„Отговорът“, който получаваме от нашето сънуване, в акта на критично четене и писане, не е решението на пъзел; това е началото на един творчески акт сам по себе си. [1]

I. Въведение

1. Тезата, която настоящото изследване извежда и доказва de lege lata, е привидно „революционна“, но изключително семпла. Според нея прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 и 2 от Търговския закон (ТЗ) нямат за своя пряка последица прекратяването на членството в дружеството с ограничена отговорност (ООД), а единствено на „участието“. Според застъпеното от мен изцяло ново тълкуване, с изключение на хипотезите на заличаване на самото дружество, правоприемство в дружествения дял и смърт на съдружник, членството в ООД може да бъде изгубено единствено в резултат на „имуществени“ причини, свързани с дружествения дял (а не на „персонални“ такива, свързани с членството), т. е., само след уреждане на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ[2]. Както ще стане ясно от изложението, горното разбиране е ново за българския юрист, но е отдавна утвърдено и безспорно в Германия – страната, в чиято „юридическа лаборатория“ е заченато ООД.

1.1. Горната теза – съществено надграждаща защитената в последната ми книга[3] – вероятно ще породи „тълкувателен шок“ в търговскоправната общност, ако не веднага, то след нейното задълбочено осмисляне[4]. Защото посочената моя книга поне пощади „свещената крава“ на прекратяването на „членството“ в хипотезите по чл. 125, ал. 1 ТЗ. Настоящото изследване коригира тази моя прибързана тълкувателна „щедрост“ – извеждайки de lege lata всички правно-логически консеквенции на модела, защитен от книгата ми. Резултатът от горния синтез е откриването и доказването на един хомогенен и общ институт (на прекратяване на „участието“ в ООД), обхващащ всички прекратителни основания по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ[5].

1.2. Както при всяка криза, първоначалният шок може премине в стагнация, регрес или развитие. Моята надежда е, че след време той ще кристализира в осъзнаване, в отърсването от една десетилетна тълкувателна илюзия, в поемането на отговорност и в издигането както на правните, така и на етичните стандарти в юридическата професия и в корпоративния оборот. Признавам също така, че шокът не е спестен и на мен. Самият аз все още изпитвам затруднения да осмисля пълното значение на изводите, до които настоящото изследване достига – за правната теория, правоприлагането, развитието на българското право, просперитета на бизнеса и не на последно място, за съхраняването на все по-крехката ни надежда, че живеем в правова и цивилизована държава.

1.3. Горните неочаквани ефекти със сигурност не са били моя цел, когато започнах да изследвам сложните (поне за мен) тълкувателни проблеми, поставени от чл. 125, ал. 2 ТЗ и тясно свързания с него чл. 517, ал. 3 ГПК – две разпоредби, в чийто смисъл съвременната доктрина и съдебна практика не изпитват съмнения. Моята цел бе да намеря удовлетворяващи ме и позитивноправно верни отговори в процеса на собственото ми „разпитване“ на тези разпоредби, както и да се противопоставя на едно дълбоко неправилно въззивно решение.

1.4. Дори и след написването на книгата ми обаче моят стар „мъчител“ (чл. 125 ТЗ) продължи да ме „вика“ и да „настоява“, че съвместната ни история не е приключила. И тъй като винаги се вслушвам в интуицията си, нямах друг избор освен да отложа срещата си с останалите „правни скелети в гардероба“[6] и да се върна отново към този мой стар познайник. Настоящото изследване е прекият плод на горната моя неочаквана среща със собственото ми несъзнавано (на юрист, психоаналитик и търсещ истината човек), а крайният резултат, както винаги в подобни случаи, е безкрайно изненадващ – на първо място за самия мен. Защото се оказа, че истината винаги е била под носа ни, но просто не сме били в състояние да я видим – поради илюзиите си и естествения ни човешки импулс да търсим по-лесния или „препоръчан“ от другите (а не от собствената ни интуиция и самостоятелно мислене) път. Резултатът от горния неочакван обрат в плановете ми бе, че след като посветих много от времето си на прекратяването на дяловото участие в дружеството по смисъла на чл. 125, ал. 2 ТЗ  (достигайки до алтернативен и изцяло нов тълкувателен модел), постепенно видях, че в своята основа този модел е не само правилен, но и изцяло приложим и за прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ[7]. Това откритие самò по себе си  беше неочаквано за мен – както вероятно ще бъде и за читателите. Това, което породи у мен най-голяма изненада обаче, бе фактът, че институтът на прекратяване на участието следва пряко от същността на ООД и от вътрешната диалектика на изграждащите го инструменти (дружественият дял и членството).

1.5. Горното откритие породи у мен не само вдъхновение и удовлетворение, но и както вече признах, своеобразен „тълкувателен шок“. Защото то означаваше, че съвременната доктрина и съдебна практика, вече повече от тридесет години, не са успели да осмислят не само разпоредбата на чл. 125, ал. 2 ТЗ (до този извод вече бе достигнала и книгата ми), но и самата същност на ООД и неговите ключови институти – дружественият дял, прекратяването на членството, прекратяването на участието по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ и имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Поради горния факт, моля да бъда извинен, ако след осмислянето на настоящото изследване читателят остане с впечатлението, че съм „пренаписал“ важна част от дружественото право и че трябва да „изтрие“ голяма и едва ли не, „аксиомна“ част от познанията си в разглежданата материя. На първо място, горният горчив и отрезвяващ опит не бе спестен и на мен. Защото, за да стигна до идеите, които сега споделям, самият аз трябваше да „пренапиша“ в собствения си ум това, които си мислех, че зная за ООД. На следващо място, не съм и склонен да поема отговорността за горните смущаващи ефекти – тя принадлежи на самото ООД, на преднамерено конструираната от германските юристи „безсмъртност“ на дружествения дял (виж т.  22 и т. 23) и на упоритото свойство на истината рано или късно да излиза наяве – чрез случайни свои приемници.

1.6. Моята последна книга бе първият ми опит за цялостно конфронтиране на досегашното тълкуване на чл. 125, ал. 2 ТЗ. Поради комплекс от причини, включително поради решимостта ми да не допусна влизането в сила на едно безобразно и ограбващо клиента ми въззивно решение, тя бе написана само за пет месеца и сред множество други ангажименти, включително тежкия процес на дипломирането ми като психоаналитик. Вероятно, ако разполагах с повече време за създаването на подобна сложна и адресираща важни теми книга, бих достигнал до изводите на настоящия труд още в нея. Поради горното свое преждевременно раждане и „пионерски“ характер, както и поради тежестта на погрешните доктринерни наслоявания в собствения ми ум, този мой пръв опит за осмисляне на чл. 125 ТЗ не бе завършен докрай, а и не е лишен от слабости.

1.7. Тежестта на аргументацията и изводите на настоящото допълнително изследване обаче са такива, че няма да могат да бъдат пренебрегнати нито от правната доктрина, нито от съдебната практика – освен с цената на неоправдана упоритост и професионална и етична дезинтеграция. Защото, ако в момента почти никой не знае що е това „прекратяване на участието“ по смисъла на чл. 125 ТЗ, скоро с това познание ще разполага всеки мислещ юрист. А за онези, които са неспособни да признаят истината и развитието, ще останат единствено илюзиите, непродуктивното вкопчване в миналото и срамът.

1.8. Поради горната своя „заявка“, това изследване не би могло да бъде нито кратко, нито лесно за четене и осмисляне. Важността на неговите изводи, аргументация и мисия изискват свобода по отношение на обема на доводите и достатъчно тълкувателно пространство за опровергаване на наложилите се през последните тридесет години дълбоко погрешни интерпретации на базисни институти на ООД. Поради горните причини, изследването ще бъде публикувано в две последователни части. Първата от тях е посветена на поставянето на тълкувателните, етични и практически проблеми, породени от досегашното тълкуване на чл. 125 ТЗ, на формулирането на тезата на изследването и на изграждането на коректна и стабилна теоретична и концептуална основа, позволяваща извеждането и осмислянето на института на прекратяване на участието в ООД по чл. 125 ТЗ. Втората част ще има за предмет самото извеждане на позитивно-правните аргументи за съществуването на този институт и изясняването на неговата същност и функции, както и на безкрайно изненадващите му проявления по отношение на фактическите състави на прекратяване на членството в ООД. Горните две публикации със сигурност ще бъдат последвани и от трета, посветена на съдържанието на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ и най-вече, на ключовия въпрос дали те се уреждат според пазарен или балансов модел[8].

1.9. Настоящото изследване представлява първото представяне на горния важен и ключов за ООД и за етичността и легитимността в корпоративния оборот институт пред българската правна общност. Надявам се неизбежните грешки и непълноти да бъдат простени. Вярвам, че на фона на цялото, те могат да бъдат пренебрегнати. Предупреждавам обаче читателя, че следването на логическата нишка на статията и осмислянето на нейната аргументация и теза изискват мобилизиране на най-будната и светла част от правния му ум – така, както изискваха това и от мен[9].

II. Темата и проблемите

2. Главната тема на настоящото изследване е неразпознатият досега институт на „прекратяване на участието в ООД“, уреден в чл. 125 ТЗ. Тази глобална тема може да бъде разложена на следните въпроси:

1) Какви са правната същност, функциите и основните черти на уредения в чл. 125 ТЗ институт на прекратяването на участието в ООД и дали той съвпада с института на прекратяване на членството или съществено се различава от него;

2) Какви са преките корпоративни последици на прекратяването на участието по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ – по отношение на членственото правоотношение и на дружествения дял;

3) Дали имуществените последици от прекратяването на участието, т.е., последиците по чл. 125, ал. 3 ТЗ, се уреждат по корпоративния модел, защитен в последната ми книга (т. е., под формата на осребряването на един актуален дружествен дял и в контекста на съхранено членство) или по облигационния модел на „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“ (представляващо „наследник“ на погасения дружествен дял), изповядван от съвременната доктрина и съдебна практика;

4) По какъв начин имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ са повлияни от правилата за закрила на капитала на ООД;

5) По какъв начин имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ влияят на института на принудителната ликвидация по чл. 155, т. 1 ТЗ.

3. Както вече посочих, изводите, до които изследването достига са изцяло нови и „революционни“ – по всички посочени по-горе теми, с изключение на извода, че прекратяването на участието по чл. 125, ал. 2 ТЗ не се изразява в пряко прекратяване на членството и на този, според който установеният в чл. 125, ал. 3 ТЗ принцип е този на пазарната, а не на балансовата оценка. Първият от горните изводи стои в основата на последната ми книга. Втората теза също не е непозната на съвременната ни доктрина[10].

4. Настоящото изследване – надявам се – ще успее да докаже, че слабостите в съвременното тълкуване на целия чл. 125 ТЗ, са базисни и почиват на неразбиране на същността на ООД и на неговата вътрешна логика и правна конструкция[11]. Този извод е смел, изненадващ и тежък, но за мен – и верен, и има дълбоките си корени си във вече многократно изтъквания от мен недъг на съвременното правно мислене – липсата на каквато и да било по-дълбока концептуална основа на тълкуването. Именно този недъг, чрез присъщата му разрушителна за правното мислене потенция, води и до фаталното смесване на дружествения дял по смисъла на чл. 127 ТЗ с членството, а оттук – и до интерпретирането на чл. 125 ТЗ през погрешната перспектива на последното. Тъй като дружественият дял е нормативното и стопанско „сърце“ на ООД, без чието животворно туптене тази дружествена форма не може изобщо да бъде конструирана и разбрана, горният фатален пропуск не би могъл да няма и последици, които са разрушителни за цялостния интегритет и позитивноправна обоснованост на тълкуването на ООД и на неговите институти.

5. В допълнение на горните базисни проблеми при осмислянето на привидно семплото и „изяснено“ от съвременната доктрина и съдебна практика ООД, моята вътрешна правна съвест постави на „прицел“ и почти неоспорваната теза, че имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ се уреждат въз основа на балансов, а не на пазарен модел.

5.1. Поради очевидната си колизия със справедливостта и със същността на търговските дружества, този балансов модел не ми даваше мира и в процеса на написването на последната ми книга. В крайна сметка обаче, аз капитулирах пред „ясната“ буква на чл. 125, ал. 3 ТЗ и се примирих с него.

5.2. Моите продължаващи търсения в материята на чл. 125 ТЗ, растящите ми съмнения относно балансовия модел, както и задълбочената „справка“ със старата ни търговскоправна книжнина и с германската коментарна литература обаче, ме доведоха по самостоятелен път до вече маркираната теза на проф. Калайджиев – че легалният израз „въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването“ по смисъла на чл. 125, ал. 3 ТЗ може да означава и нещо съвършено различно от „балансова оценка“, имайки за цел да дефинира единствено: 1) релевантната дата на оценката и 2) релевантният счетоводен баланс, „фиксиращ“ подлежащите на оценка активи и пасиви на дружеството – които обаче следва да бъдат оценени по пазарен, а не по балансов метод[12].

6. Проблемите, които настоящото изследване адресира, не се изчерпват с тълкуването на чл. 125 ТЗ. Защото тридесетгодишните произволни и неправилни интерпретации на тази разпоредба повдигат и цяла система от допълнителни теми и проблеми, които са не по-малко важни. Както вече признах, аз не възприемам себе си само като юрист, но и като гражданин и човек, споделящ определена ценностна система и перспектива. Това не ми позволява да се приобщя към все по-широката група от хора, на които „просто не им пука“ и които считат, че проблемите или не ги засягат, или трябва да бъдат решени от друг. Поради горните причини ще си позволя да положа поставените от тълкуването на чл. 125 ТЗ проблеми в по-широк контекст, показващ както тяхното ключово значение за нормалното функциониране на ООД и на бизнеса (а оттук – и за тълкуването на закона), така и проблемите пред развитието на българското дружествено право, на самата правна общност и на правното мислене въобще. Този по-широк контекст ще бъде разгърнат в следващото изложение през перспективата на три есенциално свързани ценности – на интегритета на правното мислене, на справедливостта и на развитието на правото.

7. „Доктрина“ – с цел „докторантура“ или с цел познание?

