Концептуалният модел на ООД в Търговския закон и неговото значение за тълкуването на правната уредба
Авторът
Стефан Стефанов е практикуващ адвокат с трайни практически и научни интереси в областта на търговското право и несъстоятелността. От 1999 г. до 2016 г. е асистент и главен асистент по гражданско и търговско право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Стефан Стефанов има над 25 научни публикации в специализирания юридически печат. Автор е на монографията „Преферентните искове за попълване на масата на несъстоятелността“ (издателство „Сиби“), публикувана през 2011 г. и послужила като модел за реформата на исковете за попълване на масата на несъстоятелността от 2013 г.
През 2013 г. става съавтор на монографията „Актуални въпроси на производството по несъстоятелност“ (ИК „Труд и право“), в която е автор на главите, посветени на материалноправните предпоставки за откриване на производството по несъстоятелност и на исковете за попълване на масата на несъстоятелността.
В качеството си на утвърден автор в материята на исковете за попълване на масата на несъстоятелността, през 2018 г. Стефанов участва и в авторския колектив на книгата „Обезпеченията в материалното и в процесуалното право“ (ИК „Труд и право“), в която е автор на главата, посветена на отменителните искове в производството по несъстоятелност.
През април 2024 г. предстои да излезе новата книга на Стефан Стефанов „Прекратяване на дяловото участие в ООД и принудително изпълнение върху дружествени дялове (чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ и чл. 517, ал. 3 ГПК)“, (изд. „Ентусиаст“).
Предмет на настоящата статия е изясняването на концептуалния модел на ООД според правната уредба на тази дружествена форма в Глава тринадесета от Търговския закон (ТЗ). Този модел ще бъде изведен на базата на сравнението му с почти чистата капиталова концепция на ООД в германския Закон за дружествата с ограничена отговорност от 1892г. (GmbHG) и в косвено реципиралия го български Закон за дружествата с ограничена отговорност от 1924г.[1]
Въпреки че статията изследва една концепция, нейната цел не е теоретична, а чисто практическа – да бъде подчертано изключително важното значение на специфичния и оригинален модел на ООД в системата на ТЗ за правилното тълкуване на правната уредба и да бъде илюстрирано как този модел е отразен в онези легални разпоредби, които пораждат най-много затруднения в правоприлагането и доктрината.
Методът, който статията използва за горните цели, е следният:
- Чрез индукция от действащата правна уредба и чрез нейното сравнение с тази по ЗДОО (отм.) най-напред ще бъде изведен концептуалният модел на ООД в системата на ТЗ;
- Чрез дедукция от така изведения модел ще бъде направен ограничен опит да бъде хвърлена светлина върху конкретни легални разпоредби, които – по мое дълбоко убеждение – са предмет на вече дълголетно неправилно тълкуване от страна на доктрината и практиката на ВКС. Тези разпоредби са чл. 125, ал. 2 и 3 и чл. 140, ал. 4 ТЗ, както и чл. 517, ал. 3 ГПК.
Целта на настоящата статия не е да води полемика или да аргументира едно или друго тълкуване на горните разпоредби, а преди всичко да предложи определена изходна концептуална база (перспектива) на тълкуването, като подкани читателя – въпреки дългогодишните наслоявания в правното му мислене – да провери сам дали тази перспектива е смислена и основана на закона. Конкретната аргументация на възприетото от мен тълкуване на чл. 125, ал. 2 и 3 и чл. 140, ал. 4 ТЗ, както и чл. 517, ал. 3 ГПК ще бъде предмет на следващи публикации.
1. Значение на концепцията на закона за тълкуването и правоприлагането
1.1. Всеки закон почива, или поне би трябвало да почива, на определен концептуален модел. Този модел намира отражение в конкретната правна уредба и в случай че тя е неясна или непълна, фасилитира изясняването ѝ чрез метода на дедукцията – на базата на концептуалните идеи и целите на самия закон. Горната пряка връзка между концепцията на закона и смисъла на конкретните му разпоредби е особено релевантна тогава, когато съответното правно явление интегрира диалектически противоположни идеи и съответна смесена концепция. Именно такова правно явление е ООД, което представлява междинна (хибридна) дружествена форма, чрез която се осъществява преходът от персоналните към чисто капиталовите дружества.
Всички знаем, че ООД е капиталово търговско дружество, както и че въпреки тази му същност, то интегрира и определени персонали елементи, „наследени“ от събирателното дружество. Не е достатъчно обаче само да знаем, че ООД е хибридна правна форма. Защото такава то е било и в системата на ЗДОО (отм.). Въпреки тази споделена черта обаче, легалната физиономия на ООД в старата и в действащата правна уредба и конкретният баланс на капиталови и персонални елементи са съществено различни и тяхното изясняване изисква допълнителен и задълбочен анализ, който не може да бъде редуциран до превърналата се в клише хибридност.
Разбирането на правната уредба налага да си поставим консистентно и други въпроси, а именно – какъв е вътрешният баланс между двете диаметрално противоположни концепции в тъканта на ООД, по какъв конкретен начин съчетанието между капиталови и персонални елементи е отразено на плоскостта на дадена легална разпоредба и дали нейният модел е капиталово или персонално обусловен. Единствено по този начин можем да разберем защо съществува дадена разпоредба, каква е нейната конкретна цел (капиталова или персонална) и какъв е нейният действителен смисъл.
1.2. Без тази предварителна работа тълкуването губи дълбочината, концептуалната си основа и телеологическия си ориентир и лесно може да бъде подведено в погрешна посока. Липсата на ясна и правилна идея за концепцията на ООД в системата на ТЗ би имала за последица смесването на различни правни явления, невъзможността те да бъдат идентифицирани и разграничени и в крайна сметка – неправилното прилагане на закона. Не ми е известно обаче досега да е направен достатъчно задълбочен опит за изясняване на концептуалния модел на ООД в действащия ТЗ и за неговото систематическо сравнение с този на ЗДОО (отм.). Този факт е учудващ, защото ТЗ се прилага вече повече от тридесет години, но се оказва, че тълкувателите го интерпретират без да имат ясна идея за концептуалните основи и особеностите на Глава тринадесета от ТЗ. Без тази изходна, обединяваща и сигурна база на тълкуването обаче, то бива разводнено в лишена от концептуален модел казуистика, с всички следващи от това рискове.
1.3. Ще си позволя два примера. Добре известно на всички цивилисти е, че съгласно утвърдената правна доктрина, практиката на ВКС, а вече – и съгласно мотивите по т. 7.2. на Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСТК – в основата на принудителното изпълнение върху дружествен дял по чл. 517, ал. 3 ГПК стои „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“. Според утвърденото тълкуване на чл. 517, ал. 3 ГПК, взискателят се удовлетворява именно от това вземане на своя длъжник.
Нека обаче погледнем и следващата, четвърта алинея на чл. 517 ГПК, в чийто предмет попада и принудителното изпълнение върху (всички) дружествени дялове от ООД. Според нея „когато изпълнението е насочено върху всички дялове в дружеството, искът за прекратяването му може да бъде предявен след вписването на запора и … без връчването на изявление за прекратяване … на участието на длъжниците в дружеството.“.
