 2002, № 1, с. 43.

[66] Цанкова, Ц. Фактическото съпружеско съжителство и българското семейно право. С.: Фенея, 2000, с. 171 и Цанкова, Ц. Произход (предизвикателства пред правната уредба). – Юридически барометър, 2018, бр. № 17, с. 14.

[67] Отново това предложение в доктрината е отправено от чл.-кор. проф. д.ю.н. Цанка Цанкова. Вж. повече в Цанкова, Ц. Фактическото съпружеско съжителство и българското семейно право. С.: Фенея, 2000, с. 165-170.

[68] Вж. чл. 47, ал. 3 КРБ и чл. 2, т. 5 СК.

[69] Брайков, В. Римският мираж „презумпция за бащинство”. – Ius Romanum, 2017, № 1 – Familia, с. 271.

[70] Андреев, М. Римско частно право. С.: Софи-Р, 1993, с. 198.

[71] Цитатът е по статия на чл.-кор. проф. д.ю.ю.н. Цанка Цанкова, публикувана в списание Ius Romanum. Вж. Цанкова, Ц. Въпроси на българското семейно право. – Ius Romanum, 2017, № 1 – Familia, с. 24.

[72] Разпоредбата гласи следното: „Трето лице, което твърди, че е биологичен баща на детето, може да оспори бащинството до изтичане на една година от узнаването на раждането. Този иск задължително се съединява с иск за установяване на произход. Съдът решава спора, като взема предвид интереса на детето.”.

[73] Вж. чл. 85, ал. 3 от Законопроект № 802-01-37 от 01.04.2008 г.

[74] Принципите предвиждат този срок като шестмесечен – Вж. Принцип 5:22 (Право на обитаване на семейното жилище).

[75] Вж. Принцип 5:20 (Издръжка).

[76] Така Фернандес де Бухан, А. Взаимната връзка между социалната действителност, правната традиция и християнския морал в римския брак. – Ius Romanum, 2017, № 1 – Familia, с. 166.

17

Коментирайте

нови хронологично най-добре оценени

аре циба бе

03 септември 2024 10:17

Гост

като стигнах до еднополовите съжителства и бракове и европейския избор ми се доповръща й по-нататък нема нужда да го чета… педер@сти сър

Анонимен

03 септември 2024 9:37

Гост

Айде пак се започна! Пак фактическото съжителство да го набутваме в писани правни норми. Едно и също сто години. Драга колежка, тази тема е коментирана от проф. Цанкова още, когато не сте били изобщо в плановете на родителите Ви. И като бъдещ колега, доброжелателно отправям към Вас препоръка да спрете да си мислите, че което не е уредено в писани норми-това е много голям проблем и непременно трябва да се напише нещо. Този подход е особено погрешен в областта на личните и интимни отношения между два индивида. Безкрайните регулации за това кога и как да отидем на тоалетна и колко… Покажи целия коментар »

Колега

03 септември 2024 10:14

Гост

Айде, пак започнаха да отправят язвителни бележки към автора, в случая авторката, разни анонимници, които освен сухи решения, определения и разпореждания, в които си мислят, че са открили гения си, не са написали, но и не могат да напишат нещо подобно. Очевидно анонимният коментатор е съдия, щом „доброжелателно“ отправя препоръки към бъдещия кандидат за младши съдия. Само че с изрази като „Драга колежке…“, „плановете на родителите Ви“, „този подход [да се мисли креативно – б.м.] е особено погрешен“; „ориентирайте се по-практично“; „младеж, с когото ще съжителствате“…, сякаш анонимникът вече знае, че авторката не е семейно обвързана и й предстои обезателно… Покажи целия коментар »

Анонимен

03 септември 2024 9:20

Гост

Чудесна статия и стил на изразяване. Браво. Обаче едно допълнение – когато законодателят не може да се справи, съдебната практика е тази, която трябва да отговори на изискванията на живота (при т. нар. „нормативната сила на фактическото“), а не да се „скрива“ зад законодателя – пример е с промяната на пола („абе, може и да може, ама НС да го уреди“). Добър пример обаче е Тълкувателно решение № 35 от 14.VI.1971 г., ОСГК, в чиято т. 2 е разяснено, че „Когато обаче фактическата раздяла е прекъснала всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите и е изключен какъвто и да… Покажи целия коментар »

Симо

03 септември 2024 9:14

Гост

Браво! Изключително полезно. Дано повече хора да прочетат.