7.1. Първият дълг на правния тълкувател е респектът към буквата на закона. Неговият дълг да провери дали тази буква изразява по адекватен начин един разумен смисъл и какъв точно е той идва едва на второ място. От гледище на горния императив на правното мислене би следвало да очакваме, че когато чл. 125 (включително в своето заглавие) и чл. 149, ал. 3, т. 2 ТЗ – в повече от очевиден контраст с чл. 97 ТЗ – използват последователно специфичната терминология на „прекратяване на участието“ (а не на „членството“), тази особеност на закона би следвало да привлече внимание и да бъде разумно обяснена. Вместо да направят това обаче, съвременните тълкуватели с лекота са предпочели да подменят буквата (а с това – и смисъла) на закона – сякаш при ООД „участие“ не би могло да означава нищо друго освен „членство“.

7.2. Думата „доктрина“ произлиза от латинската дума „docere“, означаваща „преподавам“, „уча другите“. Според моя прочит на тази етимология, доктрината е „учение“, преподавано от съответно „учени хора“. Предполага се, че чрез това действие ученият-доктринер следва да споделя не толкова това, което си мисли, че знае, а преди всичко познание, което е обективно достоверно, критично тествано от собствения му ум, сверено със също така достоверни източници и поради това – полезно и за другите. Ако ученият-доктринер е положил добросъвестно горното усилие, има голяма вероятност учението му да е ценно, макар и незастраховано от грешки. Ако обаче тестът чрез собствената мисловна перцепция на учения и/или чрез други достоверни източници не е достатъчно прецизен и безкомпромисен, резултатът и в двата случая е онова, което една от най-великите книги на древна Индия („Йога Сутра“ на Патанджали) е дефинирала преди две хиляди и петстотин години като „погрешно познание“ – систематизирайки и възможните причини за тази погрешност.

7.3. Поради горните съображения, фундаменталните слабости в тълкуването на институтите на съвременното ООД от страна на доктрината и практиката на ВКС не трябва да бъдат нито оправдавани, нито учтиво премълчавани – именно, защото са фундаментални и не само подменят смисъла на закона и изкривяват цялостната тълкувателна перспектива към ООД, но и имат за последица тежки и непоправими вреди. Защото, ако ВКС се „учи“ от подобна доктрина, а тя на свой ред – от ВКС, низходящата спирала в тълкуването и прилагането на закона бързо постига зашеметяваща, правно непоносима и унищожителна прогресия. Вярвам, че настоящото изследване (въпреки очакваната от мен ожесточена съпротива от част от адресатите му) в крайна сметка ще докаже, че вредите от системното и дългогодишно погрешно тълкуване на закона са много по-фундаментални, трайни и непоносими от авторски стил, който не допада всекиму, но който все пак има добросъвестната цел да се противопостави на тези вреди със силата на словото и да предупреди за възможни нови такива. Тази, етически и професионално легитимна цел, от своя страна, оправдава и съответен стил, имащ за цел да пробуди спящите, а и да препятства заспиването им. Защото истинският тълкувател не може да си позволи да спи докато осмисля и/или прилага закона.

7.4. В тази връзка бих изтъкнал факта, че пишещите в материята на ООД автори, които са си направили труда да се запознаят с развиващата се вече повече от 130 години германска коментарна литература, са единици. Съмнявам се подобна „саможертва“ на време и усилия да е направена и от български съдия. Едва ли обаче съвременното ООД би могло да бъде истински разбрано и правилно осмислено, ако не бъде почерпена „вода от източника“ и от правната система, „изобретила“ тази дружествена форма.

7.5. В тази връзка бих обърнал внимание и на факта, че коментарната литература по германския Закон за дружествата с ограничена отговорност (GmbH) се характеризира с обем, прецизност, изчерпателност и дълбочина, които са несравними с нивото на съвременната българска доктрина по проблемите на ООД. Като пример ще посоча само, че един от ползваните от мен два коментарни източника посвещава около две хиляди страници само на първите тридесет и четири члена на GmbH. Едва ли обаче „германското ООД“ е толкова сложно, че да изисква изясняване в рамките на пет хиляди страници, а „българското“ – в максимум шестстотин. Следователно, става въпрос преди всичко за разлика в стандартите на правно мислене, работна етика и тълкувателна дисциплина и не на последно място – за различна визия за отговорността, носена от пишещия. В допълнение бих обърнал внимание и на факта, че един коментар на GmbH се пише от широк екип от топ юристи, а не от един единствен автор. Този факт показва не само респект към обема и сложността на изследваните явления, но и определена ценностна и етична нагласа, според която осмислянето и правилното прилагане на закона не са „частно“ дело, а обща отговорност на правната общност, носена от група, която англичаните вероятно биха нарекли „fellow travelers“.

7.6. Учудващо ли е тогава, че ООД не може да бъде правилно осмислено чрез доктринерни разработки, чийто обем е несъответно малък на сложността на изследваното явление?[13]По изложените причини, аз не се смущавам от обема на публикациите ми – предпочитам да не бъда четен от всички, но да допринеса за развитието и „очовечаването“ на българското право, а не за погребването му. Защото „четенето от всички“ е изкушаващ, но опасен стандарт, с който авторът рискува да бъде четен и от хора, които „четат всичко“, но не разбират нищо. Подобен „стандарт“ обаче не допринася нито за развитието на познанието, нито за креативната връзка между автор и читател, а със сигурност – и за развитието на българското право. Това развитие трябва да има по-високи цели и съответно, по-качествени средства, за да ги постигне.

8. Право или произвол?

8.1. В съвременния корпоративен оборот се превърна едва ли не в правило мажоритарните съдружници да „деребействат“ над миноритарните – да източват дружеството чрез свързани с тях компании, изкуствено завишени мениджърски възнаграждения, сключването на нищожни сделки и всякакви други „изобретения“. Каква е защитата на миноритарните съдружници в тези хипотези?

8.2. Има авторитетни правни писатели[14], които категорично отричат правния интерес на увредения съдружник да атакува по исков ред сключени от дружеството нищожни сделки и убедено му „препоръчват“ „специалния ред, предвиден в чл. 71 ТЗ“ или „да предяви срещу управителя actio pro socio  на основание чл.145 ТЗ“. Бих конфронтирал горната теза на първо място с въпроса защо кредиторите на едно дружество да имат правен интерес да атакуват като нищожни сделки, с които длъжникът им ги уврежда[15], но съдружниците, които са нещо повече от кредитори (собственици на емитента), да нямат подобно право – с какво стопанското благо на вземането е по-ценно от това на дружествения дял и заслужава по-интензивна правна защита?

8.3. На второ място, дори да се абстрахираме от ключовия въпрос по какъв начин увреденият миноритарен съдружник ще си осигури решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 8. ТЗ (което, съгласно утвърдената практика на ВКС, е процесуална предпоставка за допустимост на иска на дружеството срещу управителя), то как той би могъл да защити правата си, ако нелегитимните и недобросъвестни практики на емитента и останалите съдружници са правило, а не изключение. Трябва ли този миноритарен съдружник да прекара целия си живот в искови дела, с наивната надежда да „превъзпита“ мажоритарните съдружници и мениджмънта на дружеството?[16]

8.4. Като последица от горния лимитиращ контекст, единственият „изход“ на миноритарния съдружник е да упражни „потестативното си право на напускане по чл. 125, ал. 2 ТЗ“. На каква цена обаче? Оправдавайки се с крайно несигурната основа на буквата на чл. 125, ал. 3 ТЗ и с привидно уредения от нея като единствена опция балансов тест, както и с на пръв поглед очевидната, но неправилна интерпретация на чл. 125, ал. 2 ТЗ („автоматично прекратяване на членството“), съвременната доктрина и практика на ВКС не дават отговор на горния ключов въпрос. Резултатът е, че прекратилият участието си съдружник не само ще бъде ощетен с разликата между пазарната и балансовата стойност на дружествения си дял, но и ще бъде „учтиво препратен“ към дългогодишни искови и изпълнителни дела – вместо да съхрани членството си до момента на легитимното уреждане на имуществените поледици по чл. 125, ал. 3 ТЗ, а оттук – и правата си по чл. 71 и чл. 74 ТЗ (доколкото те са нужни за закрилата на все още неосребрения дружествен дял).

8.5. Ако към горните примери добавим и „незабавните“ ефекти на изключването на съдружник „във вътрешните отношения с дружеството“ и торпилирането на класическия институт на конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ от практиката на ВКС, положението на миноритарния съдружник в българското ООД става сходно с това на „гражданите“ на съвременната Руска федерация.

8.6. Горните несправедливи практически резултати обаче могат да бъдат избегнати, ако в чл. 125 ТЗ бъде видяно не прекратяване на членството, а на участието, както и принципът на пазарния модел на уреждане на имуществените последици от това прекратяване. Защото при подобно тълкуване съдружникът не само ще съхрани членството си и съответно, корпоративните средства за закрила на дружествения си дял, но и ще може да бъде справедливо обезщетен[17].

8.7. За да можем обаче изобщо да стигнем до горните идеи, първо трябва да си позволим да се усъмним в недоказаните постулати, според които чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ уреждат „прекратяване на членството“, а чл. 125, ал. 3 ТЗ – балансов модел на оценка. С изключение на мен и на проф. Калайджиев обаче, българската правна общност изглежда е „доволна“ от недоказания, крайно прибързан, а бих казал, и безправен, постулат, че именно счетоводният баланс е „властелинът“ на територията на прекратяването на участието по чл. 125 ТЗ. Както анонсирах в бележка под линия № 17 обаче, именно въпросът за модела на оценка по чл. 125, ал. 3 ТЗ е един от златните ключове за решаването на ребуса, поставен от института на прекратяването на участието в ООД.

8.8. Резултатът от горните слабости в доктрината и съдебната практика е тотален и траен срив на всякаква етичност и легитимност в корпоративния оборот. На власт са корпоративните самодръжци (мажоритарни съдружници), които – въоръжени с „абсолютната власт“, предоставена им от т. 2, т. 5 и т. 7.1. от мотивите на Тълкувателно решение № 1/31.05.2023 на ОСГТК на ВКС – могат да правят каквото си поискат с дружествения договор, със самото дружество и със съдбата на миноритарните съдружници (настоящи и бивши) – както в периода на тяхното „официално крепостничество“, така и през няколкото години, в които тече делото по чл. 74 ТЗ или в които неоснователно отказват да изплатят „балансовата“ сума по чл. 125, ал. 3 ТЗ. „Утехата“ за миноритарните съдружници – редуцирани до „корпоративни крепостни селяни“ – е само една: да се лишат доброволно от естественото си право на дружествен дял (и съответно – от неговия справедлив пазарен еквивалент), като наред с това преследват химерата на неговия балансов „двойник“ –  с цената обаче на дългогодишни искови и изпълнителни дела с крайно несигурен резултат и без лостове за какъвто и да било корпоративен контрол върху дружеството-длъжник.

8.9. В допълнение на горната безнадеждна картина, поставям и следния фундаментален въпрос, който съвременната съдебна практика и доктрина дори не са адресирали: има ли съдружникът, чието предизвестие по чл. 125, ал. 2 ТЗ е изтекло, легитимен интерес да въздейства върху релевантния счетоводен баланс по чл. 125, ал. 3 ТЗ в периода между датата на изтичане на предизвестието и релевантната балансова дата и дори нещо повече – в периода до окончателното осребряване на дружествения му дял? Та нали неговото правно и стопанско положение зависи пряко от една бъдеща „снимка“ на имуществото на емитента към балансовата дата по чл. 125, ал. 3 ТЗ и от последващото събиране на едно вземане! Дали тази снимка и желана от закона събираемост ще бъдат с висока резолюция и качество или размазани до неузнаваемост, зависи от корпоративните и бизнес действия на самото дружество не само в периода до изтичането на предизвестието, но и след това (до балансовата дата по чл. 125, ал. 3 ТЗ) и дори нещо повече – до реалното заплащане на релевантната стойност на дружествения дял[18].

8.10. На следващо място, след като имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ имат за предмет едно плащане от страна на ООД, а последното е капиталово дружество, има ли прекратилият участието си съдружник легитимен интерес да гласува за намаляване на капитала или да брани чрез искове по чл. 71 и чл. 74 ТЗ нетните активи на емитента? Та нали горното плащане не би следвало да е възможно, ако чрез него ще бъде накърнен капиталът на ООД! Означава ли горното тълкуване – абстрахиращо уреждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ от правилата за защита на капитала, – че за преобладаващата българска доктрина и за трайната съдебна практика ООД хем е някак си несъмнено „капиталово“, хем в същото време не трябва да спазва никакви правила за закрила на капитала си? Защото това би означавало и незнание що е това „капиталово дружество“. Горният въпрос не може да бъде заметен под килима с недоказания постулат, че в случая става въпрос за „бивш“ съдружник, придобил качеството на обикновен „кредитор“ на ООД. Защото, както правилно посочват част от съвременните автори[19], „издигането в ранг“ от съдружник в кредитор не би следвало да е толкова проста работа при едно капиталово дружество.

8.11. Трябва ли също така на съдружника с прекратено на основание чл. 125 ТЗ „участие“ (подчертавам – „участие“, а не членство) да бъде отказана например искова защита по чл. 74 ТЗ срещу процедурно порочно решение на общото събрание, с което дружеството – с цел да „нулира“ балансовата квота по чл. 125, ал. 3 ТЗ – се разпорежда с недвижимите си имоти по непазарна цена, в полза на свързано лице, без съгласието на увредения съдружник и в периода между датата на прекратяване на участието и релевантната за оценката на дружествения дял дата? Ако се сблъска с подобна теза, германският юрист би се хванал за главата – невярвайки как един повече от легитимен и очевиден правен интерес би могъл да е оставен от законодателя и от съдебната практика без никаква защита и без дружественият дял да е бил вече осребрен.

8.12. Утвърдената и доскоро безалтернативна доктрина, както и съдебната практика обаче отново не виждат никакъв проблем. За тях нещата са „ясни“, а евентуалните упреци следва да бъдат отправени „към законодателя“ – едно „дежурно“, удобно и безотговорно оправдание.  Те по дефиниция биха отрекли горната възможност за искова защита по чл. 74 ТЗ – защото прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ водят до „автоматично прекратяване на членството“, а горният иск принадлежи само на членовете на дружеството. Моля да ми бъде простено, но няма да се съглася с подобно твърдение – не само защото е несъвместимо с вътрешната ми правна съвест (а както следващото изложение доказва – и със закона), но и защото логическият му prius (прекратяването на членството) е изцяло недоказан[20].

