Детайлен анализ на свързаните с Правото на ЕС изисквания към исканията от съд до Конституционния съд
Първа част. Общи съображения
Изразените виждания са лични и не ангажират институцията, на която авторът принадлежи.
Както цитирах по-рано, Конституционният съд (КС) посочва ясно: „Изясняването на приложимото право е задължение на съда, разглеждащ делото, и задължителен елемент от преценката дали законовата разпоредба, чиято конституционосъобразност се оспорва пред Конституционния съд, има отношение към предмета на разглежданото от него дело. Това предполага изясняване inter alia:
- дали делото има връзка с правото на ЕС,
- дали в правото на ЕС има годни за прилагане разпоредби,
- ако не – кои са относимите съюзни правни норми,
- дали те налагат определено съдържание на приложимата вътрешноправна уредба,
- дали са предвидени дерогации,
- респ. какво е съответстващото на правото на ЕС тълкуване на приложимите вътрешноправни норми
- и дали то не преодолява евентуално съмнение за съответствие на тези норми с Конституцията,
както и дали те не са несъвместими с правото на ЕС.”[1]
„Всеки съд от националната съдебна система по всяко дело следва служебно да провери дали предметът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС (дали приложимата вътрешна правна норма представлява мярка по прилагането му или по друг начин е свързана с него), и ако установи връзка – да съобрази в пълнота последиците от неговото действие.”[2] Подчертавам – това е валидно както при новата (от декември 2023 г.), така и при предходната редакция на чл. 150, ал. 2 от Конституцията.
Малко по-късно по същество това бе потвърдено от Върховния административен съд: „Изясняването на приложимото вътрешно право в контекста на правото на Европейския съюз (ЕС) е необходимо винаги, когато приложима вътрешна правна норма попада в приложното поле на правото на ЕС и особено когато представлява акт по транспониране на съюзна директива (какъвто е настоящият случай) и поради това се дължи на общо основание (ipso jure) от настоящия съдебен състав, сезиращ по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията субект”.[3]
Тези задължения не произтичат от изрична норма нито в българското законодателство, нито дори в Правото на ЕС (ПЕС) – извличат се от принципа на ефективност на ПЕС, самият той е „скрит” в чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС „Държавите-членки установяват (създават или прилагат годните налични) правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза”, и в принципа на лоялно сътрудничество, изрично прогласен в чл. 4, § 3, ал. 2 от ДЕС („Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза”).
Затова изясняването на последиците от действието на ПЕС – прилагане на съюзна правна норма (СПН) или само спазване на ПЕС при прилагане на вътрешна правна норма (ВПН) – е незаобиколим елемент от „определянето на приложимото право” – във всяка ситуация и в частност по всяко дело. Независимо от всякакво евентуално сезиране на КС. Ако не го направи, съдията не изпълнява задълженията си като „съюзен съдия”. Това прави възможна отмяна на съдебния акт от по-горна инстанция, както и търсенето на отговорност за вреди (по националния правен ред[4]) и за нарушение на ПЕС (по съюзния правен ред, чл. 258-260 от ДФЕС[5]) след произнасянето на последната инстанция.
Вече беше посочено: произнасянето на КС има смисъл само ако може да бъде взето предвид от сезиралата го юрисдикция. Ако напр. сезиращият съд не е извършил проверка за съответствие с ПЕС на законовата разпоредба, чието съответствие с Конституцията оспорва, той от една страна би поставил КС в положение сам и първи да извърши проверка, каквато се дължи от сезиращия съд, а от друга страна – произнасянето на КС би било поставено в риск от последващо незачитане – в случай че прогласи, че оспорената законова разпоредба противоречи на Конституцията, но по-късно се установи, че ПЕС налага тя да има точно такова съдържание (респ. да предизвиква точно такива правни последици). Възможно е произнасянето на КС да се окаже и напълно безпредметно – независимо дали установява, или не противоречие с Конституцията – ако по-късно се установи, че законовата разпоредба противоречи на ПЕС и поради това не трябва (и не е трябвало още преди КС да бъде сезиран) да бъде прилагана[6].
Ето защо не само/толкова изискването за процесуална икономия, колкото естественото изискване за смисъл от осъществяването на компетентността на КС налага КС да се произнася едва когато произнасянето му е незаобиколимо необходимо. Т.е. след като е извършена пълна проверка/установяване на приложимото право.
В резултат на тази проверка, съдията може
- да установи, че законовата разпоредба противоречи на ПЕС, при което е длъжен да я остави неприложена,
без да е необходимо и без да е допустимо произнасяне на КС[7];
- да установи (при констатирано отсъствие на противоречие), че съответстващото на ПЕС тълкуване[8] отстранява всякакво съмнение за противоречие на Конституцията – и отново всякакво
сезиране на КС е безпредметно,
- или, обратно, да установи, че именно съответстващото на ПЕС тълкуване поражда съмнение/убеденост за противоречие на законовата норма с Конституцията – и тогава
сезирането на КС става наложително.