Тъй като съгласно утвърдената доктрина и практика на ВКС в хипотезата по чл. 517, ал. 3 ГПК възникването на „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ е последица от потестативното изявление на взискателя – а такова в случаите по чл. 517, ал. 4 ГПК липсва или може да липсва – се оказва, че в тези случаи подобно вземане няма. Съответно, принудителното изпълнение се ориентира директно към ликвидационния дял на длъжника, с „посредничеството“ на конститутивния иск на взискателя.
Като краен резултат се оказва (макар и само привидно – от гледище на погрешния в случая модел на „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“), че хипотезите по ал. 3 и ал. 4 на чл. 517 ГПК са не само различни, но и фундаментално различни – защото в първата от тях носещият елемент на цялата принудителна процедура е „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ (облигационен модел), а във втората – вземането за ликвидационен дял от имуществото на ООД (ликвидационен модел). Едва ли обаче при една и съща дружествена форма законодателят е уредил коренно различни модели на принудително изпълнение, имащи съвършено различни обекти. Тъй като и в двата случая става въпрос за принудително изпълнение върху дружествени дялове от ООД, логично е да се предположи, че това изпълнение ще почива на общ концептуален модел, а не на неестетична и нелогична казуистика и на съвършено различни носещи елементи.
При подобно допускане обаче и при ясната редакция на чл. 517, ал. 4 ГПК (изключваща самия правопораждащ „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ юридически факт), моделът, който следва да отстъпи при тълкуването, е облигационният, а не ликвидационният. Решаващ аргумент в подкрепа на този извод е фактът, че конститутивният иск за прекратяване на дружеството е общ и интегрален елемент (инвариант) в целия чл. 517 ГПК, но е правно-логически несъвместим с тълкувателния модел, основан на „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“. Ето защо, ако търсим логически и концептуален интегритет при тълкуването, следва да се усъмним именно в съществуването на това вземане, а не в ликвидационния модел[2]. Защото последният е не само експлицитен инвариант в цялата система на чл. 517 ГПК, но има и своите исторически първообрази в чл. 103 от ТЗ (отм.) и в чл. 96 от действащия ТЗ. Такива исторически корени „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ няма и изобщо не е сигурно, че тази разпоредба го урежда и за хипотезите на прекратяване на участието в дружеството с предизвестие.
Вторият пример, който ще дам е от първата ми книга – Преферентните искове за попълване на масата на несъстоятелността (Сиби, 2011). Тази книга изясни различните концепции на преферентните и на отменителните искове и съответно, различните модели на противоправността, на които те почиват. Без подобна концептуална основа, преферентните искове все още биха били амалгамирани в отменителните, а правната уредба би била съответно погрешно интерпретирана и прилагана.
Горното изложение илюстрира по какъв начин концептуалните основи на закона (ако сме си направили труда да си ги изясним) придобиват пряка практическа релевантност при неговото тълкуване. Тяхното пренебрегване завлича тълкувателя в опасна казуистика и не му позволява да види цялото, на което конкретната тълкувана разпоредба е само частно проявление.
2. Силно капиталовият модел на ЗДОО (отм.) и неговите правнополитически основания
2.1. Знаем, че за разлика от персоналните и акционерните дружества, ООД не е родено от корпоративната практика, а е изобретение на германските юристи[3]. Идеята на неговите създатели е била да бъде уредена междинна дружествена форма, която да съчетава персоналните черти на събирателното дружество с тези на акционерното, като същевременно избегне някои от техните недостатъци. Въпреки интегрирането на персонални елементи обаче, според своята оригинална и силно капиталова концепция, отразена в GmbHG, ООД е не само капиталово търговско дружество, но и „почти“ акционерно дружество. Ето защо в системата на ЗДОО (отм.) на ООД се е гледало като на „малки акционерни дружества“. В тази връзка проф. Любен Диков посочва следното[4] (подч. мое):
„…законодателят се опита да създаде едно средно явление между строго индивидуалистичните събирателни и командитни дружества и между чисто колективните акционерни и кооперативни дружества. При тази творческа работа се изхождаше от естеството и същността на акционерните дружества и се търсеха способи за застъпване на индивидуални моменти…опитът ни учи, че дружествата с ограничена отговорност днес представляват …малки акционерни дружества…Те са малки…, но при тях се засилва необходимият индивидуализъм и създава по-голяма солидарна общност на интересите между съдружниците.“.
2.2. Горната оригинална концепция на ООД, силно притегляща тази дружествена форма към гравитационното поле на акционерното дружество, е последователно и безкомпромисно отразена в немския GmbHG и съответно, в системата на ЗДОО (отм.) по следните принципни линии:
- липса на имуществени задължения на съдружниците, различни от задължението им за вноска в капитала (и съответно, липса на „персонални“ основания за изключване от рода на тези по чл. 126, ал. 3 ТЗ);
- строга и подробна уредба на защитата на капитала;
- свободна конвертируемост на дружествените дялове;
- възможност за пряко принудително изпълнение върху заложени и/или запорирани дружествени дялове – чрез публичната им продажба.
2.3. Причините, поради които през 1924 г. българският законодател е реципирал почти чистия капиталов модел на немския GmbHG, според мен са следните:
След четиридесет и пет години свободна българска държава и близо тридесетгодишна практика по ТЗ (отм.), през 1924 г. българският законодател е стигнал до извода, че стопанските условия и развитието на страната са узрели за реципирането на „кабинетното изобретение ООД“. Именно относително модерното ниво на развитие на стопанските отношения, а и нуждата от преодоляването на последиците от една разруха (Втората национална катастрофа)[5], са накарали законодателя да се спре на оригиналния и почти чисто капиталов модел на ООД, създаден от германските юристи. Формално, този модел е бил реципиран чрез посредничеството на австрийския закон, но това не променя базисните му и водещи капиталови характеристики.
В системата на ЗДОО (отм.) дружественият дял е бил свободно конвертируем и е можел да бъде прехвърлян без ограничения както между съдружници, така и в полза на трети лица. Нещо повече, чл. 95 от ЗДОО (отм.) е позволявал дори преодоляване на винкулацията на дружествените дялове, установена чрез дружествения договор (с помощта на съда). Съответно на тази базисна концепция, чл. 94 от ЗДОО (отм.) е предвиждал, че дори дяловете да са винкулирани чрез дружествения договор, те могат да бъдат продавани на публична продан, по искане на взискателя. Горните особености за ЗДОО (отм.) са и причината, поради която в предвоенното ни право не може да бъде открит аналог на днешния чл. 517, ал. 3 ГПК, основан на ликвидационния модел на принудително изпълнение върху дружествени дялове от ООД.
3. Силно персонализираният модел на Глава тринадесета от ТЗ и неговите основания
При приемането на ТЗ през 1991г. законодателят е бил изправен пред концептуалната задача да регулира баланса между капиталовите и персоналните елементи в ООД. Неговият най-лесен избор е бил идентичен с този, направен от законодателя от 1924 г. – да бъде реципиран почти чистият капиталов модел на германския GmbHG и съответно, на ЗДОО (отм.). Освен лесен, този избор би имал и очевидното предимство да бъде възстановена историческата приемственост със законодателната традиция и с правната доктрина по ЗДОО (отм.).
