Защо юридическите лица нямат право на обезщетение за неимуществени вреди от деликт
Едно от най-очакваните от правната общност тълкувателни решения на Върховния касационен съд и Върховния административен съд трябва да сложи край на споровете може ли да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица.
Правното си становище по него е дал акад. Иван Русчев и „Лекс“ го публикува с негово съгласие.
Заглавието е на редакцията.
Известна е противоречивата съдебна практика на отделни състави на двете върховни съдилища, мотивирала предложението за приемане на съвместно тълкувателно постановление на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на ВКС и на Първа и Втора колегии на ВАС. Образуваното първоначално с разпореждане от 17.07.2023г. на Председателите на ВКС и на ВАС тълкувателно дело № 1/2023 г. съдържаше два тълкувателни въпроса, като впоследствие с Определение от 26.03.2024 г. на Общите събрания на трите колегии на ВКС и на двете колегии на ВАС бе отклонено искането за произнасяне по втория въпрос и бе преформулиран първият, който придоби следния окончателен вид:
„Притежават ли юридическите лица материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт?
Общите текстове, касаещи деликтната отговорност по ЗЗД (както и тези в специалните закони, напр. в ТЗ, в ЗСВ, в ЗЗДискр., в областта на интелектуалната собственост – ЗАПСП, ЗМГО, ЗЗТТ), не изключват възможността неимуществени вреди да се дължат при засягане на неимуществени обекти, притежавани както от физически, така и от юридически лица. Това налага отговорът – дали ЮЛ има материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт, de lege lata да се даде също общо, преценявайки абстрактно-догматичната допустимост те да търпят такива вреди. Сами по себе си, относимите законови текстове на чл. 45 и сл. ЗЗД, чл. 631а ТЗ, чл. 95 – 95б ЗАПСП, чл. 76 – 76г ЗМГО- отм., съотв. – чл. 118 ЗМГО, чл. 57 – 57г ЗПД и др. не дават решение на този въпрос, именно заради общия си характер. При това положение, макар да не е изрично казано в цитираните разпоредби, е необходимо да се прави уточнението, че ако за ФЛ търсенето на неимуществени вреди е общо допустимо (разбира се, при допълнителните предпоставки, посочени в тези текстове), то възможността ЮЛ да претендират неимуществени вреди, следва да се преценява, освен при специалните предпоставки в законовите текстове, още и с оглед на абстрактно-догматичната допустимост ЮЛ да търпят такива. Това е така, най-малко защото, ако претендирането на неимуществени вреди от ФЛ е безспорно, то същото от страна на ЮЛ – е спорно. Търсенето на аргумент от общите текстове за такава допустимост, е подмяна на предпоставката със следствието. А и подобно тълкуване на текста напр. на чл. 631а ТЗ, е правено вече и в доктрината и в съдебната практика.
В продължения на десетилетия, трайната съдебна практика у нас не допуска обезщетяването на неимуществени вреди на ЮЛ. Появата на друга практика по този въпрос (която всъщност означава – поява на друго тълкуване), сочена като причина за промяна на установената досега, не означава, само по себе си, че се налага съществуващата да бъде изоставена. Такава промяна в досегашното разбиране би могло да се обоснове също само ако може да се докаже абстрактно- догматичната допустимост ЮЛ да търпи неимуществени вреди, респ. – да претендира обезщетение за тях.
За да се стигне до законосъобразен отговор на тълкувателното питане, следва да се отговори, преди всичко, по категоричен начин на няколко правно-логически свързани въпроса:
1. Какво се включва в категорията „неимуществени вреди“? (за нуждите на настоящото изложение тях възприемам като синоним на т.нар. „морални вреди“, макар второто понятие като семантично да изглежда по-тясно и да индицира на чисто психически такива). Ако повечето от неимуществените вреди са неосезаеми и не подлежат на непосредствено сетивно възприемане, дали съществуват други, които да засягат неимуществени обекти или свързани с тях права (и дори – фактически отношения), които да понася ЮЛ, без да е необходимо то да ги възприема сетивно, съзнателно, душевно?
2. Да се даде еднозначен отговор на въпроса притежават ли ЮЛ „свои“ иманентни неимуществени права, т.е. самостоятелни неимуществени права, които не са неимуществени несамостоятелни „части“ от субективни права, притежавани от ЮЛ ( каквито са напр. неимуществени правомощия от състава на авторското право вж така чл. 18 ЗАПСП). Като обект на засягане следва да се разглеждат такива „собствени“ на ЮЛ неимуществени права, касаещи правния му статус – правото на справедлив процес (чл. 9), правото на свобода на изповядване на религията (чл.9), правото на ефективна защита на основните права (чл. 13), правото на защита от дискриминация при упражняване на основни права (чл.14) от Европейската конвенция за правата на човека. Ако се приеме, че ЮЛ имат такива, наред е следващият въпрос:
3. Дали такива нематериални блага – обект на неимуществени права, притежавани от ЮЛ, могат да бъдат засегнати?
4. Ако пък това е така – дали засягането на неимуществената сфера на ЮЛ може ли да доведе до неимуществени вреди?
За отговора на тълкувателното питане е логично да се тръгне от понятието за неимуществени вреди. Легална дефиниция за тях липсва, както и такава за понятието вреди въобще. Това обаче едва ли е проблем, включително за правни системи като нашата, където доктрината не е източник на право, но е допринесла за изясняването на тази фигура. По-новото и наложило се с авторитета на неговите поддръжници (напр. проф. А.Калайджиев, доц. Тр. Конов) като преобладаващо разбиране, че вредите не са самото засягане, а последици от засягане на субективните права (права на свободно развитие на личността, права върху телесния и духовния интегритет, право на чест, право на име, право на фирма, право на личен живот, право на изображение, права върху обекти на т.нар. интелектуална собственост и др.) или на блага, несвързани по необходимост със субективни права (репутация, know-how, производствен опит, клиентела, мрежа от доставчици и т.н.)[1]. Едва ли обаче би могло да се приеме за безспорно, че характерното за неимуществените вреди е, че те не са оценими в пари и че за определянето им като такива, меродавен е въпросът не дали засегнатите блага са неимуществени, а дали последиците от засягането им са оценими в пари.
