Може ли да бъде присъждано обезщетение за бъдещи имуществени вреди от непозволено увреждане
Материалноправни и процесуалноправни аспекти в светлината на силата на пресъдено нещо
1. Всяко необжалваемо съдебно решение се ползва от сила на пресъдено нещо (СПН), с което се постига характерната за исковия процес защита-санкция[1]. Силата на пресъдено нещо регулира отношенията между страните занапред и е пречка за разглеждане на нов спор между тях. Според чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила между страните по делото относно заявеното искане и на основанието, което е заявено. Така обективните предели на СПН са определени със същите белези, с които си служи законът и при индивидуализиране на спорното право – основанието и петитума (определящ вида и размера на търсената защита) на иска.
От посочените индивидуализиращи белези на спорното право, определящи и предмета на спора, е видно, че силата на пресъдено нещо обхваща предмета на спора и е средство за неговото разрешаване. По този начин СПН цели защита на правото, засегнато от правния спор, като възстанови нормалното му функциониране[2]. Тя превръща спорното правно положение в безспорно и това съдебно установяване следва да бъде зачетено при евентуални бъдещи спорове между същите страни. Поради тази причина страните са длъжни да преустановят правния спор, като занапред те не могат да оспорват установеното с влезлия в сила съдебен акт по отношение на нито един елемент на отреченото или установено право, в това число и неговия размер[3]. Създаването на правна определеност и безспорност между страните по правния спор се определя като правноустановяващо действие на силата на пресъдено нещо.
Като закономерна последица от посочените действия на СПН, правният спор, разрешен от съда, става непререшаем – налице е пречка за воденето на нов процес за същия спор между същите страни, за която съдът следи служебно. Това произтича от разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК, съгласно която спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго. Всяко последващо заведено дело следва да бъде прекратено служебно от съда (чл. 299, ал. 2 ГПК), а влязлото в сила решение не може да бъде оспорвано от страната като постановено по привиден процес (чл. 299, ал. 3 ГПК).
2. Правно значим проблем, свързан с посоченото защитно, правноустановяващо и регулиращо действие на силата на пресъдено нещо, възниква в случаите на деликтна отговорност[4], в които съдът присъжда обезщетение за вреди, които още не са настъпили и в голяма степен зависят от поведението на увреденото лице. В доктрината и съдебната практика се приема, че претърпените имуществени и неимуществени вреди са, както вече настъпилите увреждания (претърпени загуби), така и пропуснатите ползи, които са следствие от деликта и са естествено продължение на обективния процес на вредоносното проявление на самото увреждане. Принципът на чл. 51 ЗЗД за пълно обезщетяване, изисква възстановяване на всички реално претърпени вреди, както и на пропуснатите ползи[5], щом същите са пряка и непосредствена последица от увреждането[6]. На репарация подлежат действително вложените средства – с тях имуществената сфера на пострадалия е реално намаляла[7].
В съдебната практика се приема, че т.нар. бъдещи вреди също подлежат на обезщетяване. В този смисъл са например Решение № 263 от 07.10.2013 г. по гр.д. № 2790/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о., Решение № 488 от 07.02.2012 г. по описа на ВКС по гр. д. № 899/2010 г., ГК, IV г. о., Решение № 153 от 02.06.2011 г. по описа на ВКС по гр. д. № 526/2010 г., IV г. о., Решение № 196 от 12.07.2012 г. по описа на ВКС по гр. д. № 1724/ 2009 г., ГК, IV г. о., Решение № 161 от 17.01.2013 г. по описа на ВКС по т. д. № 1040/2011 г., ТК, I т. о. Всички те допускат обезщетяването на бъдещи вреди, доколкото настъпването им е сигурно, а размерът им – установим[8]. Необходимо е това разбиране, дължащо се на смесване на понятията „бъдещи вреди“ и „пропуснати ползи“, да бъде прецизирано. Следва да се приеме за допустимо присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи за бъдещ период, но не и обезщетяването на бъдещи, ненастъпили, вреди. Ако допуснем обезщетяването на т.нар. бъдещи вреди, биха възникнали редица проблеми, доколкото в много случаи настъпването им не е сигурно, а зависи както от обективни фактори, така и от поведението на самото увредено лице[9].
3. Въпросът за обезщетяването на т.нар. бъдещи вреди се поставя често в хипотезите на имуществена отговорност на работодателя по чл. 200 КТ[10], с оглед на специфичния резултат от увреждането – трудова злополука[11] или смърт. В немалко случаи пряко причинени от увреждането са и ексцеси, усложнения в здравословното състояние и настъпване на нови вреди[12]. В хипотезите на настъпила злополука по дефиниция увреденото лице претърпява имуществени и неимуществени вреди за продължителен период от време.