8.13. Видно от горното изложение, утвърденото тълкуване на чл. 125 ТЗ предоставя на „бившия“ съдружник единствено облигационни средства за защита на легитимния му капиталов интерес и дефинитивно го лишава от корпоративните такива, предоставяни от „автоматично прекратеното“ и вече „несъществуващо“ членство. При подобно тълкуване не е учудващо, че статистически само малка част от титулярите на правото по чл. 125, ал. 3 ТЗ изобщо успяват да го упражнят. В допълнение на това, че подменя корпоративния модел на ликвидация на имуществените последици от прекратяване на участието с облигационен, горното разбиране жертва и капиталовата същност на ООД, а с това – и интересите на кредиторите му.

9. На фона на горните примери е видно, че практическите резултати на критикуваното от мен тълкуване на закона са правно непоносими, дълбоко нелогични и крайно несправедливи. Оказва се, че мажоритарните съдружници имат едва ли не гарантиран от закона „картбланш“ системно и арогантно да увреждат не само миноритарните такива, но и кредиторите на ООД. Защото, според горното погрешно тълкуване, вземането на прекратилия участието си съдружник е дефинитивно ограничено от балансовия модел по чл. 125, ал. 3 ТЗ (който на свой ред е под контрола на емитента), а от друга страна този съдружник е изцяло лишен от каквито и да било корпоративни средства за защита – той е само „бивш“ член на дружеството. За „капак“, същите тези мажоритарни съдружници могат с лекота да „напуснат“ дружеството с предизвестие и напълно правомерно да си самоизплатят стойността на дружествения им дял (която сами са изчислили) – торпилирайки факта, че би следвало да са именно съдружници, а не кредитори на дружеството и че правилата за закрила на капитала (чл. 133, ал. 1 ТЗ) са създадени именно с цел да парират подобни безобразия.

10. Не зная как читателите възприемат горните крайни практически резултати. За мен като юрист, който си е направил труда не само да мисли по темата в продължение на повече от година, но и да се запознае с достатъчно представителни сравнителноправни източници, чуждестранна доктрина и съдебна практика, те са не само логически непоносими, но и несъвместими със здравия разум, със същността на ООД и с конституционния принцип и идеалите на правовата държава.

11. Ако обаче на горните казуси бъде погледнато от перспективата, защитена от настоящото изследване, ситуацията коренно се променя. При подобно тълкуване и при настъпване на прекратително основание по чл. 125, ал. 1 или 2 ТЗ прекратилият участието си съдружник би разполагал и с всички права по чл. 71 и чл. 74 ТЗ, доколкото те не са суспендирани (а не „погасени“) от прекратяването на участието (а не на „членството“) и доколкото имат функционална връзка с бранения от съдружника и все още неудовлетворен легитимен интерес от осребряване на дружествения му дял по реда на чл. 125, ал. 3 ТЗ.

11.1. В допълнение на това, имуществените последици при прекратяване на участието по чл. 125, ал. 1 ТЗ, както и тези от напускането на съдружник поради важни причини[21]  биха се уреждали по пазарен, а не балансов модел – с всички следващи от това фундаментални различия. Съответно, напускащият по специалния и привилегирован ред на чл. 125, ал. 2 ТЗ съдружник би могъл да разчита единствено на плащане от нетните балансови активи на дружеството, а следователно – и при минимизиран риск за интересите на кредиторите.

11.2. Видно от горното изложение и тъй като правото и етиката са генетично и есенциално свързани, не бива да се учудваме, че слабостите в съвременната съдебна практика и доктрина имат преки и фундаментални последици по отношение не само на легитимността, но и на етичността и „психичното здраве“ в корпоративния оборот.

12. „Буквата на закона“ – буква за четене и осмисляне или „буква за балончета“?

12.1. Надявам се, че повечето от колегите, които си правят труда да четат сложните ми, дълги и предлагащи алтернативни тълкувания публикации, правят това, защото техните юридически умове се чувстват провокирани от тезите и аргументацията ми. Разбира се, винаги ще се намерят и злонамерени читатели[22], както и прибързани такива, според които моите неуморни публикации по проблемите на чл. 125 ТЗ са проявление на едва ли не Донкихотовска наивност. Като представителен за мнението на тази трета категория читатели ще си позволя да цитирам един от коментарите под предходната ми статия в Lex.bg (виж тук), според който „със статии няма да промени практиката – простичко е, законът казва по балансова стойност към месеца на прекратяване на членството правоотношение.“ (подч. мое).

12.2. Нямам лоши чувства към цитирания читател, напротив. Ще си позволя обаче да не се съглася с него и да използвам думите му като отправна точка за едно от важните послания на настоящото изследване. Защото смятам, че тези думи са представителни за определен начин на мислене при тълкуването на закона от страна на доктрината и съдебната практика, който обаче е разрушителен не само за правната наука и правораздаването, но и за интегритета на правното мислене въобще. Именно този подход е основната причина съвременното българско законодателство, доктрина и юриспруденция (разбира се – със съответните изключения) да не бъдат на нивото, което отговаря на претенциите да сме граждани на цивилизована и правова държава.

12.3. Връщайки се на горната отправна точка и цитирания коментар от читател, ще добавя, че правото не е и никога не е било „простичко“. То не би могло да е такова поради същата причина, поради която не е „простичка“ нито науката, нито психоанализата, нито която и да е друга форма на познание. Защото, както е установил още Кант (а и други преди него) човешкият ум не е в състояние да прекоси дори пътя от познаваемото с медиума на сетивата (phenomenon) до обективно непознаваемото чрез тях (noumenon). Поради този факт претенцията, че обективното право – дълбоко скрито зад „феномена“ на легалните разпоредби – е „простичко“, представлява ако не нарцистична илюзия, то най-малкото, уязвима защита срещу границите на нашите умове.

12.4. В тази връзка, законът никъде не „казва“, че в случаите по чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ се прекратява „членственото правоотношение“ – макар този смисъл да му се приписва (неоснователно и без никакви доказателства) от господстваща доктрина и съдебна практика. Тази ключова за разбирането на целия чл. 125 ТЗ тема вече бе предмет на предходна моя публикация в Lex.bg (виж тук), но в настоящото изследване ще бъде качествено надградена – чрез разширяване на принципните изводи и по отношение на прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ и чрез извеждането на съответна допълнителна и много по-дълбока аргументация. В този смисъл, настоящата статия доразвива предходното ми разбиране, а то от своя страна бе плод на факта, че дори аз все още не бях узрял да се еманципирам изцяло от утвърденото тълкуване на чл. 125 ТЗ – което се оказа, че ме е „индоктринирало“ в много по-голяма степен, отколкото съм мислел.

12.5. На следващо място, все още „полемизирайки“ с цитирания по-горе читател, ще посоча, че чл. 125 ТЗ никъде не „казва“, че имуществените последици се уреждат „по балансова стойност“. Използваният от закона израз е „въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването“ – а този израз несъмнено дава възможност за повече от една разумна интерпретация, една от които е и възприетата от вече цитирания по-горе проф. Ангел Калайджиев, а принципно и от мен[23].

13. Застой или развитие?

13.1. В мотивите на Тълкувателно решение № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС с основание бе прието, че една от хипотезите на развитие на правото е „развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми“. ВКС не разполага с конституционно правомощие да създава „правни норми“. Чрез тълкувателната си и каузална практика обаче този съд може (и трябва) системно и упорито да идентифицира онези области на правото, в които собственото му тълкуване не води до „ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми“, а до правно непоносими, вътрешно несъвместими, несъобразени с буквата и логиката на закона и очевидно несправедливи „разрешения“. Следователно, развитието на правото не е само в ръцете на законодателя (често нехаещ за него), но и на ВКС. Нещо повече, този съд, бидейки съставен от първокласни юристи и в ежедневен контакт с юридическата „кухня“ на исковите дела и правораздаването, има несравнимо по-голям ресурс да развива българското право в сравнение със законодателя. Защото и най-качественият закон не би могъл да функционира, ако не бъде правилно осмислен и прилаган от съда.

13.2. В горния контекст, аз съм уверен, че със статии и книги съдебната практика може да бъде променена (понякога за добро, а друг път – за лошо). В тази връзка бих припомнил, че Тълкувателно решение № 4/2012 г. от 29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС (за присъждането на неимуществени вреди при договорната отговорност) бе предхождано от десетилетия на самоотвержени и привидно наивни усилия на доктрината да обясни истината, до която ВКС достигна след цели тридесет години. Не е сигурно, че легитимираното чрез горното тълкувателно решение различно тълкуване на закона изобщо би било възможно, ако търсенията на ВКС не бяха подкрепени от добросъвестните и упорити усилия на правната книжнина.

13.3. Към горния пример бих добавил и този на германската съдебна практика, за която е не само обичайно, но и наложило се като стандарт, интегриран в самия „темплейт“ на правораздавателните актове и на съдийското мислене, да се реферира към правна доктрина[24]. В тази връзка бих посочил също така, че обратът в практиката на Върховния съд на Германия, с който за пръв път – след десетилетно отричане – се признава правото на изключване на съдружници в ООД, стъпва директно на публикуваната през 1942 г. влиятелна студия на Франц Шолц, развиваща доктрината, на която е основан както институтът на изключването, така и на напускането на съдружници – тази за наличието на важна причина (“wichtige Grund”)[25].

13.4. Моята увереност, че задълбочените и добросъвестни усилия на правната книжнина могат да доведат до развитие на българското право и до ревизирането на неправилна съдебна практика е несъмнена и идва от вярата ми в българските съдии. Защото сред тях има много, които изпълняват мисията си с високи стандарти, които знаят що е това Право и които – правораздавайки – не се задоволяват с безкритичното повтаряне на чужди тези и тълкувателни клишета[26], а търсят истината за смисъла на закона и справедливостта и използват най-ценния инструмент, който притежават – умовете си на юристи. Настоящият мой труд е адресиран до тези български Съдии[27]. Останалите най-вероятно или няма да го разберат, или ще се затворят в защитно и лишено от аргументи отрицание.

14. Ригидност или гъвкавост?

Всяко развитие и всяка динамична ситуация изискват определена степен на гъвкавост. При липсата на такава, натрупващите се динамични сили не могат да бъдат „удържани“ и регулирани и ескалират до разруха. Нека видим – засега само в предварителен план – как горната истина се проявява на плоскостта на чл. 125 ТЗ и на неговото тълкуване.

14.1. Утвърденият в доктрината и съдебната практика модел на чл. 125 ТЗ несъмнено е крайно ригиден и необратим. Той изхожда от разбирането, че членството се прекратява „автоматично“ и безвъзвратно и се замества от „вземането по чл. 125, ал. 3 ТЗ“, чийто предмет е „паричната равностойност на погасения дружествен дял“. Как обаче би могъл да се приложи горният модел в случаите, в които изключен и заличен от ТРРЮЛНЦ съдружник спечели делото си по чл. 74 ТЗ? За да има смисъл от подобно конститутивно съдебно решение, очевидно не само членството на съдружника, но и дружественият му дял ще трябва да бъдат възстановени – защото двата инструмента вървят ръка за ръка. Нека засега оставим настрана въпроса, дали това възстановяване ще стане само ex nunc (както приема ВКС) или ex tunc (каквото е моето разбиране за хипотезите на конститутивни вписвания) и се доверим на тезата на ВКС.

14.2. Ако направим това, обаче се поставя въпросът откъде в горните случаи ООД ще „вземе“ основен и дружествен дял, за да ги даде на „възстановилия членството си“ си съдружник? Може би ще трябва да увеличи капитала си или да се „помоли“ на съдружника, поел дружествения дял на изключения да му го „върне“? Има ли обаче сила, която да накара ООД, респективно, заварения от решението по чл. 74 ТЗ съдружник да направят подобна саможертва – ако не в името на правото, то поне на справедливостта? Такава сила няма – което логически води до извода, че ефектите на отменителното решение по чл. 74 ТЗ ще бъдат нулеви. Едва ли обаче това е целта на закона[28].

14.3. Горният показателен пример може да бъде разширен и с останалите прекратителни основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ. Защото всяко от тях може да отпадне – включително в периода предхождащ балансовата дата по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Наследникът може да бъде приет за съдружник; пълно запретеният може да възстанови дееспособността си; съдружникът с прекратено участие може да излезе от процедурата по ликвидация или несъстоятелност. Всяко от тези събития може да се случи и преди уреждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Как ВКС и съвременната доктрина биха решили тези казуси? Според тях членството е „автоматично“ и безвъзвратно прекратено и ООД е напълно свободно да урежда корпоративните последици от това „прекратяване“ – намалявайки капитала си, приемайки нов съдружник или предоставяйки вакантното дялово участие на останалите съдружници[29].

14.4. Следователно, оказва се така, че преди имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ изобщо да са уредени и при междувременно отпаднало основание за прекратяване на участието, веднъж изгубените членство и дружествен дял не могат да бъдат възстановени на съдружника и той ще трябва да се задоволи с „балансовата сума“ по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Защо обаче – след като се оказва, че към момента на тази частична и антиципирана „ликвидация“ основанието за прекратяване на участието и за осребряване на дружествения дял вече не съществува? Коя е причината на прекратилия участието си съдружник да се натрапва подобна „ликвидация“ – само това, че е имал лошия късмет да изпадне в краткотрайно умопомрачение, ликвидация или несъстоятелност ли? Или че е бил незаконно изключен от ООД?

14.5. Ако към горните правно непоносими ефекти добавим и факта, че според критикуваното тук разбиране съдружникът губи дружествения си дял преди той да бъде осребрен, тълкувателният шок добива непоносима интензивност. Въпреки че съм в началото на пътя си по „запознаване“ с германската коментарна литература по GmbH, от осмисленото от мен дотук бих предположил, че създателите на този закон биха се „обърнали в гроба“, ако научат, че тяхната прецизно настроена и дълго зачевана „рожба“ се интерпретира по подобен безправен, несправедлив и лишен от всякаква логика начин.