Позволявам си да мисля, че критерият за делене на вредите на имуществени и неимуществени – оценимостта на вредите в пари, а не видът на засегнатите блага, е логически неиздържан. Дори когато се оказват засегнати неимуществени блага/права (а това е възможно и с едно и също вредносно действие или бездействие), обезщетяването им по необходимост (когато това е допустимо)[2], в общия случай става посредством парична кондемнация. Нито съдебната практика, нито доктрината през последните 65 години са изпитвали колебание в това, че неимуществените вреди се обезщетяват парично, т.е. че са оценими в пари. Но щом и т.нар. „имуществени“ и т.нар. „неимуществени“ вреди се обезщетяват в пари, то излиза, че е безсмислено питането дали ЮЛ могат да претендират неимуществени вреди, които също се обезщетяват имуществено, парично.
Разбира се, целта на това abductio ad absurdum е да покаже неоснователността на предлагания критерий за определяне на неимуществените вреди – че те не са парично оценими. Тъкмо обратното е вярно – благото, което се засяга е неимуществено, парично неоценимо, а вредите – последиците от неговото засягане почти винаги могат да бъдат парично оценими. Само че при т.нар. имуществени вреди, тази оценка в пари може директно да се направи – установи и докаже (при претърпените имуществени вреди) или да се предположи със сигурност (при пропуснатите имуществени ползи). Докато при засягане на неимуществено благо (чест, достойнство), вредите-последиците от това засягане, се оценяват пак така парично, но непряко, „по справедливост“.
Тълкувателният въпрос, поставен за разрешаване, е може ли ЮЛ да търпи неимуществени вреди, предвид изложеното по-горе разбиране, би следвало да се разбира най-напред в смисъл – могат ли да бъдат засегнати парично неоценими блага на ЮЛ? Има ли то такива, различни от парично неоценимите блага на ФЛ – негови членове или персонален субстрат? Що се касае за благото име – според трайното разбиране в съдебната практика и доктрината, то е част от търговското предприятие и не може да бъде прехвърляно без него. От което се прави изводът, че благото име е с парично оценим характер или поне – несамостоятелно, неотделимо от имуществения субстрат на търговеца – ЮЛ – неговото търговско предприятие.
Което и от двете разбирания за вреди, поддържани у нас: че те са просто засягането на обектите на субективни права на лицето (респ. – засягането на самите права), или че вреди са неблагоприятните последици, които претърпяват правата и интересите на кредитора (в случая – от деликт), да се възприеме, обезщетяването на неимуществени вреди на ЮЛ ще бъде допустимо, не само ако такива могат да му бъдат нанесени (т.е. да бъдат засегнати негови неимуществени блага или права), но и ако ЮЛ е в състояние да ги понесе, т.е. да ги претърпи. При даването на отговор на въпроса дали ЮЛ са материално-правно легитимирани да търсят обезщетение за вреди, важно е да се разграничава: дали се касае за нанесени (т.е. засягащи определени неимуществени блага) или за понесени вреди (отразили се върху правната сфера – не само върху патримониума, който по правило има имуществен израз).
Няма основание да се отстъпи от широко възприетото разбиране, че на обезщетяване подлежат такива вреди, които имат било обективен (външен) израз, било биха могли да се възприемат, осъзнаят, а не само да накърнят обекти от неимуществената сфера на лицето. Защото друг начин за „обективиране“ на неимуществените вреди, освен тяхното осъзнаване, осмисляне, възприемане, понасяне, предвид тяхната специфика, едва ли съществува. Засягане на такива неимуществени блага може да е налице, но да не дава възможност те да бъдат възприети, понесени (когато това засягане нe добива имуществен израз). Поради което е безсмислено такива вреди да бъдат измервани напр. с формата на вината, с интензивността на причиняването им. Това следва да става единствено предвид степента на въздействието им върху психиката, съзнанието, преживяването, което е единственият израз на тези неблагоприятни последици.
5. Решаващ за отговора на тълкувателното питане би бил този на следващия въпрос от посочената логическа поредица – дали, ако такива неимуществени вреди бъдат нанесени на ЮЛ, то е в състояние да ги понесе, т. е. да ги осъзнае и възприеме. Вредата и нейното обезщетяване са различни елементи от ФС на гражданското правонарушение: ако вредата е самото засягане на съответното с неимуществен, характер благо/неимуществено право (или правните последици от това засягане) то за обезщетяването й е необходимо тя да бъде „обективирана“, за да може да бъде оценена. А обективирането на неимуществените вреди има един единствен израз – отражението им в съзнанието, в чувствата на засегнатото лице.
6. Друг въпрос би бил, дали съществуват неимуществени вреди, различни от традиционните „морални вреди“ – болки, страдания, психически, душевен дискомфорт, срам, неудобство, безпокойство, тревожност, неудовлетвореност, неготивни изживявания при появата в обществото, на работното място, изолация, отбягване личността на увредения, настъпили промени в отношенията в семейството, които се възприемат с психиката, сетивата, съзнанието на ФЛ? В частност този въпрос се свежда до това дали е възможно ЮЛ „да претърпи“ т.нар. репутационни щети – засягане на доброто име, престижа, уважението на ЮЛ, намаляване на притежавания авторитет в бизнеса и в обществото?
Дали и други неимуществени блага при ЮЛНЦ в ш. см. (сдружения и фондации), но и при други ЮЛ, които нямат за предмет извършването единствено на стопанска дейност (напр.: съд, прокуратура, национално радио, БНТ, музеи, опери, културни институции, физкултурни дружества, БПЦ-БП и други изповедания, дори държавни учреждения – висши училища и администрации) могат да бъдат засегнати?
Вярно е, че според действащото право, с нормата на чл.52 ЗЗД, законодателят е създал правно задължение за обезвреда на неимуществените вреди при всички състави на непозволено увреждане. Непосочвайки обаче изрично правните субекти, имащи право на обезщетяване за такива вреди, е възприето правилото те да се определятспоред вида на вредата, т.е. от вида на засегнатото благо. С оглед на този критерий, се налага изводът, че неимуществени вреди са причинени, когато увреждането е засегнало психическата сфера на пострадалия, като трайно и продължително състояние, а това – житейски и правно, е въобще неприложимо към ЮЛ.