В тези случаи, тъкмо с оглед на промените, които могат да настъпят, във връзка с причинените от трудовата злополука вреди, са налице редица случаи в съдебната практика на предявяване на претенции за обезщетение за вредите от нея за бъдещ период. В случай на присъждане на обезщетение за такива вреди, силата на пресъдено нещо, с оглед на естеството на претендираното и установено от съда право, ще важи за в бъдеще[13]. В същото време, законът забранява да се пререшава правен спор, разрешен от съда – съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК спор, „разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго“. Това поставя проблема какво се случва, ако размерът на вредите се промени спрямо това, което е присъдено от съда или те изобщо не се реализират, поради поведението на увреденото лице.
Случаите на присъждане на обезщетение за бъдещи вреди следва да се различава от компенсирането на пропуснатите ползи, макар и в съдебната практика двете категории да биват смесвани. Понятието „пропусната полза“ не е дефинирано в гражданския закон. В теорията и съдебната практика се приема, че тя е неосъществено увеличаване на имуществото на увреденото от деликта лице. Както правилно се отбелязва в доктрината, пропуснатите ползи представляват настоящи, а не бъдещи вреди[14].
4. Съгласно чл. 51, ал. 3 ЗЗД, когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди[15]. С оглед на това правило, след присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане, пострадалият има основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние само ако то се намира в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването не е било предвидено и съобразено[16]. В тази хипотеза на обезщетяване подлежат както вредите, които са настъпили, така и вредите, които ще настъпят, стига те да са пряка и непосредствена последица от деликта – т. 1 на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд. Това обаче е частен случай, който касае единствено обезщетяване на пропуснати ползи[17] при промяна на работоспособността[18], но не покрива инфлационни промени в цените на стоките и услугите в случаите, в които е присъдено обезщетение за медицински консумативи, лекарства, лечение и др. Встрани от приложното поле на законовия текст остават всички хипотези на изменение на обстоятелствата, извън промяната на работоспособността на увредения, в това число и дължащите се на поведението на увреденото лице. В последните случаи би възникнала колизия между необходимостта да бъде променен размерът на присъденото обезщетение, от една страна, и непререшаемостта на правния спор, заради силата на пресъдено нещо, от друга страна.
5. По правило всеки нов иск е допустим единствено в случаите, в които се основава на факт, който силата на пресъдено нещо не преклудира (арг. от чл. 439, ал. 2 ГПК). В съдебната практика на Върховния касационен съд се застъпва разбирането, че след като законът допуска пострадалият да заяви в претенцията си за обезщетение и онези вреди, които към предявяването на иска не са настъпили, но са резултат от предвидимото развитие на отключените с деликта процеси (чл. 51, ал. 1, изр. 2 ЗЗД), по същата причина законът поставя като предпоставка за допустимост на новия иск (на пострадалия – за увеличение на присъденото обезщетение, а на делинквента – за намаляване на присъденото обезщетение) съществена промяна в състоянието на делинквента – такава каквато в решението по първия иск съдът не е могъл да предвиди и обоснове, но е във връзка с деликта (арг. от чл. 51, ал. 3 ЗЗД)[19]. С последното съдебната практика визира съществена промяна именно в работоспособността на увредения, която е във връзка с причинените вреди.
Съгласно това разбиране, предвид силата на пресъдено нещо, промяна в размера на присъденото обезщетение може да се иска само при настъпването на юридическия факт „съществена промяна в състоянието на деликвента“ [20], а не и при промяна на други обстоятелства, въз основа на които е определено обезщетението от страна на съда. Това произтича от обстоятелството, че правилото на чл. 51, ал. 3 ЗЗД представлява частна хипотеза[21] – единствено „ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди“ може да бъде намалено или увеличено присъденото обезщетение за изгубена работоспособност[22].
В останалите случаи, когато съдът присъжда обезщетение за бъдещи вреди (каквито случаи има в практиката), би се стигнало до несправедливия резултат промяната на присъденото обезщетение да бъде недопустимо, дори ако се окаже, че пострадалото лице изобщо не е заплатило предписаното му лечение, респ. не закупи необходимите му медицински консумативи или лекарства, по повод на които съдът му е присъдил обезщетение. По този начин постановеното първоначално съдебно решение няма да почива на действителното правно положение[23].