14.6. Ако обаче се замислим по-задълбочено и – бидейки юристи – изпълним своя първи дълг на тълкуватели на закона (отдавайки респект към неговата буква – реферираща към прекратяване на „участието“, а не на „членството“), би следвало да забележим, че горните същностно динамични и потенциално конфликтни хипотези не могат да бъдат регулирани чрез ригидния и необратим инструмент на прекратяването на членството. Те се нуждаят както от стабилна основа (инвариантът на дружествения дял и съответно – на членството), така и от гъвкава надстройка – от правна форма, която позволява адаптиране към динамиката на отношенията. Тази гъвкава правна форма е институтът на прекратяването на участието в ООД.

14.7. По сходен модел, ако българската правна доктрина и съдебна практика искат да имат не само стабилната основа на своята традиция, но и да се развиват, те трябва да огъвкавят собственото си мислене и перспектива – допускайки нови идеи и съответно, откривайки нови, по-дълбоки, по-смислени и по-справедливи модели на обективното право. В противен случай, стабилността се изражда в скованост и стагнация и развитието се случва отново „някъде другаде“, а ние оставаме впримчени в несъзнавания срам от това, че не сме го последвали – както като личности, така и като нация.

15. Концептуално правно-логическо мислене или казуистика?

15.1. В основата на адресираните дотук тежки тълкувателни затруднения и практически проблеми лежи една и съща причина, подчертана както в последната ми книга, така и в първата ми статия в Lex.bg по проблемите на чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ (виж тук). Тази базисна причина е, че даден правен институт не може да бъде коректно и цялостно изяснен без полагането му на концептуална основа, интегрираща разбиране за неговата същност, функции и вътрешна логика.

15.2. Една от целите на настоящото изследване е да бъде демонстрирано как, когато горната изходна грешка бъде коригирана и тълкуването си е проправило път до по-дълбоката вътрешна основа на изследвания институт, неговите „естествени“ позитивноправни черти се разгръщат спонтанно и не само се подреждат в стройна, логична и справедлива система от разрешения, но и „послушно“ пасват на привидно необяснимите „странности“ в буквата на закона. В тази връзка се надявам, че настоящата статия ще демонстрира по убедителен начин как изходната липса на задълбочена концепция за вътрешната логика на дадено правно явление (в случая – за самото ООД, за дружествения дял и неговата връзка с членството и за прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ) блокира всякакъв шанс за коректното им позитивноправно осмисляне – като същевременно даде и пример за противоположния тълкувателен подход. Именно тези съображения са и основанието за следващите два раздела, имащи за цел: 1) да бъде формулирана тезата на настоящото изследване и 2) да се постави коректна и сигурна концептуална основа за позитивноправната аргументация на така формулираната теза и за тълкувателното извеждане и доказване на института на прекратяване на участието в ООД.

III. Формулиране на тезата на изследването

16. Макар и обективно „революционна“, тезата на настоящото изследване е относително семпла[30] и е съставена от следните подлежащи на доказване твърдения:

16.1. В своите първи две алинеи, чл. 125 ТЗ урежда общия институт на „прекратяване на участието“ в ООД, а не на прекратяване на членството. Прекратяването на членството е последица едва от уреждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ.

16.2. Горният институт се „раздвоява“ в две посоки – към „прекратяването на участието“ в тесен смисъл (хипотезите по чл. 125, ал. 1 ТЗ) и към „прекратяване на участието в дружеството“ (обхващащо хипотезите по чл. 125, ал. 2 ТЗ, а както ще обоснова в отделно изследване – и правото на оттегляне от ООД поради важни причини). Същностният разграничителен критерий е дали съответното прекратително основание е обективно, или се конституира от волята на съдружника.

16.3. На по-високо ниво на абстракция, горният общ институт може да бъде дефиниран и като „прекратяване на участието в дялово търговско дружество“ – защото е не само приложим, но и характерен за всички дружествени форми, които англоезичната доктрина и практика с основание наричат „close corporations“, т.е., не само за ООД, но и за персоналните дружества, а и за наскоро уредените дружества с променлив капитал[31]. Тази истина е ясно видима от обстоятелството, че правната уредба на акционерните дружества не съдържа прекратителни основания от рода на уредените в чл. 93, чл. 125, ал. 1 и 2 и чл. 260м ТЗ.

16.4. Водещата и есенциална цел на института на „прекратяване на участието“ в ООД е да бъдат адекватно и справедливо адаптирани съдържанието и балансът на двете изграждащи ООД и взаимно преплетени явления (дружественият дял и членството), в хипотезите, в които съдружникът иска или трябва да осребри капиталовата си инвестиция, защото членството е станало било нежелано от самия него (чл. 125, ал. 2 ТЗ), било обективно невъзможно (смърт), било обременено от друго прекратително основание по чл. 125, ал. 1 ТЗ. В случаите по чл. 125, ал. 2 ТЗ и особено, при правото на напускане поради важни причини[32], към горната цел се добавя още една – на съдружника да бъде предоставена защита срещу корпоративния произвол, срещу нежелани от него съществени корпоративни промени или в случаи на извънредни събития в живота му, като се осигури алтернативен на транслативните сделки и на ликвидацията „изход“ от дружеството.

16.5. Горният баланс се осъществява от семплата и минималистична разпоредба на чл. 125 ТЗ (а и от други, свързани с нея институти) по няколко интегрално свързани линии:

1) Чрез дефинирането на основанията за прекратяване на участието на съдружника;

2) Чрез въздигането на тези основания в елемент от съответни правопораждащи фактически състави – имащи за цел да осигурят осребряването на актуалния дружествен дял (имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ);

3) Чрез въздигането на горните основания и в елемент от съответни правопроменящи фактически състави – имащи за цел да адаптират съдържанието на членственото правоотношение към една изцяло нова ситуация[33] или регулиращи отношенията между наследниците на починалия съдружник и дружеството;

4) Чрез дефинирането на модела на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ (пазарен или балансов) и на релевантната за уреждането им дата;

5) Чрез осигуряването на принципна опция за обратимост на правните последици на прекратяване на участието – в случаите, в които конкретното прекратително основание по чл. 125, ал. 1 ТЗ е отпаднало преди настъпването на легитимна ликвидация на имуществените отношения по чл. 125, ал. 3 ТЗ;

6) Чрез осигуряването на системна връзка между института на прекратяване на участието в дружеството, от една страна, с институтите на закрилата на капитала и принудителната ликвидация на дружеството, от друга.

17. От гледище на същността на уредения в чл. 125 ТЗ институт, неговата водеща цел е капиталова – да се осигури справедливият и легитимен „изход“ на съдружника от неговата инвестиция и като последица от това – и прекратяване на членството. Тази базисна цел от своя страна императивно налага и следните тълкувателни „аксиоми“:

1) С изключение на хипотезите на смърт, заличаване на дружеството или правоприемство, до легитимното уреждане на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ членството не може да бъде прекратено;

2) Имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ принципно се уреждат по пазарен, а не по балансов модел[34] – защото стопанското благо на дружествения дял не е проекция нито на членството, нито на счетоводни баланси, а на имуществото на дружеството и съответно, на своеобразното „участие“ на съдружниците в това имущество.

18. След формулирането на горната теза, тя следва и да бъде и „легитимно“ доказана. И тъй като съм преди всичко (и все още) юрист, а тезата ми конфронтира и опровергава тридесетгодишни и дълбоко погрешни наслоявания в доктрината и съдебната практика, за мен „легитимно“ е само пълното доказване – според стандартите на ГПК, заложени в основата на всяко качествено правораздаване и съответно, на всяко правно мислене.

IV. Теоретична и концептуална основа – дружественият дял като есенциален елемент на ООД, като обект на правото и като инструмент за придобиването и изгубването на членството

19. Същност и дефиниране на ООД

19.1. Тъй като уреденият в чл. 125 ТЗ институт на прекратяването на участието принадлежи на ООД, то първата и базисна тълкувателна стъпка би следвало да бъде разбирането на същността на тази дружествена форма. Нашата повърхностност, а понякога, и нарцисизъм, правят трудно признанието, че всъщност не притежаваме интегрално, осмислено и задълбочено познание за тази същност. Моето доказателство за това твърдение е семпло – коректната доктринерна дефиниция на дадено правно явление следва да обхваща всичките му есенциални признаци и същевременно, да го отграничава от сходните нему явления.

19.2. Ще дам пример с дефиниция на ООД, която намирам за представителна за съвременното му осмисляне от българската доктрина: „…търговско дружество, чийто капитал е разделен на дялове, с един или повече съдружници, които не отговарят към кредиторите на дружеството за задължения на дружеството“[35]. Коректно ли е обаче това определение и разкрива ли всички есенциални елементи на ООД? Не го намирам за такова, защото то пропуска да подчертае както функциите на капитала, така и есенциалния елемент на дружествения дял – без който ООД не може да съществува, нито да бъде коректно осмислено. Както подчертавам във всичките ми предходни публикации в материята на ООД обаче, ако смесваме дружествения дял с членството[36], той не само ще бъде системно игнориран, но и няма да бъде изобщо разпознат като ядро на тази дружествена форма. Съответно, няма да бъде разбрана и самата тя. Изводът е тежък, но настоящото изследване и неговата аргументация не позволяват да бъде спестен.

19.3. В контекста на горните съображения, ще си позволя да предложа алтернативна и съществено допълнена дефиниция на ООД, която считам не само за теоретично коректна, но и за пряко подкрепяща тезата на настоящата статия. Според тази дефиниция ООД е: (1) корпоративно юридическо лице – търговско дружество; (2) чиято кредитабилност в оборота се гарантира не чрез личната и солидарна отговорност на съдружниците, а чрез императивни правила за набиране, изменение и закрила на по правило стабилния му капитал; (3) който капитал е формиран от поетите от съдружниците основни дялове и гарантиран от извършените и/или дължими от тях имуществени вноски; (4) като срещу записването на основния си дял в капитала всеки съдружник придобива дружествен дял, чрез чието прехвърляне/залагане или в условията на пълно или частично разпределение на необвързаното от капитала или непредназначено за удовлетворяване на кредиторите на дружеството имущество и при спазването на определени легални предпоставки; (5) съдружниците могат да реализират капиталовия си интерес – получавайки съответна на дружествения си дял квота от нетните активи на дружеството.

19.4. Важната и липсваща в досегашните определения част е съответно подчертана. Тя интегрира в дефинирането на ООД както есенциалния елемент на дружествения дял, така и характерните за тази дружествена форма ограничения в неговата ликвидност. Същевременно, дадената дефиниция подчертава функцията на неговия капиталов характер и разграничава ООД от всички останали търговски дружества, включително от тези с променлив капитал.

20. Правна същност и функции на дружествения дял в ООД

20.1. По-горе подчертах, че почти всички системни слабости при осмислянето на ООД от доктрината и съдебната практика са пряк плод на упоритото и фатално смесване на дружествения дял и членството и съответно – в поставянето на тълкувателните акценти върху членството и неглижирането на дружествения дял[37]. Авторите, които подчертават важността на това ключово за ООД понятие и работят с него като водещ тълкувателен инструмент, са единици – въпреки че за ООД е писано много. Това погрешно смесване, съответно, неоснователно игнориране, не позволява да се видят основата на ООД и механизмът на неговото правно и стопанско функциониране – защото тази основа не е членството, а дружественият дял.

20.2. Действително, двете различни значения на термина „дружествен дял“ – 1) дружествен дял по смисъла на чл. 127 и чл. 129 ТЗ (от една страна) и 2) „членствено правоотношение“ (от друга) – са традиционни и са познати не само на българската, но и на германската доктрина[38]. Тази единна терминология за означаването на различни правни явления обаче не бива да бъде основание те да не бъдат стриктно и последователно разграничавани, когато това е релевантно за тълкуването – а то винаги е. Това разграничение се прави стриктно и последователно в Германия, но почти изцяло и системно се игнорира у нас. Дружественият дял обаче е не само легално понятие (както и членството), но и формира стопанската и правна есенция на ООД. В тази връзка в германската коментарна литература, при изясняването на понятието „дружествен дял“, се подчертава и следното[39]:

• „Начинът, по който дружественият дял въплъщава участието на съдружниците в дружественото имущество първоначално [до постановяването на RG v. 18.4.1913 – II 659/12 – бел. моя] бе неясен, но в резултат на съдебната практика, това негово качество с основание бе потвърдено от доктрината. Имущественото съдържанието на дружествения дял не е ограничено до правото на дивидент и до правото на ликвидационен дял.
• Активите наистина принадлежат на самото ООД като юридическо лице…но това не изключва участието на съдружниците в тези активи. По-скоро, като членове на дружеството, те имат юридически – не само икономически – право на дял в променливите му активи, който може да бъде реализиран изцяло или частично чрез продажбата на този дял, чрез неговото оттегляне срещу заплащане или под формата на ликвидационна квота. Обстоятелството, че стойността на дружествения дял се влияе от други фактори … не противоречи на факта, че той също така представлява дял в активите на дружеството.“.

20.3. Цитираното разбиране за същността на дружествения дял изцяло съвпада с това, до което по интуитивен път и без да ползвам германска доктрина, съм достигнал в последната ми книга[40]. Изложените в нея аргументи, както и горният цитат са моят отговор към всички автори, които оспорват или неглижират дружествения дял, критикуват буквата и смисъла на чл. 127 ТЗ, приравняват дружествения дял с членството или фаворизират последното.

20.4. Именно поддържаното тук разбиране на същността на дружествения дял, го въздига в стопанско благо и съответно, в обект на правото и на оборота –  позволявайки той да бъде прехвърлян, наследяван, запориран, залаган или осребряван. Не членството, а дружественият дял е обектът на горните институти и игнорирането на този факт е базисната причина за всички тълкувателни недоразумения при осмислянето не само на целия чл. 125 ТЗ, но и на чл. 517, ал. 3 ГПК.