Въпреки трайно установеното разбиране, че обезщетението за всички видове вреди има компенсаторен характер, не съм склонен да приема тезата, че предназначението на паричното обезщетение за неимуществени вреди следва да се определя като създаване на положителни емоции, чрез които преживяните негативни чувства, емоции, дискомфорт, несигурност, да бъдат преодоляни. Човешката психика не е така елементарно и едноизмерно устроена като имуществото, респ. – като обезщетяването на имуществени вреди – стойностно. Считам, че за неимуществените вреди не важат правилата за уравняване на претърените вреди и пропуснатите ползи, като съответстващи на необходимото за преодоляването им. Тези болки и страдания, вкл. т. нар. репутационни щети, не могат да бъдат компенсирани с равностойността им, нито могат по съществото си да бъдат преодоляни с някаква равностойност. Обезщетяването им има функцията на допълнително наказание за делинквента, а не на компенсаторно обезщетение.
Твърде елементарно и механично е разбирането, че болката по изгубения близък може да се обезщети с парите за купуване на нова шапка, телефон, автомобил. В живота на едно лице съществуват и други – съкровени и интимни неща, различни от парите, поради което не без основание, в продължение на векове редица законодателства отхвърлят възможността за паричното им обезщетяване. Паричната кондемнация за неимуществени вреди няма обезщетителен характер, а е ерзац, мярка срещу това делинквентът да не остане ненаказан граждански. Обяснението, че обезщетението за неимуществени вреди цели, чрез потребителната стойност на парите, да компенсира болката и страданията, макар поддържано от един от най-сериозните авторитети в правната доктрина, остава изолирано у нас.
Що се касае за т.нар. „репутационни щети“, сред тези без пряко имуществено отражение, които понасят не само търговците (а ЮЛ въобще), те биха могли да бъдат определени като такива: 1. засягащи доброто име на лицето, 2. без да имат чисто имуществен израз, се отразяват върху престижа, т. е. репутацията, върху доброто обществено мнение за едно ЮЛ, 3. Засягат и ЮЛ – нетърговци, които, предоставяйки публична услуга, осъществяват и стопанска дейност (напр. висши училища)[3] или са ЮЛ –администрации, създадени за да подпомагат държавна власт, държавни учреждения, Народното събрание, Министерския съвет, министерства, държавни агенции. Тези вреди водят до намаляване на техния публичен рейтинг, респ. „събират“ общо недоволство, изразяващо се във вербални нападки, или дори публични физически атаки (срещу сградата на НС, на МС), стачки, окупационни действия от недоволни, нападения с различни предмети, целящи да съборят публично тяхната репутация.
„Репутацията на ЮЛ“ (напр. на едно висше училище) обаче не е нищо друго, освен „наслагване“ на репутациите на всички преподавали в него, на завършилите и успешно реализирали се негови възпитаници, на т.нар. „персонален субстрат“ – състав на органите за управление, работници/служители, вкл. обслужващия персонал. Всички те имат принос за създаването на този престиж. На този, вече създаден престиж от ФЛ, се дължи тази репутация. От друга страна, единствено тези физически лица (членове в корпоративното ЮЛ) или просто „персонален субстрат“ на ЮЛ от гражданскоправен тип (вкл. на учрежденията), имат годността да осъзнаят т.нар. „репутационната щета“, тъй като единствено те имат психиката, паметта, възможността да осъзнават, да възприемат накърняването на репутацията на ЮЛ, с което са духовно или материално свързани.
Третите (несвързани със засегнатото ЮЛ) лица, не понасят морални вреди, освен общо неудовлетворение, негативна емоция. Това обаче (както е обяснено в мотивите на ТР на ОСНГТК на ВКС № 1/2016 г.) не е засягане на техни неимуществени блага, респ. – неимуществени права. Репутационната щета не се „претърпява“, не се „понася“ от самото ЮЛ, а от принадлежащите или тясно свързани с него ФЛ. Самото ЮЛ няма как да претърпи такава щета с чисто неимуществен характер, защото то не е годно да осъзнае нейното нанасяне, не може да я възприеме. Следователно ЮЛ не могат да понасят такава щета, по същия начин както не могат да понасят, да претърпят и „класическите“ неимуществени вреди – болки, страдания, социален или психологически дискомфорт.
Това разбиране, абстрактно-догматично се свързва с правната същност на ЮЛ, създадено да бъде носител на права и задължения, различни от тези на неговите членове (дори когато абстракцията, откъсваща ЮЛ от физическото, изглежда трудно обяснима житейски (напр. при ЕООД или ЕАД, където едноличен собственик на капитала, респ. – акционер, е ФЛ), на неговите работници/служители, на персоналния му субстрат. Формираната за нуждите на оборота воля на ЮЛ се приема за такава, не с психическите й компоненти, а по формален, предвиден в закона организационен способ. Именно поради липсата на тази психическа компонента – водеща и до невъзможност да формира вина при лични вредоносни действия, и до невъзможност за възприемане на морални вреди, вкл. – репутационнии щети, претърпяването на такива вреди е изключено при ЮЛ.
Алюзиите, почерпени от органичните и фикционните теории, че ЮЛ действало като един човек, независимо че зад него стоели група лица, не допринасят по никакъв начин за обяснението, как нанесените на ЮЛ вреди, които нямат имуществен израз, ще бъдат понесени, възприети, осъзнати от самото него. Това че ЮЛ е създадено, чрез своята дейност (предмет и цели) за да защитава интересите на определена група лица или на обществото като цяло, не е довод как то, заедно с (или вместо) тези физическите лица, ще се окаже засегнато от накърняването на неимуществените блага на самите засегнати ФЛ.
Обратното би означавало всяко физическо лице, което се почувства засегнато от обидни възгласи, крясъци, жестове, на стадиона срещу отбора, който то поддържа, да бъде овластено да защитава засегнатия „репутационен интерес“ на своя клуб. Или самият клуб да търси неимуществени вреди от феновете на противния тим. Което би обезсмислило самото колективно посещение на организирани спортни прояви, смисъл, сред най-важните от които е, да се изръси адреналинът, да се напопържат противниковите играчи, фенове, та дори и своите – но на точно определено място и време (нещо, което човек се въздържа волево цяла седмица да не направи, поне на работното си място и в къщи).