Всички тези въпроси са преюдициални като ключови за преценка на компетентността на съд да сезира КС по чл. 150, ал. 2 от КРБ – както и на самия КС да се произнесе. Поради това наличието в искане от съд на пълна и аргументирана преценка на приложимото право (вкл. във връзка с ПЕС) е централен елемент в преценката на КС по допустимостта на отнесено до него искане от съд по чл. 150, ал. 2 от КРБ. Фактът на сезиране от оправомощен за това субект не ангажира автоматично КС да се произнесе. „Оспорването на конституционосъобразността на разпоредби от закон от страна на съд (съдебен състав) не обвързва Съда да разгледа отправеното до него искане по същество – той сам преценява дали поставеният за разрешаване в искането въпрос е от кръга на неговата компетентност и дали да постави в ход своята юрисдикция (в този смисъл Определение №2/2021 г. по к.д. №15/2021 г. и Определение №2/2024 г. по к.д. №8/2024 г.)”[9].
В светлината на изложеното Конституционният съд изисква всеки съд, преди изобщо да достигне до въпроса дали му е необходимо – както и дали е допустимо – да сезира КС (и в рамките на или след като изпълни общото изискване за изясняване/определяне на приложимото по делото пред него право), да е изпълнил (почти) всички свои съюзни задължения (изведени и очертани в пълнота в практиката на СЕС и изброени обобщено в практиката на КС, която представих в предходната студия). Именно тях ще разгледам в няколко статии подробно и в последователност, каквато практическото им осъществяване изисква и както поради това са посочени от КС.
Предвид съществените особености на проблематиката обаче намирам за необходими още няколко въвеждащи уточнения.
1. В членуващата в ЕС държава се прилагат два правопорядъка.
Те са напълно отделни (и принципно различни) един от друг, но действат едновременно в правната система на държавата: вътрешното право на държавата и Правото на ЕС.
1.1. „Вътрешно право”[10] e собствено понятие на Правото на ЕС, наложено от Съда на ЕС в неговата практика. В контекста на ПЕС вътрешното право на България включва: нейното национално право (създадено изцяло от органите на държавата) и нейното международно право (създадено с участието на държавата в международните отношения – в договорна или друга форма, в частност за България по смисъла на чл. 5, ал. 4 от КРБ).
1.2. Правото на ЕС не е част от вътрешното право на държавата и действа в нея като самостоятелен правопорядък. Спрямо него е напълно неприложима разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от КРБ.
2. Действието на ПЕС в правните системи на държавите-членки (ДЧ) няма ясна, понякога изобщо няма изрична, правна основа в националните конституции[11].
И затова в частност въпросът за съотношението между ПЕС и националните конституции остава един от най-спорните в правната теория и практика в Европа съществени (както практически, така и политически!) въпроси.
2.1. Създателите на Българската конституция от 1991 г. не предвиждаха уреждане в Основния закон на действието на Правото на ЕС. Разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е напълно неприложима по отношение на Правото на ЕС[12]. Правото на ЕС не е международно право, а дори тези негови актове, които са международни договори по форма – като напр. Учредителните договори или договорите за тяхното изменяне (последният от които е Лисабонският договор) – не действат в ДЧ като международни договори, а единствено като собствени източници на Правото на ЕС. Този въпрос отдавна е изяснен и безспорен[13].
2.2. Правната основа на действието на ПЕС в Република България е въведената през 2005 г.[14] – за да бъде правна основа на присъединяването на България към ЕС – разпоредба на чл. 4, ал. 3 от КРБ: „Република България участва в изграждането и развитието на Европейския съюз.” Практиката на КС по тази конституционна разпоредба не е богата[15], но е достатъчно ясна: „Конституционният съд в Решение № 7 от 2018 г. по к. д. № 7/2017 и Решение № 3 от 2024 г. по к. д. № 13/2023 г.посочва, че разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от Конституцията прогласява „един от основополагащите принципи на установения конституционен ред“, който „отваря националната правна система за включването и действието“ на правото на Европейския съюз” и „въвежда европейското измерение в дейността на държавата“[16].
3. Действието на ПЕС в правните системи на държавите-членки по същество се урежда изцяло от него самото.
По същество действието на ПЕС в ДЧ се определя от изведените в практиката на Съда на ЕС[17] (на основание „смисъла и природата на съюзния правен ред”) 5 принципа[18]:
3.1. Принцип на ефективност: Правото на ЕС има смисъл само действа ефективно – то (трябва да) се прилага в ДЧ[19]. Затова ДЧ са длъжни (сами и изрично са се задължили чрез Учредителните договори!) да вземат „всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза” (чл. 4, ал. 2 от ДЕС, в рамките на „принципа на лоялно сътрудничество”) и (поради това…) „предвиждат правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза” (чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС). Съдът на ЕС доразвива този принцип в „изискване за едновременно, правилно и еднообразно прилагане на Правото на ЕС във всички държави-членки”[20]. На тази основа се извеждат и другите принципи относно действието на ПЕС в ДЧ.
3.2. Принцип на непосредствена приложимост (самостоятелност): ПЕС е „самостоятелен правопорядък”, който действа в правните системи на ДЧ (на нейната територия и по отношение на правните субекти под нейната власт/юрисдикция.) автономно/самостоятелно, без да става част от „вътрешното право” на държавата и без да зависи от волята на държавата[21].