20.5. Дружественият дял е не само водещият за тълкуването обект на правото, нито само мярката[41] за имущественото участие на съдружниците, но и неговата базисна и постоянна проявна форма – инвестицията на съдружника се реализира само и единствено чрез дружествения дял и неговите „агрегатни“ състояния – „оценка“ чрез транслативна сделка, правото на дивидент, на ликвидационен дял и на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ. Именно поради тази причина, в последната ми книга посветих цяла глава на дружествения дял – опитвайки да го „реабилитирам“ като ключово за разбирането на ООД понятие и да предупредя за тежките и непоправими вреди от смесването му с членството.

20.6. Съответно на подчертаната по-горе негова същност и функции, дружествения дял е единственият инструмент (аналогично на акциите), чрез чието конституиране и последваща циркулация се осигурява оборотът на капиталовата инвестиция и съответно, „изходът“ от нея, а като последица от това – и прекратяването и изгубването на членство в ООД. Горният транслативен модел обаче не би могъл да остане единствен в контекста на дружествена форма с принципно „затворен“ характер, типичен и за онази категория търговски дружества, които англоезичната доктрина и практика с основание определят като „close corporations“[42]. Защото, ако циркулацията на дружествения дял остане единствената форма за „изход“ от инвестицията, в множество случаи този изход би бил трайно и непреодолимо затворен. Ето защо почти всички съвременни развити законодателства (изключение представлява Франция)[43] уреждат и т.нар. „право на оттегляне“ (Austritt – в Германия; withdrawal – в англоезичните държави), традиционно наричано в съвременната ни доктрина и практика – за разлика от предвоенните такива – „право на напускане“. Като последица от уреждането на това право, тези законодателства създават и съответни алтернативни правни техники, чрез които дружественият дял на оттеглящия се съдружник може да бъде монетизиран и без правоприемство – чрез осребряването му от дружеството и неговото съответно погасяване по право („унищожаване“, „амортизация“)[44].

21. Дружественият дял като правна и стопанска основа на членството

21.1. Дружественият дял е неизбежната и иманентна за ООД правна и стопанска основа на членството. При учредяването на дружеството и при увеличаването на неговия капитал членството възниква на базата на имущественото участие на съдружниците – на записаните от тях основни дялове (пораждащи задължение за вноска в капитала) и на съответно придобитите срещу тази „престация“ дружествени дялове (въплъщаващи насрещната „престация“ на дружеството). Именно тази корпоративна „сделка“ и съответната на нея икономика стоят в генезиса и в „сърцето“ на всяко ООД. Не само правно, но и житейски, участието в ООД е мотивирано от желанието за придобиване на дружествен дял (а не на членство) и този факт е виден дори от поредността на действията по формирането на членството – съдружникът първо записва основен дял (стоящ от своя страна в основата на дружествения такъв), съответно, първо сключва сделка с дружествения дял и едва след това се „обръща“ към ООД за придобиването на членство (ако вече не разполага с такова). Моделът при наследяване е аналогичен.

21.2. Горната същност на явленията показва, че докато при сдруженията функциите на членството се изчерпват с „конструирането“ на самата корпорация и обслужването на неимуществените интереси на членовете (поради което членството има значението на базисен и водещ институт), то при ООД акцентът коренно се измества към закрилата на водещия имуществен интерес, въплътен в дружествения дял. Следователно, при ООД членството е преди всичко вторичен и подчинен инструмент, обслужващ защитата и просперитета на дружествения дял – така, както е и при акционерните дружества, по линия на акциите. Казано с други думи, ако при сдруженията членството обслужва неимуществения интерес от участието в юридическото лице, то при ООД то е изцяло „посветено“ на дружествения дял и поради това го следва „като вярно кученце“. Този извод е ключов за доказването на тезата на настоящото изследване, защото подчертава не само неразривната генетична и функционална връзка между дружествения дял и членството, но и стопанския и юридически примат на дружествения дял. На тази изходна база се извеждат и следните три тълкувателни „аксиоми“, представляващи пряко проявление на правната същност на ООД и на дружествения дял:

1) Докато дружественият дял е „жив“ и има свой титуляр, членството не може да бъде изгубено, защото неговата водеща функция е само една – да обслужва и защитава дружествения дял и въплътения в него имуществен интерес;

2) Дружественият дял не може да „умре“ като пряка последица от прекратяване на членството (виж Раздел VIII в предстоящата Част II на изследването). Възможна е само обратната хипотеза – членството да се прекрати поради изгубването на дружествения дял.

3) Единственото изключение от правилото по т. 1) е хипотезата на смърт на съдружник (виж т. 22 по-долу) и сходния с нея случай на заличаването на съдружник без ликвидация.

21.3. Горната истина е сполучливо обобщена в германската правна доктрина по следния начин: „членството в ООД e въплътено чрез дружествения дял“[45]. За мен действителният смисъл на тези думи не е в това, че „дружественият дял въплъщава (материализира) членството“, а в акцента, че членството не е обект на правото и на оборота и че именно поради това може да бъде придобивано и изгубвано единствено посредством своята „въплътена“ форма – чрез правни актове, имащи за свой предмет инструмента на дружествения дял. В тази връзка ще си позволя още един цитат от друг източник[46]: „…дружеството може да бъде учредено с отговорност, ограничена от емитираните от него дялове и тези дялове представляват обекти на право на собственост, които, при липса на изрична разпоредба за противното, могат да се прехвърлят свободно и по такъв начин, че прехвърлителят се оттегля и приобретателят влиза в обувките му“. (подч. мое). Предлагам на читателя и този втори цитат, защото – имайки за цел да дефинира изобщо концепцията за капиталово търговско дружество и за „прехвърлим дял/акция“ – той изразява още по-ясно идеята, че и акционерното дружество, и ООД функционират чрез транзакционните инструменти на акцията и дружествения дял и че извън хипотезите на първично придобиване, именно тези инструменти осигуряват единствената основа за придобиване и изгубване на членството. Това е и дълбоко логично, защото и акцията, и дружествения дял са „изобретени“ именно с тази цел – да „абстрахират“ от принципно статичното членство една инструментална и годна за циркулация в оборота форма, въплъщаваща водещия имуществен интерес от участие в дружеството.

21.4. Горните истини може би са смущаващи за съвременния български юрист по една единствена причина – защото неговото разбиране за ООД е изградено въз основа на „индоктриниралата“ го още от зората на ТЗ, но дълбоко погрешна, „членствена“ перспектива, упорито налагана от правната книжнина и съдебната практика през последните тридесет години, а не върху тази на дружествения дял. Тази дълбоко неправилна перспектива бе конфронтирана за пръв път в последната ми книга, но за съжаление е пуснала толкова дълбоки корени в правното мислене, че не е сигурно дали ще бъде изоставена дори след тежкия „нокаут“, който настоящото изследване – надявам се – ще ѝ нанесе.

22. Транспортна и „монетизираща“ функция на дружествения дял и нейните ефекти по отношение на членството

22.1. От горната стабилна и единствено правилна основа пряко се извежда, че дружественият дял представлява не само фундамента, въз основа на който членството се придобива, но и този, въз основа на който то се и изгубва. Тази ключова роля на дружествения дял е заложена в самия генезис на ООД и в неговата същност, в разпоредбата на чл. 129 ТЗ, а както предстои да докажа – и в чл. 125 ТЗ[47].

22.2. Горната истина е особено ясно видима в хипотезата на наследяване на дружествен дял. Защото в нея е очевидно, че членството на наследодателя се прекратява. Въпреки това упоритият и „безсмъртен“ дружествен дял оцелява дори в тази хипотеза – ставайки елемент от наследствената маса. Това е и единствената хипотеза de lege lata, в която генетичната и функционална връзка между членството и дружествения дял временно се разпада. Горното изключение от принципа обаче е логически неизбежно, защото, ако дружественият дял също се погаси със смъртта на съдружника (наред с членството), то с това биха се погасили и евентуалните неизпълнени задължения на наследодателя (и на неговите праводатели – чл. 130 ТЗ) за вноска в капитала – защото те неслучайно са „прикрепени“ към дружествения дял, а не към членството[48]. А при едно капиталово дружество подобен резултат е неприемлив. От друга страна, погасяването на дружествения дял при смърт на съдружник би направило невъзможно наследственото правоприемство – което законът допуска, макар и да не гарантира[49].

22.3. На фона на горния анализ би могло да се каже, че германските юристи, вероятно насърчени от доказалите се в оборота абстрактно конструирани инструменти и от характерния за немското право абстрактен елемент от придобивния фактически състав на вещното правоприемство, са се погрижили да „бронират“ дружествения дял и да му придадат известна независимост спрямо членството – поне в хипотезата на наследяването му и наличието на ограничителни клаузи в дружествения договор. Именно горната своеобразна „абстрактност“ на дружествения дял стои и в основата на института на прекратяване на участието в ООД по смисъла на чл. 125 ТЗ – защото позволява дружественият дял и неговото осребряване да бъдат поставени в центъра на този институт, въпреки, че съдържанието на членственото правоотношение е било съществено модифицирано от прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ[50].

22.4. Даденият по-горе пример с наследяването на дружествен дял ясно демонстрира, че вътрешната логика на ООД и следващото от нея съотношение между дружествения дял и членството е точно обратната на възприетото от съвременната доктрина и съдебна практика тълкуване на чл. 125 ТЗ. В случаите на смърт на съдружник, de lege lata членството се прекратява, но въпреки това дружественият дял оцелява като обект на правото. След като това е така в хипотезата на членство, чието прекратяване е императивна правно-логическа необходимост, то на още по-силно основание моделът би следвало да е същият и когато съответното прекратително основание по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ (поради своята принципна обратимост и поради нуждата от закрила на все още неосребрения дружествен дял) не налага прекратяване, а само модифициране на членството и съответно, неговото съхраняване (прекратяване на „участието“).

22.5. Горните ключови съображения намират допълнителна опора и по линия на транспортната функция на дружествения дял и аналогията му с акциите. Както в германската, така и в българската правна литература винаги се е подчертавало, че ООД е „изобретено“ на базата на модела на акционерното дружество[51]. Възможно ли е обаче акционерът да изгуби членството си, ако все още притежава валидно издадени и необезсилени акции? Отрицателният отговор на този въпрос ми се вижда очевиден, а това би трябвало да означава, че същият модел би следвало да е приложим и за ООД[52].

23. Дружественият дял – (почти) безсмъртният защитник на ООД

23.1. Анонсираното по-горе изцяло ново тълкуване на чл. 125 ТЗ, подчертаващо, че дружественият дял е в основата на членството – поради което последното следва „съдбата“ му – е безспорно в Германия, защото е закономерен плод на самата същност и правна конструкция на ООД. В коментарната литература по GmbH се подчертава следното[53]:

„Дружественият дял се погасява, когато е оттеглен от ООД…и когато ООД изгуби правосубектността си, но не и когато е само прекратено…Дружественият дял не се изгубва и при…изоставянето му, или при напускането или изключването на съдружник поради важна причина, при условие, че последните две не се извършват чрез оттеглянето на този дял.“.

23.2. Цитираното разбиране подчертава принципната „безсмъртност“ на дружествения дял – според германското право той „умира“ само в два случая: при оттегляне от страна на дружеството (чл. 34 GmbH) или със заличаването на ООД от търговския регистър. Във всички други хипотези дружественият дял е обект на транслативна сделка – поради което не само „надживява“ прекратяването на членството на праводателя, но и служи като инструмент за това прекратяване. Следователно, доколкото погасяването на дружествения дял при заличаването на дружеството е неизбежно, би могло да се каже, че според логиката на „оригинала“ GmbH дружественият дял има само една „ахилесова пета“ – консенсуалният институт на неговото оттегляне („амортизиране“)[54].

23.3. Изводът е, че, поне според „оригинала“ GmbH, дружественият дял може да „умре“ по време на живота на ООД само в една хипотеза – ако съдружникът, още към момента на придобиването му, се е съгласил този дял изобщо да има подобна „ахилесова пета“. Липсва ли подобна клауза в учредителния договор, дружественият дял е също толкова „безсмъртен“, колкото е и самото дружество. Логически неизбежният извод от това е, че извън хипотезите на правоприемство и смърт на съдружник, членството също не може да бъде изгубено – докато дружеството съществува, членственото правоотношение и призвано да остане на „вечна стража“ – бранейки дружествения дял. Тази устойчивост на дружествения дял не бива да ни учудва, защото, по подобие на акциите, той съзнателно е конструиран като „издръжливо животно“, способно да „носи“ на гърба си ООД по време на целия му живот. Това присъщо на дружествения дял качество е своеобразна проекция на имуществото на дружеството и поради това може да погине само поради съответни на същността му имуществени причини – заличаване на дружеството или друга, антиципирана форма на окончателна „ликвидация“ на дружествения дял.

24. Институтът на прекратяване на участието в ООД като креативен акт на българския законодател

24.1. Тъй като концепцията на ООД в Глава тринадесета на ТЗ не е така силно капиталова като тази на GmbH[55], разрешението на българския закон не би могло да съвпада изцяло с тази на германския „оригинал“ – най-малкото, защото ТЗ не урежда оттеглянето на дялове. Поради това би следвало да очакваме, че нашият закон ще уреди различен способ за „преждевременна смърт“ на дружествения дял („смърт“ предхождаща тази на самото дружество). Ако това не е така, то  –  поради неразривната връзка между членството и дружествения дял – прекратяването на членството в случаите по чл. 125, ал. 1 ТЗ би било „блокирано“ от упорития и „безсмъртен“ дружествен дял. А този резултат, както вече подчертах, е регулативно, етически и практически неприемлив за дружествена форма, която е представителна за т.нар. „close corporations“.

24.2. Правната форма, чрез която ТЗ осигурява антиципиран и алтернативен на транслативните сделки „изход“ от дружеството, е институтът на прекратяване на участието в ООД. Този институт от своя страна интегрира и уреждането на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ, т. е., „под-института“ на осребряването на дружествения дял в неговите две проявни форми: 1) изплащане от дружеството или от номинирано от него трето лице на положителната релевантна стойност на дружествения дял или 2) постигането на яснота, че тази „стойност“ е нулева. Общата черта на горните способи и прилаганите в Германия инструменти за прекратяване на членството (основани на транзакции с дружествения дял)[56] е реализирането, съответно, отпадането на легитимния икономически интерес на съдружника или наследника, свързан с дружествения дял и съответно, на членството.

