Позицията на един философ
За юридическите лица, техните основни права и техните неимуществени вреди
Авторът
Стилиян Йотов е доктор на философските науки и професор по история на философията и философия на правото в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Автор е на „Справедливост и респект“ (2000), „Етика и мултикулурализъм“ (2003), „Равенство и егалитаризъм“ (2004), „Хабермас и претенциите на автономията“ (2006), „Човешко достойнство и права“ (2016) и „Благородство или благотворителност“ (2018).
През лятото на 2024 г. четох паралелно книгата на Калин Янакиев Личност и същество и становища на водещи университетски преподаватели по право във връзка с поставен пред двете върховни съдилища въпрос, чиято квинтесенция схванах като: „Търпят ли юридическите лица неимуществени вреди?”[1]. Не само личен интерес и занимания с темата за основните права, но и една идея, ме тласнаха към това да мисля в единство не два, а три проблема, отбелязани и в заглавието. Мари Терез Фьоген беше заострила вниманието ми, че през XIX в. дебатите около юридическите лица се водят едновременно с дебатите около субективните права, тъй като общата основа за тях е дали правата на един индивид (естествен или изкуствен) зависят от благоразположението на един владетел, или имат твърда опора в нравствената същност на човека.[2] Затова и по-долу ще изложа размишленията си в три части, след което ще се опитам да направя обобщение.
I. За същността на юридическите лица и за ползата от тях
За понятието „личност“ са се водили много спорове[3], но интензивността им е несравнима с този между Фридрих Карл фон Савини (1779-1861) и Ото фон Гирке (1841-1921). В т. 2 от Система на днешното римско право (1840)[4] Савини стъпва върху учението на Имануел Кант за свободното нравствено развитие на човека, за да обоснове неговата всеобща правоспособност: „Цялото право съществува заради нравствената, вътрешно присъща на всеки човек свобода. Ето защо първоначалното понятие за личността и правния субект трябва да съвпада с понятието за човека и това изначално тъждество на двете понятия може да се изрази в следната формула: Всеки отделен човек и само отделният човек има правоспособност.“ (§60, 2). Доста по-нататък следва надграждането: „По-горе правоспособността беше представена като съвпадаща с понятието за отделния човек. Сега я разглеждаме като разширена до изкуствени субекти, приети [за такива] чрез проста фикция. Ние наричаме такъв субект юридическо лице, т.е. лице, което се приема единствено с правни цели. В него намираме носител на правни отношения наред с индивидуалното човешко същество“ (§85, 236). Много скоро следва още едно уточнение: „По своята същност имуществото (Vermögen) е продължение на властта (Machterweiterung), т.е. осигуряване и увеличаване на свободната дейност. Тази връзка може да се приложи както към юридическото лице, така и към отделното лице… И сега можем да дефинираме понятието юридическо лице още по-точно: това е изкуствено приет субект, способен да има имущество (vermögensfähig)“ (§85, 238-239). Немската дума Vermögen, подобно на английската property, притежава завидна спекулативна двойственост на универсално и на конкретно свойство, така че думата Vermögensfähigkeit да не изглежда събиране на синоними, а нещо като „придобивна способност“. Ето как в крайна сметка в някогашна Прусия юридическите лица се оказват играчи изцяло и само в полето на частното право.
Последен щрих към правната дефиниция е „нуждата от държавно позволение за възникването на всяко юридическо лице“ (§89, 277), а дистанцирането от философското начало е настъпило междувременно със следната забележка: „В по-ранни времена беше твърде обичайно [тук] да срещнем името на моралното лице, което аз отхвърлям на две основания: първо, защото изобщо не засяга същността на понятието, което няма връзка с нравствените отношения; второ, защото този израз е по-подходящ да опише сред отделните хора противопоставянето срещу безнравствените, така че чрез това име мисълта се насочва към съвсем различна, чужда структура“ (§85, 240-241). Но именно §89 подчертава фундаменталната разлика сякаш с теологически привкус: отделният човек носи претенцията за своята правоспособност изначално, въплътена в своята телесност, но той няма как да я пресне върху някакъв идеален субект без посредничеството на висша власт.
Само няколко години след публикацията на Савини се ражда алтернативната идея за възникването на юридическите лица по „естествен начин“, от „асоциативния дух на германците“. Във встъпителна си реч като ректор в Берлин през 1902 г. “Същността на човешките обединения” Гирке изсипва огън и жупел върху тезата за „създаването от нищото“ на юридическите лица: „В правния свят, който е свят на реалното, що дири тоз безкръвен призрак до хора от плът и кръв, това плашило, натъкмено като човек?“.[5] Години по-рано, след като вече е прокламирал социалната задача на частното право, той започва да публикува Германско частно право (1895). Там се казва: „Личността на обединението (Verbandsperson) е действителна и пълноценна личност, както личността на индивида (Einzelperson), но за разлика от последния, съставна личност (zuammengesetzte Person)… Тя не е творение на обективното право повече от индивида, но съществува точно толкова, колкото и индивидът, само доколкото обективното право я признава… Лицето на обединението има правоспособност. Подобно на индивида, неговата правоспособност се простира до публичното право и частното право, а в частното право не се ограничава до правото на имущество. Въпреки това, тя е задължително по-тясна, от една страна, и по-широка, от друга страна, от тази на индивида: по-тясна, защото всички права, обусловени от човешката индивидуалност (напр. семейни права), вече не ѝ се полагат; по-широка, тъй като се добавят права, които могат да бъдат предоставени само на членовете на една обществена цялост (напр. корпоративна власт)… Лицето на обединението е също така дееспособно. То не е някакво мъртво концептуално нещо, което трябва да бъде представлявано от други хора, а живо същество, което иска и действа като такова. Разбира се, в своето несетивно единство, то може да действа само чрез органи, които са формирани от отделни хора.“ (I, 470-472)[6].
Колко е важно да се връщаме към този дебат, очертал фронтовете на две схващания за юридическите лица – като фикция и като реалност, като представителство и като органи на управление, persona ficta vs. persona facta? За историците е ясно и те вече са уточнили колко прибързани са квалификациите на страните, но също така и каква е била правната реалност, когато Савини и Гирке са развивали теориите си; а очевидно помежду им лежи половин век. Но няма спор, че за Савини е определяща способността на юридическите лица да притежават имущество, да упражняват имуществени права (Vermögensfähigkeit), която обаче изчерпва напълно същността им. Затова пък e достатъчно условие да могат да бъдат „предприятия сами по себе си“ (Unternehmen an sich), както ги наричат през ХХ в., а от там и „акционери“. С основание се признава на Гирке заслугата, че позицията му е в подкрепа на идеята за свободния, граждански произход на асоциациите, а не толкова на властническото им учредяване. Затова пък в нея изпъква затруднението да обясни и признае юридически лица, съставени от един член, още повече съществуването им след кончината на едноличния собственик.
Практическата нужда от юридически лица надделява над нерешения научен спор и това може да се види в създаването на BGB – никоя от двете теории не взема връх; заглавието на втори дял „Юридическа личност“ не съдържа дефиниция на самото понятие. В средата на XX в. Хелмут Коинг ще заключи, че дискусията е заглъхнала в Германия още в началото на века;[7] което не е попречило за междувременното признаване на деликтоспособност на юридическите лица. Със сигурност и възходът на позитивизма изтласква нерешения спор като старомодна отживелица. Затова бих казал, че от някаква неутрална гледна точка, ако щете „философска“, двата лагера признават разделянето между правните сфери на организацията и на участващите индивиди, както и факта, че в този случай нямаме човешко зачеване и раждане на нови субекти. В следствие на това юридическите лица могат да съществуват неограничено във времето, а членовете им да са заменими. Вече в по-пряк „юридически“ план отговорността им е ограничена, а данъчното облагане – различно от това на физическите лица.[8] А разликата между „членство“ и „дялово участие“ – тема със специално значение.[9]
И все пак, германската теория е не само местно явление или симптом в следствие на френската експанзия за прилагане на Гражданския и на Търговския кодекс в пространството, завладяно от Наполеон. И това може да се проследи от ехото и от рецепцията на спора Савини-Гирке в други правни традиции. Днес е лесно да се установи, че Джон Остин (1790-1859) въвежда в английското право термина legal person като заемка от немското понятие Rechtsperson и в противоположност на опита на Натаниел Линдли (1828-1921), който предлага moral person с позоваване на австрийската традиция и на Антон Ф.Ю. Тибо.[10] Далеч по-важно е, че езиковото нововъведение се съпътства от разбирането за юридическите лица като фикция, което със сигурност доминира на английската сцена до края на XIX в. Но пък през следващия се появяват влиятелни публикации, в които се чете непреведен немският израз, свойствен за Гирке, Gesammtperson, съвкупна личност. Затова свидетелства Харт във встъпителната си лекция от 1953 г.: „Мнозина казват, че правният спор относно естеството на корпоративната личност е мъртъв. Ако е така, имаме труп и възможността да се учим от неговата анатомия. Нека си представим интелигентен юрист, който е невинен по отношение на теориите за корпоративната личност, защото е бил образован в правна Аркадия, където правата и задълженията са възлагани само на физически лица и всяка правна теория е забранена… При завръщането си [обратно] в Аркадия той ще разкаже за разширяване на правилата, разработени за отделни лица, към корпоративните органи и за последваните аналогии и коригирането на обикновени думи, включени в това разширение. Всичко това той би трябвало да направи и може да направи, без да споменава фикции, колективни имена, съкращения или скоби, или Gesammtperson и Gesammtwille от теорията на реализма“[11].