Макар и млад и току-що „роден“ обаче, демократичният български законодател от 1991 г. е бил достатъчно мъдър, за да знае, че лесният път рядко е най-правилният. Поради това той е настроил баланса между капиталовите и персоналните елементи в ООД не по лесния начин (чрез безкритично „преписване“), а по трудния такъв – съобразявайки заварените от демократичните промени реалности. Тези реалности, неразвитостта на стопанската инициатива в България и прекъснатата историческа приемственост със ЗДОО (отм.) и изобщо, с предвоенното ни търговско право, са наложили настройката на ООД да бъде направена в полза на подчертаното засилване на персоналните елементи и отдалечаването му от чистия капиталов модел на ЗДОО (отм.).
Засиленото присъствие на персонални елементи в концепцията на ООД в ТЗ ясно показва, че законодателят е изхождал от идеята за висока степен на спойка между съдружниците и дружеството и съответно, за ниска (негарантирана) степен на ликвидност на дружествените дялове.
4. Сравнение между ЗДОО (отм.) и ТЗ по линия на баланса между капиталови и персонални елементи в ООД
Следното сравнение илюстрира баланса на капиталови и персонални елементи в ООД в системата на ЗДОО (отм.) и ТЗ и съответно, фундаменталните различия в концепциите на двата посочени закона – които се явяват абсолютно ключови за правилното и задълбочено осмисляне на съвременната правна уредба:
| Правна уредба по ЗДОО (отм.)
(със силно изразени капиталови елементи) |
Правна уредба по ТЗ
(със силно изразени персонални елементи) |
|
| 1. | Дружественият дял е свободно прехвърлим, вкл. в отношенията с несъдружници (чл. 93). | Дружественият дял е свободно прехвърлим само между съдружници, но не и в полза на трети лица (чл. 129 във връзка с чл. 137, ал. 3). |
| 2. | Дружественият дял може да бъде винкулиран чрез клауза в дружествения договор, но дори тази винкулация е преодолима с разрешение на съда (чл. 95). | При прехвърляне на лица-несъдружници дружественият дял е винкулиран ex lege. Дружественият дял може да бъде допълнително винкулиран дори в отношенията между съдружници, чрез клауза в дружествения договор. И в двете горни хипотези обаче винкулацията не може да бъде преодоляна с разрешение на съда. |
| 3. | Дори договорната винкулация на дружествения дял не е пречка за неговата принудителна продажба по искане на взискател (чл. 94). | Дружественият дял не може да бъде продаден принудително. Извън хипотезите на транслативни сделки неговото монетизиране е възможно само чрез доброволното му осребряване (чл. 125, ал. 3 ТЗ и чл. 517, ал. 3, изр. трето ГПК) или чрез удовлетворяване от вземането за ликвидационен дял. |
| 4. | Поради свободната конвертируемост на дружествения дял ЗДОО (отм.) не съдържа разпоредба за доброволно прекратяване на дяловото участие в дружеството. | Поради законовата винкулираност на дружествения дял чл. 125, ал. 2 и ал. 3 ТЗ уреждат форма за неговото доброволно осребряване – представляваща алтернатива на транслативните сделки. |
| 5. | Поради свободната конвертируемост на дружествения дял ЗДОО (отм.) не урежда конститутивен характер на вписването на приемането на нов съдружник. | Поради законовата винкулираност на дружествения дял, чл. 140, ал. 4 ТЗ урежда вписването на приемането на нов съдружник като конститутивно. |
| 6. | Ако броят на съдружниците надминава 20, дружеството задължително трябва да има надзорен съвет (чл. 33). | Действащият ТЗ не изисква и не допуска конституирането на надзорен съвет на ООД. |
| 7. | Освен ако дружественият договор предвижда друго, съдружниците имат едно единствено задължение, чийто характер е чисто капиталов – да внесат вноските си в капитала (чл. 6). | Съдружниците имат и неимуществени, „персонални“ задължения (чл. 124). |
| 8. | Допълнителни парични вноски са допустими само ако са изрично предвидени в дружествения договор (чл. 86). | 8. Допълнителни парични вноски са допустими по решение на Общото събрание на съдружниците, дори и да не са предвидени в дружествения договор (чл. 134). |
| 9. | Съдружникът може да бъде изключен само на „капиталово“ основание – за неизпълнение на задължението си за вноска в капитала (чл. 78 – чл. 85). | Съдружникът може да бъде изключен не само на „капиталовото“ основание по чл. 126, ал. 1 ТЗ, но и на „персоналните“ такива по чл. 126, ал. 3 ТЗ. |
| 10. | Изключването на съдружник на горното капиталово основание не е предмет на конститутивно вписване. | Поради „персоналния“ характер на основанията по чл. 126, ал. 3 ТЗ и засилената спойка между съдружниците, изключването на съдружник (във всички хипотези) е предмет на конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ. |
| 11. | Дружеството може да придобива собствени дялове в две хипотези – с цел тяхното унищожаване или „от публична продажба, с цел за покриване на собствени вземания на дружеството“ (чл. 99) | Дружеството не може да придобива собствени дялове. |
| 12. | При липса на противна клауза в дружествения договор, съдружниците имат гарантирано и безусловно право да получат част от печалбата на дружеството (чл. 42, т. 1). | Правото на дивидент винаги е функция на решение на Общото събрание на съдружниците, а осребряването на дружествения дял в хипотезата по чл. 125, ал. 2 ТЗ – на съответно съгласие на управителя на ООД и изплащането на балансовата стойност по чл. 125, ал. 3. |
| 13. | Искът за прекратяване на дружеството поради важни причини може да се предяви от съдружник, притежаващ 1/10 от капитала (чл. 106, т. 1). | Искът за прекратяване на дружеството поради важни причини може да се предяви от съдружник, притежаващ 1/5 от капитала. |
Горното сравнение показва, че между правната уредба по ЗДОО (отм.) и по ТЗ са налице фундаментални и многобройни концептуални различия. Тези различия са плод на факта, че концепцията на ЗДОО (отм.) е почти чисто капиталова и напълно „отворена“, докато тази на ТЗ, макар формално да остава капиталова (чл. 64, ал. 3 ТЗ), конструира ООД като „затворена“ дружествена форма и интегрира изключително силно изразени персонални елементи. Безсмислено е обаче да признаваме тези персонални елементи само „на книга“, ако същевременно не проследяваме и техните решаващи консеквенции при тълкуването и точното прилагане на закона.
Последиците от горните съществени и концептуални различия на модела на ООД в системите на ЗДДО (отм.) и на ТЗ, са ключови за изясняването на действащата уредба на тази дружествена форма и най-вече за тълкуването на онези легални разпоредби, в които се проявява силно персонализираният съвременен модел на ООД и които – именно поради това – не могат да бъдат открити в неговия силно капиталов предшественик ЗДОО (отм.). Сред тези разпоредби са чл. 125, ал. 2 и 3 и чл. 140, ал. 4 ТЗ[6], както и чл. 517, ал. 3 ГПК.