6. Налице са редица примери в съдебната практика, в които съдилищата уважават искове по чл. 200 КТ, с които ответникът бива осъждан да заплаща на ищеца периодично обезщетение за бъдещи имуществени вреди, свързани с медицински разходи (разходи за лечение, медицински изделия, лекарства и др.). Това би противоречало на посочената по-горе практика на Върховния касационен съд, тъй като тяхното настъпване по дефиниция няма как да бъде сигурно, а размерът им няма как да бъде установим с точност – цените на тези стоки, респ. услуги, подлежат на промяна. В същото време, извършването на разходите зависи и от поведението на увреденото лице.
Необходимо е да се подчертае преди всичко обстоятелството, че, доколкото тези вреди не са настъпили, техният размер няма как да бъде предварително известен. Така например, възможно е към момента на постановяването на съдебния акт цената на медицинските изделия, от които се нуждае увреденото лице, да бъде една, а след време чувствително да се измени. Дори когато се касае за периодични, еднотипни разходи, оценката се прави преди постановяването на съдебния акт, като няма как априори да бъдат отчетени бъдещите икономическа конюнктура и инфлационни процеси[24], нито конкретното поведение на самото увредено лице.
Бъдещите вреди не могат да бъдат прогнозируеми с точност, доколкото за определяне на тяхната парична стойност съдът няма друга възможност, освен да изхожда от стойността на стоките и услугите към датата на изготвяне на заключението по висящото дело, съответно към датата на формиране на силата на пресъдено нещо по делото. Различно стои въпросът с пропуснатите ползи, които, както беше отбелязано по-горе, представляват настоящи вреди и могат да бъдат изчислени и прогнозирани. За да се приеме, че е налице пропусната полза, е необходимо да съществува сигурност за увеличаване на имуществото – така Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълкувателно дело № 3 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Тази сигурност не може да се предполага, освен при установена по нормативен ред презумпция за настъпването ѝ[25].
7. На следващо място, разходите за лечение, медицински изделия и пр. са евентуални бъдещи имуществени вреди, необходимостта от които, размерът и действителното им извършване подлежат на доказване. В този смисъл са и задължителните указания на Върховния касационен съд, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения, съответно да понесе неблагоприятните последици от недоказването им. При исковете за обезщетение за вреди от непозволено увреждане увредените лица следва да установят всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, с изключение на тези, които се предполагат по силата на закона.
Такова доказване на бъдещи вреди няма как да бъде успешно осъществено по простата причина, че, от една страна, те все още не са настъпили, а от друга – тяхното настъпване е несигурно, респ. размерът им е неопределяем. Вредите са обективна категория и поради тази причина за уважаването на всеки един иск за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване.
По правило, когато говорим за установяване на пропусната полза, фактите и обстоятелствата, които следва да бъдат доказани, е необходимо да бъдат обективно съществуващи и конкретни. При наличието на спор относно претърпяна пропусната полза, съдът трябва да прецени както преките, така и косвените доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта.
8. В много случаи извършването на определени медицински интервенции или закупуването на лекарства, респ. медицински изделия, зависят от желанието на пострадалото лице и това само по себе си означава, че те няма как да бъдат приети за вреди, чието настъпване е сигурно. В този смисъл е Решение № 94 от 29.05.2019 г. по гр. д. № 2649/2018 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, в което е прието, че „предприемането на мерки за лечение и начина на живот са въпрос на личен избор на пострадалия. Макар и свързани косвено с увреждането, тези страдания се явяват резултат и на личното поведение на пострадалите, т.е. причинната връзка с увреждането е прекъсната, поради което за тези негативни изживявания обезщетение не се дължи.“[26]
Съдът не може да основе решението си на факта на извършване на бъдещи разходи за лекарства, медицински изделия, лечение и др., доколкото извършването или неизвършването им зависи в голяма степен от волята на пострадалото лице, а то именно е лицето, което черпи права от осъществяването им. Както се отбелязва в Решение № 526 от 03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г., ГК, ІV г. о. на ВКС, „За двете страни, правно релевантните новонастъпили факти са събития, които не зависят от волята на страната, която черпи права от осъществяването им“.