Няма как да не прави впечатление, че в САЩ с темата юридически лица се занимава и философ като Джон Дюи, при това със завидна информираност за европейските традиции[12]. На свой ред Ръскю Паунд разглежда цели 7 теории,[13] а днешни коментатори твърдят, че до края на Първата Световна война тези дебати относно личността на „корпорациите“ са нещо като обсесия, завладяла американските правни факултети. Фактически Дюи туря край на самозабравеното теоретизиране. За прагматиста решенията на практически въпроси не бива да се дедуцират директно от теории, а с оглед на последиците от прилагането на тези теории; освен това, следва да се вземе предвид, че една и съща теория би могла (поне в този случай) да се използва за обосноваването и на противоположни резултати. Последиците, за съжаление, водят и до отказ от теория. Затова не е учудващо, че през XXI се появяват статии, биещи тревога, че икономистите приемат юридическите лица за нещо тривиално, без да се задълбочават в правните понятия.[14]
Очевидно е обаче, че „корпорациите“ в САЩ са били някога форма на колониална намеса, за разлика от „партньорствата“, и едва по-късно, с развитието на железопътния транспорт, самите корпорации придобиват възможност да възникват „свободно“ и (все по-)независимо от държавния монопол върху учредяването им. Много скоро обаче те самите се оказват монополна привилегия, зад която стои „бездушен“ капитал[15]. В следствие на което се стига до тяхното „демократизиране“ и възможност да са достъпни за цялото население. Това довежда до специфичната за САЩ „агрегационна“ (или „асоциативна“) теория за юридическите лица, съгласно която същността им се явява сума, „сноп“ от гласовете на членовете им, персонификация на колективното съчетаване на индивидуалните интереси. Пряка последица от тази позиция коментатори съзряха през 2014 г., когато Върховният съд призна на малка семейна фирма, разпространяваща религиозна литература в 500 магазинчета с помощта на 21 000 служители, религиозни права, „тъждествени“ с тези на нейните петима собственици[16].
Надявам се, „лебедовата песен“ на Франческо Раниери да стане достъпна не само на италиански език;[17] но и германската версия[18] хвърля неочаквана светлина върху рецепцията на германския спор във Франция и в Италия, при положение, че Неполеновият кодекс очевидно е останал „ням“ по темата. Което обяснява появата на théorie du patrimoine, свързана с имената на Шарл Обри (1803-1882) и Фредерик-Шарл Ро (1803-1877),[19] както и разликата със Савини, тъй като във френското право правоспособността на изкуствените лица не предхожда, а се надстроява върху способността за притежаване на автономно имущество. Великата фраза на Гастон Жезе (1869-1953), приписвана и на Леон Дюги (1859-1928): „Никога не съм обядвал с юридическо лице“ свидетелства, че изначалната правоспособност може да е присъща единствено и само на физически лица; макар фразата да има и своеобразно продължение в репликата на Жан-Клод Сойер (1929-2016): „Аз също, но често съм го виждал да плаща сметката“. Много по-важно е обаче, че през 2019 г. настъпи промяна на чл. 183 от Гражданския кодекс, с добавянето към него на нова алинея: „Дружеството се управлява в негов социален интерес (intérêt social), като се вземат предвид социалните и екологичните проблеми на неговата дейност“.[20] А цитираният в бележката преди малко текст ми изглежда едно от най-удачните изложения по темата „юридическо лице“. То обаче „бледнее“ на фона на нормотворческата прецизност, а и смелост за промени на облигационното право във Франция в условията за изработване на проект за нов граждански кодекс.[21]:
Art. 1116-1
Всяко физическо лице притежава (possède, possesses), като субект на правото, обща способност за ползване [на права] (jouissance générale, general capacity for enjoyment).
Това е ограничено само от специфичните неспособности и забрани (incapacités et interdictions), установени от закона, свързани с определени действия.
Art. 1116-3
Юридическите лица са надарени (dotées, endowed with) със специална способност за ползване [на права]. (jouissance spéciale, special capacity for enjoyment.).
Това обхваща действия, полезни за постигане на тяхната цел, както е определено в устава, в съответствие с правилата, приложими за въпросното юридическо лице, както и действия, които са допълнителни към предходните.
На този фон една книга на български език свидетелства по-скоро за куриози около приемането на Закон за юридическите лица през 1933 г., просъществувал до 1951 г.[22] Авторът ѝ Константин Симеонов, главен съдебен инспектор при министерството на правосъдието, отбелязва: „В Народното събрание са станали разисквания по законопроекта…, обаче, те са много обши, поради което са без значение за изясняване смисъла на постановленията на закона… В кодификационната комисия липсват каквито и да било подготвителни работи … та да могат да се узнаят основанията“ (11), за да заключи: „Законът за юридическите лица не отговаря по съдържание на надслова си“ (пак там). Проблемът е, че нововъведението в българския правен мир позволява единствено и само юридически лица с нестопанска цел, но това не личи от заглавието му! И все пак Симеонов недвусмислено отчита, че този закон следва швейцарския и е „възприел теорията на органите“ (8), т.е. взел е страната на Гирке, а не на Савини.
Ще спра до тук.[23] Българските върховни съдии, чието внимание се е фокусирало през последните две години върху един конкретен въпрос, навярно ще се въздържат от това да вземат страна по фундаменталните му основания, още повече, че подобно въздържание е суспендирало и законодателната воля, въплътена в ЗЛС през 1949 г., от чиято част III „Юридически лица“ са останали в сила 3 „общи“ члена, наред с определението: „Юридическите лица са носители на права и задължения. Те придобиват права и задължения чрез своите органи“ [к.м.]. Каква е ролята на физическите лица в тях, какви характеристики на физическите лица се персонифицират в юридическите, остава пълна загадка.
На свой ред Ангел Калайджиев,[24] Траян Конов[25] и Иван Русчев[26] пишат за „персонален субстрат“, а Конов дори, че въпросният субстрат не се изчерпвал с органите, а включвал също така „привърженици, фенове, вярващи, клиенти“, защото съ-определяли волята на юридическите лица. Изпитвам немалко притеснение, че ако тази хипотеза се потвърди от тълкувателно решение на българските върховни съдии, едно решение в полза на феновете би могло да засенчи американското зачитане на религиозния фанатизъм на петимата от семейство Грийн. Опитите ми да открия международно призната теория за „персоналния субстрат“ на юридическите лица удрят на камък. Цитираното Постановление на Пленума на ВС №7 от 1959 г. също не си служи с термина „персонален субстрат“, макар той да се среща в решения на ВКС и на КС, а науките, които използват този термин, го свързват с вещество или с победен и изместен език, чийто останки са се съхранили в наслоилия се върху му език победител. За книгата на Калин Янакиев Личност и същество едва ли би могло да има нещо по-противоположно по смисъл в разликата между личност и субстрат. Впрочем, т. 7 от Постановление №7 от 1959 г., цитирана изрично при Конов на две места, обръща внимание на „работниците и служителите“, на които е възложена работа, а не на възложителите, т.е. органите. Което ясно показва какъв е истинският статут на субстрата, за който се отнася и Вапцаровото „какво тук значи някаква си личност“.
Налице са обаче добри основания да говорим за „социален субстрат“ и ще приведа няколко формулировки от статия, която защитава това понятие: „Социалният субстрат, който трябва да бъде персонифициран, не е просто (статична) социална структура… Социалните субстрати на юридическите лица не са нито сборове от хора, нито маси от активи, нито просто структури на реда… Дори ако вече не разбираме субстрата дифузно като „социално формирование“, „център на действие“, „действена единица“ и други подобни, а по-точно като „колектив“ в описания по-горе смисъл, фундаменталната разлика между социалните структури и правните структури остава… Независимо от това, всъщност съществува висока степен на съответствие между социалните структури на субстрата и правните структури на юридическото лице, което оправдава единна концепция за субстрата като „колектив“.“[27] „Социалният субстрат“ едновременно запазва идеята за субстрата и му придава самостоятелно значение, което не е нито нещо естествено и заварено, нито е индивидуализирано в измерението на личната незаменимост.