5. Значение на концептуалния модел на ООД за тълкуването на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ
5.1. На първо място, концептуалните различия между двата сравнени по-горе закона обясняват защо ЗДОО (отм.) не е съдържал аналог на днешния чл. 125, ал. 2 ТЗ и съответно, причината посочената разпоредба да съществува в системата на ТЗ. От гледище на темата на настоящата статия и на тълкуването на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ, консеквенциите на силно персонализирания (и все пак – капиталов) модел на ООД в системата на ТЗ са следните:
- В контекста на затворения характер на ООД и на обективната невъзможност законовата винкулация на дружествените дялове да бъде преодоляна по волята на съдружника, чл. 125, ал. 2 ТЗ би трябвало да регламентира алтернативна на транслативните сделки форма на „монетизиране“ на дружествения дял – не чрез неговата продажба, а чрез осребряването му от самото дружество. Такава алтернативна форма на ликвидност не е била нужна при отворената и чисто капиталова концепция на ЗДОО (отм.), но законодателят я е счел за необходима при затворения модел на ООД по ТЗ – защото уредената в чл. 129, ал. 1, изр. второ ТЗ законова винкулация е била негово оригинално „изобретение“ поставящо твърде тежко бреме пред ликвидността на дружествените дялове и защото законодателят е взел мерки, за да я балансира;
- Пряката връзка на чл. 125, ал. 2 ТЗ с ключовата тема за ликвидността на дружествения дял би следвало да подчини модела на тази разпоредба на общата концепция на ТЗ регламентираща тази ликвидност. И тъй като в отношенията с несъдружници прехвърлянето на дружествения дял винаги изисква съгласието на общото събрание, то концептуално консистентно би било и алтернативната ликвидност, осигурена от чл. 125, ал. 2 ТЗ, да е основана на сходен модел – изискващ съгласието на дружеството;
- Съгласието на дружеството за осребряването на дружествения дял би следвало да е необходимо не само поради горните „персонални“, но и по чисто капиталови съображения, както и поради самата същност на ООД като търговско дружество. Доколкото в хипотезата на прекратяване на дяловото участие с предизвестие чл. 125, ал. 3 ТЗ предвижда частично разпределение на нетните активи на дружеството, неговото съгласие е незаобиколим концептуален фактор в системата на ТЗ. ООД не е колективна инвестиционна схема по смисъла на ЗДКИСДПКИ и неговите съдружници не би следвало да разполагат с право, което е концептуално идентично с правото на обратно изкупуване на дялове;
- Ако горните предположения са основателни, това би позволило на съдружника поне да опита да осребри дружествения си дял – реализирайки по този начин капиталовия му потенциал и смисъла на чл. 127 ТЗ. Същевременно, горният концептуален модел би бил в синхрон с персоналните фактори, ограничаващи ликвидността на дружествения дял. Защото останалите съдружници могат и не искат да поемат дружествения дял на съдружника, който търси изход от инвестицията си или да не желаят да приемат на негово място нов съдружник, но същевременно да са склонни да осребрят дружествения му дял с част от нетните активи на дружеството;
- Осребряването на дружествения дял обаче не би трябвало да може да се случи по едностранната воля на неговия титуляр, защото и капиталовите, и персоналните черти на ООД представляват концептуална пречка за това.
5.2. Горният концептуален модел би постигнал хармоничното съчетаване между капиталовата същност на ООД, от една страна и обусловените от персоналните му елементи ограничения пред ликвидността на дружествения дял, от друга. От концептуално гледище засилените персонални елементи в съвременната тъкан на ООД са непреодолима пречка за така нареченото от доктрината и практиката на ВКС „потестативно право на напускане“. Защото прилаганият от законодателя стандарт на „спойка“ между съдружниците и дружеството (и съответно, степента на ликвидност на дружествения дял) следва да бъде един и същ, независимо дали става въпрос за частно правоприемство, наследяване или прекратяване на участието с предизвестие. Въпросът е концептуален и не може да бъде разрешен казуистично.
Няма никаква стопанска и правна логика съдружникът да не може свободно да се разпорежда с дружествения си дял в полза на трети лица (да се нуждае от съгласието на дружеството), но същевременно да може да „напусне“ дружеството, когато поиска – принуждавайки останалите съдружници да направят разходи за поемане на вакантния основен дял, да намалят капитала или да приемат нов съдружник. Подобна конфигурация на отношенията прилича на разграден двор и е несъвместима със силните персонални елементи в съвременната уредба на ООД и с обусловената от тях ниска степен на ликвидност на дружествения дял и силна спойка между съдружниците.
5.3. Разпоредбата на 125, ал. 2 ТЗ и тясно свързаният с нея чл. 517, ал. 3, изр. трето ГПК следва да бъдат тълкувани именно в горния контекст на съществени концептуални различия в правната уредба на ООД по ЗДОО (отм.) и по ТЗ. Защото, бидейки алтернативна на транслативните сделки форма на осигуряването на ликвидност на дружествения дял (на неговото осребряване), тези разпоредби са неотделими от заложения в тъканта на ООД баланс между персонални и капиталови елементи. Всяко тълкуване, настояващо на безусловно прекратяване на членството в хипотезите по чл. 125, ал. 2 ТЗ и на „автоматичното“ възникване на вземане за равностойността на дружествения дял игнорира хибридната същност на ООД и я подменя с изцяло капиталова – жертвайки признатите от закона интереси на дружеството и на останалите съдружници.
Крайно нелогично би било ТЗ да урежда много по-интензивна степен на спойка между съдружниците и много по-силни персонални елементи в сравнение със ЗДОО (отм.), но същевременно чл. 125, ал. 2 ТЗ да бъде тълкуван като предоставящ безусловно потестативно право на съдружника да „напусне“ дружеството, за осъществяването на чиято дейност е обещал добросъвестното си и трайно съдействие. Подобно тълкуване игнорира и заличава ключовите персонални елементи в съвременната нормативна тъкан на ООД и придава на тази дружествена форма изцяло капиталов характер – каквато тя, при действащата правна уредба, няма. Защото, при подобно неправилно тълкуване на закона, степента на ликвидност на дружествения дял в системата на ТЗ практически се изравнява с тази по ЗДОО (отм.), с единствената разлика, че докато по старата правна уредба тази ликвидност е основана на пазарен тест и транслативни сделки, то по чл. 125, ал. 3 ТЗ тестът е балансов, а осребряването е плод на едностранна сделка („предизвестие за прекратяване на участието в дружеството“). Обобщените в таблицата по т. 4 ключови различия между старата и настоящата правна уредба на ООД не позволяват подобно произволно тълкуване.
5.4. Именно горното фундаментално концептуално различие между уредбата по ЗДОО (отм.) и ТЗ обаче позволява да се види каква е действителната стопанска и правна цел на чл. 125, ал. 2 ТЗ, а именно – да се осигури някаква (макар и несъвършена) и алтернативна на транслативните сделки форма на ликвидност на дружествения дял, като на дружеството бъде предложено да съдейства за осребряването му. Същевременно обаче, следвайки заложения в Глава тринадесета на ТЗ общ модел на ограничена ликвидност на дружествения дял, чл. 125, ал. 2 ТЗ далеч не гарантира това осребряване – то, аналогично на хипотезата на транслативни сделки с лица-несъдружници, е функция на волята на дружеството. Единствената разлика по тази линия е, че в случая на осребряване, тази воля няма да бъде изразена от общото събрание на съдружниците, а от управителя на ООД и чрез извършването на едно плащане.