Анонимен

03 септември 2024 8:35

Гост

Опасявам се, че и до промени в СК няма да се стигне. Веднага някой ще каже, че се готви почвата за еднополовите бракове

Анонимен

03 септември 2024 8:34

Гост

Всичко много хубаво, ама този въпрос, ако се повдигне в този парламент, нали нямате съмнение какъв ще е отговорът и от разните копейки, и от „защитниците“ на традиционното семейство: Ааа, опитват се пак през задната врата да ни прокарат джендъра!

Колега

03 септември 2024 8:29

Гост

Чудесна студия. Написана е на прецизен, същевременно лесно четим юридически език.

Анонимен

03 септември 2024 8:29

Гост

Браво на това момиче. Много интересен и подробен анализ

накратко

03 септември 2024 8:29

Гост

То си е казано: Не може хем … докрая, хем душата в рая. Или брак и всички предимства и защити, които дава на партньорите, или свобода.

Анонимен

03 септември 2024 8:23

Гост

Проблемът, както видяхме всички при приемането на новия Семеен кодекс, идва от страха от джендъра. Ех как масово на простия народ му се привиждат гей бракове, които го дебнат зад ъгъла 🙂 Много страшно туй, шъ знайти!

хахахахха

03 септември 2024 8:26

Гост

Според политиците българският избирател не спи по цяла нощ от кошмари как хомосексуалисти в кожени дрехи и камшици, като от американски гей бар от 1980-те, идват и го отвличат за булка в еднополов брак.

прогноза

03 септември 2024 8:14

Гост

Позволявам си да направя тук една прогноза, която до 10-15 години смятам ще се сбъдне – ще станем свидетели на масови бракове на хора, които живеят на семейни начала от десетилетия и са отгледали деца. И ще се обоснова – всичката свободолюбива младеж днес, като дойде в есента на живота си, ще осъзнае, че няма да получи елементарни права, които имат съпрузите. И ако наследството се оправя със завещание, макар хайде да помислим за запазените части, то какво ще кажете за пенсията, на която има право преживелият съпруг, а преживелият партньор – не.

Анонимен

03 септември 2024 8:17

Гост

Хората хабер си нямат, като им починат родителите, които с голяма вероятност имат брак, може и да се усетят. Но иначе трябва някой юрист или поне правно грамотен човек да им го разясни.

Анонимен

03 септември 2024 8:30

Гост

Младежите, а и не само те, въобще не мислят за това. Може би и не знаят. Ако се сключи брак, то това ще е заради децата

123

03 септември 2024 8:37

Гост

Така ще стане и тогава ще се направи промяната. Тук винаги всичко е постфактум, не обичаме ние да изпреварваме събитията.

браво

03 септември 2024 8:10

Гост

Браво на колегата – бъдещ съдия, много приятна разработка, която поставя на дневен ред един въпрос, който скоро ще ни се стовари със страшна сила. И не само за наследяване.

Нормативната сила на фактическото – изостава ли и изоставен ли е законът при уреждането на семейните отношения?

Авторът

[6] Така Цанкова, Ц. Фактическото съпружеско съжителство и българското семейно право. С.: Фенея, 2000, с. 95.

[8] Вж. чл. 9 и чл. 12 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 7 и чл. 9 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

[9] Така Цанкова, Ц. За понятието и определението на фактическото съпружеско съжителство. – Юридически свят, 2002, № 1, с. 35.

[11] Вж. чл. 49 и чл. 50 СК.

[14] За сравнение – чл. 180 от НК (отм. – ДВ, бр. 1 от 1991 г.) е криминализирал поведението на съпуга, който напусне семейството си и заживее съпружески с друго лице.

[16] Така Цанкова, Ц. Новият Семеен кодекс – кодекс на съгласието и на особената закрила на децата. – Общество и право, 2009, №7, с. 4.

[17] Вж. Законопроект № 802-01-37 от 01.04.2008 г.

[22] Чл. 133, ал. 2 от Законопроекта.

[24] Вж. Стенограми от заседания на Четиридесетото Народно събрание от обсъжданията на Проекта за Семеен кодекс № 802-01-37 от 25.09.2008 г. и 26.09.2008 г.