II. За основните права на юридическите лица
Книгите, които се занимават с правата на юридическите лица в систематичен и сравнителен план, нарастват. Някои прибързано представят тези права и като „човешки“,[28] но би било далеч по-приемливо да ги тълкуват и като „основни“ или „фундаментални“. В тази насока е и стабилизиран на немски език терминът Grundrechtsfähigkeit, способност за [упражняване на] основни права, чието съдържание се надгражда върху идеята за „всеобща правоспособност“ (allgemeine Rechtsfähigkeit), конкретизира я. Вземем ли предвид казаното по-горе, очевидно от гледната точка на фикционалното схващане за юридическите лица преходът от allgemeine Rechtsfähigkeit към Grundrechtsfähigkeit изглежда принципно преграден. Напротив, реалисткото схващане го позволява. Съдилищата, включително Федералният Конституционен съд са внимателни по отношение на друго изходното начало, каквото е общото личностно право (allgemeines Persönlichkeitsrecht): „Не е възможно да се каже най-общо дали общото личностно право е приложимо по своето естество за юридическите лица. По-скоро това трябва да се преценява по различен начин за различните прояви на това основно право“ (BVerfG 13.6.2007 – 1 BvR 1550/03). Ето защо диаграмата на преходите от едно понятие към друго е задача, на която не е даден удовлетворителен отговор. Начална стъпка ще е тази, дали изобщо да се признават основни права на юридическите лица, преди да се определя евентуалният им обем[29].
И на това място критиците ще кажат: международните правни актове се отнасят за „човешки права“, в конституциите са предвидени харти на основните права на „гражданите“. И точно в този контекст изпъква едно необичайно конституционно решение от 1949 г. – ал. 3 от чл. 19 (последният от частта за основните права) на Основния закон на Германия: „Основните права важат и за местните юридически лица, доколкото тези права по своето естество са приложими за тях“.[30] Ако обаче се има предвид началото на Основния закон – чл. 1 (1), провъзгласяващ неприкосновеността на човешкото достойнство, то очевидно е налице проекция на основните права отвъд измеренията на човешкото битие, но с резерви, под условие.
Архивите на Бундестага са съхранили стъпките, довели до това конституционно изравняване на естествените и изкуствените лица. Първоначално идеята била да се изброят няколко ценностни сфери, които да се защитят в полза и на юридическите лица: упражняването на религиозна свобода, свобода на придвижване, неприкосновеност на жилището и на собствеността. Това отваря спорове относно изчерпателността на списъка, които траят дълго, но са безплодни. В крайна сметка се стига до приетия и действащ текст, допускащ равенство с уговорка, под условие, свързано със същността на юридическите лица (Wesensvorbehalt). Фактически една нерядко използвана в правото фигура на „резервата“ (Vorbehalt), която може да се чете както „резервирано само и единствено за законови, т.е. висши норми“, така и „с резервираност, дали и доколко са изпълнени дадени условия“. В някакъв смисъл имаме работа с форми на презумптивна валидност.
И така, колкото по-личностен характер има едно основно право, колкото е по-свързано с антропоморфни характеристики от психологическо, жизнено и телесно или семейно естество, толкова повече то е присъщо на физическите лица и съответно – по-малко на юридическите, до степен на изключване и недопустимост[31].
Същевременно стопанската сърцевина на повечето юридически лица изглежда като притегателен център за основни права, които позволяват и гарантират пълноценното функциониране – при това в условията на равнопоставеност – на тези правни субекти. Това е видно и в ЕКПЧ (1950), чийто чл. 10 предвижда позволителен режим на свободата на изразяване на мнение и за „радио- и телевизионни компании и производители (enterprises) на кинематографична продукция“, а чл. 34 – право на индивидуална жалба в полза и на „неправителствени организации“; на свой ред чл. 1 от Протокол №1 към ЕКПЧ (1952) добавя: „Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания (possessions)”. Съдебната практика, която доуточнява тези права, най-вече в измерението на свободната комуникация, е добре известна и няма нужда да бъде акцентирана. А интеграционните процеси, довели до развитие на правото на ЕС и до договора от Лисабон, ѝ дават нови тласъци. ХОПЕС (2012) изрично провъзгласява „свобода на стопанската инициатива“ в чл. 16 „в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики“. Доколкото мога да преценя, такова основно право няма в ЕКПЧ, а в национални конституции фигурира с по-тясно съдържание. Докато тук то включва свободата на упражняване на стопанска дейност, на договаряне и на конкуриране. Естествено, това право може да влезе в конфликт с други основни права и не са малко съдебните решения, в които индивидуални права надделяват над свободата на стопанска инициатива, свързани със защита на потребителите, на тяхното здраве, на личната им неприкосновеност, на право на достъп до информация и на свобода на изразяване.
Особено в САЩ свободата на изразяване се оказа с различна защита, ако се пада на физически лица, a не на юридически, най-вече в контекста на политическа кампания. Поради факта, че, от една страна, медийните предприятия упражняват и стопанска дейност, която, замъглява ефекта от посланията, защото „говорят с езика на парите“, от друга, че светогледните позиции на служителите не съвпадат нито помежду им, нито с тези на ръководството или на възложителите, което прави неясно, чии са. Затова техните права не са права на „човешки говорители“ (human speakers).
По-сериозни ми изглеждат колизиите между правата на юридическите лица и тези на техни служители и работници в ситуации на продажба, на прехвърляне на собствеността върху тези юридически лица, т.е. конфликтите между „закрилата на заетостта“ и „свободната икономическа инициатива“. Всяко раздържавяване, приватизиране или дори всяко отчуждаване на едно предприятие поставя наетите в ситуация, в която старите им договори да не бъдат обновявани по правила, в изработването на които новият им работодател не участва. Но не притежавам потенциал да разгледам казуси в това поле по-детайлно. Затова ще се върна към по-абстрактни разсъждения.
Физическите лица не са юридически лица, но могат ли всички правни субекти, различни от физическите лица, да бъдат юридически лица? Отговорът ще зависи от това, в каква степен в „юридическото лице“ се срещат свободата, идваща отдолу, и властта, идваща отгоре. И ако прегледаме класическите теории ще видим, че официалният акт за учредяването на юридическите лица не замества свободата на техните членове. Затова пък не е лишено от основание предложението да не наричаме юридически лица чисто държавните органи на власт, които упражняват компетенции, а не свобода. Ето какво пише КС на ФРГ на 31.10.1984 г.: „Според съдебната практика на Федералния конституционен съд тези изисквания често се изпълняват от юридически лица на частното право (BVerfGE 39, 302). Следователно по принцип може да се приеме, че те притежават способност за [упражняване на] основни права и след това може да се провери във всеки отделен случай дали индивидуалното основно право, заявено в конституционната жалба, е по своето естество приложимо към съответния жалбоподател (BVerfGE 21, 362). За разлика от това, материалните основни права и конституционната жалба, създадена за тяхната защита, по принцип не са приложими към юридически лица на публичното право съгласно постоянната съдебна практика на Федералния конституционен съд. Във всеки случай това важи, докато те изпълняват обществени задачи (BVerfGE 21, 362; 45, 63; 61, 82). Изпълнението на публични задачи от юридически лица на публичното право обикновено не се извършва чрез упражняване на непроизводни, оригинални свободи, а по-скоро въз основа на компетенции (Kompetenzen), които са предоставени от позитивното право и са измерени и ограничени по отношение на съдържанието. Регулирането на тези взаимоотношения и разрешаването на произтичащи от това конфликти не са предмет на основните права, тъй като липсва пряката връзка с хората (BVerfGE 21, 362; 61, 82). В случай на спор са налице специални процедури за правна защита. От друга страна, конституционната жалба, като специфично правно средство за защита на гражданите срещу държавата, не може да се използва за защита на реда на компетенциите (Zuständigkeitsordnung) в отношенията между носителите на суверенното право (Hoheitsträger ) или за осигуряване на съответствие с правните форми в случай на промяна (BVerfGE 21, 362)“. (BVerfGE 68, 193). По този начин в социалната реалност юридическите лица се оказват в междинното поле между индивидите и държавата, техният социален субстрат – пронизан от диалектика на свободата и властта.