25. Предварителни изводи

Изложеното дотук доказва, че прекратителните фактически състави по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ не биха могли да имат за свой пряк предмет членството, защото подобна конструкция би била несъвместима със същността на ООД. Поради това техният пряк предмет е участието в ООД, а до прекратяване и на членството би могло да се стигне единствено в резултат на легитимна ликвидация на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ[57]. Хипотезите са аналогични на модела при ликвидация на самото дружество – първо се реализира имущественият интерес на съдружниците (тяхното право на дружествен дял) и едва сетне е възможно и прекратяването на обслужващото този интерес членство.

26. След поставянето на горната (надявам се, достатъчно стабилна) концептуална и теоретична основа, изследването най-сетне може да премине към своята позитивноправна аргументация, доказването и дефинирането на института на „прекратяване на участието“ по смисъла на чл. 125 ТЗ и изясняването на неговите проявления на плоскостта на дружествения дял и на членството. Тази не по-малко важна материя е предмет на следващата Част II на изследването.

(следва Част II).

[1] Автор на горното мото е американският психоаналитик Томас Огден, а конкретният източник – Ogden, T. H., Rediscovering Psychoanalysis, C.: Routledge (2009), с. 10. По смисъла на това мото под „сънуване“ се има предвид „несъзнавано мислене“ или „мислене и в несъзнаваното“ – т. е., мислене, което интегрира цялостните ресурси на човешкия ум, а не само неговата съзнавана  надстройка. Защото нашето истинско мислене и нашата креативност се раждат в недрата на несъзнаваното. Избирам това мото с ясното съзнание, че може и да не се понрави или разбере от всеки. Основанието на този избор ще бъде пояснено в последното изречение на изследването – ако дотогава посланието на мотото не е намерило своето спонтанно място в ума на читателя.

[2] Под „уреждане“ разбирам следните три форми: 1) изплащане от дружеството на релевантната съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ стойност на осребрения дружествен дял; 2) изплащане на тази стойност от трето лице, номинирано от дружеството или 3) постигането на сигурност, че тази релевантна стойност не е положителна. Резултатът в първия и в третия случай е сходен – дружественият дял вече няма стопанска ценност за съдружника, поради което е изчерпал полезния си живот и може да „умре“ (повличайки след себе си и членството). Втората хипотеза е различна и е форма на изгубване на дружествения дял чрез правоприемство.

[3] Стефанов, С., Прекратяване на дяловото участие в ООД и принудително изпълнение върху дружествени дялове, С.: Ентусиаст (2024).

[4] Когато споделих основната идея на книгата ми с моя колега и приятел адвокат Златимир Жечев (който винаги схваща мигновено „за какво става въпрос“), неговите първи думи бяха „Това променя всичко“. Може би той интуитивно е предусетил, че макар първоначалната ми теза да има за предмет само чл. 125, ал. 2 от ТЗ и съответно, чл. 517, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс, нейните неизбежни логически импликации са много по-мащабни и биха променили из основи начина, по който осмисляме целия институт на прекратяване на участието в ООД.

[5] Нямам претенции да съм изцяло прав и да не съм допуснал грешки. Вярвам обаче, че пътят за развитие, който предлагам е не само единственият легитимен de lege lata, но и справедлив и много по-хуманен от задънения и безправен коловоз, в който доктрината и съдебната практика вкараха не само чл. 125 от ТЗ, но и тясно свързания с него чл. 517, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Към тези две, тълкувателно похитени разпоредби, бих добавил и чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ, чието сърце – конститутивният характер на вписването – неотдавна бе окончателно пронизано от ОСТК на ВКС. Имам предвид мотивите към т. 2 и т. 7.1 на Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС, според които ефектите на изключването на съдружник и на изменението на дружествения договор настъпват „незабавно“ и независимо от конститутивните вписвания по чл. 140, ал. 3 и 4 ТЗ, макар и само в т. нар. от ВКС „вътрешни отношения“. Чрез решението по т. 2 от горното тълкувателно решение ВКС все пак е успял да задържи тълкуването си на повърхността и да не го потопи в пълно безправие. Генералният проблем обаче – следващ от мотива по т. 2, според който „с приемане от общото събрание на решение за изключване на съдружник, последният се лишава от членство в дружеството и произтичащите от това права по чл. 123 ТЗ“, остава неразрешен и торпилира исторически утвърдения институт, заложен в чл. 140, ал. 4 ТЗ. Същото важи и за мотива по т. 7.1., според който „изменението на дружествения договор и приемането на нов съдружник настъпват с решението на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 1 или т. 2 ТЗ и имат конститутивно действие за съдружниците и дружеството от този момент.“.

[6] Тези потракващи „скелети“ са исковото производство по чл. 74 ТЗ, основанията за нищожност на корпоративните решения и конститутивните вписвания по ч. 140, ал. 3 и 4 ТЗ.

[7] В ретроспекция осъзнах също така, че горният модел на постепенното откриване на една по-обхватна и по-дълбока истина вече ми е бил познат – още от работата ми по първата ми книга (Стефанов, С., Преферентните искове за попълване на масата на несъстоятелността, С.: Сиби, 2011). Защото моето изследване на преферентното право започна единствено със старата редакция на чл. 646, ал. 2, т. 1 ТЗ – докато не откри един по-общ институт, закрепен и в друга точка на същата алинея, както и в чл. 645 ТЗ. Настоящото изследване дължи раждането си на сходен евристичен път: „сблъсъкът“ ми с чл. 517, ал. 3 ГПК и последващото осмисляне на чл. 125, ал. 2 ТЗ като институт, основан на дружествения дял, а не на членството, постепенно разкриха пред мен по-общ модел, приложим и за прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ.

[8] В настоящото изследване тази втора тема е само маркирана – поради неразривната й правно-логическа връзка с главната. Тъй като „тълкувателната ламя“, която съм предизвикал има поне три глави (трите алинеи на чл. 125 ТЗ и тяхното тълкуване от съвременната доктрина и практика на ВКС), те не могат да бъдат отсечени само с един удар. Ето защо, макар планът ми да бе да изведа модела по чл. 125, ал. 3 ТЗ директно от главната теза на настоящата статия и в самата нея, анализът на тази разпоредба ще трябва да почака. Това забавяне би имало и предимството, че би дало на читателя време да „смели“ богатия и стимулиращ материал за размисъл, който му предлагам. Както вече признах,  аз самият се нуждая от време за този процес – който със сигурност ще ме отведе и до написването на нова книга.

[9] Този текст и пътят ми до него не биха били възможни без постоянната вътрешна опора на две други ценностни и мисловни дисциплини, които от години съпровождат процеса ми на живеене и мислене – йога и психоанализата. Първата от тях ми даде вдъхновението, вярата, силите и концентрацията, за да премина през процеса на „сънуване“ и написване на този сложен, важен и дълъг текст, а втората – инстинктът за промяна в перспективата, вниманието към детайлите и умението да свързвам привидно хаотични и неинтегрирани факти в по-общ и натоварен със смисъл модел. Именно горните общи за мисленето ценности ми позволиха както да преобърна изцяло перспективата си към ООД (от членството към дружествения дял), така и да отдам нужното внимание на привидно паразитната и ненаситена с регулативен смисъл добавка „в дружеството“, характерна за чл. 125, ал. 2 ТЗ и отличаваща го от терминологията на предхождащата го алинея. Без вниманието към този, на пръв поглед незначителен детайл, последната ми книга едва ли би се родила. Същата „малка“ думичка – „дружеството“, – както и нейната липса в чл. 125, ал. 1 ТЗ (виж Раздел VI и Раздел VII от предстоящата Част II на изследването), се оказаха и позитивно-правният ключ, отворил пред мен ръждясалата и здраво залостена врата към целия по-общ институт, уреден в чл. 125 ТЗ – този на прекратяване на участието в ООД.

[10] От известните ми съвременни автори единствено Калайджиев, А., няма никакви съмнения, че „въз основа на счетоводен баланс“ по смисъла на чл. 125, ал. 3 ТЗ не означава „въз основа на оценката, дадена от баланса“, а единствено баланс, който определя „кои активи и пасиви трябва да се оценят, за да бъде определена паричната равностойност на дружествения дял“ (подч. мое). Виж Калайджиев, А., Търговци, С.: Сиби (2021), с. 437. Посоченият автор е категоричен, че „меродавна за оценката следва да е пазарната, а не балансовата стойност на активите и пасивите“. Тезата е аргументирана пестеливо, с довод, в чиято основа стои принципът на забрана на неоснователното обогатяване. Въпреки авторитетния си източник обаче, горното разбиране остава изолирано в доктрината, а не се споделя и от практиката на ВКС. Надявам се, че след осмисляне на цялостната теза на настоящото изследване, а и на предстоящия ми труд по материята на чл. 125, ал. 3 ТЗ, поне ВКС ще бъде убеден да промени практиката си.

[11] Горният извод е изненадващ само, ако сме забравили, че хората, които навремето ни учеха на току-що „възроденото“ търговско право, всъщност правеха това докато сами го изучаваха. Защото то бе ново и непознато и за самите тях. Едва ли обаче основата, поставена от познанието за юридическите лица с нестопанска цел по Закона за лицата и семейството или за фирмите по Указ № 56 за стопанската дейност (отм.) е адекватна матрица за осмислянето на нещо съвършено ново и различно – по което междувременно в Германия бе натрупана стогодишна доктрина и практика. Много по-вероятно е наслояванията от горната неадекватна и стара основа да са повлияли (разбира се – несъзнавано) и на перспективата към ООД. Нямам друго обяснение за тридесетгодишната тълкувателна катастрофа, която настоящото изследване адресира.

[12] Горният алтернативен „прочит“ на чл. 125, ал. 3 ТЗ бе неизбежен и поради тясната му връзка с главната тема на настоящото изследване. Защото, ако прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ нямат за предмет членството, а дружествения дял (пораждайки основание за неговото осребряване), то и балансовият модел, „привиждан“ от доктрината и съдебната практика в чл. 125, ал. 3 ТЗ, става повече от съмнителен и трудно може да издържи критика – освен, ако не бъде логически и телеологично обоснован само за някои от случаите на прекратяване на участието. Причината за това е, че при подобно алтернативно тълкуване, би ставало въпрос не за облигационни последици от прекратяване на членството (за което прекратяване бившият съдружник или неговия наследник може да бъде, ако не „обвинен“, то поне накаран да поеме „застрахователен риск“), а за корпоративни последици, имащи за цел осребряването на едно актуално и пазарно детерминирано стопанско благо – дружественият дял. Всеки, който има досег с дружественото право веднага би осъзнал (или отдавна знае), че горната дилема – балансов или пазарен модел на оценка – е фундаментална по множество линии. Тя е решаваща не само за правилното тълкуване и прилагане на закона, но и за престижа на ВКС и на правната доктрина, за качественото обучение на студентите по право, за българския бизнес, за етичността и легитимността на корпоративния оборот и в крайна сметка – за това, дали пребиваването ни в правова държава представлява само „конституционна фикция“ или реална ценност, подхранваща нашето достойнство като юристи и човешки същества.

[13] Горните редове са и моят косвен отговор на коментар на читател под предходната ми статия в Lex.bg, според когото написаното от мен е „дълго, нечетимо“. На този коментар друг читател отговори с  думите „важните неща са дълги за четене“. Аз бих добавил – „и дълги за мислене и писане“.

[14] Русчев, И., Налице ли е правен интерес на съдружник в ООД от предявяване на установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за ипотека, сключен от дружеството? Статията е публикувана в сайта „Грамада“, на ел. адрес https://gramada.org/налице-ли-е-правен-интерес-за-съдружни/.

[15] Тълкувателно решение № 7/13.01.2023 на ОСГТК на ВКС, както и argumentum a fortiori от чл. 135 от Закона за задълженията и договорите.

[16] Очевидният отговор на този въпрос е отрицателен и една от причините за „изобретяването“ на потестативното право на напускане поради важни причини от страна на германската съдебна практика и на много други юрисдикции е именно тази – че корпоративната искова защита на „тероризираните“ миноритарни съдружници е неефективна, когато срещу нея се изправи тежката батарея на системния и преднамерен корпоративен произвол.

[17] Тук само ще анонсирам тълкувателната теза, до която вече съм достигнал, но която, както вече посочих, ще бъде предмет на отделна публикация. Същността на тази теза е, че българското право урежда не само „правото на напускане“ по чл. 125, ал. 2 ТЗ, но и правото на напускане поради важни причини. Вторият институт следва да бъде изведен чрез тълкуване, основано на същността на ООД – така, както е направила и съдебната практика в Германия. При подобен тълкувателен модел обаче двете посочени права образуват система, в която ключовият въпрос за пазарен или балансов модел на оценка на имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ не може да бъде решен по идентичен начин. Защото от подобно гледище балансовият модел на обезщетение може да бъде правно и етично защитен само в една частна хипотеза (като изключение), в която съдружникът по чл. 125, ал. 2 ТЗ „заплаща“ правото си да се оттегли по свободната си и немотивирана дискреция – без да са налице важни причини. А това от своя страна, per argumentum a contrario, би наложило извода, че извън рамките на това изключение, правото на оттегляне от дружеството изисква наличието на важни причини – каквито несъмнено са и тези по чл. 125, ал. 1 ТЗ.  За сметка на това обаче, наличието на такива причини би преодоляло специалния балансов модел и би върнало хипотезите в приложното поле на правилото. А de lege lata това правило е пазарният модел на оценка.

[18] Пропускът да се види горната истина стои в основата на въззивното решение, станало повод за написването на последната ми книга (Решение № 192/06.06.2023г. по т. д. № 239/2022г. на Апелативен съд – Варна – постановено от докладчика Даниела Томова, Диана Митева и Магдалена Недева). Слава Богу, с Определение № 2317/26.08.2024г. по т. д. № 2174/2023г. на I т. о. ВКС допусна до касационен контрол горното решение. Предстои да видим по какъв начин касационният състав ще осмисли разпоредбите на чл. 125, ал. 2 ТЗ и чл. 517, ал. 3 ГПК в контекста на тезата на въззивния съд, че кредиторът-ищец, действащ по реда на чл. 134 ЗЗД като процесуален субституент на своя длъжник-съдружник, няма правен интерес да атакува сделки, чрез които дружеството нулира ликвидационния дял на този длъжник.