Признаването на психическа годност на ЮЛ да възприема, т.е. да търпи вреди, което може да стане само с психиката, със съзнанието (годност, призната само на ФЛ), би довело до отъждествяване на ЮЛ със стоящите зад него физически лица в качеството им на персонален субстрат, клиентела, фенове, вярващи. Това „очовечаване“, хуманизиране на ЮЛ, признаването по тълкувателен ред на годността му да понесе неимуществени вреди, възприемаеми само от живи същества, би премахнало смисъла на правното регулиране чрез абстрактни понятия и би върнало правосъдието в лоното на житейския конфликт, неопосреден от правните институти. А без тях правното регулиране би било невъзможно.
Не изключвам възможността на ЮЛ, като изкуствено създадено правно образувание, да бъдат нанесени репутационни щети под формата на засягане на негови неимуществени блага, свързани или не – с неимуществени права. Изключвам обаче това те да бъдат възприети, понесени от самото ЮЛ, да може то да формира самостоятелно (психично) отношение към даден резултат.
Не съществува фикция, че чувствата и съзнанието на формиращите го или участващи в него ФЛ, е приравнена на чувства и съзнание на самото ЮЛ, както това (но в определени от закона граници), е сторено по отношение на неговото волеобразуване и волеизявяване. Защото обезщетяването на вреди включва установяването не само на това, че те са нанесени, но и че те са понесени. Психиката, съзнанието на отделните – членуващи в нея, или просто формиращи „персоналния й субстрат“ физически лица законът не е обявил за психика, съзнание, разум, на самото ЮЛ, както е сторил това за волята им (в твърде тесни граници и силно формално – организационно опосредено). Което отново подчертава изключването на психическата и на психологическата компонента дори при формиране на волята на ЮЛ.
Тази психологическа невъзможност на ЮЛ води разработки в доктрината до идеята за някаква „обективизация“ на неимуществените вреди[4], извеждана от тълкувателния извод в т.2 на Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС, където се приема, че понятието „справедливост“ не е абстрактно. Такава връзка между двете понятия „обективизация“ и „абстрактност“ не може да се направи. Приемането, че справедливостта няма абстрактен характер, води единствено до извода, че във всеки случай преценката за степента на увреждане на неимуществената сфера на лицето трябва да се конкретизира вътре в общото понятие справедливост, съотв. – да се вземат предвид редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, както и обществените представи за справедливост.
От приетото, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, не следва, че настъпва някаква „постепенна обективизация“ на неимуществените вреди. Категорията „обективно“, както във формалната, така и в правната логика и в правния език, не съвпада с категорията „конкретно“. „Обективно“ означава, че неимуществените вреди могат да бъдат установявани с външни, годни да бъдат възприети от всички, критерии, а не със „субективни“. По същността си обаче моралните вреди не подлежат на такова обективно установяване, болките и страданията нямат този общо възприемаем израз, защото засягането на психиката, на съзнанието, на чувствата, не може да бъде друго, освен „субективно“.
В този ред на мисли следва да бъде оспорена като незаконосъобразна изложената в литературата теза, че „щом като нямащото собствена воля юридическо лице разчита на волята на своя персонален субстрат, отчитайки и мнението на фенове, клиенти, вярващи и други последователи, щом като юридическото лице, нямайки психика, отговаря за действията на своя персонален субстрат, включително привърженици и фенове, като чрез тази отговорност се осъществява възпиращата функция на генерална и специална превенция, е ясно, че липсващата психика на юридическото лице се замества от психиката на хората от неговия персонален субстрат, което означава, че негативните емоции на този персонален субстрат, включително привърженици, последователи, фенове и клиенти, могат да бъдат обезщетени като неимуществени вреди на юридическото лице, в размер определен от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД“.
Ако законът фингира (в доста тесни граници, впрочем) волята на ФЛ, формиращи отделните органи на ЮЛ, за воля на самото ЮЛ[5], то такава фикция, признаваща чувствата, усещанията, съзнанието на ФЛ, за такива на ЮЛ, не е предвидена de lege lata. Което пък прави неверен изводът, че отрицателните емоции на този персонален субстрат можело да бъдат обезщетени като неимуществени вреди на ЮЛ, по реда на чл. 52 ЗЗД. Твърде много несъответстващи на закона (който, за да говори на коректен език, пък се опира на правните абстракции, установени в доктрината, вкл. на установените в него фикции), съждения ми се струват некоректно наведени в така изложената логическа верига.
Тези, предложени доста обобщителни разсъждения, се нуждаят от сериозни уточнения. Погрешно е преди всичко съждението, че „юридическото лице разчита на волята на своя персонален субстрат“. С термина „персонален субстрат“ се обхващат всички онези ФЛ, които принадлежат, са организационно свързани със съответното ЮЛ – било като негова членска маса, било като негови работници/служители. Обаче не тяхната воля въобще, а само тази, намерила израз в предвидените в закона правно-организационни правила за нейното формиране (като такава на предвидените там нейни волеобразуващи органи, и то по правилата за валидност на вземаните от тях решения – валидно свикване, изисквания за кворум и мнозинство, законово – или уставно предвиден ред за броене на гласовете) съставлява волята на ЮЛ. ЮЛ не „разчита на волята на своя персонален субстрат“, а именно волята – и то в точно определен смисъл, и именно на органите му, е „фингирана“ за воля на ЮЛ.
За такава воля е обявена не въобще волята дори само на органите на ЮЛ, а само онази – на конкретния орган, на който са признати конкретните правомощия. Разпределението на правомощията между органите на ЮЛ е другата голяма разлика с ФЛ. Релевантна е волята на органа, именно в това му специално качество, формирана не по психологически, а по формално-правен, организационен, предвиден в закона или във вътрешните устройствени правила, ред. Т.е. не всяка воля, дори на членовете на органа, се фингира за такава на ЮЛ, а само онази, която е обективирана по предвидения в устройствения акт или в закона, ред и то по въпроси, които са предоставени в компетентността на дадения орган. Това именно гарантира, че психическият момент в нея ще бъде изключен.