Но едва ли има средно измерение, в което царства безразличие. Връзката – пряка или опосредена – с хората или с функциите чертае разделителна линия между различните юридически лица! Решението, цитирано най-често в това от 31.10.1984 г., е от 2.05.1967 г. и съдържа следните обобщения: „Ценностната система на основните права изхожда от достойнството и свободата на индивида като физическо лице… Тя оправдава включването на юридическите лица в обхвата на защита на основните права само ако тяхното формиране и дейност (Bildung und Betätigung) са израз на свободното развитие на физическите лица, особено ако „проникването“ (Durchgriff[32]) до хората, които стоят зад юридическите лица, прави това да изглежда смислено или наложително.“ (BVerfGE 21, 362). Ако споделим това разбиране, юридическите лица ще се окажат различни не само в зависимост от своята същност, но и по различен начин свързани със своите членове. Това обяснява, защо една голяма фирма, търгуваща на борсата, чиито управители и членове са силно религиозни, не може (изобщо) да се радва като юридическо лице на защита на религиозна свобода, за разлика от семейна касапска фирма, чиито членове защитават (донякъде) под формата на основно право на самата фирма клането на кочове без упойка на базата на религиозните си убеждения[33].
Всичко това повдига наново проблема за връзката между юридическото лице и стоящите зад него физически лица, но от гледната точка на основните права. За да е юридически ефективно едно право, то трябва да активира насрещни задължения. Но в каква степен основните права на физическите лица, каквито са работниците и служителите на едно предприятие, могат да активират задълженията на юридическото лице, каквото е същото това предприятие, техният работодател? Ако използваме аналогия от химията, физическите лица са поливалентни, а юридическите – моновалентни носители на основни права. Това създава напрежение по две линии. Правата и интересите на физическите лица, стоящи зад юридическите, са винаги ощетени, първо, заради потенциалната възможност да се окажат подчинени, да служат на скрити, най-вече икономически цели, второ, заради незачитането на техния плурализъм, заради унифицирането им. Да, има ситуации, в които основните права на юридическите лица и на техните физически лица са общи, по-скоро стоят „от едната страна“, докато „от другата страна“ стои държавата, на която, както стана дума, не могат да се приписват основни права. Държавното посегателство срещу процедурни права „солидаризира“ засегнатите, тъй като неминуемо „прониква“ през юридическите лица до физическите, ако щете – до техния персонален субстрат. В такива ситуации двата вида лица са в сравнимо, в сходно състояние, нуждаят се от равна защита. От което следва, че колкото повече е властта на едно юридическо лице, толкова повече то прилича на държавен орган, съответно правата му престават да са основни. Това позволява да мислим юридическите лица не само като продължение на физическите, но като оттласкване от властта. И там, където такова оттласкване няма, те самите заприличват на властнически субекти.
Но трябва ли винаги или изобщо да търсим тази човешка основа? Или заплаха от властта? Не ли по-лесно и дори основателно да преценяваме функционалната способност съобразно „естеството“ или същността на юридическите лица? Това ще имам предвид и занапред.
III. За неимуществените вреди на юридическите лица
Нека приемем, че сме наясно и е безспорно, че юридическите лица носят отговорност – административно-наказателна, деликтна, социална. Защото само тогава бихме могли с чиста съвест да минем към ощетяванията, които те понасят; а и предният аспект – отговорността е фокус на раздел още в Закон за юридическите лица от 1933 г. Проблемът идва от това, как да ги определим – негативно: неимуществените вреди са другото на имуществените, или позитивно: неимуществените вреди засягат тези и тези права, интереси, блага? Както и: дали неимуществените вреди заслужават обезщетение, ако да, какво? Ако приемем, че всякакъв вид вреди заслужават обезвреда, първият въпрос изглежда в голяма степен предрешен. Но самият факт, че „имуществото“ е крайъгълен камък в обсъждането на вредите, а и при раждането на теорията за юридическите лица (при Савини), решението престава да изглежда толкова лесно.
Правната фигура на „лицето“ изравнява физическите и юридическите лица, признавайки им правоспособност. На свой ред „имуществото“ различава едните лица от другите, при това по два начина, първо, защото имуществото на юридическите лица не е тъждествено и не може да изчерпи имуществото на физическите, второ, защото същността на физическите лица не се изчерпва самo с имуществени характеристики. От тук произлиза и асиметрия на отговорността, на „проникването“ на отговорност. Юридическите лица носят отговорност за действията на своите органи и за действията на онези, на които тези органи за възложили задачи за изпълнение. Но физическите лица не носят имуществена отговорност, различна от тази на юридическите лица, освен, така поне ми се струва, ако не се приеме за такава загубата на вложените средства.
При някои юридически лица самият предмет на дейност – тяхното „естество“ предполага по-специфична връзка между юридическо и физически лица, като например при църкви или партии. В такива случаи имуществото е средство за удовлетворяване не на материални, а на идеални интереси или ценности. И същите могат да бъдат увредени заедно със или независимо от щетите върху имуществото на юридическото лице. Налице е нещо, подобно на индуктивността и проявите на хистерезис във физиката, но и в други научни полета. Проблемът, пред който са изправени и върховните съдилища в България, е не дали има „индукция“ между двата вида лица, а дали е присъщо на самото юридическо лице да понася неимуществени вреди? И на това място ще изразя опасения, че може да се плъзнем по наклонена плоскост и да създадем „безотговорна“ правна иновация; такава, която се радва едновременно на привилегия в частното право и на равенство в конституционното.[34]
Затова действащото право чисто и просто не пропуска да отбележи, че признава два вида вреди – имуществени и неимуществени (или: икономически и неикономически, pecuniary & non-pecuniary (англ.), matériel & moral (фр.)). Но, което е сякаш по-важно, признава ги ако са правно релевантни, т.е. ако засягат права, предоставени от правото, и/или интереси, заслужаващи правна защита. Накрая, всеки общ преглед на тенденциите в европейското право отбелязва, че засиленият акцент върху човешкото достойнство, или дори само върху общото личностно право, са преодолели наследената сдържаност към обезщетяването на неимуществени вреди. Това обаче се отнася най-вече за физическите лица; за юридическите развитието, тенденцията не е така ясно очертана[35].
Защото неимуществените вреди са едновременно двойно изключение. И това се вижда добре в BGB. В протоколите по приемането на Гражданския законник може да се прочете, че „вредата“ (Schaden) е водещо понятие, което се дефинира с помощта на „имущество“ (Vermögen). Съответно §249 предвижда (а) възстановяване и (б) компенсация в пари. Това сякаш все още не налага никакво разграничение, тъй като и двете форми на поправка на вредите може да доведат до поправка на всякакви повреди, напр. имуществено-материални и имуществено-идеални. Но все пак имуществени. Въпросът за неимуществените вреди (Nichtvermögensschaden) се появява едва в §253. И тук има нещо озадачаващо. В заглавието пише „нематериални“, а в текста – „неимуществени“.
ал. 1. „При вреда, която не е имуществена (nicht Vermoegensschaden ist), e възможно парично обезщетение само в случаи, определени със закон“.[36]
Би могло да допуснем, че едва „неимуществените“ вреди придават друг смисъл на „имуществено-нематериалните“. А следващата ал. 2 (приета през 2002 г.) очертава четири области (ценностни сфери) на увреда, за които да е търси „справедливо“ обезщетение.
ал.2. „Ако трябва да се изплати обезщетение поради нараняване на тялото, здравето, свободата или сексуалното самоопределение, може да се поиска и справедливо парично обезщетение (billige Entschädigung in Geld) за щети, които не са имуществени“[37].
Излиза, че неимуществените вреди са, от една страна, чисто и просто другото на имуществените, от друга страна, са присъщи на личността. Със закон се определя кои са неимуществени, а когато са пряко свързани с личността – се следват стандарти на справедливост.