3.3. Принцип на директен ефект: ПЕС е правопорядък, предназначен да поражда преки (защитими пред съд на ДЧ) правни последици за всички правни субекти (публични и частни) – поради което съюзните правни норми, които са обективно годни за пряко прилагане като източник на субективни права и/или задължения (съгласно изведените в практиката на СЕС критерии за директен ефект) подлежат на прилагане в ДЧ.
3.4. Принцип на съответстващо тълкуване (индиректен ефект): вътрешните правни норми, които попадат в обхвата (приложното поле) на ПЕС и не му противоречат, могат да се прилагат само със съответстващо му (на всяка негова относима правна норма) тълкуване. За целите на това изложение посочвам само, че приложното поле на ПЕС не обхваща всички обществени отношения, макар да обхваща все по-голяма част от тях[22].
3.5. Принцип на примат: „ПЕС няма смисъл, ако ДЧ могат валидно да му противопоставят свои вътрешни правни норми (независимо от ранга им)” – поради което от момента на влизането си в сила като съюзен правен източник всяка СПН[23] прави неприложима всяка ВПН, която ѝ противоречи[24] (пряко или косвено[25], освен в случай на нарушаване на националната конституционна идентичност, НКИ).
3.6. Според общото разбиране на СЕС приматът и задължението за съответстващо тълкуване обхващат и разпоредбите на националната конституция – освен в два случая: съюзна норма/акт, приета без компетентност или при превишаване на власт (ultra vires) или нарушаваща националната конституционна идентичност на конкретна ДЧ[26], като и двете хипотези предполагат (без да е незаобиколимо задължително) произнасяне на националната конституционна юрисдикция.
Всичко посочено до тук смятам за (безусловно би трябвало да е…) изяснено и ясно за всеки практикуващ юрист в държава-членка на ЕС. От него обаче естествено и пряко произтича задължение за всеки съдия от националната съдебна система[27] служебно[28] да осъществи поредица от проверки и действия, които представям подробно нататък.
4. Ако приложима по делото правна норма противоречи на Международното право („общопризнатите норми на международното право” и/или „международните договори, по които България е страна”, по см. на чл. 149, ал. 1, т. 4 от КРБ), по силата на принципа на примат на Международното право, прогласен в чл. 5, ал. 4 от КРБ[29] такава норма следва да бъде оставена неприложена.
По смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията (както в новата, така и в старата редакция) съд няма право сам да сезира КС за противоречие между приложим закон и Международното право.
5. Ако приложима по делото законова (или друга) вътрешна правна норма[30] противоречи на ПЕС (принципи, дух или отделна СПН), задължението на националния съдия – „като съдия на общо основание по Правото на ЕС” – отдавна (надявам се) няма неяснота[31]: той има право (според СЕС „независимо дали националните устройствени или процесуални закони му го позволяват или не”!) и задължение „сам, по своя преценка, да остави неприложена”[32] всяка вътрешна правна норма, „независимо от ранга ѝ”, и „без да иска или да изчаква отмяната на тази разпоредба по законодателен или друг конституционен ред”[33] (виж в следващите публикации),
а сезиране КС с искане за установяване на противоконституционност според мен следва да е недопустимо.
6. По смисъла на чл. 149 от КРБ Конституционният съд не е компетентен да се произнася по искане за установяване на съответствието на закон (или друг правен акт) с Правото на ЕС
6.1. През 2020 г.[34] това бе потвърдено от КС изрично[35]. Съответствието на закон (или друг правен акт) с Правото на ЕС (както и съответстващото на ПЕС тълкуване на законова или друга правна норма) преценява съдията по конкретно дело[36] – сам и
без каквото и да било задължение (нито дори основание) да сезира КС в този смисъл.
6.2. Несъмнено на общо основание е възможно съдията да установи, че една приложима по дело законова норма противоречи на Конституцията (при което пък ще има съществено практическо значение дали тази норма попада в обхвата на ПЕС и поради това е приложима единствено със съответстващо му тълкуване, особено ако е приета в изпълнение на ПЕС, напр. транспонираща директива, а най-вече в случай на неправилно транспониране – за всичко това виж в следващите публикации),
и да сезира КС.
В същото време е възможно – макар и практически малко (почти пренебрежимо) вероятно – в противоречие с Конституцията (с конституционна разпоредба, изразяваща НКИ, или с друга разпоредба) да се окаже една подлежаща на прилагане или относима[37] СПН. По смисъла на чл. 149 от КРБ обаче
никой не може да иска от КС преценка за съответствието на СПН с Конституцията.
7. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от КРБ изрично закрепва принципа на върховенство на Конституцията. Прилагането на противоречаща на Конституцията норма нарушава върховенството на Конституцията (в България – и непосредственото ѝ действие, чл. 5, ал. 1 и 2). Поради това смятам за необходимо[38]
КС да бъде сезиран с искане за тълкуване на засегнатите конституционни разпоредби (от имащите право субекти по чл. 150, ал. 1 от КРБ[39]).
Именно това е в основата на големия практически въпрос, предмет на тази поредица: какво, кога и как може да направи националният съдия в случай на засягане на националната конституция от вътрешна правна норма, попадаща в приложното поле на ПЕС, или от приложима (или относима) съюзна правна норма.