От друга страна, психическото формиране на волята при ФЛ е изключено при преценката дали решенията, обективиращи волята на органа, са законосъобразни. Този извод следва и от трайно установеното и непроменено досега разрешение в ТР № 1 от 6.12.2002 г. по т.д. № 1/2002 г. на ОСТК, ВКС, според което порочните решения на общото събрание са отменяеми. Квалифицирането им като нищожни е допустимо само по критериите на ТЗ (тези по чл.75 ТЗ, невзето в действителност решение и др.), а е недопустимо квалифицирането на решенията като унищожаеми. Недопускането да се преценява съответствието на вътрешно формираната воля с изразената, т.е. да се атакуват решенията на колективния орган заради противоправни въздействия върху формирането или изразяването на волята – вкл. грешка, измама, заплашване, недееспособност, неразбиране на свойството и значението на изразеното и невъзможност да се ръководят постъпките на лицето (основания за унищожаемост на сделката по чл. 27-31 ЗЗД) – от една страна, и предвиждането на специални основания за недействителност, респ. специален ред за тяхното прогласяване (отмяна), в сравнение с общите основания и ред за сделките в гражданското право (чл.26-35 ЗЗД) – от друга, може да бъде обяснен по един – единствен начин – с това че фингираната воля на ЮЛ е правно явление, качествено различно от волята на ФЛ.
И разликата се основава именно на това, че при нея психическият момент не присъства, а отстъпва на обективния: вместо борба на мотиви, на вътрешни за лицето психически преживявания, са установени организационни правила за преценка на обективно изразената воля.
Недопустимостта пък да се релевира другия психологически порок – крайната нужда, довела до сключване на явно неизгодна сделка (чл. 33 ЗЗД) изрично е предвидена напр. между търговци в чл. 297 ТЗ и е предмет на нееднозначна съдебна практика. Способите за релевиране на пороците на сделката, респ. при засягане на волята, предвидени в чл. 32 ЗЗД, също изрично са изключени при оспоримостта на сделките – решения, обективиращи волята на ЮЛ.
Както при всяка фикция, така и тук приравняването на волята на ФЛ, участващи в органите на ЮЛ и вземащи съответните решения – на воля на самото ЮЛ, става в строго определени граници, които очевидно се „размиват“ с общата и неопределена формулировка, че ЮЛ „разчита на волята“ – от една страна, а от друга – че, онова, на което „разчита“ ЮЛ, е волята въобще на персоналния субстрат. Не считам за сериозно „отпращането“ на тази неопределеност още по-далеч – с твърдението, че волята на ЮЛ се формира „включително от тази на привърженици, последователи, фенове и клиенти“. По този начин се напуска и определеността, която и доктрината, и съдебната практика дават на понятието „воля“, респ. – волеизявление. Какви правни последици постига харесването или нехаресването на определени продукти от клиентелата, играта на харесвания тим – от феновете, подкрепата или отхвърлянето на определeни действия на ръководството на Църквата – от миряните на съответното вероизповедание?
Изявяването на някакво отношение – положително или отрицателно, първо не е воля, и второ – дори да се счете за такава, тя не формира волеизявление, и защото тези лица от ( и извън) персоналния субстрат, не са оправомощени да правят такива, и защото не са насочени към определен адресат, с намерението да се породят конкретно желани от тези лица, правни последици.
Възможността този персонален субстрат – вкл. на органите, да се променя, също не превръща интереса на самото ЮЛ – от такъв на самия правен субект, в групов. Още по-малко може да се сподели очевидно спекулативното твърдение, че „ако се ограничи персоналния субстрат само до органите, би се стигнало до парадокса, че юридическото лице е създадено в интерес на управляващите го, което е явно неприемливо – ще излезе, че църквата е създадена и действа в интерес на главата на църквата, държавата в интерес на монарха, президента или правителството (в зависимост от формата на управление), а публичната администрация в интерес на самите администратори“.
Отговорността, която носи ЮЛ за действията на своя персонален субстрат, не е за собствени виновни действия, пряко причиняващи вреди. Тя е обезпечително-гаранционна, безвиновна отговорност, при която не просто липсва психическата компонента – неизменна предпоставка на вината, но дори липсва основният елемент на правонарушението като предпоставка за отговорността за вреди – причинна връзка между поведението на отговорното лице (в случая ЮЛ) и понесените от трето лице вреди.
Не съществуват нито позитивноправни, нито абстрактно-догматични основания да се отстъпи от разбирането, възприето още в ППВС № 7-1959 г., според чиято т. 1, отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои виновни действия или бездействия. Именно защото на тях не им е призната годността да формират воля за причиняване на непозволено увреждане, юридическите лица отговарят единствено на основание чл. 49 и 50 ЗЗД – т.е. дължат обезщетяване на вредите, причинени от другиго или от техни вещи, без самото ЮЛ да може да носи вина. Тази отговорност е обезпечително гаранционна – не само невиновна, но и без причинна връзка между поведението на отговорното лице – ЮЛ и вредите, които търпи пострадалото лице.
Единственото отклонение от традиционните предпоставки на отговорността за чужди виновни действия, което ВС прави в това постановление на Пленума, е че ЮЛ ще носи отговорност по чл. 49 ЗЗД дори и когато не може да се установи кой точно от „персоналния субстрат“ на ЮЛ, е пряко причинил вредата другиму[6]. Но и тази невъзможност да бъде определен конкретният причинител, като „отваряне“ на кръга на лицата, за чиито действия ЮЛ отговаря обезпечително-гаранционно, не показва някаква друга, предвидена в закона тип връзка между ЮЛ и неговия „персонален субстрат“.
И доколкото в тази хипотеза някаква „колективна, т.е. дори с неустановен причинител, отговорност“ не е предвидена законово, основната остава тази, при която наличието на индивидуална, лична отговорност за собствени виновни действия, причинили вредите, е предпоставка за възлагането на отговорнoсттa по чл. 49 ЗЗД, както за физически, така и за юридически лица. Така че, именно като изключение, и то обосновано единствено по тълкувателен път, тя по-скоро подчертава правилото и не представлява институт на „колективна отговорност“ на общността, В този смисъл тя не е реминисценция на позната в обичайното ни право фигура на колективната отговорност на селото/общността за „конски тат“ или „девичи разбой“, причинени от кой да е жител на селото. Нито при административно-наказателната имуществена санкция на ЮЛ, нито при възлаганата й деликтна отговорност, тя не се носи от колектива, от групата, а от самото ЮЛ.