Нека пренесем този модел върху юридическите лица. А щом законодателят не е определил със закон неимуществени вреди, достойни за обезщетяване, кои са онези свойствени за естеството на юридическото лице качества, чието засягане би го направило да прилича на физическо лице, на което са наранили тялото, здравето, свободата или сексуалното самоопределение? За едни липсата на психика на самото юридическо лице не позволява да му признаваме неимуществени вреди. За други наличието на физически лица зад юридическото лице е достатъчно за обратното. Струва ми се обаче, че ако се откажем от индивидуализма или корпоративизма, който търсим зад юридическо лице, и приемем функционализма, можем да открием друго решение – „‘пулсираща‘ поредица от смислово свързани комуникативни събития, които постоянно се възпроизвеждат“.[38]
Неслучайно Калайджиев цитира две „образцови“ дела на ЕСПЧ – Freedom and democracy Party v. Turkey (23885/97, 8.12.1999 г.) и Comingersoll S.A. v. Portugal (35382/97, 6.04.2000), цитирано и от Конов, в които са признати неимуществени вреди съответно на политическа партия, която била разпусната (в нарушение на чл. 9, 10 и 14 от ЕКПЧ) и на компания, завела дело срещу друга компания, което се проточило над 17 години, т.е. извън разумния срок (в нарушение на чл. 6 от ЕКПЧ)[39]. Онова, което и трите становища на уважаваните преподаватели по право в СУ оставят без внимание, е увреждането на тези две юридически лица от държавата, т.е. от властта, а не от друго юридическо или физическо лице. Второ, за коментаторите остават ирелевантни нарушените в двата случая основни права и накърнени интереси – на самите юридически лица, на техните ръководства и на тяхната членска маса. Трето, не се изследва хипотезата, че в двата случая юридическите лица са били поставени в състояние буквално на ступор, на двигателна вцепененост. И това са вреди, изрично изброени в делото Comingersoll: „несигурност при планирането на решения“, разлом в управлението на компанията“, „безпокойство и неудобство, причинени на членовете на управленския екип”[40]. Дори четвъртата вреда – върху репутацията – в случая изглежда като състояние „нямам лице да се покажа“.
Това ми дава основание да акцентирам върху следните четири момента, всеки от които чертае различна тенденция. Като начало, нека си представим три вида увреждания: като оскверняване на нещо много ценно (цел), под формата на намеса с висока степен на интензивност (пречки), на състоянието, в което се намираме (кондиция)[41]. Бих казал, че всеки, който се готви да постигне нещо, си дава – от своята гледна точка – сметка за тяхната специфика. Добрият съдия – гледайки отстрани – би следвало да преценява тяхната правна релевантност и пропорционалност както за физическите, така и за юридическите лица.
(1) разширяване. „Нестопанската цел“ на някои юридически лица, особено на религиозни общности, но и на партии или фондации, представлява неимуществена ценност, която може да бъде увредена. Овен това тази ценност е принципно тъждествена и за физическите лица, свързани с юридическото лице, тя е жизненоважна за тях, свързана е с надеждата за спасение или със солидарността, а юридическото лице е безалтернативно средство за нейната защита. Става дума за дейност, която наричаме мисия. Ето защо в този случай е оправдано едновременното обезщетяване на неимуществени вреди и на двата вида лица. Мога да си представя, че фондации, посветили се на запазване на някакво историческо и културно наследство, биха се оказали потенциални потърпевши на посегателства, поругаващо предмета на дейността им. Но най-вече юридически лица, учредени в името на екологически ценности, би следвало да са пряко засегнати от увреждане на околната среда, която не е нечие притежание или авоар. В съдебната практика се открояват и медицинските центрове, т.е. „търговци“ увредени (не само имуществено) от противници на аборта.
(2) аналогия. Една фраза при Русчев – „патримониума, който по правило има имуществен израз“ ми напомня, че през 30-те години на ХХ в. в специализираната литература на български се появява изразът „морален патримониум“, а напоследък започна да се цитира и във връзка с въпроса, за който се търси тълкувателно решение. Опитите ми да открия информация за съдържанието и употребата на това понятие във френскоезичен контекст, към който характеристиката „морален“ насочва, се натъкват на изненадата, че по-устойчива е фразата „préjudice moral (extrapatrimonial)”[42].
Дори да приема, че думите не са най-важното, ми изглежда основателно да мислим материални и нематериални компоненти или форми на имуществото, които могат да бъдат увредени, но и вреди които засягат правни субекти в тяхната извънимуществена сфера. Което налага извода, че „морален“ и „патримониум“ (имущество) са несъвместими дори на френски, където думата „морален“ очевидно има по-особено значение[43]. Неимущественият, екстрапатримониален характер на морала ме тласка към теза, която е добре известна още със заглавието на книгата на Ерих Фром – Да имаш или да бъдеш? (To Have or to Be?).[44] Тя подсказва възможността да мислим състояния на съществуване, форми на индивидуална идентичност, които не се изчерпват с притежаването на вещи или дори на някакви свойства. В този смисъл уврежданията, които ЕСПЧ признава на Comingersoll през 2000 г., са свързани с начина на съществуването на юридическото лице, не с материални или идеални компоненти на имуществото му. Става дума за критични състояния, състояния на безпомощност, които имат функционална аналогия с четирите ценностни сфери на физическите лица – тялото, здравето, свободата или сексуалното самоопределение – за които §253 (2) в BGB от 2002 г. предвижда парично обезщетение. Аналогията е на практика с телесните увреждания, за които се правят опити за прецизно каталогизиране[45]. Овен това Comingersoll проявява известна „хитрост“, формулирайки претенцията си с позоваване на значително „неудобство“ (inconviente), което наподобява “правна несигурност”, а не антропоморфно страдание[46]. Въпросната аналогия може да бъде продължена и в полето на „имиджа“ на юридическото лице. И ако вземем предвид идеята за социалния субстрат, няма нужда при такива деградиращи увреждания да се изследва „проникването“ до персоналния субстрат[47]. Именно тогава и репутацията престава да е въпрос само на оборот, тя става непоносимо бреме, както когато някой иска да си смени името или пола. Репутацията е все пак както сингулярна, така и със собствена социална история. А на свой ред сингуларизацията може да се схваща като добавена и засилена форма на индивидуализиране[48].
Репутацията не е основно право, каквото не е и запазената марка, макар в последната да е заложен зародишът на собствеността. Същевременно и едната, и другата имат характеристики, които им придават имуществен характер, който на свой ред може да бъде имуществено увреден. Очевидно през ХХI в. най-вече съдилища признават репутацията в полза и на юридически лица заедно с неимуществените ѝ характеристики, които заслужават защита. За съжаление, не познавам теория, която по задоволителен начин да обяснява социалната същност на репутацията. Макар да съм издавал Адам Смит, за когото добрата репутация се справя с информационните и темпорални асиметрии при координирането на взаимодействията в едно децентрализирано социално пространство. В този смисъл ще приема, че теорията е в дълг. И все пак началото е сложено, ако не и донякъде павирано с Оксфордския наръчник за сплетни и репутация.[49] Юристите биха могли да заимстват идеи както за социалния характер на репутацията, така и за онова, което я уврежда. В този смисъл едва ли има пряка връзка между протакането на делото Comingersoll и репутацията на предприятието, но косвено това протакане може да е създало социален климат на дискредитация заради изтичане на информация от процеса. Защото одумване, разнасяне на клюки имаме тогава, когато говорим в нечие отсъствие или изключване; състояние, към каквото може да насочи аналогията с една неопределена съдебна процедура. Но съдилищата би трябвало да са много по-внимателни, когато констатират увреденост на репутация на едно юридическо лице, защото понякога тя е трудно доказуема и за физическо лице, какъвто е случаят с „доброто име“ на един преподавател, доцент в УНСС, член на Надзорния съвет на НОИ, експерт към Съюза за стопанска инициатива на гражданите.[50]
От една абстрактна гледна точка смятам, че става дума за увреждания с последици под формата на радикално блокирана комуникация навътре в рамките на юридическото лице и навън в публичното пространство. През 2012 г. Робърт Редфорд режисира филм със симптоматичното заглавие The Company You Keep, по едноименния роман на Нийл Гордън от 2003 г.; на български „Хората, на които държиш“. Но пък от тук насетне не трябва да се прекалява!
(3) изключване. Очевидно обаче е възможна и законова забрана за уеднаквяване, което също е част от смисъла на аналогията: „Защитата, предоставена от настоящия регламент, следва да се прилага за физическите лица, независимо от тяхната националност или място на пребиваване, във връзка с обработването на техните лични данни. Настоящият регламент не обхваща обработването на лични данни, което се отнася до юридически лица и по-специално предприятия, учредени като юридически лица, включително името и формата на юридическото лице и данните за контакт с юридическото лице“ (Съображение 14 към Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г.). Абсурдно е уврежданията на едно юридическо лице да се преживяват от някое физическо лице като увреждане или загуба на близък.
В крайна сметка човекът според Кант – като личност – може да е цел сама по себе си, т.е. да не служи на други цели, за разлики от юридическото лице, което по същността си служи, ако щете „слугува“ на други цели.