Затова ще опитам да предложа цялостен отговор на въпроса какво всъщност се изисква при сезиране на КС в светлината на чл. 18, ал. 3 от ПОДКС и въз основа на релевантната (и съвсем ясна, макар и все още не много богата) практика на КС и на относимата практика на Съда на ЕС относно последиците (за националния съдия!) от действието на Правото на ЕС в държавите-членки.
8. Във всички случаи следва да се отчита, че конституционната юрисдикция е институцията, която най-добре и най-ангажиращо (вкл. за съдебната власт) би могла:
8.1. Да разтълкува всяка конституционна разпоредба, включително в съответствие с Правото на ЕС (когато е необходимо и доколкото е възможно).
8.2. Да прецени дали съюзен акт/норма представлява акт ultra vires (приет в превишение на или изцяло извън предоставените на ЕС компетенции).
8.3. Да определи и облече в аргументиран анализ всеки елемент на националната конституционна идентичност по смисъла на чл. 4, § 2 от ДЕС и да представи годни за уважаване от СЕС аргументи за защита на НКИ (при сезиране от самия КС[40] или от друга национална юрисдикция), в частност да определи дали една СПН противоречи на Конституцията (на разпоредба, изразяваща НКИ[41] или друга).
8.4. А и ако все пак се наложи изменение на Конституцията, виждането на КС би следвало да бъде водещо (ако не определящо) за конституционния законодател.
9. Един от тези елементи трябва да бъде подчертан с особена категоричност: възможността за снабдяване на една конституционна (и всяка друга) норма с тълкуване, съответстващо на принципите и целите на ЕС и на принципите и разпоредбите на ПЕС, е ключово важна[42]. Тя позволява преодоляване на всяко противоречие и предотвратяване както на нарушения на ПЕС, така и на затруднения при прилагането му. И е неприложима само когато съответстващо на ПЕС тълкуване би било тълкуване contra legem…
9.1. Субектите, които според чл. 150 от КРБ могат да предизвикат произнасяне на КС, са относително ограничен кръг – но толкова по-важно е всеки от тях да осъзнава своята отговорност както за прилагането на ПЕС, така и за защитаване на върховенството на Конституцията и на националната конституционна идентичност (НКИ). На първо място, именно поради ролята им на гарант на законността – по вътрешното и по Съюзното право – несъмнено стоят съдилищата.
9.2. Поставям особен акцент върху случаите на убеденост/съмнение за засягане на елемент от НКИ именно защото ако СЕС (сезиран от КС или друга юрисдикция) приеме, че релевантната СПН противоречи на такъв елемент, ще направи възможно нейното законосъобразно (по ПЕС) неизпълнение.
9.3. Затова приемам, че всяка национална юрисдикция, която смята, че приложима или относима по делото пред него СПН противоречи на Конституцията (отделна разпоредба или духа), по смисъла на чл. 5, ал. 1 и 2 от КРБ е
длъжна да потърси тълкуване на КС
(чрез ВКС/ВАС, а ако ВКС/ВАС откажат, но тя смята, че НКИ е засегната, трябва да се обърне към всички други субекти по чл. 150 КРБ, които могат да се сезират КС). Това несъмнено не е правно, но е правосъдно задължение (задължение за доброто правосъдие, без преки правни последици при неизпълнение).
Сезирането на КС е още по-наложително, когато националната юрисдикция има съмнение (още повече когато е убедена), че е засегната НКИ.
9.4. Разбира се, всяка национална юрисдикция е свободна да прецени дали има място за основателно съмнение за противоречие с Конституцията. Смятам хипотезата за напълно аналогична на съмнението за противоречие на ВПН с ПЕС – всеки съдия може да не отправя (и дори не може да отправи[43]) никакво преюдициално запитване до СЕС, ако няма „никакво разумно съмнение” (смята за очевидно тълкуването на релевантната СПН или противоречието/липсата на противоречие с нея на приложима ВПН), и въпреки нелепиците в уредбата на ПЗ в ГПК и НПК, за които съм писал[44]). По същия начин
нито който и да било съд е длъжен да търси произнасяне на КС,
ако смята, че няма никакво разумно съмнение дали релевантната СПН противоречи на КРБ (в частност дали засяга НКИ) – дори да е поискано/релевирано от страна по делото,
нито който и да било съд е ограничен в правото си да направи това (в случай на основателно съмнение).
9. 5. Нека обаче отчетем съществената разлика между случаите на противоречие на ВПН с ПЕС (при което всеки съдия „сам, на своето равнище”, вкл. служебно, е длъжен да установи противоречие и остави ВПН неприложена) и противоречие на СПН с Конституцията (при което евентуално нарушаване на НКИ, потвърдено от СЕС, може да освободи съдията от задължението да спази/приложи СПН).
Именно заради това отнасянето до КС (от оправомощените по чл. 150, ал. 1 от КРБ субекти) на всяко съществено съмнение/убеденост за засягане на НКИ трябва да се смята за наложително, без да е правно задължително.
