Историческо развитие на проблема за наказване на непълнолетните в Република България
Авторът
Десислава Андреева е докторант по Наказателно право във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Директор на Центъра за Европейски проекти във Висшето училище по застраховане и финанси (ВУЗФ), юрисконсулт и Мениджър Проекти в сдружение „Право и Психология“.
Научните ѝ интереси са в областта на наказателноправния режим на непълнолетните, учението за субекта на престъплението и престъпленията от частен характер.
Въведение
Институтът на наказването на индивида в следствие на извършено от него определена противообществена проява съществува още от Древността. Философи като Платон и Аристотел в детайли размишляват върху проблема за престъплението и наказването като обществена реакция срещу извършеното престъпление. Престъплението като социално явление засяга определени обществени отношения, възприети от дадено общество като норма. Именно несъответствието на деянието с възприетия обществен и морален ред го превръща в общественоопасно и предизвиква нуждата от насрещна обществена реакция -наказанието.
В епохата на Просвещението Чезаре Бекария развива концепцията за наказанието в своята книга „За престъпленията и наказанията“. Той излага идеята, че наказанието трябва да се фокусира върху няколко основни принципа: превантивност, а не отмъстителност, пропорционалност спрямо извършеното деяние и акцентиране по-скоро върху неговата неизбежност, отколкото тежест. Според него именно вероятността от налагане на санкция, а не нейната строгост, има важно значение за превенцията на престъпността. [1]
Поради това и наказването има значимо въздействие върху обществото и социално-икономическата динамика. Особено важен е въпросът за „наказването на непълнолетните“, защото те представляват една специфична социална група, намираща се в преходен етап от развитието си, което налага и особено внимание при обосноваването на наказателната репресия и използваните мерки спрямо тях.
Настоящата статия разглежда историческото развитие на института на наказването на непълнолетни в Република България. Целта ѝ е да проследи основните периоди и акценти в развитието на наказателноправния режим на непълнолетните. Чрез сравнение между наказателните подходи в различните исторически периоди се цели да се идентифицират тенденциите и формиращите ги политически и социални фактори.
Историческото развитие на проблема за наказването на непълнолетните в България е свързано и с историческото развитие на наказателноправната регламентация в цялост. С възникването на Първата българска държава възниква и нуждата от регламентация на обществените отношения, особено на тези, свързани с извършването на престъпления.
Наказателната система в България е преминала през значителна еволюция от обичайното право на българите и славяните до съвременното законодателство, отразяващо най-значителните международни достижения на наказателно-правната наука. Наказването по българските земи като обществена реакция на извършени противообществени деяния има дълбоки корени, датиращи още от Средновековието. През Средновековието законодателството се фокусира основно върху определянето на престъпленията и съответните наказания, без да обръща внимание на възрастта на извършителите и нейното значение. Сведенията за наказателноправните обичаи и норми през VII-IX век са сравнително малобройни.[2]
В периода на Първата българска държава историците приемат, че се поставя началото на първите писани закони от Хан Крум, които предвиждат разнообразни наказания за извършени престъпления, но не акцентират върху значението на възрастта на извършителя. Най-ранни сведения за текста на Крумовото законодателство черпим не от преписи, а от косвен извор – византийският лексикограф и хронист Свида, който е живял около век и половина след Крум.[3] През Средновековието България акцептира и прилага византийските наказателноправни разпоредби, включително тези касаещи лицата, ненавършили пълнолетие.
Периодът на Първата българска държава (681–1018 г.) се характеризира с прилагането основно на обичайното българско право. Централно място в него заема „кръвното отмъщение“.[4] Наказанията за престъпления се налагат пряко от пострадалите или засегнатите лица. Самосъдът, известен като jus talionis, било правото на пострадалия при извършено правонарушение спрямо него да потърси удовлетворение и да защити своето достойнство. За най-тежките престъпления, като убийството например, било прилагано „кръвното отмъщение“. Именно то може да бъде определено като най-ранното проявление на наказателно правосъдие по българските земи. Интересен факт е, че през Средновековието субект на престъпление е можело да бъде не само физическо лице, но дори неодушевени предмети и животни.[5] Освен това по отношение на субектите на престъпления се правело разграничение и по отношение на принадлежността на субекта към определена социална група. Съсловната принадлежност играела ключово значение за определяне на степента на обществена опасност на дееца. През Средновековието по отношение на наказанията се прилага южнобалканското обичайно право.