Посочването на общото – функцията на специалната и на генерална превенция при административната санкция за ЮЛ и при отговорността за вреди на деликтно основание при ФЛ също не обосновава общност между двата вида отговорности – най-малко по отношение на психическата им предпоставка. Макар и определяна като наказание, имуществената административно-наказателна отговорност не се допуска при същите предпоставки като наказателната отговорност за виновно причиняване, присъща само за ФЛ в наказателното право. Напротив, при първата липсва психическата компонента, характеризираща вината.
Начинът за санкциониране при засягането на блага на ЮЛ, вкл. неимуществени, и при понасянето на вреди от засегнатото лице, са качествено различни. В първия случай, законът предвижда налагането на глоби, респ. – на имуществени санкции на делинквента. Във втория – понесените вреди се обезщетяват със способите на гражданската отговорност, вкл. – с обезщетение на неимуществени вреди. Докато имуществената административна санкция представлява имуществено наказване, защото стойността й отива в бюджета, при гражданската отговорност, вкл. под формата на обезщетение за неимуществени вреди, то се дължи от причинителя на частноправно основание и отива да компенсира тези вреди на пострадалия, настъпили в неговата правна сфера.
Освен другото, търсенето в литературата на такава аналогия във функцията на санкцията, няма отношение към поставения тълкувателен въпрос. Защото той е, дали ЮЛ понасят неимуществени вреди, а не – дали ЮЛ могат да причиняват вреди, респ.- да носят отговорност за това.
Това обаче, какви цели преследва, респ. – в чий интерес действа съответното ЮЛ (напр. при ЮЛНЦ – в частен – на неговите членове или учредители, или – в публичен), не засяга по никакъв начин въпроса дали органите на ЮЛ, формиращи воля, имат психически изживявания, респ. – годност да почувстват посредством тях, морални вреди.
Целите на ЮЛ, вкл. когато то действа в интерес на своите членове, могат да бъдат различни и те определят различната правосубектност на отделните видове ЮЛ, която пък е различна и независима от правосубектността на техните учредители, на органните им представители или от проявената конкретна държавна власт. Тази именно правосубектност на всяко юридическо лице изключва изначално възможността то да търпи неимуществени вреди, дори когато такива понасят ФЛ от неговия персонален субстрат. Поради което за него е неприложима компенсаторната функция на обезщетението по чл. 52 ЗЗД.
Разбира се, никой не би оспорил житейския факт, че зад юридическото лица винаги стоят хора, които означаваме като „персонален субстрат“ – лица, които формират членствената му маса или такива, пряко ангажирани в ежедневната дейност на ЮЛ, Що се касае обаче за „онова множество от хора, които се идентифицират като свързани с него и целите му – привърженици, фенове, вярващи, клиенти и др.“, е трудно те да бъдат причислени към „персоналния субстрат“ на ЮЛ, без това понятие (и без друго, лишено от легално определение), да бъде раздуто до неузнаваемост. Но, както бе подчертано, нито волята, респ. изживяванията на лицата от персоналния субстрат, нито тези на тангиращите около него фенове, вярващи, клиенти, формират сами по себе си (доколкото не са изразени в предвидени в закона организационни форми), правно валидна воля или психическа значимост, освен когато на техните решения е придадено някакво самостоятелно правно значение (напр. на излъчващи свои епархийски представители – миряни, в предвидените в закона или в Устава на БПЦ-БП, избирателни тела). Що се касае пък до клиентите, едва ли може да поддържа сериозно, че те формират волята на ЮЛ, чиито продукти/услуги ползват. Техните мнения, харесванияq биха могли в най-добрия случай да обусловят по един непряк начин насоките на маркетинговата политика на ЮЛ.
Но никой, поне минимално запознат със спецификата на правното регулиране, не би си позволил да използва като аргумент този житейски факт, именно защото правното регулиране се осъществява в една друга, качествено различна от житейската действителност – правната. Именно с присъщите на тази действителност правни способи, в случая – чрез обособяването, различаването на правните образувания от житейските. Това е валидно и за разликата между живото човешко същество – факт на физическата, на обективната действителност, и ФЛ – субект на правото. Но в още по-голяма степен, именно за да осъществи правното регулиране, т.е. налагането на външни за волята на човека или на групите хора, правила, които те да следват с оглед нуждите на обществото, това се постига със придаването на правна релевантност на изкуствено създадени образувания, каквото са ЮЛ. Именно защото не почиват на живите биологични същества – хората, на които като субекти на ГП се признават огромна част от белезите на живите организми, то при ЮЛ такова признаване липсва, защото техните белези са релевантни за правото само доколкото, и в степента, в която закона им ги признава.
Невярно по същество, а и некоректно с оглед на тълкувателния въпрос, е търсеното на наличието на воля и на психически изживявания при ЮЛ, по подобие на физическото, в друга предлагана посока. За да се обоснове тъждество между двете, с оглед на волята и търсенето на психика у ЮЛ, се твърди, че „юридическото лице, макар и да не е човек, действа в правото като единен субект, отделен субект, като човек, а не като общност от отделни хора“. На това безкритично, откъснато от контекста, лансиране на постулати от фикционната теория, може да се направи възражението– дали пак като „един човек“ действа ЮЛ, когато се формира волята на колективните му органи? Това отъждествяване спекулативно се опитва да обоснове наличието на психологическа компонента и при ЮЛ, „поставяйки каруцата пред коня“. От него напълно необосновано се прави изводът, че „липсващата психика на юридическото лице се замества от психиката на хората от неговия персонален субстрат“ (което пък влиза в очевидно противоречие с изразеното от същия автор, пак там, че „юридическото лице, макар и да не е човек, действа …. не като общност на отделни хора“). Погрешната предпоставка неизбежно води и до погрешния извод, че „негативните емоции на персоналния субстрат, вкл. привърженици, последователи, фенове и клиенти, могат да бъдат обезщетени като неимуществени вреди на юридическото лице, в размер определен от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД“.