9. Бъдещата промяна в обстоятелствата може да обуслови необходимост от промяна в присъденото обезщетение, както в полза на едната, така и в полза на другата страна по правния спор, но съдът не може да основе решението си на юридически факти, които не са настъпили до приключване на съдебното дирене, а са бъдещи такива. Както се отбелязва в Решение № 74 от 13.05.2016 г. по гр. д. № 5545/2015 г., ГК, І г. о. на ВКС, „[н]астъпилите факти в хода на процеса следва да се съобразят при постановяване на решението, съгласно изричната норма на чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като с решението се създава сила на пресъдено нещо относно фактите и обстоятелствата, предмет на спора към момента на приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество.“
10. Всичко изложено води до извода, че исковете за присъждане на обезщетение за бъдещи имуществени вреди за заплащане на лечение или за закупуване на лекарства и медицински консумативи, които зависят както от поведението на увреденото лице, така и от външни (икономически, научно-технически, производствени, социални и др.) фактори, са недопустими[27]. В този смисъл е Решение № 526 от 03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, съгласно което „правният интерес, който е от категорията на положителните процесуални предпоставки за допустимост и на осъдителния иск ще е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Когато още от правното му твърдение, съдържащо се в исковата молба е видно, че предмет на търсената с осъдителния иск защита е вземане, чиято изискуемост ще настъпи след постановяване на решението, с което се иска той да бъде уважен, а неговият размер е обусловен от бъдещото поведение на ответника, производството по него ще е недопустимо образувано и следва да бъде прекратено поради наличието на процесуална пречка за развитие на исковия процес, каквато е липсата на правен интерес“.
Бъдещите вреди могат да бъдат обезщетявани единствено след тяхното настъпване[28]. Изключение е предвидено в чл. 124, ал. 2 ГПК, когато настъпването на вредите е поставено в зависимост единствено от изтичането на срока, но не и от бъдещи несигурни събития[29]. Не е такъв случаят в хипотезата, в която се претендира присъждането на обезщетение за бъдещи медицински разходи.
Хипотезата, визирана в чл. 51, ал. 1 ЗЗД, съгласно която може да бъде присъдено периодически платимо обезщетение за вреди от непозволено увреждане, касае компенсирането на пропуснати ползи, които, както стана ясно по-горе, представляват настоящи, а не бъдещи вреди. Те са свързани със сигурно бъдещо неосъществено увеличаване на имуществото на увреденото лице. В този смисъл е Тълкувателно решение № 3/2021 г. от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което „причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност“. Пропуснатите ползи, за които се претендира обезщетение, е необходимо да имат качеството на реалност и сигурност, като реалността им се разкрива само в доказаната възможност да бъде променено имуществото на увреденото лице, а не чрез логически предположения за закономерно настъпване на евентуална промяна.
11. Ако бъде възприето разбирането, че са допустими всички искове за присъждане на бъдещи вреди, това би означавало, че силата на пресъдено нещо ще обвързва страните и при бъдещи спорове, а същата би обхващала и произнасянето по възможните и очаквани, но несигурни бъдещи вреди, вследствие претърпяното увреждане, чиито размер по дефинция също може да претърпи промяна. Посредством внасянето на безспорност и определеност със силата на пресъдено нещо би се стигнало до един несправедлив резултат – кредиторът да бъде осъден да заплаща суми, които се различават по размер от реално претърпените вреди, а последните реално може и да не настъпят, тъй като са предопределени от поведението на увреденото лице[30]. А на обезщетяване следва да подлежат единствено реално претърпените вреди – тоест правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите и хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване – така Тълкувателно решение № 3/2021 г. от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС.
12. Възможността за промяна на имуществото на увреденото лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза ще бъде реализирана или не е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза следва да бъде изградено на доказана възможност за сигурна промяна на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на промяната. По отношение на бъдещите разходи за медицински консумативи, лекарства, лечение и пр. a priori няма как да бъде прието сигурното им настъпване, най-малкото защото извършването им зависи от самото поведение на увреденото лице (но и на други, външни на него фактори).
[1] Така Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 10. преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2020 г., с. 321.
[2] Пак там, с. 322. Както се отбелязва в посоченото съчинение, „[р]егулиращото действие на СПН овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно с установеното от съда правно положение (да упражнява правото на собственост, да търси плащане и т.н.). Същевременно то задължава другата страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неоснователно, да се съобразява с установеното от съда правно положение (да не накърнява правото на собственост, да плати и т.н.)“.
[3] Както отбелязва Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. 3. издание. С.: Сиела, 2022 г., с. 140, „[с]ъдебно установеното правно положение, превърнато от СПН в „пресъдено нещо“, става – понеже е вече определено и безспорно – годна основа за съгласувано поведение на спорещите. Това съгласувано поведение СПН цели да постигне чрез регулиращото свое действие. То овластява страната, чието правно твърдение съдът е признал за основателно, да действа съобразно установеното от съда правно положение и задължава другата страна, чието правно твърдение съдът е отхвърлил като неоснователно, да се съобразява с установеното от съда правно положение“.