По време на Османското владичество в страната ни не съществува самостоятелна национална наказателна система. Наказанията за престъпления, извършени от непълнолетни, се регламентират според шериатското и общоосманско право.
След Освобождението в България се създава собствена наказателна система. С първия Наказателен закон от 1896 г. се прави вече диференцирано разграничение между пълнолетните и непълнолетните извършители на престъпления. През 1924 г. е създаден и първият Закон за защита на децата, който цели да постави основите на по-хуманно третиране на непълнолетните престъпници, като за първи път се въвежда възможност за налагане на възпитателни мерки, вместо наказания.
След 9 септември 1944 г. правната система в страната е силно повлияна от съветското законодателство и по подобие на наказателната политика на СССР в Наказателния кодекс от 1951 г. се засилва въздействието на възпитателните мерки като се намалява прилагането на тежки наказания по отношение на непълнолетните.
След демократичните промени от 1989 г. наказателното законодателство постепенно се реформира в съответствие с международните стандарти. Принципът на хуманизма по отношение на непълнолетните извършители на престъпления особено ясно се засилва след приемането на България в Съвета на Европа и подписването на Конвенцията на ООН за правата на детето.
Наказването на непълнолетните в Република България
Южнобалканското обичайно право заема важна част в прилагането на наказването на лица, недостигнали пълнолетие през Средновековието. Примери за византийски правни източници, които се прилагат и на територията на България, са Еклогата и Синтагмата на Матей Властар. Византийската Еклога представлява първият правен източник, прилаган по българските земи в Средновековието, в който се споменава възрастта на извършителя на престъпление и нейното значение за тежестта на наказанието. Акцент върху възрастта на извършителя бил поставен относно обществената опасност на конкретно престъпление, регламентирано в статия 38, от титул XVII, в която било инкримиирано т.нар. „мъжеложство“. При този вид престъпление не се наказвал извършител, който не е навършил 12 години.
Детайлно е формулирана статия 45, касаеща умишленото убийство. В нея се разглеждат субективните и обективни предпоставки за извършване на умишлено убийство и като основна субективна предпоставка е посочено наличието на умисъл у дееца. Тълкуването на така формулираната разпоредба налага извода, че лице на ниска възраст не би могло да формира съзнателна форма на вина за убийство, тъй като не е достигнало нужното психическо и физическо развитие. Наличието на съзнателно отношение и разбиране на свойствата и значението на деянието от извършителя е определено като предпоставка за формулиране на умисъл още във Византийската Еклога. За сравнение може да се посочи, че в старобългарския превод на Византийската Еклога, наречен Славянска Еклога, по отношение на престъпленията „мъжеложство“ и „умишлено убийство“ също били поставени възрастови ограничения спрямо извършителите им.
Законът за съдене на людете е единственият достигнал до нас оригинален източник на българското средновековно право. Той представлява предимно една сбирка на наказателни разпоредби.[6] Прави впечатление, че в него българският законодател отчита значението на възрастта при извършването на определени престъпления. В Глава XV, изр. 2, което урежда престъплението „палеж“, към субекта на този вид посегателство било поставено изискване да не е малолетен. Това навежда на извода, че дори малолетно лице да извърши престъплението „палеж“, то няма да носи наказателна отговорност. Тъй като не е обособена разлика между малолетни и непълнолетни лица, понеже не е посочена възрастовата граница като разграничителен критерий, може да се заключи, че лице, което не е малолетно, но все още не е достигнало определената възраст за пълнолетие може да бъде субект на този вид престъпление и следователно да носи наказателна отговорност.
От периода на Втората българска държава от 1185 г. до 1396 г. най-забележителен е правният сборник „Синтагмата“ от 1335 г., съставен от Матей Властар. Анализът на този правен сборник показва, че в Глава „Ф-5“ са включени две основни правила, касаещи убийството: Четвъртото правило на Григорий Нисански и Осмото правило на св. Василий Велики. Тези две правила разглеждат волните (умишлените) и неволните (непредпазливите) убийства. Предвидени са дефиниции и за двата вида престъпления, но това което прави впечатление е специалната разпоредба, която регламентира възрастови ограничения за извършване на този вид престъпления. В раздел „Закони“ в разпоредбата, касаеща убийството, било предвидено, че когато убийство се извърши от дете до 7-годишна възраст, то не носи наказателна .