И понеже сме на френска вълна, ето една френска илюстрация, свързана с домашна камера, снимаща общ коридор в сграда, в който е разположен и входът на компания със служители. На 17 март 2016 г. Касационният съд отмени решение на Апелативния на основание чл. 9 от Гражданския кодекс: „докато юридическите лица имат по-специално право на защита на своето име, дом, кореспонденция и репутация, само физически лица могат да претендират за намеса в неприкосновеността на личния живот по смисъла на член 9 от Гражданския кодекс, така че дружеството не може да се позовава на съществуването на явно незаконно безпокойство в резултат на такова нахлуване“ (Cass. 1re civ., 17.03.2016, № 15-14072, к.м.). На тази основа се разгоряха дебати, уточняващи личния живот като „таен“, „интимен“ и „социален“, но съдът очевидно предпочете да бъде по-предпазлив. Същевременно призна особената ценност на „името, дома, кореспонденцията и репутацията“ в полза и на юридическите лица.
От изключителна важност е да не се признава правото на държавата на репутация. Държавата изобщо не може да е „жертва“. Аргументите в полза на този извод могат да се изведат от втората част на този текст, а ситуациите, довели до ключови съдебни решения, да се проследят в релевантни научни публикации.[51]
(4) предусловието на основните права. Убеден съм, а и прочитът ми на цитираните ключови решения на ЕСПЧ и на Касационния съд на Франция го потвърждават, че преди да се стигне до признаването на неимуществени вреди на юридическите лица е необходимо да се отчете посегателство спрямо техни основни права (при имуществените вреди това не е нужно заради правото на собственост). В случая с Comingersoll, както вече изтъкнах, държавата Португалия е матирала едно предприятие, разтакавайки го през съдебни инстанции в необозримо време. Във френското дело пред Касационния съд от 2012 г., където една пицария е била продадена с изричната уговорка предишният собственик да не развива сходна дейност в същия район, а после продавачът не спазил поетото задължение и с основаването на нова пицария съхранил старата клиентела за себе си, е налице потъпкване на всякакъв кредит на доверие, целенасочено и подмолно обезценяване на една вещ – в случая с вътрешен социален живот – при нейното отчуждаване до степен тя да изглежда излишна и бреме, изпразнена от всякакво съдържание. Впрочем, още през 1998 г. Европейският съд признава на юридическо лице понасяне на неимуществени вреди само защото поръчителят – в случая Европейският парламент – „го е поставил в състояние на несигурност и го е принудил (forced) да положи безполезни усилия, за да отговори на неотложността на ситуацията“[52].
Предусловието на основните права не значи, че посегателството срещу имуществени права, само защото същността им като права е идеална, превръща и имуществените вреди в неимуществени. Принципно става въпрос за права, чието нарушение не може да се възстанови или компенсира. Налице е обективно затруднение до степен на невъзможност. А в случая с юридическите лица има още нещо, при тях не е важно страданието, каквото изпитваме, когато такива права са нарушени в качеството ни на физически лица. Налице е субективна невъзможност. Трябва ли да се задоволим единствено с констатацията, че няма какво да направим? Да, паричната компенсация е second-best-решение. Но все пак е някакво решение. И дори да не доведе до възстановяване на засегнатото благополучие и статус, може да послужи за възпиране, за превенция. Как обаче да обясним решението с помощта на самото право?
Отговорът, който предлагам, се крепи на принципа за ефективност на човешките права, провъзгласен в преамбюла и в чл. 13 на ЕКПЧ. В противен случай основните права на национално и човешките права на наднационално равнище ще се окажат „манифестни“. Философията би нарекла такова решение „прагматистко“. В бел. 14 Конов застава зад тезата, че „на обезщетение подлежат само онези [вреди], които са причинени от правонарушение“. Но за него правонарушението е само прекурсор, който препраща към страдания на физически лица, които на свой ред се проектират реверсивно като увреждания на юридическите лица. За мен правонарушението е посегателство срещу основни права, което определя висок залог, който трябва да бъде покрит дори при липсата на страдания на физически лица, което налага преценка на функционалните способности на самото юридическо лице.
Може би не е лишена от смисъл идеята да говорим за нормативни вреди, чиято същност не се побира в тясната рамка на имуществените вреди. Социологията, впрочем френската социология най-вече, описва обществени състояния на аномия. Навярно такива макро-състояния на обществото могат да бъдат проектирани и на микро-равнището на едно юридическо лице. На езика на функционализма в такива случаи организацията се възпроизвежда в разрез с всякакви очакванията на нейните членове – Communication breakdown, it’s always the same (Led Zeppelin, 1969).
Затова накрая ще хвърля последен поглед към на §253 от BGB. Неговите алинеи предвиждат едновременно законови предусловия и дават право на съдиите да се справят с несъизмеримостта на уврежданията и компенсациите по парадоксален, но сякаш единствено възможен начин – чрез „справедливо парично обезщетение“.
Опит за равносметка
Убеден съм, че отговорът на въпроса „Търпят ли юридическите лица неимуществени вреди?“ може да получи по-добър отговор в контекста на едно разбиране за основните права и за избора на концепция за същността на юридическото лице.
Признаването освен на правоспособност, но и на основни права в полза на юридическите лица е факт в нормативни уредби и в съдебни решения. Но от гледната точка на фикционалната и на агрегативната теории основните права на юридическите лица са своеобразна проекция, продължение на основните права на физически лица, стоящи зад юридическите; на техния „персонален субстрат“. В този смисъл юридическите лица са само обвивка: „просто форма на организация, използвана от човешки същества за постигането на желани цели“[53]. Този подход е с непредвидими последици. Първо, той дава възможност за трансфер на всякакви права без каквото и да било ограничение. Второ, създава привилегии за мениджърите и едрите акционери на юридическите лица, каквато дребните акционери и служителите нямат; малцина физически лица да говорят от името на всички и от името на юридическото лице. Трето, самото юридическо лице се оказва изкуствен субект, който има превъзходства, каквито физическите лица нямат; възползва се от инструмента на ограничената отговорност, но иначе е равнопоставено на тях. По този начин се стига до изопачаване на смисъла на основните права; вместо да служат на по-слабите, те са допълнителна защита на по-силните. Исторически, юридическите лица възникват в правния мир когато капиталистическият начин на производство се заражда и предприемачите са слаби на фона на абсолютната власт, на съсловните привилегии, на наследените чест, имущество и богатство. Днес някои от тях са на път да станат толкова опърничави, че да няма кой да ги укроти.
За реалистичните теории юридическите лица са не само обвивка (simply a form) и те биха могли да погледнат по-сериозно на идеята за „социалния субстрат“, присъщ на самите юридически лица. Това значи техните основни права да не се извеждат като продължение на основните права на физическите лица. Социалният начин на живот е реалност, осъществявана по различни начини. И тяхната легитимност и организация зависят от волята на физическите лица, която е в състояние както да признава съществуването им в правна форма изобщо, така и да им задава граници в съответствие с целите им. От философска гледна точка „цялото е повече от частите си“ и тъкмо това „повече“ би могло да е „различното и отделното“, което юридическите лица имат, а физическите нямат.
От суверена зависи дали една социална практика и нейните цели ще бъдат признати. Което ни задължава да правим разлики между класове юридически лица. Църквите и политическите партии не преследват икономически цели и не обслужват икономически интереси. Медиите – също; и това знае всеки, който си дава сметка за социалното значение на прехода от индивидуална журналистика към масмедийна.[54] Както и екологическите организации. Всички те защитават правата не само на своите членове, на физическите лица зад юридическото. Което ги прави директно неимуществено-уязвими. Но тази уязвимост няма нищо общо с човешкото достойнство, с човешката телесност и с човешкото страдание. Същевременно разбирането за социалната релевантност на юридическите лица дава възможност за преосмисляне и на опитите за признаване на правосубектност на трансхуманни феномени.
На свой ред предприятията са юридически лица, в чиято същност доминират имуществени интереси, без обаче да я изчерпват.[55] Ето защо е възможно те да претърпят увреждания, които затрудняват и социалния им начин на функциониране, те самите да се окажат „жертва“. Което значи да престанем да се задоволяваме с идеята, че същността на юридическите лица е само да са правна защита на интересите на физическите лица зад тях, а че тази същност включва надиндивидуални социални феномени и техните роли, признати от правото. Това не значи на предприятията да се признае право на свободно изразяване, присъщо на църкви и на партии, а такова, което е в рамките на търговската и стопанската им дейност. Която пък е отречена като основно право на юридически лица, посветени на защитата на светогледни и политически интереси. Юридическите лица не са нито моно-целеви, нито са омни-целеви организации.
И физическите, и юридическите лица имат своеобразна „принадена“ стойност. При физическите тя е вътрешно присъща и в крайна сметка крайна цел, самоцел, цел сама по себе си; при юридическите е функционална и специализирана – едновременно засилена и ограничена, подчинена на определени социални практики.
Обратното значи юридическите лица да са равни и равнопоставени на физическите, ако не и привилегировани спрямо тях. Това ли следва да очакваме? И на съдебната власт ли се пада високата чест и „непоносимата лекота“ на отговорността да го провъзгласи?