И се питаме, къде изчезна, „изгубен в превода“, основният постулат, че ЮЛ се създава именно за да бъде обособено като участник в оборота, отделен от съставящите го физически лица – не само от тяхното имущество, но и от тяхната воля, чувства, емоции, вкл. от тяхното засягане? Парадоксално обаче, именно с невярността си, този извод подкрепя верността на противоположния, който застъпих по-горе, а именно, че репутационната щета е засягане на психиката, съзнанието, причиняване на негативни изживявания, не на самото ЮЛ, което не може да претърпи такива, а на физическите лица, намиращи се във връзка с него.
Другият основен постулат, с който се обосновава материалноправната годност на ЮЛ да понесе, респ. – да може да претендира неимуществени вреди: че „българската теория приема, че това обезщетение е компенсаторно – заради възможността парите да донесат наслада, като с потребителната си стойност, благата, които ще придобие засегнатото лице, ще компенсира негативните изживявания“, също не би могло да се подкрепи. Разбирането, че функцията на обезщетението за неимуществени вреди, е чрез причиняване на радост да компенсира негативните душевни изживявания, остава изолирано в българската доктрина и няма легална основа. Още по-малко то може да се използва като аргумент за разпростирането му към ЮЛ: „това обезщетение за юридическото лице ще зарадва физическите лица, които могат, за разлика от юридическото лице, което не може (защото няма психика), да се радват, било чрез моралната утеха на възмездието, било чрез ползата за юридическото лице, която би помогнала за по-пълно осъществяване на целите му, а значи и на съвпадащите с тях цели и желания на хората, които стоят зад него, било чрез простото въздаване на справедливост“.
В обобщение срещу актуалното напоследък отъждествяване на правния статус на ЮЛ с този на ФЛ – израз на което е допускането и ЮЛ да търпят свои неимуществени вреди, различни от неимуществените вреди, които търпят ФЛ, заради притежаваната от тях психика, воля, съзнание, следва да бъдат припомнени някои основни положения, неоспорени до днес в традиционното разбиране за ЮЛ[7]
а) Преди всичко, ЮЛ няма своя същинска, вътрешно присъща воля като психическо изживяване, борба на мотиви, нито външен израз на психически процеси. За такива е фингирана именно волята на ФЛ (или на група ФЛ) които имат управителни и представителни функции. Първите са насочени навътре – към формиране на т.нар. воля на ЮЛ, а вторите –навън, към изявяване на вече формираната „воля“ спрямо трети лица. Изводът, че търговското дружество не търпи неимуществени вреди, поради което не му се следва обезщетение за такива, съответства на задължителната и трайна съдебна практика – в ППВС № 4/61, 5/69, 2/84 (обявено за изгубило действието си), 4/68 г., където е указан кръгът на лицата /само физически/, които могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди и начинът на определянето му, след установяване на конкретните за увреждането /на собственото здраве, от смърт на негови близки, от неизпълнено обещание за брак, от накърнени лична свобода, чест и достойнство/ обстоятелства. В по-новата практика също се приема, че няма основание да се присъжда обезщетение за неимуществени вреди на юридически лица и по-конкретно – търговци, защото всичките им права са имуществени, вкл. и тези свързани с маркетинговия имидж, търговски марки и др. С Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГТК, е признато правото на юридическите лица на обезщетение за неимуществени вреди, но само когато законодателят изрично е предвидил възможност за това.
б) Именно заради тази липса на „автономна“ вътрешно-присъща психологическа воля у ЮЛ, на техните актове (решения на върховния, респ. на управителния орган) е отказана квалификацията „унищожаеми“, а порочните се определят било като нищожни (при липса въобще на взето решение, което е представено за взето, при повторно взето такова, което е признато от съда за незаконосъобразно) било като незаконосъобразни. Т.е. те могат да се атакуват само за пороци, които обективно не съответстват на закона, респ. на вътрешно-устройственият им акт или на предшестващо взети законосъобразни решения/ Но е изключен порокът „унищожаемост“ (вж така ТР 1/2000г., който касае пороци във формиране на психологическата воля – грешка, измама, заплашване, непълнолетие) т.е самото фингиране на психическата воля на органите (съставени от едно или повече ФЛ ) не е пълно, не е абсолютно.
в) Пак заради липсата на такава психическа воля у ЮЛ (невъзможност за участие в тази на ЮЛ, на интелектуалния и на волевия момент) присъщи само на психиката и на съзнанието (каквито притежават единствено ФЛ), те не са признати за вменяеми и за наказателно-отговорни; респ. за деликтоспособни – годни да носят отговорност за причинен от тях деликт с лични виновни действия, а са само отговорни само за вреди, виновно причинени от трети лица, на които те са възложили работа, респ. – за вреди от техни вещи – обективни, безвиновни гаранционно-обезпечителни отговорност по чл. 49 и чл. 50 ЗЗД, (които част от доктрината въобще не приема за отговорност, необходима предпоставка за която те виждат във вината) – вж. така цит. по-горе Постановление № 7 от 1959 г., Пленум на ВС.
г) Съгласно ТР 1/2016 на ОСНГТК на ВКС (с което се допусна разширяване на кръга от лицата, които имат възможност да претендират неимуществени вреди от смъртта на близък човек), такива неимуществени вреди от деликт търпят, макар широко определен кръг лица, но само физически.
д) Ако ЮЛ не носят отговорност за лични виновни действия именно заради липсата на психика (заради невъзможността тяхната фингирана воля да формира интелектуалния и волевия момент на вината, т.е. да бъдат вменяеми), респ. да отговарят за деликт, причинени от лични, виновни действия, логично e по същата причина ЮЛ да не могат и да търпят неимуществени вреди, причинени им от друг, именно защото не могат да ги осъзнаят и възприемат. И положението тук не е като при малолетните ФЛ, които в най-ранна възраст не могат да осъзнаят загубата на родител, респ. да търпят болката и страданието от тяхната загуба, но впоследствие, когато тя се появи (защото те по начало ще я изживеят), са материално легитимирани да претендират такива неимуществени вреди.
От своя страна ЮЛ, които дължат обезщетяването на такива морални вреди (напр. застрахователи), нанесени от ЮЛ, ги дължат не защото лично са ги причинили, а защото носят обезпечително-гаранционна отговорност пред трети лица под формата на поето първично задължение към застрахования да носят риска от вредоносните му действия / вкл виновни/, а при сбъдване на риска / настъпване на застрахователното събитие/ да дължат застрахователно обезщетения или сума/.