[4] Въпросът намира практическо приложение и в трудовото право в хипотезите на имуществена отговорност на работодателя. Както се приема в Решение 792 от 19.7.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о. „във връзка с имуществената отговорност на работодателя за причиняване на увреждане здравето на работника или служителя, чл. 212 КТ предвижда приложението на общото гражданско законодателство субсидиарно само доколкото въпросите за тази отговорност не са уредени в КТ, т.е. разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ намира приложение така, както е посочено в нея, но за случаите, в които са претърпени неимуществени вреди и имуществени вреди от трудова злополука, за направени от работника разходи за поддържащо лечение, усилена или диетична храна, придружител и др. подобни, които доколкото водят до намаляване на неговото имущество, е налице вреда/претърпяна загуба/, се дължат от работодателя на основание чл. 212 КТ, във връзка с чл. 51, ал. 1 ЗЗД.“
[5] Неполученото трудово възнаграждение при изгубената работоспособност представлява именно пропусната полза.
[6] Така например сумите за лекарства, медицински консумативи, специализирана храна, болногледач, лечение, рехабилитация и пр., намаляват имуществената сфера на увредения. Когато се касае за бъдещи разходи, същите могат да бъдат прогнозирани, но не и предвидени с абсолютна точност, което води до извода, че те няма как да бъдат сигурни вреди. Това е така, както поради обстоятелството, че цената на посочените стоки и услуги варира с времето, така и с оглед на факта, че увреденото лице може да преустанови ползването на услугите, респ. да спре да закупува стоките. Възможно е и то да прибегне до ползването на други стоки, респ. услуги, с различна цена, с оглед развитието на медицината или заради лични предпочитания. Така например, едно лице може да се нуждае от протеза или шина в дългосрочен план, но е възможно, поради развитие на науката и технологиите, на пазара да навлязат нови модели, които по-пълноценно да удовлетворяват неговите нужди. Възможно е и лицето самó да реши да закупи стока, произведена от друг производител.
[7] На практика размерът им се установява с доказателства за действително разходваните от увредения суми, а ако такива доказателства няма – чрез експертиза за стойността на стоките, услугите и лечението (в случаите на увреждане на здравето) към датата на извършване на съответния разход.
[8] В Решение № 47 от 17.02.2016 г. по гр.д. № 3805/2015 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о. се отбелязва, че „обезщетението при деликт може да компенсира и бъдещи вреди, когато те произтичат от увреждането и тяхното настъпване е сигурно, а размерът им – установим. При трудова злополука обезщетение за бъдещи вреди се дължи, когато е доказана трайна нетрудоспособност на работника, настъпила в резултат на трудовата злополука. Когато вредите за бъдеще време са установими, т.е. увреждането има траен или необратим характер, това обстоятелство може да бъде отчетено при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, но когато в имуществената сфера на пострадалия вредата ще настъпва периодично, обезщетението за пропуснати ползи за в бъдеще се определя на периоди със законните последици за забава от деня на падежа, до настъпване на промяна в обстоятелствата, водеща до прекратяване или изменение на размера на обезщението“ (подч. мое).
[9] В Решение № 197 от 02.02.2015 г. по т.д. № 869/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о. се отбелязва, че „[п]ериодичното обезщетение за следващ влизане в сила на решението период се дължи до настъпване на предвидените в закона основания за прекратяването му или изменяването му. Възможно е във времето, с оглед промяна в обстоятелствата, някои от тях да отпаднат или да възникнат нови, както и да се промени размерът на имуществената вреда. В подобни случаи новите обстоятелства могат да послужат като основание за изменение на размера на вече присъденото обезщетение или за претендиране на ново“. От една страна, това разрешение влиза в конфликт с разбирането, че настъпването на вредите за бъдещ период следва да бъде сигурно, а размерът им установим. От друга страна, поставя се въпросът за това може ли да бъде предявен отвод за пресъдено нещо, в контекста на настъпилата промяна на обстоятелствата. Считам, че когато настъпването на бъдещите вреди и техният размер зависят от външни фактори, в това число и от поведението на увреденото лице, присъждането им от съда не следва да бъде допустимо.
[10] Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ „[з]а вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им“. Работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване – чл. 200, ал. 3 КТ.
[11] Разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от КСО дава легална дефиниция на понятието „трудова злополука“, което е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена неработоспособност или смърт.
[12] Вж. Мръчков, В., К. Средкова, А. Василев. Коментар на Кодекса на труда. 10. преработено и допълнено издание. С.: Сиби, 2009 г., с. 633. Това е свързано и с правилото на чл. 55, ал. 1 КСО, съгласно което към професионалната болест се отнасят нейното усложнение и късните ѝ последици.