[1] Имам предвид единство трите становища, публикувани през 2025 г. като блок! в Lex.BG, на проф. Ангел Калайджиев, доц. Траян Конов, акад. Иван Русчев.
[2] Fögen, Marie Theres, „’Mehr Sein als Schein’? Anmerkungen zur juristischen Person in Theorie und Praxis“. In: Schweizer Juristische Zeitung, (1999), 393–400.
[3] Lipp, Martin, „Persona moralis“, „Juristische Person“ und „Personenrecht“ – eine Studie zur Dogmengeschichte der „Juristischen Person“ im Naturrecht und frühen 19. Jahrhundert. In: Quaderni fiorentini 11/12 (1982/83) Bd. I, 217–262.
[4] Von Savigni, Friedrich Carl, System des heutigen römischen Rechts, Bd. II, Berlin: Veit, 1840, препратки към изданието в текста.
[5] von Gierke, Otto, Das Wesen der menschlichen Verbände. Berlin: Duncker & Humblot, 1902, 4, 6.
[6] von Gierke, Otto, Deutsches Privatrecht, Bd. I, Berlin: Duncker & Humblot, 1895, препратки към изданието в текста.
[7] Coing, Helmut, Europäisches Privatrecht, Bd. II, München: C.H. Beck, 1989, 343.
[8] От философска гледна точка „персонифицирането“ може да се разглежда като сенсуализиране на нещо идеално, като анимиране на нещо материално или като морализиране на нещо емпирично, т.е. като приписване и признаване на нормативен статус. Правото укрепва и насища този нормативен статус с нови качества. Вж. Йотов, Стилиян, „Какво значи да си лице в морала и в правото“, в: Йотов, Ст., Човешко достойнство и права, София: Агата-А, 2018, 38-55.
[9] Вж. Стефанов, Стефан, „Дружественият дял и членството, синоними, близнаци или братя по оръжие“. Lex.Bg, 14.04.2025.
[10] Вж. също Brauneder, Wilhelm „Von der moralischen Person des ABGB zur juristischen Person der Privatrechtswissenschaft“. In: Quaderni fiorentini 11/12 (1982-1983), 265-317.
[11] Hart, Herbert L.A., „Definition and Theory in Jurisprudence“. In: Law Quarterly Review, Vol. 70 (1954), 37–60, тук 49–50.
[12] Dewey, John, “The Historic Background of Corporate Legal Personality”. In: Yale Law Journal, Vol. XXXV, (April 1926), No. 6, 655-673.
[13] Pound, Roscoe, Jurisprudence, Bd. IV., St. Paul Min.: West Publishing Co., 1959, 214-261.
[14] Gindis, David, „Legal Personhood and the Firm: Avoiding Anthropomorphism and Equivocation“. In: Journal of Institutional Economics, (2016), №12, 499–513.
[15] „лица без душа“ е израз на папа Инокентий IV (1243-54).
[16] Burwell v. Hobby Lobby Stores, Inc., 573 U.S. 682 (2014).
[17] Ranieri, Filippo, L’invenzione della persona giuridica: un capitolo nella storia del diritto dell’Europa continentale, Milano: Giuffrè Francis Lefebvre, 2020.
[18] Ranieri, Filippo, „Die Rechtskategorie „Juristische Person“ als Schöpfung von Doktrin und Gesetzgebung im 19.–20. Jahrhundert“, in: Kronke, Herbert, Mansel, Heinz-Peter, Weller, Marc-Philippe (Hrsg.), Liber Amicorum Giuseppe B. Portale, Baden-Baden: Nomos, 2019, 109–212.
[19] Вж. превода в Remus Valsan, Trust and Patrimonies, Edinburgh: Edinburgh University Press, 2015, 163-189.
[20] Paillusseau, Jean, Mais qu’est-ce que la personnalite morale?, La Semaine Juridique: Juris Classeur Periodique, №19, 9 Mai 2019, 18-25.
[21] Вж. Cartwright, John, Vogenauer, Stefan, Whittaker, Simon (eds), Reforming the French Law of Obligations. Comparative Reflections on the Avant-Projet De Reforme Du Droit Des Obligations et de la prescription (the Avant-project Catala), Hart Publishing, Oxford, 2009.
[22] Симеонов, Константин, Закон за юридическите лица (коментар), София: Драгиев и Сие, 1933.
[23] Вж. обзор на по-съвременни схващания в: Raiser, Thomas, „Der Begriff der juristischen Person. Eine Neubesinnung“. In: Archiv für die civilistische Praxis, 199. Bd., H. 1/2 (1999), 104-144.
[24] Калайджиев, Ангел, „Защо юридическите лица имат право на обезщетение за неимуществени вреди“, Lex.Bg, 24.03.2025 г.
[25] Конов, Траян, „Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди“, Lex.Bg, 01.07.2024 г.
[26] Русчев, Иван, „Защо юридическите лица нямат право на обезщетение за неимуществени вреди от деликт“, Lex.Bg, 25.03.2025 г.
[27] Teubner, Gunther, “Unternehmenskorporatismus: New Industrial Policy und das „Wesen“ der Juristischen Person”. В: Kritische Vierteljahresschrift für Gesetzgebung und Rechtswissenschaft, Neue Folge, Vol. 2 [70] (1987), 61-85.
[28] Emberland, Marius, The Human Rights of Companies: Exploring the Structure of ECHR Protection, Oxford: Oxford University Press, 2006, Baldegger, Mirjam, Menschenrechtsschutz für juristische Personen in Deutschland, der Schweiz und den Vereinigten Staaten. Begründungsmodelle der korporativen Menschenrechtstrдgerschaft, Berlin: Duncker & Humblot, 2017.
[29] „Основните права“ са тема, с която не се занимават специално трите становища, които ме провокираха със спора си, ако не вземем предвид изводите от формулировките на Тр. Конов: „засягане на обекти на абсолютни субективни права – например при ЗЗТТ и чл. 21, ал. 2 ЗЗД, чл. 631а ТЗ“ и на А. Калайджиев: „защитени от правото блага и фактически отношения, които не са предмет на субективни права”. При Ив. Русчев обаче написаното позволява „субективни“ да се четат и като „основни“ права, а същото може да се предположи и за отделни пасажи в другите два текста [к.м.].
[30] Исторически се знае, че още век по-рано, при опита за създаване на конституция през 1848-49 г., е бил направен опит за узаконяване на правото на петиция в полза освен на „индивидите“ и на „корпорациите“, „дружествата“, „войската и флотата“.
[31] „Юридическите лица имат всички права и задължения, различни от тези, които предполагат присъщи човешки характеристики, като пол, възраст или родство“ (чл. 53, Швейцарски граждански кодекс). От философска гледна точка всеки човек има достойнство, телесност и уязвимост.
[32] „Проникването зад корпоративния воал“ (piercing the corporate vail), „проникващата отговорност“ (Haftungsdurchgriff) е начин за защита или за разобличаване на недобросъвестната дейност на едно юридическо лице. Със сигурност позицията на атрибутивната теория за юридическите лица би се отличавала от тези на другите теории.
[33] Делото Burwell v. Hobby Lobby Stores, Inc. (2014) e поучително и предвид предмета на спора – отказът на работодателя да изплаща здравна осигуровка за 4 (от 20-те) вида противозачатъчни средства на базата на религиозния характер на фирмата, „корпорация с нестопанска цел“ и с бюджет 12 млн.$, въпреки подозренията, че тя извършва търговска дейност, и въпреки огромния брой служителки жени.
[34] Едно заглавие бие тревога по този въпрос: Steininger, Silvia, von Bernstorff, Jochen, „Who Turned Multinational Corporations into Bearers of Human Rights? On the Creation of Corporate ‘Human’ Rights in International Law“, in: Venzke, Ingo, von Heller, Kevin (ed.), Contingency in International Law: On the Possibility of Different Legal Histories, Oxford: Oxford UP, 2021, 281–296.
[35] Wilcox, Vanessa, A Company’s Right to Damages for Non-Pecuniary Loss, Cambridge: Cambridge University Press, 2016. Фъв Франция публикации на Вероник Вестер-Уиз са жалони на един период, в който се утвърждава позиция на съда, кулминираща с решението на Търговската камара на Касационния съд от 15 май 2012 г. по дело № 11-10278: Wester-Ouisse, Véronique, „Le préjudice moral des personnes morales“, Juris-Classeur Périodique, Edition Générale [JCP G] №26, 25.06.2003, I, 145, „La jurisprudence et les personnes morales: du propre de l’Homme aux Droits de l’Homme“, JCP G] №10, 04.03.2009, I, 121 и „Préjudice moral des personnes morales: quand „la perversion de la cité commence par la fraude des mots“, commentaire de l’arrêt Cass. com. 15 mai 2012, JCP G, №39, 24.09.2012, 1725-1727. Впрочем, заслугите на тази авторка – доколкото я разбирам – са, че тя коментира тезата за „маскирането“ на имуществени вреди като неимуществени, което обаче е има своите основания, тъй като сменя режима на доказване и вкарва наказателен елемент в компенсацията. Така авторката дава ново продължение на фикционалната теория.