Едно от „тесните места“ на проблема дали ЮЛ търпят свои (различни от тези на съставящите го ФЛ), е т.нар. „репутационна щета“. Тя обаче се понася, както бе показано по-горе, „от техните членове, симпатизанти, т.е единствено от ФЛ“.
Изтъкнатите по-горе съображения от абстрактно-догматичен хапактер, показват съществените различия в правния статус на ЮЛ в сравнение с този на ФЛ, дължащи се именно на липсата на физическото, физиологическото, психическо, съзнавано съществуване на ЮЛ. Което категорично изключва възможността те да понасят неимуществени вреди, респ. да търсят обещетение за такива.
Заключение
Изводите, до които се достига в настоящото становище, са, че ЮЛ биха могли да бъдат материалноправно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, единствено само доколкото в закона бъде предвидена фикция, по силата на която те могат да търпят и да понясят такива вреди. Общо правило за това de lege lata не съществува в действащото законодателство, и ако законодателят реши, такава фикция би могло да се предвиди по изключение, но само за определени случаи и то в особено акутни случаи – само за умишлени и грубо небрежни действия, каквото условие се съдържа напр. в чл. 631а ТЗ. Категорично приемам, че във вътрешното ни материално право продължава да няма материално-правна разпоредба, от която да може пряко и безусловно да се извлече правило, че юридическо лице е кредитор по вземане за обезщетение за неимуществени вреди. Поради, което считам, че не съществува правно основание националният съд да определи такова обезщетение в полза на юридическо лице.
Не последен по важност е и фактът, че и в цялата противоречива практика по ТД 1/2023г. не се установиха изменения в обществените условия или изменения в законодателството, които да налагат да бъде изоставена дългогодишната, последователна, константна практика на принципния материално-правен въпрос. Предвид всичко изложено, подкрепям следния отговор на поставения за тълкуване въпрос: Юридическите лица не притежават материалноправна легитимация за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт.
[1] пасажът, вкл. примерите са на проф. д.ю.н. А. Калайджиев.
[2] което пък именно е предметът на тълкувателното питане
[3] Тук се изключва такова засягане на доброто име на ВУ, което е довело до отлив на студенти, което винаги е имуществена вреда, водеща до намаляване приходите.
[4] Така напр., становището на ВАдвС, с.6, бел. 12, възпроизвеждащо аргументите на друг колега, публикувани по-рано.
[5] Вж. чл. 131 ЗЛС, според който юридическите лица притежават свои права и задължения, които те придобиват чрез своите органи.
[6] Така т. 7 от ППВС № 7/1959 г. според която „държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
[7] Нямам предвид психологически, социологически, фикционни, органически теории за ЮЛ, поддържани не от днес в теорията на правото.
Коментирайте
- Коментари (28)
- Facebook Коментари (
28
Коментирайте
За пореден път брилянтна аргументация на единствения верен отговор, който следва да бъде даден на зададения въпрос. Браво професоре, за мен е чест, че сте ми преподавал!
*преподавалИ
До модераторите – и да ми триете коментарите, фактите си остават!
Слабичка е статията и защитава много остаряла позиция. Годинките започват да му тежат на богоравния….
Калая да не е по-млад?
Не съм чел нито едното становище, нито другото. ЮЛ не могат да търпят неимуществени вреди и това е ПРАВНА АКСИОМА, която не се нуждае от анализ или доказване. ТОЧКА! Време е джендъризмът в тази държава да бъде изкоренен…
Личи, че не си чел. Не само становищата.
Неоспоримо качествен и добре аргументиран правен анализ на проф. Русчев. Браво!
И ето, че днес ставаме свидетели на ответния удар в гладиаторския двубой между титаните на правната мисъл Калайджиев и Русчев, а вълнението на Бухала, изкушаващ се да отсъди доскущ римски император кой да „живее/умре“, трудно може да бъде скрито при този бараж от солидни аргументи срещу слабите тези на Ангелогласния, нанесени от Предтечата, топлата връзка (пасарелката) между миналото и настоящето на българската юриспруденция, повел кръстоносен поход срещу пипалата на дехуманизацията в правото, процес, за който вече съм сигнализирал в свой коментар по повод оформящото се течение на „коновистите“, умело парирано с безпощадния удар под кръста, че съвременната доктрина се обосновава… Покажи целия коментар »
Дълбока оран оре акад. Русчев, ама комай коренът на разковничето е в по – плитките слоеве на почвата.
Академична класика в правната наука.
Направо му е оставил на Ачо чека без покритие.
Че си стар, стар си, а акад. Русчев е класик, но в случая не е прав. Защитил е тезата си обаче като факир 🙂
Отговорът на питането е един – защото така сте учили преди 30 години и упорствате, че нови идеи по света няма.
Задачата пред ВКС и ВАС по това дело е най-фундаменталната, с която трябва да се справят през последните години. Бягане от признаването на неим. вр. на юл няма. Интересна е хипотезата на ЮЛ, образувани от държавата – различни учреждения и ДП. Те следва да бъдат извадени пред скоби, тъй като за случаите на увреждане на репутацията на държавата се грижи НК и то в лимитативно изброени случаи.
По това дело се е разразил сблъсък на титаните – акад. дюн срещу дюн. Много е поучително да се прочетат становищата. При все, няма как ЕСПЧ и СЕС да присъждат обезщетения за неимуществени вреди на ЮЛ, да го прави целият цивилизован свят, а ние да поддържаме старата доктрина. Не може и по такъв фундаментален правен въпрос да се разчита на „волята на законодателя“ да се признае правото на обезвреда в отделни случаи.
Отбелязвам, че позицията на академика е по-консервативна, отколкото очаквах от него, макар и брилянтно защитена.
Такъв анализ чаках. Да, чаках го!
Чудесен професионалист де
Прекрасен анализ
Чудесен анализ. Чудесен.
Какво означава това? Анализирайте
Подкрепям такива инициативи
Горките
Академик Русчев, поздравления към много добре написаната правна статия по този проблем! На същото становище съм.