[19] Герджиков, О., цит. съч., с. 410 – 412. В същия смисъл Григоров, Г., цит. съч., с. 286 – 288.

[20] Разпоредбата на чл. 125 ТЗ никъде не използва терминологията на прекратяване на „членството, а единствено тази на прекратяване на „участието“. А след като съдът – упражнявайки правно мислене – „изисква“ от страните доказателства и очаква изпълнението на тежкия стандарт на пълното доказване, то е не само етично, но и законово необходимо такива да се предоставят и за легитимността на тезите на съда. Същото, по линия на етичността, професионализма и тълкувателната дисциплина, важи и за правната книжнина.

[21] В предходната ми статия в Lex.bg  (виж тук) обосновах разбирането, че de lege ferenda ТЗ следва да уреди правото на напускане поради важни причини. Това мое разбиране бе прибързано, защото все още не бях узрял да видя, че това право може да бъде изведено по тълкувателен път и de lege lata – така, както (при липсата на уреждащи го текстове в GmbH), е направила и германската съдебна практика. В допълнение, съществуването на това право de lege lata може да бъде доказано и чрез argumentum a fortiori от чл. 125, ал. 2 ТЗ, както и чрез правоприлагане по аналогия на прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 ТЗ. Защото, по своята същност, тези основания представляват именно „важни причини“ дружественият дял да бъде преждевременно и антиципирано осребрен. Тази не по-малко важна материя обаче ще бъде предмет на отделна публикация. Тук ще добавя само, че тя е от ключово значение и при решаването на въпроса за балансовия или пазарен характер на оценката по чл. 125, ал. 3 ТЗ.

[22] Горните думи са и индиректен отговор на зложелателен и голословен коментар към една от предходните ми статии, според който „Стефанов винаги е бил „изгубих дело“ и пише статия“. Авторът на този анонимен коментар явно не би могъл да допусне, че мотивацията на един човешки акт би могла да е различна от първосигнална меркантилност или нарцистичност.

[23] Както ще докажа в самостоятелна и предстояща публикация по проблемите на чл. 125, ал. 3 ТЗ, балансовият модел на оценка представлява изключение, обосновано от спецификата на хипотезата на прекратяване на дяловото участие с предизвестие. Във всички останали случаи действа пазарният принцип на оценка.

[24] В OLG Köln 19 U 108/96, което има за предмет решаването на спор, свързан с напускане на съдружник в германско ООД, има над петдесет референции към правната книжнина. На практика, в това съдебно решение няма решаващ мотив, който да не е подкрепен с множество доктринерни източници, които – очевидно обединени от достигането си до една убедителна истина – са в един и същи смисъл. Колко от българските съдии прилагат подобен подход и в каква степен липсата му в правораздаването е плод на „херметизиране“ на съдийското мислене, и в каква – на интуитивното недоверие в качеството на доктринерните приноси и на характерния за българската доктрина разнобой по ключови тълкувателни теми?

[25] Koh, A. K., Shareholder Protection in Close Corporations. Theory, Operation, and Application of Shareholder Withdrawal, C.: Cambridge University Press (2022), с. 98-101. Виж също Scogin, Jr, Hugh T., Withdrawal and Expulsion in Germany: A Comparative Perspective on the „Close Corporation Problem“, Michigan Journal of International Law, Volume 15, Issue 1 (1993), с. 144.

[26] За съжаление има съдии, които прекарват работните си дни не в самостоятелното осмисляне и решаване на разпределените им дела, а в „мониторинг“ на практиката на горната инстанция и в „колекционирането“ на „сламки“ за решаването на казусите им. Подобен безотговорен подход обаче е гаранция единствено за тълкувателна катастрофа и за разрушаването на правния ум на „колекционера“.

[27] В контекста на настоящото въведение, истинската причина за тази поредна публикация по проблемите на чл. 125 ТЗ не е някаква моя арогантна упоритост, а вярата ми, че съдебната практика и правната доктрина не само могат, но и са призвани да работят съвместно за развитието на правото – за неговото правилно и справедливо прилагане, хуманизиране и съобразяване с нуждите на живота.   Втората причина за настоящото дълго и поредно изследване на един и същи правен институт е неговата обективна сложност и постепенния процес на тълкувателното му „ексхумиране“ от неправилните интерпретации, натрупани през последните тридесет години – в който аз също не съм застрахован от грешки.  Защото погрешните тълкувателни  конструкти в изследваната тук материя са толкова много, че пътят към заровеното под тях обективно право е дълъг и тежък и не може да бъде извървян цялостно само с една публикация, а бих добавил – и само от един автор. Освен тълкувателен „Дон Кихот“, с каквато роля съм се наел от повече от година, е нужен и поне един „Санчо Панса“ – какъвто все още не се е появил, но не съм изгубил надежда да срещна.

[28] Горната безнадеждна за незаконно изключения съдружник ситуация не може да бъде преодоляна дори чрез спирането на регистърното производство по реда на чл. 19, ал. 7 ЗТРРЮЛНЦ. Защото според трайната практика на ВКС, закрепена и в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 31.05.2023 г. на ОСТК на ВКС, ефектите на изключването настъпват „незабавно“ и независимо от конститутивното вписване по чл. 140, ал. 4 ТЗ, а отмяната на изключването по реда на чл. 74 ТЗ има действие само за в бъдеще. Следователно, дори изключването да бъде отменено, то не би могло да засегне завареното от отмяната „поемане“ на дружествения дял на изключения. А „нови“ основен и дружествен дял, чрез който да бъде осигурено възстановяването на изключения като съдружник в горната хипотеза просто няма.

[29] В допълнение, следвайки погрешната доктрина на „автоматичното прекратяване на членството“, Наредба № 1 за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър и до регистъра на юридическите лица с нестопанска цел, дори не изисква доказване, че имуществените последици по чл. 125, ал. 3 ТЗ са уредени.

[30] Това е така поне за мен – доколкото самата теза е правно-логически неизбежен плод на самата същност на ООД, на природата на изграждащите го инструменти на дружествения дял и членството, на съотношението помежду им и на обективните нужди на създадената от прекратителните основания по чл. 125, ал. 1 и 2 ТЗ изцяло нова и носеща двустранни рискове ситуация.

[31] Горният факт пряко разширява изводите и релевантността на настоящото изследване и на плоскостта на тълкуването и прилагането на чл. 260м ТЗ – имащ както сходно с чл. 125 ТЗ заглавие, така и сходно съдържание и структура.

[32] Виж бележка под линия № 21.

[33] Тази нова ситуация е формирана от съчетания ефект от съответното прекратително основание (в случаите по чл. 125, ал. 1 ТЗ – обективно препятстващи или ограничаващи възможността за упражняване на неимуществените членствени права и задължения), очакваното от съдружника или от неговия наследник осребряване на дружествения дял и специфичните двустранни рискове, създадени от горните фундаментални промени.

[34] Изключение от принципа на пазарния тест (както вече подсказах) е налице само в случаите по чл. 125, ал. 2 ТЗ.

[35] Цитатът е от Калайджиев, А., цит. съч., с. 372. Сходна е и дефиницията на ООД, дадена от Григоров, Г., цит. съч., с. 229. Герджиков, О., цит. съч., с. 350 определя ООД като „търговско дружество, чийто капитал е разделен на дялове“.

[36] На същата стр. 372 от цитираното по-горе свое съчинение, Калайджиев, А. посочва, че „при дружеството с ограничена отговорност членственото правоотношение може да се прехвърля на трето лице по решение на общото събрание на съдружниците“ (подч. мое). Ако обаче се доверим на чл. 129, ал. 1 ТЗ („дружественият дял може да се прехвърля и наследява…“), на 137, ал. 1, т. 2 ТЗ („дава съгласие за прехвърляне на дружествен дял на нов член“) и особено, на чл. 127 ТЗ (който проф. Калайджиев неоснователно критикува на с. 380-381 от същото свое съчинение), ще видим, че обект на правото и съответно, на правоприемство, е дружественият дял, а не членството.

[37] Дружественият дял се идентифицира с членственото правоотношение от Кацаров, К., Систематичен курс по българско търговско право (1943), с. 302., както и от Диков, Л., Курс по търговско право, С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ (1992), с. 334. В същия смисъл Калайджиев, А., цит. съч., с. 380 и Григоров, Г., Търговско право, С.: Fast Print Books (2023), с. 267 и с. 277. Други автори ясно разграничават двете понятия и уточняват, че единствено дружественият дял „в широкия му смисъл“ съвпада с членството – това е становището на Герджиков, О., Коментар на Търговския закон, Книга втора, С.: Алиена (1994), с. 382 и на Антонова, А., Събирателно дружество, С.: Сиби (2004), с. 64. Трета група автори (с основание) използват термина „дружествен дял“ единствено в легалния му смисъл, следващ от чл. 127  и чл. 129 ТЗ – виж  Балабанова, М., Дружествен дял в ООД, С.: Сиела (2021), с. 30 – 41.

[38] За да бъде разбрана причината, поради която дружественият дял упорито се идентифицира с членството, трябва да уточня, че този подход не е произволно доктринерно изобретение, а има злощастните си корени във факта, че мотивите към законопроекта за GmbH посочват, че „дружественият дял“ е „правното положение на съдружника, създадено от поемането на задължението за вноска в капитала“ – виж в този смисъл Seibt, C. H., в Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2018), с. 910. По-старото и традиционно осмисляне на тази дефиниция е довело да интерпретация на израза „правното положение“ като равнозначен на „членствено правоотношение“. Тази интерпретация обаче изхожда от мотивите към законопроекта за GmbH, а не от легалното понятие „дружествен дял“. Нещо повече, аз считам, че тя е погрешна  дори от гледище на действителния смисъл на цитирания мотив към законопроекта за GmbH. Защото според мен този мотив иска да подчертае водещата цел на поемането на основен дял от капитала на ООД – да бъде „учредена“ една инвестиция – т. е., да бъде придобит дружествен дял. Това е „правното положение“, което съдружникът търси – да стане титуляр на едно стопанско благо, а не толкова страна по членствено правоотношение. Защото своето членство съдружникът не може да осребри – той може да монетизира единствено дружествения си дял.

[39] Цитатът е от Seibt, C. H., в Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2022), с. 881 – 882, а преводът е мой. Обръщам внимание, че в статията реферирам към две различни издания на Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band – дванадесетото от 2018 г. и тринадесетото от 2022 г., като посочвам и съответното от тях.

[40] Стефанов, С., цит. съч., с. 246 – 247.

[41] Подобно лимитиращо разбиране се поддържа от Григоров, Г., цит. съч., с. 265.

[42] Koh, A. K., цит. съч.

[43] Miller, S. K., Minority Shareholder Oppression in the Private Company in the European Community: A Comparative Analysis of the German, United Kingdom, and French Close Corporation Problem, Cornell International Law Journal, Volume 30, Issue 2/1997, с. 409. Вж. също Szenkuti, D., Minority shareholder protection rules in Germany, France and in the United Kingdom, A comparative overview, C.: Central European University, Budapest (2007), с. 22.

[44] В Германия това се осигурява чрез т. нар. „оттегляне“ на дружествения дял по чл. 34 от GmbH, а у нас – чрез института, регламентиран в чл. 125, ал. 2 и 3 ТЗ.

[45] Wirth, G., Arnold, M., Morshauser, R., Carl. S., Corporate Law in Germany, C.: C. H. Beck (2024), с. 17. Обръщам внимание на детайла, че членството е въплътено „чрез“ (в оригинала – “through“), а не „в“ дружествения дял. Детайлът е привидно незначителен, но по съществото си е ключов за темата на тази статия и за нейното може би най-важно послание. Защото, когато „нещо“ е „въплътено“ единствено чрез конструирането на определена инструментална форма (въздигната в обект на правото), това означава, че самото „нещо“ не притежава подобни качества и съответно, че се репрезентира в оборота само чрез съответния обект на правото.  Горното важно уточнение ми напомня за доктринерните определения на наличната акция като „инвестиционна ценна книга, която материализира членственото правоотношение и инкорпорираните в него права“. Не мисля, че това учебникарско определение е вярно и считам, че то страда от същата принципна слабост, която настоящата статия адресира – неоснователното и безкрайно вредно смесване между членството и капиталовия „инструмент“ на дружествения дял или акцията. Това, което и акцията, и дружественият дял „материализират“ не е нито членството, нито предоставените от него права, а имуществения капиталов интерес, изразяващ се в една инвестиция и в очакванията за нейната възвръщаемост, просперитет и монетизиране. И двата инструмента са правна форма за осигуряването на по-лесната възмездна циркулация на този интерес и съответно, за неговата реализация. На фона на тази водеща цел, придобиването на членство има само вторичен и обслужващ характер.

[46] Davies, P. L. and Worthington, S., Principles of Modern Company Law, С.: Thomson Reuters (Profesional)  UK Limited (2012), с. 47.

[47] Коментирайки чл. 125, ал. 2 ТЗ проф. Григор Григоров интуитивно се е доближил до горната идея, посочвайки, че „търговският закон не урежда право на прекратяване на членството без правоприемство в никой от видовете търговски дружества, като се изключи спорната и уникална само за новото ни дружествено право разпоредба на чл. 125, ал. 2 ТЗ…“ – виж Григоров, Г., цит. съч., с. 110. Тъй като правоприемството има за предмет дружествения дял, а не членството, пътят, по който посочения автор е поел е базисно верен. Характерното за доктрината ни смесване между членството и дружествения дял обаче е попречило на проф. Григоров да направи решаващата следваща крачка и да развие логически тезата си до изводите на настоящото изследване.