5.5. От друга страна, разпоредбите на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ са плод не само на засилените персонални елементи в съвременната уредба на ООД, но и на неговата капиталова същност, както и на самата му есенция на търговско дружество. Защото, ако не прибързваме да постулираме „потестативното право на напускане“ и на „прекратяване на членството“ и съзрем в тези разпоредби форма на осребряване на дружествения дял чрез частично разпределение на нетните активи на дружеството, ще видим и своеобразния им аналог в системата на силно капиталовите ЗДОО (отм.) и GmbHG. Този аналог е правото на съдружника – иманентно на самото конституиращо ООД понятие „дружествен дял“ – при определени предпоставки, в негова полза да бъде разпределен дял от нетните активи на дружеството.
С подобно право (извън хипотезата на ликвидация) персоналният съдружник в събирателно дружество не разполага, защото няма дружествен дял по смисъла на чл. 127 ТЗ. Съдружникът в ООД обаче притежава капиталовия инструмент на дружествения дял, чието „острие“ е насочено към осигуряването на ликвидността на неговата инвестиция – било чрез прехвърлянето на този инструмент, било чрез неговото осребряване от самото дружество. Втората опция (на осребряване по смисъла на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ) не е била нужна нито в системата на ЗДОО (отм.), нито при акционерното дружество, защото при законово гарантирана свободна ликвидност на дружествения дял или акциите, инвеститорът може да разчита на инструмента на транслативните сделки и на спонтанната оценка на инвестицията му от пазара. Този пазар обаче, de lege lata е силно ограничен при ООД, което налага и своеобразното му „разширяване“ – чрез института на доброволното осребряване на дружествения дял и неговата оценка чрез счетоводния баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ.
6. Значение на концептуалния модел на ООД за тълкуването на чл. 517, ал. 3 ГПК
6.1. Чрез своите първи три изречения разпоредбата на чл. 517, ал. 3 ГПК интегрира в тъканта си института на прекратяване на участието на длъжника в дружеството (на доброволното осребряване на дружествения дял), чиято обща правна уредба е в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ. Поради тази експлицитна и тясна връзка между двете разпоредби, концептуалният модел на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ не може да не намери отражение и на плоскостта на чл. 517, ал. 3 ГПК. Както вече загатнах в т. 5, този концептуален модел е основан на доброволното (практически, консенсуално) осребряване на дружествения дял, а не на „потестативното право на напускане“, „автоматичното прекратяване на членството“ и „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“.
В пълен синхрон с горното тълкуване и с концептуалните различия между ЗДОО (отм.) и правната уредба на ООД в ТЗ, чл. 517, ал. 3 и 4 ГПК основават принудителното изпълнение върху дружествени дялове на ликвидационния модел и на удовлетворяването на взискателя от ликвидационния дял на длъжника, а не върху този на публичната продажба на дружествения дял или на твърдяното от доктрината и практиката на ВКС „вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ“. Затвореният модел на ООД не позволява публичната продажба на дружествени дялове и е принудил законодателя да се върне към исторически познатия му, още от чл. 103 ТЗ (отм.) и от чл. 96 ТЗ, ликвидационен модел. Защото de lege lata, като се изключи ликвидационният дял, с друг обект, върху който взискателят да насочи пряко принудително изпълнение и от който да удовлетвори вземането си, той не разполага. Ако проповядваното от доктрината и практиката на ВКС „вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ действително съществуваше и в хипотезите по чл. 125, ал. 2 ТЗ (както несъмнено съществува в тези по чл. 125, ал. 1 ТЗ), ликвидационният модел на принудително изпълнение би бил напълно излишен и лишен от всякакъв разум.
Именно този ликвидационен модел обаче е експлицитно закрепен в четири от общо петте изречения на чл. 517, ал. 3 ГПК, както и в чл. 517, ал. 2 и ал. 4 ГПК – и показва по необорим начин, че с друг обект на принудително изпълнение, освен ликвидационния дял на длъжника, взискателят не разполага[7]. Тази истина – дълбоко погребана от съвременната доктрина и практиката на ВКС – е видна не само от ясната и последователна „ликвидационна“ терминология на целия чл. 517 ГПК, но и от факта, че неговата ал. 3, изр. трето изрично визира „съдружника длъжник“, а такъв „съдружник“ не би следвало да има, ако тезата за „потестативното право на напускане“ и „прекратяване на членството“ и за основаното на тях „вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ почиваше на закона. Защото при прекратено членство съдружник вече няма – налице е само длъжник по изпълнението.
Същевременно, цялата устременост на чл. 517 ГПК към принудителното формиране на ликвидационен дял на длъжника показва, че този длъжник съхранява качеството си на съдружник. Защото с право на ликвидационен дял разполагат единствено съдружниците, но не и бившите такива.
6.2. Горната истина за действителния смисъл на чл. 517, ал. 3 ГПК не е изобретена нито от мен, нито от настоящата статия, а е заложена във всички издания на Българско гражданско процесуално право, следващи обнародването на чл. 398б, ал. 3 ГПК, който бе „наследен“ от сегашния чл. 517, ал. 3 ГПК. Защото в тази „библия“ на българското процесуално право проф. Валентина Попова[8], последователно избягва господстващата в доктрината и в практиката на ВКС погрешна теза за прекратяване на членството в хипотезата по чл. 517, ал. 3 ГПК и за насочване на изпълнението върху „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“. На с. 1204 и с. 1206 от Десетото издание на Българско гражданско процесуално право откриваме следните пасажи (подч. мое):
„По арг. на чл. 125, ал. 2 ТЗ изплащането на взискателя на припадащата се на ограничено отговорния съдружник съгласно чл. 125, ал. 2 част трябва да води до прекратяване на участието на този съдружник в дружеството.
…
Взискателят има право да се удовлетвори от посочения в чл. 271 ТЗ ликвидационен дял на съдружника длъжник.
…
Ето защо ликвидаторът би трябвало да предаде съответната част от останалото имущество, припадаща се на съдружника-длъжник (т. е., неговия ликвидационен дял), на СИ“ [съдебният изпълнител].
В цитираната „библия“ на българските процесуалисти, правилно и в съответствие с точния смисъл на закона и с тезата на настоящата статия се поддържа, че в хипотезите на открита на основание чл. 517, ал. 3 от ТЗ принудителна ликвидация, взискателят се удовлетворява не от друго, а от „посочения в чл. 271 ТЗ ликвидационен дял на съдружника длъжник“. Същевременно, доколкото цитираното разбиране за обекта на принудителното изпълнение е логически несъвместимо с тезата за прекратяване на членството и насочването на изпълнението върху „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“, е несъмнено, че проф. Валентина Попова никъде не твърди настъпването на подобни прекратителни ефекти. Напротив, в синхрон с разбирането си, че взискателят се удовлетворява „от посочения в чл. 271 ТЗ ликвидационен дял на съдружника длъжник“, цитираната авторка стриктно се придържа към терминологията на чл. 517, ал. 3 ГПК („прекратяване участието на длъжника в дружеството“) и последователно избягва всякакви конотации, свързани с прекратяването на членството и възникването на „вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ“.