9.6. КС може да не бъде сезиран само когато:
- приложимата/относимата СПН има друг порок – и това е прогласено от СЕС (тогава тази СПН няма да се прилага и въпросът за съотношението ѝ с КРБ е напълно ирелевантен),
- не съществува (напр. у съдията по конкретно дело) никакво съмнение за каквото и да било засягане на Конституцията
- или никакво съмнение, че е засегната НКИ (при несъмнена очевидност или с оглед вече налична практика на КС).
Затова смятам за въпрос с голяма практическа важност по какви свързани с ПЕС въпроси може да се произнася КС и какво е длъжен да направи националният съдия, преди да потърси произнасянето му.
Отговор ще опитам да предложа в следващите анализи.
[1] Определение от 14. 9. 2021 г. по к. д. № 13/2021 (докл. съдия А. Семов) Конституционен съд на Република България (constcourt.bg).
[2] Решение № 5 от 14. 6. 2022 г. по к. д. № 13/2021 (докл. съдия А. Семов).
В цитираното по-рано Разпореждане на съдия-докладчика М. Карагьозова-Финкова по к. д. № 14/2020 се посочва ясно: „Когато фактите и обстоятелствата по делото сочат, че релевантният по конкретно съдебно производство закон попада в приложното поле на правото на ЕС /…/, националният съд /…/ не може да избегне да даде такава преценка в искането, със съответните доводи, когато оспорва конституционността на този закон пред Конституционния съд. Това е така защото с определянето на дискрецията, предоставена от /директивата/ на националния законодател, в същото време се прави констатация относно приложимостта на стандартите на основните права, установени от Конституцията. /…/ Този въпрос се явява предварителен за упражняването на правомощието на Конституционния съд – да прецени съответствието на национален закон /…/, основан на съюзното право /…/, с конституционното право /…/”.
[3] Определение от 23. 6. 2022 по адм. дело № 198/2022.
[4] Виж подробно в Станислав КОСТОВ, За отговорността на държавата за вреди, причинени от съдебни решения, сп. „Търговско право”, 2006, № 2, стр. 67-91, и Станислав КОСТОВ, Извъндоговорната отговорност на ЕС и на държавите членки, С., Сиби, 2017.
[5] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Съвременно международно правораздаване. Том ІІ. Съдът на Европейския съюз, Институт по международно право, Институт по европейско право, С., 2011, спец стр. 283 и сл.
[6] С уговорката единствено за хипотеза, при която законовата разпоредба изразява/отразява националната конституционна идентичност, при което задължително трябва да бъде сезиран СЕС (виж подробно в Атанас СЕМОВ, Защита на националната конституционна идентичност в Европейския съюз, Изд. на БАН „Проф. Марин Дринов”, С., 2021.
[7] И без да се съобразява с евентуално налично произнасяне на КС (както за противоречие, така и за съответствие на Конституцията) – отново с изключение единствено в редките случаи на изключение на основание защита на националната конституционна идентичност, при което е задължително сезиране на СЕС – от самата национална юрисдикция или от КС.
[8] Разбира се нито съдилищата от съдебната система, нито Конституционният съд, могат (и, разбира се, не са длъжни) да правят тълкуване contra legem – когато съответстващото на ПЕС тълкуване би било тълкуване contra legem всъщност е налице противоречие, което налага неприлагане на въпросната вътрешна правна норма. Но само осъществяването на дължимата от националния съдия преценка позволява да се установи дали е налице противоречие с правото на ЕС, респ. дали въпреки съответстващото на правото на ЕС тълкуване е налице противоречие с Конституцията.
[9] Определение № 3 по к. д. № 6/2024 (докл. съдия Т. Райковска).
[10] Droit interne des États membres (фр., виж в т. 17 на историческото решение Simmenthal, 106/77), domestic law или domestic legal order (вътрешният правен ред, англ.). Вярно е, че СЕС използва и изрази като droit national (фр.), national provisions (англ.).
[11] Почти единствено изключение с толкова ясен изричен текст е Конституцията на Румъния: „чл. 148, ал. 2. След присъединяването разпоредбите на Учредителните договори на Европейския съюз, както и останалите общностни разпоредби със задължителен характер имат предимство пред разпоредбите от вътрешното право, които им противоречат, при спазване на разпоредбите на Акта за присъединяване.”
[12] Някои неправилни виждания в практиката на КС по този въпрос (и други свързани с ПЕС въпроси) ще анализирам в отделна студия.
[13] Виж изрично в Решение № 7 от 19. 4. 2018 г. по к. д. 7/2017, ВИТС/СЕТА (докл. съдия Мариана Карагьозова-Финкова). Подробно в Атанас СЕМОВ, Правна система на ЕС, ИЕП, С., 2017, спец. стр. 81 и сл. и 369 и сл.
[14] ДВ, бр. 18 от 2005 г.
[15] Ще бъде разгледана в отделен анализ на въпроса за Правото на ЕС (извън разглеждания тук аспект) в практиката на КС.
[16] Решение № 7 от 2024 г. по к. д. № 14/2023 (докл. съдия М. Карагьозова-Финкова). Виж също Решение № 7 от 2018 г. по к. д. № 7/2017 (докл. съдия Мариана Карагьозова-Финкова), Решение № 3 от 2024 г. по к. д. № 13/2023 (докл. съдия С. Янкулова) и мн. др.