[36] В разпространената версия липсва уточнението „парично“: „Обезщетение за вреда, която няма имуществен характер, може да се иска само в посочените от закона случаи“; Вж. Германски граждански законник (прев. Александър Кожухаров), София: Съюз на българските юристи, 1974, 81.
[37] Ал. 2 липсва в българското издание, тъй като влиза в сила през 2002 г.
[38] Вж. Teubner, цит. съч., 67.
[39] Предстоящото тълкувателно решение е спряло разглеждане на дело пред АдС-София за „запечатан търговски обект“ – вж. Конов, цит. съч..
[40] Особеното мнение на четирима съдии по делото не приема като достатъчно основание вредите върху управленския екип (субективния елемент), което за сетен път показва, колко е трудно да се избере обща теоретична рамка, в която да се преценява „проникването под корпоративното було“.
[41] Според Тома от Аквино човешката воля се движи в три контекста – на ценностните предпочитания (praeponderantia), на обстоятелствата (circumstantiae) и на диспозициите на човека (dispositio hominis).
[42] Във френското право съществува разлика между dommage & préjudice (подобна на damage & loss в английския), но и в двата случая става дума за вреда и разликата тук не от значение. Вж. Александреско, Т., „Морални вреди и загуби“, в: Съдийски вестник, 1930, № 3.
[43] На проблематичния извод от съчетанието „морални вреди“ съм се спрял в Йотов, Ст. „Българин как страда, щом остане сам“. В: Гончарова, Галя, Василев, Кирил, Вакарелова, Моника (съст.) Идеология, утопия, репрезентация, София: И-во на СУ, 2024, 149-167.
[44] Тази идея, обичайна във философски контекст, срещна неочаквана подкрепа от юридическа публикация. Вж. Stoffel-Munck, Philippe, „Le prejudice moral des personnes morales“, In: Collectif, Mélanges en l’honneur de Philippe Le Tourneau, Paris: Dalloz, 2008, 959-982.
[45] Вж. резултата на работната група под ръководството на президента на втора камара на Касационния съд Jean-Pierre Dintilhac, Rapport du groupe de travail chargé d’élaborer une nomenclature des préjudices corporels, 2005.
[46] Напоследък се правят опити да се вземе като отправна точка състояние, описвано на френски като vif désarroi – голямо разочарование, отчаяност.
[47] В този ред на мисли, изводът на Щофел-Мунк „чрез съществата, които го оживяват, едно юридическо лице има вътрешно измерение и може, ако не да страда, поне да види как вътрешният му климат става неспокоен, напрегнат и помрачен… тежестта на социалния климат, песимизмът на ръководството или недоверието, което се развива по отношение на компанията, или дори това, което се установява между нейните членове, всичко това формира злини, чийто вреден ефект е незабавно осезаем в рамките на общността… неимуществените щети на една компания вече могат да бъдат израз на това дифузно влошаване на морала в компанията и загубата на доверие в нейното бъдеще“ стига твърде далеч; вж. Stoffel-Munck, Philippe, „Le préjudice moral des sociétés, Com. 15 mai 2012“, in: Revue des sociétés: journal des sociétés, Nº. 11, 2012, 620-622. С помощта на „социалния климат“ авторът предлага нов прочит на реалистичната теория.
[48] „Сингуляризацията означава повече от независимост и самооптимизиране. Централно място в нея заема по-сложният стремеж към уникалност и изключителност, чието постигане се е превърнало не само в субективно желание, но и в парадоксално обществено очакване… В режима на сингуляризация животът не просто се живее, той се подготвя. Късният модерен субект представя своето (вероятно) особено аз пред другите, които стават публика. Само ако изглежда автентичен, той е привлекателен… Сингуларизират се не само индивиди и вещи, но и колективи“; вж. Реквиц, Андреас, Обществото на синулярностите (прев. Т. Карамелска), София: Критика и хуманизъм, 2025 (предстоящо). Впрочем, книгата се занимава специално и с ролята на репутацията за превръщане на краткотрайната атракция в дълготрайна атрактивност.
[49] Giardini, Francesca, Wittek, Rafael (eds.), The Oxford Handbook of Gossip and Reputation, Oxford: Oxford University Press, 2019. Вж. също Origgi, Gloria, Reputation. What it is and why it matters, Princeton, NJ: Princeton University Press, 2018. Етимологията на „клюка“ идва от „ключ“, „под ключ“, в английския gossip e довереният близък (god + sibling); в този смисъл одумването е излагане на показ на компрометиращи факти.
[50] Решение на САС №432/ 09.04.2025 г. по г.д. №2024 за 2024 г.
[51] Вж. Green, Marie, „Le droit à la reputation de l’État“, in: Tribonien. Revue critique de législation et de jurisprudence, Société de législation compare, 2019, №3, 142-153.
[52] Дело T-203/96 Embassy Limousines & Services v Parliament [1998] ECR II-4239.
[53] Burwell v. Hobby Lobby Stores, Inc., 573 U.S. 682 (2014).
[54] Вж. Хабермас, Юрген, Структурни изменения на публичността (прев. Ст. Йотов), София: И-во на СУ & ЦИД, 1995.
[55] Противно на слогана на Милтън Фридман за така наречената stakeholder theory: „социалната отговорност на бизнеса е да увеличава неговата печалба“ (The New York Times, 13.09.1970).
21
Коментирайте
Великолепен, всестранно обоснован, информиран и смел анализ! Образцова работа, нелишена дори и от хумор на места. Браво на Лекс за публикацията! Всезнаещите юристи, практици, прагматици, законодатели и прочие правни творци, имат много какво да учат от философите по отношение на мисленето – ако изобщо мисленето ги вълнува, защото както изглежда то май не е много на почит в тази наша гилдия, далеч по-примамливи и доходоносни цели има пред нея. Поздравления за проф. Стилиян Йотов – истинска класа!
Никак нелоша статия, допадна ми, и въпреки че със своята абстрактност трудно може да намери практическо приложение за „редовия“ юрист, не би било зле да бъде прочетена, дори само с цел, ако не очертаване на теоретичните рамки на същността на юридическите лица и допирните им точки с физическите такива, поне разширяване на общата култура и обогатяване на лексикалния запас.
П.С. „…потъпкване на всякакъв кредит на доверие…“ – айде спрете се с тази тавтология, че започва да омръзва да коригирам тривиални смислови грешки.
Типично за философите – много говорене, а нищо казване.
Съгласна съм, че държавата изобщо не може да е „жертва“.
Много философски поглед върху темата.
Което на практика не виждам как ни помага.
Не мисля, че при ЮЛ може да се говори за такъв вид вреди.
Тези три проблема са изключително съществени.
Постарал се е авторът, но търпят ли ЮЛ неимуществени вреди, е въпрос, чиито отговор е еднозначен и кратък – НЕ!
От изключителна важност е да не се признава правото на държавата на репутация. Държавата изобщо не може да е „жертва“.
Това липсва и в Конов, и в Калайджиев и в Русчев, а е съществен момент, който би следвало да отчетат ВКС и ВАС. Дано прочетат професора философ. Браво на „Лекс“ за смислената статия.
Изключително стабилни, защото имат основа, аргументи и на това отгоре – изключително балансирани! Поздравления за автора, който даде една дълбочина на съжденията по темата, които често избягват на нашего брата улисан в практика. Изчетох с голямо удоволствие.
ЮЛ не може да понасят неимуществени вреди, защото всички се създават с едничката цел – материална печалба (ЮЛНЦ също се създават с цел набиране на средства за дадена кауза). Няма нужда от каквато и да е интелектуална гимнастика.
Проф. Йотов е голям философ на правото!
Май само баба ми не се е упражнявала да пише по въпроса за неимуществените вреди на юридическите лица. И то -не защото не се разписала, а по обективни причини – отдавна напусна този свят.
Браво за анализа
Чуден анализ.
Бъдещето е пред младите. Дано. Дано.
Но те не желаят да работят тук. И ги разбирам напълно.
Успех на всички. Но да видим какво ще последва
Чуден анализ
РАЗРЕШЕТЕ КОМЕНАТРИТЕ под статията За ползите от еврото!!!!!