От 1396 г. до 1878 г. българската държава се намира под Османско владичество. През този период основно се прилага османското законодателство. В Османския наказателен закон от 1858 г. съществуват разпоредби, които препоръчват на съдилищата при индивидуализация на наказанията да вземат предвид възрастта на подсъдимия. Посочва се, че когато престъпление се извършва от дете на възраст между 8 и 14 години – малолетно лице, то следва да бъде освободено от наказателна отговорност. Като мотив се посочва невъзможността на индивида в тази възраст да прави точна и ясна разлика между добро и зло.[7] В този случай детето трябва да се предаде на родителите или роднини срещу „здраво поръчителство“. В същото време обаче законът регламентира, че родителите няма как да осигурят подобен вид поръчителство, поради което, за да се поправи, малолетният трябва да бъде задържан за определен разумен срок в полицията. За непълнолетните, определени като „“ законът определя възможност да носят наказателна отговорност, тъй като признава способността им да разбират значението на това, което са извършили. Именно тази способност обосновава формирането на вина спрямо извършеното деяние. Различен е минимумът и максимумът на предвидените наказания в зависимост от вида на извършеното. Тъй като Османският наказателен закон различава няколко вида деяния в зависимост от тежестта на извършеното: злодеяния, престъпления и простъпки, съответно и предвидените наказания за непълнолетни, които са извършили злодеяния, са по-тежки от тези, предвидени за извършването на престъпления и простъпки.
След Освобождението първият наказателен закон, регламентиращ наказването на непълнолетните в България, е Уставът за наказанията, които мировите съдии могат да налагат от 1880 г. Той е първият материалноправен акт с наказателно съдържание, създаден от българския законодател.[8] Уставът възприема отново диференциран подход за наказването на малолетни и непълнолетни. Регламентирано е, че малолетните до 10- годишна възраст не са наказателно отговорни, а непълнолетните – от 10 до 17 години, могат да носят наказателна отговорност. Предвидено е обаче налаганите наказания на непълнолетни да бъдат намалявани наполовина.
Първият български наказателен закон, приет през 1896 г., се прилага до 1951 г., когато се приема Наказателният кодекс. Първоизточници на уредбата на този закон са руското и унгарското наказателно право, откъдето са заимствани основните хуманистични и демократични принципи на наказателното право.[9]
Той възприема подхода, установен за непълнолетните с Устава за наказанията, които мировите съдии могат да налагат от 1880 г. Като възрастова граница за малолетните отново била посочена 10-годишна възраст, а за непълнолетните – между 10 и 17 години. Малолетните били изцяло освободени от наказателна отговорност, а за непълнолетните е предвидено, че носят наказателна отговорност само, ако са „действали в разумение“, т.е. разбирали са свойството и значението на извършеното от тях и са могли да ръководят своите постъпки.[10] За тях законодателят предвижда замяна на предвидените наказания за пълнолетни и съответна редукция на наказанието. Така например смъртното наказание и доживотният строг тъмничен затвор се заменяли с временен строг тъмничен затвор в намален размер от пет до десет години.
Наказателният кодекс от 1951 г. поставя началото на значим етап в развитието на българската наказателноправна система, особено по отношение на режима на непълнолетните извършители на престъпления. В чл. 43 от този кодекс е формулирана специална цел, която се преследва с наказанията, налагани на непълнолетните – да се превъзпитат и да се подготвят за общественополезен труд. Тази концепция отразява социалистическата идеология, доминираща по онова време, и е идентична със заложената специална цел в действащия Наказателен кодекс от 1968 г.
В кодекса от 1951 г. е въведено уточнението, че непълнолетните лица носят наказателна отговорност само ако могат да формират вина по отношение на извършеното, т.е. ако са могли да разбират свойството и значението на извършеното от тях и да ръководят постъпките си. В чл. 47 се посочва, че непълнолетните, на които деянието не би могло да се вмени във вина, се настаняват по решение на съда в трудово-възпитателно училище или друго подходящо заведение, ако това се налага от обстоятелствата по случая. Както и в Наказателния закон от 1896 г. са регламентирани правила за замяна на наказанията за непълнолетни.