[17] Самите ДЧ, в качеството си на съюзен конституционен законодател, имплицитно кодифицираха тази практика чрез своята Декларация № 16 към ДЕС и ДФЕС относно примата.
[18] Известни в доктрината и като „принципи на прилагане на Правото на ЕС”, виж Атанас СЕМОВ, Принципи на прилагане на Правото на ЕС, Институт по публична администрация и европейска интеграция, Институт по европейско право, С., 2007.
КС посочи изрично: „Република България, като член на ЕС и по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Конституцията, е обвързана от принципите на непосредствена приложимост, примат и директен ефект на правото на ЕС (в този смисъл Решение № 14 от 12 октомври 2021 г. по к. д. № 14/2020 г.) и от задължението за съответстващо на правото на ЕС тълкуване на попадащите в неговото приложно поле вътрешните правни норми, в изпълнение на принципа на ефективност на правото на ЕС (чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за ЕС, ДЕС).” – Решение № 5 от 2022 г. по к. д. № 13/2021.
[19] Не всички, но редица от разпоредбите в Правото на ЕС – както в „първичните” му източници (вкл. самите Учредителни договори, което често се забравя!), така и в приетите въз основа на тях „производни” негови източници – съдържат самоизпълними правни норми.
[20] Виж подробно в СЕМОВ, Атанас. Нежната диктатура на СЕО. Националните съдилища – безценният „необходим грешник“. В: Сборник „Взаимоотношенията между националния съд и Съда на ЕС” (двуезичен). София: УИ „Св. Климент Охридски”, 2010, с. 27-59, и в СЕМОВ, Атанас. Съвременно международно правораздаване. Том ІІ. Съдът на Европейския съюз. София: Институт по международно право, Институт по европейско право, 2011.
[21] Именно в това е ключовият смисъл на думата „непосредствено” – неопосредено, без възможност държавата да препятства действието/прилагането/спазването на влезлите в сила (отново според определените – и то именно от самите ДЧ в УД – съюзни правила) или да го поставя в зависимост от своята последваща воля – напр. „одобрение” (напр. чрез ратификация), „инкорпориране” (често се използва абсурдното „въвеждане) или други вътрешни мерки (вкл. обнародване в ДВ).
[22] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Приложното поле на Правото на ЕС. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2023.
[23] Вкл. „принцип” или самият „дух” на Съюзното право.
[24] Изрично в CJUE, 18. 12. 2014, Становище 2/13, т. 166, където СЕС изрично припомня основните от дълга серия свои решения в този смисъл: CJCE, 3. 6. 1964, Costa/ENEL, 6/64; CJCE, 17. 12. 1970, Internationale Handelsgesellschaft, 11/70, т. 3; CJCE, 14. 12. 1991, Avis 1/91, т. 21; CJUE, Avis 1/09, т. 65 и знаковото решение по делото CJUE, 26. 2. 2013, Melloni, C‑399/11, т. 59.
[25] Виж подробно в Атанас СЕМОВ, Правна система на ЕС. ИЕП, С., 2017, спец. с. 581 и сл.
[26] На същите основания може да не бъде спазен и принципът на директен ефект – такава съюзна правна норма да не бъде приложена.
[27] В практиката на СЕС (и във връзка с правната уредба на преюдициалното запитване по чл. 267 от ДФЕС) това се отнася за „всяка национална юрисдикция”, което (може да) включва и несъдебни органи.
В своите трудове относно Правото на ЕС обикновено използвам събирателното понятие „национална юрисдикция”, използвано в чл. 267 от ДФЕС. Добре известно е, че то включва не само съдилищата (съдебната власт), но и други юрисдикции (виж подробно в Атанас СЕМОВ, Съвременно международно правораздаване. Том ІІ. Съдът на Европейския съюз. Институт по международно право, Институт по европейско право, С., 2011, спец. с. 389 и сл.). В настоящото изследване обаче имам предвид преди всичко съдилищата от съдебната система, доколкото другите „юрисдикции” (напр. КЗК) са напълно лишени от пряк достъп до КС – те могат да потърсят произнасянето на КС само чрез някой от субектите по чл. 150 от КРБ (при което сезирането на КС зависи изцяло от волята/преценката на тези субекти), респ. ако техен акт бъде атакуван по съдебен ред…
[28] Още от CJCE, 22. 10. 1987, Foto-Frost, 314/85 и пост. практика. Виж сравнително наскоро и CJUE, 22. 1. 2019, Cresco Investigation, C-193/17.
[29] „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.” Правните последици на тази разпоредба на Конституцията за съжаление не само не са изяснени достатъчно (както в практиката на КС, така и в доктрината), но и пораждат (макар и наистина не много често) реални практически проблеми, на които ще предложа скоро отделен на анализ.
[30] Закон или подзаконова правна норма или норма на международното право (вкл. на международен договор на държавата, бил той и ратифициран).
[31] Виж Атанас СЕМОВ, Правна система на ЕС, ИЕП, С., 2017, с. 483 и сл.
[32] Двата цитата са постоянна практика на СЕС. Ярък пример е т. 24 от историческото решение по делото CJCE, 9. 3. 1978, Simmenthal, 106/77: „…националният съд, натоварен с прилагането на нормите на общностното право в рамките на своята компетентност, е длъжен да гарантира пълния ефект (в нашия превод нелепо „пълното действие”) на тези норми, като при необходимост на своя отговорност (в нашия превод пак нелепо „по собствена инициатива”, макар изобщо да не става дума за инициатива) оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи /…/”.