[13] Относно силата на пресъдено нещо във времето при конститутивни решения, в контекста на момента на настъпване на стопанска непоносимост, вж. Стамболиев, О. Искът по чл. 307 от Търговския закон – практически процесуални проблеми, News Lex.bg, 2022, както и Николов, Я. Стопанската непоносимост и непреодолимата сила. С.: Сиела, 2022, 135 – 136.
[14] Така Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. С.: Сиби, 2007 г., с. 401.
[15] Така Решение № 197 от 02.02.2015 г. по т. д. № 869/2012 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС. В Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално…, с. 335, се отбелязва, че „ако след СПН възникнат факти, които увеличават размера на правото (например инвалидността, причинена от непозволено увреждане, се увеличи; нуждите на издържания или средствата на издържащия нараснат – чл. 86 СК), нововъзникналото вземане може да бъде предявено с нов иск“. Част от процесуалните въпроси, свързани с това правило, са били предмет на разглеждане в съдебната практика. Така в Решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 1724/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV г. о., се отбелязва, че „[п]ретендиращият обезщетение за вреди може да предяви с иск цялото свое вземане за всички вреди (в т.ч. бъдещите), произтичащи от едно увреждане, но той може да избере да предяви с иск само част от вземането си. В първия случай нови вреди може да се претендират само при ексцес, а във втория ищецът може да предяви в отделно производство непредявените части от вземането си за обезщетение… Съществуват различни начини за предявяване на частичен иск. Общото за всички тях е, че в исковата молба трябва да има изрично посочване, че искът е частичен, липсва ли такова посочване, счита се, че с иска е предявено цялото вземане за обезщетение на всички вреди (в т.ч. бъдещите). Един от начините за предявяване на частичен иск е, като се претендира определена абсолютна сума с изричното посочване, че тя е част от цялото обезщетение за всички вреди (в този случай посочването на дробната част или на размера на цялото обезщетение в исковата молба е излишно). Друг начин за предявяване на частичен иск е, като се претендират вредите, настъпили през определен период от време с посочване на началото и края му (напр. от извършването на деликта до предявяването на иска, за времето на инвалидизацията от определена до определена дата и др.). Следващ начин е, като се претендира обезщетение за отделни увреждания с посочването им (напр. за поправка на определена вещ, за проведено лечение, за ползвана усилена храна, за пропуснато възнаграждение и др.)“. В мотивите на съдебното решение се отбелязва още, че „[н]астъпилите в хода на процеса факти имат значение за спорното вземане за обезщетение, когато обуславят неговото придобиване, изискуемост или погасяването му, а когато обезщетението включва и бъдещите вреди, правно значение имат и настъпилите в хода на процеса факти, които обуславят неговия размер (т.е. възникването му). Това са факти, които биха се преклудирали от силата на присъдено нещо“ (подч. мое).
[16] Така т. 10 от Постановление № 4 от 30.10.1975 г. на Пленума на Върховния съд (постановленията на Пленума на Върховния съд представляват задължителна съдебна практика съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Както се отбелязва в Решение № 161 от 17.01.2013 г. по т.д. № 1040/2011 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., „ВС на НРБ, в съответствие с принципа на пълното обезщетяване е разгледал хипотезата, когато по-късно настъпилите вреди съставляват влошаване на състоянието на пострадалия, комуто в предходен момент вече е било присъдено обезщетение. Това не следва да се тълкува в смисъл, че по-късно настъпилите вреди подлежат на обезщетяване само ако могат да бъдат квалифицирани като влошаване, и не подлежат на обезщетяване и когато са настъпили при етап на лечението/ възстановяването на пострадалия с цел подобряване на състоянието му.“
[17] Както се отбелязва в Тълкувателно решение № 3/2021 г. от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл. 51, ал. 3 ЗЗД допуска „обезщетяване за пропусната полза от загуба на работоспособност“ (подч. мое).
[18] Така например, при ексцес за пострадалия ще възникне ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което ще произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. Обезщетението ще е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените.
[19] Вж. Решение № 262 от 28.01.2020 г. по гр. д. № 1413/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС.
[20] В Определение № 195 от 25.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1465/2018 г., ГК, IV г. о. се приема, че „[к]огато вредите за бъдеще време са установени, т. е. увреждането е от необратим характер, водещо до несъмнено настъпване на вреди в имуществената сфера на пострадалия, то обезщетението за пропуснати ползи за бъдещ период от време може да бъде присъдено платимо еднократно или периодически до настъпване на промяна в обстоятелствата, водеща до изменение на размера им, прекратяване на плащанията или присъждане на ново обезщетение“.
[21] Друг пример на такъв частен случай на изменение на присъдена периодично сума, извън материята на непозволеното увреждане, е текстът на чл. 150 СК, съгласно който при изменение на обстоятелствата присъдената издръжка или добавката към нея може да бъде изменена или прекратена.