Системата от наказания за непълнолетни, описана в Наказателния кодекс от 1951 г., демонстрира интересен баланс между строгост и хуманност. Наказанията за непълнолетни се основават на модел, сходен с този, предвиден за пълнолетните извършители на престъпления, но с ясна адаптация и смекчаване. Например, чл. 44, ал. 1 предвижда, че смъртното наказание за непълнолетни се заменя с лишаване от свобода за срок от 1 до 10 години. Този подход отразява прилагането на принципа на хуманизма от страна на законодателя, който, дори за най-тежките умишлени престъпления, се стреми към превъзпитание, а не към крайна репресия.
Допълнително, лишаването от свобода за срок над 10 години се заменя с максимум 5 години, а наказания като поправителен труд и глоба се заменят с обществено порицание. Тези промени демонстрират осъзнаване на специфичните нужди, които трябва да се преследват с наказването на непълнолетните и възможностите, които наказанието следва да предостави на непълнолетните. Лишаването от определени права и конфискацията на имущество не се прилагат спрямо непълнолетни. Причината за това е, че младите хора най-често не разполагат с права или имущество, поради което и лишаването им от тях като наказание не би било оправдано и не би спомогнало за постигане на заложената цел в чл. 43.
По-хуманният подход на законодателя спрямо наказването на непълнолетни най-ярко се откроява в разпоредбата на чл. 45. Той въвежда поощрителна разпоредба за непълнолетните, които след замяна на съответното наказание, са осъдени на лишаване от свобода до 1 година. Законодателят предвижда възможност в тези случаи непълнолетните осъдени да бъдат настанявани не в особените места за непълнолетни за изтърпяване на лишаване от свобода – поправителни домове, а в трудово-възпитателни училища. Този подход е в синхрон със специфичната цел на наказването на непълнолетни, формулирана в кодекса – да се превъзпитат и да се подготвят за общественополезен труд. Освен това тази мярка напълно отразява социалистическата идеология, която цели да интегрира възможно най-ефективно младите хора в трудовия процес, като по този начин ги превърне в активни граждани.
Противоречива е разпоредбата на чл. 47, която регламентира възможността по решение на съда, непълнолетните, които не могат да бъдат осъдени, тъй като деянието не може да им се вмени във вина, също да бъдат настанявани в трудово-възпитателни училища. Естествено, по преценка на съда това се прави в зависимост от обстоятелствата на конкретния случай. Тук законодателят не отчита достатъчно ясно разликата между осъдения и неосъдения непълнолетен. Лицата, които вече са признати за виновни, не би следвало да се третират по същия начин като лицата, които са извършили определено деяние, но е установено, че то не е извършено умишлено.
Така формулираният наказателноправен режим на непълнолетните в Наказателния кодекс от 1951 г. ясно отразява държавната наказателна политика за превъзпитание на непълнолетните със средства, съобразени с възрастовите особености на извършителите. Основно място заема превенцията на престъпността на непълнолетните и тяхната ресоциализация в случай на извършено деяние, което може да бъде както виновно, така и невиновно.
Формирането на нова наказателна политика след Априлския пленум на БКП инициира приемането на нов наказателен кодекс, който да отразява новите принципи на социалистическа демокрация. Деветият конгрес на БКП и усъвършенстването на социалистическото общество у нас рефлектират върху утвърждаването на наказателна политика, фокусираща се върху съчетаването на мерките за принуда и наказанието с мерките за обществено въздействие и възпитание. Като тази линия особено ясно се откроява при наказателноправния режим на непълнолетните. Израз на това е и приетият през 1958 г. Закон за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
В приетия през 1968 г. Наказателен кодекс законодателят акцентира върху ролята на обществеността в борбата за предотвратяване на престъпността. Комисиите за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните отразяват именно възпитателно-поправителната роля на обществеността в борбата с престъпността на непълнолетните. Тенденцията е все повече наказателната отговорност на непълнолетните да се заменя с налагането на възпитателни мерки, тогава когато деянието не е извършено предумишлено. Чл. 61 от НК предвижда замяна на наказателната отговорност на непълнолетните и налагане на възпитателни мерки по Закона за противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, когато деянието е извършено поради увлечение или лекомислие и не представлява голяма обществена опасност. Тук законодателят ясно отразява подхода си да прилага наказанията на непълнолетни не само, за да въздействат, но и за да противодействат. Освен това е въведен чл. 64, който предвижда възможност, когато определеното наказание на непълнолетния е по-малко от 1 година лишаване от свобода и изпълнението му не е отложено, съдът да настани непълнолетния във възпитателно училище – интернат или да му се наложи друга възпитателна мярка, предвидена в Закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните.