[33] Виж CJCE, 11. 9. 2014, A c/ B et a., C‑112/13, т. 36, и в същия смисъл още от CJCE, 9. 3. 1978, Simmenthal, 106/77, т. 21 и 24 и по-наскоро CJCE, 19. 11. 2009, Filipiak, C‑314/08, т. 81; CJUE, 22. 6. 2010, Melki et Abdeli, C-188/10 и C-189/10, т. 43 и цитираната съдебна практика, както и CJUE, 26. 2. 2013, Åkerberg Fransson, C‑617/10, т. 45.
[34] Решение от 30. 6. 2020 г. по к. д. № 14/2019 (докл. съдия А. Анастасов).
[35] Макар в предходната практика на КС да има примери за обратното (убедено твърдя неправилно) разбиране, които ще разгледам в отделен анализ.
[36] А преди въпросът да бъде отнесен до съд същата преценка дължи всеки правен субект!
[37] Такава, която сама по себе си не е годна за прилагане като източник на субективно право (напр. няма директен ефект), но като действащо съюзно право е годна да послужи като източник на съответстващо тълкуване и/или (когато такова тълкуване не е възможно) мяра за валидност на всяка ВПН. Нерядко приложима (спрямо едно правоотношение, респ. по дело) е ВПН, която представлява „мярка по прилагането на ПЕС” (а такава е всяка ВПН в приложното поле на ПЕС), и тази ВПН може да съответства точно на Съюзното право, но да влиза в противоречие с Конституцията – това също трябва да се установи от съда служебно (виж подробно нататък).
[38] Според мен и дори само при основателно съмнение, виж Становище на съдия А. Семов по к. д. № 8/2024 и преди това Становище на съдия А. Семов по к. д. 5/2019.
[39] В действащата в момента редакция на чл. 150…
Това е още по-наложително в случаите, когато става дума за засягане на националната конституционна идентичност. Такъв въпрос всеки съдия може да отнесе направо към СЕС. Но за да бъде сигурен, че наистина е изправен пред такъв въпрос, националният съдия (евентуално друг преди него) може (и смятам че е задължително, без да е правно задължение, чието неизпълнение предизвиква правни последици по вътрешния правен ред) да предизвика произнасянето на националната конституционна юрисдикция. Както и за да се потърси начин да се избегне нетърпимото в конституционната държава положение на нарушаване/незачитане на Конституцията, каквато и да е причината, дори и съюзна. И да се даде възможност на КС да снабди засегнатата конституционна норма със съответстващо с ПЕС тълкуване и така да премахне съмненията за противоречие.
[40] КС би трябвало да може да отправи по-убедително от общите съдилища преюдициално запитване до СЕС (в търсене на признаване на НКИ и допускане на неприлагането на нарушаващата я СПН).
[41] Генералният адвокат Мадуро например заявява, че конституционните юрисдикции „са най-добре поставени, за да определят конституционната идентичност на държавите-членки, чието зачитане е цел, която ЕС има мисия да защитава“ – Concl. M. Poiares Maduro, CJCE, 7. 9. 2006, Marrosu, C-53/04.
[42] За механизмите и значението на съответстващото на ПЕС тълкуване виж подробно в Атанас СЕМОВ, Задължението за съответстващо тълкуване – най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС. Първа част, „Научни и практически публикации”. Lex.bg, 8. 1. 2021; Втора част, 25.1.2021; Трета част. Методи за съобразено с ПЕС тълкуване на вътрешните норми, 15. 2. 2021, и цялостно в Атанас СЕМОВ, Задължението за съответстващо на Правото на ЕС тълкуване на вътрешните правни норми. Най-широкообхватната последица от действието на Правото на ЕС. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2022.
[43] Пост. практика, кодифицирана в т. 6 от Препоръките на СЕС към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (2019/C 380/01).
[44] Атанас СЕМОВ, Неадекватната уредба на преюдициалното запитване в българските ГПК и НПК, „Научни и практически публикации”, Lex.bg, 8. 7. 2019.
23
Коментирайте
За съжаление, а може би за радост – защото такава бедност не сме виждали в историята си, но авторът говори не на нас – а на следващите поколения – ако ги убеди – че с 50 лева е добре – ок. Младите хора – също ще отхвърлят европеизма.
Право насила – не става – какво обяснява авторът – насила. Просто това е специализирал – защо е ново право. Защото не е учил достатъчно – знаем ги интердисциплинарните. Нито рак – нито риба.
Жив и здрав – дано го чете някой – то животът друго казва, но – нека си приказва и той.