[22] В тези случаи наистина може да се приеме, че настъпването на вредите е сигурно, доколкото разликата между трудовото възнаграждение, получавано преди професионалното заболяване, респ. трудовата злополука, и отпуснатата след това пенсия, до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време и старост, възраст, може да бъде точно изчислена. В тези хипотези обаче се касае за пропуснати ползи.
[23] Както отбелязва Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо…, с. 141, когато съдебното решение е „в съответствие с действителното правно положение… регулиращото действие на СПН се прибавя към регулиращата функция на съдебно признатото гражданско правоотношение. По силата на това правоотношение правоимащият може да пристъпи към упражняване на своето право и задълженият е длъжен да изпълни корелативното на правото свое задължение“.
[24] Именно с оглед на това според съдебната практика на Върховния касационен съд, цитирана по-горе, осъждането за периодични плащания за вреди за бъдещ период е възможно само в случаите, в които тяхното настъпване е сигурно, а размерът им – установим. По правило с периодически заплащано обезщетение се покриват случаите на пропуснати ползи (например липсващо или намалено трудово възнаграждение, вследствие на намалена или изгубена работоспособност).
[25] Принципът на пълното обезщетяване на имуществените вреди изисква съизмеряване с пазарната оценка на стойностите, но пазарът не е безусловен определител за сигурност при настъпването на пропуснатите ползи, оценявани занапред. Когато за целите на обезщетението при определена категория пропуснати ползи законодателно е нормиран начинът на определянето им, съвместяващ принципите и критериите за оценка, може да се приложи възприета с нормативен акт методика (включително в подзаконови нормативни актове).
[26] В същото време пострадалият може, а и е длъжен, сам да прояви грижа и да намали размера на вредите. Така например, в Решение № 144 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4053/2013 г., ГК, ІV г. о. на ВКС се приема, че „с оглед на справедливостта и правната симетрия, както и с правилата на чл. 82 и чл. 83, ал. 2 ЗЗД, следва да се приеме, че лице с трайно нарушена работоспособност е длъжно да прояви грижа за своите работи и си намери работа, подходяща според предписанията на здравните органи“.
[27] Както се отбелязва в Пунев, А. Изменение на иска при периодични вземания, Грамада, 2019 г., „[г]ражданският процес служи за защита на накърнени права, а не може да се говори за накърняване, когато периодът все още не е изтекъл. Отварянето на възможността за подобно упражняване на права може да доведе до абсурди, защото със същата аргументация е възможно да се позволи например предявяването на иск за вземане, което ще стане изискуемо след дълъг период от време… Това влиза в противоречие и с идеята за правния интерес като предпоставка за допустимост на процеса, тъй като няма причина да се приеме, че насрещната страна няма да изпълни доброволно свои бъдещи задължения, дори и те да са безспорно съществуващи, ако все още не са станали изискуеми“.
[28] Така Калайджиев, А. Цит. съч., 401-402. Във връзка с това, следва да бъде подкрепено разбирането, че обезщетение за вреди може да се претендира само за вече изминал период (изтекъл преди завеждане на съответното дело). Това се отнася и за обезщетението за неимуществени вреди – същото не може да бъде претендирано за бъдещ период. Този вид обезщетение се присъжда дори и в хипотезата на „ексцес“ единствено за вече настъпило увреждане и то само в глобален размер (който размер се определя при отчитане и на перспективата за лечение на съответното увреждане).
[29] Така Определение № 3288 от 12.03.2010 г. на ВАС по адм. д. № 2194/2010 г., I о., в което се отбелязва, че „по чл. 124, ал. 2 ГПК може да се претендират бъдещи вреди само, ако настъпването им е в зависимост само от изтичането на срока, а не и от бъдещи несигурни събития“. Както отбелязва Пунев, А. Цит. съч., „[в] своята практика съдът правилно стига до извода, че тази разпоредба предпоставя безспорност на претендираното вземане, която не може да се разпростре по аналогия в случаите на спорни вземания, а важи само за онези случаи, когато настъпването на изискуемостта е свързана единствено с изтичане на даден срок от време и нищо друго. Причините са, че за да се допусне изпълнение на вземане, което надхвърля темпоралните граници на съдебното решение, следва да е налице ликвидност, която не може да бъде оспорена впоследствие – например относно издръжка, присъдена с решение“.