6.3. Парадоксално е, че въпреки авторитетния си източник и първоначалното ѝ споделяне в част от по-старата практика на ВКС[9], горната правилна теза на учебника по Българско гражданско процесуално право бързо бе забравена както от доктрината, така и от съдебната практика и практически бе подменена с властващото понастоящем дълбоко неправилно тълкуване на чл. 125, ал. 2 и ал. 3 ТЗ и чл. 517, ал. 3 ГПК. Тази подмяна достигна апогея си в Тълкувателно решение № 1/31.05.2023 на ОСГТК на ВКС (т. 5 и т. 7.2. от мотивите му).
Единственото ми обяснение за горната разправа с тълкувателната теза на проф. Живко Сталев и проф. Валентина Попова почива на собствения ми горчив опит. Защото и аз, както вероятно мнозина други, първоначално се заблудих, че на с. 1202-1203 от Десетото издание на Българско гражданско процесуално право, под „прекратяване участието на длъжника в дружеството“, проф. Валентина Попова има предвид „прекратяване на членството“. Тази моя грешка е информативна, защото показва в каква огромна степен правното ни мислене може да бъде формирано и дори, манипулирано от погрешни тълкувателни модели и от дългогодишното наслояване на терминология, която не е такава на закона, а е изобретена от нейните доктринерни или съдебни автори – въз основа на собствените им заблуди, прибързаност или невнимание. Защото след като двадесет години ни повтарят, че в хипотезата по чл. 125, ал. 2 ТЗ се прекратява „членството“ на съдружника, а не неговото (дялово) „участие в дружеството“ или че тази разпоредба уреждала „потестативно право на напускане“, нашата правна интуиция постепенно се предава и ние подсъзнателно започваме да мислим в погрешните и тесни рамки на една неправилна и подменяща смисъла на закона терминология. Нужно е време и преодоляването на не една или две заблуди, за да „надигнем глава“ и да видим истината.
7. Значение на концептуалния модел на ООД за тълкуването на чл. 140, ал. 4 ТЗ
7.1. Много по-силните персонални елементи в концепцията на ООД при днешната правна уредба в сравнение с тази по ЗДОО (отм.) са видни и от факта, че този стар закон не е познавал „персонални“ основания за изключване на съдружник от рода на тези по чл. 126, ал. 3 ТЗ. Единственото основание за изключване на съдружник по ЗДОО (отм.) е било чисто капиталово – неизпълнение на задължението за вноска в капитала. Тази законодателна концепция е била естествена последица на почти чистия капиталов модел на ЗДОО (отм.), при който съдружниците са имали едно единствено уредено de lege lata задължение – за вноска в капитала. В този исторически контекст е видно, че „съседите“ чл. 125, ал. 2 и чл. 126, ал. 3 ТЗ отразяват законодателна концепция, която – въпреки че съхранява капиталовия характер на ООД – силно доближава тази дружествена форма до гравитационното поле на персоналните дружества. Тази особеност на съвременната правна уредба е ключова за осмислянето не само на чл. 125, ал. 2 и ал. 3 ТЗ (и съответно, на чл. 517, ал. 3 ГПК), но и на чл. 140, ал. 4 ТЗ – в частта му, уреждаща конститутивен характер на вписването на приемане и изключване на съдружници.
7.2. Сравнението между чл. 95 и чл. 126, ал. 3 ТЗ доказва, че по своята феноменологична и правна същност, основанията за изключване на съдружник по чл. 126, ал. 3 ТЗ са персонални, а не капиталови. Те са плод на тясната спойка между съдружниците и на факта, че за разлика от системата на ЗДОО (отм.) съдружниците в днешното ООД имат не само капиталови, но и персонални задължения. Видно от чл. 95, ал. 2 ТЗ и в контраст с чл. 126, ал. 1 ТЗ обаче, изключването на съдружници от събирателно дружество е функция на конститутивно съдебно решение. Исковият ред за изключване в случая е обоснован от спорността на хипотезите и от нуждата настъпването на основанието за изключване да бъде верифицирано от съда. Тъй като основанията по чл. 126, ал. 3 ТЗ са персонални, а не капиталови, би могло да се предположи – в концептуална приемственост с модела на чл. 95 ТЗ, – че законодателят ще подчини прилагането им на конститутивен контрол и че изключването по тази разпоредба няма да настъпва пряко от решението на общото събрание на съдружниците.
7.3. Въпреки силно изразените си персонални черти обаче, ООД все пак е капиталово дружество. Следвайки принципно капиталовия характер на ООД и очакваната му широка разпространеност в оборота[10], законодателят от 1991 г. с основание е решил да „пощади“ съда от неизбежните и многобройни искови процеси, конституиращи самото изключване при персоналните дружества, и е делегирал решаващата воля на общото събрание на съдружниците. Ако не бе направил именно това, законодателят би наложил непоносимо за правораздавателната система бреме[11]. Той обаче не се е отказал от конститутивния регистърен контрол върху изключването на съдружници, защото институтът на изключването и неговите правни последици са прекалено важни и конституционно чувствителни[12], за да бъдат оставени изцяло на дискрецията на общото събрание на съдружниците. Съвременните системни и Бай-Ганьовски злоупотреби с правото по чл. 126, ал. 3 ТЗ доказват, че законодателят е бил напълно прав в горната своя концептуална преценка.
Веднъж достигнал (по горната логика) до концептуалната идея за конститутивно вписване на изключването на съдружници на персоналните основания по чл. 126, ал. 3 ТЗ, законодателят не е имал друг разумен и консистентен избор, освен да подчини на конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ и изключването на съдружници в капиталовата хипотеза по чл. 126, ал. 1 ТЗ. На фона на принципно идентичните главни последици на изключването (прекратяване на членството и погасяване на дружествения дял), би било проява на ужасяваща казуистика, ако в чл. 140, ал. 4 ТЗ бяха включени само персоналните хипотези по чл. 126, ал. 3 ТЗ, но не и капиталовите по ал. 1. В допълнение на това, изключването по чл. 126, ал. 1 и ал. 3 ТЗ (както и приемането на нови съдружници) е подчинено на стриктна легална процедура и законодателят е преценил, че тази процедура не може да остане под „радара“ на конститутивния регистърен контрол.
7.4. Що се отнася до уреждането на конститутивно вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ и по отношение на приемането на нови съдружници, причините за различието със системата на ЗДОО (отм.) са сходни с разгледаните по-горе. След като de lege lata ООД има затворен, а не чисто капиталов характер и приемането на нови съдружници е предмет на стриктна и установена в обществен интерес процедура, съвременният законодател – за разлика от ЗДОО (отм.) – е преценил, че ще брани силно изразените персонални черти на ООД чрез инструмента на конститутивното вписване. Казано с други думи, в системата на чл. 140, ал. 4 ТЗ конститутивният характер на вписването на нов съдружник е правнологическо и концептуално отражение на характерната за ТЗ трудност и утежнени изисквания за „влизане“ в едно вече учредено ООД.
8. Заключение
Настоящата статия подчертава фундаменталната важност на предварителното изясняване на концепцията на даден закон – с цел осигуряването на обща дедуктивна изходна база на тълкуването и преодоляването на трудностите, следващи от неясна или вътрешно противоречива правна уредба. В допълнение, статията идентифицира специфичния (силно персонализиран) концептуален модел на ООД в системата на ТЗ и акцентира на решаващите последици на този модел за правилното тълкуване на закона.