[48] Горният аргумент ми бе „подсказан“ от Seibt, C. H., в Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2022), с. 1055. Осмисляйки този аргумент бих добавил, че „съдружник“, който не притежава дружествен дял (поради погасяването му със смъртта на наследодателя) не би могъл да бъде принуден да направи вноска в капитала. Той може само да запише основен дял и съответно, да придобие нов дружествен дял. Обратното обаче е възможно – наследникът на дружествен дял може да придобие членство в ООД, ако бъде приет за съдружник или ако дружественият договор допуска автоматично наследяване. Горната истина не се забелязва от българската доктрина – която традиционно „прикрепя“ всички права от съдържанието на членственото правоотношение към него, а не към дружествения дял. Разпоредбата на чл. 129, ал. 1 ТЗ обаче (в частта за наследяването) показва, че ангажиментът за вноска в капитала правнотехнически е „прикачен“ за дружествения дял и именно поради това може по своеобразен начин да „надживее“ членството – с цел да бъде гарантирано покритието на капитала.

[49] Горната привидна „аномалия“, изразяваща се в разкъсването на връзката между дружествения дял и членството, е само временна. Ако наследникът не бъде приет за съдружник, вакантният дружествен дял или отново ще оцелее (бидейки придобит от друг/нов съдружник), или ще бъде унищожен в резултат на намаляване на капитала. Следователно, дружественият дял е толкова „издръжлив“, че дори прекратяването на членството, поради смърт не е в състояние да го съкруши – в разглежданата хипотеза той може да бъде „умъртвен“ само чрез намаляване на капитала. Съответно, при приемането на наследника като съдружник, той ще добави към придобивното си основание липсващия елемент на членството и едва тогава ще придобие и дружествения дял (аргумент по аналогия от чл. 129, ал. 1, изр. второ ТЗ).

[50] Мисля, че това е подходящото място да изразя своята благодарност и почит към един от малкото съвременни български автори, чиято дълбочина, тълкувателна дисциплина, креативност, ерудиция и отношение към ценностите на Правото винаги са ме вдъхновявали – и поради това са белязали и моето собствено правно мислене. Този автор е Траян Конов. Благодаря ти, Траяне. Ти бе първият, който ми показа красотата на правното мислене и на това, което сега, тридесет години по-късно, мога да оценя вече не само като юрист, но и като психоаналитик – вълнуващата хореография на откриването на един скрит зад буквата на закона, но дълбок, хармоничен и хуманен смисъл.

[51] Диков, Л., цит. съч., с. 312. Виж също Cramer, C., в Предговора към Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2022), с. 3.

[52] В подкрепа на този отговор имах повод да посоча и в предходната ми статия в Lex.bg (виж тук), че „и дружественият дял, и акцията като ценна книга имат не само „инвестиционна“, но и „транспортна“ функция – те служат като основа за транслиране както на самата капиталова инвестиция, така и на членството. Членство без дружествен дял не може да бъде придобито.“. Настоящата статия разширява горния принципен и важен извод и по линия на изгубването на членството.

[53] Цитатът е от Seibt, C. H., в Scholz Kommentar zum GmbH-Gesetz, I. Band, С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG (2018), с. 882, а преводът е мой. В същия смисъл виж Bayer, W., в Lutter/Hommelhoff GmbH-Gesetz Kommentar, Двадесет и първо издание (2023), С.: Verlag Dr. Otto Schmidt KG, с. 508. Под „оттегляне“ на дружествения дял в началото и в края на цитата се разбира непознатият на нашия ТЗ институт по чл. 34 от GmbH на “оттеглянето“ („амортизирането“) на дялове от самото дружество – по силата на клауза от дружествения договор.

[54] Именно поради факта, че конституира единственото уязвимо място на дружествения дял, този институт има консенсуална основа – както според чл. 34 GmbH, така и според чл. 100 от стария ни Закон за дружествата с ограничена отговорност от 1924 г., чиято историческа връзка с чл. 125, ал. 2 ТЗ си позволих да подчертая в предходна моя публикация в Lex.bg (виж тук).

[55] Стефанов, С., цит. съч., с. 88 – 98.

[56] Според германското право тези способи са оттегляне („амортизиране“) на дружествения дял, придобиването му от дружеството или прехвърлянето му в полза на номинирано от него лице.

[57] Единственото изключение от този принцип е хипотезата на смърт на съдружник – защото в нея прекратяването на членството е правнологически императив.

29

Коментирайте

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

Не е задължително поле

Не се показва на сайта. Не е задължително поле

нови хронологично най-добре оценени

Eric

12 ноември 2024 9:52

Гост

I really happy found this website eventually. Really informative and inoperative, Thanks for the post and effort! Please keep sharing more such blog. Also feel free to visit may web page. Prioritizing Brake Service is crucial for vehicle safety and efficiency. Regular maintenance not only protects you and others on the road but also saves you money in the long run.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Speid

05 ноември 2024 11:31

Гост

„…според който установеният в чл. 125, ал. 3 ТЗ принцип е този на пазарната, а не на балансовата оценка“ – напълно съм съгласен, но за съжаление ВКС категорично и последователно приема обратното. Така че статията е добра и полезна, но дали ще бъде приета от когото трябва е съвсем отделен въпрос. И ако този въпрос е толкова сложен за тълкуване, не остава друго, освен да се надяваме на законодателно решение. Някой ден…

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

Болева

05 ноември 2024 11:00

Гост

Ясно се забелязва, че имате отношение не само към Кант, но и собствено и оригинално мнение относно препинателните знаци в българския език. В статията ясно е посочено, че ще има и втора част. Може би там ще откриете отговор на Кантовия си въпрос. Ако не, пийнете си едно малцово уиски. Явно го обичате повече от правото.

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

05 ноември 2024 8:06

Гост

Прекратявало се „участието“, ама не и „членството“?!?!?!
Сега, ако някой може да ми обясни каква е разликата, как може да не участник, ама да си член или обратното в едно ООД – логически, правно и всякак, ще го почерпя една много скъпа бутилка малцово уиски.
Това право ли е или Кантова философия??

Съгласен съм2

-1Не съм съгласен

Отговор

Болева

05 ноември 2024 11:01

Гост

@ Анонимен: Ясно се забелязва, че имате отношение не само към Кант, но и собствено и оригинално мнение относно препинателните знаци в българския език. В статията ясно е посочено, че ще има и втора част. Може би там ще откриете отговор на Кантовия си въпрос. Ако не, пийнете си едно малцово уиски. Явно го обичате повече от правото.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Авторът

05 ноември 2024 20:55

Гост

Колега, не съм изкушен нито от малцовото уиски, нито от Вашата очевидна недоброжелателност. И все пак, за да Ви улесня, ще Ви обърна внимание, че в хипотезите по чл. 93 и чл. 155 ТЗ, както и в тези по чл. 517 ГПК дружеството се „прекратява“ и все пак, продължава да съществува. Ако използвам модела на думите Ви – „дружеството се прекратява, ама и не се прекратява“. Ако се замислите върху този Кантиански феномен, би трябвало да съумеете да стигнете и сам до отговора и на двата Ви реторични въпроса.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Робин Худини.

05 ноември 2024 5:34

Гост

Но всъщност виси един въпрос – защо хората учредяват ООД? В действителността много хора не са наясно какво правят и – действат. ООД е начинание – което е нещо като кооператив – ти имаш едно – аз друго, съответно поради познанството си – можем да се съдружим. В повечето случаи изобщо не се мисли – и – викат – „врътни едно ООД“, някакви машинални регистрации. С оглед на личността. В началото на търговската епоха беше лесно – хората бяха живи и – здрави – но стават проблеми с наследяването. Законодателят не трябва допуска смесване на търговските и гражданските отношения. Трябва… Покажи целия коментар »

Съгласен съм0

-1Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

04 ноември 2024 15:48

Гост

Гледам само практиката на ВКС – друго не ме интересува.
Защо да чета теоретични статии на отпаднали от СУ асистенти, които нямат хабилитация?
Сега сме 21 век – няма време за четене на вижданията на този или онзи…..

Съгласен съм6

-4Не съм съгласен

Отговор

Болева

05 ноември 2024 11:03

Гост

Да разбираме ли, че Вие не мислите самостоятелно, а оставяте други да правят това вместо Вас? И че по принцип не четете друго, освен „практиката на ВКС“, но тази дълга статия все пак сте прочели – единствено, за да се сдобиете и с правото да я коментирате и да заявите, че правният Ви хоризонт опира чело в практиката на ВКС? Или трябва да приемем, че коментирате без да сте прочели статията – губейки от безкрайно ценното си време?

Съгласен съм1

-1Не съм съгласен

Отговор

Жаки

04 ноември 2024 12:01

Гост

Дано проявят здрав разум и приемат този законопроект за Търговския закон.

Съгласен съм1

-1Не съм съгласен

Отговор

Стоил

04 ноември 2024 12:03

Гост

Като зная възможностите на нашите нормотворци, надали това ще се случи.

Съгласен съм2

0Не съм съгласен

Отговор

Робин Худини.

04 ноември 2024 11:46

Гост

Това ще е нещо полезно, впрочем от теорията съм „спасил“ не едно дружество, спомням си аналогично на „десанта“ на ДПС-НН, от професор Герджиков прочетох как се действа при „паралелно“ заявяване за вписване.

За препоръчване е за младите юристи да се „подковават“ и теоретично.

Съгласен съм2

-1Не съм съгласен

Отговор

Мигел

04 ноември 2024 12:05

Гост

Практиката, Санчо… Практиката!

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

МMM

04 ноември 2024 11:42

Гост

Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше обидни или нецензурни квалификации, обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа или призиви към насилие по адрес на конкретни лица

Съгласен съм1

-1Не съм съгласен

Отговор

Щерев

04 ноември 2024 12:09

Гост

Де да беше само тя, която действа само по нареждане.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Дипломиран експерт-счетоводител, регистриран одито

04 ноември 2024 11:41

Гост

Полезна статия! Още по-полезна ще бъде, ако се вметнат и някои допълнителни, чисто счетоводни нюанси. Тъй като при прекратяване на участие в дружества с ограничена отговорност, е важно да се извърши оценка на активите и пасивите, да се изготвят финансови отчети и да се регулират задълженията към кредитори и участници. А това са чисто нормативни правила.

Съгласен съм3

-3Не съм съгласен

Отговор

Проскубания бухал

04 ноември 2024 11:00

Гост

Въпреки, прекалено разтеглената и изпълнена с общи постановки без правна конкретика уводна част на статията, творбата е приятна за четене със своята изчерпателност и логическа кохерентност, разглеждайки проблематиката за релацията между членството и дружествения дял задълбочено и на качествено ново ниво, което само по себе си е достойно за адмирации, вземайки предвид и неимоверния труд и отделеното време (независимо от вътрешните подбуди), стоящи зад това начинание, представляващо истинско „сапиенско“ удоволствие за всеки критичен към (ин)доктринерното мислене юрист със съзнание за несъвършенствата на утвърдената „конвейерна“ съдебна практика. Фактът, че има колега захванал се с разчистването на „авгиевите обори“ по (ре)интерпретиране на… Покажи целия коментар »

Съгласен съм4

-3Не съм съгласен

Отговор

Юрист

04 ноември 2024 9:41

Гост

Ако авторът чете коментарите, искам да знае, че го поздравявам за анализа. Респект. За съжаление правна наука у нас няма и едва ли ще бъде оценен по достойнство. Десетките преподаватели в правните ни факултети се занимават с всичко друго, но не и наука. Стандартът за наука просто отсъства у нас. Текстове, които не надхвърлят нивото на жалба или искова молба, се броят за наука у нас и служат за научно израстване. Жалко. Та, поздравления за автора, който ни припомни що е истинска доктрина.

Съгласен съм4

-2Не съм съгласен

Отговор

Йорданова

04 ноември 2024 8:37

Гост

Успех на всички качествени юристи

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Bonkov

04 ноември 2024 8:37

Гост

Не е лошо, че се обсъждат тия неща. Като гледам само тук

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

Дичо

04 ноември 2024 12:13

Гост

Да, много медии станаха жълти.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Кръстев

04 ноември 2024 8:37

Гост

Хубаво е да се знае

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Сотир

04 ноември 2024 12:14

Гост

Много полезен анализ.

Съгласен съм0

0Не съм съгласен

Отговор

Никифоров

04 ноември 2024 8:36

Гост

Чуден анализ

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

евалла

04 ноември 2024 7:49

Гост

Предлагам на колегата да въведе нова услуга: Психоанализа за юристи. Предричам огромен бизнес успех!
На ръба на силите си сте? Искате да изгорите ритуално новото издание на Живко Сталев? От практиката на ВКС получавате обриви, а от тази на ВАС – диария? Отговорът е правна психоанализа. Колега, който ще разбере терзанията на душата Ви и ще спаси не само Вашия живот, но и този на работещите в Съдебната палата, където планирате да откриете картечен огън!

Съгласен съм6

0Не съм съгласен

Отговор

???????

04 ноември 2024 7:52

Гост

Нещо за съдии няма ли? И ние сме хора, въпреки демонстрираното желание за картечен огън. Нещо за успокоение на нервите след поредния конкурс за повишаване, при който са качени само хора с приятелчета в горна инстанция?

Съгласен съм2

-1Не съм съгласен

Отговор

Авторът

04 ноември 2024 8:25

Гост

Колега, благодаря Ви за адекватното и винаги полезно чувство за хумор. Истината е, че предложената от Вас идея не е нова за мен, макар и под друга форма. Тъй като сте обърнали внимание на една особеност на нашата юридическа съдба („На ръба на силите си сте?“) и тъй като отдавна съм открил благотворното влияние на йога като лек за подобни „болки“, четно казано, през годините съм си мислил да предложа на правната общност йога класове – още повече, че съм обучен да я преподавам и че в продължение на осем години го и правех. Тъй като обаче не вярвах подобно… Покажи целия коментар »

Съгласен съм3

0Не съм съгласен

Отговор

Анонимен

04 ноември 2024 7:42

Гост

Ееех, проф. Таджер… Къде е той, къде е ТК на ВКС, ще ме прощават.

Съгласен съм1

0Не съм съгласен

Отговор

добре

04 ноември 2024 7:41

Гост

Стройно и логически последователно изложение. Извод, следващ здравия разум и изключващ корпоративното обирджийство. Какво повече да иска човек.

Съгласен съм2

0Не съм съгласен

Отговор