[30] В Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално…, с. 341, се посочва, че „СПН установява правното положение между страните, но не е в състояние да осуети неговото развитие. Тя не вкаменява правоотношенията в това положение, в което те са се намирали в деня, когато решението е влязло в сила. Съдебно признатото право може да се погаси. Съдебно отреченото право може да възникне. Тази промяна възниква след настъпване на СПН. Тъкмо затова тя не може да се счита установена или отречена от СПН. Породи ли се спор дали съдебно установеното право е погасено, респ. дали съдебно отреченото право е породено, тоя спор може да бъде предявен с нов иск, срещу който не може да се предяви отвод за пресъдено нещо, черпен от СПН, с която преди новонастъпилите факти правото е било признато или отречено. Защото новото установяване, което с новия иск се търси, се отнася до друг, следващ период от живота на правото, а не до този предходен период, за който важи СПН“. Авторът допълва, че „[п]риключването на съдебното дирене, след което е възникнала СПН, е меродавният момент. Фактите, възникнали след него, не могат да се вземат предвид от съда, така че СПН не е могла да отрази техния правен ефект. Затова те не се преклудират“. За да не може да бъде предявен отвод за пресъдено нещо обаче е необходимо промяната да е правнорелевантна и допустима от закона. Правилото на чл. 51, ал. 3 ЗЗД, съгласно което обезщетението за изгубена работоспособност „може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди“, от една страна, е частен случай, който не може да бъде тълкуван разширително, а от друга – касае присъждането на пропуснати ползи, а не на бъдещи вреди. Именно поради тази причина иск за присъждане на обезщетение за бъдещи вреди, чието настъпване е в някаква степен несигурно и зависи включително от поведението на увреденото лице, следва да бъде оставян без разглеждане като процесуално недопустим.
13
Коментирайте
„Налице са редица примери в съдебната практика, в които съдилищата уважават искове по чл. 200 КТ, с които ответникът бива осъждан да заплаща на ищеца периодично обезщетение за бъдещи имуществени вреди, свързани с медицински разходи (разходи за лечение, медицински изделия, лекарства и др.).“ – ЧСИ-то да проверява по фактури 😀
Да не си на мястото на пострадало лице обаче! Хубаво, че правната рамка е такава, но така се пазят интересите само на деликвентите.
Не се бъркайте като ВКС, пише се делинквент – от delinquere (съгрешавам, дето се вика)
„Следва да се приеме за допустимо присъждането на обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи за бъдещ период, но не и обезщетяването на бъдещи, ненастъпили, вреди.“ – това изречение е пълен non sens, професорът се е поунесъл.
Присъждането на обезщетение за бъдещи вреди има своя резон.
Проблемът е с действащата нормативна уредба.
От материална страна, класическото разбиране за имуществени вреди не позволява обезщетяването на „бъдещи вреди“, които могат да не настъпят.
Процесуалният закон не предвижда възможността да се предяви иск за несъществуващо вземане.
Затова увреденото лице трябва да води хиляди искове или пък законът трябва да се промени.
Проблематиката е изследвана доста задълбочено и искрено се радвам, че в България продължава да се прави наука на високо ниво. Проблемът за присъждането на бъдещите имуществени вреди е доста често поставян на вниманието на съдилищата в последно време, но оставаше недоизяснен въпросът, свързан със силата на пресъдено нещо и непререшаемостта на споровете. Проф. Стамболиев е успял по най-добрия начин да приведе аргументи в защита на тезите си, като много правилно е разграничил понятията за бъдещи вреди и пропуснати ползи.
Като чуя за безобразното ТР № 3/2021 г. от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС и че пропуснатите ползи от деликт се доказват със сигурност и се хващам за кобура! ВКС разказа играта на всинца ни и на правото като цяло
Отличен анализ на проф. Стамболиев. Забелязвам в практиката този проблем – особено при постановяване на първоинстанционни решения: сигурното настъпване на бъдещи вреди се извежда до крайности.
Разбирам СПН, разбирам, но се чудя би ли се приело за ново обстоятелство например нов вид лечение, което не е било известно на пострадалия, който няма медицински познания? Т.е. би ли могъл да претендира обезщетение за него?
Професорът е дал отговор на този въпрос съвсем ясно в анализа си: не може. Изменението е допустимо само при промяна в здравословното състояние на пострадалото лице, тъй като противното засяга силата на присъдено нещо на решението.
Поставеният за разглеждане в статията въпрос е изключително важен и полезен, и е особено радостно обстоятелството, че проф. Стамболиев го е анализирал толкова детайлно. Приведените от професора доводи са отлично обосновани.
Стамболиев си го знаем, човекът ги умее тези работи. Разказваше ни играта по изпити, но здраве да е!
Много задълбочено изследване на изключително важна тема! Лично съм се сблъсквала с такива казуси и напълно споделям изразената позиция!