[28] Чл. 142, ал. 2, т. 2 и 5 от ЗОНПИ. Вж. още чл. 144 от същия закон.

[30] Чл. 26, ал. 2, т. 1 от ЗТОТК поставя и допълнителното изискване съжителството да е продължило повече от две години и за това да са налице безспорни доказателства.

[33] Вж. чл. 17 от Семейния кодекс.

[34] Вж. чл. 56 от СК относно предоставянето на семейното жилище след развода.

[35] Вж. чл. 139 от Семейния кодекс.

[36] Чл. 28-37 от Закона за наследството.

[37] Цанкова, Ц. Наследяването при фактическото съпружеско съжителство. – Собственост и право, 2002, № 10, с. 39.

[38] Цанкова, Ц. Пак там, с. 38.

[40] Вж. чл. 61 от Семейния кодекс.

[41] Цанкова, Ц. Произходът на децата от фактическото съпружеско съжителство. – Собственост и право, 2006, № 9, с. 39-40.

[43] Вж. в тази връзка чл. 81, ал. 1 от Семейния кодекс.

[44] С оглед разпоредбите на чл. 140 и чл. 141 от Семейния кодекс.

[47] Така Новкиришка-Стоянова, М.. Цит. съч., с. 174.

[48] Така Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото. Трето издание. С.: Сиела, 2022, с. 53.

[49] Сталев, Ж. Пак там, с. 150.

[51] Вж. по-подробно Сталев, Ж. Нормативната сила на фактическото. Трето издание. С.: Сиела, 2022, с. 153.

[52] Цанкова. Ц. Реформата в българското семейно право. – Общество и право, 2007, № 1, с. 7.

[53] Bueno Medina, L. The spanish relationships legislation. In: Common Core and Better Law in European Family Law, ed. by Katharina Boele-Woelky. Antwerp-Oxford: Intersentia, 2005, p. 309.

[54] Beriain Flores, I. Las uniones no matrimoniales y el derecho al libre desarrollo de la personalidad (A propósito de la sentencia del Tribunal Constitucional 93/2013, de 23 de abril). – Derecho privado y Constitución, 2014, № 28, p. 139.

[55] Достъпен на: https://www.boe.es/buscar/doc.php?id=BOE-A-2002-917 (посетено на 03.08.2024 г.)

[56] Ley 2/2003, de 7 de mayo, reguladora de las parejas de hecho. Достъпен на: https://www.boe.es/buscar/pdf/2011/BOE-A-2011-18545-consolidado.pdf (посетено на 03.08.2024 г.).

[57] Ley 11/2001, de 19 de diciembre, de Uniones de Hecho de la Comunidad de Madrid. Достъпно на: https://www.boe.es/diario_boe/txt.php?id=BOE-A-2002-4374 (посетено на 03.08.2024 г.).

[59] Еркянова, Г., А. Богданова. Цит. съч., с. 324.

[61] Schwab, D., P. Gottwald, S. Lettmaier. Family and Succession Law in Germany. IEL Family and Succession Law. Kluwer Law International BV, Alphen aan den Rijn, The Netherlands, 2012, p. 75.

[62] Цанкова. Ц. Реформата в българското семейно право. – Общество и право, 2007, № 1, с. 8.

[63] Вж. Цанкова. Ц. Пак там, с. 9.

[64] Така Цанкова, Ц. За понятието и определението на фактическото съпружеско съжителство. – Юридически свят, 2002, № 1, с. 43.

[68] Вж. чл. 47, ал. 3 КРБ и чл. 2, т. 5 СК.

[69] Брайков, В. Римският мираж „презумпция за бащинство”. – Ius Romanum, 2017, № 1 – Familia, с. 271.

[70] Андреев, М. Римско частно право. С.: Софи-Р, 1993, с. 198.

[73] Вж. чл. 85, ал. 3 от Законопроект № 802-01-37 от 01.04.2008 г.

[74] Принципите предвиждат този срок като шестмесечен – Вж. Принцип 5:22 (Право на обитаване на семейното жилище).

[75] Вж. Принцип 5:20 (Издръжка).

[76] Така Фернандес де Бухан, А. Взаимната връзка между социалната действителност, правната традиция и християнския морал в римския брак. – Ius Romanum, 2017, № 1 – Familia, с. 166.

17 Коментирайте

Ново

17

Коментирайте