Отново адекватно съчетаване на теория и практика, при което се получава едно достатъчно детайлно и обосновано ръководство за всеки юрист по предпоставките за допустимост на исканията до КС. Интересно е да се видят разсъжденията на автора по темата с националната конституционна идентичност, която очевидно му е толкова любима, може би заради нейната особена важно по съхраняване на националния суверенитет в рамките на ЕС. По медиите учени с откровено партийни пристрастия тръбяха навред и нашир, че референдумът за еврото е невъзможен (потвърдено и от КС), защото учредителите договори били международно право и като такова попада в законовоте ограничения, до степен на… Покажи целия коментар »
Браво, най-сетне един, който ползва една от висшите ценности на либералния свят – правото на свободното слово, да ни изясни дълбокомислието на Семов за т. нар. „националната конституционна идентичност“. Кога СЕС е използвал този термин?! Допустимо е – съобразно ценностите на либералното ни общество, да четем поредните проскубани мисли, но дали е допустимо конституционен съдия да ни занимава с „проскубани мисли“, че дори и в „поредица“.
„Тези задължения не произтичат от изрична норма нито в българското законодателство, нито дори в Правото на ЕС (ПЕС) – извличат се от принципа на ефективност на ПЕС, самият той е „скрит” в чл. 19, § 1, ал. 2 от ДЕС „Държавите-членки установяват (създават или прилагат годните налични) правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза”, и в принципа на лоялно сътрудничество, изрично прогласен в чл. 4, § 3, ал. 2 от ДЕС („Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете… Покажи целия коментар »
Съгласен съм,.че сезирането на КС е още по-наложително, когато националната юрисдикция има съмнение, че е засегната НКИ.
От съществено змачение е дали предчетът на делото или приложимите вътрешни правни норми имат връзка с правото на ЕС.
„Другарю Денев, не съм гледал с такъв интерес “ Форсайтови“, както Вашите студии по телевизията“, реплика от филма „Двойникът“. И аз по същия начин се чувствам с „поредицата“ Семова. От една страна, все едно чета сказки от лекционен курс за студенти, а от друга, се натрапва неистово това желание да ни убеди в неубеждаемото, вкл. и чрез препратки към свои умозаключения. Напр. с тези неправилни схващания за някаква имагинерна „национална конституционна идентичност“ – СЕС е имал многократно повод да изяснява, че дори и учредителният акт на държава-членка да противоречи на общностното (съюзно) право, се прилага правото на ЕС, защото държавата… Покажи целия коментар »
Пак дрънканиците на Семов. Добре, че никой не ги чете. Камо ли да изпълнява.
Загубих интерес още в самото начало.
Има смисъл да се четат, защото с тези си дрънканици той подчинява българската конституция на правото на ЕС.
>>> какво е съответстващото на правото на ЕС тълкуване на приложимите вътрешноправни норми и дали то не преодолява евентуално съмнение за съответствие на тези норми с Конституцията,
От това по-очеизвадно провъзгласяване на противоконституционността на правото на ЕС, здраве му кажи! Отделно, че в българските закони няма механизъм за проверка и за оспорване пред български (!) съд противоконституционността на регламенти и директиви на ЕС, т.е. налице е едно пълзящо колонизиране и подмяна на българското право с европейско таково.
Добре, че съм прокурор. При нас всичко е просто 😄
Леле, изискванията може да се поберат в цяла книга. Толкова са много, че не може да ги запомниш
Явно и самите съдии не могат
Този текст, струва ми се, е опит преди всичко да усмири малко устрема на съдиите, които се засилиха като малки деца на сладоледаджийница да си използват правото да сезират КС.
Споко, те май скоро ще я затварят
Поне Семов не може да бъде обвинен, че не прави всичко възможно КС да бъде сезиран от редовите съдии, каквато конспирация се шири. Не, хора, не ви допускат исканията не защото не им се работи, а защото не стават за нищо. Вметка – дали им се работи не знам, може и да ги мързи, но пък не съм прочел и едно искане, което да става.
За да хване дикиш този труд на Семов, ще трябва съдиите да го прочетат. Със съжаление, като адвокат, мога да споделя, че все по-често чувам от колеги съдии – нямам време да чета, че имам много да пиша. Ще го оставя без коментар.
Как беше: Чукча не читатель, чукча – писатель хахахаха
Той нека остане за историята, поне в Лекса лесно се намира и е достъпно за всеки.
Докато един адвокат не седне да изчете, да напише и да го даде готов, няма да стане работата. А после – да му орежат разноските под Наредба 1, щото те много знаят ПЕС и знаят, че не важи.
“Изразените виждания са лични и не ангажират институцията, на която авторът принадлежи.”
Цял живот ни учат, че човекът е субект, а не обект на правото, а днес член-кор. твърди, че принадлежи на институция.
Не забравяйте, че авторът е Носител На Катедра. Явно робството все още не е отменено.
Ново
-
Защо КС се раздели 6 на 5: Аргумент за недопустима индулгенция за бездействие срещу мотив да се прекрати нетърпимата безмандатност
-
Конкурсите да се обявяват на конкретни дати, нови правила за атестиране, командироване и избор на ИВСС
-
ВКС се заема с противоречия в практиката по спорове за собственост след сделки с реституирани земи
Другари, нещо много сте се разприказвали тук. Единственият, с който съм съгласна е другар, който хвърля светлина как адвокатът всичко трябва да даде на валията и да очаква той с “ разширеното си незнание „, да не го хвърли в кръглата папка.
Не ви ли писна от всичко, но честно?! Тази държава за нищо не става! Стига вече с това право, няма право, има интересът клати феса!