Всяко общество в зависимост от етапа на развитие, на който се намира и социално-икономическата конюнктура приема за престъпление определено общественоопасно деяние. В едни култури определено деяние може да се счита за общественоопасно, докато в други то да не се приема за такова.[11] С преосмислянето на обществената опасност на деянията, естествено се преразглеждат и възможните наказания. По същия начин преоценката на ленинските принципи и цялостната социалистическата идеология и култура води до преразглеждане на целия каталог от наказания в Наказателния кодекс от 1968 г., включително и тези, предвидени за непълнолетните.
Израз на хуманизма и желанието за въвеждане на допълнителни мерки в Наказателния кодекс от 1968 г. е и увеличаването на възможните наказания от 7 (регламентирани в Наказателния кодекс от 1951 г.) на 12. По този начин се създава възможност за прилагане на диференциран подход при налагане на наказанията. За непълнолетните, обратното – по-строгите наказания значително се намаляват, като действащите в момента са четири на брой: лишаване от свобода, пробация, обществено порицание и лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност. В сравнение с Наказателния кодекс от 1951 г., кодексът от 1968 г. регламентира по-малко възможни наказания за непълнолетните, включително въвежда и наказанието лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7. Израз на новата по-хуманна наказателна политика е и отмяната на смъртното наказание за непълнолетни, предвидено с НК от 1951 г.
Максимумът на наказанието лишаване от свобода е значително намален и пригоден към възрастовите особености и психологията на непълнолетните. Израз на стремежа за по-ефикасно и трайно превъзпитание на непълнолетните е въвеждането на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в специални поправителни домове, в които е уреден специализиран режим.
Историко-правният анализ показва две основни тенденции в развитието на правната уредба на наказателноправния режим на непълнолетните. На първо място, с промяната на социално-икономическото развитие се възприема диференциран подход при използване на наказателноправните методи и средства за въздействие. С измененията в НК от 1982 г. непълнолетните лица биват разделени на две възрастови групи: от 14 до 16 години и от 16 до 18 години.
Втората основна тенденция е за разширяване на каталога и приложното поле на извъннанаказателните мерки за въздействие. Създаването на специален закон в тази област – ЗБППМН, е израз на желанието на законодателя да акцентира върху превъзпитателната цел за въздействие върху непълнолетните извършители на престъпления. В тази тенденция основно място заема идеята, че непълнолетните лица, освен че не са достатъчно психически зрели, най-често нямат и нужната нагласа за изграждането на трайни престъпни навици. Именно поради това не със строгостта на наказанието, а с подходящите мерки за въздействие би могло да се противодейства на бъдещи престъпни прояви на непълнолетния извършител.
Заключение
Прави впечатление, че с развитието си системата на наказанията на непълнолетните все повече утвърждава принципа на хуманизма в наказателното право. Както казва М. П. Чубинский „ако не са били Хуманизмът и Реформацията, не би могла да възникне тази естествено-правна доктрина, която е довела до процъфтяването на нови наказателно-правни учения“. [12]
Наблюдава се обаче стесняване на кръга от възможни видове наказания, налагани на непълнолетни. Каталогът от наказания следва да включва по-богат спектър от възможности, които да могат максимално ефективно да бъдат приспособени към конкретния случай. Особено при непълнолетните наказанията следва да наблягат на осъзнаването на непълнолетния на първо място като личност – сформирана от разнообразни външни и вътрешни фактори, и на следващо място на създаването на мотивация за поправяне на поведението на непълнолетния и съобразяването му от тук нататък с морала и правните норми с цел интегриране като пълноправен член на обществото.
Както казва проф. Лазар Груев „винаги се наказва конкретен, отделен човек, а не просто статистически усреднен престъпник. Наказанието трябва да повлияе на конкретен човек, на индивид със свои особености“. [13] Особено при непълнолетните, следва системата от наказания да отразява максимално специфичните характеристики като все още неоформена личност, крехка психика, особено податлива на външни влияния и фактори, недостатъчна опитност и др. Възможно решение е предвиждането на основни и допълнителни наказания за непълнолетните. Така например наказанието лишаване от права по чл. 37, т.7 от НК никога не може да бъде налагано самостоятелно, а по своята същност може да играе роля единствено на допълнително наказание. Ако наред с основното наказание, което се заменя и съответно редуцира, е предвидено и лишаване от права по чл. 37, т. 7 от НК, не е възможно лишаването от тези права да се предвиди самостоятелно. [14] Един възможен подход е намаляването на максимума на предвидените наказания за непълнолетни и предвиждането на допълнителни наказания, които да увеличат ефективността на наказването, инкорпорирайки съвременните международни подходи за наказване на непълнолетните извършители на престъпления.