Направеният анализ изяснява по логически кохерентен, макар и само предварителен начин, разума на разпоредбите на чл. 125, ал. 2 и 3 и чл. 140, ал. 4 ТЗ, както и чл. 517, ал. 3 ГПК и обяснява защо те съществуват de lege lata, но не са били част от правния режим на ООД при действието на ЗДОО (отм.).
В допълнение, направеният анализ илюстрира някои от най-очевидните слабости на господстващото осмисляне на чл. 517, ал. 3 ГПК. И тъй като тази разпоредба „стъпва“ на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ и на уредения от последната институт на „прекратяване на участието в дружеството“ (а не на прекратяване на членството), горният провал на доктрината и практиката на ВКС да се справят с предизвикателството на чл. 517, ал. 3 ГПК налага по рефлексен път и преосмислянето на утвърденото тълкуване на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ.
Поради значително по-минималистичния си стил обаче, чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ поставя тълкувателя на още по-голямо изпитание, което не може да бъде посрещнато в рамките на настоящата статия. Тук действителният (и решаващ и на плоскостта на чл. 517, ал. 3 ГПК) смисъл на тези „класически“ разпоредби на ТЗ е само загатнат, като на читателя ще бъде оставена привилегията да се замисли и да провери самостоятелно – дори само на базата на предварителния анонс на тази статия – дали чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ са основани на персоналната (и обща за всички корпоративни юридически лица) концепция на прекратяване на членството или на специалния и характерен само за ООД капиталов институт на доброволното осребряване на дружествения дял.
За тази цел ще предложа на читателя още три „жокера“:
- Първият жокер е във въпроса защо – в привидно необясним контраст с интегралния модел на чл. 93 ТЗ – хипотезата по чл. 125, ал. 2 ТЗ не част от системата на прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ, а е отделена в самостоятелна алинея;
- На второ място, заслужава внимание и въпросът защо чл. 125, ал. 1 ТЗ използва терминологията на прекратяване на „участието на съдружника“, докато тази по чл. 125, ал. 2 ТЗ съдържа допълнителния, но важен смислов нюанс на прекратяване на „участието на съдружника в дружеството“. Ако в допълнение си припомним какво сме свикнали да разбираме под „записване на дялово участие“ в ООД, горният смислов нюанс придобива неочаквана тежест за тълкуването;
- На трето място, читателят вероятно ще бъде принуден – както бях принуден и аз – да „преговори“ дружественото право и да си изясни дали членството и дружественият дял са синоними (както твърдят немалко съвременни автори) или са съвършено различни, макар и генетично и функционално свързани явления. Предупреждавам, че въпросът не е само теоретичен, а има решаващо значение за осмислянето на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ и чл. 517, ал 3 ГПК.
Надявам се, че читателят ще има време да помисли непредубедено и задълбочено върху анонсираните в настоящата статия привидно „еретични“ тези и няма да позволи неговото любопитство, креативност и правно мислене да бъдат „преклудирани“ от декларативните тезиси на мотивите на Тълкувателно решение № 1/31.05.2023 на ОСГТК на ВКС и от гъстата тълкувателна мъгла, генерирана от преобладаващата съвременна доктрина. Защото това тълкувателно решение все пак не е закон, а само един – макар и задължителен – интерпретационен модел, който, като всяка човешка дейност, не е застрахован от фундаментални грешки.
Надявам, че в следващи публикации ще мога да продължа анализа на коментираните по-горе ключови за корпоративния живот и за кредита легални разпоредби на чл. 125 и чл. 140 ТЗ, както и на чл. 517, ал. 3 ГПК, като изложа и съответна по-подробна аргументация. Давам си ясна сметка, че ако пътят, който настоящата статия само загатва, е верен, той ще ни отведе до съвършено различна и изцяло нова перспектива при осмислянето на ключови институти на дружественото, регистърното и изпълнителното право и в частност – на прекратяването на членството в ООД, изключването на съдружници и принудителното изпълнение върху дружествени дялове.
[1] ЗДОО (отм.)
[2] Правно-логическата несъвместимост между „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ и уреденият в чл. 517, ал. 3 ГПК експлицитен ликвидационен модел е забелязано от Григоров, Гр., Търговско право, С.: Fast Print Books, 2023, с. 346-347. Въпреки, че на много места в посоченото съчинение проф. Григоров с основание критикува господстващата теза, че чл. 125, ал. 2 ТЗ урежда т. нар. „право на напускане“, той същевременно изглежда не подлага на съмнение логически свързаното с това право „вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ“. Поради тази изходна база на тезата си, посоченият автор е склонен да разреши привидната вътрешна колизия в системата на чл. 517, ал. 3 ГПК в полза на облигационния модел на „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“, а не на ликвидационния.
Моето решение на ребуса, поставен от чл. 517, ал. 3 ГПК е точно противоположното. Аз считам, че нито тази разпоредба, нито чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ уреждат каквото и да било вземане в полза на прекратилия участието си в дружеството съдружник, поради което вътрешната колизия в системата на чл. 517, ал. 3 ГПК е само привидна и е плод не на закона, а на неговото неправилно тълкуване и на кабинетното изобретяване на „вируса“ на правото на напускане и на свързаното с него „вземане по чл. 125, ал. 3 ТЗ“.
[3] Виж Кацаров, К., Систематичен курс по българско търговско право, 1943, с. 296. Посоченият автор нарича ООД „кабинетен продукт“.
[4] Диков, Л., Курс по търговско право, С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 312.
[5] Без да съм историк, бих предположил, че надеждата на българския законодател от 1924г. е била, че новата, модерна и капиталова форма на ООД ще „дръпне“ икономиката напред и ще фасилитира преодоляването на тежките последици от дългогодишните и разорителни войни от началото на 20-ти век. Подписаният на 27.11.1919 г. Ньойски договор не само осакатява България териториално, но е и очертавал непосилното за икономиката на страната задължение за изплащането на репарации в размер на 2,25 милиарда златни франка. Въпреки, че на 21.03.1923г. този огромен дълг е бил преструктуриран и разсрочен, българското правителство е трябвало да мисли в перспектива и да създаде условия за стопански прогрес. В този исторически контекст може би не е случайно, че ЗДОО (отм.) е обнародван именно през 1924 г.
[6] В частта на тази разпоредба, предвиждаща конститутивно вписване на приемането и изключването на съдружници.
[7] В хипотезата по чл. 517, ал. 3, изр. трето ГПК взискателят може да бъде удовлетворен и в резултат на осребряването на дружествения дял от дружеството. Макар да е част от системата на принудителни трансформации по чл. 517, ал. 3 ГПК обаче тази опция не е хипотеза на принудително изпълнение, а на доброволното осребряване на дружествения дял – с чиято релевантна балансова стойност дружеството същевременно изплаща (изцяло или частично) дълга на съдружника длъжник към взискателя.
[8] Виж Попова, В., в Българско гражданско процесуално право, Десето преработено и допълнено издание, С.: Сиела, 2020, с. 1202-1206. Абсолютно същата е и тезата, застъпена в осмото издание на Българско гражданско процесуално право, което е и последното по стария ГПК, като в него разглежданата теза на проф. Валентина Попова има за предмет чл. 398б, ал. 3 от ГПК (отм.).
[9] Виж Решение № 60/10.07.2012г. по т. д. № 134/2012г. на ВКС, I т. о. и Решение № 146/07.11.2013г. по т. д. № 1041/2012г. на ВКС, I т. о.
[10] В становището от 29.03.1991г. на Законодателната комисия по Проекта за Търговски закон е посочено, че „с оглед на нашите нужди и перспективи за развитие на стопанския живот тази дружествена форма [ООД] вероятно ще намери най-широко приложение и ще бъде най-често използвана“.
[11] В правната литература се посочва, че в периода следващ прехвърлянето на търговския регистър към Агенцията по вписванията, всяка година се учредяват между 30 000 и 40 000 дружества с ограничена отговорност – виж Токушев, В., Дружеството с променлив капитал – революция в българското търговско право, С.: Търговско право, бр. 2/2023г., с. 6. Лесно би могло да се предположи на какъв непоносим натиск би била подложена съдебната система, ако изключването на съдружници в ООД бе предмет на конститутивен исков процес, следващ персоналния модел на чл. 95, ал. 2 ТЗ. Както практиката показва обаче, горното „бреме“ е напълно поносимо в рамките на конститутивния регистърен контрол, извършван от Агенцията по вписванията.
[12] В случая на изключване на съдружници става въпрос не само за прекратяването на членството, но и за цялостното изгубване (чл. 126, ал. 1 и 2 ТЗ) или за потенциалното отнемане на част от направената от съдружника капиталова инвестиция (чл. 125, ал. 3 ТЗ). Защото във втората хипотеза счетоводният баланс не дава пазарна оценка на дружествения дял и следователно, уреждането на имуществените последици въз основа на него може да има за последица частичното отнемане на право на собственост. Последното – ако не бъде подчинено поне на конститутивен регистърен контрол – би противоречало на чл. 17, чл. 19, ал. 3 и чл. 56 от Конституцията. При критикуваното тук разбиране на ВКС, „мигновено“ изключеният съдружник ще изгуби цялата или част от инвестицията си, без да има каквато и да било предварителна защита срещу тези тежки последици – нито такава, осигурена от конститутивния регистърен контрол, нито тази по чл. 19, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ.
23
Коментирайте
ООД на никого не го препоръчвам – тромаво е. Познавам относително работещи – СД, КД не знам това, АД то – изобщо е – бай Лисан там.
Има хляб в пазарната икономика. Но така ли ще я караме – повърхностно.
Доста е писано по тези теми, но поздравления за автора, че ги е събрал и синтезирал нещата в една книга, както и че все още има желание да пише, след като вече отдавна не е асистент и не преподава. Съмнявам се, че повечето от тезите му ще намерят подкрепа в практиката, но пък винаги е добре да се чуе и друго мнение, както и да се развие доктрината. Така или иначе, е вложен много труд и време, за което – поздравления.
Принципно, много добра статия – може би, ако не бяха използвани твърде често термини като „концептуално“ и „фундаментално“, би било по-лесно четимо. Наистина, има интересни съждения – те не са еретични. Но някои от тях не са съответни на ДЕЙСТВАЩИЯ закон – именно поради това да се хвърля „вината“ върху доктрината (останалата) и тълкувателя, струва ми се, не е удачно. Напр. 1) мотивите по т. 5 и т. 7.2. от посоченото ТР от 2023 г. са съответни на закона и 2) чл. 517, ал. 3 ГПК е ясен – „Съдът отхвърля иска, ако се установи, че дружеството е изплатило на… Покажи целия коментар »
Супер! Ето така обичам да ми започне деня.
Много добре структурирана и полезна статия, поздравления, като си мисля, че въвеждането на подобни исторически паралели при тълкуването на съвременните закони, няма да се отрази никак зле на цялостното тълкуване на нормативната уредба, а може да се окаже и че някои добре забравени стари постулати/тези/нормотворчески решения, са ключът към разгадаването на множество актуални казуси.
П.С. От пазара с „фенси“ думичките Бухалът си набави следните:
– концепция (леко е прекалил с употребата, но е ок)
– индукция/дедукция;
– фасилитира;
– интегрира диалкетически
– консистетно
– интегрален елемент
– експлицитен инвариант
– амалгамирани
– консеквенции
– конотации
Колега, искрено ме разсмя втората част от коментара Ви – тази с „фенси“ думичките. Приемам критиката за „концепция“. Ала какво да правим като в съвременното тълкуване няма и бегла идея за „концепция“, а предимно декларативни постулати и лозунги – които по дефиниция „преклудират“ мисленето. Та затова си я обичам тази дума и да, „леко“ съм прекалил.
Съгласявам се с Вас, иначе признавам, че критиката по отношение на думата е по-скоро (лесно отстраним) стилистичен, не съдържателен недостатък, но предвид изчерпателния анализ, човек трудно може да намери недостатъци по същество, а работа на всеки уважаващ себе си юрист е да търси точно това, което касателно настоящата публикация е обречено на неуспех. Поздравления още веднъж за статията, защото за разлика от множество други автори, при Вас се наблюдава така необходимата в правото дълбочина, с внимание към детайла, и едновременно с това широта на разсъжденията.
Поредният полезен анализ.
Имаше една съдебна практика според която запорът на дружествен дял не е пречка да се увеличи капитала на ООД да се „разводни“ участието в капитала на съдружникът със запориран дял, така че докато бъде овластен взискателя да иска прекратяване на дружеството, то ликвидационния дял на длъжникът по изпълнението да е номинален.
Мислох да цитирам няколко и едно лично.. но да не ме качат в БанкерЪ като заплаха за банковата сигурност… това не съвет.. но вие си решавате.
Сериозни казуси са засегнати. Много фирми у нас са ООД, но е добре да се знае
Браво за чудната информация
Поредната добра статия и правен анализ. Поздравления
Добър анализ
80% от бизнеса в тази държава е чрез ООД, вярно значителна част от тях ЕООД, за които поставените проблеми не са относими, но! те трябва действително да са изяснени без съмнение в теоретично и практически, за да може съдилищата на действат на автоматик и с максимална бързина при изключване/напускане на съдружник
Повечето са малки фирми и се мъчат да намерят място под слънцето
И да оцелеят. Което никак не е лесно.
Когато самостоятелното мислене е ерес, авторът само определя тезите си като еретични, до къде се докарахме от недомислиците на ТК и на ГК, о, тълкувателю замълчи и малко почети
Обществото ни се раздели много и различното мислене е нападано силно. Често то е продиктувано от платени чужди интереси, примерно руски
Айде бе? Аз пък мисля, че са американско-английски интересите. Руснаците отдавна не ги интересуваме, освен според болните мисли на някои наши политици.
Поздравявам колега, който се е върнал към корените на нещата, нещо което напоследък убягва не само на ниво правоприлагане – ВКС, но и на ниво теория. Истинско удоволствие!
Добър анализ.
Не е излишно да се твори, обаче – ООД е изкуствено – това го знаем всички и стилът на статиите трябва да е лек.
Навремето – Александър Стойнев си ни късаше от вратата, заедно с Георги Петканов, само заради слаб стил на изказ.