Настоящата уредба на наказването на непълнолетни в Наказателния кодекс от 1968 г. е съобразена със социално-икономическите условия в нашето общество от преди повече от 60 години, което ограничава нейната ефективност в съвременния контекст. Необходима е реформа, която да отразява актуалните обществени реалности и международните стандарти, като осигури по-гъвкав и индивидуализиран подход към непълнолетните правонарушители.
[1] Научна конференция на тема: Чезаре Бекария – начало на съвременната наказателна политика София, Българска асоциация по криминология. София. 1995 г.
[2] Ангелов, Д. История на средновековната българска държава и право. С. Булвест 2000.1992, с.96
[3] Бобчев, С. История на Българското право. Б. 1993., с. 107
[4] Петрова, Г. Престъпленията в Средновековна България. С. Университетско издание „Св. Климент Охридски“. 1992, с. 6
[5] Петрова, Г. История на българската държава и право (680-1878). Сиби. С. 2009, с. 172
[6] Бобчев, С. История на Българското право. Б. 1993., с. 178
[7] Арнаудов. Х. Пълно събрание на държавните закони, устави, наставления и високи заповеди на Османската империя. С. 1886. с.72
[8] Токушев. Д. История на новобългарската държава и право 1878-1944. С.Сиби. 2008, с. 227
[9] Токушев, Д. Създаване на новобългарското наказателно право 1877-1896. С. Сиби. 2019. с. 12
[10] Токушев, Д. История на новобългарската държава и право 1878-1944. С. Сиби. 2008. с.239
[11] Рахимов, И.М. Философия на престъплението и наказанието. С. 2015. с.28
[12] Чубинский, М.П. Очерки уголовной политики. М., 2010, с.136
[13] Груев, Л. Научни четения. Санкции в правото. СУ , 2019 , с.324-325
[14] Груев, Л. Санкционната система по българското наказателно право. С. Сиби, 1997, с. 146
15
Коментирайте
Да връщат техникумите по вътрешна украса и като отидат там най-големите калпазани, ще се пооправят нещата.
Бих.
Сядаш, понаписваш нещо и хоп доктор във ВТУ…..
Девалвация пълна, научно – илюзорен свят без връзка със зала или РПУ….
Охх, мацоо :*
Можеше и по-задълбочен да бъде този анализ
За мен, тази жена е идеална! Без значение колко разбира от наказателно право. Таквиз докторантки са за предпочитане от старите моми и парясници в цялата съдебна система и в адвокатурата.
БРАВО!!!
Еех, четейки статията човек се връща в първи курс в университета, когато му се налагаше да чака в мразовитите, мрачни утрини асистента по ИБДП, чието присъствие беше в зависимост от времето навън, но пък спомените от сконфузното стоене в студените зали си остава и до ден днешен. По същество, хубаво резюме, но повърхностно и без особено реално приложение, освен може би за студенти, искащи да хванат 3-ка на някой колоквиум/изпит, като изреченията са кратки и прости, което е характерно за наказателното право, но ако се търси еманципация от учебникарския стил, е редно да се вдигне нивото малко, все пак науката… Покажи целия коментар »
Спорно казано
Похвално, че се пише по темата
Да се надяваме, че скоро ще можем да въведем нормални щ, европейски правила
Категорично това с непълнолетните е заплетен казус
Добър анализ на сложен проблем
Моме, в зала влизала ли си.Тоя талаш е толкова ненужен, колкото на пръч му трябва виме.
Речникът Ви е неподходящ , но това не означава , че принципно не сте прав – момата не е влизала в зала и написаното няма да послужи наникого в практическата работа . Затова е по-добре и да не влиза в зала .
Първият Наказателен закон от 1896 г.: Този закон е ключов за установяване на съвременната българска наказателна система. Едно от важните нововъведения е именно диференцираното третиране на пълнолетни и непълнолетни извършители на престъпления. Това е ранен признак за осъзнаването на различната степен на отговорност и нуждата от специфичен подход към младите хора, извършили нарушения на закона. Lowe’s kids workshop 2025